1. Ученичество

[Ани]

1. УЧЕНИЧЕСТВО

1. За ученика много е важно да е намерил пътя, да знае какъв е този път и целта да бъде съобразена с неговия идеал. На земята има много пътища, може да се каже, че те я прорязват и сякаш няма място през където да се прекарват нови. Какви са тези пътища? Историята е много дълга. Те определят целите, стремежите, идеалите, убежденията, ако може да се говори за тях. Земята е уморена от онова, което се казва изработване на характер - системите са много, философските учения, идеологиите също. Някои от тях са уточнени, определени, никой не ги бърка, когато ги избира. Човек може свободно да се движи, да търси, да избира и когато уморен от много философия и модерни стилове се върне при своите, не го питат за нищо, а му казват: Добре си дошъл. Не се интересуват, какво е научил. Път без идеал.

Пътят на ученика се различава. За голямото мнозинство този път е неизвестен и неразбран, дори несъществуващ. Ако някой се опита да говори за него, все едно, че говори за някакъв далечен език. Темата е специална и времето за нейното овладяване стои много далеч от съвременността. Един ден, когато уморената цивилизация потърси оазис в пустинята, тогава ще разбере за какво става дума. Човек никога не се сеща за водата, докато не ожаднее, нито за хляба, докато не огладнее. Духът на времето е студен, себичен, сух, крайно затворен. Също като през зимата. На земята наистина е зима. Може да е средата, може да е края, ала ние казваме: Нека е зима, всичките сезони по отделно носят нещо хубаво и полезно. Сезоните нямат отношение към една земя и едно небе - тези на ученика. За ученика небето е винаги открито, слънцето никога не залязва и звездите блестят и денем. Тогава може да се каже - има един път приготвен за ученика. В началото на този път свети стрелка и до нея човек, който дава направлението. Никой от онези, които търсят този път не може да го сбърка. За ученика вече нямаше значение ученията на съвремието, философията на модерните философи, а науката беше интересна дотолкова, доколкото се съобразяваше с истината. Между милионите пътища на земята имаше един - пътят на ученика. Небето над този път беше ярко синьо, светло, безоблачно, а нощем по него светеше звезда пътеводна, като оная преди две хиляди години, която сочеше пътя на влъхвите, тръгнали от далечен изток да видят родения цар и Му се поклонят.

Между многото пътища, ученикът избра именно този, трябваше да улови именно тази диря. Днес той не е разбран, ала един ден ще бъде разбран. В света той е новата личност - векове той е бленувал за този път. Беше последната дума на строителското изкуство - беше нагорен, здрав, чист, светъл, красив, а целта блестеше като изгряващото слънце. Мъдрецът наричаше този път, пътя на ученика. Една нова личност т. е. не нова, тя бе позната от древността, но сега имаше нещо, което не можеше да се каже с думи, а други средства за изразяване нямаше - един човек се раждаше всред хаоса на двадесетия век, за него беше приготвен не само път, но и учебен чин, учебна зала и в нея катедра, а на нея Учител. Това беше величествено, нека не кажем много, съчетанията бяха идеални, нека векът да е бурен и наситен с много тъма и тревога. През това време на земята никой не можеше да изпита такава пълна и непреживяна от хилядолетия радост. Тия неща звучат особено, но защо ще ги казваме, нямаме никакъв интерес личен, себичен. Не е теория, не е съчинение - разказваме простичко неща, които са станали. Някога всяка дума ще бъде проверена.

