ЙОРДАН БОБЕВ. БЪДЕТЕ УМНИ КАТО ЗМИИТЕ И НЕЗЛОБЛИВИ КАТО ГЪЛЪБИТЕ

[Ани]

ЙОРДАН ГЕОРГИЕВ БОБЕВ

БЪДЕТЕ УМНИ КАТО ЗМИИТЕ И НЕЗЛОБЛИВИ КАТО ГЪЛЪБИТЕ

Роден съм в село Посадино, Поповско на 27 юли 1906 г. Работил съм най-различна работа по селата - орал съм, сеял съм, копал съм, бил съм и овчар. Всичко, което се работеше на село съм го вършил и аз.

В София когато дойдох пожелах да стана шофьор. Харесаха ми хубавите коли и тази професия да седиш, а колата да си върви сама. На село съм карал конски каруци и волски каруци, ама като видях леката кола, реших, че това е моята професия. Добре, но нямах завършен трети прогимназиален клас. Без такова образование не можеше да учиш за шофьор нито да получиш разрешение да шофираш кола. Тогава научих, че един свещеник на име Михайлов подготвяше за изпити. Той беше срещу съдебната палата на площад „Св. Неделя". Аз отидох при него. Той ме подготви и така успях да си взема диплом за завършено прогимназиално образование. След като имах този ценз, аз се подготвих и се явих на кандидат-шофьорски изпити и така получих шофьорска книжка. Като шофьор работих на много места и накрая постъпих като личен шофьор на биолога Методий Попов. А Методий Попов беше приятел с главореза Александър Цанков. Цанков като ходеше на екскурзия на Витоша след него вървеше една полицейска кучка, а от двете му страни вървяха по един агент от полицията. Тъй го пазеха. Той бе онзи, който управляваше България след като военните свалиха чрез преврат Александър Стамболийски и го убиха. Следващите месеци и години бяха избити много земеделци и комунисти. Затова сега Цанков вървеше с охрана и с полицейско куче.

Методий Попов имаше американска кола. Тя беше друг модел, беше по-друга от обикновените коли. Отгоре имаше нещо като кубе. Отстрани нямаше стъкла, а нещо като слюда, която се навиваше отстрана на колата. А когато се отвори вратата на колата отиваше прозореца горе в кубето. Методий Попов беше женен за германка. Като семеен шофьор аз я возех с колата на Витоша до там, докъдето имаше път. Возех я да пазарува с колата и после я връщах у дома. Така че аз знаех за живота на Методий Попов както и за живота на неговия приятел Александър Цанков, наречен още главореза.

