4-7 ЮЛИ 1928 г. - 29 АВГУСТ 1928 г.

[Ани]

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

4-7 ЮЛИ [1928 г.], София

Отпочинах си. Получих чудесно писмо от Асавита. Тя вече говори за скорошно свиждане. Ах, трепет ме изпълня, какво ли ще стане?

ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА:

4 юли 1928 г.

Асавита,

Писмото Ви ме зарадва и постави пред чудна размисъл. Коя сте Вий и кого аз ще срещна? За мястото на срещата ни поставях или Вий да дойдете у дома, или аз - у Вас (где?), или при Рилските езера. Това да бъде в утрин час, или по времето на нашите срещи в четвъртък. Всичко друго що мисля отхвърлям като драматизирано, чуждо. Не е ли хубаво да се видим на хубавата завършена чешмичка при „Ловния парк”?

5 юли 1928 г.

Асавита, казаха ми, че Colombo почнал да ухажва Ст. Защо ми го съобщиха? Не е ли това молния за мен! О, проклет час! О, проклето известие! Ужас подир щастие! Ах, това не биваше да чуя, не! Нека прави каквото иска, но аз да не зная. Пак при Учителя. „О, моля, обършете и тия сълзи на ужасна ревност - не, равно на смърт чувство, в което няма нито надежда, нито вдъхновение.”

Учителят изтръгна жилото ми. Учителят не даде да капне вече нито една сълза от очите ми. Той ме развесели като по чудо. Говори ми различни неща. Чете ми от Писанието; разправя ми смешни истории за турци, за дембели, за паши. И аз, горката, се смях. Стъмни се. Часовете летяха. Той продължаваше да ме задържа с приказки и смехории. Извади часовника си: „Девет, каза Той. Хайде, иди си и ела утре сутринта.” Винаги ме питаше преди кой ще ме заведе, а сега не, само каза: „Хайде сега си иди, а утре сутринта ела.”

Но чудо, не сторила и 50 крачки от Изгрева, срещнах Colombo. Като привидение се движеше под лунния блясък. О, веднага го познах и като птичка отлетях при него. Хванах ръката му, а с другата носех торбичката си с чуждото ръкоделие. Отначало държеше хладно ръката ми. Не издадох глас на мъка, но сълзите ми тихо се ронеха. Изведнъж той стисна ръката ми и нежно я обхвана в своята. Той бил много тъжен тая вечер, искал да ме види, защото тия дни заминавал. Той никога не излизал вечер тука, но усещал голяма мъка. Така разказва той и ме води. Ето ни до Орловия мост и се разделяме.

О, Учителю, о, чудотворецо, не го ли извикахте Вие да дойде и ме срещне по късен час. Стига ми това чудо и ще го запиша на златни скрижали за вечни времена. Щастлива! Заврях в пералнята гореща вода и се окъпах. Заспах честита на възглавието си.

6 юли [1928 г.]

Рано сутринта облякох бялата си рокля и - право при Учителя. Лицето ми сияе. Той се усмихва. Разправям Му всичко и Той казва: „Нали ти казвам, че всичко ще се оправи.”

О, той пак ще дойде! Що от туй, че ще си замине, но той пак ще дойде; Асавита, той пак ще дойде. О, ако той си отиде завинаги сега, не давам това да стане! О, вечни закони що царите над всички народи и държави, спрете го да не си отиде. Не давам и аз. Не.

Но, ако този мой вик е противен на Божията повеля за мен, аз ще млъкна, та ако ще би сърцето ми да се разбие на части. Асавита, аз съм вече работница Божия. Вий ме изкупихте със скъпа цена. При Учителя е тъй хубаво. Не, само Неговите думи трябва да слушам, а не моите горчиви съмнения. Но... Той не се възхищава от Colombo. Даде ми спокойствие, даде ми чуден мир.

7 юли 1928 г.

Разуме, води ме добре, за да бъда добра съработница на Асавита. Нека нейните напътствия ми станат настолна книга во веки, а също и на

тия, които искат да я видят. Где да ида аз сега? Кому какво да кажа, че да ме разбере и помогне? Слънце, звезди, небе хубаво, тайнствено и дълбоко, тъжно ми е до смърт. Ако може да се издигна към висините като лека пара и да изчезна. Тогава няма да има спомени и образите на моите спътници не ще ме веч смущават. Асавита, ела да се приклоня на пазухата ти и да Ви кажа, че този, когото не харесва Учителя - мил ми е. Как може така да стане, че ние пак да се приближим? О, огнени дни, които унищожихте всичко в моя път! Та няма ли вече да срещна Colombo? Той ще си замине. Няма ли той вече да дойде при мене? Значи, той си отива, аз оставам. И всичко се свършва. Тъжно и грозно ми е на душата, защото го няма той. Така ми беше тъжно и грозно някога, когато Учителят заминаваше за някъде и всичко потъмняваше около мен: цветята напразно цъфтяха, птичките напразно пееха; така е и сега. Той е там сега в своя дом, готви се да замине. Готви се да каже сбогом и да отлети. Не те пускам, мили мой, стой още при мене! Или вземи и мене! Вземи ме, Учителю! Вземи ме, Асавита! Вземи ме, Colombo! Где да се скрия аз, да избягам? Къде да отида? Навсякъде огън. Навсякъде празно. Няма никой и всичко е изчезнало. Еммануиле! Где си? Хермес Трисмегист, Павле и Вий святи от Божият Дом, Хелмира вика, отзовете се! Защо да си отиде той? Кой помрачи лицето му? Защо се измени погледът му? Къде се скри усмивката му? Пустиньо, кога ще цъфнеш? Кога пак ще се раззелени наоколо ми и ще видя пролетта на живота? Измежду цъфтящи храсти в златни сънища пак ще видя Гълъбът.

А сега нямам ни сила, ни радост, ни смисъл. Всеки изгрев на слънцето ми казва: Стани и работи! Живей в тази пустиня, дишай, пей. Но жално ще пее моята лира, отпускат се отслабналите пръсти; нито звук, нито слово. Colombo, пак ще те видя ли? Колко хубави бяха твоите очи, когато ти ми казваше: „Снежно бяла сестро”, когато дълго време седяхме ний мълчаливи, а времето неусетно летеше. Тогава нямаше друга скърб, освен неизбежното сбогуване, когато се връщаше и казваше сбогом, отиваше и пак се връщаше. А сега, нито идваш, нито слово пращаш. Кой те измени, гълъб мой? Аз ли погрознях? Но аз в мъка живея и често в бедствие, от що погрознях? Colombo, аз съм хубава! Погледни ме, дай си ръката! Какво усещаш? Чувствуваш ли в този миг, че можеш да се сражаваш с някого? Не чувствуваш ли, че аз гледам в едно велико море на любовта, което се казва Бог. Не чувствуваш ли да бие пулса на вярата ми в Бога и Учителя? Не виждаш ли Асавитината ръка и нейната към нас майчинска грижа. О, не си отивай! Аз ще стана още по-хубава, ще ме доукраси Великият художник, защото съм Му древна картина. И ти си хубав. Аз те познавам, понякога върху челото ти виждах да грейва лъчезарна звезда на Божественото прозрение, и помниш, аз се възхищавах безкрайно.

