8. Невидимото слънце

[Ани]

8. НЕВИДИМОТО СЛЪНЦЕ

Дали Земята може да каже - не се нуждая от Слънцето, не ми е нужна светлината и топлината му, мога дори и без водата, която ме прониква и от вятъра, който вее над мене? Дали и човекът би казал - не се нуждая от Слънцето, от въздуха, от водата и от хляба?

Колко обикновени неща са те и колко разбрани. Всичко изглежда ясно и просто, не считаш за нужно да се замислиш върху тези неща да ги изследваш, да потърсиш скритата идея и да ги съпоставиш. Каква работа вършат на Земята тия агенти, за какво са и на човека! Очевидна е истината и няма човек на Земята, който да не знае, че те са които поддържат живота на човека и на Земята. Без тях Земята би се превърнала на пустиня, а животът на човека не би просъществувал и миг. Такъв е законът.

Но Земята, Земя ли е само - планета случайно спусната от небесното пространство - море и океан да плава от бряг на бряг, от пристанище на пристанище без цел и без посока, без капитан и без компас и разписание! Учените така казват - случайността, или по закона на необходимостта съществува тя, следователно и човек съществува по същия начин.

Човекът дали е само тяло? В него не тече ли друг живот, който не се храни с хляб и чийто нужди коренно се различават от тези на тялото и като Земята случайно ли пътува и той като пилигрим без цел и без посока, без идеали и стремежи? Дали в него Безконечността не е изляла капчица от своя нектар, не е ли вложила искра от вечния огън? И копнежът за нетленността не е ли заключен някъде дълбоко в него? Странни въпроси и странно звучат и никой не би се заел да отговаря или да се спира на тях по време, когато те са изтласкани назад и настрана. Четири агента неуморно сноват, работят без отдих и покой, слагат и вдигат трапези, за да живее човекът. Но дали всичко това му е достатъчно, стига ли му тая грижа?... Въпросите продължават. И нека спрем до тук. Човекът е роден със способността да мисли, да чувствува и да действува. Човекът е роден с ум, със сърце и със воля. Човекът е облагодетелствуван, подарили са му фар да си свети, подарили са му огнище, за да му е топло и най-после са му връчили воля, за да може да работи и най-накрая са му вдъхнали и копнежа по неща, които по нищо не приличат на всичко онова, което го заобикаля, всичко, което може да се обхване с петте сетива. Земята е дала прием на човека. В нея човекът се чувствува като господар, той може да опита вкусната пшеница, сладостта на гроздето, свежестта на водата и всичките останали блага. Но ето, че всичко това не го задоволява. Животът на човека отива по-далеч, извисява се по-високо от материалния живот, слиза в големите глъбини и намира, че животът е премного сложен и интересен и не стига за него разливащите се богатства, които идват от недрата на земята. Животът е не само сложен, но и премного задълбочен, защото човекът не е само физическо тяло. Като дълбоките води на океана и като звездните простори пред него се разкриват други светове, огласени от други мелодии и човекът казва: Искам да ям нещо друго, искам да опитам вкуса на друга храна, да дишам друг въздух и да пия друга вода. Рожба на тази непобедима нужда е раждането на многообразния свят на изкуствата, съзерцанието и общението с Великото. Той не се задоволява и с това, което го обикаля, онова, което той може да обхване с петте сетива, които не са в състояние да задоволят другата нужда. Твърде скоро той се убеждава, че онова за което копнее няма да дойде от земята, от видимия, обективизиран свят. Друга е родината на онова непознатото, невидимото за което той бленува. То идва от много далечни сфери и тъкмо за това, защото е непознато, неразбрано, невидимо, то е толкова желано. Нееднократно той щеше да опитва това дълбоко усещане за великото и никакви учения, можеха да го разубедят и обезверят да не чака, да не вярва, да не се надява, че до него ще долети онова, за което той неудържимо копнее. Велик е бил момента, когато той има смелостта да нарече това огромно слънце, което му даваше живот - Велика Реалност. Така се роди идеята за Словото, което прииждаше като лъчи от това слънце.