Имаше един лаборант по същото време при Методий Попов във факултета му. Казваше се Цочо Диков. Кой знае защо, но веднъж яко се скарахме с него. Аз бях подочул и знаех, че той е дъновист. В караницата му казах: „Абе защо заблуждавате хората, защо заблуждавате човечеството с тая дъновистка религия. Хората не могат да се отърват от такива като вас". Той ме изгледа ужасено, но нищо не ми каза. Но аз се заканих и си казах: „Аз ще отида да проверя да видя какво правят тия дъновисти". Изпълних обещанието и заканата си. И като отидох един неделен ден, седнах точно срещу r-н Дънов в салона. И като започна той да говори на слушателите, аз станах изтъпанчих се в салона и пред всички казах: „Сега той с каква лъжица яде, с каквато и вие ли ядете, с такава ли той яде?" Всички замръзнаха. Аз исках да кажа, че туй не ми харесва, че един говори, а другите всички слушат най-смирено с отворени очи и зяпнали уста. Всички се умълчаха, а Петър Дънов каза тихо като че ли му се плачеше: „То човек не може да разбере всичко отведнъж". А брат Любомир Лулчев ме дръпна за ръката и ми каза: „Седни. Аз после ще ти кажа всичко, пък, ако не мога и не разбираш ще те доведа Той да ти каже". Аз тогава не познавах никого. Но след тези думи аз се укротих и седнах. Като свърши беседата Лулчев ме заведе у тях вкъщи. Говори ми дълго и накрая ми извади и ми даде една книга - беседа от Петър Дънов. Аз пък извадих една монета от 100 лв. и му я подадох. Това бяха сребърни монети. Лулчев каза: „Няма нужда!" Като каза така у мене стана един обрат. Нещо се преобърна в мене и ме постави на крака. Така аз си отидох с книгата у дома. Това ми подействува много силно. Започнах да чета книгата и не мина известно време и аз започнах да разбирам, че това не е учение, което заблуждава, а напротив, то ориентира хората много правилно. По-късно напуснах Методий Попов и дойдох да живея на Изгрева. Петър Дънов беше вече за мене Учител, а дъновистите бяха за мене братя и сестри. Аз разбрах, че по-добри методи за повдигане на човека от тия на Учителя няма по света. На Изгрева си построих барака, но после я изградих, направих къща, в която после живееше брат ми Димитър Бобев със семейството си. Така аз дълго време съм обикалял край Изгрева, но не съм обръщал внимание да видя кои живеят там и къде живеят, а знаех за тях по онова, което се говореше за тях в града, за дъновистите. Така че първия дъновист, когото срещнах беше Цочо Диков и докато не се скарах с него не можа да ми се отвори път към бараките на Изгрева. Ето виждате ли как по някой път работи Небето? Е, какво ще кажете за тази поговорка: „Всяко зло за добро!" Та аз така дойдох на Изгрева чрез тази народна мъдрост. По-късно работех при един предприемач и карах една товарна кола за пясък и баластра. Тогава по шосето край гората имаше агенти на общината, които събираха такса на тия, които преминават натоварени с пясък и баластра.

По онова време ходихме на екскурзия на Витоша в местността „Присоя", а на връщане приятелите слизаха по двама, по трима. Веднъж аз останах с Учителя сам като вървим надолу заедно Го запитах: „Абе, Учителю, ами змиите да ги не бием ли?" Запитах Го така, защото него ден там при едни скали бяха излезнали няколко змии да се пекат на слънце. Аз исках да ги утрепам, но приятелите ме спряха. Казаха ми, че не трябва да се убиват животните. За тях бяха животни, а за мен бяха змии. Толкова съм разбирал тогава. А тогава се говореше за вегетарианство, за милосърдие, за братство и общ комунален живот. Това беше всичко за мен разбрано, но за змиите аз имах друго становище, защото като те ухапе змия, то тогава умираш. Тя не те пита дали си вегетарианец или месоядец. Тя те вижда, че си човек дошъл при нея, ухапва те и ти заминаваш за онзи свят. Та затова аз запитах така Учителя. А Учителят ме погледна, после вдигна поглед над главата ми като че ли погледна нещо през пространството и през вековете назад и каза: „Абе, то змиите има кой да ги бие". Аз вдигнах рамене и замълчах. Не можах нищо да разбера. А това разбрах по-късно. А кога по-късно? Когато биха Учителя през 1936 г.

