9. Призиви на времето

[Ани]

9. ПРИЗИВИ НА ВРЕМЕТО

Времето е препускало и следите личат, от гъстите и вековни лесове лъха невъобразим покой, величествените върхове на планините са обвити с плътната пелена на миналото, което крие тяхната възраст, коритата на големите реки говорят за нещо първично и далечно, пластовете с руда, твърдите легла на ледниците; огромните морени, всичко това ни връща далеч в хилядолетията...

Щедро е било разпиляното време и сякаш никой не е водил счетоводни книжа и никой не е стоял с часовник на ръка над цялата природа, за да казва; Побързайте, времето лети!

Какво спокойствие и какво величие обвито от незапомнени времена - милиони години, които капка по капка са изливали своята живителна мощ, участвувала в този огромен строеж. Времето е било щедро; с време великият ваятел е разполагал неограничено, времето е било покорен слуга на живата природа. Премерено с мярката на вечността, то е летяло като мигове.

Ала пред тебе стои един часовник и неуморно отбелязва своя ход - летежа на времето, на часовете. Стрелките върху цифреника се гонят непрестанно и за човекът, за тебе те са вик на съдбата и призив на живота. Ти чуваш до себе си, близо до сърцето си, до жадната си мисъл да тупти една артерия - артерията на времето. И ето, че на ученика, на човека с устрема към неизмеримите простори, времето говори особено, различно. Мярката е друга, ритъмът е друг. Кой се промени - ти не знаеш. Раздира се нощта и до будния слух отеква призива на времето.

Посрещаш новия ден с вълнение, изпращаш го с грижа. Питаш се: Какво направих? Моя век и моя ден не чака и към мене те не са щедри. С разширени зеници те отмерват твоя ход, следят всяка стъпка, отмерват всяка дума и бележат - какво си дал, какво си получил, пропуснал ли си определения час, съдбовния миг, когато на твоя праг като през Новогодишна нощ е спирал щедрия гост.

Замисли се и тревогата пропълзя - ти не си вековен лес, нито планински релеф, ти не си земя, да чакаш и да се надяваш на щедрото време. Твоите часовници шумят и пеят, стрелките се гонят главоломно и слънцето задъхано пътува, твоите часове, дни, минути отшумяват... Не пропущай деня, нито часа, нито минутата! Не казвай: време, от тебе по-щедро няма. Умният се познава по мярката, която има за отлитащото време.

Две очи гледат в далечината и две ръце се протягат към тебе, за да ти поднесат богатствата, които ти се падат. Не губи времето си, не се лени. С устрема на своето време и на своя век и с жаждата за новото не пропущай и минутата дори! Не оставяй времето да те чака; чакай го ти и бъди на уреченото място, когато на изток приижда зората, да не би да изпуснеш първия слънчев лъч, бъди там, когато Великият те призовава и улови първата дума, от която зависи твоя успех, твоето щастие, както от слънчевия лъч - твоето здраве.

Времето е щедро, знаеш това, вечността е пред мене, казваш си понякога, ала нека да знаеш - минутата разкри своята тайна и диханието на новия ден оповести новото. То лети към тебе и нека кратък да е оня миг, когато на изток цъфне първия лъч, и нека кратко да е диханието на Вечността, която изпраща своята благословия. Еднакво важни и богати са тия два мига. Гледай никога да не ги пропущаш! Не изразходвай напразно ни една капчица от техния елей, от техния блясък, от тяхната живителна мощ. Този миг е свещен и носи великата повеля на твоето време и великите условия за работа, за устрем, за учение.

Не пропущай свещената минута, свещения миг, той е невъзвратим и веднъж пропуснат, той се превръща на тежък товар.

Призива на времето усещаш, стига до твоето сърце и те призовава към едно, което успя да научиш; дали това е последния срок - последния миг от Новогодишната нощ, когато край твоя дом минава претоварената шейна? Ти, човекът на новото, ти ученикът, трябва да си там и с вдигната ръка да посрещаш времето, годината, деня, часа, минутата. Нищо не трябва да пропуснеш, за да се отлее то като светлина и топлина, като живот всичко онова, което си чул, разбрал и приложил.