3. Сп. „Българска реч", год. XI, кн. 7 (IV.1936), с. 217-219, Е.Багряна

[Ани]

3. Сп. „Българска реч", год. XI, кн. 7 (IV.1936), с. 217-219

МАРА БЕЛЧЕВА ПОЧИНА

Мара Белчева е родена в Севлиево на 8 септемврий 1868 година. След като свършва 5 клас в Търновската гимназия, заминава за Виена, гдето продъл­жава да учи. В 1883 година умира баща й и Мара Белчева се връща в България, като става учителка в Русе. После, през Сръбско-българската война, тя е милосърдна сестра и учителка в Софийската гимназия. В1886 година се омъжва за Христо Белчев, който в 1891 година бива убит като министър на финансите.

За незначително време тя е почетна дама на княгиня Клементина. Но праздният живот не е за нея. Заминава за Женева, гдето следва нова литература.

В 1903 год. тя се връща и съдбата я среща с Пенчо Славейков. От тук започва най-творческият живот на Мара Белчева. Окрилена от духа на Пенчо Славейков, тя започва да пише стихове. От 1904 год. тя е редовна сътрудничка на сп. „Мисъл", редактирано от Д-р К. Кръстев. Тук тя печати своите песни - оригинални и преводни.

Мара Белчева е превела „Тъй рече Заратустра" от Нитче, „Потъналата камбана" от Хауптман и много стихотворения от европейски поети.

Издала е свои оригинални сбирки през 1918 г. - „На прага стъпки"; 1925 г. - „Сонети" и 1931 г. - „Избрани песни".

НЕЙНИЯТ ОБРАЗ

Напоследък я виждахме съвсем рядко. Тя се беше отделила от всичко и от всички, за да доживее своя земен живот като отшелница, в килията на своя дълбок духовен мир, чувствувайки връзката с умрелите по-жива, отколкото връз­ката с живите.

Виждахме я рядко, но все пак, само мисълта, че тя живее между нас, тук на земята, тя - толкова нематериалистична, в този толкова материалистичен век, тя, въплъщение на женствеността, на любовта, и верността - в този век на желязото и бетона, на спекулациите и алчността, когато думите любов и вярност са изхвърлени от употреба като анахронични, - мисълта, че тя живее, ни сгрява­ше някак, даваше ни някаква духовна опора, вдъхваше ни загубената вяра, възкресяваше и осветяваше тези осмени и компрометирани понятия - човешки добродетели, които никой днешен писател не смее да напише, за да не изглежда старомоден...

И макар да знаехме, че възрастта й вече клони към залез, макар да зна­ехме, че е болнава, мисълта за смърт никога не минаваше през ума ни по отноше­ние на нея, навярно именно защото тя се движеше между нас не като материал­но същество, а като дух.

И както е с чувството към майка ни и баща ни - виждаме ги вече остарели, съсипани, грохнали, знаем, че и те са смъртни хора като всички, но все някак ни се струва невъзможно, те да ни оставят, да си отидат, а когато това стане, усещаме една особена, вътрешна, с нищо незапълнима празднина, - такова чувство приблизително изпитваме и сега, при смъртта на Мара Белчева. - На­вярно защото самата тя винаги се отнасяше към нас като с нейни деца. И нейният образ в нашата памет ще остане така: засмяна, добра, внимателна, никога от нищо неоплакваща се, всичко понасяща с едно върховно примирение, радваща се на чуждите успехи, доверчива, възхищаваща се с младежки жар от всичко хубаво, не вървяща, а носеща се сякаш над земята, над всекидневните дребна­вости, над човешките низости. - И вечно диреща, диреща някакъв висш смисъл, някаква висша хармония, доброта, красота.

И един човешки образ и един човешки живот, издържани в своята линия открай докрай.

Една външна красота, съчетана с вътрешна красота в неразривна цялост - вещо толкова рядко днес - не само като жива човешка личност, а и като идеално произведение на изкуството.

Спомням си оня светъл образ за нея, който си бях създала в ученическите години, без да съм я виждала, а само от скицата й в „На острова на блажените" и от „Псалом на поета" на Пенчо Славейков. Когато десет години по-късно ме представиха на нея, оня светъл образ не се затъмни.

Той не се затъмни и когато една ранна лятна сутрин я сварих на връх Мусала, обърната към изгряващото слънце. Нито пък когато случайно я намерих една вечер да пътува самотна, свита в едно третокласно купе, в чужбина... Тъй както не се затъмни и вчера, гледайки я така страшно променена от досега на смъртта, гледайки белите й мъртви коси, които така естествено се сливаха с белите кокичета на избликващата пролет и образуваха сребърен ореол около лицето й като на светица.

И мисля, че духът на Пенчо Славейков я е посрещнал на прага на вечните селения все със същите безкрайно топли, незабравими думи, на които наистина струва да посветиш целия си земен живот:

„Ти моя гърлице, другарко моя вярна..."

Е.Багряна