39. Спомени за Учителя от Елена Иларионова от Търново - Бележки из моя живот. 39.5. Полиците, които трябва да се плащат

[Ани]

39.5. Полиците, които трябва да се плащат

На сутринта исках да Му пиша, но не знаех адреса Му. В Търново с така­ва радост Го слушах, но никога не ми мина през ума да се заинтересувам и науча где живее Той в София. Но тъй като другарят ми беше много зле и нямах никаква друга надежда, то написах на Учителя една отворена карта и я адреси­рах само така: Петър Дънов, София.

Каква беше изненадата и радостта ми, когато след няколко дни получих писмо от Учителя, в което ми казваше, че моят другар не е болен, а има извес­тни задължения и ако сме съгласни да ги изплатим, то Той ще ни помогне.

Веднага отговорих, че сме съгласни.

Никога няма да забравя онази велика изненада, която изживях тогава. Вместо писмен отговор и напътствие, Учителят сам дойде при нас. Радостта ми беше безгранична, но моето учудване, достигащо до смайване, беше тогава, когато Учителят ми каза:

 

- Господ ме прати да ви помогна. Чух те, когато, като нагласяваше бол­ния в леглото, му каза: „Направи усилие да оздравееш, защото сега, освен един Бог, няма кой да ни помогне." Тогава Бог ми каза: „Иди и помогни на тия хора!"

 

Погледнах Учителя като замаяна. Как е могъл да ме чуе от толкова дале­че?

 

И когато устните ми едва изричаха от вълнение този въпрос, Учителят ме погледна благо и каза:

 

- За тия, които виждат и чуват, няма разстояние, няма пространство.

 

От този момент никак не зная как ходех из къщи, как шетах и какво пра­вех. В душата ми ечаха празнично камбани, сърцето ми преливаше в радост, а учудването ми от Учителя растеше с всяка минута, с всяка секунда.