Jump to content

RPX

Потребител
  • Мнения

    438
  • Присъединил/а се

  • Последно посещение

  • Days Won

    8

Всичко публикувано от RPX

  1. 21. ЧОВЕКЪТ, ПРИГОДЕН ЗА 2000 МЕТРА ВИСОЧИНА От големите психически сътресения, през които преминавах в семейс­твото на мъжа ми, от големите разочарования от дом, семейство и съпруг, от непрекъснатите борби за отстояване на глътка въздух на свобода, както и непрекъснатото унижение, на което бях подложена на Изгрева от съпругата на брат ми Борис, аз не издържах и се разболях. Наруши ми се ритъма на сърдечната дейност. Имаше моменти, когато пулсът ми ставаше много бърз, беше неправилен, прескачаше сърцето ми, туптеше, учестяваше се и стига­ше до 190 удара в една минута. Тогава кръвта ми нахлуваше в главата, цяла­та посинявах и се разтрепервах. Лекарите в Габрово ми наредиха веднага да замина в София. Този път мъжът ми се уплаши и реши да ме придружи. Щом стигнахме аз веднага отидох при Учителя. Той ме прие без бавене, даде ми един кристал, объл и голям като яйце и ми нареди да го стискам с едната си ръка. Погледна в кристала, задържа погледа си, вгледа се съсредоточено в него. Какво видя в него не зная, но по изражението на лицето Му видях, че става нещо необикновено с мен и с този кристал. Лицето Му придоби строго изражение, така както съм Го виждала, когато е недоволен към нашите пос­тъпки на Изгрева. Направи ми знак, че ми е твърде сериозно положението. Тогава положи няколко пъти ръцете Си над главата ми и произнасяше нещо с уста, някакви думи или формули, които не разбрах. Чувах ги, но не ги разбирах. Накрая ми каза: „Твоят организъм и твоето тяло е устроено и пригодено да живее на височина над две хиляди метра". Препоръча ми да ям су­ров лук, да правя дълбоки вдишки и всяка вечер да си топя краката в топла вода, както и да възлизам на височини в планината.- Приех съветите на Учителя с благодарност. Състоянието ми се подобри: Когато се върнах в Габрово, с моят баща правехме редовни екскурзии всяка сряда и неделя в планината. При първото ми възлизане, след като се върнах от София, когато вървяхме по „Куминя" за Узана, получих пристъп от сърцебиене, което стиг­на до 195 удара в минута, цялата посинях, но не умрях, а оживях. Постепенно започнах да се възстановявам след всеки излет в планината, но не можех да понасям шум и присъствието на много хора. Бях станала много чувствителна и приемах техните дисхармонични състояния. Не можех да ги трансформи­рам в себе си и да ги изхвърлям. В следващите години още повече се свързах с планината и продължавах да излизам по височините. Високата планина ме спаси и чрез нея се свързах със силите, които минаваха през нея и те ми да­ваха сила да издържа долу в града, когато се потапях в дъното на ада, там където ми беше определено от съдбата да пребивавам. Бях подложена на не­вероятна разправа, разкъсваха ме на хиляди парчета, само и само да бъда унищожена. Опитваха се да ме ограбват и да присвоят онова, което бях из­работила в себе си през дните, когато работех върху Словото на Учителя. Излизах отново горе на планината и се завръщах~заредена със сила. Моят път продължаваше.
  2. 20. НА РАБОТА В АДА И КОНЦЕРТ ЗА ИЗБРАНИТЕ Преди всяко отиване на Изгрева вкъщи, в Габрово ставаше генерално адско сражение. Първо сражението се започваше от генералския щаб на ор­дата на Чингиз хан. А това бяха близките, роднините, братята и сестрите на моят съпруг, в домът, в който бях омъжена. След време се включваше и той самият и накрая възлизаха срещу мене всички адови сили от преизподнята. Те си знаеха силата и искаха да ме унищожат в такива моменти, а не да ме смачкат. Отдавна беше минало времето, когато искаха само да ме унижат и да ме сломят. Сега се водеше битка на живот и смърт. Аз непрекъснато бях в молитва и призовавах Небето за помощ. Тогава бурите се разнасяха, но гър­межите и светкавиците отекваха дълго у мен, но накрая се измисляше нещо от ордата, с което аз трябваше да заплатя за своето отиване на Изгрева при Учителя. И това нещо беше различно във всеки отделен случай. Но при всич­ки случаи не ми даваха пари и ако аз ги нямах, то аз не можех да пътувам. А мъжът ми бе богат фабрикант. По онова време жените на фабрикантите в Габрово имаха джоб-пари, за да поддържат своето самочувствие, реномето и авторитета на преуспяващите си мъже-фабриканти. Само аз правех изключение. Оправдаваха ме всички заради моите убеждения, които не кри­ех и които свободно изнасях пред тях. Обикновено жените на фабрикантите ми даваха своите поръчки за шев на рокли, за бродерия, за приготовляване на различни подаръци за техни семейни празници. Тогава беше така. Ако не си изработиш подаръка, не можеш да го връчиш. А имаше много тържества, годежи, сватби, кръщенета и именни дни. Тогава аз получавах поръчки от тях, изработвах ги и те ме възнаграждаваха богато. За тях това бе мое идей­но увлечение. За други бе „слободия" и че съм се самозабравила поради го­лямото „имане" на мъжа си и че съм побояла и съм избила на съвсем друга страна. А мъжът ми ме наказваше и искаше да ме ограничава заради идеите ми и не ми даваше нито един лев, нито пукната пара. А аз, за да бъда свобод­на работех като роб денонощно и с получените пари издържах домакинство­то на къщата. Представяте ли си? Жените на другите фабриканти имаха слу­гини и слуги, за да поддържат домакинството си, а аз денонощно работех, за да мога със спечелените пари освен да поддържам домакинството, но и да отделя пари, за да отида при Учителя на Изгрева. Ето така аз живеех като жена на фабрикант в самия ад в Габрово и денонощно познавах и се срещах със силите на преизподнята Адова. А когато отивах за София и пристигах на Изгрева ме посрещаше ново нападение със съвсем други средства и оръжия, но това бяха същите сили, които аз вече познавах. Но тук на Изгрева средствата бяха други и оръжията бяха други, защото и хората, които ме атакуваха бяха други. С хората вървят и силите, с които разполагат. Тук на Изгрева, в онези години големият ми брат Борис Николов, в първите години бе си направил една барака, в която имаше свободна стая, която според случая трябваше да служи за посреща­не на гости. В случая, аз бях гост от провинцията и още негова рождена сест­ра и можех да се подслоня в нея за някоя и друга седмица. Така и правех от началото. Но около големия ми брат Борис се прилепи една „сестра", която така го обхвана, така го заобиколи със своите грижи за него, че никой не мо­жеше да припари до него. Дори и за мен, рождената му сестра той стана недостъпен. Да, тя пречеше на нашия контакт и на нашата евентуална среща. Аз идвах от Габрово, носех новини от Габрово, поръка от баща ми и майка ми, но всичко това не можех да му предам, а предавах само онова малко пакетче, което майка ми изпращаше за него. Аз го оставях на масата с бележка, че е от родителите ми, а тя „грижовната сестра" го преглеждаше и го проверяваше. По-късно казах на родителите ми, че не мога да му предам устно поръченията им и те вече му пишеха писмо и което аз му оставях на масата. Но тя познаваше почерка ми и така оставяше писмата да си ги про­чете сам. Когато тя зае позицията над него като „хранителница и закрилница" дойде време да застане пред мен и ми заяви: „Ти си чудовище на моят път и ми пречиш. Ти нямаш право да му бъдеш сестра, защото аз съм при­ятелка и нашето приятелство е от повече години. Ти трябва да се махнеш от тук!" Аз не отговорих нищо, само преглътнах. Разбрах, че това тяхно при­ятелство „от повече години" бе една стара карма, която трябва да се разрешава. Че това е стара, стара карма между тях двамата аз го знаех лич­но от Учителя. Но защо пък аз да съм чудовище. За мен чудовищата бяха в Габрово, в домът на мъжа ми и аз бягах от там, за да дойда на Изгрева, да поема глътка свеж въздух и да се срещна с Учителя. Това за мен бе най-ра­достното очакване от месеци наред. А тук ме посрещаха като чудовище и воюваха срещу мен, като че ли съм чудовище. Дали в мен беше причината? Аз не можех да отворя на този въпрос. Трябваше да се обърна към Учителя, но изчаквах подходящият за това момент. При едно друго мое пристигане на Изгрева аз съм застанала пред ба­раката на брат ми Борис. Стаята бе отворена и аз влезнах вътре. Нейната барака ме наблизо и някой й бе съобщил за моето пребиваване тук. Още не си бях отворила куфара, тя застана пред мен и ми каза: „Веднага си замина­вай от тук. Аз не мога да те понасям. Ти ми пречиш". С мен тя се държеше жестоко. Аз можех да й отвърна със същото, но не желаех да правя това за­ради брат ми Борис. Взех си куфара и със сълзи на очи взех влака обратно за Габрово. От огъня в Габрово у дома попаднах на същият огън тук на Изгрева. Аз идвах тук на тих пристан при Учителя и при Бога, на сваленият Изгрев от Небесата Божии, душата ми жадуваше за този Небесен Изгрев и за този земен Изгрев. А оттук ме гонеха с всички възможни и невъзможни средства. Бях съвсем объркана. Преди още един друг случай аз отново съм на Изгрева и отново съм застанала пред бараката на рождения ми брат. Питам се: Та нали тук идваха и преспиваха чужди хора, защо да не мога да преспя една нощ и после да си търся друго място на Изгрева? Така реших в себе си и влезнах в стаята опре­делена за гости. Ето ти след малко идва рождения ми брат Борис и вместо да ми каже добре дошла и да ме пита какво правят живите ни родители, то той казва със строг тон: „Вземи си куфарчето и се махай от бараката. Няма да останеш тук!" Гледам го и му се чудя: Той ли е или не е той? Не беше той, а онова чудовище, което ме гонеше и което лично ме обвиняваше, че аз съм чудовище! Чудна работа! това чудовище живееше в Габрово и витаеше над покрива на домът ми и ето аз идвах тук и то се явяваше изневиделица, раз­махваше крила над мен, отваряше уста и показваше зъби на триглава ламя. А дали то влизаше в онези мои роднини на мъжа ми в Габрово или влизаше в тази приятелка на брат ми, или в брат ми, беше все едно! Чудовището съществуваше, то бе реално и то воюваше с мен! Да, всички имаха зверско отношение към мен. А сега брат ми ме пъди от бараката и от стаята, която е за гости, за такива като мен дошли от провинцията. Замълчах си, взех си ку­фара и отидох при другия ми рожден брат Николай и жена му Тодора. Аз знаех, че се откачвам от трън и че ще се закача на глог, че е по-висок. Но ня­маше как? Отидох при втория ми брат Николай и те ми казаха, че мога да спя на тавана на тяхната барака. Отдъхнах си, защото това все пак бе едно при­лично разрешение на въпроса. От единия рожден брат ме гонеха, но при дру­гия рожден брат ме качваха на тавана. Това бе голям успех за мене. Качих се там и легнах на едно постлано одеало на един миндер с дъски. Нямаше нито дюшек, нито завивки. Легнах и изведнъж ме нападнаха дървеници и не можах да спя и цяла нощ трепех дървеници под светлината на лоена свещ. Тук на този таван водех сражение с адовите сили на преизподнята цяла нощ до сутринта. Сутринта изметох една лопатка дървеници - избити неприятели от сражението. Та така освен със змея, който влизаше в разни човеци, аз водих сражение и със змея, който бе наел като войници онези дървеници на брато­вия ми таван. Ето, това е да се отървеш от трън, та да се закачиш на глог, че е по-висок. За пръв път и за последен път излизаме на един концерт в София. Брат ми Борис беше взел три билета и ми предложи да дойда в зала „България", за да чуя знаменитият цигулар-музикант Чомпи. Аз се съгласих, макар че уму­вах и се колебаех, защото бях отседнала да пренощувам на друго място на Изгрева и не желаех да имам повече неприятности с Мария. Срещнахме се тримата пред входа на залата. Аз влезнах след тях и седнах на своето място. Борис бе взел така билетите, че той седна между нас двете. Но тя се обърна към мен и каза: „Махай се от това място, отивай настрани, че не мога да слу­шам музиката от теб". Преглътнах и се отместих през няколко стола, които бяха единствените два стола незаети от цялата зала. Преместих се на втория стол и се обърнах назад. Там горе на балкона, на първия ред седеше Учителят, заобиколен от приятели. От гърлото ми се отрониха няколко думи: „Учителю, те пак ме изгониха". Учителят седеше горе и гледаше напред пред себе си невъзмутим. Моите думи не можеха да стигнат със сподавеният ми шепот до Него. Преглътнах, седнах на свободното място и се опитах да се съсредоточа за концерта. Но това бе невъзможно. Сълзите течаха по лицето ми и се стичаха в гърлото ми. Цялото ми същество ридаеше. Изведнъж в съзнанието ми проб­лесна мисъл: „Помоли се!" Аз възприех тази мисъл и започнах да се моля. След малко цигуларят Чомпи излезе на подиума. Концерта започваше. В мигът, когато той вдигна лъка и го постави на цигулката си, над него встрани се яви образа на Учителя в светлина. Цигуларят трепна, усети едно вдъхновение, което само музикантите могат да усетят и оценят, и започна да свири. Аз през цялото време от моя стол наблюдавах образа на Учителя в Светлина, наблюдавах цигуларя, който беше затворил очи, беше се извисил в Небесата на своето вдъхновение, свиреше и показваше своето изкуство. Това нещо се запази през целия концерт. Концертът свири, ние се изнизах­ме и всеки по отделен път се прибра на Изгрева. Когато пристигнах на Изгрева успях да издебна един миг и да се добера до Учителя и да Му благодаря: „Учителю, благодаря Ви за този Божествен концерт". Учителят се усмихна и каза: „Сестра, вие отдавна си го бяхте заслужили, но не беше дошло времето за това". Аз се прибрах там, където бях отседнала и не мо­жах да мигна от вълнение, че бях свидетел да видя и да проумея какво значи Вдъхновение. Аз имах непрекъснати сблъсъци открити или чрез засада с онзи змей, който витаеше във въздуха. За мен това бяха такива психически преживява­ния след тези случаи, че имах ясната представа, че^слизам дълбоко в Ада, в дъното на самата преизподня. Накрая не изтърпях,' отивам и казвам всичко на Учителя. А Той ме запита: „Ами сестра, кой тогава вместо Вас ще влезне в дълбочините, ще слезне долу и кой ще работи в Ада? Нали и за там е необхо­дима светлината на светулката". Аз млъкнах. Бях пред Учителя и слушах за своят път. Минаха много години, където и да ходех и с когото да се срещах винаги ме поставяха да работя с онези, които бяха жертви на силите Адови. Винаги останалите около мене ми се учудваха за това. Аз аз продължих да работя по същия начин цели 50 години. Аз разбрах, че бях един от онези служители, който трябваше да влезне в тъмата на преизподнята и да пускам от време на време по една светлинка от надежда, голяма колкото светлината на светулка. А това не бе малко. И затова Учителят ме награди да присъствувам на онзи Божествен кон­церт в зала „България", където присъствието на Учителя, Божието изявление в Светлина и образа на Учителя се сляха в Божието проявление на едно цигулково изпълнение, което идваше като Божие Вдъхновение. Това Божие Вдъхновение бе предназначено за мен като един от служителите, които тряб­ваше да занесат една светлинка от Светлината на Словото на Учителя в дъл­бочината на преизподнята, за да дам и покажа, че надеждата е още жива, макар че днес тя се оприличава и се измерва със светлинката на светулка. Това за мен бе най-голямата награда от Учителя. Бях си я заслужила и вре­мето определено за тази награда бе дошло и аз я получих чрез купените три билета от рождения ми брат Борис. Е, какво ще кажете? Кое е по-голямо? Божието Вдъхновение или свет­линката на светулката слезнала в Ада, за да запали надеждата за спасението?
