6.4. Душевно болните

[Ани]

6.4. Душевно болните

Още през времето, когато Учителят беше пред нас с целия си ръст, има­ше си хора, които проявяваха известни странности. Той виждаше тяхната ненормалност в сравнение с нормите на хората, както лекарят вижда ненормалностите на своите пациенти. Това беше за самия него твърде досадно, непри­ятно. Но и към тях той се отнасяше търпеливо, грижовно, внимателно, като че нищо и не забелязваше. И другояче не можеше и да бъде. Той боравеше с човешки души. А всяка душа е индивидуалност, със свои особености, свой осо­бен свят, даден веднъж и неповторим. А границата между характерологичните варианти и „ненормалните" е толкова преходна, неясна, че понякога просто не може да се разчете. „Всеки си е особено луд", казва народната мъдрост. И наистина, мъчно можеше да се постави граница между Магдалина, която се криеше под леглото на Учителя с намерение да роди от него един Христос, между ревностните почитателки, които го чакаха разплакани пред вратата, ко­ито не намираха друга радост освен тая - да се движат след него като някакви сенки. Всяка от тях носеше в душата си някаква непосилно тежка травма от живота, огорчение, загуба, неизпълнена мечта, нещастна любов, които не мо­жеше нито да изостави, нито да забрави. Човек търси това, от каквото има нужда, това, което носи облекчение на болката му. Тъй като всеки имаше сво­бодата да отива при него когато и колкото пъти му се иска, човек можеше да наблюдава картината, която се наблюдава около фигурата на един голям пси­хиатър между пациенти, търсещи неговата магическа лечебна сила. Може би силата на внушението, или на самовнушението? Това е вярно.

Но всеки обективен наблюдател би се съгласил, че словото на Учителя не може да причини душевно заболяване, че [не е вярно, че] именно то става причина за „полудяване" на неговите последователи, както навремето злона­мерени врагове твърдяха. Нормалният здрав човек може, ако не одобрява, да се усмихне, да кимне с глава, да се отстрани и да забрави думите му.

Може би пред Учителя и пред неговите ученици се изразяваха, проявя­ваха някакви дремещи в душевноболните тенденции. Вероятно в светлината на учението се осветляваха кътчета на човешката душа, скрити дори за самия човек и лъсваха пукнатини, нередности, които тормозеха, измъчваха човека, които трябваше да се осветлят, за да се осъзнаят и след това, напълно съзна­телно да бъдат лекувани чрез психотерапевтичните средства на Учителя. А то­ва беше собствено същината на самото учение като психиатрична метода.