Класация

122. ЧОВЕШКАТА ОБИЧ И БОЖИЯТА ЛЮБОВ Най-труден бе въпросът, който имахме да разрешаваме с брака в различните му видоизменения и форми на общуване между някои братя и сестри. Имаше и се създаваха връзки, които Учителя не одобряваше. Имаше такива, на които той си даваше съгласието, но всеки случай беше отделен за себе си и не се подвеждаше под общ знаменател и да се обобщава с някакви думи и да важи за всички. Отидох веднъж и го питам за връзката между братя и сестри. Той каза: „Не е грешка да пипнеш един човек, но важно е за какво го пипаш, с каква цел и с какво чувство". Ако искаш да му помогнеш да го извадиш от някъде където е паднал тогава това пипане има смисъл. Ако подадеш ръка да го извадиш на прав път - има смисъл, но ако го заведеш по криви пътища - няма смисъл. И с какво чувство го пипаш. Има ли вътре в себе си чистотата, за да се доближиш до едно същество и до една душа. Ето това е важното". Имаше на Изгрева една сестра - Райна Калпакчиева. Имаше и един морски офицер, който след едно корабокрушение кораба му засяда часове в северните морски води, едвам се спасява от ледената вода, връща се в България и заболява. Не е могъл да стане и да се движи. Случва се така, че той е познат на Райна и тя се захваща да му помага и да изпълнява онези съвети, които месеци наред Учителя е давал, а те са включвали и сложни процедури с лечение с природни методи. Лечението продължило месеци, накрая той стъпил на крака, изправил се и отишъл да благодари на Учителя, Учителят му: „Е, извадихме от дъното потъналия кораб и го ремонтирахме, сега може да плава, но в тихи води". А сестра Райна запитва: „Учителю, мога ли да се оженя за Найден?" „Ами разбира се, сестра, този кораб е вече ваш и вие сте на него капитан." Ето човешката саможертва, когато се прелее в човешка обич, то тя рано или късно ще се доближи до Божията Любов, защото там е първоизвора. След години заболяването му дава отражение и той заболява от бъбреци. Отиват при Учителя и питат дали могат да отидат в Германия за лечение. Той им казал: „Може. Е, на есен ще има окапали листа от дърветата". Наистина той постъпил в болницата, лекували го германските лекари, но му предложили операция и му извадили единия бъбрек и то през есента. И наистина той останал с един бъбрек и се сбъднали думите на Учителя, че през есента ще има паднали листа. В стаята му на масичката непрекъснато е стоял портрета на Учителя. Лекуващият лекар му казал: "Значи и твоя светия ти помага, защото аз също го сънувах". Докато той лежи и е в болницата Райна снове насам и натам, а това са военни години. Преди да замине за Германия Учителят веднъж на Изгрева й казал: Комунистите имат право. Правото е на тяхна страна. Те са на правата страна". Като отишла там тя без да иска вижда руски пленници жени, които ги прекарвали под строй. Тя се приближавала и пъхала в ръцете им по някой комат хляб. Така че това е била помощта на Учителя чрез нея към пленените рускини. А още по-рано нейният баща заминал за фронта през Европейската война, отива при Учителя да си вземе сбогом и той му казва да вземе едно евангелие и да си го сложи в джоба от лявата страна на войнишката куртка. Той послушал. На фронта един куршум го улучва точно от ляво върху сърцето, но се удря в евангелието и не прониква по-навътре. Само пробитото евангелие от куршума и дупката са напомняли на брата за онзи, който го е спасил от явна смърт. Така че както бащата, така и дъщерята бяха се докоснали до Божието благословение. Божието благословение не се изсипва току-така. Преди него предхожда човешката саможертва в името на един идеал. Веднъж Учителя ми каза: „Аз още не мога да оправя обърканите понятия на Савка за чистотата". Тя търсеше всички форми и кодекси и то все на вън да бъдат външни, да бъдат изискани и изнесени пред погледа на всички и да са опънати по конец в редица. Може би това бе останало у нея от майка й, която бе немкиня. Учителят искаше една свободна мисъл при учениците. Човек трябва да разглежда същината им, а да не се скачва и да се съединява с външните форми. Това е много трудно за схващане, защото външната форма е необходима понякога, за да закрепи човешкото съзнание, за да може да се закрепи стремежа му към изучаване на същината на даден въпрос. Аз още от дете се противопоставях на общественото мнение, дори правех точно противоположното, за да предизвикам реакция и да се отдалеча по този начин от него и да се разгранича от него. Бунтувах се вътрешно. Когато Учителят ме сближи с Борис то старите сестри шушукаха и ме критикуваха. Обикновено те бяха седнали на пейката или по столове и си разправят разни неща, а аз минавам с Борис и нарочно го хващам под ръка пред тях и те се ококорват и ни гледат. Ама аз тогава съм била млада - двадесет и пет годишна. После следващият път пак го направя, а те вече като ме виждаха, че наближавам вдигаха си дългите рокли нагоре, половин метър над земята и искаха да кажат „минава мърша". Та „мършата" минаваше, а те си вдигаха полите, за да мине „мършата" между и роклите им. Ами ако влезнеше „мършата" под тях тогава какво ли щеше да стане? Тогава това бе една форма на обществено порицание. Та съм минавала много пъти покрай сестрите, наредили се в редица с приповдигнати поли докато мине покрай тях „мършата". Но аз не отстъпвах, защото те още не бяха