9^1/2 часът вечерта.

Приключвам сега писмото си, като се страхувам да погледна на това, което писах отвъд. Капнаха върху него няколко сълзи, та мастилото се поразля. Много Ви плаках и много грижи Ви създадох... Но ако не бях такава плачливка щеше ли да ме види Асавита? Да, тя търсеше другиго, за другиго милееше душата й; друг по-достоен за състрадание и обич привлече погледа Ви, но ето че трохите, които падаха от тази благословена трапеза често насищаха малката ми душица.

Асавита, може ли да се срещнем в гостната стая на Учителя? Питайте Го, може би Той ще ни позволи там да направим нашето първо свиждане. Оставям на Вас, каквото Вие наредите.

Позволявате ли ми да Ви изпратя тази малка ученическа снимка? Кажете, има ли някаква външна добра промяна от както ме познавате? Това е ученичката, на която Вие помогнахте и плеада Ваши достойни приятели. Дело Божие стана над мене; с чудна и крепка десница Той ме изведе от тъмно към Видело и нещо шепне на душата ми, въпреки всичко, надеждни и сладки слова за още по-светло бъдаще.

Приемете моля, моят сърдечен поздрав.

Очаквам денят и часът, когато ще се видим лице с лице.

О, ден велик, когато аз ще бъда при Дългожадуваната!

Вашата душа: Хелмира.

ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:

София, 4 юлий 1928 г.

Хелмира, сестрице!

„В светлината на Божия Дух има живот и мир.”

Как бързи и неочаквани са промените в живота ни! Как неусетно от топлото сърдечно чувство, човек преминава към хладния разсъдък! Какви красиви намерения имах да се спра подробно върху последното Ви писмо, а ето обстоятелства вън от Вас и от самата мен не ще ме оставят да Ви пиша даже и най-необходимото!

Хелмира, простете, ако следните редове засегнат само въпроса за програмата по нашата среща!

7 юлий 1928 г.

Печално е, Хелмира, че тъкмо сега мен се отнема възможността да си служа с машината ми! Тази е причината, че не Ви писах нищо през седмицата!

Бидейки в недоумение как да разреша това неудобство, единствен изходен път намирам да диктувам някому онова, което искам да Ви кажа като представя това за мои литературни занимания; така само нам ще остане известно значението на диктуваното и никой не ще подозира, че това е една реалност.

Желая да бъдете спокойна, че ще съумея да запазя всичко в тайна, даже и когато Ви пиша за преживявания, които са известни и на околните ни.

Прочее, четете с наслада и спокойствие приложения ръкопис!

В. В. Асавита.

П. П. В ръкописа имайте пред вид следните съкратени имена:

„Местността “R” - поляните около „Големия Резен” на Витоша.

„Елли-Шедар” (Истинския свидетел) - Учителя ни.

Хелмира !

Една малка усмивка се яви и аз наново разполагам с машината. Незабавно пристъпвам да Ви изложа програмата за нашата среща.

Безброй са красивите високи места по нашата земя, които с еднакво достойнство биха били свидетели на нашата среща; достоен е и Мусалла със своя Олтар, оглеждан в прекрасните бистри езера! Но, не ще Ви там призова! Ще се задоволим с едно от най-красивите места на близката Витоша, именно най-източните поляни на върхът „Големия Резен”. Една неделна утрин ний ще се явиме там на ранина, когато слънцето се готви да поздрави света с първите си лъчи. За целта Вий ще трябва от по предния ден да стигнете до хижата (вярвам ще можете да сторите това без компаньон, но ако е нужно и това ще се нареди). Още в зори на утринта - неделя ще се отправите нагоре, ще стигнете казаната поляна, гдето с Божията помощ ще Ви дочака Вашата Асавита. Кога се приближиме на около 50 крачки, ще вдигнем десници за духовен поздрав и ще се завтечем една към друга. Спомняйки си в тоя момент известният Вам мой сън, ще бъдем в обятията една на друга и ще допрем най-първо челата си, после - носовете и най-после нашите устни. След този първи изблик на радост, ще застанем на молитва, ще си попеем и ще се помолим с красивите песни и молитви на Бялото Братство. Прекарали така до насита според разположението ни, ще си закусим, ще четем някоя беседа и нещо от поезията ни. Ще си говорим до насита за миналото и за бъдащето, и заедно за винаги, ще потърсим пътя към града.

Ето, това бе планът, който от доста време съм обмислила и който бе предмет на мечтите ми. Уверена съм, че Вий много повече поетично ще изнесете проекта Ви, на което ще се радвам от душа. Нарочно не фиксирам ден на срещата, което ще стане допълнително. Бях при Учителя и най-важното, което ще Ви кажа сега по нашия проект са думите Му: „Колкото повече плодът остане на дървото, толкова повече печели, т.е. не бързайте да се опознаете. Може би ще е по-добре още известно време да се радвате на приятелството ви тъй както се изявява в Духовния мир.”

Така, можах да изпълня най-малкото от обещанията ми за през тази седмица. Ще ми е драго идната седмица да Ви пиша по въпросите в последното Ваше писмо; това само ми е скръбно, че ще е нужно да имам помощник; колкото и да Ви обещавам, че ще остане запазена тайната ни, ще ли Ви е приятно да срещате почерка на моя постоянен послушник? А може би ще е по-добре да почиваме известно време, въпреки всичкия ни стремеж една към друга? Ето, бях обещала да Ви отменя от услугите на Емил, а в същност явилите се усложнения още повече ме заставят да го търся за услуги, в които впрочем той е тъй акуратен. Кажете ми още в начало на седмицата Вашето мнение по тоя случай.

Сега, благопожелавам Ви весело минаване на дните през младежкия събор. Нека и там се проявите като силна душа, готова да насърчи малките, идящи с пламенната вяра на деца. Завършвам с позива: „Обичайте Colombo, пазете за него идеалната любов, в която съдбата Ви постави.” А с всички други бъдете приятелка и сестра. В това число поставям и Емил, защото приятелството и дружелюбните Ви обноски с него носят разрешение на много неща.

Ще споделя в последствие някои от разгледаните с Учителя мисли, които ще Ви радват, понеже са истинна надежда за преуспяването Ви.

В. В. Асавита.

8 ЮЛИ 1928 г.

ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА:

8 юли 1928 г.

Асавита,

Получих писмото Ви: Благодаря. Мога и сама да тръгна за хижата - аз не се страхувам. Винаги сама пътувам за Витоша и там намирам нашите приятели, а пък и сама съм преспивала два пъти на Ел-Шадар.

Искам да изкажа впечатленията си от събора. За мен е велика радост да се срещна с нашите съидейници от провинцията и селата. Колко чисти стремежи виждам в тях и жертва... Цяла година не се виждаме и ето великият за нас събор, когато се срещаме, обменяме мисли, задружно пеем, работим и слушаме Учителя. Колко са благородни тия „ръководители" на научните ни групички, които довеждат със себе си тия, които са работили - чели и писали, и работили през годината. И сега идват при Учителя ни да чуят лично живото Слово. За няколко дена мотиката е оставена, прелото и тъканта също; празничните дрехи са облечени и с лица озарени от чистота и обич, те идват да ни се порадват и да им се порадваме. Незабравима картина! Тук-таме на групи, насядали по тревата или пейките, четат „новата беседа на Учителя”. Някои разучават песни. Всички сериозно вглъбени -изглеждат красиви, осияни.

Ето го Георги Радев [виж “Изгревът”, т. XVIII, с. 6-161], обявено е той да говори след обяд. Мигом се събираме около него всички. Посядаме върху тревата чинно, тихо. Почва да говори тоя учен математик и физик. -Какво ли ще говори на тия прости хора, ще рече някой. Кой ли ще разбере нещо от интеграли и физически закони. Но Георги Радев не е напразно ученик на Учителя. Той прави от науката увлекателна приказка, поезия. В сбита реч смества великото в малкото. Неговите сравнения са образни, достъпни за всички. Той умее не само простия, но и учения да заинтересува. Той е слабичък - една шепа душа е, но колко сила има неговия ум! Колко богата е неговата реч. Тя не е надута и многословна, фрапираща с чужди термини. Той пригодява своята реч до по-примитивните умове, после лека-полека ги понася в тая висота, която е цел на сказката му. Той говори за Великото и малкото, за редът и хармонията в природата и човека, за симетрията и творческите закони, както във Великото, така и в клетката, в минерала, растението, животните и човека. Когато го слушаш, винаги научаваш нещо. Той чудно умее да доближава науката до непросветените умове и да ги направи трезви и наблюдателни.

След него говори Кузман [Кузманов - виж “Изгревът”, т. IV, с. 432-437; т. XVII, с. 683]. Ах, той пък говори като философ. Но как - може да го разбере дори едно дете; старият учен мъдрец с наслада ще го слуша. Изтъкна миналите стъпала на човечеството в неговия нанагорен развой. Представи расите като стъпала на човешкото развитие. Говори за бялата раса, изнесе сбито придобивките й, стремежите й. Спомена старите и нови философи, хвърли мост между тях, изтъкна сходство, дойде до Вечните истини и най-накрай - представи като логическа необходимост идването на нова раса, наречена от него „Светлата раса”; едно ново човечество, образувано от напреднали в света души, търсящи красота и съвършенство, или онова „Царство Божие”, за което говори Христос.

После говори учителката Ана Шишкова [виж “Изгревът”, т. XVII, с. 325-424, сн. 66-68]. Тая скромна жена изложи своите опитности като народна учителка, с любов обрисува детето в неговата първична чистота и стремежи. С голяма похватност съумя да ни наложи убежденията си, че детето трябва да стане наша най-голяма грижа, наша най-голяма любов, че то е „бъдното поколение”, че то в същност е „грядущия наш народ”, на чието просвещение трябва да се отдадем беззаветно. Хубавите й думи, изказани със сърдечна простота и благост накараха всички да я слушат с дълбоко внимание, особено не малкото учители и учителки, чиито души бидоха засегнати най-чувствително, чиито очи заблестяха в радостни сълзи.

Най-после моя милост им чете стихове и те - публиката от учени и прости искаха все „още” и още... После пяхме задружно. Ах, колко хубаво ехтят нашите четиригласни песни, разработени от великия Дързев. Като че ли той и сега е между нас и с камертона дирижира огромния хор, гледайки в партитурата с чистите си теменужени очи.

9 юли 1927 [1928] г.

Асавита, ето Ви бележки покрай събора. Много още неща могат да се запишат, но то ще обземе много страници, а и писмото ми ще вземе образ на брошура.

Учителят казал да чакаме още за нашето свиждане. Напълно съм съгласна. И аз чувствувам, че „плодът още трябва да стои на дървото”. Не се чувствувам силна да Ви срещна, нито на Резньовете, нито където и да било.

(Някакво предчувствие ме спира да се видя с Асавита.)

Той е заминал. Напразно днес вървях из красивите алеи на Борисовата градина, никъде не го видях. О, soave Colombo! [(итал.) О, сладък Коломбо!]

Успях да се добера до Учителя. Той погледна благосклонно за една нова „книга”, която било време вече да издам. Колко е хубаво при Него! Особено приятен лъх излъчват дрехите Му и самия Той! Не, не парфюм, пази Боже! Нещо друго - здраво, свежо, чисто.

Колко се радвам, че бях дълги часове и с моята Олга Блажева! Ах, тя е чучулига, тя е светла звездичка на моя небосклон. Устата й не спират да говорят, но всяка дума е бисер и на място поставена. Ах, как говори тя! Тя е женски Демостен, тя е жрица на словото. А какъв вариклечко е всъщност, една шепа душичка, сърчицето я боли. Има пакостна наследственост, с която геройски се бори. Тя ми е съперница в поезията, но защо ней прощавам всички превъзходства? Сама си отговарям. Защото зад поезията й седи благороден човек, чиста и безкористна душа, истинска апостолка - девица, учителка. Ах, как говори тя! Нейната „дикция” не е изкуствена като тая на салонните говорителки, които искат лично да пленяват. Речта на Олга Блажева тече като бистър планински поток, в който се оглеждат билки и цветя, камъчета и дървета, луна и слънце, и сладките очи на сърната. Жените лудо я обичат, мъжете я уважават, децата я боготворят.

Да пиша ли още, Асавита. Изгрев е потънал в цветя. Чия ръка ги е тъй красиво подредила, оплевила и поляла с вода? Кой нареди разноцветните

мушката, индришета и тия прекрасни рози, които са нависнали с цветове чак до късна есен. Една висока стройна сестра ги обича като деца. Пролет тя пъпли количка с луковици и разсади; всяко цвете по вида му насади. Тя се увлича с часове. Забравя кога е дошла и кога трябва да си ходи. Наведе се, изправи се, стиснала бурени в ръката си, пак се наведе -чопли, скубе, оправя и пее, все пее. Русата й коса е побеляла, слънцето я прави сребърна. Сините й очи гледат искрено и добродушно. Усмивката не слиза от устата й. Думите й са окъпани в нейната песен. Това е Анастасия Янакиева - приятелката на цветята, тяхна служителка и почетна дама.