Само да тръгнеш по този път, за да откриеш съкровищата за които си копнял, за да се нахраниш с красотата за която си мечтал, за да опиташ магичното въздействие на движението, което те отвеждаше към високите върхове. На земята нямаше нищо по-хубаво от този път. Никъде другаде не можеше да се намери това, което беше събрано там. Човек трябваше да върви внимателно и съсредоточено, за да не пропусне нищо от красотата, която се разкриваше от двете му страни. Да се върви по него беше събраното благо на земята. Нищо друго вече нямаше цена, обикновеният, елементарният живот на милионите хора - мравки, които пъплеха по многото друмища не можеше да отклони ученика от правия, светлия, нагорния път. В сравнение с фалшивия блясък на света, всичко туй ухаеше на снежна чистота, звучеше хармонично музиката на звездите, на слънцето, на цветята, на водите. В този път възможни бяха доброто, разумността, силата, себеотрицанието, правдата. Въздухът бе друг, дишаше се леко, а светлината галеше очите, различна беше водата, която пиеш, различен беше и хляба. Път, особен, който се разбира само, когато се опитва, за да се разбере и преживее. Вече не се интересуваш как живеят другите, не виждаш погрешките им, не те засягат глупостите, борбите, ежбите, недомислията им, интересува те само малкото добро, заключено във всеки човек. Нямаш желание да учиш другите, да ги морализираш, да им говориш за правда, за човечност, за любов, за истина. Те са премного налети с понятия и биха се почувствували оскърбени. Не се опитваше да изпадне в ролята на хирурзи да прави операция, защото те намират, че всичко в тях е наред. Нека сами опитват плодовете на философията си. Ученикът не казва - кой е прав и кой е крив, защото другите отговарят - ние сме добре, нямаме нужда от доброжелатели, нашия ред си е добър, избрали сме си един път и ще го следваме, не се занимавайте с нас. Учениците тъкмо това правят, не е приятно да гледаш посредствена изложба на обикновени художници, нито да слушаш музика от некадърни музиканти, или да четеш неудачна поезия. Кривите образи на изкуството не са полезни и в тях няма никаква естетика, защото липсва истината. С проповеди блатото не се чисти. Ученикът не е дошъл на земята да чисти блата, той е дошъл само за две неща, да намери пътя и да учи, т. е. да застане пред катедрата. Едно нещо, обаче, и те биха желали - и другите да не се бъркат в техния живот - биха били доволни, ако не се занимават с тях и не им пречат.

Ученикът има жив интерес само към - да слуша добре, да учи добре и да живее добре.

2. Много са пътищата, по които човек може да тръгне. Пътят за това е път, за да вървиш по него. Този път може да е лек и приятен, може да е труден и неприятен. Зависи от целите, които гониш. Ако целта е обикновена, ще пътуваш по него и никой няма да иска нищо от тебе. Ти си обикновен пътник и пътуваш да речем по търговия, или пътуваш за да си търсиш жена, или отиваш някъде да се съдиш, или отиваш на гости. За какво ли не пътува човек? Но, ако си ученик и тръгнеш по нагорния път, който стига до висок връх и целта ти е необикновена, този път вече не е като другите и не може да се нарече обикновен - той е път за преодоляване, за учене, за изпълнение, за живот.

Преди да тръгнеш по него, добре е да се спреш още в началото и добре да разчетеш надписа - не мисли, че там са написани думи на обещания, на радости, на големи постижения. Напротив там ясно са написани две думи от които някои настръхват - страдания, изпитания. Такъв бе пътя и на Христа и тъкмо там бе Неговото величие, че този път бе преодолян. Изпитанията и страданията са неизбежни, необходими може да се каже - нужни. Човекът е построен така, че да може да ги носи. Няма страдание на земята, което човек да не може да преодолее. Когато то бъде преодоляно, човек стига до сладката ядка, скрита зад горчивата черупка. Изисква се смелост, самообладание и решителност. Човекът е здрав и устойчив съсъд, страданията го каляват и изработват характер у него. Само в процеса на страданията, човек си изработва условия, където могат да растат цветята на радостта. Само след като е минал по пътя на страданието ученикът може да се ползува от красотата и уханието на радостта - това рядко цвете, което не идва случайно. И само човек, който може да преодолее страданието, може да живее пълно радостта, да я разбира и използува.

Затова ученикът не трябва да се плаши от трудния и нагорен път, нито от изпитанията и страданията, които го чакат.Те са прелюдия към великото, което го чака на върха - радостта и веселието. Съсъдът в който ще се отлеят те е изработен от елементите на страданието.

Ученикът трябва да помни - страданията, изпитанията, скърбите приготовляват почвата на която расте, цъфти - зрее плодът на радостта. Радостта е храна, с която ученикът се храни.

3. Ако мислиш, че пътя по който вървиш - пътят на ученичеството е лек и гладък, много се лъжеш. Добре е да знаеш още в началото, по-стръмен и по-труден път от този няма. Защо някои го предпочитат е въпрос на който най-правилно ти сам ще си отговориш. Никой не може да ти обясни дълбоките причини, които са те накарали да избереш именно този път. Кой не знае, че планинските пътеки, които водят към върховете са трудни, опасни и уморителни? Ала ония, които обичат планината преодоляват всички мъчнотии и препятствия, за да преживеят красивия миг, който планината им подарява, защото те добре знаят никъде другаде въздухът не е така кристален и приятен, както горе на върха, никъде другаде видимостта не е така ясна и пейзажите, които се откриват - великолепни и от никъде другаде небето не изглежда така вълшебно, а изгрева на слънцето така богат. Не се стига лесно до високите върхове. Красотата на планината не привлича еднакво всички. Трябва да имаш любов към планината, за да преодолееш трудностите. Същото е и с ученика. Пътят на ученичеството е път към високите върхове. Този път не е за всички.