се освободили от всичко порочно, което имаше в света и се стараеха да ни учат и дават поучения. А това можеше да го направи само чист човек от вътре и от вън, а този чист човек беше Учителят. А той по този повод каза: „Не е грешно да хванеш една чаша, но важно е с какво чувство ще я хващаш". Та в случая кое беше същественото - външното действие или онова, което човек влага вътре в него. Учителят ми каза: „Ти ако искаш още в този живот можеш да постигнеш абсолютна чистота". Аз бях схванала и разбрах пътя и кой е този път на вътрешно обновление и вътрешно чистене. Но какво съм постигнала през живота си това е друго нещо. Та вътрешната чистота между двама - мъж и жена бе най-съществено за тяхната връзка, защото през чистотата може да мине онова, което трябва да ги обедини. Обединението се извършва само в чистотата, защото Духът обединява, а той обитава, той присъства и живее само в Света на Чистотата. Учителят бе казал: „Когато двама се обичат истински те са вече женени в Божествения свят". Какво означава това ли? Много просто: техните души са съчетани горе в единение в Божествения свят, защото обичта възлиза от долу нагоре и съединява душите в Божествения свят, а Любовта слиза от горе от Божествения свят надолу и въздействува на душите да се въплътят чрез действия в хармония. Веднъж дойде Учителят и строго ми каза: „Досега всички окултни Школи са се израждали в разврат и сега има такава опасност". Аз се разтреперих, та това се отнасяше за всички ни и ние щяхме да разрушим от вътре делото на Учителя. Много съм мислила по този въпрос, защото видях много неща, които точно отговаряха на загрижеността и предупреждението му. По-късно разбрах, че тук става въпрос за чистотата от вътре и от вън. Чистотата седи не в това, че си се допрял до някого, а че го вършиш с чиста любов. Е, това бе важното - чистота и в любовния допир. Любовта горе в Божествения свят е Светлина, но слизайки надолу тя се претворява на Сила, която движи всяка една форма на живот, а долу формата се схваща и разбира, че силата на Любовта седи в нейната Чистота, в нейната Светлина и в нейната изява на Божествения Дух. Ние още не познаваме тази градация, че материята е кондензирана механична енергия, а енергията е кондензирана светлина, а светлината е кондензирана мисъл, а мисълта е кондензирана Любов, а Любовта е изява на Божествения Дух, Тази цяла еволюция съществува в природата и се изразява чрез нейните форми. А у човека любовта също минава през различни форми: любовта като стремеж действа в сърцето, като чувство в душата, като сила в ума и като принцип в духа и това е целият цикъл на човешкото развитие. Любовта е първият велик принцип на Бога, чрез който той се проявява. Учителят казва: „Във всяка целувка трябва да има съдържание на любов. Всяка целувка, в която няма любов е престъпление, а всяко престъпление носи след себе си нещастие или за сърцето, или за душата". Любовта носи две качества: чистота и милосърдие. Ако обичаш един човек ти милееш за него и ще направиш всичко за него. Това са идеални отношения. Стремежа към Бога води до истински отношения. Така, обръщайки се към Учителя му казвам, че се обръщам към Бога, Който е в мене, Той да ми помогне, т.е. обръща се човек към висшата си природа. Учителят ми казва: „Не така. Слушай сега: „Господи, ти Който си в мене, във всички същества, навсякъде". Тогава ще се обърнеш към него и ще се помолиш каквото искаш. Бог е всичко, Той е основата на нещата и долу и горе. Имахме една формула „От Него - за Него". От Него ще вземаме ще дадем на другите за Самия Него. Та ето тук се връщаме до онзи кръг в еволюцията на човека където споменахме за цикъла на неговото развитие. Затова Учителят се обърна към мене веднъж: „Ти мене няма да ме отделяш от Бога. Отделиш ли ме от Бога ще се съблазниш и ще сгрешиш". Тук при Учителя имахме този пример на чистота вътре в него, където пребиваваше Божествения Дух и пример на чистота вън от него, където е изявяваше Божествения Дух като Любов - към нас и към всичко. Само при Учителя се осъществяваше тази формула - от Него - за Него. От Него - към нас учениците и учениците, работейки за Бога - за Него. Затова истинските отношения между хората са в Бога - там се съединяват в светлината, защото само в Светлината може да съществуват истински отношения на Чистота, на Обич и Любов. Смятам, че изясних какво е човешката любов и какво е Божествената Любов и къде сме ние обикновените хора. Аз съм на разговор пред Учителя. „Човек може да живее само ако има любов," „Учителю, аз като нямам любов?" „Та ти живееш сред Любовта, тъй както си сред въздуха. Както дишаш въздуха така трябва да дишаш Любовта. И както не можеш да поемеш всичкия въздух наведнъж, а го дишаш по малко така също е и с Любовта. Недоволството е съмнение. Ревността е съмнение. Доволството е вяра. Човек е доволен когато има вяра. За да се стремиш към здравето и да го цениш трябва да си болен. За да се стремиш към знанието трябва да ти липсва. За да се стремиш към доброто трябва да си лишен от него. Какво обичаш в хората? Най-хубавото. Аз на всекиго гледам като на същество, което има всичките възможности на Любовта, Мъдростта и Истината. Когато страдаш спомни си за търпението на растенията, на които главите са заровени в земята. Трябва да бъдеш герой." „Учителю, аз не съм ли?" „Си!"

