17. Първата любов на майка ми и венчавката за другиго

[Ани]

17. Първата любов на майка ми и венчавката за другиго

Млада седемнадесетгодишна девойка - кръгъл сирак, отгледана от по- голямата си сестра Ана, майка ми е почувствувала за първи път трепета на любовта. Измъчена от седемгодишната си възраст, принудена като дете да изкарва с черен труд из тютюневите пловдивски фабрики прехраната си, тя е жадувала за обич и живот. В дома им идва млад, светлокос китарист, който я учи да свири на китара. Той я обиква нежно, както и тя него, но моралът на времето, нейната скромност и свенливост, както и неговата нерешителност да говори за това, което е въздух и хляб за живота му, не съдействат за сближаването им. В двора на същата къща живее беден студент със старата си майка. Той е снажен, хубав младеж, с тъмни къдрици и сиво-зелени очи. Той е видял чернокосата румена девойка в двора, чул я да пее, тя е работлива, весела, енергична - тя ще украси живота му. Един ден я вижда на двора и се запътва към нея, но тя като уплашена сърна побягва-тя не иска да срещне погледа му-та нали сърцето й е заето! Но смелия студент говори на нейната сестра, при която тя живее - иска направо ръката й. Старата сестра хвали студента на девойката - та той е завършил в Роберт Колеж в Цариград, езици знае, сега е юрист - има бъдеще, има професия - при него тя ще е добре. Попарена от ранна слана, девойката се съгласява. Тя не може да бъде повече в тежест на сестра си, та нали затова сестра й така убедително я увещава да се съгласи. Тя дава дума и вечерта студента я заговорва. В църквата свещеникът благославя младата двойка. На вратата на храма стои рус момък - блед, треперещ, със смъртно наранено сърце. Веселата птичка - радостта на живота му - отива в клетка. Той вече няма да я вижда - тя завинаги изчезва от живота му. Девойката се обръща и вижда този, който пръв събуди огъня в сърцето й. Тя го гледа като поразена от гръм, забравя за миг къде е и защо е там - нещо я тегли със страшна сила към него - тя иска да падне в нозете му, да му признае всичко, но вече е късно - пръстенът е на ръката й - тя се сепва. Следният миг русокосият младеж е вече далеч от нея. Иска да го види, но не може, отива в дома на студента, който вече е и неин дом. Тя праща цветна картичка с поздрав на светлоокия китарист, но не го вижда вече. Не минава много време и до нея достига новината за кончината му - той не е могъл да понесе удара - и с картичката й в ръка покрусената му душа е напуснала ограбения си дом - опразненото му сърце. Но е заключил и сърцето на тъмнооката девойка, която вече не може никой друг да обикне. Той е в нея завинаги - само неин и на небето. И тази девица създаде рожба, в чието сърце тя пося стремежа към онзи, който взима сърцата ни и ги отнася високо над земната твърд.