Jump to content

RPX

Потребител
  • Мнения

    438
  • Присъединил/а се

  • Последно посещение

  • Days Won

    8

RPX last won the day on Януари 16 2018

RPX had the most liked content!

Обществена Репутация

32 Bad

Относно RPX

  • Ранг
    Отличен работник

Profile Information

  • Пол
    Мъж
  1. 21. ЧОВЕКЪТ, ПРИГОДЕН ЗА 2000 МЕТРА ВИСОЧИНА От големите психически сътресения, през които преминавах в семейс­твото на мъжа ми, от големите разочарования от дом, семейство и съпруг, от непрекъснатите борби за отстояване на глътка въздух на свобода, както и непрекъснатото унижение, на което бях подложена на Изгрева от съпругата на брат ми Борис, аз не издържах и се разболях. Наруши ми се ритъма на сърдечната дейност. Имаше моменти, когато пулсът ми ставаше много бърз, беше неправилен, прескачаше сърцето ми, туптеше, учестяваше се и стига­ше до 190 удара в една минута. Тогава кръвта ми нахлуваше в главата, цяла­та посинявах и се разтрепервах. Лекарите в Габрово ми наредиха веднага да замина в София. Този път мъжът ми се уплаши и реши да ме придружи. Щом стигнахме аз веднага отидох при Учителя. Той ме прие без бавене, даде ми един кристал, объл и голям като яйце и ми нареди да го стискам с едната си ръка. Погледна в кристала, задържа погледа си, вгледа се съсредоточено в него. Какво видя в него не зная, но по изражението на лицето Му видях, че става нещо необикновено с мен и с този кристал. Лицето Му придоби строго изражение, така както съм Го виждала, когато е недоволен към нашите пос­тъпки на Изгрева. Направи ми знак, че ми е твърде сериозно положението. Тогава положи няколко пъти ръцете Си над главата ми и произнасяше нещо с уста, някакви думи или формули, които не разбрах. Чувах ги, но не ги разбирах. Накрая ми каза: „Твоят организъм и твоето тяло е устроено и пригодено да живее на височина над две хиляди метра". Препоръча ми да ям су­ров лук, да правя дълбоки вдишки и всяка вечер да си топя краката в топла вода, както и да възлизам на височини в планината.- Приех съветите на Учителя с благодарност. Състоянието ми се подобри: Когато се върнах в Габрово, с моят баща правехме редовни екскурзии всяка сряда и неделя в планината. При първото ми възлизане, след като се върнах от София, когато вървяхме по „Куминя" за Узана, получих пристъп от сърцебиене, което стиг­на до 195 удара в минута, цялата посинях, но не умрях, а оживях. Постепенно започнах да се възстановявам след всеки излет в планината, но не можех да понасям шум и присъствието на много хора. Бях станала много чувствителна и приемах техните дисхармонични състояния. Не можех да ги трансформи­рам в себе си и да ги изхвърлям. В следващите години още повече се свързах с планината и продължавах да излизам по височините. Високата планина ме спаси и чрез нея се свързах със силите, които минаваха през нея и те ми да­ваха сила да издържа долу в града, когато се потапях в дъното на ада, там където ми беше определено от съдбата да пребивавам. Бях подложена на не­вероятна разправа, разкъсваха ме на хиляди парчета, само и само да бъда унищожена. Опитваха се да ме ограбват и да присвоят онова, което бях из­работила в себе си през дните, когато работех върху Словото на Учителя. Излизах отново горе на планината и се завръщах~заредена със сила. Моят път продължаваше.
  2. 20. НА РАБОТА В АДА И КОНЦЕРТ ЗА ИЗБРАНИТЕ Преди всяко отиване на Изгрева вкъщи, в Габрово ставаше генерално адско сражение. Първо сражението се започваше от генералския щаб на ор­дата на Чингиз хан. А това бяха близките, роднините, братята и сестрите на моят съпруг, в домът, в който бях омъжена. След време се включваше и той самият и накрая възлизаха срещу мене всички адови сили от преизподнята. Те си знаеха силата и искаха да ме унищожат в такива моменти, а не да ме смачкат. Отдавна беше минало времето, когато искаха само да ме унижат и да ме сломят. Сега се водеше битка на живот и смърт. Аз непрекъснато бях в молитва и призовавах Небето за помощ. Тогава бурите се разнасяха, но гър­межите и светкавиците отекваха дълго у мен, но накрая се измисляше нещо от ордата, с което аз трябваше да заплатя за своето отиване на Изгрева при Учителя. И това нещо беше различно във всеки отделен случай. Но при всич­ки случаи не ми даваха пари и ако аз ги нямах, то аз не можех да пътувам. А мъжът ми бе богат фабрикант. По онова време жените на фабрикантите в Габрово имаха джоб-пари, за да поддържат своето самочувствие, реномето и авторитета на преуспяващите си мъже-фабриканти. Само аз правех изключение. Оправдаваха ме всички заради моите убеждения, които не кри­ех и които свободно изнасях пред тях. Обикновено жените на фабрикантите ми даваха своите поръчки за шев на рокли, за бродерия, за приготовляване на различни подаръци за техни семейни празници. Тогава беше така. Ако не си изработиш подаръка, не можеш да го връчиш. А имаше много тържества, годежи, сватби, кръщенета и именни дни. Тогава аз получавах поръчки от тях, изработвах ги и те ме възнаграждаваха богато. За тях това бе мое идей­но увлечение. За други бе „слободия" и че съм се самозабравила поради го­лямото „имане" на мъжа си и че съм побояла и съм избила на съвсем друга страна. А мъжът ми ме наказваше и искаше да ме ограничава заради идеите ми и не ми даваше нито един лев, нито пукната пара. А аз, за да бъда свобод­на работех като роб денонощно и с получените пари издържах домакинство­то на къщата. Представяте ли си? Жените на другите фабриканти имаха слу­гини и слуги, за да поддържат домакинството си, а аз денонощно работех, за да мога със спечелените пари освен да поддържам домакинството, но и да отделя пари, за да отида при Учителя на Изгрева. Ето така аз живеех като жена на фабрикант в самия ад в Габрово и денонощно познавах и се срещах със силите на преизподнята Адова. А когато отивах за София и пристигах на Изгрева ме посрещаше ново нападение със съвсем други средства и оръжия, но това бяха същите сили, които аз вече познавах. Но тук на Изгрева средствата бяха други и оръжията бяха други, защото и хората, които ме атакуваха бяха други. С хората вървят и силите, с които разполагат. Тук на Изгрева, в онези години големият ми брат Борис Николов, в първите години бе си направил една барака, в която имаше свободна стая, която според случая трябваше да служи за посреща­не на гости. В случая, аз бях гост от провинцията и още негова рождена сест­ра и можех да се подслоня в нея за някоя и друга седмица. Така и правех от началото. Но около големия ми брат Борис се прилепи една „сестра", която така го обхвана, така го заобиколи със своите грижи за него, че никой не мо­жеше да припари до него. Дори и за мен, рождената му сестра той стана недостъпен. Да, тя пречеше на нашия контакт и на нашата евентуална среща. Аз идвах от Габрово, носех новини от Габрово, поръка от баща ми и майка ми, но всичко това не можех да му предам, а предавах само онова малко пакетче, което майка ми изпращаше за него. Аз го оставях на масата с бележка, че е от родителите ми, а тя „грижовната сестра" го преглеждаше и го проверяваше. По-късно казах на родителите ми, че не мога да му предам устно поръченията им и те вече му пишеха писмо и което аз му оставях на масата. Но тя познаваше почерка ми и така оставяше писмата да си ги про­чете сам. Когато тя зае позицията над него като „хранителница и закрилница" дойде време да застане пред мен и ми заяви: „Ти си чудовище на моят път и ми пречиш. Ти нямаш право да му бъдеш сестра, защото аз съм при­ятелка и нашето приятелство е от повече години. Ти трябва да се махнеш от тук!" Аз не отговорих нищо, само преглътнах. Разбрах, че това тяхно при­ятелство „от повече години" бе една стара карма, която трябва да се разрешава. Че това е стара, стара карма между тях двамата аз го знаех лич­но от Учителя. Но защо пък аз да съм чудовище. За