Jump to content

RPX

Потребител
  • Мнения

    438
  • Регистрация

  • Последно посещение

  • Печеливши дни

    8

Всичко публикувано от RPX

  1. 20. НА РАБОТА В АДА И КОНЦЕРТ ЗА ИЗБРАНИТЕ Преди всяко отиване на Изгрева вкъщи, в Габрово ставаше генерално адско сражение. Първо сражението се започваше от генералския щаб на ор­дата на Чингиз хан. А това бяха близките, роднините, братята и сестрите на моят съпруг, в домът, в който бях омъжена. След време се включваше и той самият и накрая възлизаха срещу мене всички адови сили от преизподнята. Те си знаеха силата и искаха да ме унищожат в такива моменти, а не да ме смачкат. Отдавна беше минало времето, когато искаха само да ме унижат и да ме сломят. Сега се водеше битка на живот и смърт. Аз непрекъснато бях в молитва и призовавах Небето за помощ. Тогава бурите се разнасяха, но гър­межите и светкавиците отекваха дълго у мен, но накрая се измисляше нещо от ордата, с което аз трябваше да заплатя за своето отиване на Изгрева при Учителя. И това нещо беше различно във всеки отделен случай. Но при всич­ки случаи не ми даваха пари и ако аз ги нямах, то аз не можех да пътувам. А мъжът ми бе богат фабрикант. По онова време жените на фабрикантите в Габрово имаха джоб-пари, за да поддържат своето самочувствие, реномето и авторитета на преуспяващите си мъже-фабриканти. Само аз правех изключение. Оправдаваха ме всички заради моите убеждения, които не кри­ех и които свободно изнасях пред тях. Обикновено жените на фабрикантите ми даваха своите поръчки за шев на рокли, за бродерия, за приготовляване на различни подаръци за техни семейни празници. Тогава беше така. Ако не си изработиш подаръка, не можеш да го връчиш. А имаше много тържества, годежи, сватби, кръщенета и именни дни. Тогава аз получавах поръчки от тях, изработвах ги и те ме възнаграждаваха богато. За тях това бе мое идей­но увлечение. За други бе „слободия" и че съм се самозабравила поради го­лямото „имане" на мъжа си и че съм побояла и съм избила на съвсем друга страна. А мъжът ми ме наказваше и искаше да ме ограничава заради идеите ми и не ми даваше нито един лев, нито пукната пара. А аз, за да бъда свобод­на работех като роб денонощно и с получените пари издържах домакинство­то на къщата. Представяте ли си? Жените на другите фабриканти имаха слу­гини и слуги, за да поддържат домакинството си, а аз денонощно работех, за да мога със спечелените пари освен да поддържам домакинството, но и да отделя пари, за да отида при Учителя на Изгрева. Ето така аз живеех като жена на фабрикант в самия ад в Габрово и денонощно познавах и се срещах със силите на преизподнята Адова. А когато отивах за София и пристигах на Изгрева ме посрещаше ново нападение със съвсем други средства и оръжия, но това бяха същите сили, които аз вече познавах. Но тук на Изгрева средствата бяха други и оръжията бяха други, защото и хората, които ме атакуваха бяха други. С хората вървят и силите, с които разполагат. Тук на Изгрева, в онези години големият ми брат Борис Николов, в първите години бе си направил една барака, в която имаше свободна стая, която според случая трябваше да служи за посреща­не на гости. В случая, аз бях гост от провинцията и още негова рождена сест­ра и можех да се подслоня в нея за някоя и друга седмица. Така и правех от началото. Но около големия ми брат Борис се прилепи една „сестра", която така го обхвана, така го заобиколи със своите грижи за него, че никой не мо­жеше да припари до него. Дори и за мен, рождената му сестра той стана недостъпен. Да, тя пречеше на нашия контакт и на нашата евентуална среща. Аз идвах от Габрово, носех новини от Габрово, поръка от баща ми и майка ми, но всичко това не можех да му предам, а предавах само онова малко пакетче, което майка ми изпращаше за него. Аз го оставях на масата с бележка, че е от родителите ми, а тя „грижовната сестра" го преглеждаше и го проверяваше. По-късно казах на родителите ми, че не мога да му предам устно поръченията им и те вече му пишеха писмо и което аз му оставях на масата. Но тя познаваше почерка ми и така оставяше писмата да си ги про­чете сам. Когато тя зае позицията над него като „хранителница и закрилница" дойде време да застане пред мен и ми заяви: „Ти си чудовище на моят път и ми пречиш. Ти нямаш право да му бъдеш сестра, защото аз съм при­ятелка и нашето приятелство е от повече години. Ти трябва да се махнеш от тук!" Аз не отговорих нищо, само преглътнах. Разбрах, че това тяхно при­ятелство „от повече години" бе една стара карма, която трябва да се разрешава. Че това е стара, стара карма между тях двамата аз го знаех лич­но от Учителя. Но защо пък аз да съм чудовище. За мен чудовищата бяха в Габрово, в домът на мъжа ми и аз бягах от там, за да дойда на Изгрева, да поема глътка свеж въздух и да се срещна с Учителя. Това за мен бе най-ра­достното очакване от месеци наред. А тук ме посрещаха като чудовище и воюваха срещу мен, като че ли съм чудовище. Дали в мен беше причината? Аз не можех да отворя на този въпрос. Трябваше да се обърна към Учителя, но изчаквах подходящият за това момент. При едно друго мое пристигане на Изгрева аз съм застанала пред ба­раката на брат ми Борис. Стаята бе отворена и аз влезнах вътре. Нейната барака ме наблизо и някой й бе съобщил за моето пребиваване тук. Още не си бях отворила куфара, тя застана пред мен и ми каза: „Веднага си замина­вай от тук. Аз не мога да те понасям. Ти ми пречиш". С мен тя се държеше жестоко. Аз можех да й отвърна със същото, но не желаех да правя това за­ради брат ми Борис. Взех си куфара и със сълзи на очи взех влака обратно за Габрово. От огъня в Габрово у дома попаднах на същият огън тук на Изгрева. Аз идвах тук на тих пристан при Учителя и при Бога, на сваленият Изгрев от Небесата Божии, душата ми жадуваше за този Небесен Изгрев и за този земен Изгрев. А оттук ме гонеха с всички възможни и невъзможни средства. Бях съвсем объркана. Преди още един друг случай аз отново съм на Изгрева и отново съм застанала пред бараката на рождения ми брат. Питам се: Та нали тук идваха и преспиваха чужди хора, защо да не мога да преспя една нощ и после да си търся друго място на Изгрева? Така реших в себе си и влезнах в стаята опре­делена за гости. Ето ти след малко идва рождения ми брат Борис и вместо да ми каже добре дошла и да ме пита какво правят живите ни родители, то той казва със строг тон: „Вземи си куфарчето и се махай от бараката. Няма да останеш тук!" Гледам го и му се чудя: Той ли е или не е той? Не беше той, а онова чудовище, което ме гонеше и което лично ме обвиняваше, че аз съм чудовище! Чудна работа! това чудовище живееше в Габрово и витаеше над покрива на домът ми и ето аз идвах тук и то се явяваше изневиделица, раз­махваше крила над мен, отваряше уста и показваше зъби на триглава ламя. А дали то влизаше в онези мои роднини на мъжа ми в Габрово или влизаше в тази приятелка на брат ми, или в брат ми, беше все едно! Чудовището съществуваше, то бе реално и то воюваше с мен! Да, всички имаха зверско отношение към мен. А сега брат ми ме пъди от бараката и от стаята, която е за гости, за такива като мен дошли от провинцията. Замълчах си, взех си ку­фара и отидох при другия ми рожден брат Николай и жена му Тодора. Аз знаех, че се откачвам от трън и че ще се закача на глог, че е по-висок. Но ня­маше как? Отидох при втория ми брат Николай и те ми казаха, че мога да спя на тавана на тяхната барака. Отдъхнах си, защото това все пак бе едно при­лично разрешение на въпроса. От единия рожден брат ме гонеха, но при дру­гия рожден брат ме качваха на тавана. Това бе голям успех за мене. Качих се там и легнах на едно постлано одеало на един миндер с дъски. Нямаше нито дюшек, нито завивки. Легнах и изведнъж ме нападнаха дървеници и не можах да спя и цяла нощ трепех дървеници под светлината на лоена свещ. Тук на този таван водех сражение с адовите сили на преизподнята цяла нощ до сутринта. Сутринта изметох една лопатка дървеници - избити неприятели от сражението. Та така освен със змея, който влизаше в разни човеци, аз водих сражение и със змея, който бе наел като войници онези дървеници на брато­вия ми таван. Ето, това е да се отървеш от трън, та да се закачиш на глог, че е по-висок. За пръв път и за последен път излизаме на един концерт в София. Брат ми Борис беше взел три билета и ми предложи да дойда в зала „България", за да чуя знаменитият цигулар-музикант Чомпи. Аз се съгласих, макар че уму­вах и се колебаех, защото бях отседнала да пренощувам на друго място на Изгрева и не желаех да имам повече неприятности с Мария. Срещнахме се тримата пред входа на залата. Аз влезнах след тях и седнах на своето място. Борис бе взел така билетите, че той седна между нас двете. Но тя се обърна към мен и каза: „Махай се от това място, отивай настрани, че не мога да слу­шам музиката от теб". Преглътнах и се отместих през няколко стола, които бяха единствените два стола незаети от цялата зала. Преместих се на втория стол и се обърнах назад. Там горе на балкона, на първия ред седеше Учителят, заобиколен от приятели. От гърлото ми се отрониха няколко думи: „Учителю, те пак ме изгониха". Учителят седеше горе и гледаше напред пред себе си невъзмутим. Моите думи не можеха да стигнат със сподавеният ми шепот до Него. Преглътнах, седнах на свободното място и се опитах да се съсредоточа за концерта. Но това бе невъзможно. Сълзите течаха по лицето ми и се стичаха в гърлото ми. Цялото ми същество ридаеше. Изведнъж в съзнанието ми проб­лесна мисъл: „Помоли се!" Аз възприех тази мисъл и започнах да се моля. След малко цигуларят Чомпи излезе на подиума. Концерта започваше. В мигът, когато той вдигна лъка и го постави на цигулката си, над него встрани се яви образа на Учителя в светлина. Цигуларят трепна, усети едно вдъхновение, което само музикантите могат да усетят и оценят, и започна да свири. Аз през цялото време от моя стол наблюдавах образа на Учителя в Светлина, наблюдавах цигуларя, който беше затворил очи, беше се извисил в Небесата на своето вдъхновение, свиреше и показваше своето изкуство. Това нещо се запази през целия концерт. Концертът свири, ние се изнизах­ме и всеки по отделен път се прибра на Изгрева. Когато пристигнах на Изгрева успях да издебна един миг и да се добера до Учителя и да Му благодаря: „Учителю, благодаря Ви за този Божествен концерт". Учителят се усмихна и каза: „Сестра, вие отдавна си го бяхте заслужили, но не беше дошло времето за това". Аз се прибрах там, където бях отседнала и не мо­жах да мигна от вълнение, че бях свидетел да видя и да проумея какво значи Вдъхновение. Аз имах непрекъснати сблъсъци открити или чрез засада с онзи змей, който витаеше във въздуха. За мен това бяха такива психически преживява­ния след тези случаи, че имах ясната представа, че слизам дълбоко в Ада, в дъното на самата преизподня. Накрая не изтърпях, отивам и казвам всичко на Учителя. А Той ме запита: „Ами сестра, кой тогава вместо Вас ще влезне в дълбочините, ще слезне долу и кой ще работи в Ада? Нали и за там е необхо­дима светлината на светулката". Аз млъкнах. Бях пред Учителя и слушах за своят път. Минаха много години, където и да ходех и с когото да се срещах винаги ме поставяха да работя с онези, които бяха жертви на силите Адови. Винаги останалите около мене ми се учудваха за това. Аз аз продължих да работя по същия начин цели 50 години. Аз разбрах, че бях един от онези служители, който трябваше да влезне в тъмата на преизподнята и да пускам от време на време по една светлинка от надежда, голяма колкото светлината на светулка. А това не бе малко. И затова Учителят ме награди да присъствувам на онзи Божествен кон­церт в зала „България", където присъствието на Учителя, Божието изявление в Светлина и образа на Учителя се сляха в Божието проявление на едно цигулково изпълнение, което идваше като Божие Вдъхновение. Това Божие Вдъхновение бе предназначено за мен като един от служителите, които тряб­ваше да занесат една светлинка от Светлината на Словото на Учителя в дъл­бочината на преизподнята, за да дам и покажа, че надеждата е още жива, макар че днес тя се оприличава и се измерва със светлинката на светулка. Това за мен бе най-голямата награда от Учителя. Бях си я заслужила и вре­мето определено за тази награда бе дошло и аз я получих чрез купените три билета от рождения ми брат Борис. Е, какво ще кажете? Кое е по-голямо? Божието Вдъхновение или свет­линката на светулката слезнала в Ада, за да запали надеждата за спасението?
  2. 18. НИТО УХО Е ЧУВАЛО, НИТО ОКО Е ВИЖДАЛО Започнах да ставам по-независима с трудът си, чрез който получавах пари. Но те се харчеха лесно, защото аз бях поела издръжката на цялото домакинство. Трябваше да платя с нещо, това беше цената за относителната малка свобода, която ми се даваше. Даваха ми свобода на труд и с онези пари, които ми оставаха от издръжката на домакинството можех да отделя нещо и за своята потребност. Все пак бях доволна и на тази придобивка. Голямо унижение бе това. А с тези пари можех да живея много сносно ако бях сама. Но нали бях омъжена и издържах мъж и дом. А той бе фабрикант, работеше с милиони, но не ми даваше никакъв лев, нито за дома, нито за мене. Жестока работа. Така премина целият ми живот. Но преминаха доста години и дойде 1944 г. и се смени режима, властта и епохата. Тогава на всич­ки фабриканти им взеха имота, парите и ги изхвърлиха на улицата. Повечето от тях заминаха по затворите и концлагерите. Но моят мъж остана поради съвсем друга причина. Тогава вече аз не изтърпях и след един скандал му ка­зах една истина: „Чуй какво. За мене ти си мъж за когото аз си плащам. Аз цял живот с теб живея и съм те издържала с мои пари, хранила съм те, поила съм те и съм те обличала. Цял живот с мой труд си живял, аз съм те прала и готвила. Ти беше за мен един готованец и един мъженаложник, защото всичко, което ти работи десетки години, спечели и създаде като фабрикант го няма вече. Изчезна, значи е било нереално. А реално остана това, че съм те хранила с моя труд и съм те издържала. Ти си мъж за когото аз съм си плащала. Такива мъже, за които жените си плащат се казват мъженаложници". Той се стъписа от тези думи. Накарах го да сметне колко години съм го хранила, поила и обличала и колко пари е дал за мен. Не беше дал нито един грош за мен. А в замяна на това той сега беше един голтак и нищо повече. Така бяха нещата след 1944 година. А преди това бе друга епоха. И сега аз разправям за събитията по времето на Школата. И така аз трябваше при един специален случай да отида в София на Изгрева при Учителя. Имах разговор с Него. Бях приготвила багажа, но ня­мах достатъчно пари, за да бъда свободна и независима. Имах малко събра­ни пари, които щяха да ми стигнат да отида до София. Мъжът ми отказа да ми даде, но не ме възпираше. Пускаше ме, ако имам пари. Но аз бях ги по­харчила за домакинството. Той знаеше това и затова бе великодушен към мен, че мога да замина. Седя до опакования куфар и се чудя какво да правя. След няколко минути дойдоха и ме извикаха в семейството на най-големия фабрикант и индустриалец в града, който бе сгодил дъщеря си и им трябваха подаръци при обявяване на официалния годеж. Тогава нямаше готови подаръци. Трябва да поръчаш, да се изработят и тогава можеш да връчваш комуто си искаш. Те ми дават спешна поръчка и разчитат само на мен. Аз отказвам, защото съм си опаковала куфара за София. Но те ме заставиха насила да им приготвя подаръците. Като видях, че няма да се отърва от тях, приех поръчката. В този момент аз знаех, че трябва да замина за София и че всяка една поръчка ще забави моето заминаване. И през ум не ми минаваше, че аз нямам достатъчно пари. Съгласих се. Те ме помолиха да ми­на през магазините в Габрово и да взема каквото намеря за необходимо, като копринени платове и т.в. Поех задачата, минах през магазините, взех не­обходимите платове и за 24 часа денонощна работа със светкавична бързи­на изпълних поръчката. Изведнъж получих толкова много сили и енергия, че сама всичко изработих като изобщо не съм спала през това време. Ръцете ми летяха, аз не усещах, бях в особено състояние, чувствах, че имам необик­новена помощ от невидими приятели. Направих един нов модел и всички много го харесаха. Бяха възхитени от изпълнението, от модела и от светкавична­та работа. Заплатиха ми учудващо много - един път за работата, втори път за модела и трети път - за бързината. Обещах си, че този модел никога няма да го изработвам на други лица. Сумата, която получих беше голяма и с нея мо­жех да пътувам до София и с нея да престоя около 30 дни. Аз се радвах, а и те се радваха като деца за хубавата изработка. Поръчката я превозиха с ле­ка кола. Учудих се сама на онова, което бе преминало през ръцете ми за 24 часа. Годежът бе преминал при особено вдъхновение от всички след подна­сяне на подаръците. Онези невидими мои приятели и помагачи бяха замина­ли там при връчването на подаръците и бяха създали необикновено настроение. След този случай моята клиентела се увеличи двукратно. Имах пари и вече никой не можеше да ме спре. Мъжът ми не можеше да се изметне, защото това не бе в характера му, беше го яд, че съм успяла да се сдобия с пари. С моя труд аз свободно разрешавах моите идейни задачи и то пред лицето на Бога. Аз съм вече при Учителя, изключително уморена, но бях щастлива, че бях отново застанала пред Него. „Сестра, нито ухо е чувало, нито око е виж­дало онова, което има да минете." Аз стоя изумена. Наистина в живота ми станаха толкова неща, че никой не би повярвал ако ги чуе. А сега ги разказвам, за да видите какво значи път на един роб и на една бяла робиня. Този път води към Школата на Учителя. Разказах неща за себе си, които не са нито за разказване, нито за виждане, нито за чуване, защото ще изкушат много хора. Пък и втори път те не могат да се повторят в един човешки живот. Човек може да ги издържи само един път.
  3. 17. БЕЗДНАТА НА ОТЧАЯНИЕТО И СПАСЕНИЕТО На другият ден дойдоха при мен вкъщи три жени от града със специал­на молба. Едната от тях бе сгодила дъщеря си и затова й бяха необходими някои изящни възглавници за дарове на сватбата. А всички в града знаеха, че аз изработвах много фини ръкоделия. На много жени показвах и давах мо­дели и безкористно правех услуга на всички, които ме помолваха. Тогава всичко, което бе хубаво се шиеше на ръка, извезваше се на ръка и хубавите подаръци бяха плод от ръчен труд на талантлив занаятчия. Дойдоха с молба да изпълня поръчката, но с условие да си заплатят моят труд. Държаха много на това, мъжете им бяха богати. С голямо стеснение приех, защото досега бях работила безкористно и никога не предполагах, че този мой труд с ръко­делието и бродерията може да се оцени и заплати с пари. Те оставиха мате­риалите и ми заявиха, че само на мене могат да разчитат при този случай. Аз не бях работила такива неща и нямах представа как да започна. Цяла нощ не спах и бях в молитва, търсех помощ от небето, как да задоволя тези души и каква да бъде идеята, която да разработя за ръкоделие. По едно време, по някакъв чуден път проблесна в съзнанието ми и после дойде в умът ми оформилата се идея. Сутринта с необикновено вдъхновение започнах работата. Онова, което излизаше под пръстите ми като бродерия, като извезани модели, те се спускаха отгоре от съзнанието ми, преминаваха като лъч през умът ми и ми се даваха като картини-образи. Аз трябваше само да следя, да ги нарисувам на лист хартия и после ги прехвърлях на копринените парчета, които се оформяха като прекрасни модели. Отначало аз не осъзнах какво съм направила. Но когато жените дойдоха и ги видяха, заплакаха и трите. Аз се стреснах, дали плачат, че съм опропастила копринените им платове. Те се нахвърлиха върху мен и започнаха да ме целуват. Платиха си много добре, дори ми дадоха повече от уговореното. Аз си прибрах парите. Вече можех да си финансирам сама моите задачи от беседите на Учителя. Когато поднесли даровете, всички присъствуващи ахнали и се възхитили от това, което видели. И след някой ден се заредиха при мен поръчки - с голямо доверие оставяха скъпи копринени платове за кръщенета, сватби, годежи, именни дни и т.н. Моята дарба да рисувам, да шия добре, да бродирам и оне­зи модели, които небето ми спускаше отгоре като картини, ме направиха известна, защото модел с модел не си схождаше и те доведоха до мене една голяма клиентела, а тя бе състоятелна и богата. Но ето у дома стана нов голям скандал. Аз вече имах пари и бях вече независима и се изплъзнах от ролята на безплатен роб. Мъжът ми остро ре­агира подклаждан от братята му, че те били фабриканти, че за тях работели много чиновници и много работници, а аз работя чуждо, че съм работничка на богати хора и че им подкопавам авторитета. Аз скочих и ми заявих, че те плачат за друго. Че няма кой да им готви и че им стържат вече коремите. Но трябва за гладните си кореми да си намерят готвачки и да си докарат жени. След месец започнаха да идват новите снахи. Един след друг те се ожениха. Гладът ги накара. Бяха свикнали на моята хубава кухня. След време скришом от жените си ми се доверяваха, че аз съм готвела по-хубаво. Аз поех издръжката на всички нужди на домакинството и не търсех па­ри от мъжа си. Той изведнъж млъкна, защото бе фабрикант, търговец и габ­ровец и си направи добре сметката: Хем жена му ще бъде заета с работа и няма да ходи насам-натам и хем ще му носи пари, хем няма да се харчи за издръжка на дома си. Заредиха се поръчки не само от Габрово, но и от други градове. Че и някои мои работи минаха границата и заминаха за чужбина. Аз сама рисувах моделите си за декоративни възглавници, кувертюри и покривки за детски колички, релеф върху креп-сатен, кадифе, плюш и пр. Можех да издам цял журнал с мои оригинални разработени идеи. По чуден път долавях от пространството различните модни течения и модели, възприемах някъде от далече моделите, те слизаха от високо в мене и аз ги разработвах. Така веднъж една моя позната получи журнал от чужбина и за моя голяма изненада в него имаше идеи, които аз бях доловила и разработи­ла преди година и те бяха вече избродирани и седяха в домовете на богатите стопанки в Габрово. Този журнал мина през всички в Габрово. Гледаха дата­та на журнала, гледаха моделите в него и сравняваха с онова, което аз бях измислила и направила за тях. Чудни са пътищата на творчеството и на реализирания идеен свят. Така аз получих изход от моята безизходица, стъпих на крака, станах независима и се освободих чрез трудът си, а с парите, които получавах от него поддържах домакинството и можех да задоволявам своите нужди.