  3. 19. ПИТКАТА КАШКАВАЛ И СЛЪНЧЕВИТЕ ЛЪЧИ ОТ ПАНЕВРИТМИЯТА Един интересен случай ще разкажа: Преди да тръгна за Изгрева в София, бях с баща ми на екскурзия към връх Бузлуджа и Бедеците. Когато минавахме през мандрата купих две малки питки кашкавал, за да мога да ги нося в раницата. Едната я нарекох, че ще бъде за Учителя, когато ще прис­тигна в София, а другата ще бъде за приятелите, когато ще се съберем тър­жествено за братска трапеза и вечеря, та да я използваме общо. А тогава бяха военни години и всичко беше в оскъдица. Така че моят подарък щеше да бъде на място. Когато пристигахме на Изгрева ние от провинцията изваж­дахме от торбите си продукти, които военните години ги бяха отнели от София. Пристигнах в София на Изгрева и в същия ден се срещнах с Учителя и Му предадох питката кашкавал, която бе определена за Него. А другата пит­ка я задържах - нали бе определена за братска трапеза. Аз се настаних в ба­раката на моят голям рожден брат Борис Николов . На другият ден, може би след два дни дойде от вилата си приятелката на брат ми, който бе купил къ­щичка на два километра от Изгрева на Симеоновското шосе. Аз се бях нас­танила в стаята за гости в бараката, защото тя бе свободна. А тази барака беше на брат ми, а освен това, неговата приятелка Мария, вече не живееше на Изгрева, а живееше с брат ми в онзи малък дом на „Симеоновско шосе" N 14. Но ето Мария Тодорова идва и категорично ми изрече една заповед, ко­ято ме стресна: „Ти днес целия ден няма да се явяваш тук, защото аз си имам днес специална задача". Както всякога при такива случаи аз си замълчах, взех си куфарчето с багажа и излезнах от бараката. Отидох при стенографките, взех някоя от беседите, които не бях слушала, които бяха на машинописни страници и отидох на полянката под борчетата и седнах на тревата и започнах да си взимам и вадя бележки от Словото на Учителя. Към обяд при мен се отби една сестра, която бе приятелка на Мария и ме заговори, защото току-що се връща от Мария и носела важна новина: „Учителят ще бъде днес на обяд при вас в бараката. Мария вече приготовля­ва обяда. Сигурно се прави всичко това по случай твоето пристигане". Аз не отговорих. Мълчах. Изобщо нищо и никому не разказах за онова, което пра­веха с мен. Аз продължавах да си вадя бележки от Словото на Учителя. След малко се отби при мен друга сестра, а тя вече бе моя приятелка и ме пита учудено: „Учителят е у вас, в бараката на обяд с приятелите, ти защо не си там?" Аз седя, мълча и не казвам нищо. Сестрата разбира, че тук има нещо и бърза да се отдалечи от мен. Бяха ме изгонили като куче, като непотребно и краставо псе. Аз не се оплаках на никого и не казах нищо, дори и на Учителя. В такива случаи всички отиваха при Учителя да разрешава такива забъркани конфликти, но аз не сторих това. Аз мълчах и изчаквах. Вечерта, аз късно се прибрах в бараката на брат ми Борис. Гостите си бяха отишли отдавна, всич­ко бе разтребено, пометено, изчистено и прибрано. Нямаше и помен, че тук на обяд е бил Учителят с приятелите, поканени на официален обяд от Мария, която е имала специална задача. На другият ден Мария Тодорова случайно бе си ударила по пътя така силно крака, че го навехнала. Разтичаха се да търсят лекари, намериха ги, превързаха я, питаха за съвети и от Учителя, а Той каза: „Нека да лежи и да изпълнява съветите на лекарите". Тя лежи на кревата във вилата си, а рожде­ния ми брат Борис е около нея, грижи се за нея, върти се около нея, а тя гор­ката пъшка и охка от болки. Така целият ден той се занимава с Мария. Всички, които я посещават се отбиват в бараката, от която предния ден ме изгониха като псе заради специалната задача на Мария и сега ми разказва­ха какво става там на вилата и колко силно вика и охка нашата горкана. Аз слушам, мълча и изчаквам. Аз знам, че това току така не е случайно и че всичко се върти в една строга последователност и че това ще доведе до ня­каква развръзка. Но каква ще е тя, още не зная. Знае само Онзи, който е задвижил всичко това. Затова само изчаквам и зорко следя отделните мо­менти на целия този развой на нещата. А за този развой на нещата непре­къснато идват и ме уведомяват съвсем случайно и без да искат другите око­ло мен. Аз вече разбирам, че Онзи, който движи нещата нарочно се грижи да бъда уведомявана за всички отделни моменти на онова, което се върти около мен като едно голямо колело. Вече виждам, че това е едно огромно колело от светлина, която се движи около мен и минава през мен. Надвечер гледам, че Учителят бе седнал на пейката около кръглата ма­са в съседното дворче до нас на Славчо Славянски, а около него група приятели. Срещу Учителя има един празен стол, на който никой не сяда. Аз виждам този стол и знам, че той е определен за някого, но не зная за кого. Приятелите също знаеха от опит, че ако се случи така, че стола до Учителя или срещу Него не се заеме от никого, то това означава, че се чака онзи, ко­муто е определено да седне на този стол. След време той идва и без да пита останалите сяда на чакащият го празен стол. Това се знае от всички. Включително и от мен. И сега аз гледам този празен стол и го наблюдавам. И ето, идва един глас в мен и ми казва: „Празния стол срещу Учителя е за теб. Върви и седни на него, защото Учителят е дошъл на гости при тебе". Без ни­какво колебание аз отивам и сядам на стола срещу Учителя. Той ме погледна многозначително, после усмивка се разля по лицето Му и тази усмивка се прехвърли върху мен и аз за пръв път се усмихвам от шест месеца. Учителят с усмивка ме приветствува и кимва с глава одобрително, че съм седнала на стола срещу Него. След малко Учителят се обръща към Неделчо Попов и Му казва нещо, а той написва думите на бележка и я предаде на домакинята Люба Славянска. Тя я прочете и се смути от съдържанието й: „Учителят оста­ва тук на вечеря. Приготви вечерята". После стана и се запъти към кухнята, а аз тръгнах след нея. Разбрах съдържанието на бележката, която бе дадена за Люба и започнах да й помагам. Тя нямаше нищо - нито чайник, нито столове, нито чай, нито захар. Аз се разтичах, събрах от съседните бараки столове и в мен прозвуча същия глас: „Питата кашкавал от мандрата на Бузлуджа е за този случай". Чаят бе готов, аз носех от Габрово чай, захар, курабии и сладкиши и сервирахме на масата. След обичайната молитва всич­ки пият чай, хапват си от курабиите, сладкишите, които бях правила в Габрово и посягаха към парченцата кашкавал. Аз стоях права до масата, до моят празен стол, който никой не зае тая вечер, не седнах и аз върху него, защото имах чувството, че Учителят е на гости при мен. След малко виждам, за моя голяма изненада, че Учителят яде само от питката кашкавал и с ус­мивка ме поглежда. Протегне с ръка, вземе си парченце от кашкавала и ме погледне, после се усмихне и така с усмивка го хапне. И това прави така все­ки път, когато хапва от кашкавала. Разбрах окончателно, че Учителят беше дошъл на гости на мен. Така Великият Учител разреши тази задача. Целият този кръг, който се въртеше от случки и събития тези два дни се спря до своя финал. Учителят беше на гости при мен и никой не можеше да попречи на това. А аз бях домакинята, с моята пита кашкавал и с онова, което носех в торбата си и приготвила лично в Габрово преди да дойда тук. Накрая всички станаха и Учителят отиде на полянката до онзи стълб, където имаше голяма електрическа крушка от 500 вата и осветяваше като ден полянката. Около Него се събра за минути целият Изгрев. Тогава на това място Учителят на всички предаде следващият раздел от Паневритмията, ко­ято бе наречена от Него „Слънчеви лъчи". Тогава видях онзи кръг от светлина, който се движеше във въздуха около мен, тези два дни и който кръг движеше всички случки и събития, които описах по-горе. Този кръг от Светлина сега Учителят свали долу на поляната и ние за първи път изучавах­ме упражненията на „Слънчевите лъчи". Ето така Учителят разрешаваше съ­битията около нас и в нас и така Той свали този светъл кръг на поляната чрез „Слънчевите лъчи". Защото нашият живот на „Изгрева" бе свързан с живота на Цялото и на Паневритмията, която се създаваше ред години. След години, когато прелиствах издадената книжка „Слънчеви лъчи" сълзи се наливаха в очите ми, защото винаги излизаха в съзнанието ми оне­зи времена и събития в онази паметна вечер, когато Учителят даде „Слънчевите лъчи". Разбрах, че всеки един от нас имаше своя задача и беше брънка от веригата, която опасваше Изгрева. Всеки от нас имаше своя задача. И Мария си имаше своя специална задача и тя си я разреши. Оказа се, че и аз имах задача, но моята се окача малко по-специална от нейната, защото на финала на моята специална задача се дадоха „Слънчевите лъчи". След години когато разлиствах тази книжка винаги си спомнях при какви об­стоятелства Учителят я предаде на учениците си за цялото човечество. А ко­гато я играех, особено тази част на „Слънчевите лъчи", винаги усещах при всяко едно движение усмивката на Учителя, която^е разливаше от лицето Му в оня паметен за мен ден. Тогава лично Учителят ми беше специално до­шъл на гости заради мен, за да разреши един конфликт чрез една задача, ка­то решението на тази задача бе в „Слънчевите лъчи" от Божествената Паневритмия. Зазоряването на човешката душа е пробуждане на човешкото съзнание от Светлината, която иде от Божественият първоизточник на живота. Това е Паневритмията"за пробудилата се човешка душа. Това са „Слънчевите лъчи" за човешките души, които търсят общение с Бога.
  4. 18. НИТО УХО Е ЧУВАЛО, НИТО ОКО Е ВИЖДАЛО Започнах да ставам по-независима с трудът си, чрез който получавах пари. Но те се харчеха лесно, защото аз бях поела издръжката на цялото домакинство. Трябваше да платя с нещо, това беше цената за относителната малка свобода, която ми се даваше. Даваха ми свобода на труд и с онези пари, които ми оставаха от издръжката на домакинството можех да отделя нещо и за своята потребност. Все пак бях доволна и на тази придобивка. Голямо унижение бе това. А с тези пари можех да живея много сносно ако бях сама. Но нали бях омъжена и издържах мъж и дом. А той бе фабрикант, работеше с милиони, но не ми даваше никакъв лев, нито за дома, нито за мене. Жестока работа. Така премина целият ми живот. Но преминаха доста години и дойде 1944 г. и се смени режима, властта и епохата. Тогава на всич­ки фабриканти им взеха имота, парите и ги изхвърлиха на улицата. Повечето от тях заминаха по затворите и концлагерите. Но моят мъж остана поради съвсем друга причина. Тогава вече аз не изтърпях и след един скандал му ка­зах една истина: „Чуй какво. За мене ти си мъж за когото аз си плащам. Аз цял живот с теб живея и съм те издържала с мои пари, хранила съм те, поила съм те и съм те обличала. Цял живот с мой труд си живял, аз съм те прала и готвила. Ти беше за мен един готованец и един мъженаложник, защото всичко, което ти работи десетки години, спечели и създаде като фабрикант го няма вече. Изчезна, значи е било нереално. А реално остана това, че съм те хранила с моя труд и съм те издържала. Ти си мъж за когото аз съм си плащала. Такива мъже, за които жените си плащат се казват мъженаложници". Той се стъписа от тези думи. Накарах го да сметне колко години съм го хранила, поила и обличала и колко пари е дал за мен. Не беше дал нито един грош за мен. А в замяна на това той сега беше един голтак и нищо повече. Така бяха нещата след 1944 година. А преди това бе друга епоха. И сега аз разправям за събитията по времето на Школата. И така аз трябваше при един специален случай да отида в София на Изгрева при Учителя. Имах разговор с Него. Бях приготвила багажа, но ня­мах достатъчно пари, за да бъда свободна и независима. Имах малко събра­ни пари, които щяха да ми стигнат да отида до София. Мъжът ми отказа да ми даде, но не ме възпираше. Пускаше ме, ако имам пари. Но аз бях ги по­харчила за домакинството. Той знаеше това и затова бе великодушен към мен, че мога да замина. Седя до опакования куфар и се чудя какво да правя. След няколко минути дойдоха и ме извикаха в семейството на най-големия фабрикант и индустриалец в града, който бе сгодил дъщеря си и им трябваха подаръци при обявяване на официалния годеж. Тогава нямаше готови подаръци. Трябва да поръчаш, да се изработят и тогава можеш да връчваш комуто си искаш. Те ми дават спешна поръчка и разчитат само на мен. Аз отказвам, защото съм си опаковала куфара за София. Но те ме заставиха насила да им приготвя подаръците. Като видях, че няма да се отърва от тях, приех поръчката. В този момент аз знаех, че трябва да замина за София и че всяка една поръчка ще забави моето заминаване. И през ум не ми минаваше, че аз нямам достатъчно пари. Съгласих се. Те ме помолиха да ми­на през магазините в Габрово и да взема каквото намеря за необходимо, като копринени платове и т.в. Поех задачата, минах през магазините, взех не­обходимите платове и за 24 часа денонощна работа със светкавична бързи­на изпълних поръчката. Изведнъж получих толкова много сили и енергия, че сама всичко изработих като изобщо не съм спала през това време. Ръцете ми летяха, аз не усещах, бях в особено състояние, чувствах, че имам необик­новена помощ от невидими приятели. Направих един нов модел и всички много го харесаха. Бяха възхитени от изпълнението, от модела и от светкавична­та работа. Заплатиха ми учудващо много - един път за работата, втори път за модела и трети път - за бързината. Обещах си, че този модел никога няма да го изработвам на други лица. Сумата, която получих беше голяма и с нея мо­жех да пътувам до София и с нея да престоя около 30 дни. Аз се радвах, а и те се радваха като деца за хубавата изработка. Поръчката я превозиха с ле­ка кола. Учудих се сама на онова, което бе преминало през ръцете ми за 24 часа. Годежът бе преминал при особено вдъхновение от всички след подна­сяне на подаръците. Онези невидими мои приятели и помагачи бяха замина­ли там при връчването на подаръците и бяха създали необикновено настроение. След този случай моята клиентела се увеличи двукратно. Имах пари и вече никой не можеше да ме спре. Мъжът ми не можеше да се изметне, защото това не бе в характера му, беше го яд, че съм успяла да се сдобия с пари. С моя труд аз свободно разрешавах моите идейни задачи и то пред лицето на Бога. Аз съм вече при Учителя, изключително уморена, но бях щастлива, че бях отново застанала пред Него. „Сестра, нито ухо е чувало, нито око е виж­дало онова, което има да минете." Аз стоя изумена. Наистина в живота ми станаха толкова неща, че никой не би повярвал ако ги чуе. А сега ги разказвам, за да видите какво значи път на един роб и на една бяла робиня. Този път води към Школата на Учителя. Разказах неща за себе си, които не са нито за разказване, нито за виждане, нито за чуване, защото ще изкушат много хора. Пък и втори път те не могат да се повторят в един човешки живот. Човек може да ги издържи само един път.
  5. 17. БЕЗДНАТА НА ОТЧАЯНИЕТО И СПАСЕНИЕТО На другият ден дойдоха при мен вкъщи три жени от града със специал­на молба. Едната от тях бе сгодила дъщеря си и затова й бяха необходими някои изящни възглавници за дарове на сватбата. А всички в града знаеха, че аз изработвах много фини ръкоделия. На много жени показвах и давах мо­дели и безкористно правех услуга на всички, които ме помолваха. Тогава всичко, което бе хубаво се шиеше на ръка, извезваше се на ръка и хубавите подаръци бяха плод от ръчен труд на талантлив занаятчия. Дойдоха с молба да изпълня поръчката, но с условие да си заплатят моят труд. Държаха много на това, мъжете им бяха богати. С голямо стеснение приех, защото досега бях работила безкористно и никога не предполагах, че този мой труд с ръко­делието и бродерията може да се оцени и заплати с пари. Те оставиха мате­риалите и ми заявиха, че само на мене могат да разчитат при този случай. Аз не бях работила такива неща и нямах представа как да започна. Цяла нощ не спах и бях в молитва, търсех помощ от небето, как да задоволя тези души и каква да бъде идеята, която да разработя за ръкоделие. По едно време, по някакъв чуден път проблесна в съзнанието ми и после дойде в умът ми оформилата се идея. Сутринта с необикновено вдъхновение започнах работата. Онова, което излизаше под пръстите ми като бродерия, като извезани модели, те се спускаха отгоре от съзнанието ми, преминаваха като лъч през умът ми и ми се даваха като картини-образи. Аз трябваше само да следя, да ги нарисувам на лист хартия и после ги прехвърлях на копринените парчета, които се оформяха като прекрасни модели. Отначало аз не осъзнах какво съм направила. Но когато жените дойдоха и ги видяха, заплакаха и трите. Аз се стреснах, дали плачат, че съм опропастила копринените им платове. Те се нахвърлиха върху мен и започнаха да ме целуват. Платиха си много добре, дори ми дадоха повече от уговореното. Аз си прибрах парите. Вече можех да си финансирам сама моите задачи от беседите на Учителя. Когато поднесли даровете, всички присъствуващи ахнали и се възхитили от това, което видели. И след някой ден се заредиха при мен поръчки - с голямо доверие оставяха скъпи копринени платове за кръщенета, сватби, годежи, именни дни и т.н. Моята дарба да рисувам, да шия добре, да бродирам и оне­зи модели, които небето ми спускаше отгоре като картини, ме направиха известна, защото модел с модел не си схождаше и те доведоха до мене една голяма клиентела, а тя бе състоятелна и богата. Но ето у дома стана нов голям скандал. Аз вече имах пари и бях вече независима и се изплъзнах от ролята на безплатен роб. Мъжът ми остро ре­агира подклаждан от братята му, че те били фабриканти, че за тях работели много чиновници и много работници, а аз работя чуждо, че съм работничка на богати хора и че им подкопавам авторитета. Аз скочих и ми заявих, че те плачат за друго. Че няма кой да им готви и че им стържат вече коремите. Но трябва за гладните си кореми да си намерят готвачки и да си докарат жени. След месец започнаха да идват новите снахи. Един след друг те се ожениха. Гладът ги накара. Бяха свикнали на моята хубава кухня. След време скришом от жените си ми се доверяваха, че аз съм готвела по-хубаво. Аз поех издръжката на всички нужди на домакинството и не търсех па­ри от мъжа си. Той изведнъж млъкна, защото бе фабрикант, търговец и габ­ровец и си направи добре сметката: Хем жена му ще бъде заета с работа и няма да ходи насам-натам и хем ще му носи пари, хем няма да се харчи за издръжка на дома си. Заредиха се поръчки не само от Габрово, но и от други градове. Че и някои мои работи минаха границата и заминаха за чужбина. Аз сама рисувах моделите си за декоративни възглавници, кувертюри и покривки за детски колички, релеф върху креп-сатен, кадифе, плюш и пр. Можех да издам цял журнал с мои оригинални разработени идеи. По чуден път долавях от пространството различните модни течения и модели, възприемах някъде от далече моделите, те слизаха от високо в мене и аз ги разработвах. Така веднъж една моя позната получи журнал от чужбина и за моя голяма изненада в него имаше идеи, които аз бях доловила и разработи­ла преди година и те бяха вече избродирани и седяха в домовете на богатите стопанки в Габрово. Този журнал мина през всички в Габрово. Гледаха дата­та на журнала, гледаха моделите в него и сравняваха с онова, което аз бях измислила и направила за тях. Чудни са пътищата на творчеството и на реализирания идеен свят. Така аз получих изход от моята безизходица, стъпих на крака, станах независима и се освободих чрез трудът си, а с парите, които получавах от него поддържах домакинството и можех да задоволявам своите нужди.
