Класация

151. УРВАТА И СКАЛАТА Една година сме на седемте езера на Рила на лагеруване. Цялото Братство се е разположило на палатки. Обикновено след 11 часа, след като се изиграе Паневритмията приятелите бяха свободни и правеха разходки до близките местности и езера. А тук имаше какво да се види и не само да се види, но това беше такова неземно преживяване като всяка местност бе създадена по свой начин от природният ваятел, че в нея можеха да се намерят специфични за нея излъчвания, които те свързваха с един друг възвишен свят. Така една група бяхме отишли на Калинините езера и там имахме едно необикновено присъствие на една сантиментална душевност. Усещахме едни трептения във въздуха и в гледката, която те кара да преживяваш нещо интимно, свързано с дълбоки чувства на сърцето и неосъществени мечти. Проверете и вие това - отидете там и си записвайте всички мисли и чувства, които ще преминат през вас и ще видите, че съм права. На следващата сутрин разказахме на всички, включително и на Учителя, че си заслужава да се отиде там. Той се съгласи и всички след Паневритмия се запътихме към Калинините езера. Цанка изведнъж излезе напред, поиска да води групата и да командва. Тя обичаше много да скита, да върви като коза по най-непристъпните скали и места, че учудваше всички със своето безразсъдство, защото имаше няколко случаи където се беше стигнало до явна гибел от падане от скалите в пропастта, но благодарение на помощта на Учителя тя бе успяла да се спаси. При една такава неприятна случка тя полетява от скалата надолу и извиква: „Учителю, загивам" и по най-невероятен начин тя се обърнала, закрепила се за скалата и цялата охлузена се бе върнала в лагера. Отначало тя с гордост споделяше пред Учителя къде е ходила и какво е правила, но той няколко пъти й направи строги забележки и дори веднъж й се скара люто да бъде по-внимателна. Цанка тогава смяташе, че това е геройство и че това са духовни опитности, които тя трябва да придобие в такива трудни моменти. За мен не беше геройство, а безразсъдство. Геройство има тогава когато се жертваш за една идея. А тук нямаше никаква идея, тръгваш и се катериш по скалите като коза и поне да се любуваш на природата и на нейните красоти, а не само и само да избираш най-непристъпните и най-трудните места, за да се самоизтькнеш пред очите на другите. При алпинистите има целенасоченост, има план, подготовка и осигуряване. А при Цанка нямаше нищо - реши и тръгва сама и никой не може да я спре. Привечер се връщаше в лагера премазана, оръфана, с охлузени лакти и ръце. Всички приеха, че тя си е такава и никой не може да я промени затова започнахме изобщо да не й обръщаме внимание на нейните разкази за подвизите й по скалите. Но Цанка сега поведе групата, водеше я напред и като че ли избираше най-трудните места, за да покаже пред другите какво може и какво не могат останалите. Стигнахме до една скала, после следваше улей и урва. Трябваше да се заобиколи скалата, улея и урвата и да минем отгоре по скалите, за да видим Калинините езера. Това беше разумния път и всички очаквахме, че точно така ще се изкачим горе. Но Цанка стигна първа - нали тя водеше и беше в стихията си на водач, защото друг път такова нещо нямаше да й се удаде - да види цялото Братство след себе си включително и Учителя. Тя стигна до скалата и тръгна по улея на урвата, надолу по наклона. Можехме да се подхлъзнем, да се откърти някой камък, да се отронят парчета от скалите и да паднем в езерото и да се издавим всички. Защото височината беше голяма, стотици метра, езерните води студени и когато се свлечеш долу жив ако си, то непременно щеше да се удавиш в студената вода. Ние се сепнахме, а някои започнаха да викат и да протестират, че тук не може да се върви и че ще се пребием. Учителят дойде, погледна наоколо, скара се и каза: „Може приятелите да се издавят. Не искам да гледам никакво езеро". Седнахме горе на скалата за почивка. Цанка се разсърди и отиде с бялата си шапка настрани и вместо похвала както очакваше, тя получи скарване и то от Учителя. А това бе много за нея. Приятелите видяха и се убедиха в нейното безразсъдство и чуха недоволните думи на Учителя и сега тя седеше встрани разсърдена, ядосана, че не са й признали това, че може да води и да ръководи приятелите. Затова й бе сръднята, а не за това, че й се скара Учителя, че ни доведе на такова непристъпно място където можехме да се пребием всички. Мина известно време и аз казах на Учителя: „Учителю, все пак се заслужава да се види езерото. Наистина е хубаво". Учителят мълчеше, а Савка ме погледна и си дигна дясната ръка и си показа двата пръста - показалеца и средния пръст разтворени под формата на латинската буква „V", което означаваше следният израз: „Не стрижено, а косено" и Савка си размаха двата пръста. Има една такава приказка когато двамина се скарали и спорели дали ливадата до реката е косена или стрижена. Единият твърдял, че тревата е косена, а другият доказвал, че тревата на ливадата е стрижена с ножица. Накрая се сборичкали и единият паднал в реката и почнал да се дави понеже не знаел да плува. И като видял, че ще се удави вдигнал дясната и ръка и показал с двата си пръста и ги раздвижил, че тревата на ливадата е стрижена, а не косена и след това се удавил в реката. Това е в защита на теза докрая на живота си и се заплаща с живот. Та Савка също ми показа двата пръста, показвайки ми, че е безпредметно да защитавам една загубена теза, след като Учителят не иска да гледа езерото и след като Цанка ни е довела до такава бездна където можем да се удавим долу. А дали ще бъде изпълнено желанието на Цанка или моето е без значение дали е „косено" или „стрижено" тук, защото това няма никакво значение. Учителят е взел становище по този въпрос вече и не желае да гледа повече никакво езеро. Така смяташе Савка. Тази мълчалива борба между двете ни не остана незабелязана от Учителя. Той видя, че Савка ме гони както винаги ме е гонела без прекъсване. После Учителят ме попита дали съм се преоблякла. Казах му, че съм. Той нарочно ме попита, за да смекчи атаката на Савка срещу мен. След малко отиде и погледна от ръба на пропастта и каза: „Вярно. Езерото е хубаво". По този начин даде урок и на Савка, а тя се нацупи и се разсърди. А Цанка стоеше още встрани, начумерена, ядосана, но като чу думите на Учителя, че езерото наистина е хубаво полека-полека се върна в групата. Та после едвам се измъкнахме от тази клопка на духовете дето можеха да ни издавят всички. Та Савка ме гонеше при Учителя, пред Учителя, зад Учителя и около Учителя - това бяха неща, които трудно е да се опишат. А пък Цанка ме гонеше пред Борис. Едната ме гонеше при Учителя, а другата пред Борис. Трудно се издържаше. Как съм издържала 50 години не мога да си обясня, това стана по причина, че имах силен дух, силен ръководител както бе ми споменал веднъж Учителя. Друго обяснение няма и не може да има. Аз, която взех най-добрия брат в Братството, а това бе Борис Николов изживях целия ужас на земята и на ада. А какво ли остава за другите сестри, които взеха кой каквото им попаднеше под ръка. Не се шегувам и не преувеличавам нещата, а напротив - смалявам ги. И какво биха направили те милич-ките ми сестри когато аз взех най-добрия брат и преминах през ада и през преизподнята на ужаса. Животът ми с него беше ад. По-късно ще ви опиша някои неща, за да видите какво значи ужасът на земята и целокупният му ад. И за да приключа с приключенията от Рила където бях гонена, защото едната ме гони, като че ли съм дивеч, а другата ме гони, като че ли съм звяр. Едната ме гони като вреден дивеч, а другата ме гони като опасен звяр. И не минаваше ден горе на езерата когато да не бях подложена на одумките на Цанка и на нейните фронтални атаки с най-различни средства. И не минаваше също ден когато да не ми бъде сервирано за десерт някой номер от Савка. А да не говорим за това, че тук на планината всеки имаше своя вътрешна работа, свои задачи за разрешаване съобразно своя път на земята и като представител пред Школата на Учителя. За някои може би горе в планината да беше екскурзия или почивка и те затова биха се качили като туристи, но за мен това бе Школа. Там, горе на планината Вътрешната Школа продължаваше при други условия много по-сурови отколкото долу на Изгрева. Тук при суровите условия ние се калявахме и бивахме подложени на изпитания, защото се изискваше присъствие на дух и на сила в самия човек. Само по този начин тук можеше да се издържи. Аз съм на разговор пред Учителя. „Има три отношения към Бога: първо - вяра, второ - вярване и трето -суеверие. Тези, които мислят, че може да ги пренесат на ръце на върха без страдание, то е суеверие. То е хиляда и една нощ от приказките. То може да се случи в хиляда и една нощ като някое чудо. Тези, които казват: „Може да издържа, а може и да не издържа, може да не мога да изкача върха", то това е вярване. А когато кажеш: „Ще се кача на върха", то е вяра. Тук говорим за изкачване на духовния връх. Този, който слънцето го е пекло много е черен отвънка, но бял отвътре. А този, който е расъл в изба е много крехък, той е бял отвън, но много крехък от вътре и лесно се пречупва. Ще преминеш всичките етапи: добър, по-добър, най-добър и идейно-мистично добър. После ще преминеш - умен, по-умен, най-умен и идейно-умен". „Учителю, аз в кой стадий съм?" „Ти си от добрите и по-умните. Сега трябва да станеш най-добра и най-умна и после идейно-добра и идейно-умна." „Аз съм глупава." „Защо? Не си глупава, но всеки и ученият като дойде до духовния живот започва от буквите „а", „б" и става като малко дете. Най-силният ученик в първо отделение нали е последен във второ отделение и първият ученик във второ отделение е последен в трето отделение и т.н. При всяка нова фаза на живота си човек оставя всичко старо и започва като малко дете, което нищо не знае."

