18. След празничната трапеза

[Ани]

18. СЛЕД ПРАЗНИЧНАТА ТРАПЕЗА

Винаги през всичките времена и епохи, във всичките светове, до всичките живи същества стигала оная вест и покана - наречена в старите сказания - покана за сватбено тържество. Събитията тогава се развиват вихрено, епохата се откроява като огнен стълб и светлините проникват целия свят и с огнената си стрела докосват всички съзнания. Присъствието на жениха позлатява времето, насища го не само с блясъка на Мъдростта, с топлината на Любовта, но и със сиянието на Истината. Всичко това се придружава с радост и веселие. Отличителния белег на сватбеното празненство, чиято мистична красота продължава да се разгръща след като сватбата отшумява; остава да блика богатия духовен живот вътре в човека, като извор, който дълго ще пои и възраства плодовете на духа.

Великият Учител идва на земята. Той е претоварен от духовни съкровища. Призовава учениците си, показва им богатствата, слага богата трапеза и им казва: Каня ви на угощение! Сложих трапезата. В нея ще намерите всичко и ще има за всекиго. Кой, каквото си харесва, да си вземе. Щедър е Нашия Баща, яжте, пийте и се веселете!

Каква красота, каква необозримост!... Векове, хилядолетия е бил очакван този ден и час, когато на земята се оповестява идването на новото в лицето на Жениха, в лицето на Учител. Тогава на земята бликват извори със сладка вода; дърветата раждат сочни и едри плодове; пшеницата узрява сита и сладка; цветята ухаят приятно; пчелите събират много мед; слънцето обилно излива светлината и топлината на потоци и реките текат пълноводни. Настъпило е празничното време. От всички най-много разбират и знаят всичко това учениците и затова чуят ли призива, оставят всичко настрана, не мислят за нищо, което може да отвлече вниманието от главното и бързат да не пропуснат нито миг от онова, което ги зове и чака. Гледат никога да не отсъствуват от трапезата и да не участвуват в радостта и веселието, което придружава това най-рядко събитие на земята, наречено с право епохално.

Но ето, че края на тържеството идва. Сватбата е преминала, сватбарите са разпуснати, разотиват си, свирнята и песните пресекват и Женихът събира учениците, за да им каже последните си думи...

Колко много е казал!... Какви съкровища небесни е оставил...

Глад и суша няма да ги стигне, ала ще има друго, което сами ще открият. И това “Сами” вече звучи особено, думата остава. Учениците я улавят. Те я сричат, гледат я и накрая си казват: Ще я разтворим и в нея ще потърсим съдържанието. Той никога не е казал нещо случайно и напразно. Никога.

След това оглеждат света след празничната трапеза и се намират сами в един свят, който прилича на океан не тих, а развълнуван. Нищо друго не остава, освен да разпънат платна и да тръгнат на път. Да, нищо друго, само път, само надсмогване и преодоляване, само учение и работа и нещо друго още, което стоеше там като острие на меч, като огнена граница, като межда между два свята, два живота - тоя на миналото и тоя на бъдещето - вчерашният и утрешният ден си казват прощалната дума.

От този момент легендата сплита своята фабула и започва да тъче най-тънкото, най-финото платно, което един ден ще покрие със слава не само историята на една епоха, но и историята на учениците, които не се обърнаха към миналото, а устремено тръгнаха към бъдещето. Границата блестеше като огнен водопад и стрелките бяха бели и ярки.

Онова време на веселие и радост, когато тъпаните биели и свирките свирели и всички пеели и трапезата не се вдигала - време на ядене и пиене... Миналото - блясъкът му никога нямаше да помръкне - но не бе минало, бе нещо друго, нещо уникално в живота на ученика изобщо. Сега обаче се бе случило нещо друго - новия ден бе настъпил бурен и тревожен. Сега втората половина на един живот, който зреел като житен клас, се очертаваше строг и сериозен, преизпълнен от проблеми, изпитания и страдания. Бе настъпило времето, когато учениците бяха изправени пред матуритетен изпит - неудържимо! естествено и показателно - трябваше да бъдат проверени, изпитани, оценени или преоценени, за да се види на какво бяха способни, какво можеше да се очаква от тях и на какво можеше да се разчита.

Великите закони лежат вечни и неизменни, валидни за всичките времена и епохи. Изключения нямаше да се прави и сега. Ученичеството и на земята и на небето почива върху строго определени правила.

