22. Планът му бе как да победи г-н Дънов

[Ани]

22. ПЛАНЪТ МУ БЕ КАК ДА ПОБЕДИ Г-Н ДЪНОВ

1919 година, неделна сутрин.

Тъмнозеленият трамвай се движеше по улица „Пирот” бавно, като философ погълнат от важни житейски проблеми. Той не се влияеше нито от насрещния студен вятър, нито от преспите сняг, натрупани по линията. Пешеходците, наврели ръце в джобовете си, сгушили се в яките на палтата си, със страхопочитание се отбиваха, за да мине трамвая.

Между многото пътници, в трамвая се возеше и подполковник Христов - помощник-началник на Инженерната фабрика в София.

И той както всички пътници, „возеше” своите мисли, една от които беше планът му - как да победи Петър Дънов! Впрочем, неговите мисли бяха толкова негови, колкото и пътниците в трамвая бяха на трамвая.

Днес с него щеше да стане особена промяна! - Щеше да се случи нещо подобно или повтори това, което се случи преди 2 000 години с римския гражданин Савел, когато отиваше за град Дамаск да преследва християните, както днес нашият подполковник отиваше да унищожава Дънов и Учението Му.

Савел срещна Христа и стана Павел - апостол Христов. Христос беше произвел в него такава промяна, която стана съдба в собствения му живот, в живота на хиляди, няма да сгрешим, ако кажем милиони хора, в живота на Римската империя. По мнението на Ницше, той станал причина тя да рухне.

И това, което днес щеше да стане с Христов, щеше да бъде съдба не само в неговия живот, но и в живота на българския народ, на евреите в България, в живота на много хора за близко и далечно бъдеще.

Той стоеше на първата кола, на първата платформа - готов да слезе пръв. Беше човек, който се стремеше към първите места - най-високите постове в живота. И с право, защото имаше всички вътрешни възможности и външни условия.

Целият му тоалет блестеше от чистота, новост, изящност! Изправеното му, чак изпъчено тяло и по-високата отколкото трябваше яка на куртката му, го правеха по-висок отколкото беше в действителност - 175 см. Но имаше и нещо неосезаемо, но силно чувствуващо се, което караше всички да мислят, че е много, много по-висок отколкото беше - на носа си носеше пенсне със златна верижка.*

[*Виж „Изгревът”, т. 20, снимки № 56, 57.]

Пред спирка „Опълченска” той забеляза зелените кубета на църквата „Свети Никола”, и си помисли: „Кога човечеството ще се освободи веднаж завинаги от това хилядолетно заблуждение - религията?...”