3. Човекът с една пушка

[Ани]

3. ЧОВЕКЪТ С ЕДНА ПУШКА

Този човек за който ще става дума тук не сме го видели и чули, не го познаваме, не сме го срещали, не знаем и името му дори. За него Учителят разказва в една от неделните беседи. От случая може да се направи литература, но решихме да не го прекрояваме и по този начин да го лишим от свежестта и чистотата, от аромата и силата на убеждението. Едно цвете, което мнозина могат да се чудят как е могло да цъфне и да пръска искряща светлина на онова, което наричаме последователност. Представяме си живо този човек, този човек от хората на Учителя, този твърд българин, когато по неизвестни нам пътища, стига до Учителя и му заявява, че приема Неговото учение, и пред Него решава да живее по предписанията на това учение; готов е да изпълни всичко, каквото трябва, за да се нарече и той ученик на Учителя. Българинът не приема нещата лесно, той не прилича на ония, които бързо пламват и бързо изгасват, макар, че по природа не е студен. Като човек българинът, преминал през петстотин годишното робство той е усвоил ценния навик да мисли и разсъждава. Сравнява думите и делата, прави своите опити и след дълго проучване приема новото, идеите, за да заляга твърдо на тях по-късно. При това той е придобил и ценното качество - търпението, нещо като търпението на вола; да, до известно време търпи, в последен момент, обаче, той може да вдигне рогата си, за да докаже, че не е страхлив и че здраво устоява на правата си. Когато се увери, че това, което е възприел е право и хубаво, няма нищо в света, което може да го разколебае или отклони от пътя, който си е избрал. Главата му е твърда и здраво стои на раменете му; издържа на всякакви напрежения и депресии и не се отказва лесно от веднъж възприетите убеждения.

Тази черта е една от най-ценните и най-важните, дори необходима, когато на земята се установява едно учение, което учи хората, как да живеят правилно. Може да се каже и това, че българинът е точна мярка за измерване правотата, ценността на една идеология. Той не се лъже никога, мисли със собствената си глава и не се влияе от умниците, които са го лъгали достатъчно в миналото, за да могат да го лъжат и сега. Късно другите народи установяват духовните и моралните ценности, които българският народ притежава, за да му дадат определеното място в нашата объркана планета.

Този българин за който Учителя разказва е един от тези, които накратко се опитваме да опишем. Съжаляваме, че не го познаваме, знаем само, кога е живял, защото ето какво се разказва за него. По време на войната, която траяла три години, вече знаем, кога е било това, човекът непознатият, ученик на Учителя, трябва да е слушал внимателно Словото на Учителя. За него всичко е живо и премного важно, той не може да прави разлика между думите и живота - теория и практика са едно - следователно чутото трябва да се живее. Неговата здрава логика на селянин, неизвестно защо ни хрумва идеята, че той е от равнината от ония тракийски селища, където се ражда едро жито, хранен е бил с чист хляб и бил здрав, това личи по-късно от неговата издръжливост.

Този човек се оказа, че имал здрав гръбнак.

През годините, когато Учителя открива школата в една от неделните беседи, този същият човек трябва да е чул или чел, запомнил е добре забележителното в тази беседа в която Учителят казва: “Вие сте мобилизирани. До всички ви има изпратени мобилизационни, затова побързайте да влезете, защото по-късно вратата ще бъде затворена. Един вид вие сте войници в една Божествена армия, която ще воюва, дадена ви е пушка и ще се биете за онова, което в Евангелието се казва: "Царството Божие”, което аз наричам “Правда, Истина, Святост.” Всичко е казано възхитително просто - думите светят и горят. Те се вливат като животворящи струи и събуждат заспалите. Думата “мобилизация” звучи едва ли не тържествено, защото, ето идва час, когато вратата ще бъде затворена и да искаш не можеш да се запишеш в тези мобилизационни списъци. То се смята като привилегия, почетна длъжност за която душата е копняла векове. Всеки бърза да се сподоби с нужните снаряжения и да се нареди в тези редици. Великото е вече в ход. В тая армия, трябва да се е зачислил и този неизвестен българин от равното житно поле.