121. БРАКЪТ Семейството, това е една от първите задачи на ученика комуто е определено да мине през Школата на семейния живот. И семейният живот е Школа за обучение и то какво обучение. Но не на всеки му е дадено да мине през семейния живот. По наше време ние можехме да питаме него и това бе една привилегия и то не малка. Да отидеш и да питаш дали трябва да се омъжиш, после кого да избереш, после дали Учителят ще одобри избора ти това означаваше разрешаване на половиния проблем, а другата част щеше да си го носиш сама като семейни задължения. А да не мислите, че точно в Школата всичко бе в ред и порядък. Нали казахме, че тук се беше събрал света на земята и на небето от памти века, за да бъде опитно поле на Учителя. Той работеше с нас, а ние доколкото изпълнявахме и доколко устоявахме - това беше трудно в онези години да се определи. По-късно с годините виждах сполуките и несполуките в семейни и личния си живот. Но във всички случаи нямаше изключения, когато казана дума от Учителя да не се е изпълнила ако не веднага, то след известно време, така както е определено да стане. Имаше една сестра, с която се срещнахме години след заминаването на Учителя, видяхме се, разприказвахме се, беше дошла на мястото на Учителя. Тя започна да разказва как навремето била млада, как от вътре душата й хвърчала и била свободна, после се оженила и всичко тръгнало наопаки. Отива при Учителя и му се оплаква. Той й казва: „Сестра, вашите страдания са нищо сега в сравнение с тези, които идват и които трябва да издържите". „Защо, Учителю?" Той мълчи. И точно така станало както е казал и тя с годините минавала от страдание в страдание и само останал светлият спомен от нейната младост. След като свършила разговора сестрата си тръгнала, но винаги в такива случаи има поставено лице, което да слуша и да запомня. Учителят се обръща към онази, която случайно слушала и казал: "Виждаш ли сестрата пита защо? Ами как защо, заради непослушание. Та аз колко време говоря за женитбата, те слушат с едното ухо и от другото ухо излиза. Слушат, а не изпълняват, слушат и си правят каквото искат. Та това Слово излиза от Бога и тук има строг порядък, а непослушанието се наказва. Затова страданието ще си го носи". Ето това са думите на Учителя, а после сестрата проверява десетки години казаното от Учителя и от време на време тя идваше на Изгрева, за да си припомни и дано някоя светлинка отново чрез спомена да я огрее, да я охрабри, за да може да изтърпи и да изнесе страданието си до края. Имаше и друг случай още по-необикновен. Една сестра - Анка Каназирева искаше да се омъжи. Отива при Учителя, пита го, а той отговаря: „Овцата не се жени за вълк, защото вълкът изяжда овцата". Тя не послушва и се омъжва. Бракът й бе ад в пълния смисъл на думата. Но тя не се оплака и не смееше да отиде и да занимава Учителя със своя брак. Но така се случи, че нейният мъж тръгна за Америка на гурбет и реши да вземе и двамата й сина, а тя трябваше да остане сама на Изгрева. Отива при Учителя, за да пита, но не се оплаква вече от живота си до тук, развил се поради нейното непослушание. Едно е да не питаш Учителя и да направиш грешка, а друго е да го питаш и да постъпиш както си знаеш. Втория случай се наказва много жестоко. Как така Школа на Любовта, а се наказва. Много просто: по закона на Любовта е да изпълняваш Словото на Бога, но ако не го изпълняваш идва другият закон на света, т.е. на Кесаря и той те наказва и те принуждава да добиеш една опитност по обратния път на Любовта, т.е. по закона на Мъчението. Отива тя, пита Учителя какво да прави сега, че мъжът й иска да заминава за Америка. Той я поглежда и казва: „Остави вълка да си отиде при вълците". „Ами синовете ми?" Учителят я поглежда отново и изрича: „И те са вълчета". Та онези вълчета заедно с вълка заминават за Америка и остана сестрата сама на Изгрева, получаваше от време на време писма и тъгуваше. Веднъж Учителят я среща и пита: „Още ли тъгуваш за вълка и вълчетата?" Тя се засрамва, навежда глава и нищо не казва. Колко много бяха различни братята и сестрите, толкова различни случаи имаше и идваше онзи момент, пред който някой се спираше, а това бе въпроса за брака, Едни прескочиха, други се удавиха, трети бяха малцина, които се впрегнаха в съпружески впряг заедно да носят и да влачат колата. Отива една сестра при Учителя и казва: „В моят хороскоп сега преминавам през дома на брака. Какво да правя?" Учителят казва: „Мини транзит". „Ама как така транзит." „Мини транзит или ще останеш в този дом десет години, а с транзит ще преминеш за една година, а останалото време ще го посветиш да четеш беседи и да ги прилагаш." Случи се така, че сестрата не премина транзит, не послуша, а се омъжи и остана десет години в брака и накрая се разведе. По-късно се срещнахме и питахме какво е станало с нейния транзит и с брака й, а тя отговаря: „Ама че работа. За десет години не прочетох дори и десет реда. Ама нали бях млада и не послушах Учителя. Сега го бих послушала, но е късно - загубих си годините и силите". Тя беше станала възрастна и изгубила благоприятните времена за работа. Ето ви пример за непослушание. Не може да си в една окултна школа и да не се поучаваш от законите, които управляват тази школа, а закон на тази школа бе закон на Любовта, която е връзка на съвършенство, но се проявява само когато има свобода вътрешна и външна. А свободата на Духа е, когато може да се изяви в служение към ближния и в семейството. Само при това единствено условие. Аз съм на разговор пред Учителя. „Учителю, аз искам да ми дадете преживяване за доброто, светлината, истината, та да ги имам като живи, а да не са само понятия." „То е хубаво, но ако човек има тези преживявания и няма хора, на които да даде тогава е по-добре да е беден и да живее в общество. Това са крайните положения. Ако ти предложиш мед хората не само да си взимат от меда, за да се нахранят, но ще искат да вземат меда и го занесат вкъщи - ще искат да крадат. Ти тепърва ще имаш преживявания. Ще имаш такива хубави преживявания, че всички косми ще ти потреперят. Когато една чешма тече човек трябва да отиде да си налее вода колкото му трябва и после да си отиде и остави и другите да си налеят. Водата в чешмата се не свършва. На нея й е приятно колкото повече наливат. Но някой иска да вземе чешмата и я занесе вкъщи - това е кражба. После не трябва човек да е ненаситен. Идеш един път с колата за дърва, няма защо да ходиш пак ако тези, които си взел ти са достатъчни. Ако тръгнеш повторно може времето да се развали, да духне вятър, да стане зима и може да загубиш това, което си придобил. Малкото е, което ощастливява и малкото е, с което се благославя."

