73. Елена Андреева за Учителя. 73.2. „Аз няма да оставя гроб"

[Ани]

73.2. „Аз няма да оставя гроб"

Учителят и чудесата - разказва Елена Андреева.

Сестра Елена Андреева от Македония беше едно от лицата, които бяха най-дълго време при Учителя. Като Негова стенографка, тя живееше на Изгре­ва в малка дървена къщичка под големите борове. Надарена със здрав разум, завършила университета, била учителка, предана на делото на Учителя, тя за­пази докрай своя здрав, критичен разум. Затова й помагаше до голяма степен вроденото трудолюбие. Като шивачка, тя запази своите възможности въпреки напредващите години. Стегната и любяща, тя имаше всякога около себе си пре­дани на Учителя хора, които при всички случаи стояха вярно край нея. През последната 1968 г. тя беше централната фигура, която построи палатката си на височината над Вада, на Рила, по пътя към езерата. Скоро около нея се обра­зува цяло селище от десетина палатки, братя и сестри, които вярно продължа­ваха традициите на братството на удобно място, далече в подножието на Мо­литвения връх. Наистина, много неща не бяха напълно пълноценни, както са при седемте езера, горе. Но пък затова имаше простор, боров въздух, тишина, изобилие на чиста вода и най-важното - лесно и удобно снабдяване с продук­ти.

Поради тежка артроза на бедрените стави, Елена дълго време беше поч­ти неподвижна. Близо десетгодишното лечение я беше довело до известно по­добряване. Сега вече можеше да става, да ходи, да изправя бедрата си, дори да кляка. Но борбата продължаваше. Напоследък тя прилагаше компреси от квас, всяка вечер, за което цел си беше набавила голямо количество брашно.

Елена беше добре разположена и можеше да говори свободно за своите преки впечатления от Учителя.

- Той никак не беше за чудесата. Всичко около Него си ставаше естес­твено, непринудено. Той разчиташе мислите на хората, като че беше в самите тях, разкриваше ги, за тяхно учудване, но никога не показваше, че гледа на това като на някакво „чудо". За неговото „чудо" говореха другите, а Той - нико­га.

Нека кажа нещо и за „чудото" на Неговия гроб. Лично пред мене Учите­лят казваше: „Аз няма да оставя гроб." Тогава ние не можехме да разберем тия Негови думи - ние, както и мнозина от нашите приятели, вярвахме, че Той няма да умира. Но ето, че Той все пак умря. И тогава, през време на погребението стана това, за което и досега се говори. Изведнъж се чу грохот под земята, като че нещо се сгромоляса. Това беше чуто от всички присъствуващи. Това даде основание да се говори, че това е било трясък поради разглобяване на Неговото тяло, че следователно, ако сега се разкрие гробът Му, нищо няма да се намери от тялото Му, освен ковчегът и може би дрехите Му. У мнозина се утвърди убеждението, че Той е възкръснал. Към това е склонен да вярва дори и Никола Антов.

Трябва да отбележим, че точно Антов твърдеше, че е чул как Учителят възкръснал. Но това е произволно твърдение, някакво „чудо", което би проти­воречало на Неговите изказвания.

Според мене истината около тоя странен шум при погребението е малко по-друга.

След като сложиха ковчега в земята, поставиха отгоре допълнителни дъс­ки, като ги закрепиха върху ръба на гроба. Целта на тия дъски беше да не дават на пръстта да спадне направо върху ковчега, но да се образува пазещ пласт от въздух - някакво облекчено удряне на земята върху Учителя. Не зная кой го беше измислил, всеки считаше, че трябва да се направи нещо особено, не как­то при другите хора, при обикновените мъртъвци. Но ето какво се случи. Кога­то се натрупа повече земя, повече пръст, тънките и несигурно поставени дъски се поддадоха, изпочупиха, пръстта е хлътнала докрай. Ние, присъствуващите, чухме именно тоя страхотен шум от страна на гроба, който даде основание да се мисли, че е станало „чудото на възкресението".

Днес се говори за изваждането на тялото на Учителя от земята и за дава­нето на мястото на Учителя на японската легация.

Никак не мога да се съглася, че това трябва да стане, че се прави страш­но кощунство с тялото на един много заслужил българин, което има характер на предизвикателство към националната ни карма. Като имам пред вид обаче думите на нашия Учител, това, което съм видяла около Него, мога да кажа, че Той не може да се търси в някакви си чудеса, дори от това на „възкресение", за каквото се говори от някои суеверни приятели. Но сега мога да разбера колко правдив и далновиден беше Той, като казваше: „Няма да оставя гроб." Имен­но - защото знаеше, че гробовете са свърталище на суеверия, каквито Той по никакъв начин не искаше да подхранва.

Всичко в Него беше просто и естествено, като самия живот. И точно това беше Неговото величие.

(За спомените на Елена Андреева вж. „Изгревът" том I, с. 520-613 и том IX, с. 3-824. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)