2. Владимир Полянов. Срещи по дългия път. Мемоарни импресии: кн. 2 - София: Бълг. писател, 1988 г., с. 168-173

[Ани]

2. Владимир Полянов. Срещи по дългия път.

Мемоарни импресии:

кн. 2 - София: Бълг. писател, 1988 г., с. 168-173

Вървяхме с Дора Габе по улица „Белчев" (днес „Гаврил Генов") в посока към „Солунска" (днес „В. Коларов"), изведнъж тя, загледана напред, каза: Ма­ра Белчева!

Погледнах в посоката. Към нас идваше висока, стройна жена с особено бяло лице, поне тъй ми се стори, по-възрастна от Дора, но не повече от четири­десет и пет - петдесетгодишна. Скоро тя спря. Разцелуваха се със спътницата ми. Ръкува се с мене и сега видях очите й, излъчващи добродушие и ласка. Бях особено развълнуван - виждах я за първи път, след като бях чел и слушал тол­кова много за нея. Всъщност по това време - 1926-1928 година - тя беше вече към шестдесетгодишна, но изглеждаше по-млада и все тъй красива и със запа­зена бодрост. Но не това ме вълнуваше, а всичко, което събуди у мене срещата. Тя беше последна останала жива от кръга на списание „Мисъл" и последна жива свидетелка през най-тревожните дни от живота на Пенчо Славейков, кого­то аз слагах на най-високото място между обичните ми поети и бях истински пленен от неговия буен порив да види нашия народ културно по-издигнат и зачетен.

Без да се поведе някакъв особен разговор, тя ни поведе назад към нейната квартира, дето скоро се била настанила и която се оказа на същата улица „Бел­чев" на ъгъла с улица „Парчевич". Смътно си спомням, но все ми се струва, че беше на този ъгъл, най-горният етаж - едно малко таванско жилище. Предпола­гах, че е обособено малко апартаментче, защото тя отключи вратата при стълби­щето и през един не дълъг коридор ни въведе в голяма светла стая. В коридорчето видях врати към други помещения, а в стаята нямаше легло, а някакъв миндерлък, маса, някакви дървени кресла, етажерка с много книги и желязна печка, покрита през лятото, в което се намерихме в тази стая. Но тука всичко блестеше от чистота и всичко беше бяло, дори покривката върху печката. Навън, в коридорчето, поетесата бе свалила шапката и мантото си, а в стаята, оста­нала по светла блузка и пола, изглеждаше като някакво бяло видение от далечното време, в което я виждах все още развълнуван. Може би преплитах реалността с една снимка, останала ми в паметта, в която Мара Белчева, сред голяма група мъже и жени начело с Пенчо Славейков, беше тъй облечена. Всъщ­ност ласкава, усмихната, тя весело, закачливо говореше с Дора. Явно двете имаха какво да си кажат, отдавна познати и приятелки. Но аз не можех да се откъсна от мислите и чувствата, които ме завладяваха. Тази жена ми припом­няше не само поета, с когото бе свързала живота си, и литературния кръг, на който той принадлежеше, а цялата епоха през царуването на цар Фердинанд, властвуването на Стамболов, в чието правителство нейният съпруг Белчев е министьр на финансите. Момичето, родено в охолността на богато провинциал­но семейство, е пратено от родителите си във Виена да се учи в един девичес­ки институт на обноски, езици, музика. Завърнала се вече осемнадесетгодишна в София, тя е привлечена в двореца като дама в антуража на царица Мария Луиза. Попаднала е на най-доброто място по това време в още бедна и примитив­на България. Всяко друго момиче би й завидяло! Лукс, изискани обноски, балове, празници! Може би тогава отново я вижда бъдещият й съпруг Христо Белчев, защото той я знае от времето, когато е бил чиновник в родния й град Севлиево. На осемнадесет години, тя се съгласява да се омъжи за него. В същото време напуща двореца. Нещо я отблъсква от средата, в която е попаднала, и по своя воля напуща даденото й високо място. Тя обича музиката, поезията. Има свои предпочитания между българските поети. Омаяна е от поезията на Пенчо Сла­вейков и сама вече опитва да пише. Съпругът й също не е чужд на тези интереси. На младини той също е писал и превеждал чужди автори.