Ето как стана това: Аз бях на Изгрева пред салона. По едно време от гората излезна една лека кола. Нали аз бях шофьор и това веднага ми направи впечатление. Аз се загледах натам. Двама души слезнаха, дойдоха при мене и ме запитаха къде се намира Дънов. Аз не подозрях нищо и им показах с ръка салона. Единият тръгна напред към салона, а другия носеше пистолет затъкнат на колана. Първият отиде най-напред на вратата на приемната и понеже тя беше заключена, той счупи с юмрук стъклото на прозореца на приемната и част от разбитите стъкла му порязаха ръката, от която потече кръв. Като разбра, че Учителят не е там, той се отправи към салона. А там беше Учителят. Влезна вътре и се нахвърли върху Него и започна да Го удря с юмруците по главата с окървавените си ръце от счупеното стъкло. Аз като разбрах това, единствено, което можах да направя вдигнах един стол над главата си и стоях така до вратата. Бях решил с този стол да ударя някого от двамата по главата. Аз тогава бях много млад, много здрав и як и нямаше да им се дам току-така без кръв. И таман да ги ударя със стола по главата изведнъж забелязвам, че целият съм вцепенен и втвърден и не мога да се помръдна. Като че ли някой ме беше заковал с пирон за земята. Някакви пирони невидими ме бяха заковали във въздуха и не можех да мръдна ръцете си така и други невидими пирони ме бяха заковали за земята. Те, побойниците минаха покрай мене, погледнаха ме как стоя вдървен с вдигнатия стол, усмихнаха се, минаха покрай мене, прекосиха двора и се запътиха към колата. Аз стоя като вдървен дълго време. По едно време идва Стоянчо и ме пита: „Ти защо не ги утрепа с тоя стол? Нали си як и здрав?" А аз без да искам устата ми се отвори и произнесе тези думи: „Абе има то кой да ги бие". Устата ми се затвориха и аз разбрах, че някой друг произнесе тези думи чрез мене. А това бяха същите думи, които Учителят изрече горе на Витоша когато аз Го питах дали можем да бием и трепаме змиите. Ако братята не бяха ме спрели и аз бих утрепал някоя змия горе и ако Учителят не беше ми казал, че други са тия гдето ще трепат змиите, то този стол, гдето го бях издигнал над главата си, нямаше да стои вдървен и вцепенен в ръцете ми, а щеше да бие наляво и надясно и кръв щеше да се лее. Ама Учителят ме спря, защото други са тия, гдето ще бият змиите. Ама ония змии, които хапят и гдето са отровни и от които умират хора.

Те, побойниците бяха изпратени от Александър Цанков - онзи главорез, гдето беше избил сума народ. Тогава Александър Цанков искаше да дойде втори път на власт. Цанковистите не бяха малко, но разбраха, че царя не искаше да ги сложи на власт. Да ги сложи като управляващи. Те разбраха, че това е внушение на брат Любомир Лулчев, който беше съветник на царя по политически въпроси. А зад Лулчев те смятаха и виждаха, че Учителят е този, който им проваля плановете. Ето защо бяха решили да нападнат Учителя.

За миг около Учителя се събраха много приятели и Той с кърпичката избърсваше кръвта от лицето си. На следващия ден около очите на Учителя имаше синини, а след няколко дена получи пареза на дясната ръка и десен крак, след което Братството замина след няколко дни на Рила, Учителят престоя там четиридесет дни и се върна оздравял от Рила.

Няколко минути след побоя всички, които бяха на Изгрева дойдоха, след като научиха новината и заобиколиха Учителя. Дойде и брат Лулчев и като по-оправен разпита и разбра как стоят нещата. Брат Иван Сечанов беше видял и запомнил номера на колата. Лулчев слезна веднага в града и отиде при директора на полицията, който му беше приятел. Чрез колата откриха и шофьора на колата и побойниците. Какво направиха по-нататък аз не знам. Знам само това, че побойниците дойдоха на следващия ден да се извиняват на Учителя. Вероятно и към тях бе приложен съответно онзи съвет на Учителя, който ми даде: „То змиите има кой да ги бие! " Минаха години, дойде 9 септември 1944 г, дойдоха комунистите на власт и тогава ние видяхме кои са онези, които трябваше да бият змиите. И те ги биха и избиха по всички правила. За подробности ще си проучите историята на тези събития.