150. ЧИСТОТА ОТВЪН И ЧИСТОТА ОТВЪТРЕ В онези първи години младите приятели залитаха много по екскурзии в планините. Всеки свободен ден правеха екскурзии по Рила, по Витоша за по няколко дни или седмици. Заради тези екскурзии те отсъствуваха от клас, а ние останалите бяхме оредели и Учителят не беше доволен от такива излети, но мълчеше. Никой не го питаше. Ако го питаха той даваше съгласието или насочваше нещата в един по-друг порядък. Хвърчаха по екскурзии, млади бяха. Смятаха, че като ходят в планините ще получат по-бързо посвещение. Така смятахме тогава. Учителят беше казал, че в планините са кондензатори на енергии и човек като върви по тях енергиите, които се движат там преминават през нашите мозъчни центрове и ги развиват. Това е така и в това никой не се съмняваше особено, че това бяха думи на Учителя. Но факт бе, че класът в Школата оредяваше и че Учителят беше недоволен, а това означаваше, че тук има и нещо друго, което ние не го знаехме. Научихме го после разбира се, научиха го онези, които искаха да учат и да бъдат в Школата му. Ето една група младежи решиха да направим екскурзия до Рила, но бяха се уточнили, че ще бъдат само братя. От начало искаше да отиде с тях и Цанка, сестрата на Борис, но Борис и другите решиха, че екскурзията е дълга и ще бъдат само братя. Но после Борис измени плана си и ме покани. Аз се съгласих и тръгнахме с нает автобус от София до Самоков, който ни закара до Говедарци, Смятам, че има една снимка със заснета цялата група като се вижда, че само аз съм между братята. После се качихме на седемте езера и прекарахме там няколко дни и се върнахме. Тогава там нямаше хижа, нямаше палатки, а спахме налягали върху платнище до огъня, който се поддържаше цяла нощ. А през нощите на Рила е студено. Ти лежиш, лежиш, отпред те пече и напича огъня, а отзад те сече и подсича студа. Отпред те огрява огъня, а отзад те подвява рилския студ. Върнахме се на Изгрева и всички разбраха за екскурзията и че само аз съм била от сестрите с братята. Като научи Цанка за това, че като се нахвърли върху мен, хвърляше жупел и огън, че аз съм направила така, че не са я взели с групата. Отишла и се оплакала на Учителя, а той какво й казал не зная. Дойде време и аз да се приближа до Учителя. Обикновено като минавах при него аз му целувах ръка. Така правехме всички в знак на уважение към възрастта му погледнато по човешки и в знак на послушание към Учителя погледнато по ученически и в знак на благословение от него погледнато по съвсем друг начин, защото като целувахме десницата му ние правехме контакт с Живия Господ. Но този път Учителя не протегна ръката си, сложи я отзад зад гърба си като показваше, че не ми дава ръката си и че не желае да ме приеме. Аз като видях това се стъписах, разбрах, че тук има някаква причина и лека-полекичка се измъкнах заднешком като гледах Учителя в лицето. А той от строг по-строг. Излизам навън и се чудя каква ли грешка съм направила и защо той не ме иска и не ми дава десницата си да я целуна. Тука има нещо. Минаха десет дни, аз ходя на клас, но Учителя изобщо не ме поглежда. А се намирам само на няколко метра от него. Аз сутрин свиря на пианото в клас, а Учителят е на 3-4 метра от мен, но изобщо не ме поглежда нито преди започване на беседа, нито след това. Изобщо аз бях тогава неодушевен предмет за него през тези дни. Чудя се, умувам къде ли ми е грешката. По едно време мяркам Цанка, която профуча покрай мене като ураган и така ме изгледа ожесточено, че аз веднага се сещам, че само тя е причината та Учителят да не ме поглежда. Колкото повече вървя към вкъщи, толкова се уверявам в себе си, че само тя е причината. Затова на следващия ден отивам при Учителя и чакам да ме приеме. Приема ме, седи на стола и ме наблюдава. Аз зная, че съм наказана и изобщо не си правя някаква сметка, че трябва да му целувам ръка. Аз съм наказана и трябва да издържа наказанието си. Попитах го ще може ли да споделя с него нещо. Той кимна с глава и аз му разказах целия случай с тази екскурзия и че аз нямам никаква вина за това, че Борис не взе сестра си Цанка с групата. След като приключих разказа, той ме попита: „Свърши ли разказа си сестрата?" Отговорих му, че съм свършила. Тогава той вдигна ръката си и ми я подаде да я целуна. Аз я целунах, вдигнах очи към него и се разплаках. Учителят се усмихваше. Аз излезнах плачешком, вървя навън и се опитвам да мисля. Нали Учителят знаеше всичко, нали знаеше, че оплакванията на Цанка не бяха верни. А защо ме наказа, че не ми даваше ръката си да я целуна? Тогава се сетих: на Учителя се казва всичко. Научих един закон, който спазвах до края на Школата. Разказвах му всичко, това не беше изповед, а това беше разговор между ученика и Учителя. А да се проведе този разговор трябваше чистота. Но не обикновена чистота, а брилянтна чистота. Иначе не може да има онзи вътрешен говор между Учител и ученик. Та говоря за вътрешната чистота на ученика. Веднъж сме на Рила и Цанка идва при мен и взема една измита, лъсната с пясък чиста тенджера за готвене от нашата лавица до огнището пред палатката ни. Аз като я видях -настръхнах. Цялата тя беше с астрална мръсотия, беше се разюздала с някои от братята. Скарах се с нея и си върнах обратно тенджерата на мястото, защото от нея почувствувах да излиза съвсем друг свят на страст и емоции и беше ми противно всичко това тук да се изсипва върху мене на Седемте Рилски езера. Скарахме се и тя изхвръкна също с думи отправени по мой адрес. Само след няколко дни тя премина покрай мен с един брат, който се беше халосал по нея и като мина покрай нас Учителят дойде и каза: „Какво прави този мъж тук?" Тогава разбрах, че бях права за тенджерата и че си бях запазила чистотата на тенджерата избърсана с пясък и вода. До чистотата е много трудно да се добере човек. Трудно е да се добере до външната чистота, а още по-трудно да се добере до вътрешната чистота в себе си, за да може да протече в него живота на светлината. Само живота на Светлината изявява присъствието на Духът Божий. По-късно Цанка и Люба Славянска се сдушиха и подеха борба срещу мен по всички линии и фронтове. Дотогава аз все пак приказвах с тях, поздравявах ги, но когато всичко стана нетърпимо и не издържах вече аз отидох при Учителя и му казах, че съм решила да се оттегля от тях и от техния път и да стоя настрана. Той изслуша моето решение и каза: „Добре. Какво да правиш когато са непоправими". Обикновено Учителят препоръчваше методи на примирявания, за да не се изострят отношенията и кармически да се отдалечават с най-малък сблъсък. По този повод бе казал: „Ако вие се скарате и се