Семейното щастие е разтърсено от неочакваната смърт на съпруга. При една разходка заедно със своя шеф - министър Стамболов - той е застрелян в мрачината на настъпващата нощ на улицата, която по-късно е наречена на неговото име. Убиецът явно е имал за задача да убие министър-председателя, чието управление е будило немалко ненавист в много среди, но както често се случва с платените убийци, които едва познават своята жертва, сбъркал и стре­лял срещу Белчев. Обстоятелството, че през тази година на първата ни среща поетесата живееше на улицата, наречена с името на убития й съпруг, също ме увличаше да мисля и преценявам. Не смеех да попитам, правех си само мои преценки. Откривах в обстоятелството, разбира се, не носталгията на една влю­бена съпруга. Това ми се виждаше невъзможно. В живота й вече отдавна бе намесен Пенчо Славейков. По-скоро тя бе потърсила някаква защита с името на улицата, дето бе избрала да живее, припомняйки високия ранг на убития съпруг и личното си някогашно положение. Защото беше вече съвсем сама и доста позабравена. Отдавна бяха минали годините на връзката й с Пенчо Сла­вейков, чиято оценка на поетичните й опити тя бе помолила след смъртта на своя съпруг. Поетът й е познат, следила е неговото израстване като един от първите поети на страната ни, купувала е всяка негова книга като най-скъпото за нея притежание. По това време той е директор на Народния театър, а сетне директор на Народната библиотека. Но идва на власт тъй наречената народна партия, а като министър на просветата С. С. Бобчев, който не може да забрави някои изказвания на Славейков по време на свикания в София славянски събор. Поетът е за връзка с руския народ, а не с тези, които тъпчат този народ. Съвсем ясно е казал това в една реч, пренебрегнал царе и министри. Бобчев търси случай да уязви поета и издава заповед да бъде преназначен от директор на Народната библиотека за уредник на музея за училищни пособия при Министер­ството на просветата. Славейков разбира желанието на министъра да го унижи и отказва да приеме новата служба. Между това той не само е заинтересуван от поетичните опити на Мара Белчева, но избира между всичко, което е одобрил от нея, стихове за една сбирка. Тъй през 1908 година излиза отпечатана нейната първа книга „Стъпки пред прага". Минали са пет-шест години от деня, през който тя го е потърсила. Той е не много по-възрастен от нея, а тя все още е сама. През тия години тяхното познанство е прераснало в по-интимни отноше­ния толкова явно, че вече се знае от всички в малка София по това време и предизвиква доста иронични подмятания. А влюбените не се решават да напра­вят следващата стъпка, макар и желана от тях. Поетът е без работа. По това време дори един Пенчо Славейков, първенецът в литературата ни, не може да се надява много на получаваните хонорари. А тя ще загуби пенсията от мъжа си, ако се омъжи. Почитатели на поета повдигат въпроса в Народното събрание да му се даде народна пенсия съобразно вече възприетата практика към заслу­жили културни дейци. Той вече отдавна има право на това с цялото си творчество и оценките за него у нас и в чужбина. Предложението само дава възможност на долно опартизанените хора от средата на управляващите партии да забълват най-отвратителните си приказки по адрес на поета и неговия интимен живот. Огорчен, поетът избягва от България. Няколко седмици по-рано или по-късно, заминава и Мара Белчева. Двамата се срещат някъде в Швейцария. Славейков, цял живот страдащ от заболяване през детските му години, сега чувства, че в неговото тяло се е загнездила някаква нова болест. Отиват в Италия и се приютяват в едно малко село край езерото Комо. Тука поетът умира...

Между Дора и домакинята всичко вече е казано, споделено. Двете говорят нещо от текущия живот. Аз дебна да чуя някоя дума, отнасяща се за миналото. Неловко ми е да задавам въпроси. Тъй тази моя първа среща с Мара Белчева отминава, без да узная нещо от миналото, което не зная. Остава ми само споме­нът от тази среща и той не угасна, подхранван от видението на бялата стая и сияещата в ласкава усмивка поетеса.