Учителят казва: “В материалния свят няма Слово. В материалния свят няма любов, няма мъдрост, няма истина.”

Велики неща са те и тяхната родина не е Земята. Следователно Земята не е в състояние да предложи онова, за което човешката душа никога нямаше да престане да копнее. Онова, с което човек храни душата, сърцето, ума не вирее на Земята, то идва от другаде, както светлината на слънцето, както въздуха както и водата не идват от Земята, така също и всичко, което влиза в строежа на духовния живот на човека, не идва от Земята. Не се живее на Земята без тези четири елементи - агенти на живота, но не се живее и без светлина, без любовта, без мъдростта, без истината, без правдата. Къде са изворите на тия велики блага, които направляват нашата мисъл, нашата сърдечност, нашия духовен живот? Откъде идва този първичен тласък, който движи нашата кръв, за да усетим ритмичния пулс? Кой пълни нашето сърце с живот, с топлина, с красота и го вдъхновява за велики дела?

Животът е израз на Великата любов, която човек не може да обхване с обикновените сетива. Вечното и Незнайното мълчи, скрито и непознато и ежеминутно ни поднася не само светлината и топлината на видимото слънце, но това и на Невидимото, чийто лъчи подхранват великите мисли и чувства - елементи на духовния ни живот, за да прави от човека истински човек. Без това слънце човек не би познал света на изкуството, на науката и никога не би се домогнал до върховете на духовния живот и радостта и красотата никога не биха станали достъпни за него. Великите творения на изкуството, на науката и на всичко що е възвишено, благородно, героично, прекрасно е плод на непреривната връзка с това слънце и извор, който пои човешката душа и окриля човешкия дух. Невидим и Незнаен е Той, отричан и оспорван, ала вечно съществуващ. Това слънце никога не залязва, никога не лишава човека от живителната си мощ. Какво може да каже на човека? Отдалеч идва една топла мелодия, която го спохожда в часове на дълбока скръб и безнадеждие, в часове, когато човекът остава сам всред полярния студ на неговата зима. Тогава от глъбините на неговата душа се надига шепота - незнайният шепот, който тихо му казва: Не бой се, аз съм с тебе, аз съм, който те любя, аз съм, който редя твоята безопасност, твоя мир, твоята радост!

Не може да се живее без Любовта.

Не може да се живее без Мъдростта.

Не може да се живее без Истината.

Единствени те са които му подаряват животът, светлината, свободата.

Това е необходимата храна, която поддържа живота на човека - духовния живот. И всичко това идва от един извор, от един източник - Великото Невидимо слънце от което видимото, което поддържа живота на земята е отражение, изразител на другото.

Тяло изтъкано от плът ли е само човекът? Както оня чийто крак е счупен има нужда от лекар, за да го намести, така също няма роден човек на Земята да няма нужда от лекар да му намества сърцето, ума, за да мисли право, за да чувствува право, за да действува право. Велик акордьор е необходим за човека. Няма човек, който да няма нужда от светлина, от топлина, от сила.

Всичко това идва от едно слънце, което ние не виждаме.

Реалността е скрита в Незнайното, Неизвестното. Неговата сила е неизвестна, ала тя прониква живота отвътре - Велика Разумност, Която мъдреците са нарекли Бог.

Живият Бог е близо до човека, за да докосва не само пулса на неговото сърце, но и пулса на неговата душа. Без светлината и топлината на това слънце, човек не би могъл да живее на земята като същество, което расте и се развива изразявайки живота на Реалността. Човекът намираме в неговите мисли, чувства, дела - живот, който не се вижда не се пипа, а носи отличителното качество, че е абсолютно реален. Великото в един човек, красивото, възвишеното е също така невидимо, ала нищо не е в състояние да го отрече. Тази истина в различни форми е придружавала човека от незапомнено време, като го е тласкала неудържимо към духовен прогрес. В този прогрес е и смисъла на живота.