мен чудовищата бяха в Габрово, в домът на мъжа ми и аз бягах от там, за да дойда на Изгрева, да поема глътка свеж въздух и да се срещна с Учителя. Това за мен бе най-ра­достното очакване от месеци наред. А тук ме посрещаха като чудовище и воюваха срещу мен, като че ли съм чудовище. Дали в мен беше причината? Аз не можех да отворя на този въпрос. Трябваше да се обърна към Учителя, но изчаквах подходящият за това момент. При едно друго мое пристигане на Изгрева аз съм застанала пред ба­раката на брат ми Борис. Стаята бе отворена и аз влезнах вътре. Нейната барака ме наблизо и някой й бе съобщил за моето пребиваване тук. Още не си бях отворила куфара, тя застана пред мен и ми каза: „Веднага си замина­вай от тук. Аз не мога да те понасям. Ти ми пречиш". С мен тя се държеше жестоко. Аз можех да й отвърна със същото, но не желаех да правя това за­ради брат ми Борис. Взех си куфара и със сълзи на очи взех влака обратно за Габрово. От огъня в Габрово у дома попаднах на същият огън тук на Изгрева. Аз идвах тук на тих пристан при Учителя и при Бога, на сваленият Изгрев от Небесата Божии, душата ми жадуваше за този Небесен Изгрев и за този земен Изгрев. А оттук ме гонеха с всички възможни и невъзможни средства. Бях съвсем объркана. Преди още един друг случай аз отново съм на Изгрева и отново съм застанала пред бараката на рождения ми брат. Питам се: Та нали тук идваха и преспиваха чужди хора, защо да не мога да преспя една нощ и после да си търся друго място на Изгрева? Така реших в себе си и влезнах в стаята опре­делена за гости. Ето ти след малко идва рождения ми брат Борис и вместо да ми каже добре дошла и да ме пита какво правят живите ни родители, то той казва със строг тон: „Вземи си куфарчето и се махай от бараката. Няма да останеш тук!" Гледам го и му се чудя: Той ли е или не е той? Не беше той, а онова чудовище, което ме гонеше и което лично ме обвиняваше, че аз съм чудовище! Чудна работа! това чудовище живееше в Габрово и витаеше над покрива на домът ми и ето аз идвах тук и то се явяваше изневиделица, раз­махваше крила над мен, отваряше уста и показваше зъби на триглава ламя. А дали то влизаше в онези мои роднини на мъжа ми в Габрово или влизаше в тази приятелка на брат ми, или в брат ми, беше все едно! Чудовището съществуваше, то бе реално и то воюваше с мен! Да, всички имаха зверско отношение към мен. А сега брат ми ме пъди от бараката и от стаята, която е за гости, за такива като мен дошли от провинцията. Замълчах си, взех си ку­фара и отидох при другия ми рожден брат Николай и жена му Тодора. Аз знаех, че се откачвам от трън и че ще се закача на глог, че е по-висок. Но ня­маше как? Отидох при втория ми брат Николай и те ми казаха, че мога да спя на тавана на тяхната барака. Отдъхнах си, защото това все пак бе едно при­лично разрешение на въпроса. От единия рожден брат ме гонеха, но при дру­гия рожден брат ме качваха на тавана. Това бе голям успех за мене. Качих се там и легнах на едно постлано одеало на един миндер с дъски. Нямаше нито дюшек, нито завивки. Легнах и изведнъж ме нападнаха дървеници и не можах да спя и цяла нощ трепех дървеници под светлината на лоена свещ. Тук на този таван водех сражение с адовите сили на преизподнята цяла нощ до сутринта. Сутринта изметох една лопатка дървеници - избити неприятели от сражението. Та така освен със змея, който влизаше в разни човеци, аз водих сражение и със змея, който бе наел като войници онези дървеници на брато­вия ми таван. Ето, това е да се отървеш от трън, та да се закачиш на глог, че е по-висок. За пръв път и за последен път излизаме на един концерт в София. Брат ми Борис беше взел три билета и ми предложи да дойда в зала „България", за да чуя знаменитият цигулар-музикант Чомпи. Аз се съгласих, макар че уму­вах и се колебаех, защото бях отседнала да пренощувам на друго място на Изгрева и не желаех да имам повече неприятности с Мария. Срещнахме се тримата пред входа на залата. Аз влезнах след тях и седнах на своето място. Борис бе взел така билетите, че той седна между нас двете. Но тя се обърна към мен и каза: „Махай се от това място, отивай настрани, че не мога да слу­шам музиката от теб". Преглътнах и се отместих през няколко стола, които бяха единствените два стола незаети от цялата зала. Преместих се на втория стол и се обърнах назад. Там горе на балкона, на първия ред седеше Учителят, заобиколен от приятели. От гърлото ми се отрониха няколко думи: „Учителю, те пак ме изгониха". Учителят седеше горе и гледаше напред пред себе си невъзмутим. Моите думи не можеха да стигнат със сподавеният ми шепот до Него. Преглътнах, седнах на свободното място и се опитах да се съсредоточа за концерта. Но това бе невъзможно. Сълзите течаха по лицето ми и се стичаха в гърлото ми. Цялото ми същество ридаеше. Изведнъж в съзнанието ми проб­лесна мисъл: „Помоли се!" Аз възприех тази мисъл и започнах да се моля. След малко цигуларят Чомпи излезе на подиума. Концерта започваше. В мигът, когато той вдигна лъка и го постави на цигулката си, над него встрани се яви образа на Учителя в светлина. Цигуларят трепна, усети едно вдъхновение, което само музикантите могат да усетят и оценят, и започна да свири. Аз през цялото време от моя стол наблюдавах образа на Учителя в Светлина, наблюдавах цигуларя, който беше затворил очи, беше се извисил в Небесата на своето вдъхновение, свиреше и показваше своето изкуство. Това нещо се запази през целия концерт. Концертът свири, ние се изнизах­ме и всеки по отделен път се прибра на Изгрева. Когато пристигнах на Изгрева успях да издебна един миг и да се добера до Учителя и да Му благодаря: „Учителю, благодаря Ви за този Божествен концерт". Учителят се усмихна и каза: „Сестра, вие отдавна си го бяхте заслужили, но не беше дошло времето за това". Аз се прибрах там, където бях отседнала и не мо­жах да мигна от вълнение, че бях свидетел да видя и да проумея какво значи Вдъхновение. Аз имах непрекъснати сблъсъци открити или чрез засада с онзи змей, който витаеше във въздуха. За мен това бяха такива психически преживява­ния след тези случаи, че имах ясната представа, че^слизам дълбоко в Ада, в дъното на самата преизподня. Накрая не изтърпях,' отивам и казвам всичко на Учителя. А Той ме запита: „Ами сестра, кой тогава вместо Вас ще влезне в дълбочините, ще слезне долу и кой ще работи в Ада? Нали и за там е необхо­дима светлината на светулката". Аз млъкнах. Бях пред Учителя и слушах за своят път. Минаха много години, където и да ходех и с когото да се срещах винаги ме поставяха да работя с онези, които бяха жертви на силите Адови. Винаги останалите около мене ми се учудваха за това. Аз аз продължих да работя по същия начин цели 50 години. Аз разбрах, че бях един от онези служители, който трябваше да влезне в тъмата на преизподнята и да пускам от време на време по една светлинка от надежда, голяма колкото светлината на светулка. А това не бе малко. И затова Учителят ме награди да присъствувам на онзи Божествен кон­церт в зала „България", където присъствието на Учителя, Божието изявление в Светлина и образа на Учителя се сляха в Божието проявление на едно цигулково изпълнение, което идваше като Божие Вдъхновение. Това Божие Вдъхновение бе предназначено за мен като един от служителите, които тряб­ваше да занесат една светлинка от Светлината на Словото на Учителя в дъл­бочината на преизподнята, за да дам и покажа, че надеждата е още жива, макар че днес тя се оприличава и се измерва със светлинката на светулка. Това за мен бе най-голямата награда от Учителя. Бях си я заслужила и вре­мето определено за тази награда бе дошло и аз я получих чрез купените три билета от рождения ми брат Борис. Е, какво ще кажете? Кое е по-голямо? Божието Вдъхновение или свет­линката на светулката слезнала в Ада, за да запали надеждата за спасението?