разделите - това не е разрешение на въпроса. Трябва да имате същите отношения както при Бога. Ще си запазите приятелските отношения". И аз спазвах това изискване на Учителя. Спазвах го дълго. Но то бе мъчително и трудно. И тогава отидох при Учителя да си кажа моето мнение и да чуя дали той ще одобри това, което мисля да направя. Той видя, че те бяха наистина непоправими. Аз се отдръпнах и вече стоях настрана. Отначало като видяха, че аз ке се изпречвам на пътя им, те се развихриха, пуснаха гриви, вдигнаха глави и опашки и като буйни коне запрашваха насам-натам по широкия друм. Аз нямах нищо против те да препускат където си щат и на където си щат. Но веднъж бяха спрели две кобили да цвилят пред портата ни та дано да подмамят жребеца та да погне една от тях. Искаха да го подмамят. Аз скочих и се започна люта битка между кобили хвърковати и домашен работен кон. Как се справих, не зная. Цанка си беше наумила, че за нейния брат е най-подходяща Люба Славянска, която по това време си имаше законен мъж и искаше да отнеме Борис от мен. Що ядове брах и що тормоз беше. Но накрая успях да запазя Борис не за самата мен, а за самият него. Ще дойде време когато ще разкажа и за това. Аз съм пред Учителя на разговор. „Тези творчески енергии са токове, които се обменят между мъже и жени и ги обновяват. За да става обмяната безпрепятствено не трябва да има никакво съмнение и нищо плътско. Те трябва да бъдат отворени един към друг. Ти трябва да излизаш на разходка и да вземаш чист въздух. После трябва да си правиш разтривки на черния дроб от пъпа. Да си пазиш и съхранявах енергията това е цяло изкуство и знание. Любовта на физическото поле не може да се предаде. На човек колкото и да му даваш той никога не може да се задоволи. Хубаво е никак да не си го учил да му даваш, защото като го научиш ако някой път не му дадеш му става мъчно. Човек като се е наял мисли, че е разрешил проблема, но след пет-шест часа като огладнее вижда, че въпросът пак е открит за глада. Ще разрешиш проблемата само като влезеш във Вечния живот. Невъзможно е за човек да придобие Вечния живот без страдание."

149. КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИ На Изгрева ние имахме една малка къщичка, дървена, направена от греди, дъски, а комините бяха иззидани с тухли. Такива бяха почти всички бараки. Тук имаше една голяма южна стая и една малка северна стая и едно килерче за багаж. От начало ние с Борис живеехме там, но когато купихме къщичката на Симеоновското шосе, отдалечено на пет километра от Изгрева, то тази дървена барака остана на Изгрева, за да можем да отсядаме след беседа или пък понякога приспивахме там, за да не се връщаме късно. Тук в тази барака живееше и Станка, моята къщна помощница. Но след като се преместихме от Изгрева на Цанка й хрумна една стара идея да превземе тази къщичка, да се нанесе там, за да може да посреща гости, а мен изобщо да ме изселят от там, т.е. да ме заточат надалеч от Изгрева, да ме изолират съвсем и да ме премахнат като ненужна вещ и непотребна твар. Смятаха ме като най-малката ненужна Божа твар, която дори и по милост не би трябвало да живее на Изгрева. По онова време ние отстъпихме голямата южна стая на Боян Боев и той там се чувствуваше удобно в нея, защото беше слънчева, уютна, хигиенична и най-вече бе голяма и можеше да посреща гости, които се нижеха един след друг при него. Но Цанка си беше решила да вземе стаята, в която спеше Боев и да го прехвърли в другата тясна, северна стая, за Да може тя като сестра на Борис да се намести в голямата стая и по-късно да ме изгонят от къщичката. Един ден Неделчо Попов среща Станка - моята къщна помощница и й предава: „Отиди кажи на Мария да стъпи на краката си, защото ще й вземат стаята". Станка дойде веднага и ми предаде думите му, тогава аз скочих, стъпих на краката си, отидох на Изгрева и какво да видя. Цанка бе започнала да се разполага както си иска и каквото й хрумне и бе заявила пред Боян, че е рождена сестра на Борис и че сега тя ще се разпорежда там. Ама аз бях пьк законна съпруга. По закон Божий и по закон светски аз съм по-близко до Борис, Отивам при Боян Боев и го питам: „Брат Боян, какво става, научих, че теб някой иска да те премести. Ти искаш ли тази хубава, голяма стая?" „Искам я, но тя Цанка я е взела и каквото каже, това ще бъде." Аз по това време се занимавах с поддръжката на гроба на Учителя и за него се грижех от 1944 г до 1957 г. Борис се върна от работа и аз му казах желанието на брат Боян. „Щом иска брат Боян така да бъде." Аз само казах желанието му, но знаех, че той няма да му откаже и не исках да постъпвам по друг начин и да влизам лично с разправии с Цанка. Така и този път тя не успя да изгони Боян Боев от голямата стая. Борис нареди Боян да се върне в хубавата стая, а в малката стая остана да живее Станка - моята домашна прислужница. После отивам веднъж и гледам, че вратата е затворена с катинар, бяха я заключили. Аз взех един търнокоп и с него изкъртих и изхвърлих всичко настрана. Освободих бараката от катинара и от онези ръце, които бяха я затворили. Бяха дошли Цанка с рождената си майка на Изгрева и стояха там два месеца. Цанка беше си довела майката, за да може да действува с последното оръжие, което има срещу мен. Аз разбрах всичко и казах на Станка да не мърда от втората стая, защото тя спеше там. Искаха да изгонят Станка и да вземат стаята. Веднъж Станка ги заварва двете, че закусват и се разправят как да се настанят в стаята. Станка влиза в стаята, слуша ги как се разправят, но тя носела в ръцете си дърва за печката, но ги хвърля нарочно от високо на пода, чува се трясък, те подскачат уплашено както закусват. Казват й да спре, а тя отговаря: „Аз имам господарка Мария и господар Борис. И правя онова, което те ми нареждат". Те я наклеветиха на Борис, а той й се кара пред мен. А аз му казвам: „Тя е единствения човек, който ми съ-чувствува". Борис наведе глава и нищо не каза. Борис по това време непрекъснато беше там след работа на Изгрева, а мен ме бяха изолирали два месеца и бях на заточение във вилата. Искаха да ме премахнат, но не успяха. Бяха принудени да отпътуват за Габрово. А Борис преди това отстъпи и те чрез него въпреки всичко не можаха да ми се наложат и да прокарат плана си, за да ме отделят и отдалечат от него. Бях веднъж в безизходно положение и попитах Учителя: „Учителю, на кого да уповавам?" „Ще уповаваш на Бога в себе си." Понякога Учителят ще ми каже нещо строго, но после ще ми подаде ръка, ще ме измъкне от там където съм попаднала, защото е Учител и той учи ученика непрекъснато. И на него съм уповавала през