Помниш ли следобедните и вечерните игри, когато си бил дете? Твоето детство не премина самотно, улицата бе пълна с другарска дружина, която ти търсеше и обичаше. Но ето, че днес ти си сам. Колко от ония, които ти обичаше и търсеше тръгнаха с тебе, споделиха твоя път? Днес ти остана сам, между многото деца, един бе избраният да намери този път. Но в пътя, който избра ти не си сам, защото и други'като тебе го предпочетоха, и други като тебе жадуваха за чиста изворна вода и за пресен пшеничен хляб. Светът лежеше открит пред тебе, ала ти не дръзна да поемеш нито една от примамващите пътеки, които водеха неизвестно къде, а предпочете този път, който водеше към върха. Твоят устрем и копнежа ти бяха стрелки по твоя път и ти не сбърка. Остави всичко, защото зовът на съдбата ти бе по-силен от всичко друго. Една любов те призова и две ръце те поеха като младенец и ти се намери под крилете на една обич, където всичко бе светлина, топлина, мир и радост. Над тебе сияеше планинското небе, което денем ти даваше криле, а нощем те вдъхновяваше, за да твориш най-прекрасното - новия човек вътре в тебе. Красотата бавно разкриваше своите нескончаеми образи и музиката на природата те изпълваше с възторзи, всичко сякаш целеше да се носиш на криле и да копнееш само за дела и подвизи. Ти жадуваше за ученичество и го намери, ти жадуваше за нов живот и го намери.

Пътят на ученика бе път не само на изпитания и страдания, а и път на дълбоки радости, на хармония, на красота. Близо ти звучаха думите - работа, труд, усилия, бдения, постоянство, упоритост, прилежание. Ти се стремеше ежечасно да се освободиш от дребнавото, обикновеното, личното. Животът на ученика имаше определена физиономия и стил, един аромат и едно сияние, които го отличаваха по начина на мислене, на чувствуване, на действуване. Всичко у него изглеждаше иначе - той не бе като другите, впечатлението, което той оставаше беше различно, специфично и то учудваше хората - срещнали са нещо, което бе отличително, не се забравя срещата или приятелството с ученика. Неговата мисъл блести, чувствата му са топли, постъпките му благородни, той има развито чувство да разбира несгодите и страданията на хората, пестелив в думите, той направлява доброто у другите, които усещат присъствието като нещо много леко и приятно.

Основното в неговия живот е отношението и обходата към другите и към себе си - не външната обхода, а вътрешната. Никога той не държи лоши образи за другите, не отежнява с нищо тяхното и без това претоварено съзнание. Не мисли за недъзи - погрешки, грехове, престъпления на другите. Той знае, че отрицателното е инфекциозно заболяване и се пази от зараза -пази чистотата, хигиената на съзнанието си. Пази чистотата на мислите, на чувствата, на желанията си. Само така ще помогнеш на себе си и на другите. Не ти е лесно да носиш недъзите си, а колко трудно би било да носиш и тези на другите, без да им помогнеш с нещо. Единственото нещо за взаимопомощ е да не се мисли отрицателното, да не се докосваш до него, за да не затрудниш процеса на изправянето. Планинският път е прекрасен, нека е труден - той води към един висок връх, към една идея. Пътят на ученичеството е път на възход. Той е път на големи постижения, но и на големи усилия. Изисква се търпение, самообладание, постоянство. Този път не е за обикновените хора. Обикновеното училище е бледо копие на великата школа, която учи човека -на великото изкуство как да живее. Вратата на тази школа е отворена само за ония, чийто умове ожидат знанията, които мъдростта дава, любовта, която дава живот и истината, която дава свобода. Няма по-красив, по-светъл и по-чист път от пътя на ученика. В лицето на Учителя си, ученикът намира и трите неща, за които душата му копнее - три извора поят неговия ум, сърце и воля, единствено те уталожват неговата жажда: Любовта, мъдростта, истината. Към тези три извора е устремена душата му. Това е новото време, новото, което се разраства като многолистна палма и изгрява като мощно слънце. Това е времето на ученика - живот на красота, на доброта, на сила.