  4. 14. МОЯТ СВЕКЪР - СТАРИЯТ ЕКИМОВ В това адско положение, в което се намирах и в онова необикновено напрежение, което изпитвах аз започнах да проучавам беседите на Учителя и всяка сутрин ставах рано и се затварях в една стая, където четях. Онези от къщата виждаха, че аз вече не плача и сметнаха, че не го правя, защото съм си намерила занимание да чета разни книги. Оставиха ме спокойно да ги чета. Аз можех да се занимавам с домакинство, но до кухнята те не ме допускаха. Те бяха заможни, имаха пари, но всичко влагаха в търговията си, а иначе бяха много скръндзи. Не бяха егоисти, но големи сметкаджии и пазе­ха всяка стотинка. Мен ме оставиха като млада булка да си гледам булченската си професия като смятаха, че скоро ще трябва да раждам и да отглеж­дам деца. Но тази тяхна сметка излезе крива, ама много, много крива. Аз ми­нах през брака, през най-старият брак, но не родих. Така ми бе писано. Останах бездетна за всеобща изненада. Един път, както си работех в стаята изведнъж стана нещо необикновено. От всички страни в стаята започнаха да се кръстосват светли­ни и гръмотевичен трясък. Цялата стая светна. Аз започнах да се моля, но не се изплаших. При друг случай щях да се изплаша, но сега това не се случи. Тогава в стаята постепенно се оформи образа на моят свекър, бащата на Юрдан, който беше заминал и когото не съм срещала и не познавах, макар че бяхме от същия град. Беше ми показан ликът му от семейните албуми и съм разглеждала негови снимки. Та този образ, който се оформи в светнала­та стая бе ликът на свекъра ми от албумите. След малко образът лека-полека изчезна. При една среща с Учителя чух думите Му: „Твоят свекър има нужда от светлина". Аз Го изгледах изумена, защото аз и този път не бях Му казала нищо за случката, която бях преживяла в онази стая в Габрово. Кимнах с глава, че съм разбрала всичко и се усмихнах с дълбока признателност. Знаех, че Учителят следи всичко и се грижи за всички. Ние бяхме под Неговата закрила. Искаше се само нашето послушание и да се работи за Бога. Имах още една такава случка с моят свекър. Беше една нощ, когато мъжът ми Юрдан се събуди, стана и започна да се разхожда из стаята. Аз ле­жах в кревата, но вече полуразбудена и чувам, че Юрдан се разхожда, защо­то го няма в кревата. Но се разхожда някакси особено. Това не беше негова­та походка, а беше друга, чужда походка. Аз се разбудих от това и гледам, че се разхожда, но като че ли някой друг движи тялото му и краката. Аз извиках: „Какво има, кой е тук?" Юрдан се обърна към мене, отвори устата си и отговори много ясно: „Абе тука е старият Екимов". Тогава аз му казах твърдо: „Ти си в друг свят и твоите задачи са там. Не се занимавай с нас, за­щото ние имаме други задачи". Юрдан леко си легна в леглото, а стаята беше тъмна. На следващият ден съпругът ми не си спомняше нищо за случката по простата причина, че баща му беше влезнал в неговото тяло. Но от тогава свекъра, старият Екимов не ни безпокои повече. Но аз не му останах длъжна. Една седмица четях за него молитви. И изпълних заръката от Учителя да му дам малко светлина чрез молитвите, защото той имаше нужда от светлина в оня свят, в който той се бе отзовал неподготвен. Така че и за това си заплатих, да ме остави на мира. Чрез молитвите изпросих светлина за него. И си разплатих, че водя за мъж сина му.
  5. 13. НЕОБИКНОВЕНА ЗАЩИТА ОТ НЕБЕТО Семейството, в което влязох бе с организираният хаос на червената орда на Чингиз хан. Но аз тогава не знаех това. Когато Учителят ме спаси и ми обърна внимание на моята стара вековна карма, разбрах че щях да си за­мина и щях да изгоря на този огън. Това беше сигурно. Но изведнъж дойде помощ съвсем ненадейно и неочаквано. Дойде помощ от Невидимия свят. При това напрежение в дома, в който бях завряна като снаха, бях пос­тавена в една малка стая горе на втория етаж, цял ден стоях в нея, защото не можех да ги издържам онези долу, стоях, седях и непрекъснато, плачех. В ед­но такова състояние дни наред, един ден застава пред мен една нежна, ефирна, полупрозрачна фигура от Невидимия свят и започна да ме успокоява, да ме гали и да ме целува. Беше необикновено видение. Следях внимателно всичко, но фигурата ми каза: „Аз съм майката на Юрдан, името ми е Иванка". Тогава си спомних, че мъжът ми е останал като малък сираче. Отпуснах се и се разридах още повече. Започнах да си изплаквам пред нея мъката и да разказвам всичко. Тя ме успокояваше: „Аз знам всичко". След като се успокоих, тя си отиде така както бе дошла неочаквано. Знаех, че ве­че имам приятел и закрилник от Небето и се успокоих. Наскоро след тази случка отидох при Учителя и исках да Му разкажа подробно за случая. Но Той ме превари и пръв започна да говори за нея: „Същата майка на Юрдан те обича и ти помага". Останах изненадана, аз не му бях казала още нищо за случая. Само се готвех да му разкажа. Това още повече ме успокои. Вече имах двама човека в моя защита. Единият бе от Невидимия свят, а другият бе Учителят. А Учителят не бе човек, а бе Великият Учител. Майката на Юрдан не бе човек, а дух, същество, което си бе заминало и нямаше човешка форма. Каква необикновена защита имах вече. Да, имах защита, но тя не бе само мой тил, а беше в мен и над мен. Но борбите продължаваха около мене и в мене. Друг на моето място отдавна би си заминал. И да са забравили за него. И да няма помен. А мен ме има и то как...
  6. ЦАНКА ЕКИМОВА (1902-1984) 1. РОДОВЕТЕ СЛИЗАТ И ВЪЗЛИЗАТ ЧРЕЗ ВНУЦИТЕ СИ. Родена съм на 25.септември 1902 година към 9 часа сутринта в гр. Габрово. Баща ми се казваше Никола Дойнов, а роден е в село Етър. Майка ми се казваше Кина, а баща й бе Ботю Рачев, по прякор Ботю Житото. Аз съм кръстена на името на баба ми Цанка, майката на баща"ми Никола, която си е заминала преди да се родя. Тя била много чиста, уредна жена, работли­ва и много религиозна. Имала е сестра от село по онова време вегетарианка. Вегетарианството тогава се е приемало отвътре по дух, а не по нечие усмотрение, защото това е непосредствено около Освобождението ни от турско иго 1877/78 г. Нейният брат е бил монах от Атонския манастир. Така че от този род са имали връзка с Атон, понеже е имало предание и поръчение всяко последващо поколение да предава първородния си син за служене на манастира в Атон. Идвали са, взимали са го като момче, ставало е послуш­ник на игумена, а по-късно и монах. Така бе дошли ред и на семейството ни да даде този кръвен данък и затова бе определен за случая първия ми брат Борис, но майка ми не позволи. Направи всичко каквото можеше, но не разреши. Монахът, който беше дошъл да вземе определения кръвен данък от семейството ни, т.е. брат ми Борис, каза: „Желанието на майката е решение на Бога" и го оставиха. Това вричане да служи на Бога по-късно се реализира, когато той влезе в Школата на Учителя през 1920 г. Дядо ми Дойно, баща на моят баща Никола, когото не помня е свирел на цигулка и през зимните месеци е участвувал в селските веселби - сватби, кръщенета, събори. По този начин е обикалял селата и е бил известен във всички околни села. През летните месеци е работил на ръчно направен струг, движещ се от вода минаваща по водни улеи и въртящи перките на колело. Изработил е гаванки от дърво, това е дървен съд с похлупак, в който се носи храна по път като сирене, кашкавал, лютеница. Удобна съдина, не се чупи, затваря храната добре и е удобна за път и за полето. Този струг е бил построен на козята река, в обятията на връх Милуша, много поетично място с красиви вирчета, където подскачаха пъстърви и раци, криещи се под скалите. Били са непокътнати места, рядко тук се е качвал човешки крак. По-късно, когато с татко минавахме по долината на Козя река, при нашите изле­ти в Балкана всякога се отбивахме на това място, където е бил струга на дя­до ми Дойно. Когато татко ми Никола е бил на пет години, майка му Цанка го е кач­вала на кончето, слагала дисагите с храна за баща ми в няколко гаванки, по­тупвала с ръка врата на кончето и казвала на малкия си син: „Дръж се здраво за кончето, то ще те заведе при татко ти до рекичката, където е работата му със струга". Благославяла го е с молитва и го е пускала. Кончето стъпка по стъпка го завежда точно при струга в долината на Козята река. Сега когато разказвам това през 1975 г. всичко това го няма - унищожено, занемарено и погубено от злосторните ръце на рушителите. Баща ми Никола, когато станал на десетина години, неговият комшия, предприемач го взима за работник в Румъния. Тогава са били годините тога­ва - в глад и немотия. Единствената сигурна работа за препитание е бил няка­къв занаят или да си селянин със земя, с рало и мотика. Да станеш търговец се изисквало много неща. Първо много пари и голям усет за търговия. Там във Влашко той се отличил като работлив и скромен, така че господаря му пожелал да го осинови понеже нямал деца, но баща ми отказал. Искал е да бъде свободен и да се движи накъдето поиска. Дошло време да се завърне от Влашко, пътували с коне няколко човека, защото е било опасно от нападения от разбойници. Като се завръща на село, той развързал цървулите си и от там скрити в подлогата на цървула извадил спечелените пари - няколко жъл­тици и ги дал всичките на майка си. Тя била тогава вдовица, едва скърпвала двата края на немотията си. С тези пари тя купила малката къщичка, където живяла доста години след това и която аз помня много добре. Татко като младеж е бил чирак при много лоша жена. Идва издържал, защото ако напус­не няма да му се плати и после ще носи име, че е чирак, който напуска чор­баджията си, а това означава, че никой няма да го вземе после на работа. Хората много са държали на тези неща. Издържал е с мъка. Два пъти е ходил с каруца на Рилския манастир да прекарва стока за монасите. Впечатлили го много стенописите, иконите и цялата Рилска обител. После си отваря малко дюкянче за търговия и постепенно с годините става един от видните търговци в града. Обичал е да дава много на вересия пари, да помага на селянките, чиито стопани са на гурбет и когато ликвидира търговията си изгори всичките си тефтери. Огънят горя с черен дим цял ден и баща ми се шегуваше, че много вересии се превръщат на черния дим, поне­же ги е било яд, че не са се превърнали в бели пари за черни дни. Но да гле­даш как горят с черни кълбести облаци търговските си тефтери не е лесна работа. На много магазини имаше тогава изписан следния надпис: „Доверие всекиму, вересия никому." Хубав лозунг, нали? Когато съм била на 3-4 години татко отива с негов приятел през Солун в Света гора на посещение на вуйчо си в един от атонските манастири. Разглеждал манастирите, качил се на връх Атон, разговарял с монасите и там вуйчо ми научава, че баща ми има първороден син, на име Борис, който според обичая трябва да постъпи в Атон и да заеме неговото място. Когато баща ми се завърна от Атон, донесе много картини от Света гора, които пос­тави в малката молитвена стаичка в къщата ни. В нея се влизаше само за мо­литви и там се четеше Библията. В нашия дом имаше много посещения. Идваха пътуващи търговци с коне на групи от по 3-4 човека и след това прех­върляха Балкана. Също се отбиваха пътуващи монаси от Атон. Тях ги изпра­щаше вуйчото на баща ми. Те носеха библии, черковни книги, оставяха ги, а ние ги подарявахме на съседите. Често се получаваха сандъци пълни с Библии и ние ги подарявахме на по-напредничавите и писмени съграждани. Докато аз вървях по рода на баща ми и дядо ми Дойно и баба Цанка, то брат ми Борис, първородния син роден през 1900 година - по рода на майка ми Кина и по рода на баща й Ботю Житото. Ако разгледаме старите снимки ще видим, че Борис прилича на майка ми Кина, а тя пък на баща си Ботю Житото. На майка ми дядото е бил кафеджия, известен, в турско време. Ползвал се е с голяма известност. За него знам, че всяка нощ в определен час е ставал, опасвал се е с някакви бели колани или пояси, запалвал големи свещи и се молел и четял Библията. Когато по-късно четях беседите на Учителя, който препоръчваше подобни методи и даваше такива задачи, аз се усмихвах и си казвах, че дядо ми го е правел по дух, а ето аз го чета, знам го, но не мога да го направя, защото нямам такава вътрешна нагласа като този дядо на майка ми. Когато всички роднини се събирали при тържествени дни, той всякога взимал Библията и всички наред са четяли от нея. А това за оне­зи времена е било необикновено, защото малцина са били писмени и са мог­ли да четат Библиите отпечатани със старославянски текст. Така родовете ни са се подготвяли и накрая да изпратят последното поколение да бъдат представени в Школата на Учителя. Това бях аз с трима­та ми братя - Борис, Николай и Стефан.
  7. ВАСИЛКА КАМБУРОВА /ВАСКА/ Василка Камбурова е съпругата на Петър Камбуров. Баща й Иван Филипов Халаджов е бил учител, а майка й Иванка - домакиня. Те са имали три момичета и едно момче. Брат й Илия е бил съдия, сестра й Радка -аптекар, а Васка и Костадинка - гимназиални учителки. Васка е третото дете на родителите си. Първи е брат й Илия, втора - Радка, трета - Васка и послед­на Костадинка. Васка е получила основното си образование в Търговище, а след това е завършила учителски институт в гр. Шумен. Баща й е бил учител в с. Пробуда, Търговищко. Васка също е учителствувала най-напред в с. Пробуда, а после в Търговище. През време на учителствуването й Петър Камбуров е идвал в Търговище, изнасял е концерти в гимназията и оттам за­почва тяхното запознанство. Сестра й Костадинка е учила и завършила инс­титута за учителки в Пловдив и когато завършила през 1945 г. и се завърнала в Търговище, тогава Васка е заминала и живяла при Петър Камбуров в Стара Загора. Васка е завършила и преподавала български, история и география. Била е много добра Учителю и е била много обичана и уважавана от учени­ците си от колегите си. Била е приятелка на Анка Каназирева и Сийка Дойнова от София. Прекарваше продължително време в София при Анка и заедно са ходили на Рила с палатка. Брат й Илия е бил първоначално в Стара Загора откъдето се е познавал с Райна Каназирева. Оттам и Васка чрез Райна Каназирева влиза в Братството. Илия Халаджов е бил женен за дъщерята на Никола Камбуров от Казанлък. След това сестра им Радка и майка им също стават вегетарианки. Костадинка имала много милозливо сърце и също е вегетарианствувала, но след като се омъжила, за да избегне неприятностите в семейството си е яла и месо. Васка и Петър Камбурови са били на квартира у Стефана Мирчева - из­вестна в Стара Загора като ясновидка между приятелите. Спомените на Петър Камбуров дължим на нея, която е съдействувала при записването им. ОБЗОР След заминаването на Учителя през 1944 г. на 27 декември, всички без изключение бяхме повече или по-малко смутени от отсъствието на Учителя от физическото поле. Беше оставено Словото Му, което трябваше да бъде опора и знание за следващото човечество, но ние бяхме свикнали с Неговото присъствие, с Неговото излъчване, с Божествената Му аура и присъствието на Божествения Дух в Него. Това не всички го проумяваха, но всички без изключение го усещаха и вътрешно го възприемаха като вътрешна потреба, ка­то онзи Божествен хляб, който слиза чрез Словото Му, за да нахрани човеш­ките ни души. Школата на Учителя бе школа за човешките души, като Учител на тази школа бе Словото, което слизаше отгоре и се даваше чрез Учителя -Беинса Дуно. След заминаването Му ние усетихме болезнено Неговото отсъствие. Защо ли? Нямаше човек, който да нямаше някакъв житейски проблем и всеки от нас тутакси отиваше при Учителя, споделяше с Него болката, мъката и тутакси получаваше онази помощ, която бе пътеводна звезда в пустинята на нашия житейски друм. Затова опитностите на съвре­менниците на Учителя са много важни и ценни, за да се провери как Словото на Учителя се реализираше на земята отчасти чрез житейския път на Неговите съвременници. През 1945 г. аз бях 23-годишна и като всяка една млада девойка жела­ех да науча какъв е моят житейски път и какви задачи имам да разрешавам. Бях чувала от моите родители и близките ми, че обикновено в такива случаи нашите приятели отиваха при Учителя и търсеха Неговия съвет. Той го даваше, а дали онзи, който го получава щеше да изпълни наставленията на Учителя беше съвсем друг въпрос. Но винаги онова, което казваше Учителя се сбъдваше, а онези, които не изпълняваха съветите Му, те се отклоняваха от пътя на Словото и после биваха жестоко наказвани в житейския си път. От кого наказвани? От тяхната собствена карма. Послушанието на ученика към Учителя е основно правило за връзката на човешката душа с Бога. През 1945 г. аз реших да замина и за с. Коньово, Сливенски окръг при брат Влайчо Жечев (дядо Влайчо), който имаше славата на ясновидец и според неговите съвременници много пъти беше точен. За мен той беше човекът, който може­ше да ми даде някои съвети. С цигулка в ръка и куфар в другата аз пристиг­нах в с. Коньово. Там имаше множество хора, които търсеха помощ от брат Влайчо, да им даде сведения за изчезналите безследно техни близки през време на войната. Така се случи, че аз бях поканена да свиря братски песни от Учителя и по-късно с една група заминахме заедно с брат Влайчо за Стара Загора и там за пръв път се срещнах с Петър Камбуров. Срещата бе­ше братска. В братският салон и както винаги се съпровождаше с изпълне­ние на песни от Учителя и съпровод на музиканти. Аз изпях няколко песни, свирих с цигулката си заедно с Петър Камбуров. След това ходихме на аяз­мото и там играхме Паневритмия. Контакта ни с Петър Камбуров беше на чисто идейна основа, контакт на души в полето, в което Бялото Братство опе­рира и владее. Това бяха чудни дни и чудни срещи. Това е едно изживяване, което не може да се опише, защото това е изживяване на човешката душа в полето сътворено от Словото на Учителя. Само ония,които са имали подобно изживяване могат да разберат какво значи общение на душите чрез Словото и в Словото на Учителя. По-късно чрез него получих една хубава цигулка и отидох лично в Казанлък да я получа и там се запознах с неговите родители и брат му Марин Камбуров тази среща остави трайна следа в моето съзнание. Следващите години контактите с Петър Камбуров продължиха и той в опре­делен момент беше в Русе на работа в бригадата на Борис Николов, който правеше мозайките на гарата. Следващите години контактите ни продължи­ха чрез писма и чрез братски срещи. Той беше умел музикант, майстор на цигулковото изпълнение и с удоволствие слушахме неговия дар слово. А за изпълнението на „Идилията" от Учителя, за нас това беше най-висшия подарък, който можеше да бъде направен. Аз произхождах от братско се­мейство и това улесняваше контакта ни с цялото семейство Камбурови. Когато за пръв път прочетох неговите спомени, за мен беше едно откровение и имах усещането, че и аз съм минала по същия път. За онези, които не поз­наваха Петър Камбуров, тези спомени ще бъдат една обикновена история, но за мен, това не беше история, а нещо живо, което идваше от миналото, развиваше се в настоящето и оставаше за бъдните поколения една изповед на една човешка душа през времето на Школата на Учителя. Много по-късно през 1986 г. с д-р Вергилий Кръстев започнахме една работа по строго определена програма, развита 9Т него и аз трябваше да бъ­да изпълнител и реализатор на тази програма. А защо? Защото аз познавах семейство Камбурови, бях от онова поколение; познавах житейските съдби на много хора, а от друга страна контакта ми с д-р Кръстев беше на строго идейна основа, в името на една работа, която трябваше да се довърши. След прочитането на спомените на Петър Камбуров бе направен въпросник и от­белязани въпроси, на които трябваше да се намери отговор, за да се изяснят много случки и събития, описани в спомените на Петър Камбуров, които бяха ясни за него самия и за неговото семейство, но биха озадачили следващите поколения. Много от съвременниците на Учителя смятаха, че не е необходи­мо да се пишат подробности свързани със събития, дати, години, места и личности. За тях личностите нямаха голямо значение и затова тези неща бя­ха бегло описани или бяха поставени под инициали. Нашата задача бе да за­пълним тази празнота. Единственият, който можеше да даде сведения беше живият още Марин Камбуров - брат на Петър Камбуров. След уточняване с него чрез писма, аз на няколко пъти ходих в с. Прослав, Пловдивско, бях при­ета в неговия дом и с много усилия успях да го убедя да разкаже някои неща и по този начин да отговори на въпросите, които лично с д-р Кръстев бяхме съставили. Онова, което знаеше и можеше бе записано на магнетофонна лента, което аз прехвърлих на пишеща машина. Когато получавахме тези данни от Марин Камбуров, той беше 85-годишен. Паметта му беше запазена за случки и събития и той точно отгова­ряше на поставените му въпроси, защото беше свидетел на тази епоха. Освен това, Учителят му беше казал, че ще доживее и ще бъде свидетел на много неща и много събития и това стана. Чрез него и брат му и семейството му беше направен първият опит за комуна, който не успя в онези времена и през оная епоха. След 1945 г. в другата епоха, която следваше, той също участвува със семейството си в един друг опит представен от новата власт и от новата система на управление. И този опит беше несполучлив Той дочака 10.Х1.1989 г. когато официално се призна, че този опит е несполучлив. А защо? Отговора се намира в Словото на Учителя. Беше необходимо от 1918 г. до 1989 г. - цели 80 години, четири поколения българи и съвременници на Учителя да проверят един закон даден от Учителя. Този закон гласи: „Може да се комунизира само труда, но не и капитала, защото капитала е капитал на хиляди поколения, носеща кармична развръзка". Когато се комунизира труда в името на една идея за Братство и единство, тя може да се реализира единствено от Христовия Дух, което означава Дух на Съединението, на Единението, на общността на човешките души в общение с Бога чрез Словото на Мировият Учител. Това е разрешението. Ето защо, опитностите на Петър Камбуров и Марин Камбуров са ценни и важни, защото са завър­шек на една епоха на миналото човечество и са опитности за поучение на ид­ното човечество. Може би ще направи впечатление, че разказа на Марин Камбуров е разпокъсан, непоследователен. Но той е верен и точен, защото бе отговор на зададените му въпроси. Ние не желаехме да обработваме сти­лово неговият разказ, защото за нас е автентичен и оригинален запис. Марин Камбуров има и творчество, което се изразява в написване на много песни - около 300 с текст и мелодия. Много от неговите съвременници в Прослав предпочитаха да пеят неговите песни. Ние смятаме, че песенното творчество на Марин Камбуров е творческа изява на неговия дух. Това твор­чество има бъдеще като творчество лично на един съвременник на Учителя. То трябва да се отпечата, а магнетофонните записи на песните му да се прехвърлят на нотен лист. Но това творчество няма нищо общо с творчество­то на Учителя и с Неговите песни, защото песните на Учителя са творческа изява на Божествения Дух, на Господния Дух, на Христовия Дух, на Святия Дух, които в света на Мъдростта, т.