всичко си време. По ония години когато нападките на рода на Борис бяха най-големи и остри имах чувството, че те воюват срещу мен като на кръстоносен поход. Ако единия не успее, следващия ден тръгва другия. Ако и той не успее, задава се третия. Следваха кръстоносни походи един след друг. Битките бяха безчет, а борбите непрекъснато. Какво ли не изживях тогава. Отивам при Учителя и го питам: „Учителю, кога ще престанат борбите и войните между хората?" Отговори ми: „Когато хората се обърнат към Бога". Разбрах, че този отговор беше насочен не само към моят проблем, който имах с рода на Борис, но той като отговор важеше изобщо за всички. Но да се обърнат хората към Бога беше труден процес - един се обръща към Бога, друг живее в стария си свят и воюва срещу теб. Е, тогава. Тогава търсиш помощта на Бога. Така и аз правех - търсех помощта на Бога, търсех помощта на Учителя и винаги имах един изход, през който преминавах към следващия етап, който ме очакваше. Бях спасявана от безизходицата, от безизходното положение, отдъхвах си за миг и при следващите мои стъпки изникваха нови неща, които трябваше да пребродя и да намеря брод, защото иначе щях да се удавя или да ме завлече водата на реката. Толкова страшни бяха борбите срещу мен, че ги наподобяват на вълни морски, които идваха на талази една след друга срещу мен. Имах много труден семеен път, стигащ до пълен абсурд във всичко. Той, Борис беше много добър, но изпадаше невероятно бърже под влияние на рода му, особено се стремеше да вземе връх Цанка и изведнъж той, лично Борис се опълчваше срещу мен. Не само това, че те воюваха отвън срещу мен, но ето пристъпваше и Борис с омраза към мен, с чужди, противни, вражески влияния, които носеше в себе си, идваше от вън с чужди влияния и започваше да ми говори неща, които бяха точно думите на майка му, на сестра му или на братята му. Аз ги познавах тези влияния и веднага ги отразявах тутакси. Спомням си идва веднъж, аз му отварям вратата засмяна, усмихната, посрещам го на врата, а той ми казва: „Да, ама ние те спасихме от тресавището, извадихме те от тресавището и сега ти трябва да се смириш и да служиш и не само да ми отваряш вратата, но и да ми целуваш краката". Аз изтръпвам, гледам го и виждам, че това не е Борис, а вътре в него е Цанка и рода му. Скачам и викам: „Вие ли говорите за тресавище, че аз ако не съм да те вадя и изваждам всеки ден от него ти щеше да се провалиш още през 1948 г. ако не бях. И твоята пиклива сестра ли? Аз си имам Учителя, имам Бог и Той е Който ме спасява и направлява. А ти не виждаш ли, че ти не си Борис, а си друг, чужд, ти си онзи, който проваля всичко. Не виждаш ли, че в теб е влезнал друг, че това е друго състояние, отивай, влизай в стаята и се преобличай". Борис се смути изведнъж. После сяда на стола и не може да излезе от това състояние дълго време. Тогава аз започвам да използвам един метод даден от Учителя, за да се справям с тези негови състояния. Тогава аз сядам пред пианото и започвам да свиря песните на Учителя и след 20-30 минути успявам чрез песните на Учителя да изгоня всички онези същества и състояния, които са били у него. После идва истинският Борис у него, той навежда глава засрамено и ляга да си почива на кревата. Като стане от кревата и се събуди все едно, че нищо не е било. Да, ама това да не мислите, че е било само един път. Тези борби с рода се повтаряха почти всеки месец поне един-два пъти. И ако сме се скарвали по между си то е именно при тези положения. Ставаха скандали. Онези, които бяха влезнали в него, онези същества и състояния бяха го завладели, те не отстъпваха, искаха чрез него и чрез Борис да управляват Братството. Ето тук бе моята най-важна и най-голяма задача. Да не позволявам чужди хора, чужди повеи, чужди сили, чужди амбиции да влизат в Борис и той да бъде използван за чужди интереси. И аз успявах. Имах си методи, за да се справя с тези негови състояния. Първо започваше голяма караница и след скарването ако той не се оправяше или ако аз не успявах да ги изгоня онези, които бяха влезнали в него и да го отърва от тях, то тогава аз сядах на пианото и чрез моите десет пръста и чрез изсвирените песни успявах да изгоня от него всички духове. Това беше една голяма моя работа, която аз вършех цели 50 години, но я разказвам само на теб, на теб, който пишеш това, защото ти беше свидетел тук през последните десет години на много борби, които аз водих и които ти видя. Ти беше изпратен да присъствуваш тук на финала, тук в този дом. Когато отивах при Учителя да се оплаквам, той ми казваше: „Е, вие сега с Борис всеки месец ще се поскарвате по един-два пъти, но ако беше Цанка на твоето място всеки ден щяха да се бият". Това беше мнението на Учителя за този родова развръзка. И затова Учителят не позволи Цанка да бъде десницата на Борис. А тя си имаше дом, имаше си мъж, имаше си салон в Габрово и братя и Братство там. Но както винаги се случва накрая тя се из-покара с всички там и накрая си избраха друг за ръководител и тя беше отстранена и накрая бе изгонена. А дотогава тя беше единствения ръководител-жена на братство в провинцията и единствената, която беше сменена от старите приятели. Това беше един голям урок за нея и поука за останалите. Аз съм на разговор при Учителя. „Понякога те поглеждам, че се качиш на някой висок връх и се зарадваш. После погледна, слезнала си в такава долина, че едвам се виждаш. Свила си се в колибката си и си казваш: „То в такава тъмнина няма смисъл да се живее". Но после погледнеш пак нагоре към върха и гледам те пълзиш, пълзиш нагоре докато се изкачиш пак." „Аз, Учителю, съм неуравновесен човек, в двете крайности се движа." „Ти в сравнение с другите си цвете. Да бяха всички неуравновесени като теб с мед да ги храниш. Ти си доста уравновесена по отношение на останалите. Когато ти прати Господ едно страдание, то вътрешно да се зарадваш. Ти си от безпокойните натури. Ти много се безпокоиш. Ти си в постоянно трептение като листата на трепетликата. Когато страдаш ще благодариш на Бога, че си жива, защото има по-лошо състояние. То е състояние на безчувственост. Мъртвите, които не проявяват към нищо интерес се намират в него. Ще се молиш и ще се свързваш с Бога и добрите хора, за да ти помагат когато се намираш в затруднение. Трябва да бъдеш окултен ученик вече. Ела при мен да те погаля. Аз искам да си добра." „Учителю, мислите, които ви изпращам по-добри ли са?" „По-добри са." „Учителю, ще дойде ли Любовта в мене?" „Ще дойде." „Скоро ли?" „Скоро. Ти сега ще живееш в Бога. Както слънцето като огрее целия свят и тебе грее. Така и ти дишаш в Любовта."

