З. ЖЕЛЮ БАЙРАМОВ

[Ани]

З. ЖЕЛЮ БАЙРАМОВ

Един ден брат Слави Камбуров извиква чичо Желю и му казва: „Желю, ти трябва да отидеш в София, Учителят каза". Желю се учудил много, защото чувал за Учителя и някога са говорили с брат Слави за Учението, но не познавал Учителя лично, но по настояването на Слави, че щом е казал Учителя трябва да отидеш и той се качва на влака и идва в София, идва на Изгрева и сяда на пейката пред салона и седял смутено и се чудел как да се представи. В един момент Учителят излязъл на Горницата и повикал Желю като му казал: Желю, ела!" И той станал и се качил горе при Него. Учителят най-напред го запитал, как е, що е и най-любезно го посрещнал и му казал: „Слушай, Желю, трябва да ми направиш една услуга. Ето тук има едно куфарче, което трябва да занесеш в Цариград". Желю останал учуден, но изслушал Учителя. Учителя му казал адреса и че трябва да почука три пъти на вратата на къщата, което било знака. И Желю отива в Цариград, намира къщата и като почукал три пъти и в момента излиза един възрастен господин с бяла чалма, целия в бели дрехи. Но преди това Учителят му казал, че той се казва Ага хан. Желю му казва: „Г- н Дънов изпрати това за Вас". „Да, зная." Вземал му куфарчето, благодарил и му казал „Довиждане". Въпрос: на български или на турски? На турски. Чичо Желю знаеше перфектно турски. И взема обратния влак и се връща в София и казва на Учителя: „Г-н Дънов, аз предадох..." и Той казал: „Зная" и останал на Изгрева и около шест месеца е живял. Учителят му казал: „Ще отидеш в къщичката на Олга Славчева". Стоял на Изгрева, хранел се в трапезарията на стола, слушал беседите, ходил на Паневритмия, на екскурзия. Видял целия живот на Изгрева и един път рекъл на Учителя: „Аз имам семейство, трябва да си отида". „Щом искаш, иди си!" И така няколко пъти Учителят го е повиквал, идвал е на Изгрева и изпълнявал задачи, които Той му давал. Не ми ги е казвал точно, защото това са били неща между него и Учителя. Задачи във връзка с Турция ли? Той ми каза, че това са лична тайна. Учителят е такава личност, че работите, които стават между тях, той не може да ги разказва.

Преди да се срещне с Учителя Желю е ходил много пъти в Турция. Той е бил търговец и имал търговски връзки с тях, с турците. Но той още преди това се е интересувал от окултните науки и дори бил ходил някъде из Анадола при някакви дервиши. Той се е интересувал от тези въпроси. Не зная точно какви са тия дервиши, но той между другото е разказвал тези работи. Аз много съжалявам, че чичо Желю така инцидентно ми е разказвал тия неща. Да го хвана, че да ми разкаже всичко подробно. Неговата жена и дъщеря му нямаха никакво отношение към тези неща. Даже много се ядосваха, щото той доста пътуваше и към Братството нямаха никакво отношение. Той фактически се е интересувал. Имаше и много литература. Но той главно с вуйчо Камбуров е разговарял, бяха много близки, играеха на шах и т. н. Слави Камбуров е бил също в Нова Загора, там е имал печатница. Аз Слави Камбуров и Стефан Камбуров ги бъркам, защото много малко съм ги виждала. Аз познавам най-стария Камбуров. Може да е Стефан Камбуров. Аз, когато се ожених тогава го виждах, когато отидох в Нова Загора, повече не знам. Зная, че беше Камбуров, толкова. А това за Кемал Ататюрк, това е съвсем отделна история.