О, Господи, благослови ги всички тия, които работят за идването на Твоето Царство на земята.

Благослови и Хелмира да стане съработница с всички тия, достойна ученичка на Учителя и приятелка на Асавита.

С привет: Ваша X.

12 ЮЛИ [1928 г.]

ДИПЛОМАТА

Изведнъж каква ужасна празнина у мен. Като че ли внезапно пред очите ми се появи пропаст. Сега що? Накъде? Колко е строг и затворен сега Учителя за мен. Като че ли съм извършила някоя пакост. Що сторих? Не зная. Страдам, светът ми потъмня. Що да сторя? Къде да ида? Мъчи ме нещо. Въпросите, които ми се отправят ми носят мъка: „Ще идеш ли на Рила това лято?”, „Ще следваш ли в университета, или ще учителствуваш?” Но що зная, че да им отговоря?

Как съм усамотена! Напрежение, напрежение и изведнъж -отпадналост. Чак сега чувствувам това. А трябва да работя - трябва, трябва! Учителят е строг, Асавита отлага срещата ни. Нашите отиват на Мусалла, аз нямам средства за този разкош и ще трябва пак „мислено” да отида там.

Мислех си преди, че като завърша ще стане чудо невидяно. Сега е такава проза. Майка ми ме зарадва с много мило писмо. Чула за успеха ми. Викала приятелки на угощение за това. Хазаите си поставят парно отопление. Разбиват каменните блокове на къщата си за тръбите. Върху главата ми се рони цимент, пясък. Аз седя и пиша - поезия. Те са там - на Рила. Никой не рече да ми помогне за там. Нито онзи обожател от Дунавския край, нито Асавита ми даде тая радост.

Колко е горещо. Ужасен шум у дома, но трябва да пиша. Работя върху „Еделвайс”. Продавачи на плодове викат, пък аз се храня само с хляб и кромид. Нищо нямам вече - нищичко. Всички са по курорти и не искат шивачки. Ж. не иска да вземе матура.

Отслабнах. Лицето ми отново потъмня. Косите на слепите ми очи изведнъж блеснаха - та що, не съм ли 33 години. Време е. Пиша пак в терцини. Имам някои светли мигове, уви, само мигове и после пак литературна пустош - камъняци, пясък и нито един оазис.

Всички казват, че ме обичат, но ме оставиха без Рила... Colombo заминал за отпуска. Учителя на Рила, Асавита също, крайдунавския ми обожател също. И брат Боев е там. Да беше поне той тука, щеше да ми говори, той знае как. Мъничко сиво врабченце срещу мене се люшна върху тънко клонче и изчурулика. О, едничка радост в тия пусти дни, тъй близо, тъй близо до мене. Как ме гледаше то с малките си блестящи очичики. Що искаше да ми каже? Че има един забравен от мене, който още ме обича и ще ме обича. Че Colombo ще се върне. Няма да минат и 2 месеца и прозорецът му ще почне отново да свети. Кураж! Птичката иска да ти донесе вяра и надежда.

22 ЮЛИ [1928 г.]

Нашите се завърнаха от Мусалла. Колко са хубави тъй изгорели, с попукани устни. Там върху Мусалла Учителят е държал 3 беседи. Красиво е горе, зная. О, те са видели цяла България отгоре. Мислено виждам белия връх, мислено се пренасям там и шепна своята молитва:

- Господи, искам да любя всички и да бъда Твоя винаги. Любов, бъди в мен. Искам да бъда блага сестра на всички отрудени и обременени.

Скръбно ми е за него. Не зная какво говоря. Боли ме за него, там е всичкото. Но птичката! О, тя не беше обикновено врабче. Тя беше един мил небесен пратеник. Птичко, ела пак. Аз ще те позная, че ти си пратена от Великия да ми донесеш Неговото писмо. А какъв изгрев имаше тогава. Ах, то са редки такива изгреви.

24 ЮЛИ [1928 г.]

Господи, пак Ти пиша писмо. Нямам вече никакви средства, моля Ти се, прати ме да облекча някого в труда му, за да мога и аз да преживея.

Вчера бяхме на Изгрев събрани всички сестри и цели 3 Олги - мои посестрими. Пяхме, говорихме на звездната нощ. Учителят ме попита:

- Защо ти, Олга, не беше на Рила?

- Защото нямах пари, отговарям.

- Тогава, дайте на Олга едно Мусаленско камъче, рече Той.

- Защо ми са камъни, когато можехте да ме вземете с Вас.

И Олга Блажева стисна ръката ми и ми прошепна: „Браво!”

Да, мен, измъчената ме забравиха. Ела, Colombo, вземи чантата и верижката си и си иди. Ела, Асавита, вземи писмата си от етажерката и си иди. Идете си всички.

27 ЮЛИ 1928 г., петък

След специалния клас останах на „Изгрев”, за да почета на сянка и почета една хубава книга. Колко е хубаво тук! Въздухът е тъй чист и приятен. Отсреща Витоша излъчва по цялата Софийска долина живи енергии на сила и здраве. Тук-таме насядали също четци или ръкоделки, на които една от тях чете беседа.

Но защо Учителят е тъй мрачен? Защо е този тъмен облак върху слънчевото Му лице? Всички изтръпваме. Ставаме и неусетно Го доближаваме.

- Българи, груби и присмехулници, варварски народ, дебелоглави и зли човеци.

[През 1928 г. властта забранява събора, който ежегодно се провежда в периода 19-25 август]

Той говори и погледът Му е заканителен, гледа над нас. Като че ли гласът Му ечи над поля и долини. Пак ли го оскърбихме? Пак ли се поругахме на Великото Му дело!?

- Горко ви, българи, присмехулници и зли.

Как трепери гласът Му! Всеки нерв по лицето трепти от възмущение и скърб.

- Простаци, по-страшни и от еврейския народ - гърми гласът Му и ние тръпнем, защото думите Му не са празни.

ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:

София, 27 юлий 1928 г.

Хелмира, душе моя!

„Затова ви се дават от духовния свят препятствия и изпити, за да видите какво ви липсва.”

Учителя - шк. л. сряда, 25.07.1928 г.

След последното ми писмо до Вас, не избегнаха от строгото лице на съдбата усмивки, а заедно с това възможности и да се ползвам от машината. Но, не Ви писах, ползувайки се от почивката, която настъпи между нас след проектираната красива среща на „Резньовете”. От това състояние ме изтръгна завчера Емил, казвайки ми: „Защо не си спомняте за Олга? Тя е тъжна и пита за Вас!”