148. КОМАНДИРЪТ И СЛУГАТА Цанка се беше оженила за един много деен мъж. Отвътре и отвън от него излизаше такава енергия, че можеше да те удави. И тази енергия той я вложи навремето в търговия и дребно занаятчийство. Цанка беше поставена в много трудни положения в дома, в който отиде да живее като снаха. Как се справяше там - тя си знаеше. Може би един от моментите, които я караха да идва в София бе да намери отдушник и пролука, за да може да се избави от атмосферата на доведена снаха в онзи дом. Ето защо в годината тя по няколко пъти идваше на Изгрева на гости, за да види братята си, а те бяха трима -Борис, Николай и Стефан и разбира се да види и приятелите, както и да се срещне с Учителя. Но след като видя в мене, че аз съм й главният враг и след като започна открита война с мен нещата се влошиха както за мен, така и за нея. Отивам при Учителя и споделям, че ето Цанка е дошла на Изгрева и че отново започва да ми създава неприятности. Аз очаквам той да каже нещо за моя утеха, да ми направи забележка, че може би вината е в мен, а той рече: „Добре, че Цанка нямаше деца, защото нямаше да може да ги възпитава". Аз се огледах и се чудя защо така Учителят ми говори нещо съвсем друго, а не онова, за което го запитах. Но понеже се бях оплакала освен от Цанка, така и от Люба Славянска на Учителя, че искат да отнемат Борис от мен той отново каза същото: „Тя не знае да си възпитава децата". Защо Учителят ми говореше за възпитание на децата им - едни, от които не бяха се родили, а пък другите на Люба се бяха родили. Какво означаваха тези две положения? Аз си тръгнах за дома и не можах да си отговоря на този въпрос. Вървя и срещам една сестра, води две деца - едното плаче, а другото го пердаши, а то сърдито я ядосва. Срещаме сестрата и се оплаква: „Сестра, по-рано плачех, че нямам деца, родиха се, а сега плача от тях. От както се родиха не съм прочела нито ред от беседи на Учителя добре, че ходя поне на беседа в салона та това единствено ми остана". Сестрата продължи да се занимава с немирните си деца, а аз продължих за дома си. Нещо се разреши у мен. Всяка мисъл зачената трябва да се роди и като се роди да се възпитава и от резултата от възпитанието ще провериш каква ти е била мисълта и защо си я заченала. Това бе моето вътрешно разрешение на този въпрос. Та така разреших въпроса с Цанка и с Люба, оставих ги да си заченат онова, което бе у тях, да се роди и след време да го видим. Наистина по-късно всичко излезе наяве, но не само пред мен, но и пред другите. Видя се и всички ахнаха от изумление. По онова време Цанка беше написала едно писмо до една сестра от Габрово до София и се беше оплаквала от мене, защото аз не се съгласявах се нейните идеи и представи, които не бяха верни и които искаше да наложи на Борис и чрез него на Братството. Сестрата получава писмото, чете го и разбира, че за цялото това настървение срещу мен има някаква причина. Освен това тя е добре запозната с големите неприятности, спречквания между двете ни и че сме застанали като върли врагове една срещу друга. А тук нали е Школа, нали го има Учителя. И решава тя да отиде при него и да му занесе писмото, за да чуе лично от него как стоят нещата. Защото в такива случаи единствен критерий е думата на Учителя. Тя занася писмото на Учителя, той го прочита цялото, подава й го обратно и изрича: „Цанка иска да командва брата си. Тя си има мъж, него да командва. Марийка няма да изведе на лош път Борис". Сестрата тръгва да си върви, но все пак решава да дойде при мен и ми разказа целият случай. Аз мълча, но накрая казах: „Сестра, по този случай няма какво да кажа повече от Учителя. В тебе е писмото на Цанка и в тебе е думата на Учителя. Та ти си прецени самата как стоят нещата". Та така това доведе до един нов етап. На мен и на останалите стана ясно, че причината бе друга и противоречията също други, а предстоеше изясняване чрез големи борби и бъдни изживявания. Отново съм при Учителя и му казвам: „Защо имам чувството, че искам да се боря срещу роднините на Борис?" Учителят ме оглежда внимателно: „Това чувство не е твое, ти си го приела от другите. Това чувство е тяхно, те искат да се борят срещу тебе". Отидох си у дома. Размишлявах, подреждах нещата в себе си. Ами сега. Реших да отстоявам и да съм крайно внимателна с тях. И се убедих, че още от самото начало та чак цели 50 години след това винаги искаха да ме отстранят от Борис. Смятаха това за една най-важна тяхна работа, т.е. спасението на Борис от моите лапи. Да, такъв им беше израза - не само от лапите ми, но и от ноктите ми. Приемаха ме за хищник и звяр. А те горките не знаеха, че аз пазя Борис и от тях и от другите заради самия него. Но това ще го разкажа накрая. Непременно ще бъде разказано. Иначе не може да се разбере нищо. Ще дойдем и до финала и тогава сами ще определите как стояха нещата: кой беше звяра, чии бяха ноктите на хищника и кой беше спасителят на Борис. Родът на Борис беше настръхнал срещу мен още от самото начало. По-късно разбрах, че това се дължеше на едно изказване на Учителя за мен. В това изказване аз не виждах никакво противоречие, но те се бяха вкопчили в него и чрез него искаха да ме отделят от Борис, за да го използват след това за лични и користолюбиви цели. Та те представяха всичко така, че всичкия му род като че ли държеше много за него и искаха да го измъкнат от тресавището, в което бе попаднал. А тресавището бях аз. Та се дойде до невъзможното положение - непрекъснато чувах, че те искат само благополучието на Борис и затова е необходимо, че за да се спаси от тресавището трябваше да бъда отстранена самата аз. Стигна се до финала - или те, или аз. Тогава аз отивам при Учителя и казвам: „Учителю, роднините и рода на Борис много го обичат и много държат на него". Той се усмихва: „Много се лъжеш ако смяташ, че го обичат. Но се държат за него - тук си права". Излезнах си замислена, че после осмислена и накрая много озадачена. Ами сега това е ново положение. Какво означава всичко това? Значи корйстолюбие на рода и то с каква цел? И те се държат за него и с каква цел? Заради материална цел. Не, те бяха богати и заможни, а Борис работеше като мозайкаджия и беше черноработник. С каква друга цел? Защо се държаха за него и какво получаваха от него? Какво търсят от него и какво целят с това, че са го вързали с въже и се държат за него? Той върви по своят път, а те се държат за въжето, за което са го завързали. Тук трябваше да има причина и съответен отговор. Трябваше да се търси онзи, който издаваше командите да се кара завързаният Борис да вършее чуждо гумно. Навремето така българите вържат някой кон, завържат въжето на стожера на гумното, извадят дълъг камшик, подкарат коня и той трябва да вършее хармана. Тук беше станало същото. Борис бе принуден да вършее чужд харман. А аз исках да го отвържа, за да може да вършее друг харман, хармана на Братството. Ето там беше развръзката, която развръзка продължава вече 50 години. Аз съм пред Учителя на разговор. „Какво казах вчера за Любовта? Тя започва с онова противодействие, което човек прави на нисшата си природа. Злото не да го изкорениш, но да го изпратиш по неговия канал." „Учителю, например дойде съмнение у мен, какво да го правя?" „Съмнението идва естествено. Човек се съмнява в това, което не знае. Ти ще му кажеш, че в Бога няма място за съмнение. Какво има да се съмняваш в извора, който постоянно тече." „Учителю, какви са проявленията на плътта?" „Например, двама братя са: единият по-голям, а другият - по-малък. Баща им като им разделя нивата ако на единият даде повече, другият е недоволен и роптае: виж колко е лошо това. Той вместо да се зарадва, че брат му има повече и да каже на баща си: „Дай му още и от моето" е готов да се кара. Толкова са слаби и несигурни връзките на земята между хората. После, имаме две сестри, които обичат някого. Ако той даде на едната повече, то другата се сърди. Но те така се заблуждават. Той всъщност дава и на двете еднакво. Ти не гледай, че шишето е стояло дълго време на чешмата под чучура. То повече от половин кило не може да събере, колкото и да тече върху него водата. Другото се излива навън. Важното е колко събира шишето. Ако ти вътре в себе си имаш голяма вместимост, то ще събереш и ще получиш много от първоизвора. Павел казва за Любовта, че тя не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безобраствува, не дири своето си, не се раздражава, не мисли зло, а радва се на Истината, всичко претърпява, на всичко хваща вяра, на всичко се надява и всичко търпи. Любовта никога не отпада. Ще се учиш да обичаш и да работиш за Бога съвсем безкористно. Да си готова да се жертвуваш за него. Пък как Той ще се прояви към теб това си е Негова работа."