А митническа проверка тогава не е ли имало? Ами щом Учителят го праща, то тогава Учителят го охранява. Учителят го е пращал и друг път така, използвал го е като един посредник и чичо Желю казваше, че когато отивал все същото куфарче носел. Но и на други места е ходил. И Учителят подарил на чичо Желю един свой портрет с подписа си. Имаше написано едно изречение. Съжалявам, че не го записах това изречение. Тогава за пръв път видях подписа на Учителя. Чичо Желю ми даде този портрет да го пазя като каза, че близките му нямат никакво отношение към Братството: „Ти, Олге, имаш отношение, ето ти този портрет на Учителя". И аз много го пазех този портрет, съкровено го пазех тоя портрет. Добре, но неговият зет на Желю - Методи Василев е от Варна и е съученик и приятел на Михаил Иванов. Михаил Иванов бил едно бедно момче, даже те малко по-добре материално били и в тях идвал да яде и така като техен син бил в семейството им. И след туй около 9.IX., след 9.IX.1944 г. Михаил го поканва Методи да отиде във Франция и той заминава, И тогава чичо Желю, кой знае какъв дявол го хваща и ми казва: „Олге, дай ми портрета, защото... иска го. Методи ще ходи при Михаил". И аз понеже е негов портрета, го дадох. И Методи взема този портрет и го занася на Михаил. И после Методи донесе един портрет на Михаил. Същата прическа на Михаил като Учителя, същата кройка на балтона с тия ревери, само че Учителят ходеше с бастун, а той с жезъл и Методи каза, че това било една кристална топка и му направило впечатление, че много светски вид е имал, носел и пръстени. Той се хранел отделно на една катедра. Методи шест месеца седял в Париж и на Лазурния бряг. Михаил му дал пари, разхождал се из Франция, нали, върна се. Но много съжалявам за тоя портрет. Нямах сила да кажа: „Няма да ти го дам", нали той е негов. И съжалявам много. Учителят беше изправен така цял ръст, изправен с балтон. Съжалявам много за този портрет. А той Михаил го взе, за да си прави актив с портрета на Учителя, че уж му го е подарил.

На Лазурния бряг бил много устроен. Къщички, а между къщичките хубави алеи с цветя. Една къщичка боядисана в розово, другата в синьо, третата в жълто - много разкошно. Поднасяли, сервирали и риба се ядяло. Ядели риба, трапезарията разкошно направена, по всички правила на аристокрацията и той му задал въпроса: „Ами на Изгрева братята живеят много скромно?" Отговорът бил: „А, французите имат друг начин на живот" и той отделно съвършено се хранел. В салона той седял на високо там на една катедра, влизал от отделна врата и т. н. Това ми е разказвал. Те са били съученици и приятели.

Желю е бил търговец. После е имал магазин „Билка". Накрая вече се занимаваше с билки, но по едно време търговците с всичко са търгували и само остана паспорта турския, който му е дал Кемал Ататюрк, той ми го подари и аз съм го запазила досега като спомен и документ.

Бях близка с Цанка и тя ми бе донесла едно цяло течение от непечатаните беседи, но след като мина обиска след доста години време тя ги взе и скоро почина след това. Но мен ме запознаха с Цанка Екимова и Люба и Милка Аламанчеви. Аз дружах с тях. Много работи за Братството те са ми разказвали. Люба и Милка бяха прекрасни жени, много чисти, много предани на Учението, също и Богомил Малджиев. Много хубави неща от тях съм чувала, много неща са ми разказвали за Учителя. Това, че е казвал: „Когато Аз си отида, ще взема Савка с мене. И единственият ми ученик е Савка и брат Боев". А брат Боев беше близък с моя съпруг и така доста сме ходили с него и сме разговаряли. После много близки бяхме с брат Тахчиев от Стара Загора. Той, Дочо го спаси. Те го гонеха. Не зная какво го правиха, на концлагер щяха да го пращат. Той беше учител в мъжката гимназия и Дочо каза за него: „Той е един чист, скромен човек, да не смеете да го пипнете, аз отговарям за него". Да, пазеше ги. Ама тука знаеш ли колко идваха братя. Едни други се клеветят. Художник беше. Той беше човек с много широка култура, бил е във Франция, много се занимаваше, много четеше и една сестра, не искам да й кажа името започна едного да клевети - така, така, така. Той само я гледа и й вика: „Слушай, сестра, ти нали си ученичка на Бялото Братство, нали си последователка на Учението на Любовта? Това, което казваш показва, че няма никаква любов в тебе. Иди си и си помисли". И тя назад, назад, назад и излезе. Много ги е спасявал. Той казваше на комунистите: „Какво искате от тия чисти хора!? От тия работливи хора". Те нали тука гонеха Братството. Защото той беше член на Партията. И даже неговите другари все му викаха: „Абе, Байрамов, ти не си комунист, бе, ти си християнин". А той им казваше: „Най- старите християни са започнали от комуните. От там. След много години сега всичко това се е извратило и дойдохме на тоя ред". Той самия беше много чист, много искрен човек. Но имаше и прекрасни хора комунисти. Но преди 9.IX. 1944 г. членове на Партията и съмишленици са били около 100 000 души в България. А след това Партията стана от един милион души. Какви са те? Това са бояджии, кариеристи и сега същите тия забъркаха България и я направиха на нищо. Тия кариеристи. Те не са чисти хора тия. Старите комунисти бяха скромни, честни хора, а това вече накрая се изроди та стана на нищо. Тодор Живковите и там другите истории и в Русия. Цялото нещастие дойде от КГБ-то от Русия. От там почна падението. И опорочението на идеите им.