  6. 16. БЕЗПЛАТНИЯТ РОБ И БЯЛАТА РОБИНЯ Докато бях в бащиния си дом аз следвах своята програма на ученичка в гимназията. Минавах класовете с отличие, взимах уроци по цигулка, участ­вувах в оркестъра на гимназията като първа цигулка, излизах на сцената да свиря и бях освободена в училище от цялата матура като отличничка. Можех да следвам в кой и да е факултет с какви ли не специалности. Бях силна по математика, химия, литература, естествени науки и физика, значи по тези предмети можех да следвам. Свирех добре на цигулка и можех да бъда сту­дентка в консерваторията. Можех да следвам всичко, но съдбата ми имаше друга специална програма за мен и на този мой възход до 18 години, тя ми наложи противоположен скок в тези непознати за мен условия и неприлична среда. Омъжих се, излязох от бащиния си дом и влезнах в новото ми семейство, моите идеали и стремежи потънаха в мъчителни противоречия и в сложен конгломерат от души. Там заварих мащеха, доведени, заварени деца и отгоре на това и преродени: трима братя заварени, един доведен син и още един прероден син. Имаше и зълва със своя син. Само мъже в този дом. Силни, яки мъже, пълни с амбиция и много гладни. В този дом беше стълпотворение от урагани - един след друг минаваха и опустошаваха всичко - всеки един от тези мъже бе ураган за себе си и около себе си» Това бе придружава­щата орда и духове на Чингиз хан. Върхът на всички урагани беше баш урагана, т:е. моят съпруг. Ето такава бе обстановката. И аз поех задачата в това сложно домакинство да изпълнявам ролята на безплатен роб. Мен ме таксуваха като нещо по-долно от техните работници, на които трябваше да се плаща заплата и да се съобразяват с тях. С мен се държаха безцеремонно, нали бях роб, безплатен роб, а през нощта бях съпруга на брат им. За да се създаде работа на всички братя в този дом, те създадоха и отвориха магазини в Габрово и един за железария в София. Всички се зани­маваха с търговия и пари. А аз? Моят идеен живот потъна в дълбочината на душата ми. Но нали епохата е необикновена, Учителят е тук в София, тука е Школата, съборите, лагерите в планината и общите екскурзии. Но това е за другите, а аз съм затворена сама в този град, в дълбочината на ада и изпъл­нявам ролята на роб. Понеже се справях с голямото домакинство много добре, не ми прече­ха да чета беседите на Учителя. Когато имах идейни нужди и задачи поставе­ни от беседите на Учителя за изпълнение, аз с болка помолвах мъжът си да ми отпусне необходимата сума и винаги ме удостояваше с отговор от една дума: „Утре! А това „утре" потъна в безкрайността и аз не го достигнах никога. Ама наистина не го достигнах никога! Отвътре у мен се надигаше копнежа по идеен живот, искаше да се изрази навън по някакъв начин, но ня­маше как. Представете си, той нямаше пари да ми даде да купя един лист хартия и да напиша едно писмо. Да, нямаше пари. А беше богат фабрикант и си играеше с милиони. Да постъпя като чиновник в тяхната фабрика беше безсмислено, пак щях да бъда безплатен роб. Да постъпя в някое друго предприятие на работа беше невъзможно, нямаше да ми позволят - те бяха търговци, работеха с много пари. Държаха на авторитета си, а снаха им да стане работничка. Това нямаше да позволят. Те имаха платени чиновници, работници. Бяха се впуснали в търговия и индустрия. Те бяха в своя апогей. А около мен гонение, около моят идеен път също гонение. Гонение отвън като роб, гонение и отвътре. Реших да търся помощ от Учителя, прекарах в молит­ва няколко дни. Накрая чух глас в себе си: „Отвори томчето!" на масата ми имаше една беседа от Учителя, отварям, на една произволна страница и прочитам: „Свободата е вътрешно качество на духа. Докато човек не се ос­вободи отвътре, не може да се освободи отвън. Освободи ли се отвътре, ще се освободи и от ограничителните условия, в които е поставен". Намерих из­ход и реших да се освободя първом отвътре. Мащехата на Юрдан бе възрастна, но устата и опака и никой не може­ше да й затвори устата и с приказка или да й угоди с нещо. А трябваше да се готви на петте сина на Екимов, да се пере, да се глади и да им се готви. Първо реших да се освободя от тях. Заявих им, че аз съм женена за мъжа си Юрдан и че от утре готвя само на него и само него ще пера и гледам. „Ами как така, ами останалите?" „Останалите ще ги отбия. И свинята гдето е свиня, дойде време, че отбие свинчетата да не бозаят. А тия свинчета тук са станали на нерези. И всеки да си търси кой ще го храни". От следващия ден аз се освободих. Не очакваха това от мен. Искаха да бъда зависима. Решиха, че още ме държат завързана, понеже нямам никакви пари. Реших да се осво­бодя и отвън. Извиках баща ми да ме придружава на разходка в планината. Още като дете ходех с татко по стария Балкан. Обхождахме всички върхове, долини по всички сезони. Това те знаеха и ме пускаха с баща ми веднъж сед­мично да се разхождам с него. При една екскурзия с татко, аз се отделих в съзерцание до пълноводен вир на буйната планинска река Козерищица в обятията на върха Малуша. Отправих дълбока молитва за помощ и за изход от това невъзможно положение за мен. Обляна в сълзи аз търсих изход от моята безизходица. Призовах небето за помощ. Този призив го правех и преди, но молбата ми не можеше да пробие покрива на онзи дом и да поеме път към Небето. Но тук аз бях високо в планината, небето над мен бе синьо и молбата ми бе приета, понеже разбрах, че получих вътрешно облекчение в себе си. Трябваше да се чака и Небето да отвори и за мен път.
  7. 15. МОЯТА ПЪРВА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ Нали семейството и дома, в който влезнах като булка бе многолюдно и шарено, затова имаше всичко по нещо, което го имаше и в света. Каквото имаше в света, такова имаше и при нас - борби, жестока арена на човешки амбиции и какво ли не още. Но се случи и нещо друго съвсем неочаквано. Мъжът ми Юрдан имаше брат, който бе също женен и изведнъж жена му ре­ши да отиде на гости при роднините си в гр. Търново. Трябваше да. я придру­жава някой, защото тогава не се пущаха сами жени да пътуват по влакове и да посещават чужди градове, та те не допускаха жените си да се разхождат сами в град като Габрово, а камо ли да пусне някой жена си да пътува свободно. Това бе изключено, затова етърва ми се обърна към мен и ме пока­ни да я придружа. Точно в тези дни беше месец август, знаех че Братството и Учителя са на събора в Търново. Бях получила вест от брат ми Борис, който бе на събора. Аз очаквах този момент с трепет и постоянно бях в молитва, да ми се отвори пътя за среща с Учителя. Ето молитвата ми се прие, получих от­говор чрез нея и пътя ми се отвори чрез братовата жена на Юрдан. Какво по-хубаво от това и по-безобидно и напълно естествено - двете братови жени да пътуват за Търново при роднините на едната. Пристигнахме в Търново, аз не познавах града, но знаех само, че Учителят отсяда у Иларионови на ул. „Зеленка" N 28. Успях да се измъкна от роднините на етърва ми и тръгнах да търся адреса в непознатия град, но с молитва на уста. Тука се яви един све­тъл лъч, който ме водеше и ми показваше пътя и ме заведе в домът на Иларионова. Тях ги нямаше, но в къщата беше Надка, дъщеря им. Тя скочи и веднага поехме за колибата на лозето, там където бе събора. Там намерихме сестра Иларионова, която ме представи на Учителя. Той ме погледна издълбоко и каза: „Един работник!" Аз стоях учудена и изумена от думите Му, ко­ито не разбрах. Мислех си, какъв ли е този работник? Учителят долови това и добави: „Изпратиха отгоре и дойде един от работниците". Аз вече разбрах, че съм един от работниците дошли от горе и се успокоих, че и за мен има място в това Братство, защото се усещах, че досега съм захвърлена от Бога и заточена в онзи дом в Габрово. Учителят се приближи до малката масичка, взе една книжка и ми я подаде. Беше беседата „Да се не смущава сърцето ви, вярвайте в Мене". Аз я взех с треперещи ръце. След това Учителят ме прие на разговор, но аз не си го спомням. Беше говорил на някого в мене, може би на моята душа, но нищо не бе записано в умът ми, беше нарочно изличено. Беше разговор между Бога и човешката душа. Учителят ме остави за обед, на братската трапеза на събора и аз се почувствувах в родна среда. След това си отидох. Това бе последният съборв Търново през 1925 г. Роднините на братовата ми жена не разбраха за от­съствието ми. А етърва ми имаше и друга работа, която трябваше да върши. Накрая и двете се завърнахме доволни в Габрово. Моята молитва бе чута и аз се срещнах с Учителя.
  8. 14. МОЯТ СВЕКЪР - СТАРИЯТ ЕКИМОВ В това адско положение, в което се намирах и в онова необикновено напрежение, което изпитвах аз започнах да проучавам беседите на Учителя и всяка сутрин ставах рано и се затварях в една стая, където четях. Онези от къщата виждаха, че аз вече не плача и сметнаха, че не го правя, защото съм си намерила занимание да чета разни книги. Оставиха ме спокойно да ги чета. Аз можех да се занимавам с домакинство, но до кухнята те не ме допускаха. Те бяха заможни, имаха пари, но всичко влагаха в търговията си, а иначе бяха много скръндзи. Не бяха егоисти, но големи сметкаджии и пазе­ха всяка стотинка. Мен ме оставиха като млада булка да си гледам булченската си професия като смятаха, че скоро ще трябва да раждам и да отглеж­дам деца. Но тази тяхна сметка излезе крива, ама много, много крива. Аз ми­нах през брака, през най-старият брак, но не родих. Така ми бе писано. Останах бездетна за всеобща изненада. Един път, както си работех в стаята изведнъж стана нещо необикновено. От всички страни в стаята започнаха да се кръстосват светли­ни и гръмотевичен трясък. Цялата стая светна. Аз започнах да се моля, но не се изплаших. При друг случай щях да се изплаша, но сега това не се случи. Тогава в стаята постепенно се оформи образа на моят свекър, бащата на Юрдан, който беше заминал и когото не съм срещала и не познавах, макар че бяхме от същия град. Беше ми показан ликът му от семейните албуми и съм разглеждала негови снимки. Та този образ, който се оформи в светнала­та стая бе ликът на свекъра ми от албумите. След малко образът лека-полека изчезна. При една среща с Учителя чух думите Му: „Твоят свекър има нужда от светлина". Аз Го изгледах изумена, защото аз и този път не бях Му казала нищо за случката, която бях преживяла в онази стая в Габрово. Кимнах с глава, че съм разбрала всичко и се усмихнах с дълбока признателност. Знаех, че Учителят следи всичко и се грижи за всички. Ние бяхме под Неговата закрила. Искаше се само нашето послушание и да се работи за Бога. Имах още една такава случка с моят свекър. Беше една нощ, когато мъжът ми Юрдан се събуди, стана и започна да се разхожда из стаята. Аз ле­жах в кревата, но вече полуразбудена и чувам, че Юрдан се разхожда, защо­то го няма в кревата. Но се разхожда някакси особено. Това не беше негова­та походка, а беше друга, чужда походка. Аз се разбудих от това и гледам, че се разхожда, но като че ли някой друг движи тялото му и краката. Аз извиках: „Какво има, кой е тук?" Юрдан се обърна към мене, отвори устата си и отговори много ясно: „Абе тука е старият Екимов". Тогава аз му казах твърдо: „Ти си в друг свят и твоите задачи са там. Не се занимавай с нас, за­щото ние имаме други задачи". Юрдан леко си легна в леглото, а стаята беше тъмна. На следващият ден съпругът ми не си спомняше нищо за случката по простата причина, че баща му беше влезнал в неговото тяло. Но от тогава свекъра, старият Екимов не ни безпокои повече. Но аз не му останах длъжна. Една седмица четях за него молитви. И изпълних заръката от Учителя да му дам малко светлина чрез молитвите, защото той имаше нужда от светлина в оня свят, в който той се бе отзовал неподготвен. Така че и за това си заплатих, да ме остави на мира. Чрез молитвите изпросих светлина за него. И си разплатих, че водя за мъж сина му.
  9. 13. НЕОБИКНОВЕНА ЗАЩИТА ОТ НЕБЕТО Семейството, в което влязох бе с организираният хаос на червената орда на Чингиз хан. Но аз тогава не знаех това. Когато Учителят ме спаси и ми обърна внимание на моята стара вековна карма, разбрах че щях да си за­мина и щях да изгоря на този огън. Това беше сигурно. Но изведнъж дойде помощ съвсем ненадейно и неочаквано. Дойде помощ от Невидимия свят. При това напрежение в дома, в който бях завряна като снаха, бях пос­тавена в една малка стая горе на втория етаж, цял ден стоях в нея, защото не можех да ги издържам онези долу, стоях, седях и непрекъснато, плачех. В ед­но такова състояние дни наред, един ден застава пред мен една нежна, ефирна, полупрозрачна фигура от Невидимия свят и започна да ме успокоява, да ме гали и да ме целува. Беше необикновено видение. Следях внимателно всичко, но фигурата ми каза: „Аз съм майката на Юрдан, името ми е Иванка". Тогава си спомних, че мъжът ми е останал като малък сираче. Отпуснах се и се разридах още повече. Започнах да си изплаквам пред нея мъката и да разказвам всичко. Тя ме успокояваше: „Аз знам всичко". След като се успокоих, тя си отиде така както бе дошла неочаквано. Знаех, че ве­че имам приятел и закрилник от Небето и се успокоих. Наскоро след тази случка отидох при Учителя и исках да Му разкажа подробно за случая. Но Той ме превари и пръв започна да говори за нея: „Същата майка на Юрдан те обича и ти помага". Останах изненадана, аз не му бях казала още нищо за случая. Само се готвех да му разкажа. Това още повече ме успокои. Вече имах двама човека в моя защита. Единият бе от Невидимия свят, а другият бе Учителят. А Учителят не бе човек, а бе Великият Учител. Майката на Юрдан не бе човек, а дух, същество, което си бе заминало и нямаше човешка форма. Каква необикновена защита имах вече. Да, имах защита, но тя не бе само мой тил, а беше в мен и над мен. Но борбите продължаваха около мене и в мене. Друг на моето място отдавна би си заминал. И да са забравили за него. И да няма помен. А мен ме има и то как...
  10. 12. ЕДНА СТАРА ВЕКОВНА КАРМА Аз се омъжих. Мина сватбата. А тогава се правеха хубави сватби, тра­ещи по три дни и три нощи и булката бе заведена в дома на младоженеца. Започнаха медените месеци. Така трябваше да бъде. Но стана обратно. Семейството, в което влезнах като булка, т.е. като снаха беше разнолико, пъстро и цареше пълен хаос. Пресметнете сега няколко неща. Майката на моят съпруг Юрдан бе починала, когато той бил малък, останал сираче. Баща му се оженва повторно, но втората жена довежда двама сина. А по-късно тя ражда още няколко деца. Така аз заварих втора свекърва, братя заварени, доведени, преродени и на всичко отгоре зълвин син, т.е. на сестра му син. Хаос и напрежение в дома. За тези хора това нещо беше нормално и това не им пречеше, защото ако им пречеше нямаше да съжителствуват. Аз попад­нах в този организиран хаос. Защо ли? Защото тук се бяха събрали във фо­кус на едно място и под един покрив всички духове от ордата на Чингиз хан от далечния изток, от далечното минало. Да, моят съпруг бе по прераждане самият Чингиз хан. Грешка няма. Аз това го проверих чрез живота си с него пък питах и Учителя. Той беше много волеви, много опасен и много труден за съжителство. Понякога очите му се отваряха и аз в тях виждах цяло сияние в червено оцветяване, минаващо в червен огън, който гореше, бушуваше и всичко изгаряше по пътя си. Това бяха духовете на ордата му идваща от вековете. Беше много опасен в такива случаи. Беше як, със здраво тяло, а главата му носеше монголски черти. Това се виждаше и в старите снимки ако днес ги разгледаме. Това е самата истина - бях станала съпруга на Чингиз хан. Ако този човек не бе се свързал с мен и би отишъл в политиката щеше да направи какви ли не поразии. Добре че го вързаха с мен. Това бе спасение за него, а за мен бе цяло мъчение. Мъчение по съдба. Изживяна до край. Не ме отмина нищо. След като се задомих имах чувството, че ще си замина. И щях да си замина. Особено след като се създаде конфликт и противоречие между ба­ща ми и съпруга ми Юрдан заради търговията им, понеже и двамата бяха търговци и фабриканти. В мен се разигра този конфликт и аз станах арена за пари, власт и търговия. Аз се разболях, легнах на легло и три седмици не се хранех и все спях денонощно. Накрая видяха, че ще ме изпуснат и след като се убедиха, че съм болна и че съм вече пътница за умирачка решиха да ме пуснат да замина в София, да отида на Изгрева, за да моля Учителя за помощ. Едва се качих горе пред стаята на Учителя току-що решавам да чу­кам на вратата и в същия момент Той се задава от някъде. Бил поканен някъ­де на обед и за изненада на всички Той станал и с много строго изражение на лицето напуснал обеда. Той се приближи до мене и тъкмо се канех да Му кажа защо съм дошла, Той ме спря с жест и каза: „Не говорете! Аз зная всичко". Погледна ме дълбоко и някъде още по-дълбоко спря погледа си в мен и изрече бавно: „Това е една много, много стара карма". Учителят наб­легна и провлачи на думата „стара". Усетих, че идва от вековете тази карма, че това е вековния възел с Чингиз хан. Учителят добави: „Останете на молитва!" Аз останах целия ден и нощ на молитвен пост. На другия ден Учителят замина някъде извън София. Аз останах на Изгрева в пост и молитва. На десетия ден почувствувах лекота и усетих, че задачата ми е решена. Учителят си дойде на Изгрева, аз веднага се срещнах с Него и Му съобщих, че съм усетила в себе си, че задачата ми е решена. Попита ме: „Ще служиш ли на Бога?" Поиска моето обещание и аз го дадох. От тогава единс­твената ми цел бе да служа на делото на Учителя. А със съпруга си Юрдан живях над 50 години и накрая го погребах в София. Но преди това успях да се справя с Чингиз хан и неговата рода ,смлях ги и отрязах седемте глави на змея. Накрая Юрдан доживя до 80 години и всички му викаха „бай Юрдан". Беше станал добродушен и миловиден старец. То е така, защото аз отрязах седемте глави на змея преди това. Смлях ги на прах, омесих ги на седем хля­ба и ме накараха да ги изям. Символика и реалност до края. Няма що...
  11. 11. НИТО КРАЧКА НАПРЕД БЕЗ БРАКА Завърших гимназия. Майка ми желаеше децата й да бъдат елегантно облечени, държеше много за това. Дори накара моите братя да носят костюми с връзки. А тогава образованите мъже ходеха много добре облечени. За единствената си дъщеря тя не пестеше средства да й се ушие най-хубавото като плат в Габрово и като модел. Като разглеждам старите фотографии и оглеждам какви госпожици сме били, бяхме красавици и желани от всички женихи. Постепенно майка ми постави въпроса, че трябва да ми се намери съпруг и да ми се създаде дом и семейство. Аз възразих, че не желая да се омъжвам и нямам разположение към този живот на съпруга. Тя внимателно започна да ми изрежда по име всички стари моми в града и да ми описва техния живот и ме запита: „Ако ти харесва техния път ще вървиш ли по него?" Случи се така, че по тези години в Габрово всички тези стари моми на времето си са били големи красавици, но с големи претенции и накрая не се намерил нито един жених да им отговори на изискванията и така те останали стари моми. Сега бяха нещастници, несретници и бяха за посмешище в града. Това бе наказание за това, че не бяха използвали хубостта си и младостта си за нещо полезно и градивно. А тогава всичко, което бе полезно и градивно минаваше през брака. Едно момиче, една мома, една госпожица в едно провинциално градче какво я очаква? Или брак, или стара мома. Аз се стъписах от спокойния тон на Майка ми. В други случаи тя би ми направила цял скандал. Но тук имаше нещо друго и се питах какво ли е то? Не можах да си отговоря. Затова застанах на молитва за помощ. Молих се дълго. По едно време над мене се раздра завесата на мълчанието и се разнесе над главата ми един много категоричен глас. Не беше глас, а беше решение на небето: „Имаш един неразрешен възел от векове, докато не го разрешиш, нито крачка напред". Аз стоях като замаяна. Трябваше да се съглася с този глас. Ако не беше той, не бих се съгласила. Казах на майка ми и тя се зарадва много. По-нататък започна следващото, действие на развръзката. Заредиха се много кандидати за женитба. Аз само изчаквах, не знаех кой е онзи, който е определен. Голямо напрежение, да пощурееш от очакване. Срещат те с някой кандидат и аз се питам, дали е този дето идва от вековете и изчаквам, за да разбера и да се убедя, а другите смятаха, че съм много капризна в избора си на жених. Но когато ме срещнаха с този, който ми е определен от съдбата почувствувах нещо много странно и страшно. Усетих, че паднах в някаква бездна, където ме чакаше седмоглав змей със седем чифта огнено червени очи, които ме осветиха. Едвам издържах, задушавах се. Но в този миг отново завесата се раздра над главата ми и се обади същият строг глас: „Този е човекът с когото имаш карма. Нито крачка напред преди да минеш това препятствие". Аз вътрешно се съгласих и така започна пътя ми с него като съпруга. Всички се учудиха, че съм склонила тъй внезапно въпреки многото по-изгодни кандидати. Те не знаеха причината за моят избор. Вие можете ли да предположите какво значи да сте жена на седмоглав змей? Чели ли сте в приказките какво става с онази красавица, която я залюби змей и я открадне? Аз не бях открадната, а сама си отидох при змея. Сама по съдба. Как ви се струва да бъдете в леговището на седмоглав змей?