  3. 19. ПИТКАТА КАШКАВАЛ И СЛЪНЧЕВИТЕ ЛЪЧИ ОТ ПАНЕВРИТМИЯТА Един интересен случай ще разкажа: Преди да тръгна за Изгрева в София, бях с баща ми на екскурзия към връх Бузлуджа и Бедеците. Когато минавахме през мандрата купих две малки питки кашкавал, за да мога да ги нося в раницата. Едната я нарекох, че ще бъде за Учителя, когато ще прис­тигна в София, а другата ще бъде за приятелите, когато ще се съберем тър­жествено за братска трапеза и вечеря, та да я използваме общо. А тогава бяха военни години и всичко беше в оскъдица. Така че моят подарък щеше да бъде на място. Когато пристигахме на Изгрева ние от провинцията изваж­дахме от торбите си продукти, които военните години ги бяха отнели от София. Пристигнах в София на Изгрева и в същия ден се срещнах с Учителя и Му предадох питката кашкавал, която бе определена за Него. А другата пит­ка я задържах - нали бе определена за братска трапеза. Аз се настаних в ба­раката на моят голям рожден брат Борис Николов . На другият ден, може би след два дни дойде от вилата си приятелката на брат ми, който бе купил къ­щичка на два километра от Изгрева на Симеоновското шосе. Аз се бях нас­танила в стаята за гости в бараката, защото тя бе свободна. А тази барака беше на брат ми, а освен това, неговата приятелка Мария, вече не живееше на Изгрева, а живееше с брат ми в онзи малък дом на „Симеоновско шосе" N 14. Но ето Мария Тодорова идва и категорично ми изрече една заповед, ко­ято ме стресна: „Ти днес целия ден няма да се явяваш тук, защото аз си имам днес специална задача". Както всякога при такива случаи аз си замълчах, взех си куфарчето с багажа и излезнах от бараката. Отидох при стенографките, взех някоя от беседите, които не бях слушала, които бяха на машинописни страници и отидох на полянката под борчетата и седнах на тревата и започнах да си взимам и вадя бележки от Словото на Учителя. Към обяд при мен се отби една сестра, която бе приятелка на Мария и ме заговори, защото току-що се връща от Мария и носела важна новина: „Учителят ще бъде днес на обяд при вас в бараката. Мария вече приготовля­ва обяда. Сигурно се прави всичко това по случай твоето пристигане". Аз не отговорих. Мълчах. Изобщо нищо и никому не разказах за онова, което пра­веха с мен. Аз продължавах да си вадя бележки от Словото на Учителя. След малко се отби при мен друга сестра, а тя вече бе моя приятелка и ме пита учудено: „Учителят е у вас, в бараката на обяд с приятелите, ти защо не си там?" Аз седя, мълча и не казвам нищо. Сестрата разбира, че тук има нещо и бърза да се отдалечи от мен. Бяха ме изгонили като куче, като непотребно и краставо псе. Аз не се оплаках на никого и не казах нищо, дори и на Учителя. В такива случаи всички отиваха при Учителя да разрешава такива забъркани конфликти, но аз не сторих това. Аз мълчах и изчаквах. Вечерта, аз късно се прибрах в бараката на брат ми Борис. Гостите си бяха отишли отдавна, всич­ко бе разтребено, пометено, изчистено и прибрано. Нямаше и помен, че тук на обяд е бил Учителят с приятелите, поканени на официален обяд от Мария, която е имала специална задача. На другият ден Мария Тодорова случайно бе си ударила по пътя така силно крака, че го навехнала. Разтичаха се да търсят лекари, намериха ги, превързаха я, питаха за съвети и от Учителя, а Той каза: „Нека да лежи и да изпълнява съветите на лекарите". Тя лежи на кревата във вилата си, а рожде­ния ми брат Борис е около нея, грижи се за нея, върти се около нея, а тя гор­ката пъшка и охка от болки. Така целият ден той се занимава с Мария. Всички, които я посещават се отбиват в бараката, от която предния ден ме изгониха като псе заради специалната задача на Мария и сега ми разказва­ха какво става там на вилата и колко силно вика и охка нашата горкана. Аз слушам, мълча и изчаквам. Аз знам, че това току така не е случайно и че всичко се върти в една строга последователност и че това ще доведе до ня­каква развръзка. Но каква ще е тя, още не зная. Знае само Онзи, който е задвижил всичко това. Затова само изчаквам и зорко следя отделните мо­менти на целия този развой на нещата. А за този развой на нещата непре­къснато идват и ме уведомяват съвсем случайно и без да искат другите око­ло мен. Аз вече разбирам, че Онзи, който движи нещата нарочно се грижи да бъда уведомявана за всички отделни моменти на онова, което се върти около мен като едно голямо колело. Вече виждам, че това е едно огромно колело от светлина, която се движи около мен и минава през мен. Надвечер гледам, че Учителят бе седнал на пейката около кръглата ма­са в съседното дворче до нас на Славчо Славянски, а около него група приятели. Срещу Учителя има един празен стол, на който никой не сяда. Аз виждам този стол и знам, че той е определен за някого, но не зная за кого. Приятелите също знаеха от опит, че ако се случи така, че стола до Учителя или срещу Него не се заеме от никого, то това означава, че се чака онзи, ко­муто е определено да седне на този стол. След време той идва и без да пита останалите сяда на чакащият го празен стол. Това се знае от всички. Включително и от мен. И сега аз гледам този празен стол и го наблюдавам. И ето, идва един глас в мен и ми казва: „Празния стол срещу Учителя е за теб. Върви и седни на него, защото Учителят е дошъл на гости при тебе". Без ни­какво колебание аз отивам и сядам на стола срещу Учителя. Той ме погледна многозначително, после усмивка се разля по лицето Му и тази усмивка се прехвърли върху мен и аз за пръв път се усмихвам от шест месеца. Учителят с усмивка ме приветствува и кимва с глава одобрително, че съм седнала на стола срещу Него. След малко Учителят се обръща към Неделчо Попов и Му казва нещо, а той написва думите на бележка и я предаде на домакинята Люба Славянска. Тя я прочете и се смути от съдържанието й: „Учителят оста­ва тук на вечеря. Приготви вечерята". После стана и се запъти към кухнята, а аз тръгнах след нея. Разбрах съдържанието на бележката, която бе дадена за Люба и започнах да й помагам. Тя нямаше нищо - нито чайник, нито столове, нито чай, нито захар. Аз се разтичах, събрах от съседните бараки столове и в мен прозвуча същия глас: „Питата кашкавал от мандрата на Бузлуджа е за този случай". Чаят бе готов, аз носех от Габрово чай, захар, курабии и сладкиши и сервирахме на масата. След обичайната молитва всич­ки пият чай, хапват си от курабиите, сладкишите, които бях правила в Габрово и посягаха към парченцата кашкавал. Аз стоях права до масата, до моят празен стол, който никой не зае тая вечер, не седнах и аз върху него, защото имах чувството, че Учителят е на гости при мен. След малко виждам, за моя голяма изненада, че Учителят яде само от питката кашкавал и с ус­мивка ме поглежда. Протегне с ръка, вземе си парченце от кашкавала и ме погледне, после се усмихне и така с усмивка го хапне. И това прави така все­ки път, когато хапва от кашкавала. Разбрах окончателно, че Учителят беше дошъл на гости на мен. Така Великият Учител разреши тази задача. Целият този кръг, който се въртеше от случки и събития тези два дни се спря до своя финал. Учителят беше на гости при мен и никой не можеше да попречи на това. А аз бях домакинята, с моята пита кашкавал и с онова, което носех в торбата си и приготвила лично в Габрово преди да дойда тук. Накрая всички станаха и Учителят отиде на полянката до онзи стълб, където имаше голяма електрическа крушка от 500 вата и осветяваше като ден полянката. Около Него се събра за минути целият Изгрев. Тогава на това място Учителят на всички предаде следващият раздел от Паневритмията, ко­ято бе наречена от Него „Слънчеви лъчи". Тогава видях онзи кръг от светлина, който се движеше във въздуха около мен, тези два дни и който кръг движеше всички случки и събития, които описах по-горе. Този кръг от Светлина сега Учителят свали долу на поляната и ние за първи път изучавах­ме упражненията на „Слънчевите лъчи". Ето така Учителят разрешаваше съ­битията около нас и в нас и така Той свали този светъл кръг на поляната чрез „Слънчевите лъчи". Защото нашият живот на „Изгрева" бе свързан с живота на Цялото и на Паневритмията, която се създаваше ред години. След години, когато прелиствах издадената книжка „Слънчеви лъчи" сълзи се наливаха в очите ми, защото винаги излизаха в съзнанието ми оне­зи времена и събития в онази паметна вечер, когато Учителят даде „Слънчевите лъчи". Разбрах, че всеки един от нас имаше своя задача и беше брънка от веригата, която опасваше Изгрева. Всеки от нас имаше своя задача. И Мария си имаше своя специална задача и тя си я разреши. Оказа се, че и аз имах задача, но моята се окача малко по-специална от нейната, защото на финала на моята специална задача се дадоха „Слънчевите лъчи". След години когато разлиствах тази книжка винаги си спомнях при какви об­стоятелства Учителят я предаде на учениците си за цялото човечество. А ко­гато я играех, особено тази част на „Слънчевите лъчи", винаги усещах при всяко едно движение усмивката на Учителя, която^е разливаше от лицето Му в оня паметен за мен ден. Тогава лично Учителят ми беше специално до­шъл на гости заради мен, за да разреши един конфликт чрез една задача, ка­то решението на тази задача бе в „Слънчевите лъчи" от Божествената Паневритмия. Зазоряването на човешката душа е пробуждане на човешкото съзнание от Светлината, която иде от Божественият първоизточник на живота. Това е Паневритмията"за пробудилата се човешка душа. Това са „Слънчевите лъчи" за човешките души, които търсят общение с Бога.