е. в света където се твори хармонията от звуци и форми във Вселената се свалят тези песни на Учителя. Песните на Учителя са песни и хармония на живота на Неговото Слово, а Словото на Учителя е Глава на Истината на Божествения Дух. Затова в бъдеще всички автори на песни са автори, които имат право на проявление в среди, които са приятелски настроени към тяхното творчество. На въпроса, че през времето на Учителя също се създаваха братски песни, че са изпълнявани през време­то на Учителя в Негово присъствие, както и факта, че са издадени в отделна книжка още през 1927 г. под надслов „Братски песни", можем да отговорим следното: тези песни са създавани по идеи на Учителя както по текст, така и по мелодия. Освен това, те са създадени през време на Школата на Учителя и в присъствието на Учителя, когато човешкият дух е влизал в общение с Божествения Дух на Учителя, къпал се е в Неговата аура и оттам тези идеи и тези мелодии са се вливали в Божественият океан на Учителя в Неговата чо­вешка душа, а Неговият творчески човешки дух е сътворявал онзи Божествен лъч на хармония и творчество, дошъл и слезнал от Словото на Учителя. Всички песни са били одобрявани от Учителя? като на някои от тях е коригирал текста, а на други мелодията. В разстояние на 22 години тези пес­ни се пеят в присъствието на Учителя и те са възприети като оригинал и със­тавляват една част от творчеството на Учителя, дадени под заглавието „Братски песни". Тези песни имат автори, но тези автори възприемаха тези песни като изява на онзи братски дух на общение със Словото на Учителя да­дени най-добре в песента „Братство, единство". По този начин ние не желаем да оскърбим и унижим Марин Камбуров и неговото творчество, но желаем да поставим всяко нещо на мястото си. В песенното творчество на Марин Камбуров има мелодии, които са мелодични, има текстове, които са съдържателни и поучителни. Когато ги из­пълняваше Марин Камбуров, те придобиваха свое вътрешно съдържание и имаха свое вътрешно излъчване, защото минаваха през неговия дух и се из­лъчваха чрез неговият етерен двойник. Тези песни внушаваха на слушатели­те една неповторима оригиналност на духа Марин Камбуров. Но когато се из­пълняваха от обожатели на творчеството му, изглеждаха много наивни, детс­ки и предизвикваха неодобрението на онези музиканти последователи на Учителя, защото те смятаха, че той заангажира тяхното внимание, а творчес­твото на Учителя остава в периферията. Марин Камбуров беше неповторима личност като оригиналност и в тази форма, в която беше се облякъл едва ли имаше втора на земята. Тези духове като него идваха от хилядолетията да присъствуват в Школата на Учителя. Когато в бъдеще се взрете в техните портрети на Марин Камбуров, на Петър Камбуров, на баща им и майка им, ще видите, че това бяха различни образи, различни френологически типове на изразяване по простата причина, че те бяха духове дошли от хилядолети­ята и носеха своите отпечатъци на своите лица. Но те бяха предани на Учителя въпреки непослушанието към Неговите съвети в отделни моменти в техния живот. За всяко непослушание те плащаха чрез живота си в мъки и несгоди. Непослушанието идваше от онази богата индивидуалност на техни­те духове дошли от хилядолетията. Но те имаха едно общо качество, знаеха да се жертват за идеите на Учителя и знаеха кога да го направят. Това изкуп­ваше всички пропуски, които бяха направили поради непослушанието си към Учителя. Те жертваха имот в една епоха, в която имота бе нещо най-важно в живота на човека. Те жертваха време и сили в своята младост за идеите на Учителя, когато други жертваха времето и силите си за свои лични неща и нужди. След заминаването на Учителя те останаха верни на Словото Му и Делото Му до края на живота си. Бяха разбрали, че единственото,което оста­ва реално в живота на човека,това е общението на човешката душа с Божествената Душа. А Божествената Душа в тази епоха се изявяваше чрез Словото на Учителя - Беинса Дуно и се проявяваше като Божествен Дух в си­лата на Словото Му. А живота Му бе реализация на Христовия Дух на земята! Чрез Петър Камбуров е предаден един от първите закони на ученичест­вото в Школата. Той е описан под N 8. Той води до един принцип в Школата на Бялото Братство: „Отношенията на Учителя към ученика зависи от ученика. Връзката между ученика и Учителя е духовна. Ученикът ще познае своя Учител само тогава, когато издигне съзнанието си в Духовния свят и от там ще проникне в Божествения свят. Когато ученикът намери своя Учител -той е близо до Бога". Това се осъществява чрез Словото Му. А поотделно това са закони, които са етапи на ученичеството. Всеки трябва да премине през този етап. Докато ученикът не почука, Учителят не отваря вратата на знанието, защото ученикът върви по своя път и търси Учителя си. А срещата на ученик с Учител е вътрешен процес, процес на про­буждане на човешкото съзнание, разцъфтяване на човешката душа, което трябва да се схване като жива душа, която люби Бога. Затова след заминаването на Учителя и след сменяването на епохата, те разбраха и видяха и се убедиха във всичко онова, което Учителят им бе ка­зал и което те лично успяха да проверят чрез живота си. Те останаха верни на идеите на Словото и на Делото на Учителя. Като пример можем да посо­чим написването опитностите на Петър Камбуров. През онова време в братс­ките среди и срещи кръжи една идея, според която тези опитности имат са­мо личен характер и като личен характер те трябва да бъдат скрити и покри­ти от останалите. Издигаше се знамето на скромността и смирението на ученика. И това спираше много приятели да си напишат опитностите. Най-върли защитници за тази скромност и смирение бяха онези, които нямаха никакви опитности и това го правеха с ясното съзнание от завист, за да не би други да изпъкнат пред тях. Това беше поголовно явление и ние заварихме мнозина от тях. Бе поведена борба и се поведе битка и водехме война с всички, които се противопоставяха за написване опитностите на приятелите от Школата. А онези, които имаха и не бяха ги написали ги убеждавахме със Слово и с извадки от беседите на Учителя, че опитността на един ученик е опитност на цялата школа и че тези опитности са реализирани Божествени закони чрез Словото на Учителя и от Мировият Учител. Тогава те свеждаха глави и някои скланяха глави в послушание и ние записвахме за следващите поколения. Беше жестока битка и велика война. Не забравяйте това! А Петър Камбуров, който бе съвременник на всички възрастни прияте­ли и който много добре знаеше и виждаше онова знаме, което се издигаше за скромност и смирение много добре осъзнаваше пагубността на тяхното деяние. Затова без да се съобразява с всички останали, той сам без никаква подкана седна и написа своите опитности. Той съзря величието на онази пе­сен дадена лично на него от Учителя - „Идилията". Тя бе песента на посоката и стремежа на човешката душа останала самотна на земята и стремежа й за общение с Бога. Затова той написа своите опитности и ние благодарим на него, както и на Марин Камбуров за неговото добро желание да допълни със свои бележки опитностите на своя брат. Той бе така добър да ни предаде снимков материал на семейството му както и оригиналния запис направен на магнетофон на изпълнение на Петър Камбуров, включая и „Идилията", която бе прехвърлена на нотен текст от Йоанна Стратева, и публикувана в „Изгревът", том I. Чрез Петър Камбуров е предадена също песента „Идилията" (виж. N9). Тази песен посочва пътя за слизането на човешката душа на земята. Това е песен за задачата, която трябва да разреши целокупната българска душа чрез разрешаване противоречията в живота. Тук са дадени два начина: един вътрешен път на възкачване и един външен път на възлизане. Началото на „Идилията" описва копнежа на българската душа към Вечното и Великото в живота. Тя избира вътрешния път на големи противоречия, преминава чрез страданието, чрез великата скръб, докато се добере до изходния път към Светлината. А това означава пробуждане на човешкото съзнание и разчупване на човешката черупка и проникване първом.Светлина в ума му и после Виделина в душата му и с това се започва разпъпване на човешката душа чрез Светлината и разцъфтяването й чрез Виделината. Накрая човешката ду­ша се ражда в новите условия на Свободата, а това е Божествения свят. Тържествуващата душа възпява в края на „Идилията" своята свобода. „Помни само едно, ти си жива душа, която люби Бога". Ти си вече син на Светлината. „Душата живее в абсолютна Чистота". Ти си вече син на Виделината. „Когато душата на човека се събуди за Бога, тя е свободна". Ти си вече Син на Славата. Светлина! Виделина! Слава! Светлината - това е пробуждане на човешката душа на земята. Светлината - това е материализираната Космическа Любов и предс­тавлява Светът на Любовта чрез живота. Виделината - това е растежа на човешката душа в Духовния свят. Виделината - това е материализираната Космическа Мъдрост и пре­създава Светът на Мъдростта, чрез знанието. Славата - това е освобождаването на човешката душа за Божествения свят. Славата - това е материализираната Космическа Истина и сътворява Светът на Истината чрез Свободата. Песента „Идилията" посочва пътя за слизането и пътя за възлизането на човешката душа към Свободата! Настоящият обзор бе направен от Марийка Марашлиева като главен изпълнител и реализатор на плана, който трябваше да бъде реализиран за допълнение и разясняване на опитностите на Петър Камбуров. Без нейната помощ, без отделеното време, сили и средства този план не би се реализирал. Петър Камбуров си замина от този свят на 19.07.1969 г., а брат му Марин Камбуров на 4.09.1990 г. Този обзор бе направен с помощта на д-р Вергилий Кръстев чрез чий­то план се осъществяваше реализираната програма. Марийка Марашлиева Д-р Вергилий Кръстев 2. май. 1990 г.
  8. МАРИН КАМБУРОВ (1902-1990) Допълнения и разяснения към спомените на брат му Петър Камбуров Във връзка с горните спомени възникнаха някои въпроси, засягащи не­изяснени обстоятелства дадени в самите опитности, заради които бе търсе­но съдействието на брат му, който даде долните обяснения на зададените въпроси. Предаваме отговорите му, предадени дословно. Въпросникът от 76 точки бе съставен въз основа на спомените на Петър Камбуров от Вергилий Кръстев, а отговорите бяха записани от Марийка Марашлиева чрез магнето­фонен запис. РАЗГОВОР С МАРИН КАМБУРОВ (Към N 1 на Петър Камбуров) Разказвам за рода си, за дядо ми Пеню и баба ми Таня по бащина линия, следното: Дядо ми е бил интересен човек. Той живеел в Стара Загора, където имал фурна. В тая фурна са се съ­бирали негови приятели и там се изливали куршуми. Дядо ми на времето е крил Стефан Стамболов от турците. Но турците били подушили, когато вед­нъж правили събрание и заградили целия квартал. Стамболов спал у дядо ми тогава. Когато разбрал опасността от турците мислел какво да прави и как да го спаси. А дядо ми беше много силен човек и два метра висок, а Стамболов бил дребен и нисък на ръст. Влиза Стамболов във чувала, натъпк­ва още вълна и отстрани хубаво като оставил само малко място колкото да може човек да диша. Станал сутринта рано още в 4 часа, нарамил чувала на гръб и тръгнал. А отвън на улицата - турци. Дядо ми бил виден човек в града. „Стой!, извикали турците. - Къде с тоя чувал бе, камбур?" „Ще отида на дара­ка да влача вълна", рекъл дядо ми. Турците побутали с пушките си чувала. Пух, пух - виждат, че е вълна и го пуснали да върви. Дядо ми пак вдигнал чува­ла и го носил седем километра далеч до с. Хрищене и там го оставил -Стамболов. По тоя начин се спасил Стефан Стамболов. А дядо Пеню се наре­къл Пеню Камбуров от камбур. По-късно бяхме в Стара Загора на братската градина. Ак-бунар - 20 декара, това беше градина на дядо ми. Там прекарваше той цяло лято. Като се пукне пролетта, та до късна есен. В градината имаше много дървета: орехи, круши, ябълки, череши и др., а в средата на мястото имаше извор, на­й-хубавия извор, от който половината от мястото можеше да се полива. На това място сега има мина и трябва да отида някога, да го обиколя, да видя какво е станало там. Та веднъж дядо ми нещо го бяха разсърдили, не зная кой го беше разсърдил, но той искаше да иде да бие Стамболов, когато изго­нили Батемберг. А дядо ми беше голям русофил и казваше: „Са ида и на тоя пич, ще му ударя два шамара" - гдето изгонили Батенберг. Дядо беше вече в Братството и беше вегетарианец. Жена му - баба Таня, всички негови синове и дъщери са били в Братството. Те са били трима братя: чичо Никола, тата - Стефан и чичо Слави и три сестри: леля Марийка, леля Анка и леля Ружка. Дядо доживя до 99 години. Накрая беше вече болен и разправяше, че е вегетарианец, но преди това на един обед изяждал по по­ловин агне. Беше много силен човек и много е защитавал българите. Бил е го- лям родолюбец. Неговият по-малък брат Иван е бил заточен в Диар Бекир. Веднъж дванайсет момчета от Стара Загора били арестувани като комити през турско време. Баща ми отива с баба си, значи моята прабаба, да зане­се нещо на момчетата да хапнат и те го запитали - баща ми: „Стефане, ти от къде си бе?" „От Железник", отговорил той. „Какъв ще станеш?" „Комита ще стана, турците ще коля." Пък тя рекла: „Мълчете бра, ще ви кучетата ядат, ще се случи някое куче български да разбира, та ще ни изколят всичките." Когато ги закарали в Диар Бекир, а ги били осъдили да ги бесят, дядо ми по­ръчал да направят една голяма тава с баклава и с нея отишъл при Старозагорския бей и му казал: „Бей ефенди, срамота е бе, бива ли тия мла­ди хора да ги занесат за нищо и за никакво. Лъжа е всичко туй, лъжа е. Ти на мене вяра имаш ли?" И беят изпратил телеграма и спасил тия 12 момчета и те се завръщат в Стара Загора от Диар Бекир. Пък когато е било въстанието в Стара Загора, как се е спасил не знам. Когато са обесили Колю Ганчев и той бил вътре и тогава са избесили много българи. Когато вдигнали въстани­ето в Стара Загора, в което е участвувал Стамболов, въстанието не успява. Разпръскват се всички и тогава са обесили Колю Ганчев. От тогава насетне влизат всички мои роднини в Братството. Колю Ганчев бил избягал в негово­то село, не останал в Стара Загора. Хванали го с други българи и ги избесили. ( Към N 2) Най-напред чичо Никола се е запознал с идеите на Братството. Той беше в Казанлък. Там е бил Панайот Ковачев като ветерина­рен фелдшер, но го преместили в Стара Загора. Чичо Никола запознава Панайот Ковачев с тати - Стефан Камбуров и двамата отиват в печатницата в Стара Загора. Та там направили първото събрание и първата молитва тати и Панайот Ковачев След като Панайот Ковачев бил в Стара Загора започват да се събират край него и постепенно се образувало братството в Стара Загора. Това е било през 1910-1911 година. Аз помня когато Учителят през 1910 г. беше дошъл в Стара Загора и държа първата си сказка по френология. Аз и бати (Петър Камбуров) го слушахме в салона на общинско­то управление. Тогава тати беше в Братството. А пък вуйчо ми Иван, брата на майка ми, той беше най-пияния, най-лудия и най-силния в Стара Загора. Казваше се Иван Котаров, баща на Игнат Котаров. Та ние сме с Игнат пър­ви братовчеди. Понеже тати престана да пие, да ходи и да прави мохабети, вуйчо Иван искаше да убие Панайот Ковачев, защото го бил направил бял брат. Че една сутрин тати и мама правили молитва в нашата къщичка и вуйчо Иван чул, че се пее, но не зная за какво бил отишъл там и като застанал под прозореца, слушал, слушал и в тоя момент станал цял преврат в него. Тогава решил и той да стане бял брат, престанал да пие и си изменил коренно живота. И хубав беше живота на братството в Стара Загора. Баща ми Стефан Камбуров е роден през 1872 г. Майка ми Екатерина не помня кога е родена. Но лозето на дядо ми стана братска градина, но за малко време. В Стара Загора се събирахме най-напред по къщите и след то­ва направихме салон. Имахме и младежка група. Събирахме се 12-15 човека. От там започнахме с бати ми Петър. Бати от 1920 г. е с Учителя, а аз от 1921 г. След това започна Търновската одисея. Петър мислел да следва право, но Учителят му казал: „Правото не е в университета, ние с тебе имаме друга ра­бота". Учителят го взима на работа на Колибата през 1920'г. в Търново, а аз отидох след една година -1921 г. На бати на три пъти му предсказа небето, че не трябва тати да си продава имота - къщата и двора. Имаше и други младе­жи в комуната, но никой не си издържа изпита освен Петър и Марин и то с тройка. После ходихме и в София и т.н. Панайот Ковачев беше ветеринарен фелдшер. Той беше ръководител на братството. Добре си гледаше работата, но напоследък се беше увлякъл и той да спечели нещо, та гледаше свини на Старозагорските бани и те после всички измряха. Трябваше да му докаже небето, че това не е работа за него и така се оправи работата. Но се забърка друга, защото бяха му дали братс­ки пари към 500 000 лв. от София да ги пази, а той с тях купи свине и не можа да ги върне. Чичо ми Никола той още по-рано се е запознал с Учението. Те там са били с Захари Желев и още няколко души в Казанлък, но подробности не зная как са се запознали. Чичо ми имаше печатница в Казанлък където са били печатани много беседи, но кои точно не зная. До печатницата имаше салон доста голям и чичо Никола беше ръководител в Казанлък. В салона се събирахме по 50-60 души. Там имахме спявки и изобщо имахме хубав живот и добри условия за работа. Панайот Ковачев беше интелигентен и знаеше добре руски език. Той имаше една дъщеря Тинка, която почина, но доколкото зная не е оставил ня­какво творчество. С дъщеря му не можахме да се видим преди да почине. И тя беше в Братството, но до някъде. Синът й беше на работа на летището Граф Игнатиево и после го преместиха другаде. (Към N 3) Тати - Стефан Камбуров свиреше доста хубаво на цигулка. Той беше много музикален, но кой го е учил и кое го е подтикнало да свири първоначално не зная. Тогава на времето имаше много малко цигулари. Тати предаде тъй да се каже първите уроци по цигулка на брат ми Петър. Брат Пеню Киров идваше често в Стара Загора. Той подпомагаше ма­териално братството през войната. И след войната пак идваше. Помня, че ед­на година беше дошъл както обикновено в Стара Загора. Събранието беше тогава у Стефан Желев - търговец, манифактурист и беше ме взел на коляно­то си. Беше облечен с един син костюм. Аз аз да съм бил тогава десетина годишен. Та ме държеше на коляното си и така говореше. Брат Пеню Киров имаше големи духовни способности. Учителят казвал за него, че той давал много от себе си, не трябвало да дава толкова много. Той беше инициативен и имаше ясновидски способности. Александър Кръстников бил по онова време телеграфопощенски чи­новник в Бургас. Той искал да стане ръководител на братството в Бургас. Но как може да замести Пеню Киров, който бил колос за него време? И понеже го отрязали по тоя случай да стане ръководител, той се отказал от братство­то и създал друго братство - кръстниковисти. В Стара Загора се събирахме по 60-70-80 души. През 1922 г. вуйчо Иван Котаров при диспута в Търново изхвърли попа от салона. На съборите се отиваше с покани. В Казанлък имахме един приятел Кузман Кузманов, той беше един от преданите ученици на Учителя. Христо Дързев беше също от Казанлък, от когото е мелодията на 91.Псалм. Доколкото зная Дързев имаше музикално образование. Той беше дошъл и в Арбанаси, но беше болен вече и близките му го прибраха. Той почина от туберкулоза. Имаше и други приятели по него време, които починаха от туберкулоза. Един от тях беше Георги Радев. Учителят казал за последния: „Аз му казвам да диша, а той ми отговаря, че си бил направил хороскоп и определил деня когато ще си замине". Учителят му казвал да носи вода от Дианабад с две стомни, а той казвал, че ще му се смеят. „Ами сега няма ли да му се смеят?", като е станал на хърбел и щърбел. (Към N 10) Лазар Котев бил дребен на ръст, но богат човек. Жена му била много едра и пълна около 120 кг. Котев имал печатница. (Към N 5) Тодор Бъчваров бил много културен, начетен, с голяма ерудиция. Моя чичо Слави преди да влезе в Братството бил спорил с него цели два часа и не можал да го наддума, а чичо беше учител, голям комунист, много начетен и голям оратор-материалист. В Стара Загора е държал сказки по материализъм. Тати като влиза в Братството, чичо Слави остава последен и казал на тати: „Баша (значи бате), като дойде г-н Дънов, моля ти се, съоб­щи ми с една телеграма, искам да се срещна с него. Ще му задам само три въпроса, но кардинални". Дошъл Учителят в Стара Загора, тати праща телеграма и бати Слави пристига. В неделя отиват на събрание у брат Караенев. Тати представя чичо Слави на Учителя и Му казва: „Моят брат иска да се срещне с Вас". Учителят отговорил: „Добре". След беседата Учителят го приема. Какво са говорили, какво са прави­ли никой не знае, но като излязъл от стаята бати Слави бил с наведена глава и все мълчи 15-20 минути. Тръгнахме да си вървим, да каже нещо ,той все мълчи. Питаме го: „Абе, бати Славе, какво ти каза Учителя?" Тогава той на­сетне проговори и каза: „Абе, аз мислех, че ще срещна един обикновен съв­ременен учен, а Той такива работи ми разправя, през такива неща ме прекара, че аз онемях". И тогава, от тогава насетне чичо Слави влезе в Братството и започна да издава разни книжки и да говори тъкмо обратното. Имаше от тия книжки, но къде останаха, питай. Та бати Слави отиде в Нова Загора и започна вече да работи за братството. Там също си имахме салон, имаше добри братя и сестри. Там беше сестра Денка и брат Георги, който ял и пил и се разболял, че после Учителят го лекува. След това влезнаха в Братството. (Към N11) Майката на Сийка Дойнова - Ана Динова беше много рев­ностна сестра. У тях съм стоял 14 дни през 1918 г. Тогава бях ученик в земе­делското училище в Садово. Бяха ми се повредили очите и ме бяха изпратили при лекар в София да ме лекува. Сийка беше тогава ученичка в пети клас. Дадоха ми очила, но лекарят каза, че докато не стана на 20 години няма да ми се оправят очите. Очите наистина ми се оправиха, но аз не можах да ста­на агроном, защото не можах да уча. Това беше средно земеделско училище, от което впоследствие ставаха агрономи и ветеринарни лекари. Но аз едва можах да изкарам една година. За София Попова не мога да кажа нищо. Виждал съм я в София, но аз бях младеж тогава. Тя все беше нещо замислена, клатеше глава наблизо до Учителя когато последния говореше. (Към N 12) Не си спомням точно коя година беше, дали 1918 или 1919 г., но имаше една среща в Стара Загора на братската градина. Дойде Учителят. А пък брат ми Петър беше във връзка с анархистите. Те поканиха Минчо Кириловски. Дойде и чичо Слави. Та спореха двамата, спореха и нак­рая Учителят, гдето се казва с две думи разреши въпроса за революцията. Кириловски държеше за това, че без революция не може, а Учителят каза така: „Гледайте сега това дърво колко е тихо и спокойно, но по едно време задухва един слаб вятър. Започват клончетата да се люлеят, започват да се удрят едно в друго и накрая започва силна буря. Тогава клоните започват да се удрят един в друг, започват да се чупят и всеки клон смята, че другият го бие. Причината в случая е външна, не е в дървото. Тази революция, която ще става не зависи от вас. Тя зависи от много други разумни сили, които дейст­вуват в природата. Вятърът в случая е причината". (Към N 12) Относно възпитанието на децата - те много са говорили тогава, но аз това не си спомням, обаче за вятъра си спомням. Та Учителят каза, че хората не са виновни. Има други по-дълбоки причини. В случая вятъ­рът прави всичко, а хората казват тия са такива, ония са онакива и т.