146. ИЖДИВЯВАНЕТО НА БОЖЕСТВЕНАТА ЕНЕРГИЯ Онзи, който попадне от начало в Школата ще се учуди на много неща непонятни за възприемане и обяснение. Школата бе място за учение и обучение. Учениците получаваха задачи за разрешение като имаха на разположение Словото на Учителя за своя теоретична подготовка. Понякога човек така затъваше до гуша в своята задача, че не му оставаше време да диша, а камо ли да чете и да се рови, за да види къде се вписва неговия случай, в кои закони или принципи дадени от Учителя. Тогава там беше Учителя и онзи със задачата отиваше при него за съвет и за помощ. Това се отнася за онези, които работеха, които не криеха нищо от Учителя и търсеха неговия съвет как да си решат задачата. А това означава, че ти си вътрешно приел Учителя като такъв и Божественото начало е това, което трябва да му се подчиниш. Само при такива случаи имаше правилен обмен между онзи, който отиваше при Учителя и хлопаше на врата му. Това бяха единици. В повечето случаи всеки знаеше, че тук е Учителя, но всеки беше свободен да си направи свой собствен опит, да си направи своята магария, та да се види магарешката му работа пред всички. Защото накрая магарето ще изреве та да го чуят всички, че голяма магария е станала. В такива магарешки случаи ние гледахме и се питахме що за магаре е това тук и защо това същество Учителят го държи на Изгрева, а не го прогони. Та какви ли не глупости, своеволия колкото си искаш имаше и когато си поискаш те изведнъж изкачаха. Беше срамно и болно да се гледат такива неща. Но останалите мълчахме и траехме и чакахме какво ще каже Учителя по този въпрос. А той оставяше учениците да правят каквото си искат и да си изживеят нещата така, както са вложени у тях и подредени в тях, за да могат да излезнат от тях, да се проявят и да се видят отвън очебийно. Отвътре не се виждаха, а само се усещаха. Но като излезеха навън те се виждаха и беше нещо съвсем друго. Не можеше никой да отрече, че тази негова постъпка, деяние, произшествие не е негова. Беше негова отвътре, роди го и след това то излезна отвън и зареве и му се чуе гласа. Следващият етап бе етап на оглеждане и преценяване на случката от всички и от самият него. Ако решеше да се коригира трябваше да почне от там, където бе стигнал и спрял. В този случай всеки виждаше безпомощността и безнадеждността на положението, в което бе изпаднал и на онова, което се бе проявило. И ако искаше да се поправи отиваше и се изповядваше пред Учителя, признаваше си грешката или ако не я виждаше, то той му я казваше. Учителят слизаше до неговият уровен и от това място започваше да внася подтик постепенно без да се усети онзи, комуто трябваше да се помогне и който бе дошъл при нозете на Учителя с примирение и вече с послушание. Тук го беше довела неговата опитност и неговото падение надолу в бездната. Учителят оставяше всеки да почне от там където е стигнал и всеки да се развива без скокове, и всеки да върви и да расте естествено. Той се намесваше в случаите, за да култивира у него онзи подтик около който се развиваха кълновете на някоя добродетел. Наблюдавала съм множество случаи, когато той се приближаваше и се снишаваше до онова стъпало на ученика, на което той бе застанал, подаваше му ръка и го подпомагаше да направи първата стъпка. А усилието беше от ученика. Може спокойно да се каже, че всички опитности, които ви разказвах се отнасят именно до този момент. Божественото не може да слезе с единицата, с голямото, а слиза с малките величини, с множеството от дребни, мънички величини и от там тръгва. За теб, който си паднал в бездната е важно да се хванеш за онова малкото, което може да те възкачи по стъпалата на спасението. Онова, което долу в човешкия живот на земята е сбор от добродетели, горе в духовния свят и в Божествения свят е единица и една Добродетел. Това е духовен закон, който ние не схващахме и не разбирахме, макар че Учителят още в първите години ни го каза. Човек се въздига и расте с малките величини. А Божественото слиза върху човека с малките подтици на духовното му пробуждане, така както горе на небето слънцето е огнено кълбо, а долу то изпраща лъч и ако го прекараме този слънчев лъч през призма той се разцепва на седем цвята, заема цветовете на небесната дъга. Затова Учителят когато се приближаваше при някой то той отиваше до неговият уровен и започваше с онова, с което онзи приятел имаше и разполагаше. Иначе другото бе насилие. Учителят веднъж при един такъв случай каза: „Аз като полея едно цвете, то като видят другите, то и те идват, за да го полеят". В това се заключаваше силата на малкия подтик вложен в човешката душа. Той трябваше да покълне като засято семе и в този процес се обединяваха и другите сили вложени в човешкото естество, задействуваха се в този общ център и от подтика покълваше стремеж, а от стремежа - действия и от него се задействуваше волята на човека, за да реализира и най-малката вложена в себе си добродетел. За вас това са думи, но за мен и за останалите, които ги изживявахме това беше процес на възраждане на човешкия дух. За вас са думи, но за нас бяха вложени дела в нашият живот, за нас бяха живот изживян и извървян в Школата. Само ако Словото влезе във вас, в душите и ви задвижи тогава ще можете да изживеете всички тези неща, през които ние минахме. Бяхме официално се събрали и живеехме заедно с Борис Николов под един покрив и в един дом. Бяхме се оженили - тази дума не ми харесва. По-правилно е това, че бяхме се бракосъчетали. Учителят веднъж каза: „Онези, които се обичат са вече оженени в Божествения свят. Онези, които се оженват на земята без обич вършат най-голямото престъпление към Божествения свят". Та въпросът за женитбата бе много важен въпрос и за нас по времето на Школата, така и за вас и за онези, които ще дойдат след вас. Ще намерите разрешение на въпросите, които ви интересуват само в Словото на Учителя и там е решението на онези задачи от личния ви живот. Там е ключът на знанието, което ще ви отключи вратите на вътрешното прозрение у вас. Бяхме женени, но родителите на Борис и роднините му бяха срещу този брак. Смятаха ме за натрапница на Борис. А майка ми също не искаше да се оженя за Борис - не го желаеше, не го искаше и не позволяваше да се оженя за занаятчия. Борис бе напуснал факултета и стана мозайкаджия. Моят брак с Борис майка ми го смяташе за свой личен провал в живота си. А пък родителите на Борис смятаха брака на сина си за мен като най-голямото нещастие, което можеше да сполети човек на земята. А пък Цанка - рождената му сестра, раздухваше някои изказвания на Учителя за мен, че Небето е било против този брак и че на един принц не му е позволено да взима жена от народа. Значи принцът е Борис, а пък аз съм Пепеляшката. Как го е казал Учителя това аз не зная и не съм била там. Но в думите на Учителя не се съмнявам стига да са предадени вярно и да не са изопачени. А единственият свидетел беше Цанка. Винаги се питах дали това е истината на моят живот. А мен лично Учителят ме изпрати при Борис, това аз чух и го видях със собствените си очи. Също и нееднократно Борис беше ми казвал, че Учителят пред всички му казал: „Мария на теб я поверявам". Тогава къде е загадката? Ще я чуете след малко. Оженихме се и Борис ме бе поканил да отидем на гости в Габрово при родителите му, за да ме видят и да ме огледат така както се оглежда млада булка или така както се оглежда, когато се купува крава на пазара. Сравнението не е случайно. Отидох при Учителя и споделих с него всичко. Каза ми: „Не ти трябва, защото ще те критикуват". Аз се върнах у дома, много умувах, нали трябва да видя свекъра и свекървата пък и няма какво да се плаша от оглеждане. Аз бях хубава и така бях построена, че не можех да се срамувам от някакъв да кажем недостатък в тялото си. Напротив, можех само да се гордея с него. Но ето аз не послушах Учителя и отидох с Борис в Габрово. Посрещнаха ни като че ли не бяхме младоженци, а добитък събран за разплод на рода им. Оглеждаха ме като добиче, което се преценява дали може да се загони при бик, дали може да се отели и колко мляко ще дава. Такъв беше пътят ми, че не отелих теле на рода им, нито пък им давах мляко. От брака нямахме деца. Всичко, което беше у мен аз го жертвах за Борис в разстояние на 50 години. А това беше нещо повече от саможертва. На втория ден в Габрово при гостуването ни сестрата на Борис -Цанка, направи скандал с него. Бяхме решили да отидем на екскурзия на балкана, но вместо това си тръгнахме обратно след една разправия. По пътя във влака обратно за