4. Сп. „Зорница", год. 51, бр. 11 (18.III.1931), с. 3, Вл. Русалиев

[Ани]

4. Сп. „Зорница", год. 51, бр. 11 (18.III.1931), с. 3

Нашите писатели

МАРА БЕЛЧЕВА

О, докога ще ме изпитваш, Боже?

Усмихнеш се, и ето всичко може.

Заслушана във топлия ти глас

На Твойта нива зрее - златен клас.

И блесналият сърп не ме тревожи.

Света десница върху мен положи

И като струна пее до захлас,

В дъхът Ти, Боже, шеметний ми час.

И в преграда между Теб и мен,

И тъмен облак Твоя глед засеня, -

Като кошмар в дълбокия ми сън.

Притискат ме небето и земята

Бучи изпод нощта река - душата:

При Теб ли бяга тя, от Теб ли вън?

Из „Избрани песни"

За нея най-добре би могло да се каже, че е минала през страшните светло­сенки на Рембрант.

И наистина тази горда аристократка, тази класическа, прекрасна и ома- гесваща жена и голяма поетеса слезе от озарените със слънчев блясък върхове долу в низките, където я чакаше тежката сянка на земята и великото световно страдание.

Тя се преля като капка роса в океана на човечеството, стана равна на всичките хора и за нея нямаше голям, нямаше и малък, само хора, само човеци, братя и сестри, с които би могла да дели всичко.

И наистина каква съдба: някога жената на убития министър Хр. Белчев, после другарка на безсмъртния Пенчо Славейков и сега съвсем сама.

Тя е оставила всичко, отрекла се е от даровете на живота, от неговите шумни дни и пълни с тайни нощи.

Тя е приела само истинния Бог на човечеството. И този Бог е изпълнил душата й. Той свети там като фар. Блести като слънце и така е тихо, така е свято там!

И в тези мигове на върховно сливане с Бога, с вечността и космоса, Мара Белчева изпя песните си - тихи като въздишки на дете и изпълнени с много мъдрост и с много светлина.

Това оа песните на един углъбен живот, на една човешка душа, изстрадала за всичките и на жестоко ранено сърдце:

Комуто се в сърдцето още ронят

недоизплакани сълзи,

от своя пир когото дните гонят,

тъй както гонят враг врази -

горко на него! Дето и да мине

един е неговият път. -

Дома бил той, или пък на чужбина,

на свойто минало трупът

понесъл, той се все и все завръща

при кладенеца на скръбта,

когото тъмният бръшлян обгръща

с неуведаеми листа.

Тя вярва във вечния живот.

След великите страдания, след тежката скръб душата става свята, става безсмъртна:

- „Смърт? Що е смъртта? Дълго съм мислила за това. Толкова пъти съм се срещала с нея в живота. Взела ми е най-скъпите - един след друг. Но наистина що е тя? И след всичко аз вярвам в живота. Във вечния живот, по-силен от смъртта."

И тази вяра е родила най-светлия пантеизъм в българската лирика. Песни­те на Мара Белчева в голямата си част са един славослов, едно обожествяване на природата, чрез която поетесата се слива с Бога. И в това сливане идва утехата, идва щастието, идва примирението.

Мара Белчева е родена на 21 септемврий 1868 година в Севлиево. Гимна­зия е завършила в Търново, а висшите си науки - във Виена и Женева.

Печатала е за пръв път през 1910 г. в двата сборника „Мисъл". Тогава тя публикува два големи цикли, около 45 стихотворения: „Без шум листата капят" и „На синура на вчера и на днес".

Издала е три книги: „На прага стъпки", „Сонети" и „Избрани песни".

Сега поетесата работи над нова книга стихове.

Вл. Русалиев