5. Наука и метафизика

[Ани]

5. Наука и метафизика

(сп. „Житно зърно", г. 1,1924 г., кн. 6, с.10-15)

Сборът от всички факти, установени по пътя на опита и наблюдението и запълнени с логическите изводи от тях, съставляват науката. А методите на науката - опитът и наблюдението - са средство за познание, чиито възможнос­ти са включени в нашите сетива, които и определят границите на науката.

Областта на метафизиката пък почва оттам, дето свършва областта на науката.

Докато науката се занимава с положителното, непосредствено устано­веното, предмет на метафизиката е отвлеченото, нематериалното, което не се поддава на научно изследване.

Докато науката борави с несъмнени истини, които могат да имат полез­но практическо приложение в живота и да послужат за основа на нови истини, метафизиката борави с умувания, които нямат реална основа и, като така, от­далечават човека от материалната реалност и го отвличат в духовния мир на абстракциите.

Такива са днешните разбирания за науката и метафизиката и върху тия разбирания се гради познанието. Болшинството от учените старателно избяг­ват да се занимават с метафизика и използват скъпото си време само за изу­чаване физичната реалност, включена в човешките пет сетива.

Но горното определение на науката, ако е вярно в първата си част, не­вярно е във втората - не всички възможности и средства на познанието са и могат да бъдат включени само в 5-те ни физически сетива в тяхната настояща форма и степен на развитие.

А установи ли се това положение, от само себе си пада твърдението, че всичко извън областта на действие на тия сетива е предмет на метафизиката. Тогава границите на науката се разширяват и включват в себе си и области от метафизиката.

На пръв поглед е абсурдно положителното, реалното да включи в себе си абстрактното, нереалното, но този абсурд ще изчезне, когато се схване, че науката не включва в себе си области, в които не могат да намерят приложе­ние нейните методи, а просто разширява средствата си за търсене истината и по такъв начин установява реалността, истинността на неща и явления, които по-рано са били нереални, метафизични, не по своята същина, а поради недос­татъчната светлина, в която са разглеждани.

И наистина, откакто съществува науката, тя е превзела много области от метафизиката; много ненаучни твърдения са станали научни факти; много „илю­зии" са станали действителност.

Този начин на схващане и определяне науката се дължи на крайно огра­ничените разбирания, които в днешния материалистичен век са отишли дотам, че смесват чистата наука с материалистичното учение, от което смещение на понятията се създава погрешно в самата си основа твърдение, че извън физич­ните неща и явления, които са предмет на нашите пет физични способности на възприятие, нищо друго не съществува и не може да съществува.

Преди всичко, трябва да се има пред вид, че нашите физически сетива са толкова ограничени и несъвършени и областта на тяхното действие е толко­ва тясна, че нищо не дава право на един учен да твърди, какво не може да съществува истина извън тази, която той е установил, защото той не трябва да забравя, че всичко в природата, следователно и човешките сетива и способ­ности на възприятие, еволюира и тази възможност за развитие, различна за всеки индивид (поради различието в условията за нейното проявление), е не­ограничена. Ето защо, възможно е степента на възприятие (в сила и ширина) на един „непризнат" учен да се отнася към тази на признатия учен както пос­ледната - към тази на неграмотния.

Ако човекът не е останал с едното, двете или трите сетива на по-низшите си животни форми и със степента на тяхното развитие, то нищо не сведочи, че и за в бъдеще ще остане само с днешните си пет сетива в днешната им форма на развитие.

А че ученият не може да допуска и предполага, че съществуват хора, които притежават по-многобройни и по-ефикасни средства за търсене истина­та и затова владеят много по-дълбоки знания от тях - това е лесно обяснимо, както е обяснимо, че един неграмотен човек, незапознат с микроскопа, ултра- микроскопа, телескопа и изчисленията на висшата математика, не може да допуща съществуването на учени, които изучават електроните и йоните, из­мерват скоростта на звука и светлината, определят разстоянието от земята до слънцето, планетите и звездите, тяхната големина, тегло, насока на движение и пр.

