71. Случка във влака

[Ани]

СЛУЧКА ВЪВ ВЛАКА

Тръгнахме на студентска бригада с моите приятели и колеги, които са вегетарианци и последователи на Учителя. Пътувахме с влак, в купето срещу нас седеше един военен, който си бе свалил куртката, та не разбрахме веднага какъв чин има, но по-късно стана ясно, че е полковник. До него седнаха една група наши колеги - студенти, едни глезльовци, пушат, пият, правят се на важни и говорят глупости през цялото време. Ние не се включихме в техните глупави разговори. По едно време огладняхме, извадихме си сандвичите с кашкавал и сирене и закусихме, пийнахме си водичка от шишетата, които си носехме, и мирно и кротко си седяхме на местата. Другите студенти извадиха пилета, кюфтета, вино, ракия, пиеха и говореха глупости, сякаш са сами в купето. Военният, който седеше до прозореца, се опитваше да подремне, но шумната компания дотолкова си повдигна „градуса", че стана нетърпимо да се седи в купето. Тогава той се обърна към „развеселената" група със строг глас: „Вие състуденти ли сте на тия младежи срещу вас, които кротко закусиха и се държат прилично във влака?". Те се изсмяха подигравателно и казаха: „Тия са откачени дъновисти, те имат един Учител, който ги следи." Полковникът скочи, хвана го за яката и каза: „Сега ще те изхвърля от купето! Само да чуя още една подигравателна дума, казана за тоя Светец, изхвърлям ви всички келеши навън. Разбрахте ли ме?'. - и така го раздруса, че го хвърли на пейката. Те се изплашиха и се спотаиха.

Като се поуспокои, военният каза: „Сега ще ви разкажа кой е господин Дънов. Аз имам само една дъщеря, тя завърши музикалната гимназия - пиано. Като студентка се разболя от туберкулоза. Похарчих цяло състояние да я лекувам, къде ли не я водих, при най-големите лекари, за които бях чувал - и тук, и в чужбина. Нищо не помогна, детето не ставаше от леглото вече. Моята съпруга беше чула за господин Дънов, разказа ми какви чудеса прави само със силна вяра и любов към Бога. Аз помислих и реших, че ще отида при него. Станах сутринта и отидох на Изгрева, но с вяра и надежда. Влязох при господин Дънов и застанах на колене пред него. Със сълзи на очи му разказах за болестта на единствената си дъщеря, за болката и мъката ми, че с нищо не мога да й помогна. Той ме погледна и каза: „Станете, дъщеря ви ще оздравее! Идете, дайте й от любимите й бухтички." Целунах му ръка и си тръгнах. Преди да вляза вкъщи, чух леко свирене на пиано, сърцето ми заби силно, ще се пръсне, казах си: това е тя! Влязох вътре и виждам, че съпругата ми плаче от радост, аз я прегърнах и също започнах да плача. Разказах й как съм влязъл при Учителя Дънов и как на колене съм го молил да помогне за дъщерята. Жена ми разказа как, докато аз съм бил при Учителя, влязла при нея и тя й казала: „Майко, направи ми бухтички и ми донеси!" Изяла е три бухтички и ето, свири. От този миг дъщеря ни оздравя. И пак ви казвам, само да чуя някой да каже лоша дума за този Светец, ще го разстрелям, разбрахте ли ме?'.

Младежите прибраха всичко, което бяха извадили, и го сложиха в торбите си. От този ден те промениха отношението си към нашата група, гледаха ни с уважение.

Аз бях много развълнувана от това, което ми разказа Георги Томалевски, затова реших, че трябва да ви разкажа този случай.