4. Ти сам избра пътя си, никой не употреби принуда над тебе. За първия сигнал и първата стрелка, които блеснаха като пътеводна звезда, ти си копнял неудържимо. Светът не те блазнеше и рано ти разбра, че богатството, което ти предлагаха нямаше никаква цена. Ти предпочете трудния път, път на превъзмогване и труд и тръгна с устрем нагоре към великата цел, която криеше тайната на една красота, която малцина разбираха.

Младостта е самонадеяна и горда и смела - ти вярваше дълбоко в пълната победа и най-щастливия ден остана да сияе по целия неравен път, този ден за първи път те нарекоха ученик. Тогава пред тебе се разтвориха вратите на училището и ти влезе вътре да учиш. Някои те съжаляваха, някои се подсмиваха, някои се разсърдиха, спомниха си, че ти се различаваше винаги по нещо от тях и ти обърнаха гръб. Това помрачи твоята радост и ти малко се изненада. Какъв контраст - твоя устрем, твоята радост, твоят копнеж, останаха неразбрани за всички, които вървяха по обикновения път и живееха установено като всички. А твоята съдба, твоя живот се различаваше коренно - звездата над теб блестеше и бележеше чудесен път, вещаеше ти необикновен живот, богат отвътре, различаващ се от обикновения на ония, които не те разбираха. Ти усещаше, че живееш. Времето бе прекрасно, а условията чудесни - влагата поеше твоите корени отдолу и слънцето отгоре изливаше реки от светлина и топлина. Всичко съдействуваше за богат урожай.

Ти чакаше този ден щеше да дойде, непременно щеше да дойде. Младостта сияеше и ти беше изпълнен с устрем, със сила и с благородни желания. Вече не се питаше къде си - в началото или средата на пътя. Ти никога не се питаше за началото и за края - те не съществуваха. Великите неща са без начало и без край. Животът се движеше по пътя на спиралата, младостта никога нямаше да те напусне и на тебе ученика предстоеше да опиташ идеята за нетленното. Никога нямаше да съжаляваш, защото добре знаеше, че жребият ти беше пълен и богат. Назад никога нямаше да се обърнеш, защото онова, което беше пред тебе блестеше с неописуема красота. Светът на миражите нямаше вече власт над тебе. Ти отдавна прецени съкровищата, които лежаха пред тебе.

Ала не бе пощаден и вътрешните борби и противоречия нямаше да стихнат. Ти мина през тях и пак щеше да минеш. Бури ще връхлитат, гръмотевици ще разтърсват небесата ти, светкавици ще го прорязват и големите страдания ще се вкопчват в твоето сърце; огньове ще пламнат и бученето на води ще нарушава твоя покой, ще минеш през тъмни и непрогледни нощи, чийто ледено дихание ще те докосне, но сам ли бе ти?... Като огнен стълб пред тебе Голямата Любов ти свети и над теб крилете на Великата милост те защищава. В този път не си сам - животът ти е охраняван от всичките стрели на злото. От какво ще се боиш?... Защото кой си ти да се съмняваш или да се отчайваш? Един Учител на Мъдростта те озарява със светлината Си, един Дух на Истината те освобождава и една мощна десница излива непрестанно към тебе Любов. Вярвай в тях, вярвай и в себе си, че ти си белязания човек, избран между много .твои другари, ти си един от царските синове поканен на великото тържество. На земята няма нищо по-прекрасно от това да бъдеш ученик в школата на Любовта, в школата на Мъдростта, в школата на Истината. Призван си да работиш и да опиташ плодовете на тези три принципа, основа на живота. Съзерцавай свещените образи, размишлявай върху тях, вдълбочавай се върху тях, призовавай мощните струи и благословението ще се излее върху тебе. Семето е посято; то ще поникне, ще расте, ще цъфне и ще даде плод. Човекът се ражда само за това на земята - да придобие нетленни богатства, валидни за всички светове. Всичко останало е сянка на реалността, белязано със знака на тленността.

Учителят ще прегледа твоя живот, както някога са преглеждали класните ти упражнения и ще се произнесе - добре ли си вървял по пътя, добре ли си живял.

5. Пътят към великата цел е един и същ за всички копнеещи за Любовта, за Мъдростта, за Истината души. Това е среща с Великата Реалност. Като капките на голямата река, която има една глава от която извират и едно устие през което се изливат, душите копнеят да се слеят с Вечността. Пътят е един, различно е времето, различно е движението, скоростите. Някои идват в ранния час на зазоряването, други в късния на залеза. Някои вървят по-бързо, други умерено, трети бавно. Хората се различават, разликата ражда скоростите, ражда разнообразието - красотата на живота.

