44. ЧРЕЗ ДУХ И ИСТИНА

[RPX]

44. ЧРЕЗ ДУХ И ИСТИНА

Въпреки големите препятствия и затруднения поставени от духовенството, от различни среди на обществото у нас, както и от различни държавни органи Учителят отвори Школата и започна да изнася своите беседи. Това е външната страна на нещата за по-добре възприемане. А другата, вътрешната страна бе, че той започна да сваля Божието Слово чрез Дух и Истина. Как чрез Дух ли? Духът се проявява само чрез Силата Божия, а Истината се проявява чрез Светлината. В онези години след като влезнахме в Школата, след като започнахме да се въвеждаме в едно знание, което досега не е било достъпно за човечеството смятахме, че нещата около нас и в нас ще тръгнат по мед и масло. Но отначало всичко тръгна наопаки, всичко се обърка, като че ли някой ни вплиташе в някакво платно и кросното се навиваше с изтъканото платно, а отгоре нишките, както и отдолу нишките, че по средата совалката хвърчеше от едната и от другата страна и ние се втъкавахме в платното и имахме усещането, че някой вътре у нас тъче на стан. А се оказа, че ние получаваме знания за някои неща и освен това, че имаме познание за други дошли от миналото, които ни объркаха и затрудниха. Тогава не знаехме, че със влизането ни в окултната школа положението ни няма да се подобри, а ще се влоши, защото трябваше да се справим с привички и недъзи, които носехме с миналото и освобождаването ни от тях бе труден процес. Оказа се, че това не беше една тънка нишка, а едно дебело въже, което въже ни бе завързало от стотици прераждания.

 

Учителят започна да дава общо задачи в Школата, които на глед бяха много обикновени, а понякога ни се струваше, че са прости. Сега се срамувам, че тогава така сме мислили. А какво се оказа, че онези прости задачи не можахме да ги изпълним. Започвахме и все нещо не достигаше, за да ги направим така както трябва. Част от тези задачи ще ги намерите в беседите. Ние искахме тогава нещо по-голямо да ни се даде, та хем да го направим, хем да се види, че сме направили нещо, а другите около нас да видят, че сме вече израснали много в духовното поприще. Освен общите задачи имахме и индивидуални задачи на ученика. Те се получаваха съвсем естествено. Някой от нас имаше някакъв проблем и не можехме да го разрешим, било в личния си живот, било в професията си и изобщо имахме пречка. Отивахме при Учителя, за да потърсим неговият съвет и веднага започваше личната задача да ни се дава като условие. Понякога, когато отивахме към него по пътя ни се случваха различни неща, срещахме хора, които не бяхме срещали години наред и чрез своето присъствие те ни съдействува-ха за задачата. Но когато заставахме пред Учителя вече имахме пълните условия на задачата, той ни изслушваше, казваше ни по една-две думи. Ние се убеждавахме впоследствие, че тези думи не бяха обикновени, понякога те бяха символика, която трябваше да разгадаем. Понякога тази дума ни раздвижваше, тя имаше сила и започваше да ни движи. По-късно разбрахме, че това не са обикновени думи, защото носеха Силата на Духа и тази сила раздвижваше всичко в нас и около нас и тя проправяше пътя ни през нашите затруднения. Тогава разбирахме, че тази дума е Слово, защото Духът бе вътре в нея и че чрез Сила я движи. Ето така се проповядваше Словото на Учителя чрез Дух. То се проповядваше и чрез Истина. След като възприемахме думите му като Слово и бяхме раздвижвани отвътре, получавахме светлина в себе си, осветяваше ни се проблема, съзнанието ни се просветляваше и разширяваше и виждахме вече тази задача, че е съставена от безброй нишки, които идват от далече, от столетия и от стотици прераждания, които навиваха изтъканото платно на кармичното кросно на нашия стан. А да се изтъче платното и да си ритнеш кросното това не бе лесна работа и това бе трудно за една обикновена тъкачка, а камо ли за нас, които трябваше да решаваме окултни задачи. Така Учителят проповядваше чрез Словото си в Дух и Истина.

 

Един пример. Учителят обичаше дините и приятелите ги донасяха от провинцията. Той ги слагаше на неговият балкон горе да се печат на слънцето. Понякога черпеше с тях посетителите си, друг път сваляше от тях долу и ни черпеше така както се бяхме събрали в някоя група. Той имаше навика като яде диня, да не я реше с нож, а да я издълбава вътре с лъжица, след като е отрязал горе капака на динята. Остави цялата кора непокътната и слагаше отгоре накрая отрязания капак, а тя стоеше като цяла целеничка. Навремето от така издълбаната диня се правеха фенери за децата. Кората се продупчваше във вид на фигури, за да влиза въздух, а вътре се поставяше и се закрепваше една запалена свещ, като отстрани се пробиваха две дупки и се нанизваше канап, за да може да се носи. Когато ставаше тъмно запалваше се свещта, поставяше се капака отгоре и така този светещ фенер се носеше по тъмно. Беше голямо забавление и за деца, и за възрастните, защото през отворите проникваше запалената свещ и тя очертаваше различни фигури, които бяха изрязани в динените кори.