  4. 18. НИТО УХО Е ЧУВАЛО, НИТО ОКО Е ВИЖДАЛО Започнах да ставам по-независима с трудът си, чрез който получавах пари. Но те се харчеха лесно, защото аз бях поела издръжката на цялото домакинство. Трябваше да платя с нещо, това беше цената за относителната малка свобода, която ми се даваше. Даваха ми свобода на труд и с онези пари, които ми оставаха от издръжката на домакинството можех да отделя нещо и за своята потребност. Все пак бях доволна и на тази придобивка. Голямо унижение бе това. А с тези пари можех да живея много сносно ако бях сама. Но нали бях омъжена и издържах мъж и дом. А той бе фабрикант, работеше с милиони, но не ми даваше никакъв лев, нито за дома, нито за мене. Жестока работа. Така премина целият ми живот. Но преминаха доста години и дойде 1944 г. и се смени режима, властта и епохата. Тогава на всич­ки фабриканти им взеха имота, парите и ги изхвърлиха на улицата. Повечето от тях заминаха по затворите и концлагерите. Но моят мъж остана поради съвсем друга причина. Тогава вече аз не изтърпях и след един скандал му ка­зах една истина: „Чуй какво. За мене ти си мъж за когото аз си плащам. Аз цял живот с теб живея и съм те издържала с мои пари, хранила съм те, поила съм те и съм те обличала. Цял живот с мой труд си живял, аз съм те прала и готвила. Ти беше за мен един готованец и един мъженаложник, защото всичко, което ти работи десетки години, спечели и създаде като фабрикант го няма вече. Изчезна, значи е било нереално. А реално остана това, че съм те хранила с моя труд и съм те издържала. Ти си мъж за когото аз съм си плащала. Такива мъже, за които жените си плащат се казват мъженаложници". Той се стъписа от тези думи. Накарах го да сметне колко години съм го хранила, поила и обличала и колко пари е дал за мен. Не беше дал нито един грош за мен. А в замяна на това той сега беше един голтак и нищо повече. Така бяха нещата след 1944 година. А преди това бе друга епоха. И сега аз разправям за събитията по времето на Школата. И така аз трябваше при един специален случай да отида в София на Изгрева при Учителя. Имах разговор с Него. Бях приготвила багажа, но ня­мах достатъчно пари, за да бъда свободна и независима. Имах малко събра­ни пари, които щяха да ми стигнат да отида до София. Мъжът ми отказа да ми даде, но не ме възпираше. Пускаше ме, ако имам пари. Но аз бях ги по­харчила за домакинството. Той знаеше това и затова бе великодушен към мен, че мога да замина. Седя до опакования куфар и се чудя какво да правя. След няколко минути дойдоха и ме извикаха в семейството на най-големия фабрикант и индустриалец в града, който бе сгодил дъщеря си и им трябваха подаръци при обявяване на официалния годеж. Тогава нямаше готови подаръци. Трябва да поръчаш, да се изработят и тогава можеш да връчваш комуто си искаш. Те ми дават спешна поръчка и разчитат само на мен. Аз отказвам, защото съм си опаковала куфара за София. Но те ме заставиха насила да им приготвя подаръците. Като видях, че няма да се отърва от тях, приех поръчката. В този момент аз знаех, че трябва да замина за София и че всяка една поръчка ще забави моето заминаване. И през ум не ми минаваше, че аз нямам достатъчно пари. Съгласих се. Те ме помолиха да ми­на през магазините в Габрово и да взема каквото намеря за необходимо, като копринени платове и т.в. Поех задачата, минах през магазините, взех не­обходимите платове и за 24 часа денонощна работа със светкавична бързи­на изпълних поръчката. Изведнъж получих толкова много сили и енергия, че сама всичко изработих като изобщо не съм спала през това време. Ръцете ми летяха, аз не усещах, бях в особено състояние, чувствах, че имам необик­новена помощ от невидими приятели. Направих един нов модел и всички много го харесаха. Бяха възхитени от изпълнението, от модела и от светкавична­та работа. Заплатиха ми учудващо много - един път за работата, втори път за модела и трети път - за бързината. Обещах си, че този модел никога няма да го изработвам на други лица. Сумата, която получих беше голяма и с нея мо­жех да пътувам до София и с нея да престоя около 30 дни. Аз се радвах, а и те се радваха като деца за хубавата изработка. Поръчката я превозиха с ле­ка кола. Учудих се сама на онова, което бе преминало през ръцете ми за 24 часа. Годежът бе преминал при особено вдъхновение от всички след подна­сяне на подаръците. Онези невидими мои приятели и помагачи бяха замина­ли там при връчването на подаръците и бяха създали необикновено настроение. След този случай моята клиентела се увеличи двукратно. Имах пари и вече никой не можеше да ме спре. Мъжът ми не можеше да се изметне, защото това не бе в характера му, беше го яд, че съм успяла да се сдобия с пари. С моя труд аз свободно разрешавах моите идейни задачи и то пред лицето на Бога. Аз съм вече при Учителя, изключително уморена, но бях щастлива, че бях отново застанала пред Него. „Сестра, нито ухо е чувало, нито око е виж­дало онова, което има да минете." Аз стоя изумена. Наистина в живота ми станаха толкова неща, че никой не би повярвал ако ги чуе. А сега ги разказвам, за да видите какво значи път на един роб и на една бяла робиня. Този път води към Школата на Учителя. Разказах неща за себе си, които не са нито за разказване, нито за виждане, нито за чуване, защото ще изкушат много хора. Пък и втори път те не могат да се повторят в един човешки живот. Човек може да ги издържи само един път.