  12. 7. ЦЕНАТА НА ЦИГУЛКАТА Дядо ми беше свирил на цигулка. Аз примирах с благоговение при звуците, излизащи от струните му. Искрено пожелах да имам такава цигулка в молитвите си, после в мечтите и накрая, татко ми купи цигулка. Аз започнах с просълзени очи от радост, вълнение и благодарност да уча. Взеха ми учи­тел по цигулка и бях прилежна ученичка. В гимназията в Габрово беше съз­даден училищен оркестър и аз свирих в него първа цигулка. Явявах се на кон­церти на читалищната сцена.А това беше голямо събитие в един провинци­ален град, когато нямаше още радио, нито телевизия, а само един-два грамо­фона с големи фунии, които се навиваха ръчно и то предимно в богатите се­мейства и предимно с плочи от популярни шлагери. Когато влезнах в Школата на Учителя през 1921 г. аз бях подготвена като цигуларка и самостоятелно можех да свиря песните на Учителя. Моята цигулка ми служеше вярно десетки години. Когато в моята къща трябваше да отделя една стая и да я определя като братска стая за Школата, където в нея се събираха братята и сестрите от габровското братство, то аз бях тази, ко­ято свирих отначало на цигулка, а останалите пееха песните на Учителя. В онези времена аз си купих пияно с пари спечелени от двете ми ръце чрез ши­ене и ръкоделие. Така в тази стая имаше едно много хубаво пиано, а по-къс­но започнаха да ме придружавах и други цигулари в братските срещи. Това беше преживяване, на което бе свидетел и баща ми, който на времето не хвърли парите си на вятъра за моето обучение в цигулковото изкуство. Похарчените пари се върнаха от мен чрез прилежание и чрез служене. А ко­гато извличах от струните на цигулката музиката на Учителя, тя обхващаше душите ни и ни приемаше в един друг свят на преживяване. Когато след това започваше да се чете някоя беседа от Учителя аз имах усещането и виждах как музиката, която бяхме свирили преминаваше в Словото на Учителя. А Словото на Учителя, което се четеше и което достигаше до ушите ни, преми­наваше като светли мисли и като светлина в ума ни и от там ни препращаше в един по-висок свят, светът на Високия Идеал от Словото на Учителя. Затова за мен песните на Учителя преминаваха в Словото Му, а Словото Му преми­наваше в Светлина, която осветяваше нашият вътрешен живот и нашият път -пътят на ученика.
  13. 6. ФОРМУЛАТА, КОЯТО НИКОЙ НЕ ЗАПИСА Бях в последния клас на гимназията. Учителят по химия написа на ця­лата дъска една много сложна формула. Всички ученици се питаха кому е нужна тази формула и за какво ще ни трябва тази формула след като завър­шваме гимназия само след няколко месеца. Беше безумие да се записва в тетрадките тази дълга формула, а камо ли да се научи наизуст. Затова никой не се постара да я запише. Но моят вътрешен глас ми каза: „Запиши си тази формула и добре я научи". Аз сторих всичко каквото бях посъветвана. На следващият час по химия учителят бе строил няколко ученички и ги изпитва като ги кара да напишат тази сложна формула, но никой не я знаеше. Тогава аз се изтъпанчих пред учителя и му заявих, че аз мога да я напиша. Той се изненада, защото много добре знаеше, че почти никой не я записваше, кога­то я предаваше миналия път. А в учебника по химия я нямаше. Погледна ме многозначително, подаде ми тебешира и аз я написах на черната дъска. Отстрани той ме наблюдаваше с интерес, ученичките бяха ококорили очи, но аз написах цялата формула. Остана крайно изненадан, извади тефтерчето си и ми писа отличен. След това бях освободена по цяла матура по химия. Благодарих на своят вътрешен глас. Бях доволна от себе си и благодарих на духовния си ръководител.
  14. 5. ИЗЛЪЧВАНЕ И ПЪТУВАНЕ В СВОБОДНАТА МИ РОДИНА По същото време като ученичка в гимназията аз започнах да се излъч­вам от тялото си. Не знаех какво означава това състояние, как то се нарича и защо става точно така. Но ставаше така, че аз виждах тялото си долу на кревата, а аз хвърчех и се разхождах във въздуха насам-натам, минавах през стените на къщата. Виждах се как хвърча, как минавам през преградите, а долу виждах моето тяло да лежи и да стои спокойно. Идваше една светлина като ореол в диаметър около един метър и ме взимаше със себе си, аз се из­мъквах от тялото си и този ореол ме водеше между звездите и други светове. После ме връщаше на същото място и аз влизах в тялото си. Аз още не бях подготвена за такива неща и не знаех нищо по този въпрос. Но обикновено се уплашвах особено след като влизах в тялото си, да не би да стане нещо с мене. После се молех много и моя духовен ръководител ми обеща, че повече няма да минавам през тези опитности. Когато след време влезнах в Школата и казах тези опитности на Учителя, Той се усмихна: „Когато една птичка е затворена в клетка и се пусне, тя хвърчи опиянена от радост заради свобода­та си. затова пазете свободата на душата си, която е безсмъртна и вечна". Тези думи ги запомних, а сега ги предавам на вас, за да знаете какво значи да пазите свободата на душата си.
  15. 4. ИНТУИТИВНОТО НАЧАЛО Като малка се сблъсках с интуитивното си начало. По-късно го опознах и му се доверявах. Но в началото бе трудно и опасно. Обикновено то се изра­зяваше в най-различни форми. Като ученичка аз знаех кога точно ще бъда изпитана на дъската, по кой предмет и какви въпроси ще ми бъдат зададени. Аз разбира се заучавах предварително всичко много добре. И така, когато Учителката поглеждаше в тефтерчето си и се чудеше кого да извика на урок, при мене телефонния звънец звънеше, аз ставах права от чина, на който седях, а в ушите ми долитаха думите на Учителката, която произнасяше мо­ето име, за да бъда изпитана. Но аз бях станала секунда преди това от чина си и бях вече готова. Това много забавляваше съученичките ми. А и мен също. Учителката така и не разбра какво става в този момент. Това качество оцених по-късно с някои други неща в живота ми.
  16. 3. НЕТЪРПЕНИЕ Когато ме записаха в първо отделение в училище, аз не спах през нощ­та от вълнение. Не можах да изтрая, за да дойде уречения час, когато всички мои връстници отиват на училище. Аз ставах сутрин рано, исках да се оправя първа, тръгвах сама за училището и с вълнение и трепет заставах първа до вратата преди да са дошли слугите, за да отворят училището. Те трябваше да чистят стаите, а аз влизах вътре първа и чаках докато те метяха стаите, а пък аз търках с гъбата черната дъска. Бях много нетърпелива и това ми ка­чество се предаде и по-къс но в мен. Като гледах как другите се мотаеха и действуваха бавно, аз цялата изтръпвах от вълнението на първолака на първо отделение, който искаше да влезе пръв в училището. Жадуваше душата ми за училището. По-късно влезнах в истинското училище, в Школата на Учителя. А после и в Школата на живота и тръгнах по пътя на ежедневието си.
  17. 2. НЕОБИКНОВЕНОТО ПОСЕЩЕНИЕ Била съм малка и не ходех още на училище. Беше дошъл някакъв го­лям празник - или Рождество Христово или Великден, нали бях малка не си спомням кой бе този празник. Моите родители отидоха сутринта на църква, черковната камбана бе била и призовала всички на черковна служба. Това бяха големи празници. Тогава никой не работеше, обличаха си най-новите дрехи, заставаха чинно в църквата, защото това бе свещенодействие за тях. Тогава бяха годините след Възраждането когато възрожденския дух още обитаваше църквите. По-късно нещата се измениха, защото този възрож­денски дух се оттегли. Така възрастните отидоха на църква, а аз бях сама в голямата стая, легнала на леглото, бях разбудена от родителите ми и будувах в момента. Както си лежа и будувам, по едно време виждам, че се отвориха врати­те на стаята и започнаха да влизат в строен ред същества неземни, движещи се във въздуха, а телата им цели от светлина. Напред вървеше голямо същество, облечено в млечно бяла светлина, стройно и много красиво и зас­танало в средата на това множество. То беше жрец. След него вървяха малко по-ниски по двама в неземна светлина бледо розово, бледо небесно, бледо кремаво и всички носеха по нещо в ръцете си. Застанаха на средата на ста­ята в кръг, поставиха в средата някакъв съд неземен, той висеше във въздуха, целия светещ и извършиха някакво тайнство. След като свърши ритуала, жрецът дойде до мен и като ме благослови по особен начин, ме намаза с някакъв елей по челото. След това вратите на стаята отново се отво­риха и в същия строен ред светлите същества безшумно излезнаха. Аз останах в спокойно състояние. Не се изплаших. Това събитие се за­печати дълбоко в съзнанието ми. Нещо у мен говореше, да не го кажа на никого. Аз на никого не казах и то остана цял живот само за мене. Когато след много години влезнах в Школата на Учителя, когато имах вече преживя­ване от друго естество, тогава разбрах, че подготовката на всеки, който трябва да дойде при Учителя е работа на Разумния свят и на Небето. Този път за всеки човек е строго определен.
  18. ЦАНКА ЕКИМОВА (1902-1984) 1. РОДОВЕТЕ СЛИЗАТ И ВЪЗЛИЗАТ ЧРЕЗ ВНУЦИТЕ СИ. Родена съм на 25.септември 1902 година към 9 часа сутринта в гр. Габрово. Баща ми се казваше Никола Дойнов, а роден е в село Етър. Майка ми се казваше Кина, а баща й бе Ботю Рачев, по прякор Ботю Житото. Аз съм кръстена на името на баба ми Цанка, майката на баща"ми Никола, която си е заминала преди да се родя. Тя била много чиста, уредна жена, работли­ва и много религиозна. Имала е сестра от село по онова време вегетарианка. Вегетарианството тогава се е приемало отвътре по дух, а не по нечие усмотрение, защото това е непосредствено около Освобождението ни от турско иго 1877/78 г. Нейният брат е бил монах от Атонския манастир. Така че от този род са имали връзка с Атон, понеже е имало предание и поръчение всяко последващо поколение да предава първородния си син за служене на манастира в Атон. Идвали са, взимали са го като момче, ставало е послуш­ник на игумена, а по-късно и монах. Така бе дошли ред и на семейството ни да даде този кръвен данък и затова бе определен за случая първия ми брат Борис, но майка ми не позволи. Направи всичко каквото можеше, но не разреши. Монахът, който беше дошъл да вземе определения кръвен данък от семейството ни, т.е. брат ми Борис, каза: „Желанието на майката е решение на Бога" и го оставиха. Това вричане да служи на Бога по-късно се реализира, когато той влезе в Школата на Учителя през 1920 г. Дядо ми Дойно, баща на моят баща Никола, когото не помня е свирел на цигулка и през зимните месеци е участвувал в селските веселби - сватби, кръщенета, събори. По този начин е обикалял селата и е бил известен във всички околни села. През летните месеци е работил на ръчно направен струг, движещ се от вода минаваща по водни улеи и въртящи перките на колело. Изработил е гаванки от дърво, това е дървен съд с похлупак, в който се носи храна по път като сирене, кашкавал, лютеница. Удобна съдина, не се чупи, затваря храната добре и е удобна за път и за полето. Този струг е бил построен на козята река, в обятията на връх Милуша, много поетично място с красиви вирчета, където подскачаха пъстърви и раци, криещи се под скалите. Били са непокътнати места, рядко тук се е качвал човешки крак. По-късно, когато с татко минавахме по долината на Козя река, при нашите изле­ти в Балкана всякога се отбивахме на това място, където е бил струга на дя­до ми Дойно. Когато татко ми Никола е бил на пет години, майка му Цанка го е кач­вала на кончето, слагала дисагите с храна за баща ми в няколко гаванки, по­тупвала с ръка врата на кончето и казвала на малкия си син: „Дръж се здраво за кончето, то ще те заведе при татко ти до рекичката, където е работата му със струга". Благославяла го е с молитва и го е пускала. Кончето стъпка по стъпка го завежда точно при струга в долината на Козята' река. Сега когато разказвам това през 1975 г. всичко това го няма - унищожено, занемарено и погубено от злосторните ръце на рушителите. Баща ми Никола, когато станал на десетина години, неговият комшия, предприемач го взима за работник в Румъния. Тогава са били годините тога­ва - в глад и немотия. Единствената сигурна работа за препитание е бил няка­къв занаят или да си селянин със земя, с рало и мотика. Да станеш търговец се изисквало много неща. Първо много пари и голям усет за търговия. Там във Влашко той се отличил като работлив и скромен, така че господаря му пожелал да го осинови понеже нямал деца, но баща ми отказал. Искал е да бъде свободен и да се движи накъдето поиска. Дошло време да се завърне от Влашко, пътували с коне няколко човека, защото е било опасно от нападения от разбойници. Като се завръща на село, той развързал цървулите си и от там скрити в подлогата на цървула извадил спечелените пари - няколко жъл­тици и ги дал всичките на майка си. Тя била тогава вдовица, едва скърпвала двата края на немотията си. С тези пари тя купила малката къщичка, където живяла доста години след това и която аз помня много добре. Татко като младеж е бил чирак при много лоша жена. Идва издържал, защото ако напус­не няма да му се плати и после ще носи име, че е чирак, който напуска чор­баджията си, а това означава, че никой няма да го вземе после на работа. Хората много са държали на тези неща. Издържал е с мъка. Два пъти е ходил с каруца на Рилския манастир да прекарва стока за монасите. Впечатлили го много стенописите, иконите и цялата Рилска обител. После си отваря малко дюкянче за търговия и постепенно с годините става един от видните търговци в града. Обичал е да дава много на вересия пари, да помага на селянките, чиито стопани са на гурбет и когато ликвидира търговията си изгори всичките си тефтери. Огънят горя с черен дим цял ден и баща ми се шегуваше, че много вересии се превръщат на черния дим, поне­же ги е било яд, че не са се превърнали в бели пари за черни дни. Но да гле­даш как горят с черни кълбести облаци търговските си тефтери не е лесна работа. На много магазини имаше тогава изписан следния надпис: „Доверие всекиму, вересия никому." Хубав лозунг, нали? Когато съм била на 3-4 години татко отива с негов приятел през Солун в Света гора на посещение на вуйчо си в един от атонските манастири. Разглеждал манастирите, качил се на връх Атон, разговарял с монасите и там вуйчо ми научава, че баща ми има първороден син, на име Борис, който според обичая трябва да постъпи в Атон и да заеме неговото място. Когато баща ми се завърна от Атон, донесе много картини от Света гора, които пос­тави в малката молитвена стаичка в къщата ни. В нея се влизаше само за мо­литви и там се четеше Библията. В нашия дом имаше много посещения. Идваха пътуващи търговци с коне на групи от по 3-4 човека и след това прех­върляха Балкана. Също се отбиваха пътуващи монаси от Атон. Тях ги изпра­щаше вуйчото на баща ми. Те носеха библии, черковни книги, оставяха ги, а ние ги подарявахме на съседите. Често се получаваха сандъци пълни с Библии и ние ги подарявахме на по-напредничавите и писмени съграждани. Докато аз вървях по рода на баща ми и дядо ми Дойно и баба Цанка, то брат ми Борис, първородния син роден през 1900 година - по рода на майка ми Кина и по рода на баща й Ботю Житото. Ако разгледаме старите снимки ще видим, че Борис прилича на майка ми Кина, а тя пък на баща си Ботю Житото. На майка ми дядото е бил кафеджия, известен, в турско време. Ползвал се е с голяма известност. За него знам, че всяка нощ в определен час е ставал, опасвал се е с някакви бели колани или пояси, запалвал големи свещи и се молел и четял Библията. Когато по-късно четях беседите на Учителя, който препоръчваше подобни методи и даваше такива задачи, аз се усмихвах и си казвах, че дядо ми го е правел по дух, а ето аз го чета, знам го, но не мога да го направя, защото нямам такава вътрешна нагласа като този дядо на майка ми. Когато всички роднини се събирали при тържествени дни, той всякога взимал Библията и всички наред са четяли от нея. А това за оне­зи времена е било необикновено, защото малцина са били писмени и са мог­ли да четат Библиите отпечатани със старославянски текст. Така родовете ни са се подготвяли и накрая да изпратят последното поколение да бъдат представени в Школата на Учителя. Това бях аз с трима­та ми братя - Борис, Николай и Стефан.