н. Кириловски бил си извадил бележника и си записвал оригиналните мисли в отговорите на Учителя, които наистина човек в никоя книга не би могъл да на­мери и да прочете. Аз лично присъствувах на тоя спор. (Към N 13) През 1920 г. не съм бил на Колибата в Търново. Аз бях през 1921 г. Константин Иларионов беше ръководител на Търновското братство. Той беше малко нервен. Истински стълб в домът му беше жена му - Еленка Иларионова. Тя беше стълб и в братството. В него нямаше дълбочина духов­на и накрая той се обеси. Еленка беше център, тя^беше всичко. Иларионов като се върна от войната носеше една сабя като трофей от някакъв турски полковник, който бил пленен. А Учителят бил у тях в Търново. Още като до­шъл вкъщи Учителят го изпъдил още от врата като казал: „Скоро да отидеш и да я занесеш там откъдето си я взел". Не го оставил дори да преспи в Търново, но го изпратил да я носи в Лозенград ли, не зная къде. Значи, не трябвало да я взема. Иначе Иларионов правеше всичко за братството, но ня­маше дълбочина, беше по-повърхностен. (Към N 16) Колю Каишев е от Родопите. Той беше в Арбанаси и него­вата леля Мария живееше там. Той е някакъв далечен роднина на Учителя. Той беше много ревностен брат, но почина рано. Накрая живя в София. Една зима прекара с брат ми Петър на Колибата. После другата година аз отидох на Колибата в Търново. Колю е присъствувал на диспута с владиците. Един от тях тръгнал след това от град на град да говори против Братството. Отишъл и в Бургас. Но и Колю отишъл да слуша какво ще говори владиката. Последния започнал така, че бил ходил в Търново и т.н. „Нека, ако има някой тука от присъствуващите да каже не е ли така?" В това време Колю като си свалил палтото, та като скочил на сцената изкарал акъла на владиката и завикал: „Лъжеш, лъжеш, аз бях там, аз бях там. Туй не е верно, туй не е верно..." И тъй в салона нарязал владиката. Та Колю стоя малко в Търново и после отиде в Бургас на работа. Аз присъствувах също на диспута в Търново. Тогава бе­лия брат, вуйчо Иван Котаров се прослави. Един поп като се беше развикал срещу Учителя и вуйчо Иван като го хвана отзад за ръцете и го вдигна така с ръце и го носи и изхвърли вън от салона. Попа рита, но вуйчо го носи и всички ръкопляскат. Комунистите бяха тогава на наша страна и викаха от балкона: „Долу владиците, ние сме дошли да слушаме г-н Дънов, не сме дошли да слу­шаме вас". Те бяха заели горе балкона. А попа, който бил изхвърлен навън казал: „Брей, какъв беше тоя човек с железни ръце, ще ми счупи ръцете!" А това беше вуйчо Иван - бащата на Игнат Котаров. Вуйчо като хванал ръцете на попа отзад и го вдигнал го понесъл и изхвърлил. Когато е било получено писмо от Учителя в Търново. Отговор: Аз не съм бил там, а съм бил в Стара Загора. (Към N 20) В Арбанаси пристигнали родителите ми с брат ми Костадин и сестра ми Танка. Бил обявен и състава на комуната: Никола Гръблев, Христо Христов, Марин Камбуров, Петър Камбуров. Ние, Камбурови, бяхме основата. Имаше и други, които идваха и си отиваха, но ние бяхме гръбнака на комуната. Идваха много: Борис Николов, един Константинов - авиатор, много хубав човек, един Руси Събев - гърбавичък. Христо Христов и ние с бати работехме, а Гръблев, той поддържаше финансово. Гръблев искаше да дойде да работи при нас, но Учителят казваше: „Не, не, ти ще си работиш и ще ги подпомагаш". Та той пращаше пари, петмез, с какво ли не помагаше. Тогава той беше офицер в Делиормана, някъде на румънската граница. Учителят предвиждаше накъде ще отиде работата, но оставяше да си направим опита. Ние направихме опи­та и се свърши цялата работа. Бати отиде после да работи в Захарната фаб­рика,но аз останах да работя земеделие. Не можех да оставя работата. Всички тия работи ние общо с брат ми ги преживяхме. И в София, и в Арбанаси и другаде. Изпита беше общ. Гена Папазова беше много ревностна сестра. Тя беше от Делебец и беше ученичка от осми клас. Тя идваше често при нас. Родителите й бяха за­можни хора. Ние ходехме у тях и вземахме някои работи за конете. Те често ни даваха сено и други неща. Те много ни помагаха, и братчето й и майка й. Гена стана агроном. Когато почина баща й ние пък ходехме да им помагаме. Те живееха в Дебелец. Имаха хубаво стопанство, но нямаше кой да го работи. Братчето й Гечо беше само и после се изсели в Русе. Тя симпатизираше на идеите, на комуната идваше, помагаше. Беше силна ученичка. (Към N 23) Учителят казал на брат Иларионов да ми брои 2000 лв. Това е било за някаква поправка. Та ние кога ли имахме пари. Все без пари бяхме. Все гладни и голи бяхме. Всяка седмица имахме гости. Посрещахме, изпращахме, трапези слагахме... Аз за това трябват продукти, те се купува­ха с пари, а те не падат от небето. Брат Бертоли. Ние отидохме в София уж да печелим пари, а то не са­мо не спечелихме, но и направихме 10 000 лв. борч и после трябваше да плащаме. Добре, че беше брат Бертоли. Той държеше сметка за всяко нещо. Ако не беше той ние щяхме да фалираме. Той казваше: „Все вашите коне се разболяват, все вашите хамути се късат" и пак даваше пари. Брат Бертоли беше много услужлив. Той може да се скара но човека, но ще му помогне. Добре, че ни взе на работа. Карахме пясък, баластра и друго каквото трябва. Беше станало наводнение и с него много изтеглихме. Конете стоят по едно време, а ние работим мозаични плочи, за да храним конете и нас. Голямо тег­ло беше, но ние не го чувствувахме, хич не ми тежеше. Трудности много, трудности големи, но нали бяхме млади, силни, умора не знаехме какво е. После дух имаше у нас. А всичко е духът. Нямаш ли дух, ти си загубен. (Към N 13) Братската колиба в Търново представляваше едно дву­етажно здание, дълго десетина метра и повече. Долу имаше две малки стаи и други две, в които държахме инвентара за събора - казани, тенджери, паници, лъжици и др., с една дума - склад. А горе имаше два дълги салона. Единия, в който ставаха събранията, където се събирахме, а другия беше „Светая Светих", който Учителят нареждаше тайнствено и в който влизахме на поклонение. Там имаше много интересни картини. В тая стая и тия карти­ни имам едно интересно преживяване. Беше през зимата на 1922 година. Бати си отиде в Стара Загора. Беше по Коледа. Имаше навалял сняг към 80 см. През деня се затопли времето и снегът се разтопи. Прибирам се вечерта в колибата да спя и чувам по едно време горе: туп, туп, туп, туп, като че се разхожда горе в салона някакъв човек. Какво може да е? Пък ключа на горницата.така наричахме салона, бе­ше у Иларионов. Навън е тъмно. Чудна работа. Пък Иларионов беше на три километра далеч от колибата. Викам, сега какво да правя. Не мога да отида да видя. А разбирам, че не е човек. И все пак ми се видя нещо странно, защо­то има нещо. Разхожда се някой горе, пък е заключено. Отивам у Иларионов, а то беше вече към 10 часа вечерта. Казвам: „Брат Иларионов, положението е такова, че нещо трака горе, нещо ходи, нещо става в горницата". „Ха, аз в това време не излизам, аз в това време не излизам", казва той. Сега какво да правя, чудя се аз. Той ми даде ключовете и каза: „Качи се горе и виж какво има там". Аз вземах ключовете и отидох, отключих големия салон, после вля­зох в малкия салон, но той има преддверие и тогава се влиза в малкия салон. Добре, че никой няма. Разбрах, че всичко става в малкия салон. Нещо капе -кап, кап, кап, кап. Какво да правя? Беше станало вече към 11 часа. пък има­ше капандур на тавана, в преддверието пред малкия салон и аз вземах една стълба и една газена лампа и исках през капандурата да изляза и да положа нещо да не капе. Брате, то тежко, капака не се вдига. Надигам силно, той ед­ва мръдне. Още един, два, три пъти насилих капака, че като се вдигна той, че като се изсипа на главата ми: тухли парчета, че камъни, че вар, че пясък, че като угасна лампата и като ми се напълниха очите с пясък. Ужас! Угасна лампата. Ама такъв грохот, като че ли целия ад се струпа на главата ми. Ако беше някой слабохарактерен щеше да подлудее. Капака падна. Такова странно и страшно нещо изживях. Слизам долу, не мога да видя нищо, очите ми пълни с пясък, лампата угаснала. Слизам пипнешком долу, измих си очите и рекох, чакай да се кача горе да видя какво става. Качих се горе, но какво да видя - от тавана, по гредите не капе, а слиза вода до тавана и от втория та­ван по керемидите слиза долу. Не може да се направи нищо. Кога погледнах четири кофи вар изхвърлих. Седнал съм и се ядосвам и си викам: Чудна работа. Иларионов и Еленка трябва да дойдат да отворят вътрешната стая, да влезем и видим там какво става. Тъкмо съм седнал и се ядосвам и идва някой. Туп, туп, туп, туп. Кога погледнах - сестра Иларионова и брат Иларионов идват. Питам: „Какво става?" Пък тя като го заяла и казал: „Не те ли е срам, дърт човек си, а пък те деца, да ги изпратиш там да се блъскат посред нощите". А пък нали е зимно време, страшно положение беше. И той дойде и отключи. Та на 12 места сложихме легени, легени, прибрахме кили­мите там и тъй спасихме положението, колкото можахме. Но това беше един голям изпит за мене. И ходенето през нощта, защото и вълци минаваха зиме. Там имаше кошари, та имаше и вълци. Един голям изпит беше. Но на стълба­та беше върха. Лампата беше в ръцете ми. Добре, че не я изтървах, да се счупи, да направи по-голяма беля, да се запали всичко. Аз останах като вкаменен. И както бях в помещението, като в гроб и като че целия свят бе от­горе ми. Та и туй преживях още там на Колибата. Този спомен остана като едно посвещение за мене. (Към N 24) А за съборите можеш да научиш от другите, защото ние тогава бяхме като обоз с каруцата - вземаме, даваме, тичаме, тичаме, тичаме. Сутрин отиваме на работа и вечер се връщаме уморени. Слушал съм как горе Учителят свиреше и трябва да знаеш, че никога не съм слушал такава музика както Учителят свири, като че музиката идва от Невидимия свят. А пък когато излязоха окултните песни, то беше нещо величествено. Тогава съм ги слушал с възхищение. А пък има много мелодии, които Учителят не ги е дал, дето ги е свирил горе. Въпрос: „А за пеенето? Чувал ли си Го да пее?" Отговор: Когато бяхме в Стара Загора още като дете съм Го чувал когато ни предаваше песента „Скръбна душо". Той я предаваше на събранието там на братята като свиреше и пееше едновременно. И друг път съм Го слушал. Имаше хубав глас - баритонов. Хубаво пееше. Във всяко отношение съвършенство. * На съборите имаше много неща, много беседи и свободни разговори. При тия разговори Учителят каза много хубави неща. Има едно нещо, което Той каза и което никога не съм го чул и не съм го видял да е записано някъде. В един разговор Той даде един такъв пример: никой не го знае, само аз го зная. Някой от братята може да го е чул, но никъде го няма записано. Той ка­за така: „Ех, сега както виждате тук положението е много хубаво, но вашата работа прилича на един голям океански параход, който се движи в морето. Той си пътува, времето е хубаво, пътниците весели, всички пеят, всички се веселят, парахода е неуязвим за обикновените вълни и пътува към своята цел нали, той има някаква цел, към която пътува. Обаче започва да се разваля времето, морето почва да се вълнува, идва голяма буря, ураган и този голям кораб започва да се люшка като някоя треска по вълните и се разбива на парчета. И тогава, казва, - кой на греда, кой на дъска, кой от пътниците на каквото намери се спасява и никой на никого не може да помогне". Вижте сега, за какво може да се отнася това, дали за общественото положение или за Братството, никой не може да си го изтълкува. И досега още не ми е ясно дали се отнася за Братството, че Учителят си замина, че парахода се разби, че Изгревът в София се разруши от властта или се отнася за цялото човечество. Но това остана впечатляващо, но никой на никого не може да помогне... Сега е точно такова положението: Корабът потъна, от него едни се издавиха и си заминаха от този свят, други станаха корабокрушенци и се спасиха на необитаем остров. (Към N 22) Имаше някои като Христо Христов и др., които смятаха, че причината за неуспеха в комуната се дължи на това, че в комуната са при­ети стари хора, т.е. моите родители. А това не беше истина. Тия, които вну­шаваха това най не работеха и нищо не направиха и нищо не дадоха, а бяха готовановци, само критикуваха и не щяха старите. А пък ние на гърба на ста­рите изкарахме 4-5 години. И като си отидоха старите и комуната се разтури. Те мислеха да работят по два часа и през другото време да пеят и да живеят братски. А то не излезе така. У тях имаше недоволство по отношение на старите. А пък те старите крепяха положението. Ами ние развалихме тяхното положение. (Към N 25) Въпрос: „Брат ти Петър говори за един бордей, който се пълни с вода". Отговор: Става въпрос за София, в Подуяне. Стаята се пълне­ше с вода, защото 30 дни валяха проливни дъждове. И на другите хора мази­те се напълниха. В тая стая спяхме бати и аз. Първата година бяхме двама, но на следващата имахме чирак, който спеше също при нас. (Към N 28) Въпрос: „Кои са печатали беседи? Споменава се, че при чичо Слави Камбуров са печатани 11. и 12. серия". Отговор: Той бати по ги знае. Той работеше в печатницата. Аз тогава не съм вземал участие. Аз ра­ботех в Казанлък в картонажа. Не работих в печатницата. След като се изсе­лихме от Арбанаси 1935, 36, 37 и 38 г. работих при чичо Никола в Казанлък, но в картонажа, не в печатницата. Като се върна тати от войната тогава нашата печатницата (на Стефан Камбуров) се сля с тая от Нова Загора на чичо Слави Камбуров. Тати работи четири години и след това фалира, защото нямаше клиентела. Трябваше да се слеят двете печатници занапред в Нова Загора, понеже там нямаше друга печатница и имаше хубава работа. Та чичо Слави и ние работихме там. Та и сега работи като партийна печатница в Нова Загора. Та тя беше наша печат­ница и там работихме известно врем, но това беше преди комуната. Въпрос: „Петър Камбуров има ли творчество? Свои песни?" Отговор. Не, няма. Той обаче свиреше много хубаво и двамата си уйдисвахме. Той свири и пее и аз пеех. Много концерти сме давали дето отидем между наши­те хора. Тогава правехме много сбирки. Въпрос: „А твоите песни са записани, нали?" Отговор: Записани са, но искам в един тефтер да се напишат. Скъпо ще платя, но да ги има. Той, Сава Калименов ми обеща, защото неговата дъщеря е Учителю по солфеж. А тя имала приятелка, която специално пишела ноти. Той сега ще дойде с дъщеря си, през пролетта, та ще помоля да ми ги напишат. Това са 220 песни. (Към N 13) Кириловски беше ръководител на анархистите в Стара Загора. Той беше млад и много начетен човек. Кириловски спореше с Учителя. През 1922 и 23 г. той е организирал курсове по есперанто. Много из­вестни есперантисти са били негови ученици. По него време чичо Слави беше влязъл вече в Братството. Кириловски са го гонили като комунист, но незави­симо то това той е провел много курсове. Много стари комунисти в Пловдив са негови ученици. Бати кореспондираше с много чужденци на есперанто. Правил е и пре­води на беседи и др. Въпрос: „От кореспонденцията на Петър не е ли останало нищо. А снимки?" Отговор: Кой ти е обръщал внимание на това. Имаше у Васка, жена му, но дали ги е занесла в Търговище, не зная. (Към N 29) Тати (Стефан Камбуров) беше най-главния майстор в печатницата. Той създаде и другите печатници. Другите, както и чичо Никола и чичо Слави нищо не разбираха от печатане. Тати беше и машинист, и майстор, и словослагател. Той разбираше от всичко. Нашата печатница бе­ше в Стара Загора, а на чичо Никола в Казанлък. В Нова Загора беше друга. След Балканската война нашата печатница се сля с тази от Нова Загора. Аз не съм в течение на това, което се е печатало. (Към N 32) Сестра Стефанка Мирчева беше много добра сестра, ревностна, предана, изобщо хубав човек, като ясновидка виждаше в човека коя част на тялото е заболяла. Тя беше Учителю и партийка по някакво съображение, но имаше много хубаво отношение към Братството. Брат ми Петър живя известно време у тях. Петър се беше посветил на Братството, на идеите на Братството. Пееше, свиреше и където отидеше ставаше център. Къде ли не е ходил в южна България. Навсякъде биваше добре посрещнат и всички го обичаха. Много добре работеше. (Към N 35) Пампоров беше много добър есперантист. С есперанто той обиколи цяла Европа и разнесе идеите на Учителя, като с това свърши една много голяма работа. Той беше добър, ревностен, обикаляше и България, ръководеше курсове по есперанто. Ходил съм у тях и той е идвал много пъти у нас. Накрая остана сам и беше много закъсал, остарял. Жена му Гинка си беше заминала по-рано. Накрая Танка от Бургас беше при него и той може да каже нещо за него. Той присъствува на погребението му. Танк» и един брат от Наречен, те прибраха нещата на Пампоров. (Към N 37) Снимки и други работи може да има в Търговище. Снимките от брат ми Петър дори са номерирани. Имал е кореспонденция с Емилия Вилумсон. Последната искала да се омъжи за него. Учителят обърнал внимание обаче на друга, която впоследствие станала и ръководителка на братството - Ана Мазурс. Тя е била истинска сестра. Още когато бяхме в Бараково Емилия кореспондираше с бати. Той имаше някои неприятности с нея. Интересна е снимката от Рига. (Към N 9) Гина Гумренова живееше на „Опълченска" 66. Учителят живееше у тях. Тя посрещаше и изпращаше. Беше неуморна. Нисичка жена, но много хубав човек. Аз съм ходил у тях, спал съм там, с бати съм ходил. Там беше център. За Петко Гумнеров случая не мога да го разкажа. Той е разказван от мнозина, на тримата братя, които отишли да клеветят Гумнеров Учителят казал, че и тримата ще пострадат. Не бива да бъдат толкова жесто­ки към своя брат, на когото постъпката не е била толкова престъпна. Че и в Търново, когато отивали в Горницата по 10 души на молитва, никой не го ис­кал в групата си. Тогава Учителят го поканил да идат двамата като му казал: „Ела, брат, ние с тебе ще се качим". Той горкия възкръснал. Той беше хубав човек, малко гърбавичък. Учителят държеше за вътрешния живот на човека, същественото. Гумнеров може да е обичал, може да е харесвал това момиче - това не е престъпление. Те, престъпленията отвътре излизат. Тук повече е проличал характера му, темперамента му. От Рига започнаха да идват братя и сестри преди 1939 г, но от кога точно не зная. Това е моята най-голяма загуба. Бях се хванал в една вакуум­на фабрика в Казанлък. Тя беше сезонна работа, в която лете бях зает. (Към N 37) В Казанлък имахме хубав голям салон, в който се съби­рахме по 50-60 души. Имахме хармоничен духовен живот. Ходехме на екскурзии. Вечер, през вечер имахме спявки, изобщо имахме много хубав живот. Кой ще държи сказки сега? Тогава никой не ни пречеше (записано през 1988/89 г.). През 1938 г. пристигна Учителят в Казанлък. Той отседна у сестра Дукова. Снимката на балкона е от къщата на г-жа Дукова. Д-р Дуков беше един от първите ученици на Учителя. Дукова беше тогава около 80-годишна. (Към N 59) Игнат Котаров, както казах и по-рано ми е първи братовчед. Той беше много упорит. Като човек беше много добър и имаше желание на всички да услужи. Беше готов на жертви, но беше своенравен. Четеше и ценеше беседите на Учителя, но същевременно се занимаваше с йогите. Спореше често с Учителя и му викаше дядо Петър. Още когато е бил в Нова Загора като дете на 2-3 години бил се разболял от дезинтерия и 40 дни лежал и бил на умиране. Учителят тогава изнасял беседи в Нова Загора и Му казали, че детето на брат Иван Котаров е много болно. Учителят дойде у тях, аз присъствувах лично тогава, хвана го за ухото, но детето беше ни живо, ни умряло и каза: „Направете му търханичка, рекох". Направили му тархана и след това знаеш какъв беше - скала. А пък напоследък какво стана с него... Той ако беше умен нямаше да дойде до това положение. Игнат го познаваха много хора, да не казвам всички. ( Към N 13) За Търново. Сега не може да се познае къде е била Колибата, но не мога да забравя как вечер заставахме на молитва на колене и как свиреше Учителят на цигулка. Такава музика • неземна. По време на съборите сме се събирали по 1500-1600 души. Мястото на Колибата е било някъде където сега живее Павлина Даскалова. (Към N 1) Дядо ми се наричал Пеню, а баба ми Таня. сестра ми е кръстена на нея. Прадядо ми - Колю бил гърбав и от там се води името Камбурови. А брат му, чичо ми Иван