  5. 17. БЕЗДНАТА НА ОТЧАЯНИЕТО И СПАСЕНИЕТО На другият ден дойдоха при мен вкъщи три жени от града със специал­на молба. Едната от тях бе сгодила дъщеря си и затова й бяха необходими някои изящни възглавници за дарове на сватбата. А всички в града знаеха, че аз изработвах много фини ръкоделия. На много жени показвах и давах мо­дели и безкористно правех услуга на всички, които ме помолваха. Тогава всичко, което бе хубаво се шиеше на ръка, извезваше се на ръка и хубавите подаръци бяха плод от ръчен труд на талантлив занаятчия. Дойдоха с молба да изпълня поръчката, но с условие да си заплатят моят труд. Държаха много на това, мъжете им бяха богати. С голямо стеснение приех, защото досега бях работила безкористно и никога не предполагах, че този мой труд с ръко­делието и бродерията може да се оцени и заплати с пари. Те оставиха мате­риалите и ми заявиха, че само на мене могат да разчитат при този случай. Аз не бях работила такива неща и нямах представа как да започна. Цяла нощ не спах и бях в молитва, търсех помощ от небето, как да задоволя тези души и каква да бъде идеята, която да разработя за ръкоделие. По едно време, по някакъв чуден път проблесна в съзнанието ми и после дойде в умът ми оформилата се идея. Сутринта с необикновено вдъхновение започнах работата. Онова, което излизаше под пръстите ми като бродерия, като извезани модели, те се спускаха отгоре от съзнанието ми, преминаваха като лъч през умът ми и ми се даваха като картини-образи. Аз трябваше само да следя, да ги нарисувам на лист хартия и после ги прехвърлях на копринените парчета, които се оформяха като прекрасни модели. Отначало аз не осъзнах какво съм направила. Но когато жените дойдоха и ги видяха, заплакаха и трите. Аз се стреснах, дали плачат, че съм опропастила копринените им платове. Те се нахвърлиха върху мен и започнаха да ме целуват. Платиха си много добре, дори ми дадоха повече от уговореното. Аз си прибрах парите. Вече можех да си финансирам сама моите задачи от беседите на Учителя. Когато поднесли даровете, всички присъствуващи ахнали и се възхитили от това, което видели. И след някой ден се заредиха при мен поръчки - с голямо доверие оставяха скъпи копринени платове за кръщенета, сватби, годежи, именни дни и т.н. Моята дарба да рисувам, да шия добре, да бродирам и оне­зи модели, които небето ми спускаше отгоре като картини, ме направиха известна, защото модел с модел не си схождаше и те доведоха до мене една голяма клиентела, а тя бе състоятелна и богата. Но ето у дома стана нов голям скандал. Аз вече имах пари и бях вече независима и се изплъзнах от ролята на безплатен роб. Мъжът ми остро ре­агира подклаждан от братята му, че те били фабриканти, че за тях работели много чиновници и много работници, а аз работя чуждо, че съм работничка на богати хора и че им подкопавам авторитета. Аз скочих и ми заявих, че те плачат за друго. Че няма кой да им готви и че им стържат вече коремите. Но трябва за гладните си кореми да си намерят готвачки и да си докарат жени. След месец започнаха да идват новите снахи. Един след друг те се ожениха. Гладът ги накара. Бяха свикнали на моята хубава кухня. След време скришом от жените си ми се доверяваха, че аз съм готвела по-хубаво. Аз поех издръжката на всички нужди на домакинството и не търсех па­ри от мъжа си. Той изведнъж млъкна, защото бе фабрикант, търговец и габ­ровец и си направи добре сметката: Хем жена му ще бъде заета с работа и няма да ходи насам-натам и хем ще му носи пари, хем няма да се харчи за издръжка на дома си. Заредиха се поръчки не само от Габрово, но и от други градове. Че и някои мои работи минаха границата и заминаха за чужбина. Аз сама рисувах моделите си за декоративни възглавници, кувертюри и покривки за детски колички, релеф върху креп-сатен, кадифе, плюш и пр. Можех да издам цял журнал с мои оригинални разработени идеи. По чуден път долавях от пространството различните модни течения и модели, възприемах някъде от далече моделите, те слизаха от високо в мене и аз ги разработвах. Така веднъж една моя позната получи журнал от чужбина и за моя голяма изненада в него имаше идеи, които аз бях доловила и разработи­ла преди година и те бяха вече избродирани и седяха в домовете на богатите стопанки в Габрово. Този журнал мина през всички в Габрово. Гледаха дата­та на журнала, гледаха моделите в него и сравняваха с онова, което аз бях измислила и направила за тях. Чудни са пътищата на творчеството и на реализирания идеен свят. Така аз получих изход от моята безизходица, стъпих на крака, станах независима и се освободих чрез трудът си, а с парите, които получавах от него поддържах домакинството и можех да задоволявам своите нужди.
  6. 16. БЕЗПЛАТНИЯТ РОБ И БЯЛАТА РОБИНЯ Докато бях в бащиния си дом аз следвах своята програма на ученичка в гимназията. Минавах класовете с отличие, взимах уроци по цигулка, участ­вувах в оркестъра на гимназията като първа цигулка, излизах на сцената да свиря и бях освободена в училище от цялата матура като отличничка. Можех да следвам в кой и да е факултет с какви ли не специалности. Бях силна по математика, химия, литература, естествени науки и физика, значи по тези предмети можех да следвам. Свирех добре на цигулка и можех да бъда сту­дентка в консерваторията. Можех да следвам всичко, но съдбата ми имаше друга специална програма за мен и на този мой възход до 18 години, тя ми наложи противоположен скок в тези непознати за мен условия и неприлична среда. Омъжих се, излязох от бащиния си дом и влезнах в новото ми семейство, моите идеали и стремежи потънаха в мъчителни противоречия и в сложен конгломерат от души. Там заварих мащеха, доведени, заварени деца и отгоре на това и преродени: трима братя заварени, един доведен син и още един прероден син. Имаше и зълва със своя син. Само мъже в този дом. Силни, яки мъже, пълни с амбиция и много гладни. В този дом беше стълпотворение от урагани - един след друг минаваха и опустошаваха всичко - всеки един от тези мъже бе ураган за себе си и около себе си» Това бе придружава­щата орда и духове на Чингиз хан. Върхът на всички урагани беше баш урагана, т:е. моят съпруг. Ето такава бе обстановката. И аз поех задачата в това сложно домакинство да изпълнявам ролята на безплатен роб. Мен ме таксуваха като нещо по-долно от техните работници, на които трябваше да се плаща заплата и да се съобразяват с тях. С мен се държаха безцеремонно, нали бях роб, безплатен роб, а през нощта бях съпруга на брат им. За да се създаде работа на всички братя в този дом, те създадоха и отвориха магазини в Габрово и един за железария в София. Всички се зани­маваха с търговия и пари. А аз? Моят идеен живот потъна в дълбочината на душата ми. Но нали епохата е необикновена, Учителят е тук в София, тука е Школата, съборите, лагерите в планината и общите екскурзии. Но това е за другите, а аз съм затворена сама в този град, в дълбочината на ада и изпъл­нявам ролята на роб. Понеже се справях с голямото домакинство много добре, не ми прече­ха да чета беседите на Учителя. Когато имах идейни нужди и задачи поставе­ни от беседите на Учителя за изпълнение, аз с болка помолвах мъжът си да ми отпусне необходимата сума и винаги ме удостояваше с отговор от една дума: „Утре! А това „утре" потъна в безкрайността и аз не го достигнах никога. Ама наистина не го достигнах никога! Отвътре у мен се надигаше копнежа по идеен живот, искаше да се изрази навън по някакъв начин, но ня­маше как. Представете си, той нямаше пари да ми даде да купя един лист хартия и да напиша едно писмо. Да, нямаше пари. А беше богат фабрикант и си играеше с милиони. Да постъпя като чиновник в тяхната фабрика беше безсмислено, пак щях да бъда безплатен роб. Да постъпя в някое друго предприятие на работа беше невъзможно, нямаше да ми позволят - те бяха търговци, работеха с много пари. Държаха на авторитета си, а снаха им да стане работничка. Това нямаше да позволят. Те имаха платени чиновници, работници. Бяха се впуснали в търговия и индустрия. Те бяха в своя апогей. А около мен гонение, около моят идеен път също гонение. Гонение отвън като роб, гонение и отвътре. Реших да търся помощ от Учителя, прекарах в молит­ва няколко дни. Накрая чух глас в себе си: „Отвори томчето!" на масата ми имаше една беседа от Учителя, отварям, на една произволна страница и прочитам: „Свободата е вътрешно качество на духа. Докато човек не се ос­вободи отвътре, не може да се освободи отвън. Освободи ли се отвътре, ще се освободи и от ограничителните условия, в които е поставен". Намерих из­ход и реших да се освободя първом отвътре. Мащехата на Юрдан бе възрастна, но устата и опака и никой не може­ше да й затвори устата и с приказка или да й угоди с нещо. А трябваше да се готви на петте сина на Екимов, да се пере, да се глади и да им се готви. Първо реших да се освободя от тях. Заявих им, че аз съм женена за мъжа си Юрдан и че от утре готвя само на него и само него ще пера и гледам. „Ами как така, ами останалите?" „Останалите ще ги отбия. И свинята гдето е свиня, дойде време, че отбие свинчетата да не бозаят. А тия свинчета тук са станали на нерези. И всеки да си търси кой ще го храни". От следващия ден аз се освободих. Не очакваха това от мен. Искаха да бъда зависима. Решиха, че още ме държат завързана, понеже нямам никакви пари. Реших да се осво­бодя и отвън. Извиках баща ми да ме придружава на разходка в планината. Още като дете ходех с татко по стария Балкан. Обхождахме всички върхове, долини по всички сезони. Това те знаеха и ме пускаха с баща ми веднъж сед­мично да се разхождам с него. При една екскурзия с татко, аз се отделих в съзерцание до пълноводен вир на буйната планинска река Козерищица в обятията на върха Малуша. Отправих дълбока молитва за помощ и за изход от това невъзможно положение за мен. Обляна в сълзи аз търсих изход от моята безизходица. Призовах небето за помощ. Този призив го правех и преди, но молбата ми не можеше да пробие покрива на онзи дом и да поеме път към Небето. Но тук аз бях високо в планината, небето над мен бе синьо и молбата ми бе приета, понеже разбрах, че получих вътрешно облекчение в себе си. Трябваше да се чака и Небето да отвори и за мен път.