Най-голямата грешка, която можеше да се допусне, бе тази да се сбъркат глаголните времена - ученикът да се връща на миналото и всячески да иска то да бъде възстановено, отлято в същите форми, за да се преживее то пак и пак, когато постановката из основи вече е променена. Напразни усилия. Невъзможно е да се върнат, да се реставрират да се преживеят по същия начин ония дни, мигове наситени с аромата на една неповторима по своя блясък пролет. Желанието и усилията да се върне миналото не е нищо друго, а признак на неразбиране и дръзваме да кажем нежелание и неготовност за сериозна, упорита и всекидневна работа, със скритата тенденция да се отложат изпитите. Само ленивите ученици отлагат изпитите си, така е било винаги и на земята и на небето и в обикновените училища и в необикновената школа на Учителя.

Учителят, Пратеникът, не е дошъл на земята, за да подари само радостта, Той не си е отишъл, за да я отнесе със себе си. Радостта е нещо непреривно, което винаги трябва да придружава ученика, като скъпоценна мида тя трябва да почива в дълбочините на океанските води и никакво вълнение да не я наруши и никаква сила да не му я вземе. Тя е отличително качество на ученика и е един чисто вътрешен процес, който не се влияе от външните условия. Нищо не е в състояние да му я вземе. За ученика, който учи няма благоприятни и неблагоприятни условия - ние смеем да кажем това, изхождащи от живия опит и на ония, които ще дойдат след нас - ученици, като завет ще им оставим това. Сезоните винаги са добри и винаги крият в пазвите си безценни неща, добри условия за ония, които учат. При всичките условия и превратности на живота ученикът трябва да живее с идеята, че неговия дял и жребий в живота е пълен, богат, значим. Родил се е под ярка и добра звезда. Миналото е еднакво ценно, както и настоящето, както и утрешното. Нещо повече, сега му предстои упорита работа, изпълнена с трепет, с оня жив интерес присъщи на откривателя на нови земи, на учения за нови истини, на твореца за нови творби, на математика, който открива нови формули.

Ученикът трябва да знае, докъде е стигнал, на какво е способен, какви знания притежава и увеличава ли ги всеки ден. Само ония, които не са работили достатъчно и не се чувствуват подготвени за изпитите само те не желаят да има изпити, да има страдания, да има бури и депресии - неизбежни в пътя на ученика. За ученика времето, когато изпита е насрочен трябва да бъде най-красиво, то го обогатява с непреживяни опитности, преживявания и чувства. Прави го смел, доблестен и го освобождава от илюзиите да се мисли, че е силен, богат, учен и пр. Затова ученикът посреща с радост изпитните дни, смирено застава на изпитната скамейка и не бърка миналото с настоящето, не разправя какво е било някога, какво е преживял, какво е притежавал, какво е можел, а строго делово се придържа към настоящето и говори по същността на въпроса и не мълчи на зададените му въпроси. Ония, които го изпитват не се интересуват от миналото, за тях не е важно, къде е стоял далеч или близо до Учителя си, отляво или отдясно, при нозете или къде да е. Абсолютно нищо от миналото, а всичко от настоящето. Какво е учил, какво е правил през това време, на какво е способен, какво е надмогнал, с какво се е справил, как е разрешавал задачите на своето необикновено всекидневие - до колко е успял да реализира търпението, самообладание и ред още много други неща от стълбицата на добродетелите. Строги и взискателни са тези, които участвуват в изпитната комисия, но са крайно справедливи и никак не са жестоки. Те преценяват добре какво е притурил, как е учил, бил ли е достатъчно трудолюбив, пламъка за знанията увеличил ли се е или се е намалил. Нищо друго. На края те си дават оценката от която първата бележка гласи: Не смесва миналото с бъдещето; учил е усърдно, добре е използувал всичко, което му е било дадено, готов ли е сега и той да дава. Защото водите на езерата се вливат отнякъде, а после се изливат пак на някъде. Човек вдишва и издишва, морето приема реките и връща след това водите, земята първо поглъща семето, а после дава плода.

Така тече и животът на ученика - от този живот протекъл естествено по всичките закони на развитието може да се очаква нещо. На него може да се разчита; на него може да се даде всичкото съдействие. За такъв ученик Учителят не е далеч, той никога не е лишен от Него, като източник на светлина, топлина, сила.

Земята има две полушария. Когато едното е светло, другото е тъмно. Когато едното дава, другото взима. Едното е в пълен покой, другото в нестихваща дейност. Кълнът разсича двете половинки на семето, за да се прояви живота. Два величествени момента има в живота на ученика - взимане и даване; когато Любовта дава с едната си ръка, тя взима с другата.

Какво е взел по време на празничната трапеза важно е да се знае, да се преценява, да се оценява, важно е и да се знае, какво му предстои след тази трапеза - то е стигането на най-високия връх, домогване до най-красивата и най-мистичната част на ученичеството.