Не! Всякога мисля за Хелмира, обещаното мен съкровище! Вее ден и всеки час душата ми към нея се стреми! Вий искате да знаете дълго ли плодът ще остане още на дървото; дълго време, защото се касае за узряването на един необикновен духовен плод, наречен „съвършено духовно приятелство”! Не знам, Учителят ли обича числото двадесет, или случайно го често употребява, но и за нашата дружба Той предвижда двадесет години работа! И колчем Ви виждам близко при себе си на завоите в нашия път, всякога казвам: „Ето, тия двадесет години изминаха преди време!” Уви! Завоят отминава и ний пак сме далече една от друга! Обаче, силен е Бог наистина да съкрати тия дни и в нашият чист стремеж да ни обедини в съвместен живот като негови чисти и безкористни служителки. Желаете ли това? Да се молим за постижението на тая цел! Така щото, в който час се почувствувате напълно спокойна за една предстояща наша среща и съвместен живот, отърчете при Учителя и Му кажете: „Искам Асавита!” Той е, който рано или късно ще се произнесе за узряването на плодът; може да мине много време, даже и да си заминем от този свят, то доста ще ни бъде да отнесем в Небото само тази придобивка - тя ще ни отвори вратата на Царството Божие!

Знаете ли колко ме зарадвахте с поднесеното портретче! Често се вглеждам в него и към оня съвършен образ на Хелмира, отпечатан в моята душа, прибавям и всичко ново, което бих могла да открия кога Ви гледам. Ще Ви го изпратя някога в красивата рамчица, която му направих, със сложеното при него разковниче и две теменужки от Резньовете. Мечтая и един еделвайс да добавя, за да изразя всичко, което представлява за мен Хелмира!

Вий плакахте в последното си писмо за Коломбо - Белий Гълъб! Знайте - Вашите сълзи и Вашата любов му съдействуваха да се издигне като велик велможа! Той отпътува, макар и не за винаги както Ви е казал, но нему бе отсъдено да направи известен жеста на великите заимодавци и репаратори на нашата страна; беше интересно дипломатическото писмо на този позлатен велможа, с което казваше на българския народ, че за няколко месеци не ще му искат дължимите вноски по репарациите. Пропуснах да го запазя, но при случай може да Ви се набави от някой вестник, гдето бе печатано това писмо. Всеки случай, той получи толкова много от Вас, а същевременно бе „храненик” на народа ни, казано в най-мека форма.

Колкото за вниманието му към сестра Ст., ето нещо което щом узнах ме много озадачи, как Вий ще го понесете! Но дерзайте! Това ще Ви даде възможност да опитате силата на характера Ви! Нима не бях и аз някога изложена да намразя съперницата си, не беше ли близко до мен отмъщението! И когато надмогнах всичко това, вкусих насладата да видя колко е приятно да възлюбиш своите съперници. Ония, на които спираше внимание моят възлюблен, веднага ставаха интересни за мен, бивах тяхна приятелка и търсих красивото в душите им, което бе пленило моето съкровище! Вий имате всички условия в тоя случай да постъпвате както мен. А той ще страда! Защото волностите в любовта не са позволени и страданията причинени някому, нам се връщат рано или късно! Мислих и за сестрата! Изглежда, че ней е потребна такава опитност, защото Учителят по повод на тия връзки ми каза: „В любовта има страдание, а в безлюбието - мъчение, така че по-добре е да страдат!” Интересувам се какво бихте ми казали сега за Коломбо, дойде ли при Вас при заминаване?

И тъй, как прекарвате след почивката подир изпитите, какви са изгледите за новата учебна година и как ще се справите с това, което Ви предстои. Очаквам да споделите с мен. Желая да виждате изобилната красота в живота, да сте доволна и жизнерадостна. Тогава и бъдащето ще е още по-красиво. Това състояние ще Ви постави наново и във висотата на творчеството, гдето е Вашето призвание; радостта на малките е голяма, когато слушат едно вдъхновено стихотворение, в което има вложена мисъл и мистични образи. Прочее, Хелмира, пригответе се да творите и нови радости да будите в тия малки жадни души! Ако наскоро се почувствувате в това състояние на творчески импулс, имам красив сюжет из новите беседи на Учителя, ще Ви го пратя за разработка. При това, той Ви засяга и би могло да стане нещо красиво, ако го изнесете като Ваше преживяване.

Ето, изобилие от стихове имате, които заслужават да влязат в една нова сбирка; присъединявам се и аз към казаното от Учителя: „Ще се нареди!” - знайте, че желая да бъда между първите, които ще Ви съдействуват в тая работа. Освен това имам оригиналната идея как да се изнесе новата Ви сбирка, която да учи хората на Христовия девиз - „Даром сте взели, даром давайте”. Да учи и ония, които се възхитят и останат доволни, да благодарят с повелението на Емануила: „Стори някому едно добро!”

Видите ли? Какво изключение да Ви пиша на еднаж толкова много! Разбирам, че сте жадна за Вашата Асавита, затова толкова много Ви се дава. Но и аз съм жадна, Хелмира! Коя душа мен животворна влага ще поднесе, кой и мен към творчество ще поведе? А аз копнея за творчество, от което души се събуждат, души с цената на слънца...

До виждане, Хелмира, душе моя!

В. В. Асавита.

29 ЮЛИ 1928 г.

ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА:

29 юли 1928 г.

Асавита,

Вашето писмо за свиждането ни ми припомни снощния ми сън. Сънувам, че получих писмо от Вас с такова съдържание почти, както това, което прочетох - лъхащо мистична отдалеченост. Между редовете, обаче, един ред написан с жива светлина. Това писмо подобно на образи изразяваше следното: посаждане, поникване и зреене на някакво посеяно семенце; чуваше се и говор.

Но аз съм печална, защото Учителят е недоволен от нашите „подвизи”. Струва ми се, че съм виновна пред Него и не смея да Го погледна. О, Асавита, о, Учителю, не ме оставяйте. Вие сте в душата ми преди всичко на света, преди Colombo даже!

Говорите ми за съвместен с Вас живот! Възможно ли е това? Обичам и ще обичам своите братя и сестри, та били те и мои съперници. Вие имате мъка! Но кажете я каква е, аз ще я превърна в песни; да станат жива вода, жъдни да напояват.

Да, Учителят не иска вече да се застъпва пред Бога за българския народ и не иска вече да го пази, но аз дълбоко вярвам в Неговата Велика и неизменна любов и, че Той казаното ще извърши докрай.