  19. ВАСИЛКА КАМБУРОВА /ВАСКА/ Василка Камбурова е съпругата на Петър Камбуров. Баща й Иван Филипов Халаджов е бил учител, а майка й Иванка - домакиня. Те са имали три момичета и едно момче. Брат й Илия е бил съдия, сестра й Радка -аптекар, а Васка и Костадинка - гимназиални учителки. Васка е третото дете на родителите си. Първи е брат й Илия, втора - Радка, трета - Васка и послед­на Костадинка. Васка е получила основното си образование в Търговище, а след това е завършила учителски институт в гр. Шумен. Баща й е бил учител в с. Пробуда, Търговищко. Васка също е учителствувала най-напред в с. Пробуда, а после в Търговище. През време на учителствуването й Петър Камбуров е идвал в Търговище, изнасял е концерти в гимназията и оттам за­почва тяхното запознанство. Сестра й Костадинка е учила и завършила инс­титута за учителки в Пловдив и когато завършила през 1945 г. и се завърнала в Търговище, тогава Васка е заминала и живяла при Петър Камбуров в Стара Загора. Васка е завършила и преподавала български, история и география. Била е много добра Учителю и е била много обичана и уважавана от учени­ците си от колегите си. Била е приятелка на Анка Каназирева и Сийка Дойнова от София. Прекарваше продължително време в София при Анка и заедно са ходили на Рила с палатка. Брат й Илия е бил първоначално в Стара Загора откъдето се е познавал с Райна Каназирева. Оттам и Васка чрез Райна Каназирева влиза в Братството. Илия Халаджов е бил женен за дъщерята на Никола Камбуров от Казанлък. След това сестра им Радка и майка им също стават вегетарианки. Костадинка имала много милозливо сърце и също е вегетарианствувала, но след като се омъжила, за да избегне неприятностите в семейството си е яла и месо. Васка и Петър Камбурови са били на квартира у Стефана Мирчева - из­вестна в Стара Загора като ясновидка между приятелите. Спомените на Петър Камбуров дължим на нея, която е съдействувала при записването им. ОБЗОР След заминаването на Учителя през 1944 г. на 27 декември, всички без изключение бяхме повече или по-малко смутени от отсъствието на Учителя от физическото поле. Беше оставено Словото Му, което трябваше да бъде опора и знание за следващото човечество, но ние бяхме свикнали с Неговото присъствие, с Неговото излъчване, с Божествената Му аура и присъствието на Божествения Дух в Него. Това не всички го проумяваха, но всички без изключение го усещаха и вътрешно го възприемаха като вътрешна потреба, ка­то онзи Божествен хляб, който слиза чрез Словото Му, за да нахрани човеш­ките ни души. Школата на Учителя бе школа за човешките души, като Учител на тази школа бе Словото, което слизаше отгоре и се даваше чрез Учителя -Беинса Дуно. След заминаването Му ние усетихме болезнено Неговото отсъствие. Защо ли? Нямаше човек, който да нямаше някакъв житейски проблем и всеки от нас тутакси отиваше при Учителя, споделяше с Него болката, мъката и тутакси получаваше онази помощ, която бе пътеводна звезда в пустинята на нашия житейски друм. Затова опитностите на съвре­менниците на Учителя са много важни и ценни, за да се провери как Словото на Учителя се реализираше на земята отчасти чрез житейския път на Неговите съвременници. През 1945 г. аз бях 23-годишна и като всяка една млада девойка жела­ех да науча какъв е моят житейски път и какви задачи имам да разрешавам. Бях чувала от моите родители и близките ми, че обикновено в такива случаи нашите приятели отиваха при Учителя и търсеха Неговия съвет. Той го даваше, а дали онзи, който го получава щеше да изпълни наставленията на Учителя беше съвсем друг въпрос. Но винаги онова, което казваше Учителя се сбъдваше, а онези, които не изпълняваха съветите Му, те се отклоняваха от пътя на Словото и после биваха жестоко наказвани в житейския си път. От кого наказвани? От тяхната собствена карма. Послушанието на ученика към Учителя е основно правило за връзката на човешката душа с Бога. През 1945 г. аз реших да замина и за с. Коньово, Сливенски окръг при брат Влайчо Жечев (дядо Влайчо), който имаше славата на ясновидец и според неговите съвременници много пъти беше точен. За мен той беше човекът, който може­ше да ми даде някои съвети. С цигулка в ръка и куфар в другата аз пристиг­нах в с. Коньово. Там имаше множество хора, които търсеха помощ от брат Влайчо, да им даде сведения за изчезналите безследно техни близки през време на войната. Така се случи, че аз бях поканена да свиря братски песни от Учителя и по-късно с една група заминахме заедно с брат Влайчо за Стара Загора и там за пръв път се срещнах с Петър Камбуров. Срещата бе­ше братска. В братският салон и както винаги се съпровождаше с изпълне­ние на песни от Учителя и съпровод на музиканти. Аз изпях няколко песни, свирих с цигулката си заедно с Петър Камбуров. След това ходихме на аяз­мото и там играхме Паневритмия. Контакта ни с Петър Камбуров беше на чисто идейна основа, контакт на души в полето, в което Бялото Братство опе­рира и владее. Това бяха чудни дни и чудни срещи. Това е едно изживяване, което не може да се опише, защото това е изживяване на човешката душа в полето сътворено от Словото на Учителя. Само ония,които са имали подобно изживяване могат да разберат какво значи общение на душите чрез Словото и в Словото на Учителя. По-късно чрез него получих една хубава цигулка и отидох лично в Казанлък да я получа и там се запознах с неговите родители и брат му Марин Камбуров тази среща остави трайна следа в моето съзнание. Следващите години контактите с Петър Камбуров продължиха и той в опре­делен момент беше в Русе на работа в бригадата на Борис Николов, който правеше мозайките на гарата. Следващите години контактите ни продължи­ха чрез писма и чрез братски срещи. Той беше умел музикант, майстор на цигулковото изпълнение и с удоволствие слушахме неговия дар слово. А за изпълнението на „Идилията" от Учителя, за нас това беше най-висшия подарък, който можеше да бъде направен. Аз произхождах от братско се­мейство и това улесняваше контакта ни с цялото семейство Камбурови. Когато за пръв път прочетох неговите спомени, за мен беше едно откровение и имах усещането, че и аз съм минала по същия път. За онези, които не поз­наваха Петър Камбуров, тези спомени ще бъдат една обикновена история, но за мен, това не беше история, а нещо живо, което идваше от миналото, развиваше се в настоящето и оставаше за бъдните поколения една изповед на една човешка душа през времето на Школата на Учителя. Много по-късно през 1986 г. с д-р Вергилий Кръстев започнахме една работа по строго определена програма, развита 9Т него и аз трябваше да бъ­да изпълнител и реализатор на тази програма. А защо? Защото аз познавах семейство Камбурови, бях от онова поколение; познавах житейските съдби на много хора, а от друга страна контакта ми с д-р Кръстев беше на строго идейна основа, в името на една работа, която трябваше да се довърши. След прочитането на спомените на Петър'Камбуров бе направен въпросник и от­белязани въпроси, на които трябваше да се намери отговор, за да се изяснят много случки и събития, описани в спомените на Петър Камбуров, които бяха ясни за него самия и за неговото семейство, но биха озадачили следващите поколения. Много от съвременниците на Учителя смятаха, че не е необходи­мо да се пишат подробности свързани със събития, дати, години, места и личности. За тях личностите нямаха голямо значение и затова тези неща бя­ха бегло описани или бяха поставени под инициали. Нашата задача бе да за­пълним тази празнота. Единственият, който можеше да даде сведения беше живият още Марин Камбуров - брат на Петър Камбуров. След уточняване с него чрез писма, аз на няколко пъти ходих в с. Прослав, Пловдивско, бях при­ета в неговия дом и с много усилия успях да го убедя да разкаже някои неща и по този начин да отговори на въпросите, които лично с д-р Кръстев бяхме съставили. Онова, което знаеше и можеше бе записано на магнетофонна лента, което аз прехвърлих на пишеща машина. Когато получавахме тези данни от Марин Камбуров, той беше 85-годишен. Паметта му беше запазена за случки и събития и той точно отгова­ряше на поставените му въпроси, защото беше свидетел на тази епоха. Освен това, Учителят му беше казал, че ще доживее и ще бъде свидетел на много неща и много събития и това стана. Чрез него и брат му и семейството му беше направен първият опит за комуна, който не успя в онези времена и през оная епоха. След 1945 г. в другата епоха, която следваше, той също участвува със семейството си в един друг опит представен от новата власт и от новата система на управление. И този опит беше несполучлив Той дочака 10.Х1.1989 г. когато официално се призна, че този опит е несполучлив. А защо? Отговора се намира в Словото на Учителя. Беше необходимо от 1918 г. до 1989 г. - цели 80 години, четири поколения българи и съвременници на Учителя да проверят един закон даден от Учителя. Този закон гласи: „Може да се комунизира само труда, но не и капитала, защото капитала е капитал на хиляди поколения, носеща кармична развръзка". Когато се комунизира труда в името на една идея за Братство и единство, тя може да се реализира единствено от Христовия Дух, което означава Дух на Съединението, на Единението, на общността на човешките души в общение с Бога чрез Словото на Мировият Учител. Това е разрешението. Ето защо, опитностите на Петър Камбуров и Марин Камбуров са ценни и важни, защото са завър­шек на една епоха на миналото човечество и са опитности за поучение на ид­ното човечество. Може би ще направи впечатление, че разказа на Марин Камбуров е разпокъсан, непоследователен. Но той е верен и точен, защото бе отговор на зададените му въпроси. Ние не желаехме да обработваме сти­лово неговият разказ, защото за нас е автентичен и оригинален запис. Марин Камбуров има и творчество, което се изразява в написване на много песни - около 300 с текст и мелодия. Много от неговите съвременници в Прослав предпочитаха да пеят неговите песни. Ние смятаме, че песенното творчество на Марин Камбуров е творческа изява на неговия дух. Това твор­чество има бъдеще като творчество лично на един съвременник на Учителя. То трябва да се отпечата, а магнетофонните записи на песните му да се прехвърлят на нотен лист. Но това творчество няма нищо общо с творчество­то на Учителя и с Неговите песни, защото песните на Учителя са творческа изява на Божествения Дух, на Господния Дух, на Христовия Дух, на Святия Дух, които в света на Мъдростта, т.е. в света където се твори хармонията от звуци и форми във Вселената се свалят тези песни на Учителя. Песните на Учителя са песни и хармония на живота на Неговото Слово, а Словото на Учителя е Глава на Истината на Божествения Дух. Затова в бъдеще всички автори на песни са автори, които имат право на проявление в среди, които са приятелски настроени към тяхното творчество. На въпроса, че през времето на Учителя също се създаваха братски песни, че са изпълнявани през време­то на Учителя в Негово присъствие, както и факта, че са издадени в отделна книжка още през 1927 г. под надслов „Братски песни", можем да отговорим следното: тези песни са създавани по идеи на Учителя както по текст, така и по мелодия. Освен това, те са създадени през време на Школата на Учителя и в присъствието на Учителя, когато човешкият дух е влизал в общение с Божествения Дух на Учителя, къпал се е в Неговата аура и оттам тези идеи и тези мелодии са се вливали в Божественият океан на Учителя в Неговата чо­вешка душа, а Неговият творчески човешки дух е сътворявал онзи Божествен лъч на хармония и творчество, дошъл и слезнал от Словото на Учителя. Всички песни са били одобрявани от Учителя? като на някои от тях е коригирал текста, а на други мелодията. В разстояние на 22 години тези пес­ни се пеят в присъствието на Учителя и те са възприети като оригинал и със­тавляват една част от творчеството на Учителя, дадени под заглавието „Братски песни". Тези песни имат автори, но тези автори възприемаха тези песни като изява на онзи братски дух на общение със Словото на Учителя да­дени най-добре в песента „Братство, единство". По този начин ние не желаем да оскърбим и унижим Марин Камбуров и неговото творчество, но желаем да поставим всяко нещо на мястото си. В песенното творчество на Марин Камбуров има мелодии, които са мелодични, има текстове, които са съдържателни и поучителни. Когато ги из­пълняваше Марин Камбуров, те придобиваха свое вътрешно съдържание и имаха свое вътрешно излъчване, защото минаваха през неговия дух и се из­лъчваха чрез неговият етерен двойник. Тези песни внушаваха на слушатели­те една неповторима оригиналност на духа Марин Камбуров. Но когато се из­пълняваха от обожатели на творчеството му, изглеждаха много наивни, детс­ки и предизвикваха неодобрението на онези музиканти последователи на Учителя, защото те смятаха, че той заангажира тяхното внимание, а творчес­твото на Учителя остава в периферията. Марин Камбуров беше неповторима личност като оригиналност и в тази форма, в която беше се облякъл едва ли имаше втора на земята. Тези духове като него идваха от хилядолетията да присъствуват в Школата на Учителя. Когато в бъдеще се взрете в техните портрети на Марин Камбуров, на Петър Камбуров, на баща им и майка им, ще видите, че това бяха различни образи, различни френологически типове на изразяване по простата причина, че те бяха духове дошли от хилядолети­ята и носеха своите отпечатъци на своите лица. Но те бяха предани на Учителя въпреки непослушанието към Неговите съвети в отделни моменти в техния живот. За всяко непослушание те плащаха чрез живота си в мъки и несгоди. Непослушанието идваше от онази богата индивидуалност на техни­те духове дошли от хилядолетията. Но те имаха едно общо качество, знаеха да се жертват за идеите на Учителя и знаеха кога да го направят. Това изкуп­ваше всички пропуски, които бяха направили поради непослушанието си към Учителя. Те жертваха имот в една епоха, в която имота бе нещо най-важно в живота на човека. Те жертваха време и сили в своята младост за идеите на Учителя, когато други жертваха времето и силите си за свои лични неща и нужди. След заминаването на Учителя те останаха верни на Словото Му и Делото Му до края на живота си. Бяха разбрали, че единственото,което оста­ва реално в живота на човека,това е общението на човешката душа с Божествената Душа. А Божествената Душа в тази епоха се изявяваше чрез Словото на Учителя - Беинса Дуно и се проявяваше като Божествен Дух в си­лата на Словото Му. А живота Му бе реализация на Христовия Дух на земята! Чрез Петър Камбуров е предаден един от първите закони на ученичест­вото в Школата. Той е описан под N 8. Той води до един принцип в Школата на Бялото Братство: „Отношенията на Учителя към ученика зависи от ученика. Връзката между ученика и Учителя е духовна. Ученикът ще познае своя Учител само тогава, когато издигне съзнанието си в Духовния свят и от там ще проникне в Божествения свят. Когато ученикът намери своя Учител -той е близо до Бога". Това се осъществява чрез Словото Му. А поотделно това са закони, които са етапи на ученичеството. Всеки трябва да премине през този етап. Докато ученикът не почука, Учителят не отваря вратата на знанието, защото ученикът върви по своя път и търси Учителя си. А срещата на ученик с Учител е вътрешен процес, процес на про­буждане на човешкото съзнание, разцъфтяване на човешката душа, което трябва да се схване като жива душа, която люби Бога. Затова след заминаването на Учителя и след сменяването на епохата, те разбраха и видяха и се убедиха във всичко онова, което Учителят им бе ка­зал и което те лично успяха да проверят чрез живота си. Те останаха верни на идеите на Словото и на Делото на Учителя. Като пример можем да посо­чим написването опитностите на Петър Камбуров. През онова време в братс­ките среди и срещи кръжи една идея, според която тези опитности имат са­мо личен характер и като личен характер те трябва да бъдат скрити и покри­ти от останалите. Издигаше се знамето на скромността и смирението на ученика. И това спираше много приятели да си напишат опитностите. Най-върли защитници за тази скромност и смирение бяха онези, които нямаха никакви опитности и това го правеха с ясното съзнание от завист, за да не би други да изпъкнат пред тях. Това беше поголовно явление и ние заварихме мнозина от тях. Бе поведена борба и се поведе битка и водехме война с всички, които се противопоставяха за написване опитностите на приятелите от Школата. А онези, които имаха и не бяха ги написали ги убеждавахме със Слово и с извадки от беседите на Учителя, че опитността на един ученик е опитност на цялата школа и че тези опитности са реализирани Божествени закони чрез Словото на Учителя и от Мировият Учител. Тогава те свеждаха глави и някои скланяха глави в послушание и ние записвахме за следващите поколения. Беше жестока битка и велика война. Не забравяйте това! А Петър Камбуров, който бе съвременник на всички възрастни прияте­ли и който много добре знаеше и виждаше онова знаме, което се издигаше за скромност и смирение много добре осъзнаваше пагубността на тяхното деяние. Затова без да се съобразява с всички останали, той сам без никаква подкана седна и написа своите опитности. Той съзря величието на онази пе­сен дадена лично на него от Учителя - „Идилията". Тя бе песента на посоката и стремежа на човешката душа останала самотна на земята и стремежа й за общение с Бога. Затова той написа своите опитности и ние благодарим на него, както и на Марин Камбуров за неговото добро желание да допълни със свои бележки опитностите на своя брат. Той бе така добър да ни предаде снимков материал на семейството му както и оригиналния запис направен на магнетофон на изпълнение на Петър Камбуров, включая и „Идилията", която бе прехвърлена на нотен текст от Йоанна Стратева, и публикувана в „Изгревът", том I. Чрез Петър Камбуров е предадена също песента „Идилията" (виж. N9). Тази песен посочва пътя за слизането на човешката душа на земята. Това е песен за задачата, която трябва да разреши целокупната българска душа чрез разрешаване противоречията в живота. Тук са дадени два начина: един вътрешен път на възкачване и един външен път на възлизане. Началото на „Идилията" описва копнежа на българската душа към Вечното и Великото в живота. Тя избира вътрешния път на големи противоречия, преминава чрез страданието, чрез великата скръб, докато се добере до изходния път към Светлината. А това означава пробуждане на човешкото съзнание и разчупване на човешката черупка и проникване първом.Светлина в ума му и после Виделина в душата му и с това се започва разпъпване на човешката душа чрез Светлината и разцъфтяването й чрез Виделината. Накрая човешката ду­ша се ражда в новите условия на Свободата, а това е Божествения свят. Тържествуващата душа възпява в края на „Идилията" своята свобода. „Помни само едно, ти си жива душа, която'люби Бога". Ти си вече син на Светлината. „Душата живее в абсолютна Чистота". Ти си вече син на Виделината. „Когато душата на човека се събуди за Бога, тя е свободна". Ти си вече Син на Славата. Светлина! Виделина! Слава! Светлината - това е пробуждане на човешката душа на земята. Светлината - това е материализираната Космическа Любов и предс­тавлява Светът на Любовта чрез живота. Виделината - това е растежа на човешката душа в Духовния свят. Виделината - това е материализираната Космическа Мъдрост и пре­създава Светът на Мъдростта, чрез знанието. Славата - това е освобождаването на човешката душа за Божествения свят. Славата - това е материализираната Космическа Истина и сътворява Светът на Истината чрез Свободата. Песента „Идилията" посочва пътя за слизането и пътя за възлизането на човешката душа към Свободата! Настоящият обзор бе направен от Марийка Марашлиева като главен изпълнител и реализатор на плана, който трябваше да бъде реализиран за допълнение и разясняване на опитностите на Петър Камбуров. Без нейната помощ, без отделеното време, сили и средства този план не би се реализирал. Петър Камбуров си замина от този свят на 19.07.1969 г., а брат му Марин Камбуров на 4.09.1990 г. Този обзор бе направен с помощта на д-р Вергилий Кръстев чрез чий­то план се осъществяваше реализираната програма. Марийка Марашлиева Д-р Вергилий Кръстев 2. май. 1990 г.
