235. ЧЕРЕШИ ЗА ТРИТЕ СЪПЕРНИЧКИ

[RPX]

235. ЧЕРЕШИ ЗА ТРИТЕ СЪПЕРНИЧКИ

В Школата Учителят ни даваше упражнения, задачи, изпити и опитности. Упражненията бяха наглед простички, но в тях се криеше дълбок символизъм. А понякога беше неразгадаем ребус и трябваше да се решават още много неизвестни неща и да излезнат закътани от съзнанието и забравени още толкова много неща, за да можем да се доберем до едно правилно разбиране. И решаването на този ребус идваше с познанията, които лежаха у нас самите, но забравени или пък идваха от неща, за които не обръщахме сериозно внимание в живота си, защото ги смятахме съвсем обикновени и незаслужаващи внимание. И в този ребус ние бяхме свързани с имената и образите на нашите приятели, с онези, които бяхме в Школата и чиито отношения към нас не бяха тъй гладки. А понякога те бяха грапави, обтегнати, нажежени и стигащи до конфликти. Това се дължеше на залегнали в характера ни знания от минали епохи, от които бяхме дошли. А трябваше да се справим сега с тях чрез знанието дадено от Словото на Учителя. Но едно е да четеш и слушаш Словото му, а друго е да го приложиш и изпълниш. Едно е да наблюдаваш какво говори и какво върши Учителя, а друго е да опиташ и ти да го изпълниш. Едно е да наблюдаваш сама себе си и опитностите на братята и сестрите от Братството на Изгрева, да се учиш от техните опитности, а друго е да преминеш ти самата през такива изпити. Всичко това бе една поредица от неща строго теоретични и един Висок идеал, а от друга страна практически ти се поднасяха на тепсия и ти виждаш всичко, което бяхме извършили или недовършили хубаво или лошо и тогава се срамувахме, че от нашата опитности и от нашата задача не беше излезнало нищо добро. Тогава почвахме от начало да я изпълняваме. Но когато бяхме в условията на самата задача загубвахме ориентация къде сме, какво сме и се потапяхме в условия на тази задача и всички живи величини от задачата се раздвижваха около нас, защото тези величини бяха живи хора, ние се срещахме с тях, те имаха имена, бяха личности, те се движеха насам и натам докато ние се намествахме накрая така че се получаваше едно крайно решение на задачата, Ама че бяхме смешни понякога, ама че бяхме трагични накрая, чак накрая виждахме решението на задачата така както никак и не предполагахме, че тя може да бъде. Учителят ни беше дал условията на задачата, беше ни обозначил като живи условни величини в нея, а решението трябваше и преминаваше през загадката, която знаехме теоретически или пък не я знаехме, но едновременно учехме и едното, и другото. Беше много трудно и непосилно да се изнесе всичко това. Ние се движехме и знаехме, че сме живи величини от задачата, която се решаваше, а как ще я решим, то зависеше от самите нас. Но методите за разрешение бяха едни такива обикновени, че на човек свят да му се завие, защото ние очаквахме кой знае какви велики работи и какви необикновени чудеса. А тези чудеса наистина ставаха, но вътре в нас и се претворяваха на истински откровения от Духа на Учителя и от Духа на Словото му. Така Словото му ставаше и се претворяваше на живият небесен хляб в нас и бе Слово и Живот в нас.

 

Една пролет така се завъртяха нещата около мен и около другите две сестри, че ни се бяха обтегнали отношенията изключително много. Това се дължеше на една истинска ревност помежду ни, която се бе изопачила дори стигнала и изродила се до озлобление помежду ни. На ученика му е позволено ревността само към Бога. Но именно този наш стремеж към ревност към Бога, към връзката ни с Бога чрез Учителя и търсене на ежедневна близост с него и търсейки и настоявайки за неговото внимание всичко това бе прекрачило прага на идейния ни свят и бе се насочило в друго русло и взело други форми известни за обикновените хора като завист, непримиримост, озлобление и ненавист. Та така тук бяха замесени и трите първи ученички на Учителя. Савка Керемидчиева, която бе вярна ученичка и имаше своето място и своята задача до Учителя. Паша бе вярна, предана и една от най-трудолюбивите ученички на Учителя, която още по онова време вършеше колосална работа - през нейните очи като стенографка се изписваше Словото на Учителя в стенограма, а чрез пръстите й на пишеща машина се обличаше в български букви и на български език неговото Слово. Да, Словото на Учителя премина през нейните пръсти и през нейната пишеща машина. Марийка Тодорова - това бях аз и за себе си какво да говоря и да казва - за мен ще говорят моите опитности и чрез тях ще съдите през какъв път съм минала, какво съм постигнала и какво не съм. Та трите тогава в един период воювахме помежду си за надмощие една над друга със средства, които не са позволени на една ученичка, а що се отнася до най-приближените ученички на Учителя това тяхно поведение бе несъвместимо със Словото и с Школата.

 

Тогава Учителят ни извика трите и без да обяснява защо и как ни даде една простичка задача. Но предупреждавам ви предварително да не се смеете, а може само да се усмихнете, защото после ще изтръпнете от обрата в самите себе си. Задачата дадена от Учителя се състоеше в това, че трябваше да отидем на пазара, да си вземем и закупим всяка една от нас по половин килограм череши и след това да отидем на Изгрева и трите да седнем и да ги изядем заедно. Изгревът още не беше заселен, това бяха първите години на Школата, не беше построен и салона, който се построи през 1927 г. Около полянката имаше млада борова горичка колкото човешки бой, а сега вече са израснали над 30 м височина. Седнахме пред барчетата на поляната и с удоволствие си изядохме черешите и трите заедно. Упражнението беше всъщност една приятна разходка, но в самата си същност то криеше в себе си дълбок символизъм. Ние бяхме поставени трите да свършим една обща работа, да купим черешите, после бяхме поставени да се движим в една и съща посока и след това да реализираме една и съща задача. Да купим черешите заедно предполага подтик за обща работа, а тогава ние се дърпахме една от друга и се гледахме накриво. Да се тръгне по един общ път трите и да вървим няколко километра заедно и да запазим доброто си разположение една към друга, знаейки предварително, че това е една задача дадена от Учителя и че трябва да я изпълним изрядно по Високия идеал. Та общото ни движение на трите към Изгрева около пет километра означаваше, че трябваше да се движим общо по пътя очертан от Словото на Учителя до Изгрева. А че изядохме общо черешите заедно означаваше, че всеки от нас може да прилага Учението на Учителя без да пречи на другия и че всеки може да поеме от Словото на Учителя толкова колкото е необходимо на една душа със стремеж към Бога. А черешите бяха обичан плод от Учителя, той ги обичаше много. Той препоръчваше на онези, които искаха да се занимават с духовен живот да насаждат около къщата си череши и да ползват този плод. Така че черешите бяха емблемата на чистата Божествена Любов. Ние поемахме една след друга черешите, слагахме ги в устата, с удоволствие ги преглъщахме и това означаваше, че трябваше да се храним с чистата Божествена любов и да я проявим помежду си. След като изядохме черешите, върнахме се от Изгрева в града зарадвани, облекчени, отидохме на ул. „Опълченска" 66 и докладвахме на Учителя за задачата. Той се усмихна и каза: „Е, видяхте ли, че може човек да поеме от Божественото без да пречи на останалите, защото за всяка една човешка душа е определено кога и как да направи връзката си с Бога". Ние мълчахме, после се усмихнахме, целунахме десницата му и се разотидохме. Така завърши задачата с черешите на трите съпернички, които трябваше да бъдат трите ученички при нозете на Великия Учител.