119. СВОБОДАТА НА БРАКА Какво бе основното правило за онези и за онзи ученик комуто е отредено да мине през Школата на семейния живот? Това е, да даде пълна свобода на своят другар. Ами как така пълна свобода, ами тогава какво ще стане с брака? Един влиза, друг излиза в дома когато си иска и когато му се прииска. Ами задълженията на семейството, ами дом, че храна, общи грижи за всичко, а отглеждането на децата? Какво ще настане ако изведнъж се даде пълна свобода на всекиго и на мъжа, и на жена? На този въпрос ще се спра сега. Аз също бях млада, също имах затруднения с този въпрос и много пъти през различни години се спирах и не мога да тръгна по-нататък докато разреша този въпрос с брака. Но тогава бе Учителя и аз се приближавах към него за съвети, за помощ, когато този проблем заставаше пред мене. Учителят или отместваше проблема по-настрани от мен и аз минавах покрай проблема с брака, или изместваше мен и аз се разминавах с брака. Но тогава бе Учителя и аз можех да го питам. А за вас остава Словото, ще проучите всичко какво е казал за женитбата. Ще се опитате да минете през всички етапи мислено, през всички онези изказвания на Учителя за женитбата, защото зад тях стояха въпросите отправени към Учителя от живи хора с техните проблеми. Тези хора сега ги няма, те си заминаха от този свят, но проблемите, през които минаха бяха етапи на човека, който се движи през света на брака. Та всяко едно изказване на Учителя за брака и женитбата е един етап на ученика, който е тръгнал да преобрази света на брака. Това са етапи на различни ученици, но всеки ученик представлява стъпало в една стълбица на познанието по този въпрос и всяка негова опитност е свързана както с неговия живот, така и с онова изказване на Учителя за брака, което вие можете да прочетете. Опитностите на нашите приятели може да са загубени, може би да не са разказани от тях и да не са записани от нас, но вие имате имате Словото на Учителя и ще знаете неговото изказване за брака, а пък ще се доберете и до някои от опитностите на учениците, които са разрешавали този въпрос. Значи има два метода: или ще прочетеш от Словото на Учителя и ще се запознаеш какво той говори за брака и за семейството и ще се опиташ да минеш мислено през тези етапи. Ако можеш да издържиш то тогава можеш да се жениш и да се омъжваш, но при едно условие, че изпълняваш онова, което е казал Учителя за брака. В противен случай това е непослушание към Словото на Учителя и това ще доведе до съвсем други неприятни обрати в живота ти. Та аз също се ожених за един брат по всички правила на женитбата, но когато осъмнах след брака разбрах, че не мога да си отърва мъжа от близки, познати, включително и от рода му. Тогава се започна една велика битка и война, която продължи петдесет години. Битка на живот и смърт, не мога да го отърва. Налитаха върху него като мухи на мед. Мухите ли бяха много, медът ли беше хубав затова винаги съм се замисляла и не можех да си отговоря. Този въпрос за мухите и за меда не можах да го разреша, те останаха неразрешени въпроси до края на живота ми. Та тогава отивам при Учителя да се оплаквам от мухите и да го питам как да ги прогоня, а той ми казва: „Ти не трябва да гледаш на своя другар в живота като лична собственост". Отидох си и много размишлявах, че трябва да се коригирам, ами мухите, ами меда? Това не ми даваше мира, Но онова, което бе казал Учителя беше за мене закон и от вътре и от вън. Ама тия мухи и тоя мед все около мене и все в мене навлизат. Не можах да се освободя от тях макар, че се стремях да не гледам на него, на мъжа си като лична собственост. Аз се опитвах да не гледам на него като на моя собственост, но мухите започнаха да гледат като собственост на меда, когото се опитваха да ближат. Ами тогава? Отново отивам при Учителя и споделям с него болката си. Изслушва ме внимателно и казва: „Когато човек принадлежи на Бога той е свободен и на всички други около себе си гледа като на свободни люде". Ето сега съвсем друго положение. Отивам у дома, оглеждам се, разглеждам се пред огледалото и се питам аз принадлежа ли на Бога или на брака си? Аз свободна ли съм или съм подчинена на неписаните закони на брака? Ами как да гледам на всички около себе си като на свободни като те не се считат за свободни, а са роби на желания, на страсти, на личния и егоистичен живот. Колко размисли и колко опити и все безуспешни. Отново пристигам на Изгрева и търся помощта на Учителя. Разказвам наблюденията, патилата си, не изпускам нищо. А той най-благо и кротко ми говори: „Бракът не е съединение. Бракът е съчетание на свободни души". Аз си тръгвам със съвсем друго познание. Ето ви три различни положения с един и същ човек, т.е. с мене и три различни етапа. Първо да прескочиш бариерата на собствеността към своят съпруг, второ да прескочиш бариерата на брака, а това ще стане като не само служиш, но и принадлежиш на Бога, трето брака не е съединение, но нали в брака се съединяваме двама в една плът, в едно чувство, в една мисъл, в едно действие и в един живот. Четвърто - бракът е съчетание на свободни души - ето това е новото, което едва ли в тоя живот го разреших, то остава като символ на другото човечество, което идва след нас. По-късно като слушах различни изявления на Учителя за брака сверявах ги тези изказвания и се питах къде ли аз се намирам и на кой етап съм. Да не мислите, че съм преминала всички етапи. Някъде се спрях, на някой от етапите стоях с години и не можех да превъзмогна себе си. Тогава се жертвувах като казах: „Този живот се жертвувам за този човек в този мой брак". И така преминах през целия си живот по закона на жертвата. Повече не можах да постигна, не ми достигна време и сили. Но в друг живот, когато се родя ще изпълня думите на Учителя ако минавам през брака, а това е съчетание на свободни души. Защо ли? Защото само като душа човек може да служи на Бога, да бъде свободен и да даде свобода на всички души около него. По онова време един младеж се влюбил в една бедна, но красива мома на село. Заобичали се двамата, но когато се дошло до женитба той споделил с близките си. Неговият брат, който бил вече женен му казал, че не трябва да се жени за бедна жена, защото и той е беден и когато се съберат двама бедни от беднотия няма да се отърват цял живот. А той както е красив, левент, як и здрав, то може да си намери богата мома. Нашият влюбен момък не скланял, но нали е бил беден харесало му предложението на неговия брат та като се ожени за богатата жена да му