14. Фотографската снимка с класа ни

[Ани]

14. Фотографската снимка с класа ни

През онези последни дни на раздяла с любимия ми учител - човек с кротък и благ израз на лицето, стих глас и бащински обноски към всички, когото обожавах ' и обичах с всичката сила на сърцето си, бяхме събрани в едно фотографско ателие да направим последен портрет на класа заедно с учителя Владислав Алексиев. Аз не можех да си представя да се фотографирам далеч от него. Обаче, когато се явих в ателието и се озърнах наоколо си, видях не предишните си съкласнички, които бяха добре облечени, а някакви прекрасни бели феи. Повечето имаха големи бели панделки, като пеперуди на косите си, а роклите им блестяха, целите обсипани с волани, като моята мечтана рокля, която никога не облякох. На краката си носеха черни лачени пантофки с каишки и копченца отстрани. Те ме гледаха с насмешка и погледите им ме пронизваха като стрели. Как да не ми се подиграват, като се бях явила в най-тържествения ни ден с черните кондури на краката - същите онези момчешки обувки, които татко ми бе купил по погрешка, и с които от години ходех на училище. А вместо нова бяла рокля носех няколкократно обърнатата вълнена рокля, която се впиваше с тясно изрязано деколте във врата ми, а на главата нямах никаква панделка. Учителят ни избра двете най-добре облечени момичета с пеперудено вързани бели панделки на главата да седнат от двете му страни, а аз се скрих зад декора в дъното на ателието и горко заплаках. Сърцето ми се късаше от мъка, както от унижението, което преживявах в това бедно облекло, тъй и от скръбта, че не бях избрана да седя до учителя си. Когато класа бе нареден за фотография, учителят ни забеляза, че аз отсъствам. Намери ме зад декора, потънала в сълзи, с подпухнали очи, усмихна се благо и каза: "Веса, защо плачеш, ще излезеш в портрета с халки под очите". И ме нареди да седна на същия ред през две момичета от лявата му страна. И наистина, тъжния ми вид с подути очи в портрета - малкото незначително дете, тъй смазано от живота стои и днес пред очите ми и ми напомня за неизброими деца като мен, расли на сянка, нестоплени от лъча на любовта в ранното им детство, които през целия си живот остават под булото на скръбта - хора, чиито сърца дори в най-радостните моменти на живота им тихо ронят невидими сълзи за това, което са пропуснали и което никога не може да се върне - за топлия пролетен повей на майчината любов и светлия лъч на вярата, която само насърчителната дума и одобрителния поглед на бащата могат да вдъхнат в крехката детска душа. Така падна завесата на първите четири години от ученичеството ми - най-нежните години на живота, които с нищо не могат да се заменят.

В.К.: Сега, продължаваме по-нататък. На с. 15 е отбелязано за вашия вече клас. Имате ли снимка от класа, като млада? Снимки? Весела: Аз фотографирах моя клас. Аз не бях на снимката, аз фотографирах класа си. Така че аз не съм на снимката, обаче, на 16 години се фотографирах имам портрет, 16-годишна. В.К.: Сега, имате снимки на рода, на баща ви, на майка ви? Весела: Имам на баща ми и майка ми, като годеници портрет. В.К.: За да можете след това да ги приложите. Така. Весела: Да.

В.К.: Сега, вие ми разказахте навремето преди двадесет години една опитност, когато баща ви си заминава, вие питате Учителя и той казва: "И тук ще работи и горе ще работи". Как, разкажете този случай? Весела: Аз, когато баща ми си замина, защото аз в 1923 година отидох в пансиона в Ловеч, но в 1941 г. на 21 годишнина на баща ми, казах на Учителя: "Учителю, баща ми си замина преди 21 години", а той каза: "Той вече е узрял човек, той много се е просветил чрез теб. Той работи далеч в духовния свят. За него нямаше работа на земята." Затова той отиде да работи в духовния свят. В.К.: Знаете ли, аз по-рано ви споменах, имаше един откъс от беседа на Учителя, в който споменава и казва така: "Имаше един чиновник, който 15 години работеше на стола, на масата. Весела: Да. В.К.: Накрая казва, го задигнаха и той се чудеше, защо други идат да седят на мястото му. А той казва, той повече нямаше работа тук и го качихме горе." И когато ви споменах, вие казахте, това се отнася за моя баща. Весела: Моят баща, той беше много предан на работата си. Той създаде Банковата библиотека и 16 години беше там.