е бил заточен в Диар Бекир. ( Към N18) Въпрос: „Казваш, че на три пъти небето е подсказвало на Петър, че баща ти не трябва да си продава имота. Кои са те?" Отговор: Когато бати взел да пише писмо на тати на три пъти изтървал писалката и тя се забивала в земята,като че някой я грабвал от ръката му, но въпреки всич­ко той пак написал писмото, в резултат на което баща ни си продаде къщата и двора. (В разговора взема участие и дъщерята на брат Марин - Катя.) Бея от нова Загора женел сина си, а дядо Колю отивал със сина си с каруцата за Сливен. Като минавали на мегдана имало борци - турци-пехливани. Дядо Колю отишъл да някъде да купи нещо и оставил каруцата си на сина си - дядо Пеню в случая, да я пази и да гледа през това време пехливаните, та после ще тръгнат за Сливен. Турчинът бил намазан целия с масло и тялото му лъщяло. То й надвил всички, имало и българи - местни и от северна България. Те били истински борци. Пък дядо Пеню бил младеж на 20 години и като гледал, гледал, че като му причерняло, че като отвързал на ба­ща си биволите, за да е свободен. А пък турчина бил казал, че залага биволи­те си на тоя, който го надвие. Дядо Пеню - 20-годишен хлапак тогава като ня­кой петел като си махнал престилката, че като запретнал потурите и казал: „Аз ще се боря с тебе!" А през това време турците се смеели: ха, ха, ха... Зер турчина-борец, намазан с масло - пехливанин... Но дядо бил силен човек. Като хванал с едната ръка турчина за рамото, а другата за чатала и като го вдигнал и с все сила го ударил в земята, та турчина не може да стане. Че като се спуснали турците, щели да убият дядо. В това време идва баща му - дядо Колю и се развикал: „Абе аз затуй ли те оставих тука", скочил да го бие. Пеню като се откачил от турците, че от там до Стара Загора избягал пеш. Ако стои ще го убият турците. Та от тогава дядо е бил още комита. Има и други случаи с него, при които той е проявявал своята сила, а с високия си ръст внасял респект в околните. А сега ще кажа нещо за вуйчо Иван Кота ров след като беше станал вече бял брат. Отиваме с него с две каруци за пясък. А в съботен ден в Стара Загора става пазар. Ние сме натоварили пясъка и се връщаме в Стара Загора. А пък отсреща духа един западен вятър и селяните накачулили ямур­луците си не гледат накъде вървят конете. По едно време една каруца закачи вуйчовата кола и вуйчо нещо се наведе и селянина го удари с камшика си, като мислеше, че вуйчо е виновен. Та вуйчо като се спусна, че като хвана ко­ня за юздата и извика: „Слушай, от една седмица съм бял брат, ако не беше тъй, тука щеше да ти е гроба!" Вуйчо Иван бил бабаитин на Стара Загора и ги е пердашил наред. (Към N 1) После имало един турчин, който ходел из лозята, а жените обикновено отивали да работят, да копаят и той отивал и ги закачал и се гав­рел с тях. Тук-там, тук-там, не оставял хората на мира. И дядо Пеню рекъл: „Аз ще го оправя тоя турчин!" И един ден облича едни скъсани дрехи, взема една мотика и една пукната стомна и тръгва нарочно, да го срещне. Вървял и гледал тук-там, тук-там и най-после го зърнал. Посрещнал го, но и турчина бил бабаитин. Дядо държи мотиката и вика: „Аз не очаквах, че е тука, аз не очаквах, че е така". Че като го хваща през чатала и като го удря в земята, че като го захванал бой, че бой, че бой, прострял го на земята ни жив, ни умрял и го оставил в лозята. Взел си мотиката и си отишъл. След това чакал дали турците няма да дойдат да го бият, да го арестуват. Но никой не дошъл. Минали 12 дена. По едно време гледа турчинът иде. Той го познал тогава и до окото му имало синина и му казал: „Абе, камбур, бива ли бе, ще ме убиеш, бе!" „Ще закачаш ли жените по кърищата?", го запитал дядо Пеню. „Няма ве­че", отговорил турчина. И оттогава мирясал къра от него. Страшна работа било. Дядо Пеню на времето е бил баш комита. Той се е срещал с Левски във фурната до хана, където са леели куршуми - местото дето се пали фурната. Димитър Караенев бил търговец. Имал манифактурен магазин. Стефан Желев и Колю Кюмюрджиев бяха търговци. Зная ги, но аз съм бил де­те тогава. Живеехме в Стара Загора,но нищо не мога да кажа за тях. (Към N 1) През 1912 г. баща ми стана вегетарианец. Тогава започна войната. Та ние още от деца бяхме в Братството. У Панайот Ковачев става­ше събранието. И Учителят беше дошъл там в Стара Загора, а ние играехме отвън и Учителят попитал: „Чии са тия деца?"'„На Стефан Камбуров", му отговорили. Тогава Учителят казал: „Добри духове Бог му е пратил". Аз, Марин Камбуров съм роден на 27.май 1902 г. Изкарах пети клас в Стара Загора и ми се повредиха очите. Отидох в земеделско училище, като мислех, че там няма да има много четене. Изкарах една година в Садово, но и там беше гимназия и после отидох в София да си лекувам очите и след това отидох в печатницата и станах книговезец. Подвързвах тефтери, книги... И след това бях вече в Търново с бати Петър на Колибата. След като се развали комуната останах в Казанлък във вакуумната фабрика. Но преди това две го­дини работих градинарство с Лалю, който е бил в комуната в Русе при анархистите. Той беше хубав човек, но вече не е между живите. С него рабо­тихме и в Казанлък. Той беше доставчик на фабриката. През 1928 г. се оже­нихме с Фирка. Но преди това като приключихме с комуната в Арбанаси бати нали отиде да работи в Рила планина, пък и аз и другаде, да плащаме борчо­вете от комуната към земеделската банка. Аз трябваше вече да се определя, дали да се женя или да не се женя и понеже не знаех кой път да поема оти­дохме с бати на ул. „Опълченска" 66 да питаме Учителя. Вечерта Учителя ни прие много весело, много ни се радваше и аз Го запитах: „Учителю, вече ос­танахме сами, не зная кой път да хващам, да се женя ли или да не се женя?" Учителят отговори: „Ти ще се ожениш", а на бати каза: „Ти няма да бързаш!. Тогава аз казах: „То аз ще се оженя, но коя да взема?" Защото в Арбанаси имаше две момичета, които бяха много близки до Братството, и до идеите -едната Фирка, а другата - Мара. Учителят каза: „Фирка ще вземеш". Те са стар род, много бота хора - Чамурови. Те бяха най-богатите в Горна Оряховица и в Търново. Бащата беше фалирал и те останаха шест деца. Умря майката, а после от притеснение умря и бащата. Най-голямата сестра беше Йорданка, после Ефтимия, Марин, който беше на мойта възраст, после Фирка, Христо и Атанас. Баща й се наричаше Димитър, а майка й Еленка. Хубава връзка имахме с Фирка. И от тогава насетне изкарахме 60 години. Всичките ми деца, че и внуците ми, мога да кажа, че са в Братството. Марияна и Лиляна са деца на Катя, Мариян и Бояна - на Стефка. Съпругът на Лиляна е към гражданската авиация парашутист, голям състезател по пара­шутизъм и ходи по цяла Европа - Стамо Янев - И.кап. Те се обикнали в Бургас, още като ученици. Светлозар и Веселин са деца на Роза. Христо Колев и Данка - съпругата му са от Ямбол. През 1947 г. два­мата с Христо решихме да направим комуна в Пазарджик. Там имаше едно братско семейство Доспевски. Последния е бил голям художник още в турс­ко време. Доспевски имаше още две сестри. Той притежаваше голям имот под гарата в с. Главница към 800 декара, много хубава земя. Там решихме, значи, да направим комуна - ТКЗС. Изселихме се от Казанлък и отидохме в Пазарджик където работихме 1947 и 48 година. През 1949 г. дойдохме в Прослав. Когато основахме ТКЗС в Пазарджик, тогава имаше специален за­кон за ТКСЗ-тата. Ходихме тогава в София при Трайчо Костов, който беше жив тогава и там узаконихме нашето ТКЗС. Върнахме се и започнахме да работим. Получихме много помощи и работихме две години, имахме голяма подкрепа - пари. Но през 1948 г. основаха друго ТКЗС в с. Главница, в което имаше 140 души партийци. Те туриха ръка на нашия блок. Те искаха да оста­нем като ръководители на тяхното ТКЗС, да ни включат в тях. Добре, но ние не можем да се разберем с тях понеже те не бяха идейни хора. Нашето сто­панство беше на друга основа. По това време в Прослав имаха нужда от ра­ботна ръка и ние се прехвърлихме там. В с. Главница щяха да ни разпънат от работа, а в Прослав беше най-богатото стопанство в България. Там идваха постоянно хора да видят как работим. Ние имахме най-голям трудоден в цяла България. В Главница бяхме 7-8 души и се пръснахме.' Двамата с Христо Колев дойдохме в Прослав. Тук беше друго. През 1958 г. направихме обеди­нение и след това работих още девет години, след което се пенсионирах. Хубави спомени имам от Прослав. ТКЗС-то стана след това АПК. През 1959 г. ни дадоха тия места където си построихме къщите. До тогава живеехме на квартири. Тук имаше други къщи - три-четири къщи, в които живееха първите кооператори и ние бяхме там на квартири. След което през 1959 г. и ние си построихме къщи където живеем досега. Имам един спомен, когато с Лалю работихме една градина в Казанлък. Отидохме да продаваме зеле по Старозагорските села. Минахме десетина села, но нищо не можахме да продадем. Пречистихме го, защото зелето се запали и започна да гние. По едно време отидохме в едно Новозагорско село Терфеллий, още го помня. Ние отидохме на запад горе на баира, а селото бе­ше по-долу. Значи ние бяхме на върха и още не бяхме влезли в селото. Че ка­то се изправихме и като започнахме да пеем народни песни. Знаеш ли какви песни, няколко една след друга, а то се чува в цялото село. Че като излязоха няколко души и питат: „Хубави момчета, какво правите тука?" „Абе дядо, зе­ле продаваме". И те отговарят: „Дай на мене една зелка, дай на мене две зел­ки и т.н. и т.н." За два часа всичкото зеле продадохме в това село. А пък ние мислехме вече да го хвърляме. Не върви зелето и туй-то. Та събрахме там много хубава храна, защото да не мислиш, че за пари го продавахме, не. Срещу един шиник зеле, един шиник жито. Та тогава с песните продадохме зелето. Панайот Ковачев е бил много представителен и като ръководител и съ­що като организатор. Единадесет години работих в печатницата и после във вакуумната фаб­рика в картонажния отдел до 1947 г. След това отидох в с. Главница. В Казанлък имаше солидни хора като чичо Никола, Захари Желев, д-р Дуков. Синът на Захари - Васко беше също хубав човек. Той пишеше хубави работи. Стефанка, дъщеря му пък беше асистентка в университета. Като млади още в Стара Загора като се събирахме веднъж бяхме 19 души младежи. Говорехме си кой го е страх, кой не го е страх и т.н. Нали Учителят поставяше задачи да ходят на Витоша нощем и т.н. Та тогава не зная как стана, но решихме да отидем на гробищата. И аз казвам на една сестра Еленка: „Ще дойдеш ли с мене на гробищата?" „С теб, кай - ще дой­да". И тъй посред нощ тръгнахме и ходихме на старозагорските гробища. А пък имаше една луна... Другите останаха у Стефан Желев, там беше събранието. Тя се хвана за мене и отидохме и обиколихме гробищата по лу­ната и за доказателство вземахме от едно гробче от едно венче за доказа­телство една китка. Та ходихме значи на гробищата посред нощ. По време на съборите ни пазеха военни, за да не се допускат бърко­тии от лоши хора, главно от попщината. Те се опитваха да организират нещо, но ние си свършихме благополучно работата. Военните не ни пречеха. Записала на магнетофонен запис, преписала, подготвила и редактира­ла Марийка Марашлиева. София, 10 май 1990г.
  9. 14. СРЕЩАТА В МЪРЧАЕВО С ВЪРЛ ПРОТИВНИК Веднъж, за едно лице, което беше един от най-върлите противници на Учителя и Учението, Учителят много тихо каза: „И той ще дойде при нас". Изнизаха се 5, 10, 15, 20 години без обаче този човек да измени абсолютно никак отношението си към Учителя и Учението. При .друго едно посещение при Учителя без да беше ставало дума в разговора ни за това лице, на тръгване аз казах: „Преди 20 години вие ми казахте за едно нещо, че ще стане. То още не е станало". И смеейки се добавих: „Няма да ви кажа какво бяхте ми казали, но все пак очаквам това стане". И наистина, след още 2-3 години, през време на бомбардировките над София, това лице само поиска да го заведа при Учителя в Мърчаево. До тогава бях виждала Учителя облечен само в бели или светло сиви дрехи. Тогава за първи път Го видях облечен в тъмни дрехи - тъмно сако и тъмни панталони. Беше облечен в тъмно син костюм. Толкова весел и засмян също никога не "о бях виждала. Той стоя прав и не ни покани да седнем. Разговаря весело и засмяно предимно с това лице по служебните му работи като шев на голямо културно учреждение, след което си отидохме. При сбогуването всички, включително и това лице, Му целунахме ръка. В Мърчаево ни беше завел брат Стойчо Чолпанов, който също беше на срещата.
  10. 12. С ПЕСЕНТА НА УЧИТЕЛЯ Учителят ни беше казал в тежки минути и времена да пеем. Случи се веднъж една заран се разтревожих така, че до дън душа започнах да треперя от глава до пети. Реших да приложа този Негов съвет, който Той ни беше дал в школата. Но как да запея когато от гърлото ми не можеше да излезне не само тон, но и звук. Обаче си спомних и тези думи на Учителя: „За всичко добро ще казвате мога". И започнах да се мъча да пея. Най-напред захвана да излиза от гърлото ми дрезгав звук, после глас, после тон, докато най-после успях да запея. Продължих да пея. Пях още и още, докато пеенето внесе в мене пълно успокоение. Тогава видях как щеше да ми се отрови до вечерта всичката кръв, ако не бях пяла и ако не бях сменила вътрешното си състо­яние с песента на Учителя. Друг подобен случай беше когато ни изсели комунистическата власт. Трябваше в две денонощия да опразним дома си и да (напуснем София. Щяха да запечатат апартамента и всичко, което е останало вътре нямаше вече да бъде наше. Моят мъж се отчая, искаше да се хвърли от прозореца. После вместо да опакова нещата легна и всичкото време плака с глас докато аз с помощта на сестра си и зетя си опаковах покъщнината като през всичкото време пях. Какви бяха последствията от това? Мъжът ми получи удар, пара­лизира се, боледува цели седем години, кога напълно парализиран, кога по-добре, а последната година и половина, неподвижно парализиран в легло, без да познава никого. Докато аз, която тогава пях, запазих себе си и можех да го изгледам до смъртта му. Имате ли такава опитност. Знаете ли какво значи сила, която идва с песента и те въздига нагоре, охранява те и те закриля. Срещу Новата 1971 г. премина през София един циклон. Аз бях в про­винцията далеч от семейство, роднини и близки. Съобщиха по радиото за пречупени тополи, изпочупени витрини и съборени постройки. Не знаех през кои часове на деня е минал циклона, за да съобразя поне дали са били в къ­щите си моите хора, дали са оцелели и те и жилищата им. Прекарах цели шест дена в страшна неизвестност за съдбата им, докато на шестия ден по­лучих вест от тях. Идеше ми да полудея, но през това време направих крайно усилие на волята си да пея. Пях песните на Учителя през всичкото това вре­ме и се спасих за трети път чрез пеенето. Успях да трансформирам състо­янието си иначе щях да се пръсна от вътре и от вън.
  11. 10. ЧОВЕК ЗАЗИДАН В КИЛИЯ След три години крайно тежък и угнетен живот, открих неочаквано, че нещо у мен беше убито, безвъзвратно изчезнало. По-рано когато се намерех сред природата, особено на някой планински връх, аз се забравях от възторг. А сега, само след няколко години измъчен живот, когато се бях из­качила на върха Камен дел на Витоша душата ми беше като окована в ледове. Стоях там бездушна като че ли бях със завързани очи без нищо да трепне в мен. Когато се върнах с тревога от направеното откритие, отидох при Учителя и Му го казах. Той ми отговори: „Нищо не се е изгубило във вас, всичко е пак там, само, че вие не можете да го видите, защото сте като човек зазидан в килия без прозорци". И наистина, аз така се бях зазидала и про­дължавах да се зазиждам още 15 години наред след това в отрицателни мисли, чувства и преживявания, че в паметта ми нещо започна да се обърква и да ми преки както при лекторските ми курсове, в които работех така и в най-обикновената работа в домакинския ми живот. При писане обърквах местата на буквите, а при говорете местата на думите. Веднъж казах на мо­мичето си: „Отрежи си ръцете, че умий хляба!" Друг път видях, че съм си под­писала името, като съм пропуснала една буква в него. Никога не бях сигурна, че това, което правя, пиша или изговарям е вярно. Но най-лошото беше, че това нещо 3 години наред се засилваше от ден на ден. Прибягнах пак до Учителя. Той ми каза, че това е от неправилно кръвообращение поради отри­цателни преживявания. Каза ми да правя всяка вечер горещи бани на крака­та си и да правя дълбоки вдишвания. Изпълних съвета Му и това зло, което се беше увеличавало в продължение на три години, не само че спря да се увеличава, но и съвършено изчезна след един месец. Учителят ми помогна да срина зида, с който бях зазидана в затворническата килия.
  12. 8. ДА ТИ ПРИТЪМНЕЕ ПРЕД ОЧИТЕ ОТ ЯДОВЕ Бях веднъж при Учителя на „66". Не помня вече по какъв повод бях отишла, въпреки че го помнех години наред, обаче това, което никога няма да забравя, беше страшно потиснатото състояние, с което отидох и възторжено-ликуващото, с което си отивах вкъщи. Отидох при Него примряла, вър­нах се оживена духом. Подобна резка промяна на вътрешното си състояние изпитах при друг един случай няколко години по-късно. След като поради непреодолими пре­пятствия не бях стъпвала на беседа три години наред, тръгнах за там един неделен ден. Излязох от дома си при такива обстоятелства, че не знаех как­во ще намеря там, когато се върна. Беседата беше в салона на Турнферайн. Беше светъл слънчев ден, но светът ми се виждаше тъмен. Салонът беше претъпкан с хора, които виждах като силуети. Тогава за пръв път разбрах, че изразът „беше ми притъмняло пред очите" произлиза от буквалния смисъл на тези думи. Сестра Бахчеванова ми даде мястото си да седна. Не разпознавах никого от братята и сестрите и не разбирах нито дума от това, което го­вореше Учителя. Когато беседата свърши и станахме да си вървим, видях сестра Райна Ковачева и я помолих да каже на Учителя, че имам силно жела­ние да посещавам беседите, но че имам големи препятствия за това. Тя ми каза, че може да го направи, но че е много по-добре да го направя аз самата. Тя ме пробута между навалицата от хора, които се тълпяха да Му целуват ръце, а някои от тях и да Го питат нещо. Намерих се до Него, целунах Му ръ­ка и казах: „Учителю, имам силно желание да посещавам беседите, но имам страшно големи пречки за това". Не вярвам да е имало някога на земята по-кротък, по-тих и по-спокоен глас от този, с който Учителят ми каза: „Вие постоянствувате и ще победите". В един миг товарът, който беше легнал до изнемогване върху мене, падна от гърба ми. Стори ми се, като че ли литнах във висините. Тръгнах си да видя какво е станало вкъщи, но вървях бавно, съвсем без да бързам, като дори се върнах от улицата в салона да търся забравени­те си там ръкавици, след което бавно и спокойно продължих пътя си. У дома намерих всичко в най-добър ред и атмосферата най-спокойна. И аз победих наистина и то накрая след 40-годишно постоянство, както ще се види накрая на моите спомени.
  13. 7. ПАДАНЕТО МИ ОТ СТОЛА Веднъж, пак през същата тази година, когато живеех при родителите си като момиче, паднах от един стол, на който се бях изправила и се ударих силно в облегалката му под лявото най-долно ребро. Паднах на земята и не можех да дишам. Гърчех се без да мога да поема дъха си. Колко време трая това положение не знам, но то ми се стори вечност. Мислех, че ще се удуша и ще умра. Най-после с голямо усилие успях да вкарам малко въздух в дробо­вете си и малко по малко пак започнах да дишам. На удареното място остана една болка, която беше особено силна при покашляне или кихане. Болката започна да се увеличава от ден на ден. След два дена стана силна и при смях, а след още други два - и при говор, а на шестия ден - и при дишане. Не бях ка­зала нищо на родителите си за падането, защото щяха да повикат лекар, а аз от малка не обичах да бъда лекувана от лекари, пък и по някакво вътреш­но убеждение нямах достатъчно доверие в лекуването им. В началото си мислех, че болката ще мине от само себе си. Но когато вместо да мине тя за­почна да се увеличава и стигна до там, че взе да затруднява и дишането ми, аз се смутих и не знаех какво да направя. По онова време Учителя познавах още много малко и не знаех нищо за силите, способностите и възможности­те Му, които откривах отпосле малко по малко, година след година. Учителят познавах още много малко. Ходех отскоро на беседите Му и бях ходила 2-3 пъти на частен разговор с него, заедно с Райна Ковачева, която си замина от този свят около 1920-28 г. Странно ми е, че въпреки това, аз още тогава имах чувството, че Той може да ми помогне. Помолих Невенка, петнадесетгодишното момиченце на сестра Ковачева да отиде при Него на „Опълченска" 66 и да Го попита какво да направя, за да ми мине. Разстоянието от бащината ми къща до „66" беше около 1/2 час. Едва се беше изминало толкова време от тръгването й, когато болката изведнъж изчезна, като че ли никога нищо не ме е боляло. Невенка се завърна и ме завари пак покачена на едни стол, да подреждам книгите си в шкафа. Тя каза: „Г-н Дънов каза, че няма нищо, ще ви мине". „О, Невенке, колко съжалявам, че напразно те накарах да ходиш чак до Юч Бунар на „66", - то вече ми мина! Колко съжалявам, че напразно безпокоихме човека. Дори ме е срам сега!" Ние и двете тогава не знаехме още почти нищо за Учителя. Толкова малко Го познавахме, че нито на едната, нито на другата и през ум не ни мина, че Учителят сам беше прекратил болката така внезапно в онзи момент. Тази мисъл ми проблесна едва 20 години по-късно при друго мое моментално излекуване от Учителя, за което ще разкажа по-нататък.
  14. 3. ФОРМУЛАТА „ЯЖТЕ, ПЕЙТЕ, МОЛЕТЕ СЕ" Започвам да описвам онези неща, които са ми казани от Учителя или господин Дънов, както го наричахме тогава, когато той живееше у брат и сестра Гумнерови в София на ул. „Опълченска" 66. Това беше през време на Балканската война. Тогава бях още момиче. Веднъж при един от частните ми разговори с г-н Дънов, го попитах: „Защо ни казахте в беседата „Яжте, пейте и молете се!". Да ни кажете да се молим - това разбирам, да пеем - това още как да е, но защо ни казахте да ядем?"Не помня точните думи, с които той отговори, но те бяха в смисъл, че яденето е храна за тялото, песента - храна за душата, а молитвите - храна за духа.