Днес не само простите хора, но и така наречените интелигентни не се поддават на новите „необикновени" истини, понеже са свикнали да живеят в един много ограничен вътрешен и външен мир, първият от които се заключава в границите на „егото", което е неразделно с грубата материя, а втория - това са предметите, материалните условия и отношения между хората, които не пре­минават рамките на непосредственото триизмерно схващане и не позволяват на духа да литне към безпределното, непознатото. Днес не малко интелигентни биха се смаяли и учудили на своето невежество и ограниченост, ако се отделя­ха временно от всекидневния живот, от тесните му рамки, в които го поставя нашата планета-прашинка и се пренесяха в безкрайния всемир и проникнеха в неговите безбройни сили, енергии, движения, закони и форми. Сравнението между безгранично малкото и безгранично голямото, в които действува все една непостижима мъдрост, с еднаква сложност, закономерност, точност и целесъобразност, координираща чрез невидими връзки всичко в едно, би за­маяло главите им.

Кой на пръв поглед би могъл да допусне, че колосалната слънчева систе­ма е копие на атома, чиито размери не се поддават и на ултрамикроскопа; че нашата Земя, в своя привиден покой, лети в пространството със скорост 100 000 км в час и едновременно извършва 12 различни движения; че звездите, които неподвижно блещукат на нощния небосвод, изминават в ден по 30 000 000 км и повече; че най-малката от тях е 1 000 000 пъти по-голяма от Земята, а най-близ­ката се намира на 204 000 000 000 000 км от нас - разстояние, равно на 1 375 000 пъти разстоянието от Земята до Слънцето?

Науката знае това. Тя отчасти познава външния живот на световете, но какво знае за техния вътрешен живот, за първопричините, които чрез закони­те го управляват? физичният уред ще премине ли границите на материята и ще ни даде ли знание за това, което се крие зад нея?

Един надменен учен може да каже, че не допуска съществуването на това, което сам не е проверил и установил. Но ако същото му каже за неговите истини един неук, те ще престанат ли да съществуват? Ако един слепороден и един глухороден се произнесат, че светлината и звукът не съществуват, те ще престанат ли да съществуват?

Освен това, нима у родените с добри очи и уши няма слепота и глухота? Знайно е, че и нормално развитите очи и уши схващат само една много малка част от светлинните и звукови области, ограничени между един минимум и един максимум светлинни и звукови трептения.

Както се срещат и такива под нормалното развитие, така се срещат и такива над нормалното развитие. А нищо не дава право на учените материалисти да твърдят, че те именно се намират на върха на развитието, че тяхната наука е реална, а тази на така наречените метафизици - нереална, защото преди всичко трябва да се определи коя е основата на материалистичната на­ука и коя - на метафизиката и степента на тяхната реалност.

Основата на първата е материята. Но материята според самите материалисти е сгъстена енергия, а тази последната - сгъстена по-тънка субстанция.

Материята се поддава на обикновено изследване само до електрона и след това се губи от окото на наблюдателя.

Метафизиката пък, или, по-право, науката, разширена и извън материал­ната област, пак по същия пъть на опита и наблюдението, разширена обаче с нови средства на изследване, дохажда до една напълно реална основа - духа, който мени само своята степен на съвършенство, но не и своята същина.

Докато материята е временна външна обвивка на духа, последният е вечна същност, безсмъртна частица от онзи разум, който прониква всичко и от кой­то човекът черпи микроскопически дози, за да обогатява ума и знанието си и да изгражда своята наука.

Да се отрича този разум и този дух само защото не се виждат като един физичен предмет-това може да стори само един отрицател на науката, здра­вата философия и логиката.

Преди да отрече всемирния безсмъртен разум, човекът трябва да отре­че своя разум, защото в този последния не е влязла нито една истина, без да е взета от всемирния разум.

Ако този разум не беше определил с математическа точност законите, които управляват движението на звездите, планетите и кометите, човешкият разум не би могъл да изучи техните посоки и скорости на движение, тяхната големина, разстоянието им от земята и положението им спрямо нея във всеки момент, понеже те биха се лутали в безредие и пълен хаос, при който, преди всичко, самите те не биха могли да съществуват.

Ако този разум не беше поставил в движение електроните и йоните и не беше вложил в тях способността да се съединяват в атоми, а тези последните - в молекули и ако тази способност на съединение не беше различна за атомите на разните елементи, то не само че не щяхме да имаме никакви елементи, сложни тела (съединения на елементи), растения и животни, но, преди всичко, не бихме имали материя!

