3. Братството

[Ани]

3. БРАТСТВОТО

Идеите получават своята истинска цена, когато могат да се приложат, за да влязат в живота като съграждащ елемент. Една от новите идеи на нашето време е идеята за колективното съзнание. Пробуждането на това съзнание представлява края на един процес и началото на друг. За този момент човек трябва да узрее; то е като разцъфтяването на едно цвете, което не може да се развие и цъфне по-рано от определения сезон и време. Само топлината и светлината на слънцето могат да събудят скритите сили в корените на цветето, на фиданката и на столетника - дъб. Без топлината и светлината на слънцето през месец април и май, растителното царство не би се събудило от зимния си сън. Събуждането на колективно съзнание представлява един такъв момент от живота на природата; той представлява за човека важен и значителен етап. В този етап участвува цялото човечество, то е характерен белег на дадено време. И нека кажем характерен белег на нашата съвременност. Нека опитите в това направление да са грубо нахвърлени, но идеята вложена в тях ще се развие и ще стигне непременно своя цъфтеж. Идеята има богати перспективи и светло бъдеще, защото идеята е жива и лежи близо до човека с всичката си духовна и практическа цена и с всичката си вътрешна дълбочина и хубост. Раждането на новото е винаги придружено с известно безредие и хаос. Силата на една идея винаги се опитва след нейното приложение и когато тя е права, човек вижда скъпата й цена, ако с нея разбира се не се цели странични и егоистични домогвания.

За първи път за колективното съзнание Учителят говори в малката беседа; “Пробуждане на колективното съзнание”. Когато за първи път тази беседа стигна до нас, ние почувствувахме нейната красота в един свят, който лежеше още далеч от нас и където идеята изгряваше като ново слънце в хоризонта на зазоряващ ден. Топлината и светлината на това слънце проникна в умовете и сърцата ни, за да ни подготви не за друго, а за идеята за братството. Пробуждането на колективното съзнание като идея отзвуча като най-актюелна, която щеше да обедини не само нашите умове и сърца, но и нашия живот, който вече получаваше първите контури на едно общо цяло, с отличителните белези на общество, което щеше да се превърне на братство. Към тази идея Учителят пристъпи внимателно и спокойно. Той никога не бързаше и не се стремеше към бързи победи. Великите неща се реализират винаги бавно. А Той искаше да образува братство. Хората, които щяха да влязат в това братство трябваше да бъдат подбрани, избрани. При изграждането на здраво здание се подбира здрав материал. Братство не може да става от животните, братство не може да става от роби, от неразумни хора, от егоистични, от лъжци, от вълци - вълците могат да стигнат само до глутницата, която при тежките условия на земята съществува, за да се разпадне по-късно през пролетта. Той правеше проучвания и опити - целия този период от Неговата работа има историческа значимост при проучването психологията на българина. Животът на братството, което целеше да образува, започна с най-малката величина и тъкмо в това малкото Той вложи подкваса - тази подкваса се казваше Любов. Само единствено Любовта събираше хората и можеше от тях да направи нещо организирано и разумно. Той подкваси не само обществото от което щеше да направи братството, но подкваси едновременно и целия свят. Опитът нека да беше в най-малък мащаб. В света настъпваше пролет. Нямаше отрасъл от живота, където идеята за колективното съзнание да не намери място и приложение. Безшумно тя навлезе в малките кръжоци, които се събираха да четат, да се молят, да пеят, да се хранят.

Твърде рано още общото хранене намери място - стол имаше на Опълченска още в първото десетилетие на нашия век. Този стол никога не престана да функционира, когато животът на братството бе преместен на Изгрева. Първата сграда, която бе построена наред със салона, беше трапезарията. И двата стола този в 66 и по-късно на Изгрева бяха поставени на строго идейна почва. Те бяха лишени от сметка, печалби и някакви лични интереси. И не само тези мероприятия имаха вече облика на колективност, а по-късно летуването по планините, печатането на книгите, уреждането на гостни стаи за тия от провинцията, работата с градините на Изгрева, разпределянето на братски квартири с една дума всичко, което имаше характер на материална база беше поставено на принципна основа. Всеки внасяше материалната подкрепа въз основа на стария закон за десятъка.