Брат Любомир Лулчев имаше една група младежи. Групата се казваше „Упанишада". Така се пишеше, защото е индуска дума. Ама ние си я казвахме „Опанишада". Някакси по шопски, по народному. Веднъж питам брат Лулчев какво значи „Опанишада", а той ми каза: „Това значи да си опъваш ума, да мислиш". Край брат Лулчев бяхме десетина човека: Йордан Андреев, Димитър Бобев, Йордан Бобев, Петър Арабадживе, Михаил Ангелов, Сошо Берендеев, Стоянчо, Тодор Маринчески, Колю и Веса Йорданови, Елена Андреева, Невена Неделчева, Виктор, Ангел, приятел на Тошо. Та този, който организира опанишадата беше Йордан Андреев. На него му викаха Адютанта. А генералът беше разбира се Лулчев. Та много приказки се изприказаха за тази група. Защото след свършване на беседата на Учителя всички заобикаляха брат Лулчев, който ни разясняваше беседата. Приятелите бяха против тази група, но ние от групата не бяхме съгласни с тях. Веднъж дойде един приятел и ми се скара, че правим група в Братството. Ама аз групата не бях я направил. Друг я беше направил. За доказателство ми приведе думите на Учителя, който като погледнал групата на Лулчев казал: „Това змийско гнездо ще се разтури!" Аз изтръпнах и се уплаших. Защото все около мене се въртеше тази история за змиите. Историята е такава, че змиите не се трепят в Братството, защото има други хора, които са определени да ги бият. След като бе задържан Любомир Лулчев, той бе осъден от народния съд на комунистите и беше убит чрез разстрел. Значи други се явиха да бият и убиват. Та аз разбрах какво значи думата на Учителя.

Бяхме на Рила. Цар Борис III беше дошъл на първото езеро и беше се скрил в клековете, там при реката откъдето водата отива в първото езеро. Беше дошъл инкогнито. Изпрати своя приближен Сливен, който му беше верен като сянка, да повика брат Лулчев от лагера на 2 езеро. Лулчев ми нареди да взема чайника и ние двамата отидохме при царя. Там накладохме огън, сварихме вода и брат Лулчев каза: „Сипи му вряла вода да пие!" Аз му сипах, а Лулчев по-късно ми каза: „Сипахме му вряла вода да пие, защото врялата вода е символ на чист живот. А царя няма чист живот. Сипи му вряла вода да му се прочисти стомаха и кръвта и да добие чист живот". Лулчев и царя пиха чай. Ние със Свилен се отдалечихме и те имаха за какво да си говорят. Но него ден Учителят не се срещна с царя. Изобщо Учителят никога не се е срещал с царя. Никога не е говорил Учителят с царя. Когато трябваше да му се предаде нещо изпращаше брат Лулчев. Така стоят нещата.

Дойде време царят замина в Германия за среща с Хитлер. Върна се и след няколко дни научихме, че е умрял. От какво е умрял не се разбра. Едни говореха, че е отровен, други, че е задушен с отровен газ като пътувал в самолета и му подали маска уж да диша с кислород. Всякакви приказки чухме. Ама и той си замина. Убиха ли го, не можахме да разберем. Ама нали разказа ми е за змиите и за думите на Учителя гдето каза: „То змиите има кой да ги бие!" То извода оставям за вас. Аз си имам свой извод. За мен думата на Учителя е една. Тя не става на две, та да си взимаш това, което ти изнася и от това, от което имаш нужда. Думата на Учителя е една. Искаш, не искаш, думата на Учителя е една, Защото думата на Учителя е дума на Бога. А думите на Бога не се преполовяват, защото думата на Бога се нарича Слово Божие. А глава на Твоето Слово е Истината.

Ето стигнахме до Истината. И аз Йордан-шофьора ви я изказах. А вие, ако сте разумни ще я ползвате, Ако не сте разумни няма да я ползвате.

Та змията, онази змия от Библията е символ на изкушението и на грехопадението, което идва чрез изкушението. А чрез изкушението човек слиза на земята и се облича в плът. И от тук започва неговият път като човек. За този човек слизат Великите Учители, за да му посочват пътя. Това те правят със Словото, което изричат. В това Слово е знанието на бъдното човечество. В него се намират символите на едно знание непонятно за човеците. Днес в моят разказ аз разказах част от една символика за предназначението на змиите като Божия твар пълзяща по земята. Разказах ви и за Божията Правда, която възстановява всяка човешка неправда.

Живях дълго, видях много неща, но и замълчах много неща. Разказах само онова, което ще ви ползува за времената на Школата на Учителя.

Живейте вечно! От мен Йордан-шофьора!

Записала Марийка Марашлиева