премине живота като по калдаръм. То се чудел какво да прави и понеже в това село имало няколко наши съмишленици той споделил бедата си с една нашата сестра. Тя му казала, че тя не може да даде отговор, но ще го заведе на Изгрева и по време на беседа той може да си зададе мислено своят въпрос на Учителя и той ще му отговори. Младият момък е бил много свенлив и го е било срам да занимава Учителя с неговата женитба. Затова се съгласил да зададе мислено въпроса, така че никой да не знае кой задава въпроса, а пък отговора на Учителя може да го чуят спокойно всички. Дошли на Изгрева, седнали на столове в салона, беседата започнала и нашият момък задал своят въпрос на Учителя мислено. По едно време Учителят спрял, погледнал към момъка и към придружаващата го сестра и казал: „Има един млад момък от едно село, залюбил се с една млада мома, лична изгора, но ето дошли близките му и не харесват тази мома понеже била бедна. Предлагат му да се ожени за друга мома богата и пребогата. А той обича бедната мома и сега пита какво да прави. Аз ще кажа така: който си играе с онзи когото го обича той сам ще пострада. Онзи, който си играе с огъня палеж прави. Ами ако тази млада, бедна мома е твоето богатство и цял ден ще ти пее, ще работи и ще ти народи здрави деца и живота ти ще бъде като пътуване на файтон по калдаръм?" Учителят спрял да говори и си продължил своята беседа. Нашият селски ерген чул всичко, направило му впечатление, че Учителят казал неща, които само той ги знае и си тръгнал, но у дома отново бил поставен да избира между беднотията и богатството. Накрая склонил и се оженил за богатата мома. Но след няколко месеца тя се разболяла, народила след време няколко деца и те били все болни, а пък жена му непрекъснато се вайкала, плачела, негодувала както от болестта си, така и от болните си деца и нашият млад момък през целият си живот не видял бял ден и не видял светла нощ, Веднъж след едно поредно скарване с жена си тя го обидила: „Голтак, с голтак. Дойде в дома ми гол като пищов и сега от теб живот няма". Излезнал на вън нашият приятел, видял как около него се въргалят болните му деца, погледнал към небето, въздъхнал и рекъл: „Ех, право си каза Учителя, че който с огън си играе огън го изгаря". А бедната мома се оженила за друг беден човек от нейната черга. Народили им се деца и когато минавал покрай къщата чувал как се пеят вътре песни, чува детска глъч, децата как се смеят, веселят се, а той върви и нещо тъжно, тъжно и скръбно плаче в него. Това е бил плачът по изгубената младост, плач за неговото непослушание към Духа на Истината. Аз съм на разговор пред Учителя. „В страданията вземай пример от растенията. Едно растение като му поставиш главата в земята то се радва и казва: „Нямам възможност да се разпростря на широко затова ще раста на високо". Главите на растенията са в земята, минават през страдания, но пък затова те растат нагоре чрез стъблата си към небето. Важно е стремежът към небето. Господ затова гледа да привлече хората към себе си. Енергията, която получиш трябва веднага да я туриш на работа." „Учителю, докъде трябва да се простират моите отношения към вас." „Когато една чиста вода се влива в друга чиста имат ли някакво ограничение? Някой вземат Материалното благо само така, за да си ядат. Който прави така е отговорен. Като дадат някому една книга и той не се ползва от нея е отговорен. Когато взема един плод човек изяда плода, а семката посява. Не трябва да се ядат и семките, и плода заедно. После някои крадат. Може да си вземеш и се наядеш, но да крадеш, не. Не е позволено."

118. ПЛЕВЕЛИТЕ И АНГЕЛСКАТА ТРЪБА От начало за мен това бе неразбираемо и непонятно. Сега го разбирам и зная каква е причината, зная я теоретически, изпитала съм я и практически на гърба си, но преминах цялата Школа и още двадесет и пет години след това, а това не е малко, макар че ми се струва, че беше вчера. Не е малко в сравнение с онова познание и знание, което човек има да научава и с задачите, които да разрешава. Но за онова време, за онази епоха човек трябва да премине след време, след стотици човешки земни години, за да може накрая да проумее какво се е случило и че той е бил един от онези, които са целували ръка на Великия Учител. Кое бе неразбираемото? Ето това, че Учителят в разстояние на двадесет и две години върви от град на град, от село на село и се опитваше да събере онези ученици, които са посети на българската нива, че да ги изчака да порастат и да ги прибере в Школата. И те точно така идваха последователно с годините. Този неразбираем процес беше вътрешен космически процес, Небето изпращаше онези души, които бяха предопределени да бъдат ученици в Школата на Учителя. Така българската нива бе посята, но нали в нивата растат и плевелите, които някой ги бе посял предварително та между житните класове поникнаха и плевелите, а плевелите израснаха, станаха буйни и задушиха пшеничните класове. Дойде се до там, че накрая се чудехме кое е житен стрък и кое е плевел. Гледаш го брат, сестра, усмихва ти се, ходи, слуша Словото на Учителя, та нали е посят на същата нива, нали е възраснал тук и никой не знае още, че той е плевел, защото нашите очи са затворени и ние приемаме всичко, което е около нас като братя и сестри. Накрая той излезе, че е плевел и бурен. Е, как можеше Учителя да издържи всичко това. Но това бе негово дело и ние не можехме да го упрекваме, но по-късно с годините той ни запозна и по този въпрос и нещата малко ни се изясниха и тъмните неразбираеми неща се избистриха в нашите умове. Та разказа ми не е за житния стрък и бурените и плевелите в Божията нива на Изгрева, а за нещо друго, затова че всички, ама цялото обществено съзнание на българите под въздействието на духовенството се надигна срещу Учителя и както се казва бълваше змии и гущери срещу него без да има повод и без да има причина. Жестока разправа продължила не с няколко години, а цели десетилетия като се почне от 1900 година та до 1944 година. Тук се включваха различни духовни организации, различни секти, църкви, които колективно се обединяваха само и само да атакуват Учителя с всички възможни средства, Знаех, че това са сили, които търсеха, напираха да се изявят, търсеха проводници между човеците, за да се противопоставят на онази видима и невидима светлина, която излизаше от Учителя чрез неговото Слово и която огряваше България. А между другото ние в своят личен живот не бяхме образци и правехме опущения, отклонения, грешки, които противниците на Учителя