  7. 15. МОЯТА ПЪРВА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ Нали семейството и дома, в който влезнах като булка бе многолюдно и шарено, затова имаше всичко по нещо, което го имаше и в света. Каквото имаше в света, такова имаше и при нас - борби, жестока арена на човешки амбиции и какво ли не още. Но се случи и нещо друго съвсем неочаквано. Мъжът ми Юрдан имаше брат, който бе също женен и изведнъж жена му ре­ши да отиде на гости при роднините си в гр. Търново. Трябваше да. я придру­жава някой, защото тогава не се пущаха сами жени да пътуват по влакове и да посещават чужди градове, та те не допускаха жените си да се разхождат сами в град като Габрово, а камо ли да пусне някой жена си да пътува свободно. Това бе изключено, затова етърва ми се обърна към мен и ме пока­ни да я придружа. Точно в тези дни беше месец август, знаех че Братството и Учителя са на събора в Търново. Бях получила вест от брат ми Борис, който бе на събора. Аз очаквах този момент с трепет и постоянно бях в молитва, да ми се отвори пътя за среща с Учителя. Ето молитвата ми се прие, получих от­говор чрез нея и пътя ми се отвори чрез братовата жена на Юрдан. Какво по-хубаво от това и по-безобидно и напълно естествено - двете братови жени да пътуват за Търново при роднините на едната. Пристигнахме в Търново, аз не познавах града, но знаех само, че Учителят отсяда у Иларионови на ул. „Зеленка" N 28. Успях да се измъкна от роднините на етърва ми и тръгнах да търся адреса в непознатия град, но с молитва на уста. Тука се яви един све­тъл лъч, който ме водеше и ми показваше пътя и ме заведе в домът на Иларионова. Тях ги нямаше, но в къщата беше Надка, дъщеря им. Тя скочи и веднага поехме за колибата на лозето, там където бе събора. Там намерихме сестра Иларионова, която ме представи на Учителя. Той ме погледна издълбоко и каза: „Един работник!" Аз стоях учудена и изумена от думите Му, ко­ито не разбрах. Мислех си, какъв ли е този работник? Учителят долови това и добави: „Изпратиха отгоре и дойде един от работниците". Аз вече разбрах, че съм един от работниците дошли от горе и се успокоих, че и за мен има място в това Братство, защото се усещах, че досега съм захвърлена от Бога и заточена в онзи дом в Габрово. Учителят се приближи до малката масичка, взе една книжка и ми я подаде. Беше беседата „Да се не смущава сърцето ви, вярвайте в Мене". Аз я взех с треперещи ръце. След това Учителят ме прие на разговор, но аз не си го спомням. Беше говорил на някого в мене, може би на моята душа, но нищо не бе записано в умът ми, беше нарочно изличено. Беше разговор между Бога и човешката душа. Учителят ме остави за обед, на братската трапеза на събора и аз се почувствувах в родна среда. След това си отидох. Това бе последният съборв Търново през 1925 г. Роднините на братовата ми жена не разбраха за от­съствието ми. А етърва ми имаше и друга работа, която трябваше да върши. Накрая и двете се завърнахме доволни в Габрово. Моята молитва бе чута и аз се срещнах с Учителя.
  8. 14. МОЯТ СВЕКЪР - СТАРИЯТ ЕКИМОВ В това адско положение, в което се намирах и в онова необикновено напрежение, което изпитвах аз започнах да проучавам беседите на Учителя и всяка сутрин ставах рано и се затварях в една стая, където четях. Онези от къщата виждаха, че аз вече не плача и сметнаха, че не го правя, защото съм си намерила занимание да чета разни книги. Оставиха ме спокойно да ги чета. Аз можех да се занимавам с домакинство, но до кухнята те не ме допускаха. Те бяха заможни, имаха пари, но всичко влагаха в търговията си, а иначе бяха много скръндзи. Не бяха егоисти, но големи сметкаджии и пазе­ха всяка стотинка. Мен ме оставиха като млада булка да си гледам булченската си професия като смятаха, че скоро ще трябва да раждам и да отглеж­дам деца. Но тази тяхна сметка излезе крива, ама много, много крива. Аз ми­нах през брака, през най-старият брак, но не родих. Така ми бе писано. Останах бездетна за всеобща изненада. Един път, както си работех в стаята изведнъж стана нещо необикновено. От всички страни в стаята започнаха да се кръстосват светли­ни и гръмотевичен трясък. Цялата стая светна. Аз започнах да се моля, но не се изплаших. При друг случай щях да се изплаша, но сега това не се случи. Тогава в стаята постепенно се оформи образа на моят свекър, бащата на Юрдан, който беше заминал и когото не съм срещала и не познавах, макар че бяхме от същия град. Беше ми показан ликът му от семейните албуми и съм разглеждала негови снимки. Та този образ, който се оформи в светнала­та стая бе ликът на свекъра ми от албумите. След малко образът лека-полека изчезна. При една среща с Учителя чух думите Му: „Твоят свекър има нужда от светлина". Аз Го изгледах изумена, защото аз и този път не бях Му казала нищо за случката, която бях преживяла в онази стая в Габрово. Кимнах с глава, че съм разбрала всичко и се усмихнах с дълбока признателност. Знаех, че Учителят следи всичко и се грижи за всички. Ние бяхме под Неговата закрила. Искаше се само нашето послушание и да се работи за Бога. Имах още една такава случка с моят свекър. Беше една нощ, когато мъжът ми Юрдан се събуди, стана и започна да се разхожда из стаята. Аз ле­жах в кревата, но вече полуразбудена и чувам, че Юрдан се разхожда, защо­то го няма в кревата. Но се разхожда някакси особено. Това не беше негова­та походка, а беше друга, чужда походка. Аз се разбудих от това и гледам, че се разхожда, но като че ли някой друг движи тялото му и краката. Аз извиках: „Какво има, кой е тук?" Юрдан се обърна към мене, отвори устата си и отговори много ясно: „Абе тука е старият Екимов". Тогава аз му казах твърдо: „Ти си в друг свят и твоите задачи са там. Не се занимавай с нас, за­щото ние имаме други задачи". Юрдан леко си легна в леглото, а стаята беше тъмна. На следващият ден съпругът ми не си спомняше нищо за случката по простата причина, че баща му беше влезнал в неговото тяло. Но от тогава свекъра, старият Екимов не ни безпокои повече. Но аз не му останах длъжна. Една седмица четях за него молитви. И изпълних заръката от Учителя да му дам малко светлина чрез молитвите, защото той имаше нужда от светлина в оня свят, в който той се бе отзовал неподготвен. Така че и за това си заплатих, да ме остави на мира. Чрез молитвите изпросих светлина за него. И си разплатих, че водя за мъж сина му.
