14. Песента

[Ани]

14. Песента

Когато звуковете на органа екваха, ставаше тихо чудо.

Дълбоките, ниски тонове, подобни на грохота на титан в огромна сводес­та пещера, се преплитаха със сребърно чистите, подобни на ангелски гласове, тонове на високия регистър.

Всички гами заедно се преплитаха взаимно в невидима, но съвсем реал­на, нежна люлка, която обхващаше душата и я изтръгваше из самата нея.

И я залюляваше над огромен океан от светлина и радост.

Нима може човек да се съмнява в съществуванието на небето, след като е изживял величието на една тържествена оратория?

Аз съм дълбоко убеден, че който преживее само веднъж величествената красота на една вдъхновена религиозна музика, той остава завинаги неин плен­ник.

Каквито и радости да му предлага животът, колкото и злато той да сипе по неговия път, душата знае, че това не е всичкото. Тя чувствува, тя знае, че там далече някъде има още дълбочина и още красота, които тя би могла някога и някъде да изживее: запазен периметър на брилянтената мина.

Разбира се, не беше нито каприз, нито излишък на средства, когато вед­нъж напуснах града, гдето живеех, и отидох в столицата, само и само да чуя песента „Благославяй, душе моя, Господа". То не беше каприз на охолник. За­щото трябваше да икономисвам от залъка зарад тая радост. То беше естествен отговор на една нужда, една жажда, един копнеж. То беше кроткото, но неот­разимо теглене на една невидима светла нишка, която водеше душата към са­мото небе.

Аз затварях очите и слушах: мъжките гласове, по-материални, пълни с копнеж и надежда, женските, по-ефирни, пълни с любов и съмнение. Аз чувствувах как земята се издига и небето се снишава, за да се целунат. И аз сам, дете на земята, се чувствувах издигнат до небето.

* * *

По стар навик, колкото пъти чувах, че някъде под палатките са се събра­ли братя и сестри на разговор, на работа или на песен, аз се запътвах към тях.

Там биваха сестра А. Б. В. Г. Д., там биваха братя Е. Ж. 3. И. - всички до един добри певци, които обичаха да пеят. Това беше цял импровизиран хор.

Сядах мълчаливо на края на някое легло и тихо пригласях с моя съвсем не оперен втори глас.

И всякога си мислех: нека небето се муси, нека пълзящите по земята облаци блъскат с мокрите си пръсти нашата палатка. Нека!

Ние ще пеем!

И нашата песен ще изплете от музиката жилава твърда земя от златни и сребърни нишки, която ще повлече и нашите бедни сърца към небето.

Мисля, че който изживее само веднъж в нейната пълнота тук, под палат­ката, само една песен, той никога няма да забрави нито песента, нито Рила, нито Братството.

(Вж. снимки № 14 в „Изгревът" том XIV, № 44, 45, 48, 49. 50, 52, 53, 90-96 от „Изгревът" том XVI. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)