12 - 46. СТАИЧКАТА НА ВЕРКА КУРТЕВА

[Ани]

46. СТАИЧКАТА НА ВЕРКА КУРТЕВА

         В.К.: После бай Георги е в дъното на всичко.

         Надка: Но и ние, като отделни личности, и ние сме дали нещо от своя живот.

         В.К.: Тая приемственост на добродетели е много важна. Щото той може да е светец, а децата да му бъдат различни.

         Надка: Верка, например, е нямала пенсия, баща ми й пращаше по някой лев. Верка може хляб да не яде, ако отиде някъде, този лев ще го даде. И Станка Баркова, имаше една чиновничка, на Кралеви, на Митко зет им, леля беше тя - на Елка мъжа. Станка Баркова бе наша сестра - чиновничка. Те, бащата и майката умряха и тези две деца, на Кралюви зетят бе малко момченце и още едно имаше, завършиха химията в университета и даже Митко го оставиха асистент тогава. Та тя казва, че отиват на вила с Цвета Бойчева - една зъболекарка беше от Бургас и още една сестра, съм я забравила коя беше и вече се прибират. Това Верчето разправя. Но и Станка ми разправя после: Вали дъжд. Пък аз бях забравила един чадър при нея и тя си има един. Викам: „Вере, дай ми го." - „Ти ще си купиш друг, каза, защото на мене някой път ми трябват повече чадъри." И така става. Взима Верчето двата чадъра, но предварително на котлона ли, на печка ли, турила чайника да ври и каза: „Нашият Стоян по туй време не приема гости. Все ще намеря някой, който няма никъде подслон, да го прибера." Станка, тази Цвета и още една сестра пристигат, а пък тя имаше три легла и ги посреща, а чайниците врат. Като отиват, слизат а софиянки, сестрите и братята обаче тези ги оставят така и няма кой да ги прибере. И мръква вече и тя казва: „Вървете у дома." Разтворили чадърите и вървели, Верчето ги води да ги подслони. И дъждът ги поизморкрил. На следващия ден изпра чаршафите, щото и тя постила на някои гости, изпра ги да са чисти. „За довечера ще имам гости от Рила, аз ще отида да посрещна гостите." Нали уважението какво е.

         В.К.: Много беше трудно за приятелите от провинцията за преспиване.

         Надка: Нейната къща беше отворена. Знаеха я от цяла България. И Станка разказва: „Като отидохме, като се разположихме, купихме сиренце, купихме кашкавал, маслини, по два-три чая изпихме - яжте, яжте, така. Сложи ни на леглата, тя си сложи едно старо палтенце на земята и се зави. Ама Верке, ела при нас. - Не, казва, вие сте изморени. Аз така съм свикнала. Сложила си постеля на земята." Това беше Верка. И сега е същата, но е болна. Даже един брат има, Ангел и Филка - в Симеоново живеят. Те казват: Много са гостите на Верка, най-различни са хората, а Верка според мене тя го вършеше естествено, това беше живот. Посрещане, изпращане, това беше животът на нас, цялото ни семейство. Задача й беше да приема и да изпраща гости от провинцията и като я гледам сега, тя е вече в апартамент, в чужда среда, не си дружат, защото са разпръснати и може би това я подтиска, Няма го предишният живот. Това поколение си замина от този свят. Има да живее още. А за връзката й с Жорж, завиждаха й за Жорж. Отива Веса Несторова, били на Витоша Верито с Жорж в една палатка. Те тъй както Борис и Мария са си живели, така също с Жорж и Верка. Приказват си. Веса Несторова влязла и казала: „Брат Жорж, искам да ти кажа нещо." Вика: „Заповядай." - „Не, но аз на тебе." - „Не, в присъствието на Верка можеш, иначе аз не искам нищо да ми говориш." Искам да кажа в този дух много й завиждаха. А той казал: „Във Верка виждам неща, които в никой друг не ги виждам." И беше един добър приятел. И когато ще отива вече в Юндола при Велинград, и Верка тръгва с него. Той беше сериозно болен. Отиват при Учителя и тя казва: „Учителю, аз отивам там, където го пратиш, аз да му помагам." - „Не", казва Учителят. „Той там сам ще бъде." И тя се връща. Викам: „Верке, аз ако бях, нямаше да послушам." - „А-а-а, как да не послушам?" Но като си заминава, на Рила са били, там, на Мусала на екскурзия с Учителя. Кой отишъл и казал, че брат Жорж починал. Верка отива и разбрала. „Ама, казва, Учителю, с Жорж ли стана нещо?" Той, Учителят, знаеше. „Да, Верке." - „Ама аз исках." -,,И ти ще отидеш, Верке." И отиват, намира го тъй, както си пишел и даже едно писмо до Верка пишел там. Там, след туй аз с Верка ходих във Велинград, посетихме Мара Малчева. И тя си замина. С Верка и аз ходихме на гроба на Жорж. Почистихме го, сяхме теменужки, това-онова, видях къде е бил погребан.

         В.К.: Мара Малчева не е ли учителка?

         Надка: Не, художничка бе. Починала е миналата година. Тя ме води Верка при нея. Тя на кафе гледаше, хороскопи правеше.

         Верка в малката стаичка тя ни посрещаше - целия ни род. Един брат от Горица идва с жена си, пък от Паркинсон е болна. Затова никой не го приема. „Кольо, елате при мен." Кольо после разказва: „Наде, ти ако си, няма да го направиш." Рекох: „Няма да го направя." Това е. Обаче тя вика „Кольо, елате." Оправя леглото, угася лампата и тя си ляга. Заранта става рано и той станал и направя му закуска всичко и „Хайде, на добър час, Кольо". Няма да го оставя на улицата човека. Какво има. Вика ми: „Наде, ти ако си, няма да го направиш." Рекох: „Аз съм малко по-друга в това отношение." Тя казва: „Не." Тя свикна със самите условия. Кой не ходи при нея. Идват от провинцията и право при нея.

         В.К.: Аз си спомням като ходихме у Мара Малчева, художничката. При нея всичко беше в бяло и всичко свети у нея, в апартамента й. На партера беше, но с много хубаво разположение. И слънцето светнало в него.

         Надка: И все рисува, все икони рисуваше, да.

         В.К.: А знаете ли, аз първата беседа, която съм слушал да я чете някой в живота си, това беше Верка Куртева.

         Надка: И къде?

         В.К.: Беше на Изгрева, точно под навеса. Аз бях ученик и тя четеше беседа. Аз застанах.

         Надка: Тя много хубаво четеше.

         В.К.: И сега, когато дойде да извърша нейната работа, си казвам: Виж как нещата са свързани. За пръв път тя чете беседа на Учителя и аз съм първият и последният, който може да направи нещо за нея.

         Надка: Така са нещата. Свързани от начало до края.