 

Един път Учителят извиква Йорданка Жекова, показва й издълбаната диня и казва: „Вземи я и сега ще я носиш бавно, бавно, така като че ли е много тежка и всички да видят, че изнасяш от мене много тежка диня с капак. Те ще видят, че е издълбана, но всички ще се чудят какво ли съм сложил в нея, какво ли носиш, че е толкова тежка и защо точно на теб съм ти я дал." Йорданка взима издълбаната диня и така се престорила навън, че едвам я носи. Точно в този момент най-много десетина човека я пресрещат, гледат я, че едва я носи. Някои вече търчат при Учителя, за да споделят какво ли има толкова в тази диня, други я разпитват, трети цъкат с език, а Йорданка продължава да носи динята. Питат я: „Какво има вътре?" „Само Учителят знае какво е сложил, питайте него." И така всички отидоха при Учителя да го питат какво има в тази диня. Учителят се усмихнал, излязъл на балкона, взел една диня, донесъл я на масата, отрязал капака, взел три лъжици и на всеки от първите трима им наредил да ядат от динята. Така след малко идва следващата тройка, тя продължила да яде, след това идва и третата тройка и така динята била изядена. Накрая Учителят поръчва деветимата да дойдат и да изнесат динята, така като всеки един протегне ръката си и да може да я подпира отдолу и да я изнесе. Оказа се, че това не могат да сторят. Учителят се усмихнал и казал: „Видяхте ли, че един може да изнесе много тежка, ама много тежка диня, а деветима да не могат да изнесат една издълбана диня. Помислете и си отговорете на какво се дължи това". Учителят им поставил задачата и те трябвало този ден да я разрешат.

 

На следващият ден отивам при Учителя да споделя с него за затрудненията, които срещам. Казва ми: „Ще знаеш каквато работа да почнеш всички възможни пречки ще имаш". Аз чакам Учителя да ми покаже път. начина за разрешение и да си разреша веднага проблема още при него, както е ставало много пъти, а той ме стъписва с това изказване. Отварям уста: „Защо, Учителю?" Отговаря ми: „Така". Това бе неговият отговор. Аз се наведох, целунах ръка и си отидох. Ами сега какво да правя? През целият път до дома размишлявах върху израза му. Обяснявах си по различен начин и търсех различни обяснения. Но единствено не можах да разбера защо той вместо да ми обясни на какво се дължи всичко това взе, че ми каза: „Така". Умувам, ами как така. Та това „така" дума ли е? За мен „така" не е нищо друго, освен едно такова никакво „така". Дори не можах да го определя, защото ме беше яд не на Учителя, но на тази дума. Откъде се взе тази дума в устата на Учителя? И понеже знаех, че няма случайни изрази при Учителя, че всяко нещо се преосмисля във всяка дума, дълго, дълго мислих върху нея. След време пак отивам при него. Не мога да се справя с думата „така". Още с влизането ми той започна: „Марийке, ще знаеш, че там където срещнеш спънка аз присъствувам и ти помагам". От мен се изтръгна само едно: „Защо, Учителю?" Чух само отговора му: „Така". Тръгнах си, отивам си у дома. Вече се успокоявах, защото Учителят присъствуваше в разрешението на моята задача. Онзи Божествен Дух задвижваше всичко чрез Истина и ме водеше в своят път. Усмихнах се, но защо ми каза отново „така". Реших да отида още веднъж при него, за да разгадая какво означава думата „така". Посрещна ме приветливо и каза: „Учителят няма да държи ученикът само на физическото поле. Той ще го вземе със себе си и в другите светове, ще му показва и ще го учи". Той спря, а аз възкликнах: „Ами така ли е ученичеството?" Той отговори: „Да, така". Той се засмя. А бях също употребила тази дума. За смях се просълзих, сълзите обливаха лицето ми. Отидох си и през целият път плачех, заради незнанието си, плачех пред онова величествено смирение, което бе в Учителя и бе облечено в плът, пред милостта Божия, пред милостта на Словото Му, облечено в Дух и Истина.

 

Аз съм на разговор при Учителя. „Учителю, имам усещането и наблюдението, че някои от приятелите не ме харесват, не ме обичат и имат неприязън към мен". „Тези, които те казват, че те мразят, са ти по-добри приятели, защото можеш да вземеш мерки да се пазиш срещу тях.

 

Нещо, което е добро не трябва човек да го спира. Трябва да дава място всякога на добрите идеи да се реализират.

 

Аз искам да бъдеш сестра. Искам да бъдеш духовна сестра. Ще знаеш, че Волята Божия е ти да учиш и да си издържиш изпитите. Ще учиш заради Господа."