Но се случва обикновеното - избухва война и той бива мобилизиран от друга инстанция, зачислен в други списъци. Пълен с живот и сили, тъкмо, когато се вдига голямата война, щастливата майка тъкмо навреме го е родила да стане войник в Неговата армия - духовната, великата армия с велики цели. Така стояха неговите работи, когато при новото му мобилизиране му връчиха пушка и му казаха - началниците му, тези от човешкия порядък: Ще отидеш на война, родината ни е в опасност и ти ще стреляш. Ето така - и му показват, как да стреля, как да мери точно, с една дума, как да убива брата си. Но човекът със здравата логика и здравия гръб се опъна и им каза: Не мога. Защо не можеш? Защото не искам. Как така не искаш? Не мога да нося две пушки, не искам да стрелям... Не дочакал да се изкаже малкият началник, веднага докладва на по-големия, този на най-големия и последният дал заповед да му стоварят двадесет и пет пръчки на гърба за нарушаване на дисциплината. Числото двадесет и пет е позната формула на узаконено насилие и жестокост. Здравият гръб на нашия герой през първия ден на бунта ги опитва.

Те не спряха, обаче, до тук, защото и другият не спря до тук. Можеха да го застрелят, можеха, беше война и цената на човешкия живот беше спаднала под тази на един кон дори. Не го убиха. На земята все пак царуваше невидимо правдата, човекът от равното поле имаше добра звезда и любеща майка, при това той имаше и Учител с Когото той бе решил да се разберат докрая и най-главно те се обичаха. Не беше сам с една дума, имаше си добър Приятел. Не го убиха, но на другия ден, когато повторно се опитаха да му връчат смъртоносната вещ и той пак отказа, стовариха на гърба му пак същия брой пръчки. Тази жестока процедура продължила, според разказа, три години. Дали е била така жестока като първата извършена през първите дни, има указание да се мисли, че тези които го биели са били по-милостиви, колкото времето минавало. Но човекът накрая се уморил и си казал, ако войната продължи, и продължават да ме бият, няма да мога да издържа. Вече не помагаше тлъстата пшеница и здравия гръб, нито здравото майчино мляко. Човекът бил уморен и отегчен. Но тъкмо сега войната се свършила и ония които го биели му стискали ръце и вече не го питали защо и как. А той си мълчал. Имаше какво да им каже, но не владеел ораторското изкуство, пък и да проповядва също не можел и не искал, отдавна беше разбрал, че светът с проповеди никога нямаше да се оправи, знаел още, че българите имат здрава глава и обичаха да гледат повече от всичко делата, а не да си губят времето да слушат приказките. Трудно се лъжеха тия мъже, затова и той си мълчал - казал им само това: Невъзможно му било да носи две пушки. А на въпроса, къде е твоята пушка, отговорил просто: Ще я видите, когато хвърлите вашата. Защо не искаш да се биеш? Защото не мога да убивам мои братя, след като съм мобилизиран преди в друга войска преди да бъда мобилизиран тук. Трудно се воюва на два фронта, трудно се държат две пушки, за тоя особено това е било невъзможно. Предпочел да го бият, всеки ден в продължение на три години. Не го убили. Беше благодарен на това. Правдата го пазеше. Но пушка не взе. Ако беше взел, нямаше да издържи на обещанието си и нямаше да бъде издържан като българин със специфичната си твърдост на убежденията и на търпението си като вол. Очите на това животно са много хубави, най-хубавите в животинския свят, но имаше нещо у това животно, което беше по-ценно - търпението, но имаше и нещо друго, което може да се смята от някои заинтересовани лошо - волът търпеше до време, като стигнат до невралгичната точка, тогава нищо не вижда и за нищо не иска да знае, волът вдига глава и започва безпаметно да се брани с рогата си. Добре е да се знае тази черта на българите. И този войник може би на края би направил нещо и началниците му щяха да опитат рогата му, но това не се случи, войната се свършила. И той се прости еднакво любезно с другарите си, както и с биячите. Човекът издържа. Полкът нямаше да го забрави лесно. А началниците му един ден щяха да си спомнят със симпатия и щяха да се радват, че през последните години бяха казали да бъдат меки, когато го наказват. Сега, т. е. след войната те биха му стиснали ръка. Някой път може да се срещнат и той би им разказал интересни неща, облечени вече в цивилни дрехи. Например би им разказал, как се воюва с една пушка, без да стреляш и без да убиваш брата си.

Учителят ще е харесал този човек, иначе, не би разказал случая така трогателно и не би похвалил човека, който решително се бе отказал да воюва с две пушки. Така ще е било. Нещастията на хората се дължат на неиздържани изпити. На липса на убеждения. На предателство, на воюване с две пушки. Случаят с Юда, който предал Христа, първият в новата история е типичен. Но да бе само той... Историята се разгръща дълга и широка... Предателството дори се превърна на професия, на занаят, на служба почетна официална и неофициална. Всичките хора, които не издържат на своите убеждения са хора с две пушки. На такива не може да се разчита, от тях здраво общество не може да се изгради. Те са хора без морален устой, по нищо не приличат на този безимен герой, човекът от равното поле, човекът с едната пушка, човекът със здрав гръбнак.