ги използваха срещу нас, наричайки ни с името дъновисти и поставяйки ни на една и съща плоскост, всички глупости, които ние правехме с Учението на Учителя. Ето това най-много наскърбяваше Учителя. Той бе едно огледало, голямо космическо огледало, в което се оглеждахме ние неговите ученици и в което се виждаше нашето несъвършенство. Но когато бяхме несъвършени и правехме погрешки, то върху нашите опущения и забежки се правеха изводи, че затова е виновен Учителя и Учението му. А това не бе така. Всичките нашите недостатъци се оглеждаха много добре в това огледало наречено Слово и там и чрез него изпъкваха много добре и гражданството на София понякога реагираше с право. Но не срещу онези, които правеха това и носеха вината си, но се нахвърляха срещу Учителя. Това нещо е неразбираемо за мнозина, но аз знам коя е причината, зная на какво се дължи и зная подробно всичко. Но не мога да разбера що за свян, що за отговорност има това целокупно българско обществено съзнание, че да се настрои срещу Учителя така, че да се ожесточи и в своето ожесточение да отиде до крайност. След голямата бомбардировка над София когато американските самолети бомбардираха София на 10 януари 1944 година то Учителят на следващия ден с приятелите замина и отседна в село Мърчаево. Братството се премести там и село Мърчаево стана център на Братството в България. Онези, които трябваше да посетят Учителя на Изгрева сега трябваше да извървят пеша от София до Княжево и от Княжево до Мърчаево, а това са към 30 километра. Тогава се вървеше пеша, а по-заможните наемаха файтон и така стигаха до Учителя. Дошло време един приятел от Русе, казваше се Никола, решил да посети Мърчаево и Учителя. След питане от тук и от там накрая стигнал селото и след това се приближил до едни селяни, за да попита къде се намира къщата на Темелко, а те по това време разговарят и то разпалено. „От както дойдоха тия дъновисти у село ама не падна нито една капка дъжд, а по-рано какво беше - когато трябваше да вали валеше, когато трябваше да духа духаше, а сега ни дъжд, ни ветер, ни чудо." Като ги изслушал нашия брат Никола разбрал, че от тях нищо няма да научи, после решил да запита някой друг и му казали, че приятелите с Учителя възможно е да са на екскурзия. Той започнал да се изкачва по билата, стигнал на високо, но не намерил Братството. Накрая се върнал отново в селото, разпитал от тук и от там и срещнал Учителя пред къщата, където е отседнал. Учителят го запитал: "Братът къде се губи досега, пътя ли не можа да намериш или какво?" Нашият приятел разказал подробно, че след като чул какво говорят селяните в селото така му се дощяло да излезе на високо, за да вземе глътка въздух, защото му било неприятно от това, което говорят срещу Братството. Учителят го изслушал, усмихнал се и казал: „Значи те казват, че ние сме дошли и донесли злото у това село. Та лошотията си е у тех и аз от както съм тук нема ден да не изкарвам по някоя лошотия, която се е загнездила у това село нагоре към небето. А те не знаят дори от къде им идва облаците, които носят дъжд. Ей там от онова дере им идват облаците дето носят дъжд, но те това не знаят". Тогава Учителят помолил да се съберат всички около него и да направят молитва за дъжд. А било ясно, лятно, хубаво време, небето чисто и никакъв облак. След това групата се прибрала на обед. След няколко часа нашият приятел си тръгнал пеша за София и някъде, излизайки от селото се обърнал и видял как в село Мърчаево се излива проливен дъжд като из ведро. Той пътувал по пътя, дъждът го застигнал и целият го измокрил. Стигнал до Княжево, от там до София и се прибрал в Русе, а там го запитали какво е видял в Мърчаево. А той отговорил: „Видях шопите дето дъжд не им пада с месеци, видях селото с шопите, видях Учителя с Братството и видях какво значи молитва за дъжд и какво значи проливен дъжд. Ето това видях и сега разбрах какво значи суша и какво значи молебен. Истинският молебен не се прави от поп и богомолци, а истинският молебен съизволява само чрез Дух и чрез Истина". Сега ще ви разкажа и един друг случай за цената на българското съзнание. По време на Европейската война Учителят даде няколко съвета, които не бяха спазени и пророкува неща, които ще се сбъднат ако не се вземат в предвид неговите съвети, за което цар Фердинанд интернира Учителя във Варна. Тогава при Учителя ежедневно го посещаваха приятелите от Варна и за него се разчу наоколо, че бил пророк, че бил ясновидец и още такива неща, които се харесват на хората. Няколко младежи от местната гимназия чули, че Учителят гледа на ръка, че разбира от хиромантия и решили да отидат и на тях да погледа на ръцете. Но се уговорили, че ако той ги излъже и започне да говори разни небивалици то да го набият. А между тях е бил и Елиезер Коен, онзи който дойде по време на Школата беше толкова активен, целуна хиляди пъти ръката на Учителя, написа десетки статии в списание „Житно зърно" за Школата и беше вещ по различни духовни въпроси, но след като си замина Учителя се обяви срещу него и срещу Братството. Това не го разказвам случайно, защото искам да ви покажа финала на тази личност. Но тогава като младежи те отишли при Учителя, за да им гледа на ръка, но той ги посрещнал, засмял се и им казал: „Значи вие идвате да ви гледам на ръка ама сте се уговорили, че ако не ви кажа истината ще ми турите един бой, за да ми дойде акъла в главата". Те се сепнали изненадани от това, че Учителят вече знае за техния план. Тогава Учителят се обърнал към всекиго един от тримата и поотделно започнал да им говори за техните дарби. На двамата от тях казал, че те не са училище, че си губят само времето, защото накрая ще ги скъсат, защото са слаби в Учението и ще напуснат училището и затова по-добре да се насочат към някой занаят. А за нашият Елиезер Коен казал, че той не само ще завърши с отличие училище, но ще завърши факултет, ще защити докторат, но най-главният докторат, който трябва да защити иде след това и трябва да внимава как ще го защити. Така и станало - онези били скъсани, напуснали училище, усвоили занаяти и така си изкарвали хляба, а нашият Елиезер Коен завърши факултет, защити дисертация и дойде време да защитава присъствието си в Школата и той накрая се обяви срещу Учителя, срещу Учението му и срещу Школата. След няколко месеца той почина от рак на черния дроб. Ето ви пример за бурените и за плевелите в Божията нива. Имаше една секта, наричаха се „Ангелската тръба". Хубаво название, нали. Но какво излезе от тази „Ангелска