  15. 2. СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА Ще започна спомените си от 14-годишната си възраст, за да се види какво беше умственото ми и духовно състояние, когато срещнах Учението на Учителя в живота си. Бях ученичка в четвърти гимназиален клас. Един наш много близък сродник се беше завърнал от Франция, където беше прекарал 7 години, бе­ше завършил там медицина и се беше специализирал. Той беше се натъпкал с материализма на 19. век. Идеше постоянно у дома и развиваше теориите си. Дотогава аз живеех като всички други около мен, без никога да се запит­вам за проблемите върху живота и смъртта или несъществуването на Бога. Живеех с простичката, естествена вяра, която ми беше дадена от родители­те като дете. Не можех да възприема идеите на нашия родственик, но не мо­жех и да ги оборя. За тяхното доказване той ми цитираше имената на разни капацитети. По онова време нямаше нито радио, нито кино, нито даже пре­водна литература от където бих могла да почерпя нещо друго извън онова, което виждах и чувах в училището или у дома си. Сродникът ни отричаше съществуването на душата след смъртта, като казваше, че душата не е нищо друго, освен функция на мозъка. Заключението му беше: „Има мозък - има душа, няма мозък - няма душа". Ясна и проста логика, но съвършено погреш­но заключение. В детската ми душа настана голям смут. Когато почнех да уча уроците си по пиано при първите болки на мускулите на ръцете ми, мина­ваше ми мисълта: „Защо? Щом като е до гроба, няма смисъл!" И затварях пианото. Почнах да не мога и да уча, а бях честолюбива и се срамувах от учи­телите и съученичките си. Обаче сякаш че ли някаква невидима сила ме зак­риляше и от трите ученички в класа, които взеха матурата си с отличие, ед­ната бях аз. Истина е, че бях паметлива и че всичките клонове на науката ме интересуваха, но все пак ще разкажа един от случаите, за да покажа тога­вашната странна закрила над мене. Беше час по физика. Вдигнаха две уче­нички на дъската, едната от които бях аз. Само, защото учителят, като отво­ри тефтерчето си извика първо Стайкова, а после моето име - Петкова, Стайкова получи двойка, а аз шестица. Имахме за урок шестте закона за притежението на небесните светила на Гей Люсака. Стайкова беше учила, но зубрила думите без да ги разбира. Учителят се обърна към нея: „Стайкова, какво имате за урок?" „Шестте закона на Гей Люсака." „Кажи първия закон!" Стайкова нахвърли един куп разбъркани думи. Аз не бях учила, но бях внима­вала и бях разбрала законите. Учителят се обърна към мене: „Петкова кажи ти!" Аз казах закона. Ако Учителят беше казал: „Продължи" и двете щяхме да си седнем с двойки. Но той каза: „Стайкова, продължи!" Стайкова втори път наговори в безсмислен ред думите на втория закон, с което ми го подсказа. „Петкова, кажи ти!".Аз го казах. Той до края запитваше Стайкова и след нея ме караше да кажа аз закона. И по този начин, колкото да имаше известна несправедливост в дадения случай, аз си седнах с шестицата, а Стайкова, милата, с двойката. По този начин и съученичките ми винаги оста­ваха с убеждението, че всякога знам. Случаите за закрилата не са малко, но не им е мястото да ги разказвам тука. Обаче това не пречеше с всяка нова учебна година вътрешното ми смущение да се увеличава. Мисълта, че всичко свършва до гроба ме доведе до апатия и аз си казах, че щом като всичко свършва до гроба, няма смисъл да се живее, по този начин мисълта за само­убийството се зароди в мен. Това беше преди матурата, в последния клас. Хващаха ме истерични кризи. Затварях се в стаята си и плачех. Ръцете ми ставаха ледено студени. Криех това от родителите си и от всички наоколо -знаех, че те няма да ме разберат, започнах да търся най-безболезнения начин. Родителите ми все трябва да са заподозрели нещо, защото помня, че ми даваха да пия бром, за да ми успокояват с него нервите, вероятно по съ­вет на лекари. По това време свърших гимназията. Майка ми ме развежда цял месец из Европа, стояхме и в Париж 15 дена, през което време се сбъдна мечтата ми да видя Сара Бернар на сцената и да бъда очарована от омайна­та й игра. „Е, добре, а после?" и в това не е разгадката на живота." От там майка ми ме заведе в Швейцария, където стоях година и половина. После ро­дителите ми ме изпратиха в Германия, където стоях още толкова, но в България се завърнах в същото душевно състояние - смисъл в живота не намирах. Тогава ми попадна книгата „Древната Мъдрост" от председателка­та на теософското общество Ани Безант. Тази книга извърши цял преврат в мене. Тя хвърли светлина в пътя ми и ми показа смисъла на .живота, чрез пре­раждането и кармата. Обаче теософията беше много умозрителна и теоре­тична и затова, когато срещнах Учителя и Неговото Учение разбрах, че най-после съм намерила това, което съм търсила. Аз станах Негова ученичка. От начало не знаех нищо за Учителя. Мислех Го малко нещо повече от обикновен човек. Не знаех също, че Той владее ясновидството - шестото чув­ство и то в толкова висока степен. Започнах да посещавам беседите на Учителя, за да направя удоволствие на една моя приятелка. В началото не разбирах беседите, струваше ми се, че мислите в тях нямат логична връзка помежду си. После постепенно разбрах, че Учителят, като е долавял мислите на мнозина от нас и им е отговарял, като ги е вплитал в беседите си. Много е естествено, че по такъв начин обикновената логика може да пострада. Един много красноречив такъв случай ми разказа за себе си една от сестрите - Наталия Чакова. Тя била Учителю в провинцията и всяка Великденска вакан­ция и коледна ваканция е идвала на Изгрева да слуша беседите на Учителя и да Го помоли за един частен разговор, в който да поиска да й разясни някои неща от беседите или от живота, които не разбира. За да не ги забрави, този път си записала в тефтерчето седем въпроса. Това било през една Коледна ваканция. Имало е много хора надошли от провинцията. Тя слушала беседите, но не успяла да се вреди да помоли за частен разговор. Наближавало деня, в който тя трябвало да бъде на служебното място. В пос­ледния петъчен ден тя успяла да помоли Учителя за частен разговор. Той й казал да отиде при Него на следния ден. Когато Го потърсила на другия ден, оказало се, че Той бил на екскурзия на Витоша с група ученици. Тя помислила, че ще се върне рано и тогава Той ще я приеме. Но те се върнали късно и тя не могла да отиде при Него. На другия ден, в неделя, в 5 часа за­ранта е имало беседа в салона на Изгрева. Тя седнала на един стол и навела глава от мъка, че веднага след беседата трябва да тича на гарата, да не из­търве трена си. Едва слушала какво говори Учителят. По едно време чула, че Той между другото отговаря на първия й въпрос. След това и на втория, и на третия и така до края. Радостта й нямала граници. Когато след беседата отишла при Него да се сбогува, Той й казал много тихо: „Аз Ви отговорих на седемте въпроса". Ако Той й беше отговорил на въпросите в частен разговор, резултатът от това далеч нямаше да бъде същият. Учителят зна­еше как да ни ръководи и възпитава. Спомените си ще разкажа по известен хронологичен ред, за да може да се види колко недоверчиво съм гледала на Учителя в началото и как съм стигнала постепенно до напълно обоснована пълна вяра както в Него, така и в Словото Му. Спомените си ще започна от онези неща, които са ни казани от Учителя или П. Дънов, както Го наричахме когато живееше у сестра и брат Гумнерови на „Опълченска" 66 през време на Освободителната Балканска война и бях още момиче.
  16. 1. ПРЕДГОВОР ЗА СРАМА БЪЛГАРСКИ Учителят слезна на земята, за да помогне на хората да намерят пътя, който да ги освободи от злото и да ги отправи към Бога. Той работи кротко и безмълвно със Словото и делата Си най-напред в къщата на ул. „Опълченска" 66 в София, после в салона на Изгрева, на съборите в Търново, както и на планината. Всякой беше свободен да дойде да Го чуе, да остане да Го слуша или да си излезе. Но понеже всяка проява на Доброто се спъва от силите на Злото, така и сега клеветите по Негов адрес, разпространявани и устно, и чрез пресата, и чрез отделни брошури се сипеха от всички страни върху Него. Неведнъж Него Го задържаха в участъка, неведнъж Го интернираха, не­веднъж Му забравяха да говори. Когато Пилат е повикал Исуса и забранил да говори против митарите и фарисеите, Той му отговори: „Ако забраниш на из­вора да извира, той няма да послуша тебе, а ще послуша Тогова, Който го е накарал да извира". Учителят понасяше клеветите и наказанията, но не преставаше да ни поучава. Той изцеляваше в един миг всички болести на ония, които се обръщаха с вяра и молба към Него. Когато Той завърши задачата Си на осемдесетата си година, Той ни напусна. Един ден преди да издъхне, Той бе казал: „Този път няма да ме хванат!" На другия ден новата власт - комунистите са дошли да Го арестуват, но „не са Го хванали" - Той не е бил между живите на земята. Било е на 27.ХII.1944 г. Задачата на Учителя се отнася не само до българския народ, а и до всички народи по земята. Имаше мнозина из цяла Европа, които Го знаеха. И не само из Европа, а и отвъд океаните. Беше преди 9-ти септември 1944 г. Нареждахме се за ритмичните уп­ражнения на полянката на Изгрева. Там пристигна група от няколко души от тогавашна Сърбия. Те разправяха, че писали в Япония да питат техния (...) не помня японското му име, Учител ли е техния духовен водач Оомото. Отговорили им, че Той не е Учител, а е мъдрец. „Учител вие имате в съ­седната вам България". И тази група сърби, които видях на полянката на Изгрева, бяха дошли да намерят Учителя. След 9-ти септември една наша делегация, в състава на която влизал и един прокурор, чиято майка била от Братството на Изгрева, била изпратена в Япония. Когато били приети там от официалното лице, прокурорът видял на стената снимки от разни хора и се зачудил като видях между тях портрета на Учителя. Когато запитал японеца какво търси този портрет между другите снимки, японеца му отговорил: „Светът ще се оправи само тогава, когато хо­рата започнат да живеят според Неговите Думи". А пък аз срещнах преди две години в България една жена от Дупница, която даже и името Му не беше чувала. Смятам, че е не само срам, но и грях да има в България човек, който да не е чул името Му и да не знае, че Учителят посади на българска почва това семе, от чиито плодове ще се ползва не само българския народ, а и цялото човечество. Ето защо са длъжни всички ония, които са били в контакт с Него, да споделят с останалите хора всичко онова, което са чули и видели от Него, а не да го отнесат със себе си в гроба, както направиха вече мнозина от нас. В следващите страници аз ще разкажа всичко лично чуто от Учителя или преживяно във връзка с Него, което си спомням, от най-дребното до най-величественото. С. Бистрица, Софийско 1954 г.
  17. КОМУНИСТИЧЕСКАТА ВЛАСТ И ДЪНОВИЗМА Бележки на редактора. Едно десетилетие след 9.IХ.1944 г., когато комунистическата власт бе укрепена, беше гласуван закон за привилегии на т.нар. активни борци срещу фашизма и капитализма, като бяха включени всич­ки онези, които съдействуваха повече или по-малко на комунистите в нелегал­ната им борба срещу предишната власт. За едно десетилетие те нараснаха на десетки хиляди. Никола Гръблев остана на военната си пенсия. Беше успял да премине онова сито поставено от комунистите, при което всички бивши офицери бяха уволнени и без изключение бяха разследвани за евентуални прегрешения и престъпления към комунистите. Никола Гръблев не пожела привилегирована пенсия като съдействуващ за спасяване на 54 души комунисти. А това навремето бе нещо повече от подвиг. Никой не бе спасил толкова хора от разстрел. През 1960 г. бе отпечатана една книжка „Антинаучното и реакционна същност на дъновизма" от Борис Ценков. Ще цитираме извадки от нея. „Петър Дънов проповядваше пълно пренебрегване на политическия живот. Но делата му имаха друг характер: те следваха политическата линия на фашистката буржоазия. Първият заместник на Дънов - Любомир Лулчев беше в продължение на две десетилетия един от най-близките тайни съветници на цар Борис III. Той с пълно право си спечели прозвището „българският Разпутин". Съден заедно с фашистките регенти и министри от Народния съд, той получи смъртна присъда и беше ликвидиран." (стр.36) „Както вече показахме, в периода на фашистката диктатура и мракобесие дъновизмът бе на служба в двореца посредством Л. Лулчев. Как може тогава да се говори за някаква любов или съчувствие към социализма от страна на дъновизма. Независимо от това, религията и социализмът са изобщо несъвместими. Затова пък религията и фашизмът се оказаха отлични съюзници." (стр.48) „След Девети септември, когато дъновизмът не можеше вече да чака никаква подкрепа от страна на държавата, в организацията на Бялото Братство намериха тихо пристанище не един от бившите хора: царски офицери, национализирани индустриалци и разни други декласирани елементи." (стр.64) „Борбата срещу дъновизма на идеологическия фронт е борба за абсолютно господство на марксистко-ленинския мироглед, борба срещу остатъци­те от капитализма в бита и съзнанието на трудещите се." (стр.87) През 1981 г. бе отпечатана книгата „Психология и психо-патология на религията" от Васил Милев. На стр. 112-119 в стаята „Секта на дъновистите" се опитва да твърди, че Петър Дънов имал слухови халюцинации, налудничави изказвания за величие, мисловна разкъсаност, цитират се различни автори преди 1944 г. срещу Петър Дънов, за да се докаже накрая, че у него съществува „наличието на сериозно психическо заболяване от кръга на парафрения, етап в развитието на параноидна шизофрения. Тези две книги се допълват една с друга и всеки един ред по това време подлежеше на строга цензура и се отпечатваше само това, което бе съгласувано с комунистическата идеология и с целите на комунистическата власт. Поместваме тези бележки, защото те много добре илюстрират като епилог необикновените духовни и житейски опитности на Никола Гръблев - ученик на Учителя Дънов и офицер от българските войски.
  18. 11. СПАСЯВАНЕ ОТ РАЗСТРЕЛ НА 54 ДУШИ КОМУНИСТИ ОТ ЕДИН ЧЛЕН НА БЯЛОТО БРАТСТВО След разгрома на Септемврийското въстание през 1923 г. Партията на комунистите бе обявена вън от законите и разтурена. Всичкото имущество, заедно с архивите, бе иззето. Попадналите списъци на партийните членове бяха използвани за тормоз над тях. Властта беснееше, народа се изпоплаши и по-страхливите започнаха да се крият. Властта използува това и започна да арестува по-активните другари. По-буйните се обявиха за нелегални и за­едно с някои анархисти поеха Балкана. Акцията не бе напълно организирана. Нямаше продоволствие, нямаше уредени квартири. Точно през това време властта предприе хайка и на площад „Хаджи Димитър" в Сливен. Започнаха да излагат убити партизани и насила караха гражданите да ги гледат за назидание. Това ужаси народа и го възмути. Той временно сви своите бойни знамена и наново започна да се организира за реванш. Запристигаха от София инструкции. Партията в Сливен наново заживя конспиративно. За съжаление, обаче, из между нас се яви предателя Никола Бързаков - таен агент на властта, бивш наш предан другар. Той през всичкото време на пре­биваването си между нас е шпионирал. Когато организацията ни обхвана и селата, властта започна своите действия. Първи бе арестуван Иван Георгиев - студент-юрист, секретар на организацията. Не можейки да издържи наложените му изтезания, той разк­рива цялата организационна мрежа. Чорапът се разнищва, арестите започват. На 1 април 1925 година арестуваха Ст. Гагов. Това бе предупреждение, че идва и моя ред. Бях уверен в това от факта, че когато го предупредих за нареждането на Партията да приеме и приюти нелегалния П. Тотев в дома си за няколко дена, той се подвоуми, но се съгласи. Първата ми грижа бе да унищожа всичко, което не трябваше да попадне в ръцете на властта. В същата нощ на предупреждението ми, към 10 часа вечерта на определеното място ми бе предаден от Ив. Георгиев въпросния П. Тотев, когото заведох в дома на Ст. Гагов. , Направихме план за евентуално отстъпление ако по някоя случайност се наложи. На другата вечер занесох на въпросния П. Тотев голяма кама за отбрана от близо, потури, салтамарка и калпак за по-незабелязано премина­ване на сръбската граница по установен план, през специален канал. След няколко дни Тотев бе предаден на специален човек за преминаване на границата, което мина благополучно. Същия месец, на шести април 1925 г. арестуваха и мен. Заранта, прид­ружен от двама агенти бях на гарата за Бургас. Денят бе слънчев, топъл, приятен. Слушайки ритмичното тракане на колелата на влака неволно си зада­вах не веднъж въпроса: Какво ли ме очаква от днес нататък?... На всяка гара пътниците, слизайки от влака се спираха пред кабинката, в която бях затворен сам - на прозореца бе поставена табелка „Влизането забранено". Същото правеха и пътниците, които се качваха. Привечер стигнахме на гара Бургас. Комендантството усили охраната с още един полицай. В обществената безопасност бях посрещнах и поздравен от палача Баладински с ругатнята: „сволоч" и освежен с една силна плесница, която размъти мозъка в главата ми. Там беше и Иван Георгиев, който не може­ше да издържи погледа ми и излезе. След „обичайното предаване-приемане" бях записан.и изпратен (заве­ден) във вагон N 2 до пристанището. Първото зловещо отваряне на вагона ми направи смразяващо впечатление. Вътре лежаха по корем не хора, а пребити от бой трупове. Гледка по-страшна от тая на бойното поле. Четейки ужаса по лицето ми, един от другарите, който лежеше на едната си страна ми каза: „Нещастнико, и ти като нас ще бъдеш, само знай едно: изпуснеш ли се да ка­жеш само малко от това що знаеш, то ще трябва да признаваш и работи, ко­ито не си даже и сънувал. Затова само мълчи и нищо не признавай - не издавай другарите си, защото ти и аз и тия трупове, които лежат тука, ако не бяха издадени, нямаше да бъдат в това състояние. А най-вече ще бъдеш презрян като предател и рано или късно съвестта ти ще заговори и ти сам ще се през­реш". Той не можа повече да издържи, легна по корем и ме помоли да открия седалището му, което гореше като огън... Храна не ни даваха и такава трябваше да си набавяме от вън - било чрез караула или чрез наши близки. Това много улесни предвидената от по-рано връзка с външния свят. Всеки обед в донесената храна на другаря Стоилов -адвокат, в готвеното имаше малко кокалче, в дупката на което се намираше костен мозък, а зад него в дъното на дупката - малка бележка написана стенографно. Въпреки подозренията на охраната, конспирацията чрез кокалчето остана неоткрита. По този начин ние следяхме събитията. Животът ни през деня коренно се отличаваше от тоя през нощта. Макар и пребити, ние си позволявахме от време на време и шеги, обаче, през нощта напрежението ни бе голямо, особено към полунощ, през което време палачите почваха своята работа. Вратата на един от товарните вагони, където бяхме нахвърляни бавно се отваряше и повиканата жертва слизаше с хиляди проклятия и със силното же­лание да запази спокойствие и мъжество пред палачите. Обстановката в инквизиционната стая му е позната: каучукови бичове с надпис „Аз знам всичко и всичко ще кажа!", няколко пияни агенти-палачи, готови да бият, а от страни - маса с червено вино, нарязана сланина и чесън - любимия аперитив на садиста Баладински (белогвардейски офицер). Дали природата е създава друг подобен звяр - човек, не знам, но този садист Баладински, нямайки възможност да пие кръвта на своята жертва, налива и пие от виното, мислейки, че пие кръвта на жертвата си и то в момента, когато жертвата му се гърчи от болки, причинени от необузданите удари на бичовете. Седалището се подува, посинява, напуква се и когато кръвта започне да пръска лицата им, тогава прекратява своята жи­вотинска наслада. И ако ти си позволиш, преди те да спрат да им извикаш „Спрете палачи!", тогава ти си завинаги загубен. Такъв бе случаят с нещастни­ка Ст. Воденичаров, укривател на нелегални. След като го убили, за да прикри­ят злодеянието си, те го хвърлили от прозореца на четвъртия етаж, уж че той сам се хвърлил и рано заранта го погребват без предварително обследване и медицинска експертиза. С пребито тяло и окървавена риза те отвеждат обратно във вагона сво­ята жертва, мислейки, че с това са убили неговия борчески дух и че след ден-два ще се принуди да направи пълни самопризнания. Грижите на неговите другари са много скромни: разкопчават му панта­лоните и долните гащи, червени от кръв, отлепват окървавената риза, разголват седалището посиняло, напукано, подуто и то с такава температура, че при­лича на мангал с разжарени въглени. Само въздухът може да облекчи състо­янието на нещастната жертва. Това се повтаря всяка нощ по няколко пъти от всички вагони с редки изключения. Казвам с редки изключения, защото има­ше един от дежурните по караулите офицер, който не позволяваше през него­вото дежурство да вземат арестанти от вагоните. А как узнавахме, кога ще бъ­де той дежурен по караулите? Това ни известяваше малкото конспиративно кокалче със скритата в него бележчица. Това бе за нас единствената отрада. Пълна тишина и спокойствие цареше тогава. Само морето неспокойно разби­ваше вълните си в брега. През малката дупка-прозорче се виждаше полюлява-нето на високите мачти на гемиите, закотвени недалеч от брега. Чуваше се как градския часовник със своите удари отмерва времето и уплашени чайките със своите писъци нарушаваха нощната тишина. Обаче, не винаги ни носеше доб­ри вести нашето малко конспиративно кокалче. 