София аз се простудих. Върнах се болна, едвам стоях на крака. Разбрах, че не мога да се справя сама, а пък Борис беше така устроен все едно, че не се отнася нито за него, нито за онези около него. Научих се, че Учителят се е върнал на Изгрева и помолих една сестра да ме подкрепи, изправих се, вдигнах очи и видях Учителя как минава на 50 метра от мен. Нямах сили да тръгна, нямах сили да извикам, а само мислено се съсредоточих към него и го помолих за помощ. Той, вървейки леко се обърна към мен, погледна ме и си продължи пътя към стаята. Аз разбрах, че Учителят вече е уведомен за състоянието ми и лека-полека се върнах в стаята и легнах на кревата. На следващия ден Учителят дойде при мене на гости да се уведоми за състоянието ми. През същата нощ аз получих облекчение -това беше помощта му. Аз съм в кревата и лежа, а Учителят седи на стол и разговаряме, но за други неща, а не за това - за моето пътуване до Габрово. След десетина минути той си отиде. Аз бях наказана за непослушанието си и боледувах дълго като млада булка и накрая оздравях. А за моето непослуша-ние там в Габрово се провали екскурзията, стана голям скандал, развихриха се човешки страсти на омраза и бях отхвърлена и отречена като тяхна снаха. Накрая тези развихрили се сили ме удариха, настигнаха ме по влака и така аз се разболях. Трябваше да платя за иждивяването на Божествената енергия, за непослушанието към Учителя особено ако ученикът не се е вслушал в съвета на Учителя, защото окултният закон не подминава и не прощава, защото Божествената енергия е много скъпа, ценна и Бог единствено се грижи за нея да отива там където е нужно и необходимо. Небето се грижи за правилното иждивяване и правилното съхраняване на тази енергия. Небето за времето и за човешкото време не се грижи толкова, защото времето за него е безконечно и безкрайно. Единствено, което Бог се грижи да съхрани и да запази и да вложи там където една идея трябва да се реализира това е Божествената енергия. Има една формула от Учителя - „Бог не е в Слово, а в Сила". Имаше една сестра, чийто син по време на войната бе заминал на фронта и дълго време не бе получавала писмо от него. Като всяка майка тя бе разтревожена и уплашена и накрая тръгна да търси Учителя на Изгрева. Той по това време беше на екскурзия в Симеоново. Сестрата пристига там и разказа, че синът й е на фронта и че няма никаква вест от него. Попита Учителя сина й жив ли е? Учителят се наведе към земята и започна да чертае с една пръчка една окръжност и да пише нещо в нея. След малко вдигна глава и каза: „Отивай в София. Като си отидеш у дома твоят син ще бъде там". Сестрата е разтревожена, уплашена, разплакана, целува ръка на Учителя и бърже, бърже се запътва към София. Отива си у дома и какво да види: синът й се върнал жив, здрав и целеничък. Само онзи, който е свързан с Небето може да получи чрез него необходимата помощ. Тя идва и се втича у човека само ако има предварително създадена връзка между човека и Бога, тази връзка се създава от вярата и по нея става духовното съединение между човека и Невидимия свят и само по нея се втича и върви Божествената енергия към онзи, който има нужда от нея. Има един стих от Писанието: „На ранина ще те видя, Господи". На ранина човешката душа може да направи общение с Бога. Разказваше същата сестра, че нейния син тръгнал и заминал в Италия на някаква екскурзия и дълго време не се обаждал. Отново отива при Учителя и го запитва какво става с нейния син, да не би да му се е случило нещо, че няма никаква вест от него. Учителят вдигнал глава, загледал се в пространството, мълчал дълго време, накрая свел глава към нея, погледнал я и казал: „Нищо му няма. Момчето ти е добре и трън няма да го убоде, ще се върне жив и здрав". Минават десетина дена и в един ден тревожен за майката на вратата се чука и влиза завърналият се син. Майката плаче от радост и го прегръща, че синът й се е върнал жив и здрав. А пък той за утеха казва: „Какво си заплакала, не бой се. Дори с трън не се убодох". Той без да иска повтаря думите на Учителя, сестрата трепва, усмихва се и мислено изказва благодарност към Учителя: „Не нам Господи, а на Твоето име въздай слава". Ето това е един стих от Писанието, където човек е разрешил правилно задачата си и когато е направил общение с Бога, и когато е получил закрила от него той може правилно да оцени и да каже, че не на него, а на Онзи, Който с десницата го е окрилял в бедата, само тази десница е свещена и славата принадлежи на Нея. Аз съм на разговор при Учителя. „Учителю, трябва ли човек да има желание или пък да се отрече от тях?" „Има три вида желания: на настроението, на разумността и на Любовта. Желанията на настроенията са за човека и с тях и без тях е все едно. Колкото ще ти донесат радост, толкова и скръб. Ако нямаш билет за университета добре е да отидеш в театъра. Ако нямаш билет за Божественото то отиди в университета. Но ако имаш и трите ще предпочетеш последният - да отидеш в университета и да учиш. Ще дадеш на другите двата билета - туй е жертва, а жертвата е нещо велико." „Но ако аз нямам билети?" „Ти имаш Божествен билет. Щом дойде настроението един глас ти каже: „Марийке, не правиш добре". Воините ги събуждат с тръби, за да идат на работа, а други ги събужда един сън и той отива също на работа. Някъде човек трябва да бъде положителен. Вчера като се връщахме от Витоша видяхме едно момченце, което караше колата си с тухли и четеше. И ти трябва да караш колата си и да четеш. В Невидимия свят има един закон: всяко добро желание се благославя. Великите духове помагат. Те са толкова оптимисти. Ти пропадаш, а те ти кажат: „Няма нищо" и в края на краищата видиш от всичките тия противоречия излезло нещо много хубаво. Какво значи да проявиш характер? Например, кажат ти, че след като си вземеш изпита, след два дена ще умреш. Но ти пак отиваш, за да си издържиш изпита. Няма да кажеш: „Щом ще умра, няма защо да се мъча, за да държа изпита". То ти е определено в програмата да го минеш на земята. Не е важно дали ще живееш след това или ще умреш, важно е да си изпълниш програмата за това, за което си слезнала на земята в този живот. Важно е да си ученик в Школата и да си взимаш изпитите редовно пред своят Учител."

145. ОТПЛАТАТА Преди да бъда изпратена от Учителя в света аз трябваше да мина една Школа. Как я минах само аз си знам - не беше лесно. От една страна трябваше да се справям с много мои вътрешни състояния и наследствени черти в характера ми, които носех от родителите си, а да не говорим за онова, което самата аз имах от предишните си прераждания. От друга страна трябва да се спомене противодействието, което срещах от родителите си и те бяха решително срещу едно такова занимание. От начало те мислеха, че това е временно увлечение и не ме възпираха, но постепенно отпора се засилваше и те настръхнаха срещу мен и поведоха битка на живот и смърт. Но аз бях единствената дъщеря на майка ми, която бе светска жена и се стремеше да поддържа едно положение на светска дама в обществото през годините 1915-1925 г. От трета страна трябваше да уча онова, което Учителят ми задаваше, а това поглъщаше много време и много сили. А да не говорим, че трябваше да се приложи всичко онова, което бях научила от Учителя. А дали го прилагах или не това знаех аз, знаеше го и Учителя, когато отивах при него на поредният урок. От това как прилагах или как се провалях Учителят съдеше за бъдещата си работа с учениците при тяхната самостоятелна работа. По-късно когато се отвори Школата той прилагаше някои изпитани методи върху мен и то главно в даване на резюмета да се правят по четени беседи или пък след слушане на същите. По-късно задаваше теми по различни въпроси и всеки ученик трябваше да развие темата. Сега ако на вас ви задам такава тема вие ще вземете да се ровите, да четете какво е написано в беседите и все ще попаднете на нещо. Но тогава Словото на Учителя не бе дадено, то започна да се дава чрез нас. Как чрез нас? Ние бяхме опитно поле, ние бяхме тези съзнания, в които Учителят засаждаше семената на Словото си така както се засаждаха семена в разсадника на Борисовата градина навремето, от които поникваха фиданки, че по-късно ги разсаждаха като млади дръвчета. Ние заварихме по онези години паркът с младите дръвчета. Ето така Учителят работеше с мене. Вероятно нещо израсна в мене от семената що бе той посял, после като пораснах на фиданка той ме посади в света и що бури, що гръмотевици, що светкавици минаха върху мен през тези години трудно е да се разкаже и възприеме. И в тази Школа аз трябваше да се справя с ревността, а това е една голяма динамична сила и която сила се опитвах да я насочвам като ревност към изучаване Словото на Учителя. Но тя понякога се обръщаше и отиваше в друга посока и се изразяваше към ревност по отношение на други ученички в Школата и от тук идваха големите конфликти. Това ставаше не само с мене, но и с другите. Много трудно се справяхме с тази ревност, която у жените се проявява много по-силно, защото те работят със сърцето си, т.