  20. МАРИН КАМБУРОВ (1902-1990) Допълнения и разяснения към спомените на брат му Петър Камбуров Във връзка с горните спомени възникнаха някои въпроси, засягащи не­изяснени обстоятелства дадени в самите опитности, заради които бе търсе­но съдействието на брат му, който даде долните обяснения на зададените въпроси. Предаваме отговорите му, предадени дословно. Въпросникът от 76 точки бе съставен въз основа на спомените на Петър Камбуров от Вергилий Кръстев, а отговорите бяха записани от Марийка Марашлиева чрез магнето­фонен запис. РАЗГОВОР С МАРИН КАМБУРОВ (Към N 1 на Петър Камбуров) Разказвам за рода си, за дядо ми Пеню и баба ми Таня по бащина линия, следното: Дядо ми е бил интересен човек. Той живеел в Стара Загора, където имал фурна. В тая фурна са се съ­бирали негови приятели и там се изливали куршуми. Дядо ми на времето е крил Стефан Стамболов от турците. Но турците били подушили, когато вед­нъж правили събрание и заградили целия квартал. Стамболов спал у дядо ми тогава. Когато разбрал опасността от турците мислел какво да прави и как да го спаси. А дядо ми беше много силен човек и два метра висок, а Стамболов бил дребен и нисък на ръст. Влиза Стамболов във чувала, натъпк­ва още вълна и отстрани хубаво като оставил само малко място колкото да може човек да диша. Станал сутринта рано още в 4 часа, нарамил чувала на гръб и тръгнал. А отвън на улицата - турци. Дядо ми бил виден човек в града. „Стой!, извикали турците. - Къде с тоя чувал бе, камбур?" „Ще отида на дара­ка да влача вълна", рекъл дядо ми. Турците побутали с пушките си чувала. Пух, пух - виждат, че е вълна и го пуснали да върви. Дядо ми пак вдигнал чува­ла и го носил седем километра далеч до с. Хрищене и там го оставил -Стамболов. По тоя начин се спасил Стефан Стамболов. А дядо Пеню се наре­къл Пеню Камбуров от камбур. По-късно бяхме в Стара Загора на братската градина. Ак-бунар - 20 декара, това беше градина на дядо ми. Там прекарваше той цяло лято. Като се пукне пролетта, та до късна есен. В градината имаше много дървета: орехи, круши, ябълки, череши и др., а в средата на мястото имаше извор, на­й-хубавия извор, от който половината от мястото можеше да се полива. На това място сега има мина и трябва да отида някога, да го обиколя, да видя какво е станало там. Та веднъж дядо ми нещо го бяха разсърдили, не зная кой го беше разсърдил, но той искаше да иде да бие Стамболов, когато изго­нили Батемберг. А дядо ми беше голям русофил и казваше: „Са ида и на тоя пич, ще му ударя два шамара" - гдето изгонили Батенберг. Дядо беше вече в Братството и беше вегетарианец. Жена му - баба Таня, всички негови синове и дъщери са били в Братството. Те са били трима братя: чичо Никола, тата - Стефан и чичо Слави и три сестри: леля Марийка, леля Анка и леля Ружка. Дядо доживя до 99 години. Накрая беше вече болен и разправяше, че е вегетарианец, но преди това на един обед изяждал по по­ловин агне. Беше много силен човек и много е защитавал българите. Бил е го- лям родолюбец. Неговият по-малък брат Иван е бил заточен в Диар Бекир. Веднъж дванайсет момчета от Стара Загора били арестувани като комити през турско време. Баща ми отива с баба си, значи моята прабаба, да зане­се нещо на момчетата да хапнат и те го запитали - баща ми: „Стефане, ти от къде си бе?" „От Железник", отговорил той. „Какъв ще станеш?" „Комита ще стана, турците ще коля." Пък тя рекла: „Мълчете бра, ще ви кучетата ядат, ще се случи някое куче български да разбира, та ще ни изколят всичките." Когато ги закарали в Диар Бекир, а ги били осъдили да ги бесят, дядо ми по­ръчал да направят една голяма тава с баклава и с нея отишъл при Старозагорския бей и му казал: „Бей ефенди, срамота е бе, бива ли тия мла­ди хора да ги занесат за нищо и за никакво. Лъжа е всичко туй, лъжа е. Ти на мене вяра имаш ли?" И беят изпратил телеграма и спасил тия 12 момчета и те се завръщат в Стара Загора от Диар Бекир. Пък когато е било въстанието в Стара Загора, как се е спасил не знам. Когато са обесили Колю Ганчев и той бил вътре и тогава са избесили много българи. Когато вдигнали въстани­ето в Стара Загора, в което е участвувал Стамболов, въстанието не успява. Разпръскват се всички и тогава са обесили Колю Ганчев. От тогава насетне влизат всички мои роднини в Братството. Колю Ганчев бил избягал в негово­то село, не останал в Стара Загора. Хванали го с други българи и ги избесили. ( Към N 2) Най-напред чичо Никола се е запознал с идеите на Братството. Той беше в Казанлък. Там е бил Панайот Ковачев като ветерина­рен фелдшер, но го преместили в Стара Загора. Чичо Никола запознава Панайот Ковачев с тати - Стефан Камбуров и двамата отиват в печатницата в Стара Загора. Та там направили първото събрание и първата молитва тати и Панайот Ковачев След като Панайот Ковачев бил в Стара Загора започват да се събират край него и постепенно се образувало братството в Стара Загора. Това е било през 1910-1911 година. Аз помня когато Учителят през 1910 г. беше дошъл в Стара Загора и държа първата си сказка по френология. Аз и бати (Петър Камбуров) го слушахме в салона на общинско­то управление. Тогава тати беше в Братството. А пък вуйчо ми Иван, брата на майка ми, той беше най-пияния, най-лудия и най-силния в Стара Загора. Казваше се Иван Котаров, баща на Игнат Котаров. Та ние сме с Игнат пър­ви братовчеди. Понеже тати престана да пие, да ходи и да прави мохабети, вуйчо Иван искаше да убие Панайот Ковачев, защото го бил направил бял брат. Че една сутрин тати и мама правили молитва в нашата къщичка и вуйчо Иван чул, че се пее, но не зная за какво бил отишъл там и като застанал под прозореца, слушал, слушал и в тоя момент станал цял преврат в него. Тогава решил и той да стане бял брат, престанал да пие и си изменил коренно живота. И хубав беше живота на братството в Стара Загора. Баща ми Стефан Камбуров е роден през 1872 г. Майка ми Екатерина не помня кога е родена. Но лозето на дядо ми стана братска градина, но за малко време. В Стара Загора се събирахме най-напред по къщите и след то­ва направихме салон. Имахме и младежка група. Събирахме се 12-15 човека. От там започнахме с бати ми Петър. Бати от 1920 г. е с Учителя, а аз от 1921 г. След това започна Търновската одисея. Петър мислел да следва право, но Учителят му казал: „Правото не е в университета, ние с тебе имаме друга ра­бота". Учителят го взима на работа на Колибата през 1920'г. в Търново, а аз отидох след една година -1921 г. На бати на три пъти му предсказа небето, че не трябва тати да си продава имота - къщата и двора. Имаше и други младе­жи в комуната, но никой не си издържа изпита освен Петър и Марин и то с тройка. После ходихме и в София и т.н. Панайот Ковачев беше ветеринарен фелдшер. Той беше ръководител на братството. Добре си гледаше работата, но напоследък се беше увлякъл и той да спечели нещо, та гледаше свини на Старозагорските бани и те после всички измряха. Трябваше да му докаже небето, че това не е работа за него и така се оправи работата. Но се забърка друга, защото бяха му дали братс­ки пари към 500 000 лв. от София да ги пази, а той с тях купи свине и не можа да ги върне. Чичо ми Никола той още по-рано се е запознал с Учението. Те там са били с Захари Желев и още няколко души в Казанлък, но подробности не зная как са се запознали. Чичо ми имаше печатница в Казанлък където са били печатани много беседи, но кои точно не зная. До печатницата имаше салон доста голям и чичо Никола беше ръководител в Казанлък. В салона се събирахме по 50-60 души. Там имахме спявки и изобщо имахме хубав живот и добри условия за работа. Панайот Ковачев беше интелигентен и знаеше добре руски език. Той имаше една дъщеря Тинка, която почина, но доколкото зная не е оставил ня­какво творчество. С дъщеря му не можахме да се видим преди да почине. И тя беше в Братството, но до някъде. Синът й беше на работа на летището Граф Игнатиево и после го преместиха другаде. (Към N 3) Тати - Стефан Камбуров свиреше доста хубаво на цигулка. Той беше много музикален, но кой го е учил и кое го е подтикнало да свири първоначално не зная. Тогава на времето имаше много малко цигулари. Тати предаде тъй да се каже първите уроци по цигулка на брат ми Петър. Брат Пеню Киров идваше често в Стара Загора. Той подпомагаше ма­териално братството през войната. И след войната пак идваше. Помня, че ед­на година беше дошъл както обикновено в Стара Загора. Събранието беше тогава у Стефан Желев - търговец, манифактурист и беше ме взел на коляно­то си. Беше облечен с един син костюм. Аз аз да съм бил тогава десетина годишен. Та ме държеше на коляното си и така говореше. Брат Пеню Киров имаше големи духовни способности. Учителят казвал за него, че той давал много от себе си, не трябвало да дава толкова много. Той беше инициативен и имаше ясновидски способности. Александър Кръстников бил по онова време телеграфопощенски чи­новник в Бургас. Той искал да стане ръководител на братството в Бургас. Но как може да замести Пеню Киров, който бил колос за него време? И понеже го отрязали по тоя случай да стане ръководител, той се отказал от братство­то и създал друго братство - кръстниковисти. В Стара Загора се събирахме по 60-70-80 души. През 1922 г. вуйчо Иван Котаров при диспута в Търново изхвърли попа от салона. На съборите се отиваше с покани. В Казанлък имахме един приятел Кузман Кузманов, той беше един от преданите ученици на Учителя. Христо Дързев беше също от Казанлък, от когото е мелодията на 91.Псалм. Доколкото зная Дързев имаше музикално образование. Той беше дошъл и в Арбанаси, но беше болен вече и близките му го прибраха. Той почина от туберкулоза. Имаше и други приятели по него време, които починаха от туберкулоза. Един от тях беше Георги Радев. Учителят казал за последния: „Аз му казвам да диша, а той ми отговаря, че си бил направил хороскоп и определил деня когато ще си замине". Учителят му казвал да носи вода от Дианабад с две стомни, а той казвал, че ще му се смеят. „Ами сега няма ли да му се смеят?", като е станал на хърбел и щърбел. (Към N 10) Лазар Котев бил дребен на ръст, но богат човек. Жена му била много едра и пълна около 120 кг. Котев имал печатница. (Към N 5) Тодор Бъчваров бил много културен, начетен, с голяма ерудиция. Моя чичо Слави преди да влезе в Братството бил спорил с него цели два часа и не можал да го наддума, а чичо беше учител, голям комунист, много начетен и голям оратор-материалист. В Стара Загора е държал сказки по материализъм. Тати като влиза в Братството, чичо Слави остава последен и казал на тати: „Баша (значи бате), като дойде г-н Дънов, моля ти се, съоб­щи ми с една телеграма, искам да се срещна с него. Ще му задам само три въпроса, но кардинални". Дошъл Учителят в Стара Загора, тати праща телеграма и бати Слави пристига. В неделя отиват на събрание у брат Караенев. Тати представя чичо Слави на Учителя и Му казва: „Моят брат иска да се срещне с Вас". Учителят отговорил: „Добре". След беседата Учителят го приема. Какво са говорили, какво са прави­ли никой не знае, но като излязъл от стаята бати Слави бил с наведена глава и все мълчи 15-20 минути. Тръгнахме да си вървим, да каже нещо ,той все мълчи. Питаме го: „Абе, бати Славе, какво ти каза Учителя?" Тогава той на­сетне проговори и каза: „Абе, аз мислех, че ще срещна един обикновен съв­ременен учен, а Той такива работи ми разправя, през такива неща ме прекара, че аз онемях". И тогава, от тогава насетне чичо Слави влезе в Братството и започна да издава разни книжки и да говори тъкмо обратното. Имаше от тия книжки, но къде останаха, питай. Та бати Слави отиде в Нова Загора и започна вече да работи за братството. Там също си имахме салон, имаше добри братя и сестри. Там беше сестра Денка и брат Георги, който ял и пил и се разболял, че после Учителят го лекува. След това влезнаха в Братството. (Към N11) Майката на Сийка Дойнова - Ана Динова беше много рев­ностна сестра. У тях съм стоял 14 дни през 1918 г. Тогава бях ученик в земе­делското училище в Садово. Бяха ми се повредили очите и ме бяха изпратили при лекар в София да ме лекува. Сийка беше тогава ученичка в пети клас. Дадоха ми очила, но лекарят каза, че докато не стана на 20 години няма да ми се оправят очите. Очите наистина ми се оправиха, но аз не можах да ста­на агроном, защото не можах да уча. Това беше средно земеделско училище, от което впоследствие ставаха агрономи и ветеринарни лекари. Но аз едва можах да изкарам една година. За София Попова не мога да кажа нищо. Виждал съм я в София, но аз бях младеж тогава. Тя все беше нещо замислена, клатеше глава наблизо до Учителя когато последния говореше. (Към N 12) Не си спомням точно коя година беше, дали 1918 или 1919 г., но имаше една среща в Стара Загора на братската градина. Дойде Учителят. А пък брат ми Петър беше във връзка с анархистите. Те поканиха Минчо Кириловски. Дойде и чичо Слави. Та спореха двамата, спореха и нак­рая Учителят, гдето се казва с две думи разреши въпроса за революцията. Кириловски държеше за това, че без революция не може, а Учителят каза така: „Гледайте сега това дърво колко е тихо и спокойно, но по едно време задухва един слаб вятър. Започват клончетата да се л1олеят, започват да се удрят едно в друго и накрая започва силна буря. Тогава клоните започват да се удрят един в друг, започват да се чупят и всеки клон смята, че другият го бие. Причината в случая е външна, не е в дървото. Тази революция, която ще става не зависи от вас. Тя зависи от много други разумни сили, които дейст­вуват в природата. Вятърът в случая е причината". (Към N 12) Относно възпитанието на децата - те много са говорили тогава, но аз това не си спомням, обаче за вятъра си спомням. Та Учителят каза, че хората не са виновни. Има други по-дълбоки причини. В случая вятъ­рът прави всичко, а хората казват тия са такива, ония са онакива и т.н. Кириловски бил си извадил бележника и си записвал оригиналните мисли в отговорите на Учителя, които наистина човек в никоя книга не би могъл да на­мери и да прочете. Аз лично присъствувах на тоя спор. (Към N 13) През 1920 г. не съм бил на Колибата в Търново. Аз бях през 1921 г. Константин Иларионов беше ръководител на Търновското братство. Той беше малко нервен. Истински стълб в домът му беше жена му - Еленка Иларионова. Тя беше стълб и в братството. В него нямаше дълбочина духов­на и накрая той се обеси. Еленка беше център, тя^беше всичко. Иларионов като се върна от войната носеше една сабя като трофей от някакъв турски полковник, който бил пленен. А Учителят бил у тях в Търново. Още като до­шъл вкъщи Учителят го изпъдил още от врата като казал: „Скоро да отидеш и да я занесеш там откъдето си я взел". Не го оставил дори да преспи в Търново, но го изпратил да я носи в Лозенград ли, не зная къде. Значи, не трябвало да я взема. Иначе Иларионов правеше всичко за братството, но ня­маше дълбочина, беше по-повърхностен. (Към N 16) Колю Каишев е от Родопите. Той беше в Арбанаси и него­вата леля Мария живееше там. Той е някакъв далечен роднина на Учителя. Той беше много ревностен брат, но почина рано. Накрая живя в София. Една зима прекара с брат ми Петър на Колибата. После другата година аз отидох на Колибата в Търново. Колю е присъствувал на диспута с владиците. Един от тях тръгнал след това от град на град да говори против Братството. Отишъл и в Бургас. Но и Колю отишъл да слуша какво ще говори владиката. Последния започнал така, че бил ходил в Търново и т.н. „Нека, ако има някой тука от присъствуващите да каже не е ли така?" В това време Колю като си свалил палтото, та като скочил на сцената изкарал акъла на владиката и завикал: „Лъжеш, лъжеш, аз бях там, аз бях там. Туй не е верно, туй не е верно..." И тъй в салона нарязал владиката. Та Колю стоя малко в Търново и после отиде в Бургас на работа. Аз присъствувах също на диспута в Търново. Тогава бе­лия брат, вуйчо Иван Котаров се прослави. Един поп като се беше развикал срещу Учителя и вуйчо Иван като го хвана отзад за ръцете и го вдигна така с ръце и го носи и изхвърли вън от салона. Попа рита, но вуйчо го носи и всички ръкопляскат. Комунистите бяха тогава на наша страна и викаха от балкона: „Долу владиците, ние сме дошли да слушаме г-н Дънов, не сме дошли да слу­шаме вас". Те бяха заели горе балкона. А попа, който бил изхвърлен навън казал: „Брей, какъв беше тоя човек с железни ръце, ще ми счупи ръцете!" А това беше вуйчо Иван - бащата на Игнат Котаров. Вуйчо като хванал ръцете на попа отзад и го вдигнал го понесъл и изхвърлил. Когато е било получено писмо от Учителя в Търново. Отговор: Аз не съм бил там, а съм бил в Стара Загора. (Към N 20) В Арбанаси пристигнали родителите ми с брат ми Костадин и сестра ми Танка. Бил обявен и състава на комуната: Никола Гръблев, Христо Христов, Марин Камбуров, Петър Камбуров. Ние, Камбурови, бяхме основата. Имаше и други, които идваха и си отиваха, но ние бяхме гръбнака на комуната. Идваха много: Борис Николов, един Константинов - авиатор, много хубав човек, един Руси Събев - гърбавичък. Христо Христов и ние с бати работехме, а Гръблев, той поддържаше финансово. Гръблев искаше да дойде да работи при нас, но Учителят казваше: „Не, не, ти ще си работиш и ще ги подпомагаш". Та той пращаше пари, петмез, с какво ли не помагаше. Тогава той беше офицер в Делиормана, някъде на румънската граница. Учителят предвиждаше накъде ще отиде работата, но оставяше да си направим опита. Ние направихме опи­та и се свърши цялата работа. Бати отиде после да работи в Захарната фаб­рика,но аз останах да работя земеделие. Не можех да оставя работата. Всички тия работи ние общо с брат ми ги преживяхме. И в София, и в Арбанаси и другаде. Изпита беше общ. Гена Папазова беше много ревностна сестра. Тя беше от Делебец и беше ученичка от осми клас. Тя идваше често при нас. Родителите й бяха за­можни хора. Ние ходехме у тях и вземахме някои работи за конете. Те често ни даваха сено и други неща. Те много ни помагаха, и братчето й и майка й. Гена стана агроном. Когато почина баща й ние пък ходехме да им помагаме. Те живееха в Дебелец. Имаха хубаво стопанство, но нямаше кой да го работи. Братчето й Гечо беше само и после се изсели в Русе. Тя симпатизираше на идеите, на комуната идваше, помагаше. Беше силна ученичка. (Към N 23) Учителят казал на брат Иларионов да ми брои 2000 лв. Това е било за някаква поправка. Та ние кога ли имахме пари. Все без пари бяхме. Все гладни и голи бяхме. Всяка седмица имахме гости. Посрещахме, изпращахме, трапези слагахме... Аз за това трябват продукти, те се купува­ха с пари, а те не падат от небето. Брат Бертоли. Ние отидохме в София уж да печелим пари, а то не са­мо не спечелихме, но и направихме 10 000 лв. борч и после трябваше да плащаме. Добре, че беше брат Бертоли. Той държеше сметка за всяко нещо. Ако не беше той ние щяхме да фалираме. Той казваше: „Все вашите коне се разболяват, все вашите хамути се късат" и пак даваше пари. Брат Бертоли беше много услужлив. Той може да се скара но човека, но ще му помогне. Добре, че ни взе на работа. Карахме пясък, баластра и друго каквото трябва. Беше станало наводнение и с него много изтеглихме. Конете стоят по едно време, а ние работим мозаични плочи, за да храним конете и нас. Голямо тег­ло беше, но ние не го чувствувахме, хич не ми тежеше. Трудности много, трудности големи, но нали бяхме млади, силни, умора не знаехме какво е. После дух имаше у нас. А всичко е духът. Нямаш ли дух, ти си загубен. (Към N 13) Братската колиба в Търново представляваше едно дву­етажно здание, дълго десетина метра и повече. Долу имаше две малки стаи и други две, в които държахме инвентара за събора - казани, тенджери, паници, лъжици и др., с една дума - склад. А горе имаше два дълги салона. Единия, в който ставаха събранията, където се събирахме, а другия беше „Светая Светих", който Учителят нареждаше тайнствено и в който влизахме на поклонение. Там имаше много интересни картини. В тая стая и тия карти­ни имам едно интересно преживяване. Беше през зимата на 1922 година. Бати си отиде в Стара Загора. Беше по Коледа. Имаше навалял сняг към 80 см. През деня се затопли времето и снегът се разтопи. Прибирам се вечерта в колибата да спя и чувам по едно време горе: туп, туп, туп, туп, като че се разхожда горе в салона някакъв човек. Какво може да е? Пък ключа на горницата.