16 април 1925 година. Паметна дата. Чувствуваше се нещо зловещо. Атмосферата натегната. Голямо брожение в града. Нещо изключително, нещо ужасно във вагоните. Стражата е усилена. Движението към пристанището -замряло? Всички се питаме: Какво става в града? - неизвестност, мъчителна и мрачна цари около нас. Най-после пристигна нашия информатор - кокалчето. Костният мозък се изсмуква, малката бележка се показва и инстинктивно ръцете, които я държат треперят, бавно я разтварят и, о ужас! Бележката гласи: „Атентат в църквата „Св. Неделя". Множество убити и ранени! Народът възмутен. Иска да ви линчува. Гответе се за най-лошото! И все пак кураж!" Може ли да се опише ужаса, изживян от нас! Да умреш в неравен бой на барикадите е чест, но да умреш вързан, не е ли позор? Какво да се прави? Вечерта настъпва. Мрак изпълва вагоните, а ние притаили дъх, все чакаме, ча­каме готвената ни Вартоломеева нощ. Навън става все по-тъмно, все по-злове­що бучи морето, все повече и повече се обтягат нервите, а ние чакаме, чакаме... О, Господи! Докога ще продължи това? Докога това работническо тегло? Нима сме толкова големи престъпници, за гдето искаме по-човешки права, за гдето искаме повече хляб за народа? За това ли са ни затворили в тия вагони, като зверове, че искаме и ние като творим материалните блага да се ползуваме по-справедливо от тях? В такова трескаво състояние прекарахме нощта. Последва затишие. Разпитите продължаваха и то с единствената цел всеки обвинен да подпише изготвените му показания. Всичко вече е ясно. Конспирацията напълно разкрита. Не ни оставаше нищо друго, освен да капитулираме. Излишни бяха всякакви увъртания и отричания. Трябваше да се подчиним на съдбата с единствената последва надежда да отречем показанията си в съда, като насила изтръгнати и да представим веществени доказателства за това: кървавите ризи и посинелите тела. Макар и бавно, времето минаваше, всяка нощ вагоните зловещо се отваряха, неподписалите още своите „самопризнания" другари се отвеждаха и връщаха, но не така пребити. Цареше привидно спокойствие. Към края на месеца - нова изненада: незабравим петък! Кокалчето ни съобщи, че през нощта се готви страхотна изненада, но и надеждата за пре­дотвратяване не е малка - съберете сили! Ново напрежение... Към 12 часа полунощ, от към града се чуват стъпки на много хора, които бавно се приближават към вагоните. Караулът е извикан в оръжие. Караулният началник извиква: „Кой там?" Последва отговор: „Началника на обществената безопасност Баладински и неговите помощници Мандражийски и Коларов. По заповед на полковник Пенев идем да ни предаде­те по този списък 54 затворници, които тези наши другари от София ще отве­дат в друг затвор." Последва твърдия отговор на караулния началник: „Без за­повед на дежурния офицер по караулите г-н капитан Гръблев, не позволявам да се взема нито един от затворниците". Възбуден от резкия отказ на караулния началник, Баладински отговаря: „Щом доброволно не ги дадете, имам хора насила да ги взема". „Това няма да позволя" и веднага последва заповед на караулния началник: „Готови за стрел­ба". Препълнен със злоба, Баладински пита: „Къде е дежурният офицер по караулите?" Отговор: „Не е наша длъжност да знаем къде е, щом на вас трябва, намерете го!" Пред страха от грозящата ги опасност, палачите отстъпиха, но не си отидоха, а спряха в страни от караулното помещение. Само един потегли към града, навярно изпратен да търси дежурния по караулите офицер - капитан Гръблев. Караулът също остана в оръжие. Колко ясно се виждаше от малките ва­гонни прозорчета всичко това!... Могат ли да се намерят думи, за да се опише трагедията, изживяна от нас? Градският часовник бие един, а ние все наблюдаваме. Палачите са все на същото място, войниците са също с пушки в ръце. Търпението се изчерпа, зъбите тракат от студ, а те все там. Навярно кроят нещо адско. Чуват се два удара. Часът е едва два, на нас ни се струва, че е изминала цяла вечност. Градът е потънал в тишина, а ние чакаме, чакаме притаили дъх. Часовникът бие три, мрачината се усилва, уличните лампи губят сякаш от сво­ята светлина. Близко някъде в квартала изкукурига петел, последва го втори, трети, а ние все чакаме, чакаме развръзката на тая нощна драма. А те - палачите са все на същото място, издавайки своето присъствие с малките светлинки на цигарите си. Най-после към четири часа, от към града се чуват тихи стъпки. Стъпките все повече се приближават, все по-близо и по-близо и, о чудо! Пред караулно­то помещение се показва капитан Гръблев. Изтръпнали от ужас, следим развръзката. Баладински се отделя от сво­ите хора и изправяйки се гордо пред капитана, заговорва: „Господин капитан Гръблев, по заповед на полковник Пенев трябва да ми предадете по тук посо­чения списък 54 затворника, които пристигналите от София агенти ще отведат в друг затвор". Гръблев отговаря: „Имате ли писмена заповед за това?" „Не", отговаря твърдо Баладински - и ако доброволно не ми ги дадете, имам хора на­сила да ги взема". „Значи нападате караула" и веднага заповядва: „Караул, го­тови за стрелба! Втората редица приготви бомбите!" Озлобен от своя неуспех, садиста Баладински, отивайки към своите хора, почти реве: „Утре ще отгова­ряте с главата си за неизпълнение заповедта на г-н полковник Пенев"... Почна да се развиделява. Звездите, които бяха свидетели на разиграла­та се нощна драма избледняваха и сякаш се стопяваха на небосвода. А слън­цето се показа иззад морето и сложи началото на новия ден. Морето леко плискаше своите вълни и сънливо люлее закотвените край брега лодки и гемии. Следствието беше към своя край. Подсъдимите щели да бъдат разстре­ляни на групи. Бързали с изготвянето на обвинителните актове. Предстояло скорошно изпращане на подсъдимите в Сливен. Тия и други подобни сведения получавахме все чрез малкото кокалче. Определеният за евакуация ден дойде. Тъй като пиша по памет, не мога да си спомня дали през юни или през 1оли бе­ше нашата евакуация и подробностите по нея. Един прекрасен слънчев ден ни натовариха на влака за Сливен. Макар че това се пазело в тайна, гарата бе задръстена от хора. Разделени на групи, бяхме отведени в различни участъци и голяма група в полусъборената джамия, пригодена за затвор. Във Сливен научихме, че нашия благодетел капитан Гръблев бил от Бялото Братство. Във навечерието на процеса всички бяха прибрани в затвора. В деня на процеса, улиците през които трябваше да минем, бяха пълни с любопитни тълпи. Конвоирани (съпровождани) от силна охрана, влязохме в съда, който бе открит и обвинителните актове прочетени... Първом бе разпитан Иван Георгиев. Той като студент-юрист със силни ду­ми отрече дадените от него показания по процеса, като изтръгнати с насилие и побой, посочвайки на съда кървавите си ризи, посинелите си тела и напукани седалища. Въпреки веществените доказателства, съдът бе неумолим и прочете предварително приготвената тежка присъда... Затворът прибра своите жертви във влажните си килии... От тогава се започнаха родилните мъки на 1944 година. След повече от 33 години от горните събития, случайно чух да се споме­нава името на другаря Никола Хр. Гръблев. Припомняйки си, потърсих го в квартал „Изгрев" край София. Намерих го, благодарих му и го запитах: „Как да се обясни това съвпадение, че през тази нощ на замисления разстрел, той да бъде дежурен по караулите?" Той ми отговори, че има запазени бележки по то­ва и че ще ми ги съобщи допълнително писмено. Предавам буквално неговия отговор: „Към края на месец април, току-що се бях върнал от казармата и се готвех да обядвам, ми съобщиха, че двама души ме търсят. Излязох и виждам двама души зад къщата ме викат с ръка. Отидох при тях. Казаха ми, че току-що са пристигнали от София. Дошли специално при мене, понеже знаели, че само аз мога да помогна в случая. Казаха ми, че имали положителни сведения в София, че през нощта ще изкарат около 50 души комунисти от вагоните и ще ги убият. „Ако нощес не ги избият, после няма да го направят, защото са нап­равени постъпки". Казах им, че много трудна задача ми дават. Разводът на караулите ста­ва в 14 часа, а сега вече е 13 часа. Освен това, вчера в 14 часа се смених, като дежурен по караулите. „Господин капитан, друго няма какво да ви кажем, ос­тавяме на вас, каквото можете да направите" и си отидоха. Оставих яденето, позамислих се малко и си казах: „Една глава е по-малко от 50 глави, да става каквото ще". Бях ерген, нямах задължения към никого, от смърт не се боях. Поисках служебната книга и видях, че дежурен по караулите трябва да постъ­пи капитан Шукаров. Изтичах до тях. Сварих го, че обядва. По щастлива слу­чайност бях получил парол за постъпване дежурен по караулите в събота. Казах му: „Шукри, моля ти се, в събота имам много важна работа,'нека да пос­тъпя сега за дежурен по караулите, а ти в събота". Той се ухили и извади плик­чето с парола, даде ми го и аз му дадох моето. В,14 часа направих развода. Подчертано припомних на войниците, да не се дават никакви хора от вагоните през нощта. Вечерта се настаних в ротната канцелария. Пратих доверен войник при телефона с поръчение, ако ме потърсят веднага да изтича и ми съобщи. Към полунощ дойде войника и ми съобщи, че ме търсят по телефона. Казах му, че ще отида на площадката на показвачите на брега на морето. Той да се навърта при телефона и само ако. стане голяма тревога (дойде началника на гарнизона и други подобни), да дойде и да ми съобщи. Иначе, само да следи. Останах на площадката до три часа. Излязох и тръгнах да проверя караулите. Посрещнаха ме полицаи и ме помолиха да отида веднага на пристанището. Аз, обаче, започнах проверката от затвора. Като стигнах до вагоните, посрещна ме Баладински с думите: „Господин капитан, вие нарочно станахте дежурен по караулите". В това време караулния началник се приближи към мене и ми рапортува: „Караула и постовете са в до­бър ред". „Караулът е извикан в оръжие, понеже Баладински искаше насила да му предадем 54 арестувани от вагоните". В подробности ми разправи следното: Към 23 и половина часа Баладински отишъл при него със списък да се извадят и предадат 54 човека от вагоните. Караулният началник отговорил, че без разрешение на дежурния по караулите, не може да му ги предаде. Баладински отговорил: „Какво ще питам дежурния по караулите, те всички ги дават, освен капитан Гръблев, а сега е дежурен капитан Шукаров". „Не, казал подофицера - капитан Гръблев ми даде парола и за мен той е дежурен по кара­улите". „Той вчера се смени, казал Баладински - ако не ми ги дадеш, насила ще ги взема". С него имаше около 20 души убийци специално за целта, изпра­тени от София и той се чувствувал силен. Караулът бе 18 човека. Караулният началник веднага го извикал в оръжие и казал на Баладински, че веднага ще употреби оръжие, ако приближат вагоните. Тогава Баладински отишъл на теле­фона и съобщил в полка и полицейските участъци да ме търсят и ми кажат да отида на пристанището. Търсили ме из района на полка, в канцелариите, вкъ­щи няколко пъти, из града, но понеже се бях скрил, не ме намериха. Тогава аз се обърнах към Баладински и групата с него и им казах: „Само две минути ви давам да се махнете от тука, след което ще употребя оръжие, и дадох команда - предната верига приготви се за стрелба, задната приготви бомбите!". Мърморейки групата веднага си тръгна. Тръгнах към казармата. Щом стигнах, посрещна ме един войник от гар­низона и ми каза, че ме викал началника на гарнизона полковник Пенев канце­ларията си. Отидох. Щом влязох, пристъпих да рапортувам, но той ме посрещ­на с думите: „На дъното на морето ще те пратя! Ще пазим комунистите!", като блъскаше с юмруци по бюрото. След като се насити да ме ругае, иззвъня на дежурния писар и му каза: „Направи наредба, новият караул да постъпи в 6 часа, вместо в 2 часа след обед". На мене каза да си оставя оръжието на бюрото. След като го оставих, казах му: „Господин полковник, не мога да си обясня защо така грубо се отнасяте с мене. Всички знаят, че аз никога не поз­волявам да се дават арестувани извън работното време. Аз съм се клел два пъ­ти да служа вярно и честно и да пазя реда и законите в страната. Това, което правя е според законите, а вие карате да престъпвам клетвата си. Правете каквото искате с мене". Той се замисли. В това време влезе писаря с новата наредба, за да я подпише, понеже беше 5 часа и комендантския адютант не бе дошъл. Писарят каза: „Господин полковник, да подпишете наредбата". Той му отговори: „Иди си, ще остане същия караул". После се обърна към мене и ми извика: „Гръблев, с християнски чувства не се управлява тоя народ". От това разбрах, че той не знае, че са идвали при мене хора от София. Понеже виждах, че ме грози голяма опасност, особено, ако са узнали, че са идвали при мене хора от София, бях скрил малък пистолет у мене и щом видя неминуемия край щях да се застрелям". Написал и записал: Петър Радев (подпис) „Орехова гора" 68, София VIII.
  19. 10. ВЪПРОСИТЕ НА ВЛАСТТА И ОТГОВОРИТЕ НА СЪВЕСТТА По време на процеса срещу Бялото Братство през 1957/1958 г. власти­те обвиняваха, че всички последователи на Дънов са поддръжници на царс­ката власт, на буржоазията и на фашистите през 1940-1944 г. За да се защитят от тези обвинения Боян Боев изпраща една кратка бележка до всички братства в страната да издирят онези братя, които са по­магали на комунистите, когато са били арестувани. Намерили се около 10 човека. Но техните показания не се взимат предвид, защото са дъновисти. Тогава прави изложение един от комунистите, който е бил спасен от смърт от Никола Гръблев. След 9.IX.1944 г. имало напечатани формуляри, на които всеки, който трябва да заеме някаква служба, е трябвало да отговори на тях. Ето защо по­местване този въпросник. Доблестният комунист Петър Радев написва своите спомени, предава ги на Никола Гръблев, който ги предава за документация към делото. Те изобщо не са били взети под внимание. Смятали са, че това е един случай без значение и напълно случаен. А е имало десетина случая когато привър­женици и последователи на Учителя Дънов поради идейни подбуди са съдействували, укривали, спасявали нелегалните комунисти през 1940-1944 г. Поместеният тук разказ за спасяването на 54 комунисти от разстрел, отговаря на всички въпроси и упреци срещу идеите на Учителя и неговите последователи. Съобщение: Понеже знаем, че вие сте помагали преди Девети септември на прогре­сивни течения - комунисти, то моля ви да отговорите на тия въпроси, които са изложени в приложения тук лист и ни го пратете. А сме сигурни, че във вашата околност има доста лица от братството, които също така са помагали. Помолете ги и те да отговорят на тия въпроси. И изпратете своя отговор направо на нас или чрез вас." София, Изгрев, 16.XII.1958 г. Боян Боев. Въпросник на властите. Отговорете на следните въпроси: 1. Подпомагали ли сте с нещо партизани, нелегални комунисти, антифашисти и борци срещу фашизма преди Девети септември? 2. Укривали ли сте вие лично или вашата съпруга, или вашите братя или сестри такива нелегални дейци? . 3. Подпомагали ли сте материално трудовия печат преди Девети септември? 4. Оказали ли сте някакво съдействие на комитетите на О.Ф. веднага след Девети септември? 5. Гласували ли сте против фашистите кандидати в избори преди 9.IХ.1944 г? 6. Взели ли сте участие в акциите на новата власт след 9.IХ.? Имате ли близки загинали през тази война? 7. Участвували ли сте вие лично или вашите синове в Отечествената война? 8. Включихте ли се в обществения сектор на производството и какво участие вземате в него? 9. Носители ли сте на ордени и медали за участие в Съпротивата срещу фашизма и за участие в Отечествената война? 10. Имате ли трудови награди и отличия след 9.IХ.1944 г.?
  20. 9. КАПИТАНЪТ, КОЙТО СПАСИ 54 АНТИФАШИСТИ Една стара поговорка казва „Направи добро и го хвърли в морето". Водим от тая мъдрост капитан Никола Гръблев никога през живота си не се е хвалил с подвига, чрез който е спасил 54 антифашисти през 1925 г. в гр. Бургас. Обаче, сп. „Български войн" (кн. 9 от 1965 г., стр. 12-13) Илия Величков подробно изнася този случай. Кой е този мълчалив герой и какъв подвиг е извършил той? Никола Христов Гръблев е роден на 11 януари 1893 г. в гр. Габрово. Баща му е бил пощенски раздавач, който събирал вълна по драките, която носил на жена си да плете чорапи на децата, а майка му се занимавала с чужда работа - пране и тъкане, а след това станала тъкачка във фабриката на Христо Боба. На четири години останал сирак - без баща, заедно с две нев­ръстни сестри. Още малък познал на свой гръб глада и немотията. През сво­бодното от училище време, за да помага в прехраната навървял цървули и шиел с два дикиша имении, а после станал наблюдател в метеорологичната станция в Априловската гимназия, а през ваканциите работил в Кооперативната обущарска фабрика „Прогрес". Посещавал клуба на тесните социалисти, където се запознал със социализма. През 1908-1910 г. постъпва в социалистическия кръжок „Максим Горки" в гимназията с ръководител Иван Кишмеров, който завършил гимна­зията в 1910 г. като останал за ръководител Фердинанд Митев Козовски от Бяла Слатина. Цялата архива на кръжока била поверена след завършване на Козовски на Никола Гръблев, който я поставил в- газено сандъче и скрил на тавана. Обаче през 1925 г. арестуват зет му Иван Петков, учител. Майка "му се уплашила и хвърлила сандъчето в придошлата р. Янтра. Първият въпрос при срещата на Гръблев в София през 1945 г. с ген. Козовски е бил: „Какво направи със сандъчето?" „Потъна в буйните води на Янтра..." През 1913 г. Гръблев завършил Априловската гимназия и постъпил във Военното училище в София. След завършването му бил назначен в Плевенския гарнизон. Редят се преместванията му в Търново, Шумен, Свищов, Бургас и Ямбол. Капитан Никола Гръблев издържал двете си сестри: едната, която станала Учителю, а другата завършила за очна лекарка в Мюнхен. Ето в какво се състои неговият подвиг: През един горещ юнски ден на 1925 г. двама души от София търсят Гръблев - капитан от 24 пехотен полк в гр. Бургас и го молят да спаси арестуваните 54 антифашисти. След кратък раз­говор пристъпва към дело. Убеждава дежурният по караулите Шукаров да му отстъпи дежурството на наряда за тая нощ. Последният се съгласява да си разменят дежурството и му дава паролата. С това кап. Гръблев предотвратява с помощта на войниците от караула замисленото разстрелване на антифашистите от полицейския началник Баладински и неговите заговорници. Също успял да отърве от неминуемото наказание от гарнизонния началник Пенев. Със своето убедително, хладнок­ръвно държание капитан Гръблев не подписва смяната на караула и с това спася­ва жертвите. В обвинението на полк. Пенев той смело отговаря: „Клетвопрестъпник и изменник на отечеството си не съм бил. Правете с мен каквото искате... Ето ми бойното снаряжение!" В това време влиза писарят на полка със заповедта за смяна на караулите. „Не-е-е!... Няма да подписвам", казва с глух глас полковника. „Отивай си!", казал на писаря. А на капитан Гръблев казал да си вземе от бюрото оръжието. Седнал и след като дълго гледал през прозореца се обърнал към Гръблев и казал: „Разберете най-после, че този народ с християнски добро­детели не може да се управлява. С това свое разбиране вие никога няма да направите кариера във военната служба... Свободен сте да продължите носе­нето на гарнизонния наряд". Гръблев взел амуницията си от бюрото на полковника и напуснал бър­зо кабинета. На душата му било леко и приятно. В сърцето му горяло огъня на радостта за достойно изпълнен човешки дълг към народа и че е спасил арестуваните без съд и присъда. Друг път на гръцката граница спасил 600 руски пленници, които ги чакала същата участ - разстрел. Капитан Никола Гръблев се пенсионирал като подполковник и винаги и вся­кога се е отнасял с топли обноски към своите подчинени, които са запазили неизличими спомени за него като командир и човек. След пенсионирането си в 1942 г. си отворил обущарска кърпачница на ул. „Владимир Поптомов" и никога не е смятал, че е унижение от полковник да станеш кърпач. Капитан Никола Христов Гръблев починал в София на 23 май 1968г. Илия Габровски Забележка: По-съкратен очерк е публикуван във в. „Антени" от 6.VI.1979г.