Ако този разум не беше дал притегателната сила на телата и не беше определил законите на нейното действие, то предметите, които сега се нами­рат върху Земята, биха литнали в пространството, океаните биха се разлели и самата Земя би се разпаднала. Същото би станало и с другите небесни тела и хаосът, който би произлязъл от всичко това, никой не би бил в състояние да си представи.

Ако всемирният разум суспендираше своите закони, то би ли имало ба­за за човешкия разум, човешката наука и човешкото същестувание?

Ако например този разум не беше създал точно определения закон, че квадратите от времената на въртенето на планетите около Слънцето се отна­сят помежду си, както кубовете на разстоянията, как астрономите биха се спра­вили със своята задача?

А може ли човекът да нарича разум това, което си присвоява от приро­дата, а да отрича разумността на източника, от който черпи?

- Но душата не се вижда.

Е, добре. Каква е реалността, която материалистът вижда? Той вижда материята, която е една измама на несъвършените ни сетива, а не вижда ума, който му дава абсолютна истина, каквато е например тази: 2X2 = 4; той не вижда съвестта, която му казва кое е лошо и кое - добро и му иска отчет за неговите дела; той не вижда волята, която движи живота на индивида и на човечеството; той не вижда онова възвишено чувство, което в известни мо­менти побеждава всичко и кара човека да се жертвува за мило същество или за цялото човечество; той не вижда любовта, която поддържа живота; той не вижда и онази сила, която, чрез тъй наречения закон за гравитацията, държи в непостижим за човешкия разум ред и порядък вселената: той не познава и всички онези закони на природата, които в продължение на милиони години неизменно действуват.

Е, може ли тогава да се каже, че материята е реална, а това, което се крие зад нея и което я създава и трансформира, е нереално?

Може ли да се вземе съвкупността от душевните прояви на човека като продукт на материята, когато се има пред вид нейното естество?

След закономерността, планомерността и целесъобразността на вселе­ната, може ли да се постави безпричинното, безцелно, произволно и случайно самозараждане на живота?

И когато човекът, според материализма, е най-висшето същество във вселената, как може да са обясни неговото мимолетно съзнание, разум, съ­вест и пр., съпоставени с вечността на природните закони, които са „случайни резултати на слепи, неразумни причини"?

Духът съществува и може да се открие от всеки желающ да го търси. Всички прояви в живота на човека и цялата природа, които не се поддават на физическо изучаване, на непосредствено изучаване, на непосредствено из­следване на око, ухо и уред, са прояви на духа (каквито впрочем са и физичес­ките явления, само че от по-грубо естество). В тази област спадат телепатията, ясновидството, пророческите сънища, предчувствията, интуицията и пр. и пр. Това е безпределна област, в която трябва да се насочи вниманието на учени­те. В тази област се крие истинското обяснение на нещата във физическата област, защото в нея е коренът им.

Не е достатъчно необяснимото с обикновените разполагаеми средства на науката да се нарече метафизично и да се остави настрана. Един път същес­твува ли, то има своята основа, своите причини и закони, по силата на които става, следователно може и трябва да се обясни. Ако това не е възможно да стане с наличните средства, трябва да се потърсят нови. И те ще се намерят, защото човекът до днес е проявил само нищожна частица от това, което крие в себе си.

Истинската наука не познава и не търпи граници; тя не може да се затво­ри в тесните рамки на материализма.

Колкото повече човекът едностранчиво развива своя интелект, толкова повече затъва и се ограничава в материята и сковава в нейните вериги своя дух.

Съвременният човек е на върха на интелектуалното си развитие и на дъното на материята, но загадките на света, живота и човека не е разрешил. Нито биологията, нито психологията, нито физиката, нито химията, нито други­те науки са поставени на здрави основи и представляват от себе си нещо ця­лостно, завършено.

Време е вече науката да потърси нови пътища, да напусне повърхността на живота и да вникне в неговата вътрешност, да открие дълбоките му причи­ни, които се коренят във великото единство на Мъдростта, Любовта и Истина­та.

Ст. К-в