09 - 153. КАК БЕ СПАСЕН ЖИВОТЪТ МИ

[Ани]

153. КАК БЕ СПАСЕН ЖИВОТЪТ МИ

Бяхме в гр. Крива Паланка на хотел. Бяхме се събрали все отбор юнаци: кметове, бирници, учители. Чакахме благоприятен момент, за да отидем по местата си, където бяхме командировани. Това беше през лятото на 1943 година.

Околийският управител настояваше да отидем по места и да му докладваме за положението. Не беше спокойно. Всеки ден чувахме тревожни новини. Тук запалили общината партизаните, там убили или отвлекли кмет и все такива новини. А околийският си знае своето - идете, та идете. Но на никому не му се мре. На всеки животът му е свиден. Всеки е оставил дом, жена, деца, които го чакат.

Но тъй като на глава не се излиза с околийския, решихме един ден с Борислав Звънчето да отидем - той да издаде училището, а аз да приема общината.

Рано в зори на 17август 1943 година ние с Борислав напуснахме Крива паланка и поехме посока на север към село Герман, където е седалището на общината. След около два часа минавахме през село Градец. А за да ви е по-ясно ще ви кажем, че селата в Балканските райони са съставени от махали от по пет-шест къщи, пръснати по деретата. Ето защо ние и след два часа пъргаво ходене все още бяхме в село Градец.

Но другото е по-важно. Ето че взехме да чуваме пресекнат лай на картечници и то тъкмо от тая посока, на която отивахме. Двамата с Борислав чувахме картечницата и се взаимно окуражавахме, че не е картечница, а взривове от тунелите под Девебаир.

Когато наближихме нивите на село Жерав, минахме през една поляна от буен папрат. Пътят водеше през нивите и завиваше край една скала. А ето там по нивите тук-там се виждаха хора, които бягаха от селото. Защо ли бягат? Като вървях, мислех си тъй: Напред се стреля, зад нас папрат, в която може би има укрити хора, без ние да знаем. Вдясно скала, а вляво стръмнина. Ако стане нужда накъде ще бягаме? И ето, погълнат от такива размишления чу се, че някой изсвири, повтори и потрети. Разбрахме, че е за нас и се заозъртахме. От нивите стана човек и тръгна към нас. Даде ни знак да чакаме. Подчинихме се. Не знаеш кой е и за какво. Какви ли мисли не ни минаха през ума за тия няколко минути. Селякът ни приближи. Позна той Борислав и се завтече, прегърна го и каза: „Учителю!" Това бе мила картина, но нали и Христа с целувка предадоха?

„Къде отиваш, Учителю?" - „В Жерав, по служба, бай Станое." - „Смърди. Опасно е. В селото от сутринта се води сражение. По-добре върнете се, а като се усмири, аз ще дойда да ви кажа." - „Благодарим ти, бай Станое, че ни се обади. Като дойдеш в Крива Паланка, ще те възнаградим."

Върнахме се. Същата вечер луната грееше, а не светеше. Беше някак мрачкаво. Кога погледнахме, имаше затъмнение.

След няколко дни бай Станое дойде при нас и ни разказа на каква опасност щели сме да налетим. Две партизански чети комунисти и националисти се сражавали. През целия ден се водила престрелка.

Бог бе изпратил бай Станое да ни срещне и избави от опасността. Разстрел или отвличане ни чакаше.

Деветдесет и първи псалом бе помогнал.

Спомен по Крива Паланка.