9. Седемте езера

[Ани]

9. Седемте езера

Котловината на Седемте езера е самостоятелна личност със завършена физиономия. Тя има свой собствен живот. Когато поемеш от първото езеро нагоре, ти чувствуваш съставните части на тая единна, цялостна личност.

Първото и второто езера са подножието, основата, нозете, върху които се крепи езерната маса.

Третото, заедно с двойното четвърто езеро, са заели удобно огромното леговище на скалите.

Те са в близко съседство.

Малко по-нагоре е петото езеро, което е най-голямото в седмострунната арфа на Рила

Когато седнеш на неговия бряг, при плискащите се о крайбрежните ка­мъни вълни, ти чувствуваш стихията и красотата на седемте езера. Ти чувству­ваш удара на това голямо сърце. То е попило в тъмносините си дълбочини не­бето, въздуха, лазура и копнежа на цялата планина. То е живо. То чувствува ласката на ветреца, тревогата на отразения в него тъмнозелен връх, дълбокия размисъл на издадената към средината му скала, бръчката по лицето на небе­то и неговата усмивка, копнежа за щастие на приседналия до брега му турист.

То праща вълните си към неговите нозе като вълшебна утешителна лас­ка, като нежно прошепната сладка дума

- Векове кацаха на моя бряг. Кацаха и минаваха като пеперуди, за да дойдат други. Много бури изживях и много урагани замряха на моите брегове. И много слънце погълнах. Живях живота в неговата пълнота: любовта и тъмни­ната, ласката и страхотната буря, слънчевата радост и дълбоката скръб. От всички тях ми остана моето единствено богатство: сълзите. Моите кристални води са сълзите на планината, проливани при скръб и при радост.

Шестото езеро е замислено, като философ, който решава висшите проб­леми на битието. Набезите на вятъра, влакнестите нозе на облаците не нару­шават нито за минута неговата съсредоточена размисъл.

Неговите води не са сини, защото отразяват небето. Не. Те са сини, за­щото са дълбоки. Огромните водни пластове имат своя особена плътна, кон­дензирана синина, с нищо несравнима.

Когато човек нагази лъхащата на мента трева край неговия бряг, той се сблъсква с една вечно будна, кристализирала, като твърда маса, мисъл:

В Начало беше любов.

Когато тя порасна във Вселената, тя роди Слънцето.

Когато Любовта на Слънцето порасна, то роди Земята.

Любовта на Земята порасна и тя роди човека.

Когато оживя човекът, той срещна на пътя си Майя и забрави заради нея Любовта, която е Прамайката на всичко.

Векове минават, той се блъска о миражите на Майя, жадуващ, търсещ през тях само едно: своята Прамайка - Любовта.

И векове го гледам аз оттук, как долу там, в низината, той търси Любовта.

А аз, заради него, мисля, мисля, мисля!

И ето тая мисъл на езерото човек напипва, като твърда маса, изсипана на лъхащия на мента бряг.

А огромната пряспа, натопила полата си в езерните води, се усмихва сдържано, като девица, която не смее да покаже всичкия си чар.

Само розмаринената зеленина около полата й трепка.

Седмото езеро е великолепната фризура върху главата на милионгодишен младеж, с кривнато надясно кепи, готов както за усмивка, така и за под­виг.

(Вж. снимки № 28, 33, 8, 9, 35, 36, 38, 39 от „Изгревът" том XVI, както и снимките от „Изгревът" том XVII. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев.)