тръба". Ето какво. Един от нейните привърженици дойде на Изгрева, мъжага и половина, отива при Учителя и започва да говори срещу него. Всичката онази кал и жлъч, която се носеше в София по адрес на Учителя той я изхвърли срещу лицето му. Учителят седи и мълчи, а онзи все по-ожесточено говори и бълва онова, за което е дошъл - да избълва всичката воня и мръсотия на българската общественост срещу Учителя. Ама нали тази кал и воня и мръсотия трябва да се излее нанякъде. А тя е от друг порядък и тя не може да се излее в река Искър и да изтече надолу по Дефилето. Но тук тя се излива срещу Учителя, а той седи, слуша и търпи. До Учителя са няколко приятели, включително и Борис Николов. Но онзи говорител на „Ангелската тръба" дето тръби, хули не можа да изтрае, защото всички мълчим и слушаме, но накрая замахва с ръка да удари Учителя по лицето. Точно в този момент когато ръката му е във въздуха и е насочена срещу Учителя то Борис със своите дълги и силни ръце му хваща ръката, а с другата ръка го хваща за гърлото и онзи замлъква и пада на земята така както пада чувал с пясък. В този момент се чува гласа на Учителя: „Спри". Борис го пуска, онзи полека-лека става, оглежда се и се чуди какво ли е станало с него. Обръща се насам-натам, недоумява и ни оглежда по някакъв странен начин. И тогава всички наоколо съвсем ясно разбират и ясно виждат, че този човек пред тях само преди минути е бил обсебен от силите на разрушението и след като тези сили сега са го напуснали той пред нас бе една жалка, мидена, изкорубена черупка, изхвърлена на брега на морето и никому ненужна. Жалка мидена черупка. Чу се гласът на Учителя: „Пуснете го да си върви". Пуснаха го. Онзи се обръща към Учителя и мълчи. Учителят му казва: „На теб говоря, върви си". И онзи си отиде, онзи служител на така наречената „Ангелска тръба" дето трябва да тръби и да известява силите Господни, които трябва да сложат порядък в света и да донесат Божията правда. Ето такива бяха онези проводници, които българското общество изпращаше, за да бълва своята мръсотия срещу лицето на Учителя. Това не трябва да се забравя. Тези сили съществуваха по време на Учителя, но тези сили останаха и след закриването на Школата. Тези Сили влезнаха в новата власт, обсебиха някои представители от нея и с властта, която те имаха организираха нашето физическо унищожение като присъствие и като Школа. Сега всичко на Изгрева е разрушено и то бе разрушено от онези служители дето надуват разни тръби, тромпети, за да известят своята правда. А в света и в живота има само една правда и това е Божията Правда и Учителят казва: „Всяка праведна власт е от Бога", но онази власт, която има правдата в себе си и която чрез властта си я прилага в живота на своите граждани. Противното е една обикновена лъжа и тази лъжа ние я видяхме, защото с житните стръкове на Божията нива израснаха и плевелите и бурените. А Христос дава разрешение на задачата. Ще се чака краят на века. Аз съм пред Учителя на разговор. „Може ли майката, която е цапала ръцете си в парфюмите на детето си да го не обича? Вяра трябва да имаш. Аз искам да бъдете герои. Ако вие ще сте като онези герои, с които светът е пълен защо ми сте? Ти трябва да знаеш: твоето никой не може да го вземе. По човешки казано и като си богат трепериш, за да си не изгубиш богатството и когато си беден пак трепериш. Като ги погледна, че треперят казвам си: „Тези не са герои". Трябва вътрешно да се молиш като отпаднеш духом. Кажи: „Господи, грешила съм в миналото и сега много погрешки направих, но ти си милостив, помогни ми да изляза от тази мъчнотия". На физическия свят един човек като е седнал на един стол други човек не може да седне на същия стол. Но в духовния свят могат да седнат колкото искат на този стол. Ако ти си голяма колкото слънцето земята не може да те побере, но ако станеш малка колкото един лешник колко такива могат да се съберат? Когато човек умее да се смалява навсякъде е приет. Бог работи с малките неща. Чрез малкото идва благословението. Малкото е, което крепи света. Чрез малкото живота се проявява на земята."

117. КЛЮЧЪТ НА ЖИВОТА На Изгрева имаше една голяма поляна, на която играехме Паневритмия. Обикновено след завършването й ние се нареждахме около Учителя и всички му целувахме ръка и тогава обикновено всеки се опитваше да запита нещо Учителя и то онзи въпрос, който го засягаше най-много и го интересуваше. Това бяха въпроси от различно естество толкова различни колкото и ние бяхме разнолики. Обикновено някой минаваше през някаква фаза в своето развитие, сблъскваше се с неразрешени въпроси и нищо не можеше да разреши в себе си. Тогава той се спираше в своето развитие, попадаше под невероятни вътрешни противоречия, които за него бяха изпит и които той трябваше да разреши. Ако не ги разрешеше не можеше да върви напред. Тогава у него всичко се подпушваше, вие нали сте виждали как пуши печка, когато коминът е запушен и димът излиза от кюнците и опушва всичко, в стаята е задимено и човек се задушава. Ето такова беше състоянието на онези, които бяха подпушени за Божественото. Тогава имаше два начина - или сами да разрешат задачата си и по този начин да тръгнат напред в своето развитие или да търсят помощ от вън. А тя можеше да дойде само чрез Учителя. Това бе най-естественото, най-простото за ученика да пристъпи към него и да го запита. Той получаваше отговор, който бе най-правилен в момента и който отговор беше на Учителя, който му разрешаваше задачата. Но това бе разрешение от страна на Учителя и тогава трябваше да дойде послушанието от страна на ученика не само да послуша, но и да изпълни и да си реши сам задачата. Но имаше и такива моменти когато не винаги се слушаше Учителя макар че беше запитван и макар че се знаеше много добре отговора му то или не се правеше нищо или се върши така както онзи беше си наумил. Това не бе своенравие както си мислите сега. Това бе в основата си едно велико непослушание и твърдоглавие. Освен това означаваше, че не всеки бе дошъл до онова място където вътре у себе си виждаше духовните закони давани в Словото на Учителя. И не само да ги види, но да почне поне в началото да се съобразява с тях, а що се отнася до изпълнението им това бе съвсем друга епоха в живота на ученика. Да изпълняваш тези духовни закони това означаваше да си ученик в онази вътрешна духовна школа, за която сега се мъча да отворя завесата като съвременница на онези години, когато Учителят бе в България. Тогава онези, които бяха чули с ушите си и