Пътят тъкмо за това е интересен. Различни са хората, различни са интересите им. Затова някъде един човек се спира, а друг минава направо, някои дълго се любуват на картините, а други се развличат по пътя, трети си губят времето в празни неща. Речните капки вървят по определено направление и го следват неотклонно. Човекът се ползува от една привилегия - свободен е в избора си. Свободата е нещо сладко. Човек за нищо на света не иска да се лиши от нея. Дори и когато това му наврежда. Така е построен. Затова човек е свободен да си избира скоростите и сам определя времетраенето на работния ден. Голямото богатство, което всеки човек роден на земята притежава се преценява различно от различните хора. Някои ценят дните, някои часовете, а трети минутите. Зависи от интелигентността на човека, от устрема, от копнежа. Всички тези неща правят хората различни. Само едно нещо си остава неизменно - пътят. Да, пътят към великата цел е един и същ - прав, светъл, красив с една глава - извор и с едно устие - към голямото море. Да вярваш в този път е достояние на всички. Добре е да помни това човек, ала не го помни -добре го помни само ученикът. Великата Реалност очаква всички да се обърнат към нея и да намерят този път, за нея всички са еднакво ценни и важни. Затова не дръзвай да помислиш, че си нещо повече от другите, че си направил нещо много, че имаш други права, че пред лицето на Безконечността на тебе ще бъде обърнато специално внимание. Неправилно е това разбиране, което има лоши аспекти и лоши последствия. За ученика то е опасно положение, което в резултат може да породи най-нежелателното, най-вредното - гордостта -тогава намираш, че си нещо повече от другите, по-добър, по-умен, от по-друг произход. Всъщност по нищо не се различаваш, абсолютно по нищо - само по това, че си намерил пътя, няколко минути по-бързо от другите. Пътят е неизбежен за всички.

Добре е да помниш и да знаеш, много е полезно това, че условията и възможностите да растеш и да се развиваш са еднакви за всички, досущ еднакви, това ти стига, за да разбереш, че зад гордостта и чувството на превъзходство стои глупостта. Пази се то гордостта!

6. Пътят към познанието лежи открит. Знанията, които се дават в школата, която следваш имат едно единствено предназначение - да те научат, как да решаваш трудните задачи, как да се справяш с острите конфликти и противоречия, как да носиш страданията и изпитанията, как да живееш. Вън от приложението знанията могат да ти послужат за украшение. Ученикът, обаче, трябва да знае, че украшенията не му са нужни. Той няма какво да се украсява отвън, външната украса е присъща на птиците. Неговата красота е отвътре. Само вътрешната красота може да му предаде и външна красота. Затова не е нужно да се кичи, нито да блести. Не се надпреварвай да взимаш думата и да си дадеш мнението дори и когато те питат - знанието не е дреха, не е корона, не е орден - няма защо да се кичиш с тях. Знанието е сила, с която можеш да си послужиш, когато намериш за нужно.То е пособие и ключ, който навреме трябва да се използува.

Когато ученикът борави със знанията, трябва да бъде внимателен с будно съзнание и с чувство на отговорност. Само тогава задачите могат да се решат правилно, и само тогава ще се види с какво богатство разполага ученикът. Мъчнотиите и страданията са пробен камък. Затова животът на ученика трябва да бъде образец на търпение, на самообладание, на деликатност, на благородство, на доброта, на честност. Само тогава обикновените хора ще видят в лицето на ученика необикновения човек, който не само говори, но и живее идеите си. Отвън нека е като всичките, но в живота си, трябва да се различава. Образът е чист и изваян от чертите на справедливостта, искреността, деликатността. Думи и дела се покриват напълно. Голяма рядкост и голяма ценност представлява днес човекът, който не знае що е лицемерие, що е грубост и що е насилие. Да срещнеш такъв човек е празник за сърцето и ума.

Ученикът е такъв човек. Ученикът е буден. Изважда от дълбочината на сърцето си благородното, доброто, светлото, за да помага на ближните си. Той знае, че непрекъснато дефилира пред очите на Великата Реалност. Животът му трябва да бъде достоен за тези очи, които го посрещат и изпращат с обич и доверие.

Знанието крие магическа сила. Използувай тази сила, за да преживееш дълбоката радост, че не напразно си учил при Велик Учител във Велика школа, не напразно си копнял за този път, не напразно си излял живота си в нови форми, съобразявайки се с великите закони на Живата природа. Опитай се да бъдеш истински образец - човек с висок идеал!

Тогава пътят и животът ти ще се слеят в едно и ще разбереш скрития смисъл на казаното от Христа: “Аз съм пътят, Истината и животът”.