така наричахме салона, бе­ше у Иларионов. Навън е тъмно. Чудна работа. Пък Иларионов беше на три километра далеч от колибата. Викам, сега какво да правя. Не мога да отида да видя. А разбирам, че не е човек. И все пак ми се видя нещо странно, защо­то има нещо. Разхожда се някой горе, пък е заключено. Отивам у Иларионов, а то беше вече към 10 часа вечерта. Казвам: „Брат Иларионов, положението е такова, че нещо трака горе, нещо ходи, нещо става в горницата". „Ха, аз в това време не излизам, аз в това време не излизам", казва той. Сега какво да правя, чудя се аз. Той ми даде ключовете и каза: „Качи се горе и виж какво има там". Аз вземах ключовете и отидох, отключих големия салон, после вля­зох в малкия салон, но той има преддверие и тогава се влиза в малкия салон. Добре, че никой няма. Разбрах, че всичко става в малкия салон. Нещо капе -кап, кап, кап, кап. Какво да правя? Беше станало вече към 11 часа. пък има­ше капандур на тавана, в преддверието пред малкия салон и аз вземах една стълба и една газена лампа и исках през капандурата да изляза и да положа нещо да не капе. Брате, то тежко, капака не се вдига. Надигам силно, той ед­ва мръдне. Още един, два, три пъти насилих капака, че като се вдигна той, че като се изсипа на главата ми: тухли парчета, че камъни, че вар, че пясък, че като угасна лампата и като ми се напълниха очите с пясък. Ужас! Угасна лампата. Ама такъв грохот, като че ли целия ад се струпа на главата ми. Ако беше някой слабохарактерен щеше да подлудее. Капака падна. Такова странно и страшно нещо изживях. Слизам долу, не мога да видя нищо, очите ми пълни с пясък, лампата угаснала. Слизам пипнешком долу, измих си очите и рекох, чакай да се кача горе да видя какво става. Качих се горе, но какво да видя - от тавана, по гредите не капе, а слиза вода до тавана и от втория та­ван по керемидите слиза долу. Не може да се направи нищо. Кога погледнах четири кофи вар изхвърлих. Седнал съм и се ядосвам и си викам: Чудна работа. Иларионов и Еленка трябва да дойдат да отворят вътрешната стая, да влезем и видим там какво става. Тъкмо съм седнал и се ядосвам и идва някой. Туп, туп, туп, туп. Кога погледнах - сестра Иларионова и брат Иларионов идват. Питам: „Какво става?" Пък тя като го заяла и казал: „Не те ли е срам, дърт човек си, а пък те деца, да ги изпратиш там да се блъскат посред нощите". А пък нали е зимно време, страшно положение беше. И той дойде и отключи. Та на 12 места сложихме легени, легени, прибрахме кили­мите там и тъй спасихме положението, колкото можахме. Но това беше един голям изпит за мене. И ходенето през нощта, защото и вълци минаваха зиме. Там имаше кошари, та имаше и вълци. Един голям изпит беше. Но на стълба­та беше върха. Лампата беше в ръцете ми. Добре, че не я изтървах, да се счупи, да направи по-голяма беля, да се запали всичко. Аз останах като вкаменен. И както бях в помещението, като в гроб и като че целия свят бе от­горе ми. Та и туй преживях още там'на Колибата. Този спомен остана като едно посвещение за мене. (Към N 24) А за съборите можеш да научиш от другите, защото ние тогава бяхме като обоз с каруцата - вземаме, даваме, тичаме, тичаме, тичаме. Сутрин отиваме на работа и вечер се връщаме уморени. Слушал съм как горе Учителят свиреше и трябва да знаеш, че никога не съм слушал такава музика както Учителят свири, като че музиката идва от Невидимия свят. А пък когато излязоха окултните песни, то беше нещо величествено. Тогава съм ги слушал с възхищение. А пък има много мелодии, които Учителят не ги е дал, дето ги е свирил горе. Въпрос: „А за пеенето? Чувал ли си Го да пее?" Отговор: Когато бяхме в Стара Загора още като дете съм Го чувал когато ни предаваше песента „Скръбна душо". Той я предаваше на събранието там на братята като свиреше и пееше едновременно. И друг път съм Го слушал. Имаше хубав глас - баритонов. Хубаво пееше. Във всяко отношение съвършенство. * На съборите имаше много неща, много беседи и свободни разговори. При тия разговори Учителят каза много хубави неща. Има едно нещо, което Той каза и което никога не съм го чул и не съм го видял да е записано някъде. В един разговор Той даде един такъв пример: никой не го знае, само аз го зная. Някой от братята може да го е чул, но никъде го няма записано. Той ка­за така: „Ех, сега както виждате тук положението е много хубаво, но вашата работа прилича на един голям океански параход, който се движи в морето. Той си пътува, времето е хубаво, пътниците весели, всички пеят, всички се веселят, парахода е неуязвим за обикновените вълни и пътува към своята цел нали, той има някаква цел, към която пътува. Обаче започва да се разваля времето, морето почва да се вълнува, идва голяма буря, ураган и този голям кораб започва да се люшка като някоя треска по вълните и се разбива на парчета. И тогава, казва, - кой на греда, кой на дъска, кой от пътниците на каквото намери се спасява и никой на никого не може да помогне". Вижте сега, за какво може да се отнася това, дали за общественото положение или за Братството, никой не може да си го изтълкува. И досега още не ми е ясно дали се отнася за Братството, че Учителят си замина, че парахода се разби, че Изгревът в София се разруши от властта или се отнася за цялото човечество. Но това остана впечатляващо, но никой на никого не може да помогне... Сега е точно такова положението: Корабът потъна, от него едни се издавиха и си заминаха от този свят, други станаха корабокрушенци и се спасиха на необитаем остров. (Към N 22) Имаше някои като Христо Христов и др., които смятаха, че причината за неуспеха в комуната се дължи на това, че в комуната са при­ети стари хора, т.е. моите родители. А това не беше истина. Тия, които вну­шаваха това най не работеха и нищо не направиха и нищо не дадоха, а бяха готовановци, само критикуваха и не щяха старите. А пък ние на гърба на ста­рите изкарахме 4-5 години. И като си отидоха старите и комуната се разтури. Те мислеха да работят по два часа и през другото време да пеят и да живеят братски. А то не излезе така. У тях имаше недоволство по отношение на старите. А пък те старите крепяха положението. Ами ние развалихме тяхното положение. (Към N 25) Въпрос: „Брат ти Петър говори за един бордей, който се пълни с вода". Отговор: Става въпрос за София, в Подуяне. Стаята се пълне­ше с вода, защото 30 дни валяха проливни дъждове. И на другите хора мази­те се напълниха. В тая стая спяхме бати и аз. Първата година бяхме двама, но на следващата имахме чирак, който спеше също при нас. (Към N 28) Въпрос: „Кои са печатали беседи? Споменава се, че при чичо Слави Камбуров са печатани 11. и 12. серия". Отговор: Той бати по ги знае. Той работеше в печатницата. Аз тогава не съм вземал участие. Аз ра­ботех в Казанлък в картонажа. Не работих в печатницата. След като се изсе­лихме от Арбанаси 1935, 36, 37 и 38 г. работих при чичо Никола в Казанлък, но в картонажа, не в печатницата. Като се върна тати от войната тогава нашата печатницата (на Стефан Камбуров) се сля с тая от Нова Загора на чичо Слави Камбуров. Тати работи четири години и след това фалира, защото нямаше клиентела. Трябваше да се слеят двете печатници занапред в Нова Загора, понеже там нямаше друга печатница и имаше хубава работа. Та чичо Слави и ние работихме там. Та и сега работи като партийна печатница в Нова Загора. Та тя беше наша печат­ница и там работихме известно врем, но това беше преди комуната. Въпрос: „Петър Камбуров има ли творчество? Свои песни?" Отговор. Не, няма. Той обаче свиреше много хубаво и двамата си уйдисвахме. Той свири и пее и аз пеех. Много концерти сме давали дето отидем между наши­те хора. Тогава правехме много сбирки. Въпрос: „А твоите песни са записани, нали?" Отговор: Записани са, но искам в един тефтер да се напишат. Скъпо ще платя, но да ги има. Той, Сава Калименов ми обеща, защото неговата дъщеря е Учителю по солфеж. А тя имала приятелка, която специално пишела ноти. Той сега ще дойде с дъщеря си, през пролетта, та ще помоля да ми ги напишат. Това са 220 песни. (Към N 13) Кириловски беше ръководител на анархистите в Стара Загора. Той беше млад и много начетен човек. Кириловски спореше с Учителя. През 1922 и 23 г. той е организирал курсове по есперанто. Много из­вестни есперантисти са били негови ученици. По него време чичо Слави беше влязъл вече в Братството. Кириловски са го гонили като комунист, но незави­симо то това той е провел много курсове. Много стари комунисти в Пловдив са негови ученици. Бати кореспондираше с много чужденци на есперанто. Правил е и пре­води на беседи и др. Въпрос: „От кореспонденцията на Петър не е ли останало нищо. А снимки?" Отговор: Кой ти е обръщал внимание на това. Имаше у Васка, жена му, но дали ги е занесла в Търговище, не зная. (Към N 29) Тати (Стефан Камбуров) беше най-главния майстор в печатницата. Той създаде и другите печатници. Другите, както и чичо Никола и чичо Слави нищо не разбираха от печатане. Тати беше и машинист, и майстор, и словослагател. Той разбираше от всичко. Нашата печатница бе­ше в Стара Загора, а на чичо Никола в Казанлък. В Нова Загора беше друга. След Балканската война нашата печатница се сля с тази от Нова Загора. Аз не съм в течение на това, което се е печатало. (Към N 32) Сестра Стефанка Мирчева беше много добра сестра, ревностна, предана, изобщо хубав човек, като ясновидка виждаше в човека коя част на тялото е заболяла. Тя беше Учителю и партийка по някакво съображение, но имаше много хубаво отношение към Братството. Брат ми Петър живя известно време у тях. Петър се беше посветил на Братството, на идеите на Братството. Пееше, свиреше и където отидеше ставаше център. Къде ли не е ходил в южна България. Навсякъде биваше добре посрещнат и всички го обичаха. Много добре работеше. (Към N 35) Пампоров беше много добър есперантист. С есперанто той обиколи цяла Европа и разнесе идеите на Учителя, като с това свърши една много голяма работа. Той беше добър, ревностен, обикаляше и България, ръководеше курсове по есперанто. Ходил съм у тях и той е идвал много пъти у нас. Накрая остана сам и беше много закъсал, остарял. Жена му Гинка си беше заминала по-рано. Накрая Танка от Бургас беше при него и той може да каже нещо за него. Той присъствува на погребението му. Танк» и един брат от Наречен, те прибраха нещата на Пампоров. (Към N 37) Снимки и други работи може да има в Търговище. Снимките от брат ми Петър дори са номерирани. Имал е кореспонденция с Емилия Вилумсон. Последната искала да се омъжи за него. Учителят обърнал внимание обаче на друга, която впоследствие станала и ръководителка на братството - Ана Мазурс. Тя е била истинска сестра. Още когато бяхме в Бараково Емилия кореспондираше с бати. Той имаше някои неприятности с нея. Интересна е снимката от Рига. (Към N 9) Гина Гумренова живееше на „Опълченска" 66. Учителят живееше у тях. Тя посрещаше и изпращаше. Беше неуморна. Нисичка жена, но много хубав човек. Аз съм ходил у тях, спал съм там, с бати съм ходил. Там беше център. За Петко Гумнеров случая не мога да го разкажа. Той е разказван от мнозина, на тримата братя, които отишли да клеветят Гумнеров Учителят казал, че и тримата ще пострадат. Не бива да бъдат толкова жесто­ки към своя брат, на когото постъпката не е била толкова престъпна. Че и в Търново, когато отивали в Горницата по 10 души на молитва, никой не го ис­кал в групата си. Тогава Учителят го поканил да идат двамата като му казал: „Ела, брат, ние с тебе ще се качим". Той горкия възкръснал. Той беше хубав човек, малко гърбавичък. Учителят държеше за вътрешния живот на човека, същественото. Гумнеров може да е обичал, може да е харесвал това момиче - това не е престъпление. Те, престъпленията отвътре излизат. Тук повече е проличал характера му, темперамента му. От Рига започнаха да идват братя и сестри преди 1939 г, но от кога точно не зная. Това е моята най-голяма загуба. Бях се хванал в една вакуум­на фабрика в Казанлък. Тя беше сезонна работа, в която лете бях зает. (Към N 37) В Казанлък имахме хубав голям салон, в който се съби­рахме по 50-60 души. Имахме хармоничен духовен живот. Ходехме на екскурзии. Вечер, през вечер имахме спявки, изобщо имахме много хубав живот. Кой ще държи сказки сега? Тогава никой не ни пречеше (записано през 1988/89 г.). През 1938 г. пристигна Учителят в Казанлък. Той отседна у сестра Дукова. Снимката на балкона е от къщата на г-жа Дукова. Д-р Дуков беше един от първите ученици на Учителя. Дукова беше тогава около 80-годишна. (Към N 59) Игнат Котаров, както казах и по-рано ми е първи братовчед. Той беше много упорит. Като човек беше много добър и имаше желание на всички да услужи. Беше готов на жертви, но беше своенравен. Четеше и ценеше беседите на Учителя, но същевременно се занимаваше с йогите. Спореше често с Учителя и му викаше дядо Петър. Още когато е бил в Нова Загора като дете на 2-3 години бил се разболял от дезинтерия и 40 дни лежал и бил на умиране. Учителят тогава изнасял беседи в Нова Загора и Му казали, че детето на брат Иван Котаров е много болно. Учителят дойде у тях, аз присъствувах лично тогава, хвана го за ухото, но детето беше ни живо, ни умряло и каза: „Направете му търханичка, рекох". Направили му тархана и след това знаеш какъв беше - скала. А пък напоследък какво стана с него... Той ако беше умен нямаше да дойде до това положение. Игнат го познаваха много хора, да не казвам всички. ( Към N 13) За Търново. Сега не може да се познае къде е била Колибата, но не мога да забравя как вечер заставахме на молитва на колене и как свиреше Учителят на цигулка. Такава музика • неземна. По време на съборите сме се събирали по 1500-1600 души. Мястото на Колибата е било някъде където сега живее Павлина Даскалова. (Към N 1) Дядо ми се наричал Пеню, а баба ми Таня. сестра ми е кръстена на нея. Прадядо ми - Колю бил гърбав и от там се води името Камбурови. А брат му, чичо ми Иван е бил заточен в Диар Бекир. ( Към N18) Въпрос: „Казваш, че на три пъти небето е подсказвало на Петър, че баща ти не трябва да си продава имота. Кои са те?" Отговор: Когато бати взел да пише писмо на тати на три пъти изтървал писалката и тя се забивала в земята,като че някой я грабвал от ръката му, но въпреки всич­ко той пак написал писмото, в резултат на което баща ни си продаде къщата и двора. (В разговора взема участие и дъщерята на брат Марин - Катя.) Бея от нова Загора женел сина си, а дядо Колю отивал със сина си с каруцата за Сливен. Като минавали на мегдана имало борци - турци-пехливани. Дядо Колю отишъл да някъде да купи нещо и оставил каруцата си на сина си - дядо Пеню в случая, да я пази и да гледа през това време пехливаните, та после ще тръгнат за Сливен. Турчинът бил намазан целия с масло и тялото му лъщяло. То й надвил всички, имало и българи - местни и от северна България. Те били истински борци. Пък дядо Пеню бил младеж на 20 години и като гледал, гледал, че като му причерняло, че като отвързал на ба­ща си биволите, за да е свободен. А пък турчина бил казал, че залага биволи­те си на тоя, който го надвие. Дядо Пеню - 20-годишен хлапак тогава като ня­кой петел като си махнал престилката, че като запретнал потурите и казал: „Аз ще се боря с тебе!" А през това време турците се смеели: ха, ха, ха... Зер турчина-борец, намазан с масло - пехливанин... Но дядо бил силен човек. Като хванал с едната ръка турчина за рамото, а другата за чатала и като го вдигнал и с все сила го ударил в земята, та турчина не може да стане. Че като се спуснали турците, щели да убият дядо. В това време идва баща му - дядо Колю и се развикал: „Абе аз затуй ли те оставих тука", скочил да го бие. Пеню като се откачил от турците, че от там до Стара Загора избягал пеш. Ако стои ще го убият турците. Та от тогава дядо е бил още комита. Има и други случаи с него, при които той е проявявал своята сила, а с високия си ръст внасял респект в околните. А сега ще кажа нещо за вуйчо Иван Кота ров след като беше станал вече бял брат. Отиваме с него с две каруци за пясък. А в съботен ден в Стара Загора става пазар. Ние сме натоварили пясъка и се връщаме в Стара Загора. А пък отсреща духа един западен вятър и селяните накачулили ямур­луците си не гледат накъде вървят конете. По едно време една каруца закачи вуйчовата кола и вуйчо нещо се наведе и селянина го удари с камшика си, като мислеше, че вуйчо е виновен. Та вуйчо като се спусна, че като хвана ко­ня за юздата и извика: „Слушай, от една седмица съм бял брат, ако не беше тъй, тука щеше да ти е гроба!" Вуйчо Иван бил бабаитин на Стара Загора и ги е пердашил наред. (Към N 1) После имало един турчин, който ходел из лозята, а жените обикновено отивали да работят, да копаят и той отивал и ги закачал и се гав­рел с тях. Тук-там, тук-там, не оставял хората на мира. И дядо Пеню рекъл: „Аз ще го оправя тоя турчин!" И един ден облича едни скъсани дрехи, взема една мотика и една пукната стомна и тръгва нарочно, да го срещне. Вървял и гледал тук-там, тук-там и най-после го зърнал. Посрещнал го, но и турчина бил бабаитин. Дядо държи мотиката и вика: „Аз не очаквах, че е тука, аз не очаквах, че е така". Че като го хваща през чатала и като го удря в земята, че като го захванал бой, че бой, че бой, прострял го на земята ни жив, ни умрял и го оставил в лозята. Взел си мотиката и си отишъл. След това чакал дали турците няма да дойдат да го бият, да го арестуват. Но никой не дошъл. Минали 12 дена. По едно време гледа турчинът иде. Той го познал тогава и до окото му имало синина и му казал: „Абе, камбур, бива ли бе, ще ме убиеш, бе!" „Ще закачаш ли жените по кърищата?", го запитал дядо Пеню. „Няма ве­че", отговорил турчина. И оттогава мирясал къра от него. Страшна работа било. Дядо Пеню на времето е бил баш комита. Той се е срещал с Левски във фурната до хана, където са леели куршуми - местото дето се пали фурната. Димитър Караенев бил търговец. Имал манифактурен магазин. Стефан Желев и Колю Кюмюрджиев бяха търговци. Зная ги, но аз съм бил де­те тогава. Живеехме в Стара Загора,но нищо не мога да кажа за тях. (Към N 1) През 1912 г. баща ми стана вегетарианец. Тогава започна войната. Та ние още от деца бяхме в Братството. У Панайот Ковачев става­ше събранието. И Учителят беше дошъл там в Стара Загора, а ние играехме отвън и Учителят попитал: „Чии са тия деца?"'