12 - 7. ХОЛЕРНАТА БОЛНИЦА

[Ани]

7. ХОЛЕРНАТА БОЛНИЦА

         В.К.: Аз съм чувал някои опитности, които вашият баща е имал през време на войниклъка, когато е бил войник, заедно с брат Боев.

         Надка: Първо в Чорло. Той попада там, като местят, попада в Чолро, където се развива болестта холера. Всички български лекари, които са били военни вече, страх ги е да влязат да лекуват холерата, щото ги е страх от зараза, лоша болест. Обръщат се към баща ми. Казват: „Бай Георги" - той млад е бил. „Георги, така и така." Казал: „Да, дайте ми само 14 души младежи - санитари, които да ми помагат. Там са наши братя, как няма да отида аз с каквото мога да помогна." И извикват момчетата войници, те почнали: „Бай Георги, ние имаме деца и ние имаме жени, домове." Казал: „Момчета, в името на Господа и Исуса Христа ние щом се съгласим да отидем да помогнем, щото и тези хорица горе имат и жени и деца, и т.н. Няма ни косъм от главите ви да падне." Те се съгласяват, обличат се в белите престилки вече, всички с марли, влизат горе - смрад. Реват, охкат хората. Никой не ги поглежда. Веднага смъкват болните, изхвърлят всички тюфлеци. Цялата болница я реформират. Изхвърлят всичко, сложили някъде всички болни, там ги наслагали, не знам къде било и ремонтират и пречистват идеално. Слагат нови тюфлеци, нови, а болните, тежкоболни изкъпват ги, преобличат ги и ги слагат по леглата. И докторите от далеч се разговарят с баща ми и казват - по толкова капки йод ще даваш да пият и не знам още какво. Баща ми почва лечението както трябва. Сутрин, като се качим, казва, вечер слизаме. Ни ядене, ни нищо, никой и отиваме, казва, между болните, аз почнах лечението постепенно-постепенно, намирам подобрение, но решил, че като дава тези капки, увеличил той не знам още колко капки, те после искали да го мъмрят, щото той докладвал. Казал: „Елате и вижте резултата от моето лечение, аз няма да ви слушам. Съдете ме." И продължава. Само един човек е починал, всички други - цялата болница оздравяват. Като слиза, като почистват горе болницата и почва лечението, води баща ми момчетата да изчистят коридора. Там слами, всичко да се пречисти, изгарят ги и намира на едно място един хвърлен да умира, пък той да е айтозлия. Но баща ми отива: „Кой си ти, кой си ти?" Той познава по гласа баща ми, болният. Казва: „Бай Георге, бай Георге." Дава си тати ухото. „Кой?" - „Клиантиев от Айтос." Пък те големи търговци, богати на дървен склад. Казва: „Момчета, дайте носилката". - „Бай Георге, той умира." - „Дайте носилката." Веднага го събличат там гол. Качват го горе, измиват го и лекуват го, оживя човекът и живя много време. И идва един руски офицер, младо момче, да - и той лекар и казва: „Къде са вашите лекари?" Казал: „Аз съм фелдшер еди-кой си." Преминал той, вижда чудото след ужаса, който е бил. Казва: „Къде са вашите хора, докторе?" - „Ами долу са, там, в канцелариите." - „Елате с мен." Видял, че има подобрение голямо.

         В.К.: Туй в коя година е било?

         Надка: Не мога да ти кажа.

         В.К.: През Балканската война. Надка. И тогава отиват при докторите, те вече го викат баща ми. Не ги е страх от заразата и казал на докторите: Всички вас, докторите, български лекари да ви претопя, казал, в един кюп, един фелдшер не струвате." Ха-ха-ха, така го разказваше тати. И след туй като се връща, докладвал на Учителя за това, което е изживял. Учителят казва: „Небето ти е помагало." Но вечер, казва, като се свърши лечението на болните, имахме си стаи, агнето опечено на момчетата. Те си имаха почивка, кой свири, кой това, но виното им на масата - всичко. Аз се прибирам, взел съм Евангелието, чета, с чайче, хляб и сиренце, те в друга голяма зала ядат, пеят, играят, заранта никой не му се дава закуска. Тати целият ден работят, от вечер на вечер се хранят, но много хубаво ги гледат и нито един не се разболя от момчетата, които бяха с мен.

         В.К.: И след това те се връщат вече от войната.

         Надка: Да, връщат се.