62. Михал Луканов. 62.3. На събора през 1922 г. в Търново

[Ани]

62.3. На събора през 1922 г. в Търново

Пристигнах, когато правеха молитвата първия ден. След три часа отидох при един брат, който се занимаваше с хиромантия. Той си приготвяше ризата, да я пере, и същевременно започна да ми говори. Сипа вода и се наведе да пере. В това време дойде една сестра, която ми беше непозната. Тя му каза:

 

- Брат, дай аз да ти опера ризата! - и грабна легена. Наведе се, гърбът й беше към север, а лицето - към юг и започна да пере ризата, като й говореше:

 

- Ох, милата ризичка, ох, красивата ризичка!

 

Тогава видях, че ризата наистина ставаше все по-хубава и по-хубава.

Дойдоха още трима братя и я обиколихме. Аз бях от източната страна, двама братя - от юг и един - от запад. Дали те виждаха, че ризата ставаше по- хубава, не знаех, но аз наблюдавах. И колкото ризата ставаше по-красива, толкова аз чувствувах в слънчевия възел една приятност. В това време забеля­зах, че аз, като стоя от изток, й правя сянка и си припомних за случката с Диоген и Александър Велики и веднага се отстраних и слънцето, което беше още ниско, огря легена и ризата. Тогава стана пречупване на лъчите и ризата се обагряше с разни багри от мехурите на сапуна. Аз се оттеглих на една крач­ка, за да попадна на пълния фокус на пречупването на лъчите. Като гледах красотата на багрите от мехурите, почувствувах се не на земята.

В това време преминаха край нас две сестри и попитаха сестрата какво прави. Тя им отговори:

- Пера една красива ризичка - но като си повдигна главата, за да ги види, слънцето й блесна в очите и тя премигна. В това време един от братята, който беше на юг, помисли, че й пречи светлината и застана между слънцето и нея. В същото време ризата изгуби красотата си - а мен се стори, че паднах отвисоко на земята. В мене се появи голяма тъга.

След един час научих презимето на сестрата... С нея се срещах и отпос­ле през време на съборите. Но по-после, в продължение на 20 години, нямах възможност да се виждам със сестрите и братята и аз им забравих имената. Само на тази сестра не забравих име й. И когато дойдох тук и влезнах за пръв път в салона, тази сестра първа дойде при мене и ме поздрави и ми каза, че ме е помнила от съборите.

През време на първия събор в Търново ни бяха наредили, тримата братя, които бяхме от Пазарджик, да легнем пред вратата на Учителя и всеки един от нас дежуреше буден по два часа. Помежду ни оставяхме малка пътечка. По нея Учителят минаваше, за да излиза по няколко пъти през нощта и тогава Той обикаляше всички палатки.