  9. 13. НЕОБИКНОВЕНА ЗАЩИТА ОТ НЕБЕТО Семейството, в което влязох бе с организираният хаос на червената орда на Чингиз хан. Но аз тогава не знаех това. Когато Учителят ме спаси и ми обърна внимание на моята стара вековна карма, разбрах че щях да си за­мина и щях да изгоря на този огън. Това беше сигурно. Но изведнъж дойде помощ съвсем ненадейно и неочаквано. Дойде помощ от Невидимия свят. При това напрежение в дома, в който бях завряна като снаха, бях пос­тавена в една малка стая горе на втория етаж, цял ден стоях в нея, защото не можех да ги издържам онези долу, стоях, седях и непрекъснато, плачех. В ед­но такова състояние дни наред, един ден застава пред мен една нежна, ефирна, полупрозрачна фигура от Невидимия свят и започна да ме успокоява, да ме гали и да ме целува. Беше необикновено видение. Следях внимателно всичко, но фигурата ми каза: „Аз съм майката на Юрдан, името ми е Иванка". Тогава си спомних, че мъжът ми е останал като малък сираче. Отпуснах се и се разридах още повече. Започнах да си изплаквам пред нея мъката и да разказвам всичко. Тя ме успокояваше: „Аз знам всичко". След като се успокоих, тя си отиде така както бе дошла неочаквано. Знаех, че ве­че имам приятел и закрилник от Небето и се успокоих. Наскоро след тази случка отидох при Учителя и исках да Му разкажа подробно за случая. Но Той ме превари и пръв започна да говори за нея: „Същата майка на Юрдан те обича и ти помага". Останах изненадана, аз не му бях казала още нищо за случая. Само се готвех да му разкажа. Това още повече ме успокои. Вече имах двама човека в моя защита. Единият бе от Невидимия свят, а другият бе Учителят. А Учителят не бе човек, а бе Великият Учител. Майката на Юрдан не бе човек, а дух, същество, което си бе заминало и нямаше човешка форма. Каква необикновена защита имах вече. Да, имах защита, но тя не бе само мой тил, а беше в мен и над мен. Но борбите продължаваха около мене и в мене. Друг на моето място отдавна би си заминал. И да са забравили за него. И да няма помен. А мен ме има и то как...
  10. 12. ЕДНА СТАРА ВЕКОВНА КАРМА Аз се омъжих. Мина сватбата. А тогава се правеха хубави сватби, тра­ещи по три дни и три нощи и булката бе заведена в дома на младоженеца. Започнаха медените месеци. Така трябваше да бъде. Но стана обратно. Семейството, в което влезнах като булка, т.е. като снаха беше разнолико, пъстро и цареше пълен хаос. Пресметнете сега няколко неща. Майката на моят съпруг Юрдан бе починала, когато той бил малък, останал сираче. Баща му се оженва повторно, но втората жена довежда двама сина. А по-късно тя ражда още няколко деца. Така аз заварих втора свекърва, братя заварени, доведени, преродени и на всичко отгоре зълвин син, т.е. на сестра му син. Хаос и напрежение в дома. За тези хора това нещо беше нормално и това не им пречеше, защото ако им пречеше нямаше да съжителствуват. Аз попад­нах в този организиран хаос. Защо ли? Защото тук се бяха събрали във фо­кус на едно място и под един покрив всички духове от ордата на Чингиз хан от далечния изток, от далечното минало. Да, моят съпруг бе по прераждане самият Чингиз хан. Грешка няма. Аз това го проверих чрез живота си с него пък питах и Учителя. Той беше много волеви, много опасен и много труден за съжителство. Понякога очите му се отваряха и аз в тях виждах цяло сияние в червено оцветяване, минаващо в червен огън, който гореше, бушуваше и всичко изгаряше по пътя си. Това бяха духовете на ордата му идваща от вековете. Беше много опасен в такива случаи. Беше як, със здраво тяло, а главата му носеше монголски черти. Това се виждаше и в старите снимки ако днес ги разгледаме. Това е самата истина - бях станала съпруга на Чингиз хан. Ако този човек не бе се свързал с мен и би отишъл в политиката щеше да направи какви ли не поразии. Добре че го вързаха с мен. Това бе спасение за него, а за мен бе цяло мъчение. Мъчение по съдба. Изживяна до край. Не ме отмина нищо. След като се задомих имах чувството, че ще си замина. И щях да си замина. Особено след като се създаде конфликт и противоречие между ба­ща ми и съпруга ми Юрдан заради търговията им, понеже и двамата бяха търговци и фабриканти. В мен се разигра този конфликт и аз станах арена за пари, власт и търговия. Аз се разболях, легнах на легло и три седмици не се хранех и все спях денонощно. Накрая видяха, че ще ме изпуснат и след като се убедиха, че съм болна и че съм вече пътница за умирачка решиха да ме пуснат да замина в София, да отида на Изгрева, за да моля Учителя за помощ. Едва се качих горе пред стаята на Учителя току-що решавам да чу­кам на вратата и в същия момент Той се задава от някъде. Бил поканен някъ­де на обед и за изненада на всички Той станал и с много строго изражение на лицето напуснал обеда. Той се приближи до мене и тъкмо се канех да Му кажа защо съм дошла, Той ме спря с жест и каза: „Не говорете! Аз зная всичко". Погледна ме дълбоко и някъде още по-дълбоко спря погледа си в мен и изрече бавно: „Това е една много, много стара карма". Учителят наб­легна и провлачи на думата „стара". Усетих, че идва от вековете тази карма, че това е вековния възел с Чингиз хан. Учителят добави: „Останете на молитва!" Аз останах целия ден и нощ на молитвен пост. На другия ден Учителят замина някъде извън София. Аз останах на Изгрева в пост и молитва. На десетия ден почувствувах лекота и усетих, че задачата ми е решена. Учителят си дойде на Изгрева, аз веднага се срещнах с Него и Му съобщих, че съм усетила в себе си, че задачата ми е решена. Попита ме: „Ще служиш ли на Бога?" Поиска моето обещание и аз го дадох. От тогава единс­твената ми цел бе да служа на делото на Учителя. А със съпруга си Юрдан живях над 50 години и накрая го погребах в София. Но преди това успях да се справя с Чингиз хан и неговата рода ,смлях ги и отрязах седемте глави на змея. Накрая Юрдан доживя до 80 години и всички му викаха „бай Юрдан". Беше станал добродушен и миловиден старец. То е така, защото аз отрязах седемте глави на змея преди това. Смлях ги на прах, омесих ги на седем хля­ба и ме накараха да ги изям. Символика и реалност до края. Няма що...