Колективният живот бе нова идея, която бе приета с радост и ентусиазъм и затова тя процъфтя, даде своя плод и оформи новите хора, които разбираха дълбокия смисъл на идеята за колективното съзнание. Основите на този живот, който носеше името “братски” представляваше по своята същност един голям опит, след първия в християнските задруги и общини преди две хиляди години, с историческо значение не по своята външна форма, а по своето вътрешно съдържание, редуцирано, пречистено, доведено до здрава калена стомана и до чистотата и прозрачността на диаманта. В тази именно чистота и незаинтересованост лежеше новото, което Той успя да изгради, спокойно, бавно, безшумно, сякаш нищо не правеше. Всичко носеше печата на спокойното, естествено течение, като това на големите пълноводни реки от които изпитваме дълбоко затишие. Човекът - ето къде лежеше магическото, силното, той трябваше да се подготви, да се изгради.

Единственото нещо, което на земята имаше цена и беше фактор, беше човекът и затова именно от него трябва да се започне - от него започна Той и нямаше никакво значение, колко души бяха, мнозинството не го интересуваше. Навремето Той започна с трима души - по закона на Любовта ги събра на едно място и им предаде първия урок на братството - ето ние сме братство. Тримата са се усмихнали, усмивката им стигна до нас, ала ние днес не се усмихваме - ние вече знаем какво може да се направи на земята дори и с половин дузина хора. Той го направи с четвърт и успя. Пътят беше един от най-трудните, но едновременно и най-правия. Избор никога нямаше да направи и трудността никога нямаше да Го плаши. Скоро светът щеше да опита и да се увери, колко “големите” постижения, големите обещания и монументи губеха своята цена, ако липсваше в тях облика на истинския човек. Каква цена има цялата материална култура, голямата техника, големите богатства и големите удобства на бита, когато го няма човека, човека, който нищо не разбира от колективно съзнание? Каква цена има безпринципността на един човек, ако и да е той силен на деня, богат и знатен? Ценен капитал за живота бяха разумните, организираните, добрите и честните хора, които бяха готови да възприемат и да приложат идеята за колективното съзнание.

Когато човек гради жилище, той започва от основите, когато детето тръгне на училище, за него е приготвена програма,, цели се най-първо да се слага основа. Разумните процеси започват с определено начало. Неудачите се дължат на простата причина, че се бърка началото - основата - първите букви на азбуката и първите числа в десетичната бройна система - те образуват основа. Тук лежеше цената на опита, който Учителят направи, за да доведе до едно хармонично цяло учениците от които щеше да направи братство. Той положи основите камък по камък като ги спои здраво с най-здравата спойка -спойката на Любовта. Идеята за колективното съзнание трябваше да получи своята форма, своето тяло изградено, здраво и дееспособно. Затова Той започна от основата - човекът, неусетно и бавно, за да доведе работата до благополучния си разцвет.

Човекът трябваше да получи нов облик с обновени ум и сърце, готови да приемат новото и да го приложат.

“На човекът нужни му бяха едно сърце чисто като кристал, един ум светъл като Слънцето, душа обширна като вселената и дух мощен като Бога.”

