09 - 130. МАЛКОТО ДОБРО

[Ани]

130. МАЛКОТО ДОБРО

Това беше през лятото на 1964 година. Един ден излязох от завода и се упътих към новия цех. По пътя срещнах много хора и всеки бързаше по своята работа. Но ето след малко срещам една девойка на около 17 години, свита, омърлушена. По лицето й се четеше голяма тъга и отчаяние. Тя ме спря и попита за пътя, за Айтос, попита тъкмо мен, а не друг, след като бе срещнала много други хора. Нещо отвътре я бе насочило към мен.

„Този ли е пътя за Айтос?" - „Не, девойко! Не е този пътя. Вие сте се объркали. Пътят за Айтос е в обратна посока." Да се качи на рейса, я поканих аз, а тя отказа, като каза, че ще върви пеш, понеже нямала пари. -„Качете се, аз имам, ще ви платя билета." И чак тогава тя се качи. Слязохме в центъра. Бях готов да й дам пари за влака, но нямах в себе си. Поканих я да дойде у дома ми. Тя свенливо ми отказа, защото аз за нея бях съвсем чужд и непознат. Като разбрах причината на смущението й, казах й, че имам семейство и че жена ми и дъщеря ми са у дома. Като чу това, тя се съгласи, дойде в дома ни и ни разправи мъката си. Баща й умрял преди една година. Сега тя ходила на село, за да види майка си, като вървяла 30-40 километра пеш, защото нямала пари за влака. Като отишла на село, не намерила никого. От съседите се научила, че майка й се омъжила и живеела в Бургас и работели в едно предприятие. Потърсила майка си, но последната, като разбрала кой я търси, се скрила - пратила човек да й каже, че я няма. И тя, уморена от дългия път, гладна, жадна и без стотинка в джоба, отчаяна и умъчнена от това, че майка й, родната й майка не искала да я види - в този именно момент аз я срещнах. Нахранихме я, почина си, дадохме й пари за влака и я изпратих.

Девойката благодареше, че беше ме срещнала, че все има добри хора, чрез които Господ помага на несретниците, а аз благодарих на Бога, че ми се даде сгоден случай да направя едно малко добро.

Разказал: Димитър Г. Добрев.

27.12.1964г.-Бургас.