бяха видели как Учителя с българска реч дава напътствие на българите как да постъпят и виждаха как тези български глави правеха всичко наопаки или както се казва на своя глава. Българската глава искаше сама да пробва, сама да види, сама да се убеди и тогава в тези моменти всеки си постъпваше както си иска, каквото му се иска и колкото му се иска. Или както се казва, както му скимне. Но отговора на Учителя стоеше в него, но някакси високо горе на неговото небе и го приемаше ето така казано между другото. В тези случаи беше наистина интересно да се проследи как преминаваха тези приятели през толкова противоречия и всичко се объркваше в живота им с годините та дори някои плащаха и с цената на живота си. Как ли? Ами ето как. Човекът има да разрешава една задача в живота си и то точно сега в това прераждане между българите и през време на епохата на Учителя, която е решаваща и съдбоносна за него. От това как ще я разреши зависи на къде ще тръгне - на горе или на долу или ще бъде спрян. Идваш при Учителя, а това означава, че търсиш помощ от Божественото, ти го получаваш, но накрая не се съобразяваш и не го изпълняваш. Тогава се задействува другия закон на кармата, задействува се толкова бързо и толкова драстично, че ние бивахме свидетели как някои много бързо напускаше жизнения си път и след това ни изпратят некролога на Изгрева, че еди кой си е починал. В последствие ще видим, че една такава случка ставаше урок за всички, тези случки ги знаехме, убедени бяхме, че са уроци, но пак грешахме всеки за себе си и всеки според пътя си и задачите си в този живот. Имаше един интересен случай. Един от учениците от Школата беше заболял и след прегледи лекарите бяха казали, че имал остър апандисит и че трябва да го оперират, защото е бил гноен и щял да се пукне и след това да почине. Това означава, че трябва да го подложат на операция, а тогава тези коремни операции не бяха безобидни, особено когато се пукне гноен апендицит. Тогава нямаше лекарства срещу инфекцията както сега са антибиотиците. Накрая болният приятел казал: „Не, няма да се оперирам, Учителят ще ме излекува". Ето ние сме в клас, в петък и точно по това време братът в бараката от силните болки припаднал и целият посинял. Това е между 5 и 6 часа сутринта, когато всички сме в клас. Точно по това време Учителят изведнъж спря да говори, загледа се в една точка високо над аудиторията, спря, даде знак, че трябва да излезе и бързо напусна салона, Някой веднага тръгнаха след него, а той по стъпалата се качи в Горницата, взе една чаша и почти тичешком се отправи към бараката на болния. Когато той влезна вътре беше придружен от няколко приятели, то Учителят му отвори устата, наля в нея нещо, което е носел в чашата и го оставал. Придружаващите Учителя бяха Борис Николов и Георги Радев и той ги остави да дежурят при него. След малко болният след като изпил течността почувствал, че е изпил нещо много горещо, което го е парело и след това заспал. Непрекъснато дежурните са сменявали дрехите му понеже той непрекъснато се потял през време на сън и на сутринта отворил очи и се събудил. Болките в корема изчезнали. На следващият ден той е вече почти здрав, но още слаб, отива при Учителя, за да благодари. Учителят му казва: „Вече два пъти ти спасявам живота и ти още не се оправяш. Да знаеш, че това е последният ти път. Други път ако направиш също грешка заминаваш от този свят. А знаеш ли колко трудно бе да те пуснат от горе, за да слезеш на земята и още по-трудно бе да дойдеш на Изгрева. Затова внимавай, защото с голяма цена си откупен както от небето, така и от земята". Братът навел глава, а онези около него слушат и знаят, че той винаги правеше това, което си иска - беше вироглав и буен, но иначе понякога беше добряк и услужлив. Ето ви един обикновен пример за онези, които, за да си решат задачата прибягваха до помощта на Учителя, но важното е след това как ще използват живота си, за да се отблагодарят за спасението си. Та веднъж на поляната на Изгрева, където играем Паневритмия в разговор Учителят каза на всички. Това не остана нечуто и никой не си направи оглушки, но дали се записа от всички, дали се запомни, как се изпълни аз не мога да кажа. Но що се отнася до мен аз ще ви кажа точно какво изрече. „Аз всички ще ви затворя тук, ще ви заключа тук и докато не свършите работата си няма да ви пусна, но за да не ви огранича ще ви оставя ключа, с който сами да си отворите, че когато свършите работата си, за която сте дошли на земята отново да дойдете при мене." Някои смътно от нас долавяха каква ни е работата на всеки един по отделно. Хващахме затрудненията си като задачи макар че не винаги знаехме коя е задачата ни във всеки един конкретен момент. Противоречията ги приемахме като спънки в пътя си и препятствия непреодолими. Но що се отнасяше кой каква работа има да свърши беше много неопределено за нас, защото всеки смяташе, че върши своята си работа и част от общата работа на Изгрева. А каква работа вършехме тогава при Учителя? Ние бяхме слушатели, а той се грижеше за всичко. Та дори ние много трудно се грижехме за прехраната си и пак благодарение на него имахме насъщния си хляб като всеки един от нас работеше според силите си и умението си, чрез някаква избрана от него професия. Тази работа на всеки един от нас дето никой не знаеше каква е тя, защото тя беше вътре у нас, неопределена и трудно човек се определяше в пътя. И тази работа бе един много голям камък за препъване. А що се отнася до ключа, който Учителят ни остави това бе Словото. Само онзи, който го приложи в живота си може да разреши задачата на своят път и да свърши работата си, за която е дошъл и по този начин да отключи вратата и да мине в пътя на ученичеството. Ето това е важното - да тръгнеш по пътя на ученика. Аз съм пред Учителя на разговор. „Представи си един голям кюнец с вода, който се излива в много други по-малки кюнци. Водата, която минава през първия кюнец, за да отиде да се излее в другите кюнци изменя ли се. Не, тя остава все същата. Значи все същата вода във всичките кюнци присъствува. А нареждането на кюнците това са отношения. Ако чешмата се дигне по-нагоре други кюнци и тръби ще дойдат на мястото на първата тръба. Ако тя слезе по-надолу първия ще стане последен, това са само отношения. В тебе винаги трябва да има една вътрешна радост, то е Божественото, тя е връзката, която трябва да пазиш, а останалото са съотношения. Ученикът трябва да изучава съотношенията, за да се ориентира в истинският вътрешен път."