Новата формула бе дадена и пътят бе показан. Изискване, което ангажираше човека и го караше да мобилизира вътрешните си сили и възможности, които дремеха в него, за да бъдат сега впрегнати на работа - да участвуват във великото, което се строеше в света - новото общество - братството проникнато от колективното съзнание. Опитът, който Учителя направи, беше един от смелите опити, не само да събереш хората около себе си, но тези хора да бъдат насочени към най-високи цели и идеали, да извикаш на живот най-благородното заключено в човешките сърца и умове, и да им се даде след това импулс и тласък към реализирането на една велика цел -братството. Опитът излезе сполучлив. Той свърши начертаната работа и показа не само пътя, не само методите, но и участвува активно при реализирането на идеята. Всеки сам за себе си знае, защото всеки един от неговите хора приличаше на цвете в една голяма градина в която Градинарят намираше време за всички - грижите не бяха малко. Авангардът беше добре екипиран и грижливо подготвен и най-добре споен е най-здравата спойка - Любовта, Светлината, Истината - с тия неземни съкровища той привлече към себе си готовите, които щяха да участвуват в голямата работа на братството. Нямаше човек от Неговите, който да не отзвучи в пълна готовност за това безшумно по своята външност дело, ала с голямо вътрешно значение. Човекът бе спечелен и ония, които щяха да дойдат този път, нямаше да вземат пример, как се умира за една идея, а как се живее. Защото в процеса на великите дела в живата, растенето, надсмогването и приложението има също такъв героизъм, както и в смъртта. Той беше казал: "Искам да живеете за новото, а не да умрете.” Човекът трябваше да се научи не да пожертвува тялото, живота си, а как да жертвува човешкото, обикновеното, себичното в себе си за великото, за божественото, за общото. На човека предстоеше истински подвиг - да живее с новото съзнание, да бъде всеки момент готов да се откаже от дребното, човешкото, старото, натрупано от векове. Човекът трябваше да счупи веригите на миналото, да се освободи от черупките на себичността, за да преживее новото, да го приеме, както човек приема светлината и топлината на слънцето. То е освобождаване от затворения кръг на личността и приобщаване към общото, изразено във всичките прояви на всекидневието. Човекът трябваше да се импулсира и вдъхнови не от материалната заинтересованост при общия труд, а от радостта, че не е сам - този малък плюс, който бе указание, че процесът на пробуждането на колективното съзнание е започнал. Затова ние се радвахме, когато работехме заедно. Изгревът беше изпълнен с най-ярки картини, където общия и безкористен труд зае важно място в нашия живот, благодарение на което Изгрева това голо поле в началото се превърна на цветущи градини, зеленчукови и плодни и цветни. Красотата, свежестта, благоуханието на Изгрева станаха причина по-късно да се събудят алчни и користни апетити. Изграждането на много чешми, построяването на салона, печатането на книгите - беседи и лекции от Учителя, тяхното изпращане в провинцията, устрояването на братските спални, обзавеждането на стола, почистването на салона и дворовете всичко това бяха кълнове, които бяха дали своя плод, защото бяха грижливо посадени и добре отгледани. Тук се изработваше човека, отделния човек, малката единица, която щеше да влезе в общото - голямо нещо ли е един човек? Ние казваме най-внушителния монумент, с който не можеше да се сравни най-голямото строителство на дадено време. Реализирането на колективното съзнание бе победа, която Той нанесе на тъмните сили на ретроградността, на закостенялото, на фанатичното, на егоистичното разбиране на живота и света. Ние не само чухме за новата идея, ние не само се приготвихме за нея, но възприета веднага, поставихме я в ход, включихме я във всекидневната си програма на живот, жадувахме да бъдем винаги готови на предна линия да поставим не личния си интерес, а интереса на общото, на колектива, на братството. Привлечени и очаровани от красотата на тази идея, в нейното реализиране ние намирахме смисъла на живота и радостта - малкия плюс, който внася в живота един нов елемент - вътрешното доволство, че можеш да поднесеш своя дар при съграждането на великото, което се строеше в живота. Новият човек, съзнателният човек не искаше да живее сам. Той искаше да участвува във всичките отрасли на живота, да бъде съзнателен член на колектива, където щеше да вложи и да получи всичко, колектив, където липсваха личните домогвания и измамата, където човек за човека не ще бъде вълк, според старата латинска максима, а брат. Традициите в новото общество следователно щяха да бъдат като тези на семейството - сговорно, обединено, самоотвержено при спазването интересите на всичките членове, които имаха един общ идеал.

На 2400 метра височина, където братството прекарваше летния си отдих, ние бяхме успели да реализираме един общ колективен живот подчинен на един ум и една воля - тия на общото. Само споменаваме за това мероприятие при което идеята получаваше своя дълбок замисъл и блестеше в своята величествена красота. Ние живеехме идеята за колективното съзнание - новото, което идваше в света. Когато огледахме този живот, ние разбрахме какво се бе случило с нас, какво бе реализирано на земята, и какво понесохме в умовете, сърцата, душите си, като залог на онова, което ние трябваше да проявим. Зърното бе посадено от веща ръка, зърното бе сито и живо, земята на която падна то беше благоприятна. Нека не кажем дали нивата се люлее от узрели жита, не е лесно да се говори дори за неща, които имат съкровен и дълбок характер, пък и не е нужно, но ще кажем само това, когато времената се промениха, когато в нашия свят настъпиха нови социални положения, когато официално започна да се говори за колектив и за колективен живот -. ние, смеем да кажем, бяхме най-готовите хора и възприехме всичките мероприятия на държавата като нещо, което очаквахме, като нещо, което беше необходимо и естествено, идеята за колектива е една, какви ръце ще манипулират с нея не е тема на нашата размисъл. Затова и ние бяхме добри изискани и честни работници във всичките сфери на нашето социалистическо устройство. Ние бяхме не само подготвени отвън, но бяхме и изградени отвътре. Човечеството ще опита идеята, тя ще се наложи, доброволно ще бъде приета или по необходимост, не е важно, ала човечеството ще опита идеята и ще преживее скритата цена в нея - радостта на живота, която побратимяването във света ще бъде поднесена на човека. Това ще бъде малкият плюс в който се крият големи възможности, разкривайки светли и надеждни перспективи.