е. с чувствата си. Ами как трябваше да се справя със завистта? Да завиждаш на тогова, който има нещо в себе си, което го има не даром, а го е изработил с времето си като качество. Хайде превърнете завистта в един стремеж да придобиете вътре в себе си тези качества, които ги има в другият и комуто завиждате. На думи е лесно, но я го направете. Тук при Учителя трябваше да се работи понякога със сълзи, друг път със зъби и нокти. Но тези зъби и нокти не са насочени навън към другите, а те са навътре към самата себе си, към онзи живот, който го носехме от памти века. Да изтръгнеш нещо от себе си и да го победиш и изхвърлиш навън това бе битка и война за отстраняване на всяко едно отрицателно качество на един пораснал плевел в теб. Ами користолюбието изразено и в материални блага или в други прояви за външно преуспяване. Ами омразата? Вие да не мислите, че това нещо не намираше храна у нас? Макар че тази Школа бе наречена Школа на Любовта то това бе един Висок идеал, който ако го приложим в един момент поне една стотна част, то следващият момент трябваше да се борим с още 99 части, които ни побеждаваха и те ни проваляха в нашият' опит за решаване на нашата задача. При Учителя аз трябваше да се науча да желая доброто на своите братя и сестри и трябваше да се науча да обичам безкористно. При един случай когато се оплаквах на Учителя за неправилното отношение на една сестра към мен, която злословеше по мой адрес въпреки добрината, която й бях сторила, той ми каза: „Направи доброто и го забрави". Да, доброто аз бях направила и щях да го забравя и бих го забравила, но тя злословеше към мен. А аз си казах: „Ето една неблагодарница" и тръгнах след това да се оплаквам на Учителя. Ето ви пример как не можах в този случай да си реша правилно задачата. Друг път при други случаи помогнахме на един брат и сестра и материално, и морално, и с една услуга. Направих го като сестра и като ученик. Но защо в мене се загнезди една мисъл, че тези хора трябва да ми бъдат благодарни. А те се оказаха неблагодарници. Ами сега. Отивам при Учителя и разказвам случая. „Давай, давай колкото можеш и не чакай да ти се плати, защото губиш." Аз бях дала, но чаках някаква човешка благодарност, която е все пак заплащане за услугата. Услуга за благодарност - това е заплащане. И тук разбрах, че онова, което правех аз го правех за тях, но като че ли търсех някаква отплата от тях изразена в някаква симпатия към мен и благодарност. Но така се развиха нещата, че те двамата се опълчиха срещу мен. И това ме доведе до вътрешно противоречие и при Учителя разбрах, че в тези два случая бяха допуснати нарочно тези неща с мене, за да се добера до една истина. А тя бе следната. Трябваше да се науча да обичам Бога над всичко, да Му служа беззаветно, самоотвержено и да Му оставя Той да се грижи за мене. Тогава Учителят ми каза следното за разрешаване на този случай: „Ти работи за Бога и остави Той да работи за тебе". По-късно разбрах, че да работиш за Бога бе да работиш за цялото и общото благо на всички и тогава, давайки своят дял за единното начало на живота ти като частица от тази верига ще получиш онзи дял, която те прави част от този живот и част от приобщаването ти към Бога като човешка душа дошла да учи, да прилага и да служи чрез Словото на Учителя. Ще ви разкажа един случай. По онези години Учителят е пътувал от село на село, от град на град и правел своите френологически изследвания, измервал е главите на българите, проверявал е техните възможности и качества и е вършел своята работа, за която ние днеска едвам можем да се догаждаме. Една година той е бил в село Койнаре, Белослатинско при един свой почитател, преспал там и на следващия ден излезнал по улицата да се разходи и да огледа селото. По едно време от пред се задава свещеника на селото. Учителят го поздравил, разприказвал се с него и му казал: „Отче, днеска не ми изглеждаш много добре. Много си умислен". Дядо поп го изгледал и му отговорил: „Остави се, да знаеш каква беля ме сполетя. Имах една хилядолевова банкнота, като че ли вдън земя потъна, Сложих я някъде да я скрия от жена ми и децата, а сега разбрах, че съм я скрил и от себе си, Три дена нито мога да спя, нито мога да ям". А по онова време една банкнота от хиляда лева беше много голяма пара. Учителят се усмихнал и му казал: „Недей да се кориш, отиди си у дома и на твоята маса има една дебела Библия, отвори Библията и на страница 867 ще намериш твоята банкнота". Дядо поп веднага тръгва, обръща се и тичешком отива в стаята, отворя Библията и намира въпросната банкнота. Целунал банкнотата, целунал и страницата на Библията пък решил да прочете какво е целунал на тази страница. За негово най-голямо учудване това е била книга на пророка Осия, глава 10, стих 1. „Израил е лоза, която се разпростира и дава изобилно плод за себе си. Според множеството на плодовете си умножи олтарите. Според хубостта на земята си хубави направи истуканите". Замисля се дядо поп на онова, което е прочел и си казал: „Ето Израил е наистина голяма лоза и разпростира лозинките си навсякъде, ето и аз съм Божий служител ама и този дето ме срещна и той е клонче от голямата лоза на Израил". А духовният Израил това е държавата на Йехова, държавата на Духа Господен. В Писанието има един израз: „Блажен онзи народ, чийто Господ е Бог". Ето в тези времена се виждаше духовният Израил и неговият господар, Който бе Господ на Силите и Бог на Боговете. Разказах ви са цената на благодарността. Аз съм на разговор при Учителя. „Трябва човек да търпи страданията. Като дойде страдание и човек е недоволен - нищо не му се прави и нищо не му се ще - тогава да се качи в умствения свят. Обективният ум е по-високо от нисшите чувства. А има морални чувства, които са по-високо от обективният ум. Човек пострада и като дойде радостта пак забрави страданието. Човек трябва да страда докато му се втълпи и докато си научи урока. Никой не може да влезе в Царството Божие ако не е достоен. Тука няма изключения. По-нататък като се срещнете с разумните същества трябва да им разбирате езика и да се съобразявате с техните закони. Те са строги щом някой не изпълнява, казват: „Какво търсиш ти тука? Как си дошъл?" и веднага го изпъждат навън". „Учителю, защо на едни не само, че нуждите им са задоволени, но имат и излишък, а пък други търпят нужда?" „Това на вас ви се вижда безпорядък. Всъщност всичко е наредено много справедливо. Тези, които търпят нужда - това е последица от тяхната карма". „Е, хубаво, но аз виждам, че тези, които имат излишък не са по-добри, следователно не са вършили по-добри дела в миналото?" „То не е благо. Богатството, което им се дава не е привилегия. Господ ги издига на високо, за да ги смъкне от по-високо, за да си научат урока на смирението". „Учителю, аз съм хвърлена вече от високо." „Има хора от вълча порода. На тях Господ гледа могат ли да обичат децата си, ако могат казва: „Щом могат да обичат своите деца ще могат да обичат и другите". „Учителю, аз от кои съм?" „Ти си от недоволните. Ти се въртиш около оста си, значи стремиш се към себе си. Има стремеж и към Бога. Земята обича своите деца - хората. Тя им се радва и ако те й се отнемат, тя ще страда. Да, земята има душа. Тя е много по-голяма от видимата земя. Да кажеш някой ходи по коленото, то не съзнава, но има едно разумно същество, което съзнава, че някой ходи по коленото му. Така е и със земята. Тя не съзнава, но душата й съзнава и се грижи и урежда съдбата на своите деца. А земята същевременно се върти и около Слънцето." „Учителю, как трябва да постъпя, за да помогна на брат си Славчо. Аз мисля, че той трябва да се ожени." „Ти ще му пишеш едно насърчително писмо. Е, по Божествено другояче се разрешава въпроса. По Божествено човек сам никога не забравя доброто, което му е направено. Пък този, който прави добро трябва да го направи заради Бога и на него да уповава." „Учителю, у дома ми моите родители и братята ми - всички страдаме." „Е, тежка карма имате. Трябва да я изплащате. Няма мърдане, ще ви накарат да си я изплатите."