Не проектирам нищо за новата учебна година. Как да се запиша в университета, където трябва да бъда редовна в лекции и упражнения, а едновременно ще трябва и да работя! Но ако е определено и това, то казвам: Нека стане! Напред! Но препятствията растат, Асавита. Аз пак съм сама срещу „хиляда”. Но Елисее, Божи човече, отвори очите ми, за да видя и аз, че „повечето са с нас, отколкото против нас”. Значи, победата пак може да е моя. Хазаите искат помещението си. „Студентката" трябва да има подслон да учи. Мама е във възторг от мене! Плакала с глас, когато получила писмото ми за завършване гимназията.

Ах, ще видя ли пак Colombo? Но, Асавита, Учителят каза, че той пак ще дойде. Кажете му в съня, че неизказано ми е близък. Вземете ме за ръка и ме представете пред спящата му душа такава, каквато Вие ме виждате и любите. Где сте вие, изсушени сокове, които отново ще ми дадете сила да запея, отново струните на мойта лира да проехтят стройно и нежно. Где сте Вие, извори на живота, да се гурна в кристално чистите Ви води и отново видя душата си бяла гълъбица, каквато е била Изначало. Направете ме хубава, води небесни! Направете ме достойна за Асавита, за да бъда с нея всякога. Защо, Господи, аз обичам Colombo? Дали това не е само непроявена творческа стихия? Тайна. О, Бели Братя, нека да сте приятели, приятели вечни с него.

Но, мир - Бог тепърва ще говори. Вашият карамфил има повече от 50 пъпки и цветове. Той прилича вече на буен храст, който разлива благоухание в градината ни.

- Какво ли ще ми се случи след матурата, си мислех аз, навярно нещо чудесно ще преживея, а то Асавита, скръбно ми е, плаче ми се. Но, напред! Свий се юмрук, издигни се сведено чело, изпъчете се гърди. Напред! Тая запалена искра у мен никога няма да изгасне, а ще се разпали в буен творчески огън, чрез когото аз ще бъда вечно жива.

Много загадъчен е Севадин. Нищо не уяснявате около него. Моля, върнете ми „Мъдрост и съдба”, защото пиша реферат за Метерлинк. Възхитена съм от книгата на Торо, която ми подарихте за Възкресение. Торо може би ще изчезне, но душата му вложена в творението му ще остане вечно жива за „Живите”.

Казвате, че писмата ни ще станат роман! Господи, възможно ли е такова нещо? Нима дребната стихотворка ще смее да натопи до горе своето перо и да създаде роман. „Но Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат.”

С привет: Хелмира.

30 ЮЛИЙ 1928 г.

ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:

София, 30 юлий 1928 г.

Хелмира!

„В слънцето има трансформатори за всеки човек и във всеки човек има слънчев трансформатор за живата светлина (прана). Като възприемете изпратената Ви от слънцето светлина, трябва да я върнете обратно, за да покажете, че сте поумнели.”

Учителя.

23 шк. лекция, IV год. млад. клас

„Слънчевите трансформатори”,

излязла наскоро от печат.

„Печал” - ето думата, с която мога да нарека състоянието, в което изпаднах след прочитане тази заран последното Ваше писмо! Скръбта Ви там тъй надделява, че се видях и аз обзета от нея. Скърбите Вий по Коломбо, а душата ми чезне по своята душа! Съдба, с която не знам как ще се справим. Търпение и понасяне са били винаги най-добрите ценители на тоя род преживявания, да се въоръжим с тях! А наградата ни е именно тая, за която Вий възклицавате - „Хелмира и Асавита вечно ще живеят заедно” - кога плодът узрее. Учителят е искал да каже, че такъв период време (20 години) е потребен за пълното ни хармониране. Стане ли това ний ще сме близко до „Царството Божие”. Наистина какво представлява един току-що завързал плод - стипчаво вещество, което нито да го вкусиш заслужава! Представете си, че сега ний се срещнем както сме в тия тъй несъвършени форми, първото нещо е, че не ще можем да сме достатъчно внимателни в обноските си една към друга. Още повече, ако Вие се разочаровате, че ме виждате в не толкова голямо съвършенство, каквото си идеализирате сега! Наистина, какво голямо изкуство е да откриваме где се крият Божиите към нас посланици! Кога ний спечелим тази дарба да виждаме коя е най-красивата черта за дадена душа, тогава в голяма степен сме разрешили тази задача! Тогава и Бог ще ни се открива в това ценното, което току-що сме открили в един брат или някоя сестра. Можете ли, Вий Хелмира, да ме откривате като проявление в ония най-нищожните наглед души, които с чистота към Вас се стремят? И все пак, Асавита е реалност, тя обича да Ви гледа чрез лъчите на Истината, бликащи из смирените меланхолични очи...

Вий казвате, че Асавита е далече от Вас, но ако има нещо да се опасявам и да не Ви се изявявам, това е, че според Вашата натура, когато дойда при Вас, тогава Вий ще ме изгубите! Опасявам се дали Вий не ще кажете „Позната ми е тази човешка форма, може ли в нея Асавита да живей?” И не ще ли ме тогаз отхвърлите, за да изгубим нашето тъй необикновено израснало приятелство! А може Вий чувствате тъкмо противното и, че сте готова да ме приемете каквато и да съм? О, ако Бог живее в мен и Духът Му ме посещава, имам ли у Вас цената, която Бог ми дава? Аз вярвам, че това ще стане някога и тогава ний навеки ще сме заедно, навеки и с Коломбо между нас!

Това, което Бог може да изпълни в стремежа Ви към Коломбо, считайте го извършено, т.е. искам да кажа, че молбите Ви в последните писма по това са пред Бога поставени. А ний ще търпим и понасяме до като Той желае!

Сряда, 1 август 1928 г.

Искам да Ви кажа пак: „Всичко ще се нареди”! Живейте с тази сладка надежда! Ще се нареди издаване стиховете Ви, ще се нареди да следвате университета, ще се нареди да имате и подслон, и храна, и всичко, даже и Коломбо! Само - бъдете във връзка с Бога и Духът Му, изявен чрез Учителя ни. Бъдете разумна, избрана дева, която пази своята чистота!

Учителят бе строг тия дни, но с това Той иска да се умножи броя на ония, които имат красиви подвизи, оригинални като „Подвигът на Севадин”! (Това е заглавието на новия сюжет.) Вий знаете, че има между нас такива братя и сестри, които могат да извадят „корен квадратен” от добродетелта, или от любовта, или от мъдростта! Нима Вий, бедната моя сестрица не сте в състояние да сторите едно непредвидено добро, когато сте гладна? Или да проявите любов към някоя страждующа душа, кога сама сте печална? Или да дадете мъдър съвет, кога сте гонена и онеправдана. Прояви тия качества на доброта, любов и мъдрост кога нямаш условия, ето това е мисля, да извадиш „корен квадратен” от тях. Не бях мислила по този въпрос до сега, но така си обясних мисълта на Учителя, изказана в школата тази заран.