  11. 11. НИТО КРАЧКА НАПРЕД БЕЗ БРАКА Завърших гимназия. Майка ми желаеше децата й да бъдат елегантно облечени, държеше много за това. Дори накара моите братя да носят костюми с връзки. А тогава образованите мъже ходеха много добре облечени. За единствената си дъщеря тя не пестеше средства да й се ушие най-хубавото като плат в Габрово и като модел. Като разглеждам старите фотографии и оглеждам какви госпожици сме били, бяхме красавици и желани от всички женихи. Постепенно майка ми постави въпроса, че трябва да ми се намери съпруг и да ми се създаде дом и семейство. Аз възразих, че не желая да се омъжвам и нямам разположение към този живот на съпруга. Тя внимателно започна да ми изрежда по име всички стари моми в града и да ми описва техния живот и ме запита: „Ако ти харесва техния път ще вървиш ли по него?" Случи се така, че по тези години в Габрово всички тези стари моми на времето си са били големи красавици, но с големи претенции и накрая не се намерил нито един жених да им отговори на изискванията и така те останали стари моми. Сега бяха нещастници, несретници и бяха за посмешище в града. Това бе наказание за това, че не бяха използвали хубостта си и младостта си за нещо полезно и градивно. А тогава всичко, което бе полезно и градивно минаваше през брака. Едно момиче, една мома, една госпожица в едно провинциално градче какво я очаква? Или брак, или стара мома. Аз се стъписах от спокойния тон на Майка ми. В други случаи тя би ми направила цял скандал. Но тук имаше нещо друго и се питах какво ли е то? Не можах да си отговоря. Затова застанах на молитва за помощ. Молих се дълго. По едно време над мене се раздра завесата на мълчанието и се разнесе над главата ми един много категоричен глас. Не беше глас, а беше решение на небето: „Имаш един неразрешен възел от векове, докато не го разрешиш, нито крачка напред". Аз стоях като замаяна. Трябваше да се съглася с този глас. Ако не беше той, не бих се съгласила. Казах на майка ми и тя се зарадва много. По-нататък започна следващото, действие на развръзката. Заредиха се много кандидати за женитба. Аз само изчаквах, не знаех кой е онзи, който е определен. Голямо напрежение, да пощурееш от очакване. Срещат те с някой кандидат и аз се питам, дали е този дето идва от вековете и изчаквам, за да разбера и да се убедя, а другите смятаха, че съм много капризна в избора си на жених. Но когато ме срещнаха с този, който ми е определен от съдбата почувствувах нещо много странно и страшно. Усетих, че паднах в някаква бездна, където ме чакаше седмоглав змей със седем чифта огнено червени очи, които ме осветиха. Едвам издържах, задушавах се. Но в този миг отново завесата се раздра над главата ми и се обади същият строг глас: „Този е човекът с когото имаш карма. Нито крачка напред преди да минеш това препятствие". Аз вътрешно се съгласих и така започна пътя ми с него като съпруга. Всички се учудиха, че съм склонила тъй внезапно въпреки многото по-изгодни кандидати. Те не знаеха причината за моят избор. Вие можете ли да предположите какво значи да сте жена на седмоглав змей? Чели ли сте в приказките какво става с онази красавица, която я залюби змей и я открадне? Аз не бях открадната, а сама си отидох при змея. Сама по съдба. Как ви се струва да бъдете в леговището на седмоглав змей?
  12. 7. ЦЕНАТА НА ЦИГУЛКАТА Дядо ми беше свирил на цигулка. Аз примирах с благоговение при звуците, излизащи от струните му. Искрено пожелах да имам такава цигулка в молитвите си, после в мечтите и накрая, татко ми купи цигулка. Аз започнах с просълзени очи от радост, вълнение и благодарност да уча. Взеха ми учи­тел по цигулка и бях прилежна ученичка. В гимназията в Габрово беше съз­даден училищен оркестър и аз свирих в него първа цигулка. Явявах се на кон­церти на читалищната сцена.А това беше голямо събитие в един провинци­ален град, когато нямаше още радио, нито телевизия, а само един-два грамо­фона с големи фунии, които се навиваха ръчно и то предимно в богатите се­мейства и предимно с плочи от популярни шлагери. Когато влезнах в Школата на Учителя през 1921 г. аз бях подготвена като цигуларка и самостоятелно можех да свиря песните на Учителя. Моята цигулка ми служеше вярно десетки години. Когато в моята къща трябваше да отделя една стая и да я определя като братска стая за Школата, където в нея се събираха братята и сестрите от габровското братство, то аз бях тази, ко­ято свирих отначало на цигулка, а останалите пееха песните на Учителя. В онези времена аз си купих пияно с пари спечелени от двете ми ръце чрез ши­ене и ръкоделие. Така в тази стая имаше едно много хубаво пиано, а по-къс­но започнаха да ме придружавах и други цигулари в братските срещи. Това беше преживяване, на което бе свидетел и баща ми, който на времето не хвърли парите си на вятъра за моето обучение в цигулковото изкуство. Похарчените пари се върнаха от мен чрез прилежание и чрез служене. А ко­гато извличах от струните на цигулката музиката на Учителя, тя обхващаше душите ни и ни приемаше в един друг свят на преживяване. Когато след това започваше да се чете някоя беседа от Учителя аз имах усещането и виждах как музиката, която бяхме свирили преминаваше в Словото на Учителя. А Словото на Учителя, което се четеше и което достигаше до ушите ни, преми­наваше като светли мисли и като светлина в ума ни и от там ни препращаше в един по-висок свят, светът на Високия Идеал от Словото на Учителя. Затова за мен песните на Учителя преминаваха в Словото Му, а Словото Му преми­наваше в Светлина, която осветяваше нашият вътрешен живот и нашият път -пътят на ученика.
  13. 6. ФОРМУЛАТА, КОЯТО НИКОЙ НЕ ЗАПИСА Бях в последния клас на гимназията. Учителят по химия написа на ця­лата дъска една много сложна формула. Всички ученици се питаха кому е нужна тази формула и за какво ще ни трябва тази формула след като завър­шваме гимназия само след няколко месеца. Беше безумие да се записва в тетрадките тази дълга формула, а камо ли да се научи наизуст. Затова никой не се постара да я запише. Но моят вътрешен глас ми каза: „Запиши си тази формула и добре я научи". Аз сторих всичко каквото бях посъветвана. На следващият час по химия учителят бе строил няколко ученички и ги изпитва като ги кара да напишат тази сложна формула, но никой не я знаеше. Тогава аз се изтъпанчих пред учителя и му заявих, че аз мога да я напиша. Той се изненада, защото много добре знаеше, че почти никой не я записваше, кога­то я предаваше миналия път. А в учебника по химия я нямаше. Погледна ме многозначително, подаде ми тебешира и аз я написах на черната дъска. Отстрани той ме наблюдаваше с интерес, ученичките бяха ококорили очи, но аз написах цялата формула. Остана крайно изненадан, извади тефтерчето си и ми писа отличен. След това бях освободена по цяла матура по химия. Благодарих на своят вътрешен глас. Бях доволна от себе си и благодарих на духовния си ръководител.
  14. 5. ИЗЛЪЧВАНЕ И ПЪТУВАНЕ В СВОБОДНАТА МИ РОДИНА По същото време като ученичка в гимназията аз започнах да се излъч­вам от тялото си. Не знаех какво означава това състояние, как то се нарича и защо става точно така. Но ставаше така, че аз виждах тялото си долу на кревата, а аз хвърчех и се разхождах във въздуха насам-натам, минавах през стените на къщата. Виждах се как хвърча, как минавам през преградите, а долу виждах моето тяло да лежи и да стои спокойно. Идваше една светлина като ореол в диаметър около един метър и ме взимаше със себе си, аз се из­мъквах от тялото си и този ореол ме водеше между звездите и други светове. После ме връщаше на същото място и аз влизах в тялото си. Аз още не бях подготвена за такива неща и не знаех нищо по този въпрос. Но обикновено се уплашвах особено след като влизах в тялото си, да не би да стане нещо с мене. После се молех много и моя духовен ръководител ми обеща, че повече няма да минавам през тези опитности. Когато след време влезнах в Школата и казах тези опитности на Учителя, Той се усмихна: „Когато една птичка е затворена в клетка и се пусне, тя хвърчи опиянена от радост заради свобода­та си. затова пазете свободата на душата си, която е безсмъртна и вечна". Тези думи ги запомних, а сега ги предавам на вас, за да знаете какво значи да пазите свободата на душата си.
  15. 4. ИНТУИТИВНОТО НАЧАЛО Като малка се сблъсках с интуитивното си начало. По-късно го опознах и му се доверявах. Но в началото бе трудно и опасно. Обикновено то се изра­зяваше в най-различни форми. Като ученичка аз знаех кога точно ще бъда изпитана на дъската, по кой предмет и какви въпроси ще ми бъдат зададени. Аз разбира се заучавах предварително всичко много добре. И така, когато Учителката поглеждаше в тефтерчето си и се чудеше кого да извика на урок, при мене телефонния звънец звънеше, аз ставах права от чина, на който седях, а в ушите ми долитаха думите на Учителката, която произнасяше мо­ето име, за да бъда изпитана. Но аз бях станала секунда преди това от чина си и бях вече готова. Това много забавляваше съученичките ми. А и мен също. Учителката така и не разбра какво става в този момент. Това качество оцених по-късно с някои други неща в живота ми.
×