„На Стефан Камбуров", му отговорили. Тогава Учителят казал: „Добри духове Бог му е пратил". Аз, Марин Камбуров съм роден на 27.май 1902 г. Изкарах пети клас в Стара Загора и ми се повредиха очите. Отидох в земеделско училище, като мислех, че там няма да има много четене. Изкарах една година в Садово, но и там беше гимназия и после отидох в София да си лекувам очите и след това отидох в печатницата и станах книговезец. Подвързвах тефтери, книги... И след това бях вече в Търново с бати Петър на Колибата. След като се развали комуната останах в Казанлък във вакуумната фабрика. Но преди това две го­дини работих градинарство с Лалю, който е бил в комуната в Русе при анархистите. Той беше хубав човек, но вече не е между живите. С него рабо­тихме и в Казанлък. Той беше доставчик на фабриката. През 1928 г. се оже­нихме с Фирка. Но преди това като приключихме с комуната в Арбанаси бати нали отиде да работи в Рила планина, пък и аз и другаде, да плащаме борчо­вете от комуната към земеделската банка. Аз трябваше вече да се определя, дали да се женя или да не се женя и понеже не знаех кой път да поема оти­дохме с бати на ул. „Опълченска" 66 да питаме Учителя. Вечерта Учителя ни прие много весело, много ни се радваше и аз Го запитах: „Учителю, вече ос­танахме сами, не зная кой път да хващам, да се женя ли или да не се женя?" Учителят отговори: „Ти ще се ожениш", а на бати каза: „Ти няма да бързаш!. Тогава аз казах: „То аз ще се оженя, но коя да взема?" Защото в Арбанаси имаше две момичета, които бяха много близки до Братството, и до идеите -едната Фирка, а другата - Мара. Учителят каза: „Фирка ще вземеш". Те са стар род, много бота хора - Чамурови. Те бяха най-богатите в Горна Оряховица и в Търново. Бащата беше фалирал и те останаха шест деца. Умря майката, а после от притеснение умря и бащата. Най-голямата сестра беше Йорданка, после Ефтимия, Марин, който беше на мойта възраст, после Фирка, Христо и Атанас. Баща й се наричаше Димитър, а майка й Еленка. Хубава връзка имахме с Фирка. И от тогава насетне изкарахме 60 години. Всичките ми деца, че и внуците ми, мога да кажа, че са в Братството. Марияна и Лиляна са деца на Катя, Мариян и Бояна - на Стефка. Съпругът на Лиляна е към гражданската авиация парашутист, голям състезател по пара­шутизъм и ходи по цяла Европа - Стамо Янев - И.кап. Те се обикнали в Бургас, още като ученици. Светлозар и Веселин са деца на Роза. Христо Колев и Данка - съпругата му са от Ямбол. През 1947 г. два­мата с Христо решихме да направим комуна в Пазарджик. Там имаше едно братско семейство Доспевски. Последния е бил голям художник още в турс­ко време. Доспевски имаше още две сестри. Той притежаваше голям имот под гарата в с. Главница към 800 декара, много хубава земя. Там решихме, значи, да направим комуна - ТКЗС. Изселихме се от Казанлък и отидохме в Пазарджик където работихме 1947 и 48 година. През 1949 г. дойдохме в Прослав. Когато основахме ТКЗС в Пазарджик, тогава имаше специален за­кон за ТКСЗ-тата. Ходихме тогава в София при Трайчо Костов, който беше жив тогава и там узаконихме нашето ТКЗС. Върнахме се и започнахме да работим. Получихме много помощи и работихме две години, имахме голяма подкрепа - пари. Но през 1948 г. основаха друго ТКЗС в с. Главница, в което имаше 140 души партийци. Те туриха ръка на нашия блок. Те искаха да оста­нем като ръководители на тяхното ТКЗС, да ни включат в тях. Добре, но ние не можем да се разберем с тях понеже те не бяха идейни хора. Нашето сто­панство беше на друга основа. По това време в Прослав имаха нужда от ра­ботна ръка и ние се прехвърлихме там. В с. Главница щяха да ни разпънат от работа, а в Прослав беше най-богатото стопанство в България. Там идваха постоянно хора да видят как работим. Ние имахме най-голям трудоден в цяла България. В Главница бяхме 7-8 души и се пръснахме.' Двамата с Христо Колев дойдохме в Прослав. Тук беше друго. През 1958 г. направихме обеди­нение и след това работих още девет години, след което се пенсионирах. Хубави спомени имам от Прослав. ТКЗС-то стана след това АПК. През 1959 г. ни дадоха тия места където си построихме къщите. До тогава живеехме на квартири. Тук имаше други къщи - три-четири къщи, в които живееха първите кооператори и ние бяхме там на квартири. След което през 1959 г. и ние си построихме къщи където живеем досега. Имам един спомен, когато с Лалю работихме една градина в Казанлък. Отидохме да продаваме зеле по Старозагорските села. Минахме десетина села, но нищо не можахме да продадем. Пречистихме го, защото зелето се запали и започна да гние. По едно време отидохме в едно Новозагорско село Терфеллий, още го помня. Ние отидохме на запад горе на баира, а селото бе­ше по-долу. Значи ние бяхме на върха и още не бяхме влезли в селото. Че ка­то се изправихме и като започнахме да пеем народни песни. Знаеш ли какви песни, няколко една след друга, а то се чува в цялото село. Че като излязоха няколко души и питат: „Хубави момчета, какво правите тука?" „Абе дядо, зе­ле продаваме". И те отговарят: „Дай на мене една зелка, дай на мене две зел­ки и т.н. и т.н." За два часа всичкото зеле продадохме в това село. А пък ние мислехме вече да го хвърляме. Не върви зелето и туй-то. Та събрахме там много хубава храна, защото да не мислиш, че за пари го продавахме, не. Срещу един шиник зеле, един шиник жито. Та тогава с песните продадохме зелето. Панайот Ковачев е бил много представителен и като ръководител и съ­що като организатор. Единадесет години работих в печатницата и после във вакуумната фаб­рика в картонажния отдел до 1947 г. След това отидох в с. Главница. В Казанлък имаше солидни хора като чичо Никола, Захари Желев, д-р Дуков. Синът на Захари - Васко беше също хубав човек. Той пишеше хубави работи. Стефанка, дъщеря му пък беше асистентка в университета. Като млади още в Стара Загора като се събирахме веднъж бяхме 19 души младежи. Говорехме си кой го е страх, кой не го е страх и т.н. Нали Учителят поставяше задачи да ходят на Витоша нощем и т.н. Та тогава не зная как стана, но решихме да отидем на гробищата. И аз казвам на една сестра Еленка: „Ще дойдеш ли с мене на гробищата?" „С теб, кай - ще дой­да". И тъй посред нощ тръгнахме и ходихме на старозагорските гробища. А пък имаше една луна... Другите останаха у Стефан Желев, там беше събранието. Тя се хвана за мене и отидохме и обиколихме гробищата по лу­ната и за доказателство вземахме от едно гробче от едно венче за доказа­телство една китка. Та ходихме значи на гробищата посред нощ. По време на съборите ни пазеха военни, за да не се допускат бърко­тии от лоши хора, главно от попщината. Те се опитваха да организират нещо, но ние си свършихме благополучно работата. Военните не ни пречеха. Записала на магнетофонен запис, преписала, подготвила и редактира­ла Марийка Марашлиева. София, 10 май 1990г.
  21. 43. ЗНАМЕНИЕ ОТ НЕБЕТО Аз пръв излезнах от стаята, дето избрахме делегатите за погребението. Виждам на небето, точно над нас, един продълговат бял облак, досущ приличащ на дясна ръка с разперени пръсти! Тя бе така изящно оформена, че човек би помислил, че това е действително ръка или някой гениален художник я е нарисувал на небето. Веднага повиках останалите братя и сестри да излязат да видят знамението. Всички излязоха и в продължение на около 1-2 минути наблюдавахме „ръката"..., а вътре в себе си чувам един тих глас: „Не бойте се, бъдете верни и истинни! Аз съм всякога с вас!..." След около две минути ръката изчезна без да остави някаква следа. Това не беше обикновен облак, защото ако беше такъв, той щеше да се видоизменя няколко пъти и пак щеше да остане на небосклона. А този облак - по-скоро бяла пара - запази формата на „ръка" и в продължение на две минути без да се променя изчезна безследно. „Аз съм всякога с вас!" Това искаше да ни каже тогава Той. И сега Той продължава да бди над нас. Той ни е водил и ще води душите ни през вековете...
  22. 42. ЗНАМЕНИЯ НА ЗЕМЯТА Както споменах по-горе от 1929 година аз страдах от малария. Цели 15 години тя се проявяваше. Учителят знаеше за моето страдание, но не ме лекуваше. Остави ме да се пържа. Види се, това беше необходимо за мен. Един ден, съвсем ненадейно (не мога да си спомня датата, но трябва да е било в началото на 1944 г.) един брат пристигна от София. Предаде ми от Учителя едно малко шишенце с някакво съдържание. Учителят казал да го изпия против маларията. Още същия ден го изпих. Беше нещо като едри житни зрънца, много солено и стипчиво, дори горчиво. След изпиването му петнадесетгодишната малария ме напусна безвъзвратно. Като се получи телеграмата от брат Боев, с която съобщаваше за за­минаването на Учителя, вечерта на 27.XII. 1944 г. се събрахме в дома на брат Нисим Аврамов, за да решим кого да изпратим София за погребението. Натовариха брат ми Марин и брат Васил Момчев, които още на следния ден отпътуваха.
  23. 41. САМОСТОЯТЕЛЕН КОНЦЕРТ НА ИЗГРЕВА 1943 година. Бях на Изгрева в София. Един прекрасен слънчев неделен ден, както всякога, взех участие с цигулката си в оркестъра на Паневритмията. След Паневритмия Учителят ме повика и ми каза: „Рекох, искам тази вечер в 7 часа да дадеш самостоятелен концерт в големия салон". Макар то­ва предложение на Учителя да ми прозвуча неочаквано и странно, аз без да мисля, веднага се съгласих. Но помолих Учителя да каже на брат Симеонов, докато братята и сестрите са още тук на поляната да разгласи. Учителят по­вика Симеонов, каза му и той с мощния си глас разгласи за предстоящия концерт. Вечерта салонът бе препълнен, бяха дошли и много посетители (братя и сестри) от града. Учителят беше седнал на първия ред отляво. Мобилизирах всичката си смелост и започнах. Най-напред изпълних няколко народни китки, хора и ръченици, между които „Овчарската идилия", „Тежък камък", „Луковитски моми" и др. Във втората част изпълних няколко общи братски песни, при които мнозина от салона придружаваха с пеене. В третата част изпълних мистични Учителеви песни - „Идилията" на Учителя и др. и накрая завърших с „Махар Бену Аба", при която всички станаха, като тихо придружаваха с пение и се завърши с „Отче наш". Целият концерт продължи около 1 час и 30 минути и по моя преценка и по изказванията на мнозина - минал доста добре. След концерта бях поканен на вечеря у сестра Паша в „Парахода", де­то бяха поканени и други братя и сестри - около 7-8 души. На мене сервираха на масичката при Учителя, а всички останали се на­редиха на общата голяма маса. След вечерята станаха изказвания относно моето изпълнение на на­родни песни, в които изобилствуваха четвърт тонове, които не се подават на един школуван цигулар. Учителят през всичкото време слушаше разговорите с весело изражение на лицето. Тази беше последната ми среща с Учителя, тъй като през 1944 година не можах да отида на Изгрева, нито в Мърчаево, а при неговото заминаване на 27.XII.1944 г. поради счетоводно приключване на годината, не ми разреши­ха да отсъствувам.
  24. 40. ДВАТА МЕТОДА ЗА ПРОТИВЕНЕ НА ЗЛОТО В 1941 година, след като се завърнах от курса в Асеновград, получих назначение - счетоводител при Музикалната фабрика „Кремон" - предпри­ятие на Казанлъшката популярна банка. Тъкмо постъпих на работа и получих призовка да се явя в запас при жп поделение, гр. Плевен. Тъкмо тогава през Плевен 31 денонощия непрекъсна­то минаваше Хитлеровата армия на път за Гърция. Бяха тежки, тревожни дни, германците настъпваха по всички направления. След Плевен ни изпратиха в София, но поради опасност от бомбардировки, веднага ни евакуираха в с. Драгалевци. Няколко нощи под­ред наблюдавахме бомбардировките над София. Една нощ и върху нас пусна­ха 19 бомби, но слава Богу жертви нямаше. След като се нормализира положението, веднага ни върнаха в казар­мата в София. Аз бях назначен ключар на 4-та жп рота, а братовчед ми Игнат Котаров, редник във 2-ра рота. Така се случваше, че Игнат ден беше свободен, два дни беше в ареста. Защо? Защото той не можеше да търпи неправдата и навсякъде и всякога влизаше в конфликт с военните началници, като или се сбиваше с тях, или не изпълняваше техните заповеди, които според него били глупави, неразумни, несправедливи. Аз пък разсъждавах другояче: „Казармата е институт, където се прила­га закона на насилието като средство за възпитанието на хората и не търсех любов там. Когато към мене понякога постъпваха несправедливо, аз си казвах: Така трябва да бъде. Не им се сърдех, не реагирах. Когато след като се освободих от запаса, отидох на Изгрева, при сре­щата ми с Учителя му разказах и за преживяното в запаса: за начина, по който реагираше Игнат, за моето разбираме. Запитах го да ми обясни кой от двата метода е по-правилен. Учителят каза (предавам го със свои думи): „Игнатовият метод за противене на лото е прав само в един случай: когато злото е по-слабо от твоите физически сили и ти можеш да го обезоръжиш, да го ограничиш. Но когато злото е по-силно, ще отстъпваш! За пример: минава влак - ще отстъпиш; сли­за от планината порой - ще отстъпиш. Същото е при военните: ще отстъпиш, ще се смириш, ще се свържеш вътрешно с Бога и само на Него ще уповаваш. Ще каже: „Да бъде волята Божия!" Кажеш ли така, ти си ограден. Божия закон пази. А иначе, когато се противиш на злото, това значи: „Да бъ­де моята воля". Тогава злото, срещу което се опълчваш, ще те победи, а мо­же и да те унищожи". 1942 година. Преместих се на по-добра работа и с по-голяма заплата -главен счетоводител и касиер при Районната търговска кооперативна цент­рала в Казанлък. Там останах на работа до към началото на 1945 година, ко­гато централата бе ликвидирана.
  25. 39. ПОДУТИЯТ КРАК И АРЕСТА През 1939 година ръководих голям курс в Казанлък. Повече от 50 души младежи и девойки го посещаваха. Така се случи, че към началото на есента имаше топли и пълнолунни вечери. Курсистите решили да използват тия ху­бави лунни нощи и се събрали в боровата гора на „Тюлбето", дето прекарали много весело и приятно. Един ден те поканиха и мен да отида да им посвиря с цигулката и кавала, та да бъде още по-весело. Отидох, наистина прекарахме една весела, приятна вечер! Всички решиха след три дни пак да се съберем. В определения ден, обаче, с мен се случи нещо неочаквано. Ставам сутринта и констатирам, че десния ми крак в стъпалото е силно подут. (Също както през 1926 година, когато исках да отида с Учителя на-Мусала и Учителят не ми разреши, благодарение на което на следния ден можах да освободя конете.) Обух единия крак, а на десния надянах един галош и го превързах с парче плат, както Учителят ми направи някога. Тръгнах накуцвайки към пощата, дето имах някаква работа. Докато отидох до пощата, на няколко места ме срещаха младежи и ми напомняха за вечерта - да не би да забравя: „Господин Камбуров, довечера с цигулката, кавала!" Отговорих им, че можеби няма да мога да отида, понеже ме заболя крака. Не отидох. На следния ден научихме новината. През нощта, тъкмо се веселили младите, един кордон от 20-30 полицаи ги ограждат, обискират ги и арестуват всички. Откарват ги в околийското управление, дето прекарали до сутринта в смут и страх. Разбира се, след разпита всички били освободени. Било донесено, че на „Тюмбето" ставали нелегални комунистически събрания. Господ ме освободи с крака, с галоша, който още същата вечер оздравя. Както казах по-горе през 1940-1941 г. цели две години пътувах и откри­вах курсове по есперанто, за което се бях снабдил със специално разреши­телно от Министерството на просветата. Това разрешително ми даваше въз­можност да се легитимирам и да получавам разрешение.от местните поли­цейски власти, които тогава бяха нащрек поради засилващата се дейност на Комунистическата партия.
×
×
  • Създай нов...