„Подвигът на Севадин” не Ви изпращам, понеже виждам, че не ще можете, по липса на време, да го разработите до събора. Намерението ми в началото бе да се явите тогава пред братята и сестрите с нещо ново. Освен това, добре е да си размисля и аз върху развоя на действието и ако ми се отдаде да Ви го представя в нужното разширение, към което Вий ще градите, прибавяйки всичко потребно за постигане пълнота и художествена стойност, като разбира се отидете и при Учителя за някоя помощ.

Щом е така, да се осмеля ли да Ви помоля да се заемете с „Еделвайс”? Ако го приготвите, той ще бъде може би най-красивия перл на огърлицата Ви! Асавита Ви обича с любовта, която Бог вложи в сърцето й. Нека тази любов Ви вдъхновява в работата Ви. Хелмира, работете и ще се благословите! Нека „Еделвайс” бъде блестящ перл в новата Ви сбирка.

Ако сте разположена, може да ми се обадите по повод настоящето. За себе си ще Ви помоля да бъда в почивка до свършването на събора.

Простете, че неволно забавих книгата ви „Мъдрост и съдба”. Днес Ви я изпращам с Емил. За него нищо няма да Ви пиша, освен че съм загрижена „где ще го намеря, кога се завърна да го търся за превеждане към върхът, постигнат от съученичката му”. Не знам дали молитвите ни ще помогнат при обезсърчението му! Трябва да се случи нещо извънредно и изключително по тази му работа, така както той е едно „изключение”, така да се изразя.

Бих искала да препиша първият лист от писмото ми, понеже ми се вижда неизгладено - просто ме боде с недоброто подреждане думите във фразите. Ако не сполуча да сторя това, простете, че Ви го така поднасям! Ако някога преработим нашите писма, за да напечатаме „романа ни”, ще се потрудим за придаване художественост във всичко.

Пожелавам Ви щастливо доживяване на събора на Всемирното Бяло Братство. Нека светлите Бели Братя ни намерят достойни да се вселят идната година в нас и така да работим за идването на Царството на Емануила всред человеците. Аумен.

Само светлият път на Любовта води към Истината!

В. В. Асавита.

10 АВГУСТ 1928 г.

ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА:

10 август 1928 г.

Асавита,

Вчера идваше ми да избягам някъде от - „Еделвайс”. Толкоз мъчно върви, че почти се отказвам да работя. Но имам някои проблясъци, които все пак са насърчителни.

Вие имате предвид моята „натура” и се опасявате, че ако се приближим, то аз ще Ви „загубя”. Тука се крие някаква тайна... Значи, може би, аз няма да Ви харесам, що ли? Или имате предвид моя характер, за който не малко пъти сте ми намеквали да се коригира! О, аз повече от Вас желая да стана „безгрижен” ангел, но този, който искрено гледа на нещата, нека да каже дали това е лесно, дали с идването - дори на Асавита всичко магически ще се промени. Вие засягате един болен въпрос, над който не малко съм мислила, не малко съм плакала. Аз зная своя „корен” - виждам ясно това що ми предстои да усъвършенствувам в себе си, но в природата съществуват две сили, които безспирно се състезават за надмощие, докато едната не отстъпи „до време”, за да се начене пак отново някой ден. Иска се работа, много работа, (прераждането)

Представете си куп непрана вълна, до която не искаш да се допреш дори, но ти казват: „Искам от тая вълна да ми се изтъче здрав плат и да ми се ушият хубави дрехи.” Как ще стане това? По някой магичен начин ли? - Не ми се вярва. Но ще се опретнем първо да изперем вълната много хубаво, после ще я изчепкаме с ръце, после ще я пратим на дарак да се извлачи, после ще я изпредем на тънки нишки. Тях ще основем, навием на кросно и бавно и внимателно ще почнем да тъчем. След това трябва и тепавица, и най-после хубава дреха.

Така е и с желанието ни да имаме „хубав” характер , обноски и пр. Много работа, много упражнения, за които Учителят дава ценни напътствия в общата школа и специалния клас на младите. И все пак, Асавита, при всичкото добро желание и труд, платът пак може да не стане хубав, по едничката причина, че вълната е „остра”... За сега ще предем тая вълна, която ни е дадена, докато дочакаме тия, чиято наследственост им носи по-богати условия.

Моята нова книга ще бъде озаглавена: „Песента на Божия Дух”. Тя ще обхваща 5 глави с отделни заглавия, а именно:

Еммануил,

Мелхиседек,

Асавита,

Хелмира,

Еделвайс.

Изхвърлих историческите очерки, като по пригодни за реферат... Промених и строеж, и стъпка, и тон, и - идея. Зная, че трябва още да се работи над книгата, но в бъдни времена, вярвам, че ще имам време много пъти да се възвръщам над нея и я доизгладя.

Значи, след 20 г. ще се видим чак! Още 20 г. отдалечена взаимна работа и после - великото изявление.

11 АВГУСТ [1928 г.]

На 9 т. м. се роди „Еделвайс”. Колко работа и мъка, но най-после мога да кажа като Паисия:

На ви тая книга,

Тя е Вам завет.

Нека се печати И множи безчет... и пр.

Но това новородено дете колко много още грижи изисква, още усилена работа.

Тъй съм гладна. Посети ме Дафинка. Лицето й беше тъй възбудено, беше плакала. Поседя при мене, после ме взе със себе си. Излязохме на разходка. Заведе ме на сладкарница и ме гости. После ме заведе на кино. Бяхме заедно. Разхождахме се под ръка с този красив ангел.

-Ти имаш свободата, ми каза тя. - То е най ценното. Пази я. Когато я изгубиш, ще видиш, че тя е най-съществена. Лицето й беше възбудено при тия думи. - Ако съумееш да изплаваш и за напред, и запазиш свободата си, това ще бъде твоята истинска победа.

Тя отиде на своя курс по английски, пък аз се отправих за дома. Защо говореше така, тая любима красива жена? Защо имаше сълзи в гърлото й и защо беше плакала? Вървя и размишлявам по пътя си и при това непрестанно мисля: где ще отида, где ще живея, горкана аз?

Асавита казва, че ще ми се изяви чак след 20 год. Защо ли този обрат у нея? Нека бъде тъй. Аз свикнах да се отдалечават от мене желаемите неща. Търся изход. Где ще отида? Нищо не зная. Асавита пише да не губя кураж. Всичко щяло да се нареди: и квартира, и печатане на книгите ми, и следване университет, даже и - Colombo.

Четох „Еделвайс” на Учителя. Как изтърпя да Му прочета 1144 стиха! В заключение ми каза да извадя само есенцията на всичките отделни глави. После ме почерпи с хубава диня.