Пропуснах това, че лично Учителят е казал на Желю. Понеже той казал на Учителя: „Г-н Дънов, аз нито познавам Вас, нито познавам Учението". А Учителят му отговорил: „Истинските мои ученици са в света, а тези, които са дошли тука, ако не са дошли при Мене да ги спася или ще са по затворите или ще са по улиците като уличници". Думата е много грозна и не искам да я споменавам. „Или ще са по затворите или там, където са падналите жени." И това той лично ми е казал чичо Желю, че тъй му е казал Учителя още първия път.

Имахме приятели, които имаха на Цариградското шосе вила и с тяхната дъщеря бяхме приятелки и съученички, а ние живеехме в града, но идвахме тука на гости. Аз съм софиянка. Идвахме на гости, а срещу тях живееше брат Боянчо Златарев, старата им къщичка с двете сестри. Между Цариградското шосе и Дървенишкото. Имаше една варджийница и един полицейски участък. Но ти не ги знаеш тези работи на времето. И сега един ден с тази моята приятелка Лоли играехме там. Аз бях в шести клас, така от махалата, а Боянчо един скромен, приличен, като момиче. Те го закачат, хвърлят му ябълки, а той скромен, гледа в земята. Аз бях една слабичка и скромна бях. Баща ми ни възпитаваше много строго. Но другите деца сега го дразнеха. Викаха: „О, Боянчо е дъновист" не знам си какво... И ние с нея решихме един ден. Абе гледаме го ние един тъй скромен Боянчо. Чакай да отидем да видим, аз съм слушала значи от баща ми. Чакай да отидем да видим какви са тия дъновисти. И с нея тък, тък, тък, хоп идваме на Изгрева двечките. И то беше пролет. Чешмата, че едни такива хубави снежанки, че розите бяха цъфнали, цялата чешма, поляната, боровете, къщичката, масата, всичкото потънало в рози. Била съм значи на 15 - 16 години, а тя по-малка от мене една година. Хванали сме се с ръце и хоп полекичка, полекичка така, то красиво място, полекичка отидохме там, малко до края на масата гдето се хранят. И ние така седим и гледаме към Горницата. Излезе Учителят и каза: „Рекох, елате!" А ние като се хванахме за ръце и бяг да ни няма. Избягахме. Тогава за пръв път съм видяла Учителя през 1936 г. И защо туй направихме? Той така нали излезе с бялата коса. Само Му помня лицето, щото то за един момент и „Рекох, елате!" И ние като се хванахме с ръце и бяг, избягахме. Уплашихме се, защото те ни разправяха: „Там при дъновистите не знам какво си, що си". Какво, а то нищо. Красота. Това е първия път, когато съм видяла Учителя, 1936 г. Но избягахме, момичета бяхме. А сега съжалявам.