Нямах повод да отида отново при нея, но ми провървя. В югозападния край на София отдавна вече бе изникнало селището на тъй наречените дъновисти - една религиозна секта, чийто основател привличаше със своите проповеди след нещастния край на войната много огорчени мъже и жени, загубили свои близки, както и всяка друга радост в самотния си живот. В селището на сектата бяха попаднали с майка си и едни мои братовчедки. Понякога ходех при тях. Бяха се настанили в една барака, както и повечето от техните съседи. През пролетта и лятото тези бараки тънеха в цветя и буйни храсти. Насреща се откри­ваше цяла Витоша и просторът към лозенските височини. Един ден тука на­близо видях Мара Белчева. Бяха минали няколко години от гостуването ми в нейната бяла стая. Тогава тя беше към шестдесетгодишна. Изминалите години не бяла я повече застарили. Виждах я как бодро стъпва. Около нея бяха станали вече доста нови неща. Бях чул за публичните й беседи за Пенчо Славейков, за издадената антология с негови стихове. Бе се появил нейният сборник „Сонети". За него писаха критични статии Владимир Василев, Васил Пундев, Малчо Нико­лов. Всички утвърждаваха възможностите й като поетеса. Излязоха и няколко нейни превода от немски език. Гледах я и се мъчех да отгатна накъде може да е тръгнала в този край. По това време нямаше много постройки в тази част на София. Всъщност това не беше част от града, а в района на горите и градините наоколо. Помислих за селището на дъновистите. Последните стихове на поете­сата, излезли в сборника „Сонети", носеха много черти на душевна смиреност и отдаване на мисли и чувства за един отвъден живот. Не я спрях, а свърнах от шосето към гората. След като тя отмина, тръгнах подир нея. Да, тя навлезе в селището с дървените бараки и скоро прекрачи в техния дъсчен храм.

Когато втори път я срещнах в тази околност, идвах отсреща й и се обадих. Подхвърлих приказка, че и друг път съм я виждал насам. Тя не каза нищо за сектата на дъновистите. Заговори за самотата, за нуждата й да подиша сред природата. Изглеждаше по-бледа от друг път и тъжна. Нямаше я ласкавата усмивка, а някаква усмивка, която говореше по-скоро за горчивина и примире­ние. Едва този ден, малко отрезнял от омаята на тази жена, си дадох сметка какъв може да е бил животът й през тия години. Останала сама, след като загубва съпруг и любимия, намерила се сред един нов свят, който много малко знае за нея, загубила всичко от някога богатото бащино семейство с достатъчно възмож­ности да прати дъщеря си да учи в девически институт във Виена, останала само със своята пенсия, отдавна загубила някогашната си стойност, тя живее без никакви други доходи. Придворната дама, министерската съпруга, приятел­ката на най-големия български поет, сама талантлива поетеса, явно тя живееше в оскъдица и самота. Единственото нейно богатство са спомените. Тя не тропа на ничия врата, не споделя с никого какво е положението й - скъпи своя висок духовен ранг и тихо отминава в небитието, към което вече отдавна е устремено всичко у нея, след като е изпълнила единствената задача, която е смятала, че е длъжна да изпълни - да разкаже всичко за големия поет, умрял в нейна бли­зост. Надали тя е съзнавала, че тъй сама ще се задържи по-дълго в паметта на поколенията, които следват. Сърцето й е много чисто, за да прави такава сметка! Авторка на интимна, сърдечно вълнуваща поезия, тя е една от първите жени поетеси у нас за времето и изиграва своята роля за развитието. Неволно обаче около името си тя слага ореола на нещо повече в светлината на поета, комуто бе дала своята любов и преданост. Заболяла, умира през 1937 година.

Не зная защо нищо не чух за нейната смърт и погребение. Всичко е минало тихо, в кръга на най-близките приятели и задушевните полутонове, тъй характер­ни на нейния живот и поезия.