19 АВГУСТ 1928 г., неделя

Въоръжена стража изгони събраните наши съборяни [виж “Изгревът”, т. VI, с. 514-516]. Взе им багажите и ги върна по села и градове. С плач си отиваха селяните, дошли от всички краища на България, не успели да целунат ръка на милия си Учител. Властта постъпи стях като с разбойници и престъпници - тия, които се явяват нови зидари и крепители на държавата. „Иначе щяло кръв да се пролива.” Значи, ние наистина бихме били пак нападнати и избити, държащи в ръцете си своите молитвени книжки.

Прегледах „Еделвайс”. Наистина има много да се чисти в него. Заех се отново на работа.

Тя ми дава идеята за „Севадин”. Зачатък на нова рожба. Приемам, ще се постарая! Козирувам аз и взимам поръчката. Но тя не дава сега по него никакви обяснения; ще чакам.

Ах, нямам вече „дома”! Всяка вечер изтръпвам, че тя ще е последна тук. А сутринта ми се явява с нова неразрешима задача. О, всякъде и никъде!

27 АВГУСТ 1928 г., понеделник

Питат ме: „Къде ще живееш?” Мълча. Казват ми: „Бог ще ти нареди.” Ах, нищо не зная и живея само ден за ден и час за час. А какво ще правя отсега? Безпътица и мрак. Нищо не зная - мрак обвива душата ми. Тия дни взех от Дафинка 50 лв. върху извършена работа. Това е всичкия ми капитал за наем, за следване университет, за храна... Обзета съм от някакво озлобление. Чупя ръце в безизходност и горко плача. Дълбоко униние ме е обладало.

Но Учителят даде задача за носене вода от изворчето за 10 дена. Първият ден ще донесеш 2 стомни, вторият ден ще донесеш 4 стомни, третият ден 6 - значи три пъти ще се върнеш. Така до десетия ден. Тогава ще идеш до новата чешмичка 10 пъти с 2 стомни. Това е придружено със силно изпотяване, пиене гореща вода, къпане. Цял един здравословен режим. Това нещо отвлече мрачните ми мисли, обаче само за 10 дена. Наистина много хубава задача! Имахме горещи слънчеви дни, което много ни улесни да я изпълним добре. Това тичане край борчетата до извора, наливане, отиване и връщане, къпане със слънчева вода е тъй хубаво!

Работя отново върху „Еделвайс”. Наистина стана хубав. След толкоз мъки, изгрея чуден образ, на който ще се възхищава бъдното поколение.

На Изгрев изникнаха палатки, дървени къщички - създаде се едно малко селище. „Издъно” се мята нашия кораб - някои напускат школата.

Други като зли вълци вият из кошарата, а трети с лицемерно равнодушие продължават да играят ролята на „ученици”. Всичко построено у нас до сега се чупи, кърти, потъва в неизвестност. И всеки се спасява както може. Някога Христос запрети на бурята и тя спря. Сега Учителят „не запрещава”, върви между нас мълчалив, строг и непроницаем. Всеки е свободен да избере един от пътищата на кръстопътя. Решителен миг за учениците. Някои честолюбиви недоволници, които не можаха да прокарат тук своите идеи и не постигнаха своите въжделения, се опълчиха против Учителя и взеха оръжието на гонители. Те правят тайни засади и плетат интриги. Учителят мълчи, наблюдава и нищо не казва. Остава всекиго свободен сам да определи пътя си, сам да закрепи своите убеждения.

Отчаяна съм. Мрачни мисли ме преследват. Дните се нижат и никакво откритие на нова квартира не виждам. Гладувам. Бера гъби из гората и ги пека със сол. Или си варя супа от „заешки език”, що расте обилно под Сенките на боровата гора. Само Паша ми говор вразумително и успокояващо. Струва ми се, от тия подгонени люде, само малцина са умни и здраво държат греблата на своите лодки - прозрели Истината, вървят напред. Ах, как хубаво ми говори тя! Тя просветва на разума ми и ме окуражава.

29 АВГУСТ 1928 г., вторник [сряда]

Отлично се почувствувах след тия бани - слънчеви обливки. Това тичане нагоре надоле прилича на отчаяните движения на удавник, който намира опора в нещо и се спасява. Да, мнозина се спасихме. Много отрова изтече от порите ни, много нечиста кръв се пречисти в жилите ни. С Наталия спим под открито небе върху поляната. Гледаме звездите и си шепнем. Колко е интересна тя! Струва ми се, че е много искрена, но много затворена душа. Слизам в квартирата си. Писмо от г-н Русев. Категорично, строго: „До 8 септемврий да опразня помещението.”

Хазаинът решително ми каза да опразня квартирата си, която ще им служи занапред за килер и гардеробна. Те искат да се разширяват и нужно им е и моето помещение.

ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА:

29 август 1928 г.

Асавита,

Осмелявам се да Ви пиша, макар че още нямам отговор на писмото си! Записах някои неща по съборните дни. Съборът не стана по досегашния ред. Но все пак, присъствието на Учителя, нашите частични срещи и празненства не го лишиха от празничност и красота.

Пиша Ви, внезапно, защото получих решителна заповед от Русеви да „освободя помещението”. Трябва да напусна, значи, моето хубаво жилище! Хубаво! - ще каже някой? Зимник! За мене беше светло и красиво жилище, където аз учех, пишех, четях, работех. Отчаяние ме пълни. Прескърбна съм защото няма къде да отида. И наистина, защо ли да живея още? Нали завърших задачата си, дадена ми от Учителя, нали създадох и „Песен на Божия Дух”, що още би трябвало да правя, ако не да изчезна!?

А жаждата ми за живот е тъй голяма, въпреки неволи и грижи! Ах, да гледам сутрин изгревът на слънцето, как цялата природа го чака да й даде живот! Птичките запели в изпревара, цветята, въздухът, реките, планините, изворите! Ах, как искам да живея, но няма място за мен на таз земя, излишна съм. Искам да виждам и слушам Учителя, да пея песни - уви, трябва да млъкна. Казах на Учителя - Той ме кани да живея на Изгрев. Но там няма сега нито една закътана стая, пък ако следвам в университета всеки ден трябва да слизам в града, а то не е близко! Жалки певец съм аз, щом няма място за мен.

Асавита, чашата ми се препълни! Тия богати люде искат да им стане още по-широко, така че за нас никак не остава. Да, не съм ли съвършено излишна в света? Но спомням си една мисъл, казана от Учителя в беседата от Първа серия „Важността на малките неща”: „Може за другите да сте нищо, но има Един в света, който Ви обича и се грижи за Вас.” Защо пак в душата ми блесна надежда? О, Учителю, светилник на душата ми!

С привет: Хелмира