21. ДЕТЕТО С МАНДОЛИНАТА

[Ани]

21. ДЕТЕТО С МАНДОЛИНАТА

Вуйна ми (на майка ми, на брат й жена) имаше едно момченце наречено Недю. То беше много весело и беше голям играч на народни танци. И понеже беше много весело, татко му купи една мандолина и му я подари. То си дрънкаше и играеше само. Един път като играло много, простинало и се разболяло от пневмония и почина. И когато легна болно вуйна ми вика: „Ти от тая мандолина се разболя!" И взе, че я хвърли на тавана. Ама то почина детето и вуйна ми се притръгна (забравя се от мъка).

Какво значи това ли? Притръгна, значи не се помни. Един път отишла да бере сливи и паднала от сливата, от мъка за детето. Те там по техния край много държат да имаш момче. Те бяха богати, имат имот. За момчето казват: „То момичето е чужда стока (ще се омъжи)." Имаха момиче, но не го смятат. Като загубиха това момче не могат да си намерят място от мъка. И най- после решават да дойдат в София, да питат Учителя. Тя не е от Братството, яде си месо и т. н., но идва при мене и иска да я заведе при оня Учител, да види какво ще й каже. И като отива с майка ми при Учителя, Той ги поканва да седнат на пейката. Това е било при лозницата, където е сега местото на Учителя. Там имало една пейка и сядат мама, вуйна и Той - Учителят. И вуйна Му разправя мъката си и си мисли да отиде при Кера, която говорела с умрелите, но на Учителя казала само: „Хубаво ли е да се говори с умрелите, да се извикват?" А Учителя казал, че не е хубаво. И обяснил така: (Това, което е казал на вуйна ми, на никого не е казал.) Когато някой почине от фамилията застава отпред, когато почине втория, застава зад него, когато почине третия - пак зад него и т. н. става дълга редица. Сега твоят син е някъде далече зад всички. И да го повикаш, той е дете, не може нищо да ти каже, но за да го извикаш, този, който е отпред, трябва да си напусне работата, да отиде зад сина ти, че и другия зад него и другия и т. н. Трябва цялата тази редица да се измести, тогава да дойде на преден план детето ти и нищо няма да научиш от него. Само ще се разплакваш повече и нищо няма да разбереш, но ще развалиш реда на душите, които имат работа там. Всяка душа има работа и те не може да си отмъстят после. Затова не е хубаво". Ама тя не мислела да каже за Кера, но Учителят казал: „А, ти искаш да идеш при Кера, ли? Не ходи при Кера!" Тя казала на Учителя: „Аз искам много да имам момче пак. Много ми е мъчно и много искам момче да имам". Учителят си затворил очите и дълго, може би половин час стоял със затворени очи. Те стояли и чакали. След време Той си отворил очите и казал: „Рекох, същата душа ще дойде и до пет годишна възраст три пъти ще се изяви. Но има нещо, което мога да ти го кажа: Винаги ще бъдете разделени, понеже е скорошно прераждане". И така вуйна си отиде и после забременя и роди момче на име Николай, на името на дядо ми. И така роди това момче и до четири годишна възраст то се изявило. Вуйна ми го взела за ръчичка и турнала на другата армагата (пръстено котле за боб) на мотиката и хляба в торбата и отишла на една далечна нива. Като минавали за пръв път с детето край една местност, детето изведнъж извикало: „Мамо, ела да отидем на сухи кладенец, по-рано като бях, аз си изтървах там една кратунка, да ида да си я взема". Майката рекла: „Какъв сух кладенец, бе?" „А-а, когато аз бях, преди да играя аз бях болен, тогава. Тогава един път дойдохме на нивата, далечната и си изтървах кратунката. Мамо, нека си я взема". Изскубнало се от ръцете й, а тя се разплакала. А то били минали пет години ли какво и от кратунката била останала само една мрежичка такава, личало, че имало кратунка. Кладенецът бил сух, нямало вече вода. Кладенеца бил съборен и не бил дълбок. Вторият случай: Детето си играело вкъщи и изведнъж казало: „Мамо, я да ми свалиш ти мандолинката от тавана да си подрънкам малко". Вуйна му казала: „каква мандолинка, бе?" „А-а, аз преди да се разболея, по-рано като бях тука, колко много дрънках, а ти викаше: от тая мандолинка се разболя и я хвърли на тавана". Вуйна ми пак се разплакала. И третия случай, не го помня. И така това детенце порасна, ама като беше малко бабите го гледат, вуйна ми все на нивата, все далеч от него. Върне се вечер, то заспало. Стане сутрин, то пак спи. И така детето расло порасло, тръгва на училище, отива в града там да се учи. Вуйна е пак далеч от него. Вуйчо ми ходел да му носи едно-друго. Вуйна пак не го вижда. После решават, продават всичко и отиват в Русе. Докато си пренесат багажа, то отишло в София, в Кремиковци. А вуйчо ми преди да почине казал на вуйна ми: „Ти там при Колю да седиш!" И вуйна идва тука при сина си. А на Колю му дали квартира в София в „Дружба". Но той в Кремиковци, по цяла неделя не се връща. После като дойде неделен ден понеже си купили имот и си направиха вила до границата - Годеч където е. И там отива с колата, а вуйна ми никога не го видя, не може да го види. Най-после вуйна отиде на село. Но преди това отиде при братовчедка ми в Русе и й казала: „Закарай ме на село в Цар Асен, отивам там да умра!" Отива там и за четири дни умира, все тъй разделена от детето. Сбъдна се казаното от Учителя. Доби и роди дете, но то бе отлъчено от нея до края на живота й.