  21. 8. ЗАМИНАВАНЕТО МИ ЗА ВАРНА Веднъж, през лятото на 1926 година както отивах към 8-ми поста, чу­вам глас, който ми казва: „Тръгни веднага за Варна!" Конят вървеше ходом и аз си тананиках в момента нещо от нашите песни. Щом чух гласа, веднага се треснах, пришпорих коня и останалите 3 километра до 8-ми пост ги взех много скоро. Слязох от коня и викам на войниците: „Момчета, идвах при вас за по-дълго време, но сега-трябва ведна­га да се върна, затова сега само ще се разпиша в книгата и се връщам..." Войниците много ме обичаха и винаги ме очакваха с радостни и нетърпение, понеже си приказвахме за различни неща, носех им новини, те ми се оплакваха за нещо, изобщо радваха се много когато отивах на поста, в противовес на румънските граничари, които със страх и трепет посрещаха своите началници, понеже те ги строяваха, ругаеха, биеха ги, за да си спече­лели „авторитет" пред тях. Капитан Ене, например, командир на румънската гранична рота се от­насяше така зле с войниците, че веднъж взе пушката, насочи я срещу един войник (в мое присъствие) и му вика: „Сега ще те застрелям!" Оня рабски хленчи: „Домну ле капитан" и се оправдаваше за нещо на румънски пред капитана. Върнах се от поста в щаба и веднага по телефона помолих началника на участъка да иска разрешение от началника на сектора да отида до Варна да си ушия костюм. Той ми каза: „Няма какво да го питам, защото той ми е казал за тебе. Гръблев е подивял в Делиормана, гледай сегиз-тогиз да идва към Варна, Шумен, да се среща с хора, пущай го без да ме питаш". Аз това и чаках. Веднага дадох заповед да впрегнат каруцата и почти без багаж тръг­нах за Каспичан да взема нощния влак и сутринта към 6 часа ще бъда във Варна, което и направих Като минах през площад „Мусала" във Варна, отбих се при една будка, продавач, в която беше наш брат. Викам му: „Здравей, какво правите тука във Варна?" „Учителят е тук", ми вика той. „Затова нещо ме кара да дойда." „Довечера в брат Калудов, Учителят ще държи беседа". Каза ми той и адреса. След това отидох и се настаних във Военния клуб. Отидох при начални­ка на сектора да му се представя и той ме посрещна с думите: „Ха така бе, да те видя и тебе между хората, има дансинги, има курортистки, подивя там в този Делиорман, идвай от време на време". Вечерта отидох рано в дома на брат Калудов. Събраха се над 200 души слушатели и Учителят държа една беседа. След свършване на беседата Учителят излезе до изхода на салона и край него се натрупаха всички. Понеже аз съм малко познат във Варна, останах най-назад. Обаче Учителят след като отговори на въпросите на няколко души, каза: „Я да дойде офице­рът при мене!" И тези, които бяха пред мен, се оттеглиха. Направиха ми един проход и аз отидох при Учителя. Целунах му ръка демонстративно и Учителят ми каза: „Утре в 11 часа ще дойдеш у брат д-р Жеков при мен. Къде си на квартира?" „Във военния клуб", му казах аз. Той се обърна към брат Калудов и му каза: „Ще му дадеш стаята за гости (братската стая)." Обърна се отно­во към мен: „Ще си вземеш багажа и ще дойдеш тук да се настаниш." Още вечерта си платих във военния клуб, взех си багажа и отидох у брат Калудов. На другия ден точно в 11 часа отидох при Учителя. Веднага ме прие и говорихме по разни въпроси, една част, от които си бях записал в едно тефтерче, но кой знае сега къде е. Към 11.30 ч., каза: „Хайде, ще обядваме". Той беше на квартира у д-р Жеков. Обядвахме, като там присъствуваха и сестра Милева с дъщеря си. Тя беше хубавичка у\ аз доста я поглеждах, нали в Делиормана не бях виждал хора. Туриха ми я да седне срещу мене. След обеда Учителят отиде в салончето и ме повика при себе си. Говорихме по разни въпроси, даже му задавах въпроси на ум и Той ми отговаряше и на тях. Стана вече към 4 часа и чувствувах, че от вън една група от 20-30 души роптаят, че съм се застоял при Учителя толкова дълго време. Чувствувах тех­ните мисли. Пращат ми мисли, че съм нахалник да се задържам при Учителя. „Нищо, нищо, нека си пращат такива мисли" ми отговори Той. Говорихме по разни окултни въпроси за миналото, за бъдещето. Нищо определено не ми каза, никакви нови задачи не ми даде и аз не можах да разбера защо ме държи толкова време - около 7 часа. В 6 часа ми каза: „Никола, можеш да си отиваш". Излязох от него малко като замаян и вървях така без посока, дето ме заведат краката, къде вървя и аз не зная. По едно време виждам офицерски палатки (бараки), където отиват офицерски семейства и ергени-офицери на летуване и почивка. Поглеждам още в първата барака и гледам капитан Пенчев Георги - той е от Силистра, викахме му Компенсацията. „Ей, Компенсация, какво правиш тук, бе?" „А бе, дойдох тук да прека­рам хубаво във Варна!" По 20-30 дни ги хранят тук безплатно или много евтино и летуват чудесно. Запозна ме с другаря си един поручик, също ерген, и седнахме вън край една маса на приказки. В това време от бараката изскочи едно момиче на около 22-23 години и седна на едно табуретно столче недалеч от нас, поч­на да ме гледа съсредоточено. Аз като я поглеждах от времена време, много ми хареса. Георги я повика: „Ела, казва, - да те запозная с един мой другар". Върна се тя и си седна пак на столчето, като продължаваше пак да ме гледа. Ние в това време се разправяхме с Георги Компенсацията. Не минаха и де­сет минути, тя каза на Георги: „Ела, нещо ще ти кажа!" Влязоха в бараката и нещо се разправяха, дочувах нейния глас, обаче не можех да долавя разговора им. Излезе Георги и ми вика: „Харесала те е и ако искаш, влез вътре при нея." „Георге, ти ме знаеш какви разбирания имам, тъй че и да ми се плаче за жена, няма да отида." Той отиде при нея и го чух като й каза, че не се занимавам с жени. Тя излезе почна пак да ме гледа. Била държанка на един богат евреин, който отишъл към Русе и тя отишла да спи при тях - ту при единия, ту при другия. Това смятам, че Учителят ми го устрои да види дали ще издържа този изпит. Отидох си у брат Калудов, защото ми бяха казали, че през нощта в 3 часа ще тръгнем и ще отидем на „Ташлъ-тепе", една височина', където имаше останки от старо укрепление. Още в 2 часа през, нощта аз отидох в дома на брат д-р Жеков и в 3 часа тръгнахме. Заварихме там други отишли по-рано. Като се подаде първия лъч от изгряващото слънце, Учителят скочи, застана като войник с устремен към слънцето поглед и след 4-5 минути излезе напред и почнахме молитвата. Имаше повече от 200 души и всички бяхме обърнати към изгряващото слънце. След молитвата почнахме упражненията, 6-те упражнения. Тогава в то­ва време от върха на могилата,където се намираше самия люнет (военното укрепление) се появиха двама стражари, насочиха пушките към братята и сестрите и извикаха: „Всички сте арестувани!" Аз бях към лявата половина, по-близо до тях, веднага изтичах, изправих се пред тях и им казах: „Няма да позволя никого да арестувате!" Бях с военна униформа - чин капитан. Но в момента когато тръгнах към тях, Учителят ми каза тихо: „Има шпиони!" Като се изправих пред стражарите, те насочиха пушките си към мен. Аз им казах: „Не можете ме уплаши, аз съм гърмян 3 години и не се плаша от вашите пушки!" Те настояват и викат, че всички сме арестувани. Викам им: „Кой ви праща, бе?" „Градоначалникът", отговарят. „Аз ще дойда с вас пред градоначалника и ще му кажа, че аз съм ви попречил да ги арестувате. Иначе само като минете през трупа ми, можете да ги арестувате, но знайте, че за­ради моя живот, ще отидат и вашите животи!" Те се позамислиха малко и почнаха разправии - ще ги арестуваме, ня­ма да ги арестуваме и т.н. Най-после те като видяха, че не се махам, ами съм там между тях, казаха: „Добре, хайде, ще дойдете и вие с нас при градона­чалника". Аз се обърнах към хората и им казах: „Братя и сестри, отивайте към шосето!" Тръгнаха и аз наблюдавам стражарите, не гледам кой накъде отива и не съм забелязал, че Учителят се отделил с четирима души и тръгнал през лозята. Като сметнах, че братята се изтеглиха, казах на стражарите да ме почакат да си взема мушамата и ще тръгнем. Като се върнах, гледам, стра­жарите ги няма никакви. Помислих, че ги няма никакви, защото са отишли да догонят братята и хукнах в тази посока. Догоних братята и ги питам къде е Учителят. Един казва, че той с четирима братя ударил направо през лозята, а друг добави, че стражарите са отишли подир тях, водени от два попа, да ги арестуват. Тогава аз разбрах, защо Учителят ми каза: „Има шпиони". Щом ми стана ясно положението, веднага с бързи крачки отидох у брат д-р Жеков, вземах си сабята, оттам бегом при брат Калудов, преоблякох се с друга куртка и веднага отидох пред кабинета на градоначалника и думам на старшия стражар, който стои до вратата: „Влез и кажи на градоначалника, че по важна работа искам да говоря с него". Щом излезе, каза ми: „Заповядайте". Влязох, ръкувах се с градоначалника и той ми каза да седна и почакам един момент. Седнах в един фотьойл. В това време той се обърна към една жена, която беше при него и й каза: „Сега разбрахме се, вземете телефона и съобщете в София да ви пратят дрехи и пари". Тя плачейки му думаше: „Ами защо ме измъкнаха посред нощ и ме интернираха?" „Ами аз не съм виновен -й дума той - сега имам работа с капитана". Като излезе жената аз се пона­дигнах от креслото и както той стои на бюрото, с показалеца си му викам: „Не само вие, но и вашето семейство и вашият род ще пострадате!" Това му дойде като гръм от ясно небе и градоначалника дума: „Но какво има, какво става, г-н капитан?" „Защо сте пратили двама пияни стражари да арестуват г-н Дънов?" „Ами идва във Варна, без да ми се обади." С това той ме излъгал, защото после д-р Жеков ми каза, че още две седмици преди да дойде Учителя, той уведомил градоначалника, че ще дойде и ще бъде на квартира у него. „Ето писмо на Савов - продължи той - пише му „Учителю благи", какъв „Учител" е , Христос ли е Дънов?" „Пък може и да е Христос, ние не знаем." В това време се почуква, отваря се вратата и се показва муцуната на старшия стражар, който беше на Ташлъ тепе: „Докарахме ги, г-н градоначалник". Веднага изскочих на вратата, отидох и застанах до Учителя, от лявата му страна. В този момент, старшият стражар, който беше пред вратата на градоначалника, извика: „Да влезе Дънов!" Аз тръгнах Учителя, но до вратата разбрах, че не трябва да влизам и останах отвън. След 20-30 секунди Учителят излезе. Не можах да разбера за­що Учителят излезе толкова скоро. После Учителят ми каза, че му казал: „Исках само да ви видя, извинявайте, свободен сте!" С тях тръгнах и аз, но едва що бяхме излезли на двора на градоначал­ника и един стражар вика: „Да остане само Савов". После научихме, че го интернирали от Варна за София (по етапен ред). От четиримата души братя, които бяха с Учителя на връщане от лозята научих, че стражарите се държали много грубо с Учителя, навярно по насъскване от поповете, може би са ги почерпили. Когато минавали покрай къщата на д-р Жеков, Учителят помолил да влезе за един момент да си вземе меката шапка, защото носеше една плетена от лико, но стражарят не му позволил, блъснал го с приклада на пушката си и го подкарал напред. Тази постъпка на стражаря аз разправих на адютанта на началник сектора, който беше и адютант на началника на гарнизона. Помолих го да проучи и издири кой е бил тоз и стражар, който арестувал и блъснал Учителя (групата с Учителя) и да следи до 1-2 месеца дали няма да се случи на този стражар нещо лошо, някое нещастие или да плати с живота си. Не се мина и месец и ме викат на телефона от Варна. Обажда се адютанта: „Гръблев, вче­ра същия този стражар, който на Ташлъ тепе арестува Учителя и после го блъснал с приклада на пушката си, вчера бил прободен с нож и починал веднага. Пратили го в село X. да пази реда на сбора (панаира) там. Някои се сбили, той отишъл да ги разтървава и единият от тях му забил ножа си в гър­ба и на мястото бил убит! Брей, интересна работа, бе, Гръблев! Ти каза, че може да му се случи нещо и виж какво стана!..." Запитан по този случай дали това не може да се вземе като едно отмъ­щение на Учителя, което е несъвместимо с Учението Му - да се прощава, Гръблев даде следното обяснение: Всичко това става по силата на закона за възмездието. Тук Учителят не си отмъщава, а това е естествена последица от постъпката на човека -хвърлиш един камък, той пада на земята. Учителят в случая може да се срав­ни като една канара, в която се блъска едно шиеше - много естествено ши­шето ще се счупи. Или когато една пеперудка лети над пламъка на свещта, много естествено, че ще си изгори крилцата. Делото на Учителя е Божие де­ло и не може да се спре. След обед същия ден ме срещна адютанта на началника на гарнизона и му казах, че утре сутринта ще отида при тях. На заранта отивам първом при адютанта и му казвам, че аз ще вляза направо при началника, няма как­во да докладва. (Аз бях любимец на началника). Полковникът беше издал заповед, в която имаше специален параграф, че моят подучастък във всяко отношение е пръв в целия граничен сектор. Бил съм най-младият капитан, а с най-добре организиран подучастък и в домакинско, и в строево отношение. При други като отиде, кара се, ругае ги, а като дойде при мен, не му се тръгва, стои по 2-3 дни, разправя се с мама под ореха и й вика: „Тук ми е много хубаво, чувствувам се много добре".'А тя баница ще му направи, хуба­во ядене ще му приготви, само едно ми е кусура - дето не искам да се женя... Отидох пред кабинета на началника, почуках на вратата, отворих я, влизам вътре и викам: „Здраве желая, г-н полковник". „Ах, че не можаха да те арестуват тия стражари - ми вика той, - че да видим какво щяхме да те правим" и се смее. „Още не са се родили такива стражари, които да ме аресту­ват", отговарям. „Аз мислех, че Гръблев е дошъл да види свят, дошъл да се повесели, а то било, защото Дънов бил тука! Идват вчера двама журналисти от в. „Варненска поща" и ме питат: „Станал един инцидент на Ташлъ тепе с един ваш офицер, да го пишем ли?" Няма нищо да пишете. Хайде, махай се! -продължи той. - „Веднага да си вървиш в Делиормана. Направи скандал вмес­то да отидеш да се повеселиш. Тръгнал си ми с Дънов..." „Утре си заминавам, г-н полковник." „След тази случка, ще те представя за уволнение, макар да си добър офицер, но си фанатизиран дъновист". И действително представи ме за уволнение, но в това време ме преве­доха в Бургас. Бях стоял две, две и половина години на границата, което е достатъчно стаж за граница и ме превеждат за офицер в Бургас. Знаейки, че съм представен за уволнение, занесох си багажа на Арбанаси, дето мислех да остана (не исках да го нося в Габрово) и заминах с един куфар за Бургас, докато чакам да дойде заповедта ми за уволнение. Чаках, чаках, никаква заповед не дойде. Намерих си квартира и почнах рабо­та там. След една година, когато бях в София, отивам във Военното минис­терство и питам защо не ме уволниха, след като полковник Пантофчиев ме представи за уволнение. Нали ме представи той като дъновист. Те ми отговарят: „Министърът на войната - генерал Вълков поиска да се донесе ка­къв си като офицер, а не че си дъновист." Полковник Пантофчиев най-честно и добросъвестно описал моята служба и подчертал, че съм отличен като офицер, че е издал заповед, в която е посочил, че моят подучастък е пръв от всичките 9 подучастъка, че изобщо във всяко отношение съм добър, но съм фанатизиран дъновист. Върху това писмо на полковника министърът генерал Вълков му сложил резолюция: „Такива офицери са необходими за армията". Преписката била отнесена към дело и никаква заповед за уволнение не последвала. По-късно, 10-15 години след тази случка научих от братя и сестри от Варна, че градоначалникът (забравих му името) е бил в затвора, дъщеря му и сина му са нещо пострадали, а също и брат му. Сбъднало се е това, което му бях казал, че не само той, но и семейството му ще пострада. Един-два дена след това Учителят си тръгнал за София, но на гара Шумен го смъкнали и го закарали в града. Там някои братя и сестри се зас­тъпили за него, освободили го и на другия ден си заминал за София. Доколкото можах да разбера по вътрешен път, Учителят е бил със спе­циална мисия във Варна - насочване на известни космически енергии върху България и цялото човечество.
  22. 7. ХОДЖИТЕ МОЛЯТ ЗА ДЪЖД През 1924 година лятото в Делиорман беше толкова сушаво, че бяха пресъхнали всички гьолджуци, нямаше никаква вода. Турците имаха тогава, тъй да се каже, микроязовирчета, които наричаха гьолджуци - всичко беше пресъхнало. Отиваха с качета на около 15 км. далеч за вода. Докато я доне­сат тя се изплисква, макар че я връзваха отгоре. Друга част добитъкът изпи­ваше и се свършваше бързо, пак трябваше да отидат, един човек си губеше времето цял ден да превозва вода. Веднъж, както си седя в канцеларията, гледам фелдфебела върви с 6 души турци, приказва нещо с тях и се подсмива загадъчно. Това много ме заинтересува, излязох вън и му викам: „Чифликчиев, какво има, бе?" „А бе, г-н капитан, дошли са 4 души ходжи и двамата кметове на селата Нусуфчилар и Гечбелер да ви питат какво да правят, за да валяло дъжд. Казвам им, че то­ва не е на капитана работа, а те настояват да ги доведа щом вече са дошли". За голяма изненада на фелдфебела, аз му казах: „Как да не е моя работа? Моя работа е", фелдфебелът се изблещи на преде ми и не може да разбере, той ли е луд, или аз съм полудял. „Доведи ги в канцеларията." Те дойдоха, седнаха и разправят следното: „Г-н капитан, правихме молебен за дъжд в Демир баба теке (то е на няколко км. северозападно от Кеманлар), заклахме 120 коча, обаче дъжд не валя. В Хебиб пак правихме молебен, заклахме 80 коча и пак не валя. В Махмузлий заклахме 120 коча и пак не валя. Решихме да попитаме вас, какво да направим, за да вали дъжд." (фелдфебелът превеждаше, той знаеше от­лично турски.) За втора изненада на фелдфебела аз ги питам: „Кога искате дъжда, ут­ре ли?" Беше вторник, питам ги значи за сряда ли го искат. „Нека, г-н капитан, в петък да бъде, тогава ни е празника". „Добре, щом искате в петък, в петък ще вали, но ако направите каквото ви кажа." „Ще го направим, г-н капитан, както кажете, така ще го направим." „Щом се върнете сега в село, ще извикате при джамиите всички мъже, жени и деца. Няма да влизат в джа­мията (при тях само мъжете ходят в джамията), ще се наредят отвън и ще им кажете, че в петък ще вали, ако всички, които са се скарали се одобрят, ко­ито се съдят веднага да се спогодят, ако имате някоя бедна,вдовица, ще й помогнете, ако има болен ще го нагледате, да няма изобщо нищо, което да ви разделя в село. Ще го направите ли", питам ги аз. „Ще го направим, г-н ка­питан", отговарят те. „В петък - продължавам аз, - ще излезете при дебелите дървета, които са между селата ви, ще си направите молебена заедно двете села без да колите никакви кочове, никакъв курбан, защото Господ кръв не ще, а иска добри дела. И дъжд ще вали. (Между двете села имаше десети­на високи и големите дървета, запазени от дълго време, около които имаше известна светлина - някакво старо светилище). След като си заминаха те в мене стана една реакция, настъпи едно съмнение и малодушие. Казвам си: чакай бе, че дъжда ти в джоба си ли го имаш? Аз с такава сигурност го казах и хората го приеха с такова доверие, като че аз имам власт върху това и ще им го дам. Ами ако не вали ще стана за смях пред всички... Седя си на бюрото и си държа главата с двете ръце. А пък фелдфебела - не мога да го погледна, ще рече капитанът е луд. Изпаднах в едно такова униние, че даже от смущение не можах да вечерям... Заранта станах към 3 часа сутринта, приготвих се и излязох близко до щаба в едно чисто място, в една млада гора до границата, където хора не ходят. Коленичих и почнах да се моля. Четох Добрата молитва, 91 псалм, Отче наш, казах формули и едновременно се обръщах към Бога и Учителя: „Господи, Учителю, аз не го казах за моя слава и не за някакви материални облаги, защото сега ако съм тук, утре ме няма, ще се махна от тук и т.н..." Така се разправях, като че ли са при мен. Дълго се молех коленичил, докато почувствувах една радост, което значи, че молбата ми е приета. Скочих и погледнах часовника си - беше 10 ч. сутринта. Изминали бяха 6 часа! Под влиянието на радостното чувство започнах да пея, да скачам, търкалях се по тревата като чалнат, ако ме наблюдаваше някой, щеше да помисли, че съм се побъркал. Като си отивах гледам едно облаче също като аероплан - дълго с две крила. Това беше в сряда и вече съм уверен, че дъждът е сигурен. Щом дойде тази вътрешна радост у мен, аз бях вече уверен, че молбата ми е чута и приета. В четвъртък пак излязох да се помоля, но близо до подучастъка и по-малко време. Вечерта в четвъртък ми съобщиха, че ми дават 20 дена отпуск, който реших да прекарам на комуната в Арбанаси, като им помагам в работата. В петък сутринта (след молитва и закуска) почнах да си приготвям ба­гажа за пътуване към Арбанаси. Времето беше съвършено ясно, никаква следа от облаци. Аз обаче си тананикам и си събирам багажа, бях уверен, че всичко ще си стане както го исках. Имах една вътрешна непоколебима вяра. Към 9 часа сутринта пристигнаха двама караулджии (кехаи) от двете села и ми викат: „Г-н капитан, събраха се вече и вече ви чакат". „А бе, отивай­те и им кажете да си почват молитвата!" А фелдфебелът гледа небето и се подсмихва, сигурно си дума на ума: „Капитанът се изложи, в това ясно време нито дъжд ще вали, нито дявол". Караулджиите са бързоходци и навярно след 30-40 минути са били вече на мястото на молебена. Към 10 часа излязох от стаята дето си редях багажа, който ще нося и гледам на североизток се показало на хоризонта едно бяло малко облаче. Иначе небето си е ясно, слънцето си блести и няма никакво намерение да вали. Това беше към края на юли месец - имаше 2-3 месеца суша. Аз на молебена не ходих. Още след 15-20 минути, като излязох пак, гледам небето към тия две села се затъмнило и небето покрито с тежки дъждоносни облаци. Не минаха и десетина минути, завали и при нас. , Започна да вали такъв пороен дъжд, напоителен дъжд, че продължи от 10.30 до 13 часа и когато тръгнах още не беше спояло. Дъждът беше до село Дауджилар, от там нататък капка не беше паднала. Обхванал е един район около тия две села с радиус около 10 км. - хубав, напоителен, напълнил им и препълнил гьолджуците... После като се върнах от отпуска, това ми го разправя фелдфебела. „Интересно нещо бе, пред мене им каза капитана. Защо няма дъжд другаде, а в тези две села ще ги удави с вода!... Турците викат капитанът да ги научи как да се молят и да дойде дъжд. И то без да колят кочове, без курбан." Това стана в 1924 г.
  23. 6. ЗА ВОЕННАТА СЛУЖБА НА УЧИТЕЛЯ Учителят е роден в 1864 г. в село Николаевка, Варненско. През времето, когато Учителят е трябвало да бъде взет за войник, е имало нареждане във всяко военно окръжие момчетата да теглят билети, в които да има или е имало един билет за пълно освобождаване от военна служба и няколко билета за съкратен срок на служба. Когато Учителят като младеж отивал в наборната комисия, за да го прегледат за войник, изтеглил единствения билет, който освобождава младежа напълно от военна служба за през целия му живот. Такъв младеж вече за нищо не го търсят от военните власти. Такава е била традицията по това време. Едно военно окръжие обхваща няколко околии - около 4-5-6, явяват се хиляди младежи, вероятността да се изтегли този билет е толкова малка и именно Учителят изтеглил единствения билет за пълно освобождаване от военна служба.
  24. 4. ПЕШКOМ СРЕД ВЪЛЦИТЕ След известно време реших да изпълня дадената ми от Учителя задача. Станах през една нощ, 24 часа, измих се, облякох се по-дебело и направих една сърдечна молитва. Излязох от района на щаба. Сърцето ми силно тупаше. Озъртах се на всички страни, дали не идват вълци към мене. Изведнъж ми дойде на ума да кажа по три пъти дадените от Учителя 6 формули: „Няма Любов като Божията Любов, само Божията Любов е Любов. После - Мъдрост, Истина, Правда, Добродетел и- няма сила, като силата на Духа". Докато ги кажа изминах 300 метра, но щом ги казах веднага почувст­вувах пълно успокоение и голяма радост. Искаше ми се да скачам, да сре­щам вълците, да ги прегръщам и да се търкалям с тях. Така весел към 1 часа през нощта наближих 7-ми пост. Обадиха се кучетата и вратата на поста се отвори. По лая на кучетата войниците разбират кога идва свой и кога чужд. На 10 крачки от поста старшината ме срещна и рапортува. Войниците бяха на вратата, а кучетата с него. Кучетата отидоха на 15-20 крачки от мене и се сдавиха с вълци. Заповядах на старшията на поста да извика кучетата и да отиде в поста, а аз тръгнах към вълците. Старшината извика: „Вълците, вълците, г-н капитан, ще ви изядат". Аз му казах да бяга бързо в поста, защо­то мене няма за изядат, а него ще изядат. Минавайки край вълците, които тръгнаха в северна посока продължих до осми пот, без вълците да ми обър­нат никакво внимание, като че ли не съществувах. До осми пост имаше около 6 км. Към два часа пристигнах без да срещна никоя глутница. Разправих на войниците за станалото при седми пост. Казах, че ако някой отиде сам въ­оръжен и вземе колкото иска бомби и две кучета, до седми пост, ще му дам 15 дни отпуск. Сам не може, казаха те, поне двама, та като си опрем гърбове­те да се браним. И ние и румънците бяхме забранили нощно време войници­те да патрулират. Този опит направих много пъти и нито веднъж не бях нападнах от вълците, с каквито през тая година бе пълен Делиормана.
  25. 3. ВЪЛЦИТЕ И ТЕХНИТЕ ЗАКЛЮЧЕНИ ЧЕЛЮСТИ През месец ноември 1922 година бях в София. При срещата ми с Учителя, той ми каза: „Трябва да излизаш нощем и обикаляш по границата. Но ще бъдеш без оръжие и без кон. Така съвсем сам. Ще уповаваш само на Бога". Казах му: „Учителю, много вълци има, ще ме изядат". Отговори ми: „Няма да те изядат". Като се върнах реших да изпълня дадената ми от Учителя задача. Бях по служба в щаба на участъка в с. Кеманлар (сега гр. Исперих) и реших по тъмно да се върна в село Салтъклар, където беше моя щаб. Разстоянието бе­ше 22 км. При обикновено, хубаво време го вземах за 2 часа най-много. Тогава време беше много лошо. Насрещен за мене вятър, мрак, гъста мъгла и слаб дъжд. Началникът на участъка, подполковник Димитър Попов ме задържаше, но аз се отскубнах и към 18 часа тръгнах. Беше началото на де­кември 1923. До село Подайва вместо за 40 минути, стигнах за четири часа. Шест пъти по-бавно. Нищо не виждах. На коня бях отпуснал юздата, закачих я на седлото и оставих той да ме води. Когато бяхме вече до самото село Подайва, от мрака изскочиха около 15 сенки. От тях 5-6 се хвърлиха да заха­пят коня за гушата, 4-5 искаха да го захапят за корема и 3-4 за задните крака. Коня отскочи наляво и хукна с всичка сила. Хванал се за седлото и ед­на не паднах. След това бързо хванах юздата и подкарах коня вече вътре в селото. Бях толкова изтормозен, че реших да ида при кмета и там да преспя. Турците прибираха и кучета си вкъщи, защото които останеха на двора въл­ците ги изяждаха. Часа минаваше 22. Като дръпнах юздата, за да извия коня към одаята на кмета, той се противеше. Искаше да си вървим у дома. Казах си на ума, той е по-умен, ще вървим, та каквото Бог даде и го отпуснах. Не минаха и 3-4 минути и дъжда се пресече на сняг. Западаха едни парцали и за няколко минути всичко се белна, очерта се местността, която отлично познавах, взех управлението на коня в ръцете си и след 2 1/2 часа изминах останалите 14 км. За да не уповавам на оръжието, ножа и пистолета бях за­пасал под куртката. Над куртката бе шинела, а над него мушамата. Този слу­чай потвърди думите на Учителя, че вълците няма да ме изядат. Муцуните им са били заключени, челюстите затворени, притворени и ако трябва да удушат жертвата си - не могат. Прегледах коня след пристигането ми, никъде няма­ше и драскотина от зъбите на вълците. Времето застудя, Дунава замръзна, надойдоха още много вълци от Русия и Карпатите. Глутниците се разхожда­ха и през деня и войниците убиха няколко. Особена порода, едри и силни.
×
×
  • Създай нов...