Iskri4ka

"Задачата на Ярмила от Учителя и разрешението й от трите сестри" Минаха години. За нас Паневритмията бе празник на душите ни. Какви кръгове бяха тук, на "Изгрева", и на Седемте езера на Рила! Тогава смятахме, че това ще трае вечно. Но ето, веднъж Учителят извика при себе си една сестра. Казваше се Ярмила. По произход тя бе чехкиня, но бе отраснала в София. Беше балерина и хореографка. Отива тя при Учителя, а Той в присъствието на няколко сестри й нарежда: "Сестра, вие трябва да оправите гимнастиките на Паневритмията". Учителят искаше да каже, че тя трябваше да оправи упражненията, които се играеха неточно и невярно. "Но, Учителю, аз едва ли ще мога!" "Ще можеш. Ще ти изпратим помощник за това." Тези думи на Учителя останаха запечатани в главите ни. И тези думи не са се изличили досега от съзнанието на онези, които ги бяха чули. Учителят си замина. Минаха няколко години. Веднъж на Паневритмия стана някакъв спор. Спряхме и се огледахме. Видяхме, че едните грешат, но и другите грешат. Тези, които правеха забележка грешаха, но другите, които бяха съветвани, също грешаха. Огледахме се, и се оказа, че всеки играе Паневритмията така, както си я знае. А приятелите не я знаеха добре. Не бяха я научили добре. Бяха изминали много, много години от времето, когато всяко упражнение се изучаваше на поляната поотделно, в присъствието на Учителя. По-късно всеки идваше, влизаше в кръга, оглеждаше се как играят онези пред него и играеше според тях. Оттам се дойде до разноезичието. Тогава си спомнихме думите на Учителя, казани на Ярмила. Освен това през 1938 година беше излязла от печат голямата книга "Паневритмия". Но упражненията, описани от Боян Боев, не бяха правилно описани. Бяха описани по начин, който не бе ясен за онзи, който за пръв път ще се обучава по книгата. Не беше ясен и за самите нас. Навремето не желаехме да обидим брат Боян Боев. А сега, след заминаването на Учителя, трябваше да се предприеме нещо, за да може всички еднакво да играем Паневритмията. Нали това е целта - хармония в мисли, чувства и действия. Това е фактически Паневритмията на земята. Тогава аз, Мария Тодорова, извиках Елена Андреева - стенографката на Учителя - и се уговорихме да започнем тази работа. Извикахме и Ярмила. Нали Учителят бе казал, че тя трябва да оправи упражненията на Паневритмията. Тя беше балерина, беше хореографка, имаше двигателна култура и знаеше от балета как точно могат да се опишат и дадат упражненията. Но се оказа, че и тя не ги знае добре. Тогава ние ги показвахме - аз и Елена Андреева. Намерихме и една млада сестра, която да ни бъде като манекен-модел и чрез нея се показваха упражненията. Името й е Магдалена Иванова Петрова. Тя ги играе, а ние седим отстрани и коментираме всяко движение - как трябва да се играе и как трябва да се запише. Така работихме няколко месеца и свършихме тази важна работа за Паневритмията. Направихме протокол и се подписахме трите: аз - Мария Тодорова, Елена Андреева и Ярмила Менцлова. Във всяка от нас остана по едно копие от текста, направен за обясненията на упражненията. След това аз извиках фотографа Васко Искренов и той засне всички упражнения, които ние играехме с Ярмила. На всяко упражнение ние позирахме и заставахме в характерна за това упражнение поза и така той направи всичко може би към 80 пози. После той направи снимки, които бяха номерирани и прибрани. Така ние, трите сестри, свършихме една голяма работа. И Ярмила успя да изпълни задачата, която й бе дадена от Учителя. Вече знаехме - каквото и да се случи в бъдеще, въпросът за Паневритмията е уреден и няма да има никакви спорове. Беше съставен нов текст и обясненията, които ние дадохме, бяха напълно достатъчни, а снимките, които трябваше да се прибавят към текста ни даваха основание да мислим, че този проблем е разрешен. Успокоихме се, че свършихме и трите една задача, оставена от Учителя - така, както трябва. Какво стана по-нататък? Елена Андреева прибра едно копие и после, след години, го размножи. Което е най-важното, тези умножени копия отидоха на много места, но понеже не бяха написани имената на съставителите на този текст, никой не знаеше историята на този труд. Нямаше коментар и описание на цялата история по нашата съвместна работа. А това трябваше да стане, да се направи. Но не се направи, защото тогава смятахме, че не трябва да се изтъква личността какво е направила. Дойде време и Елена Андреева предаде текста на Анина Бертоли, която живееше във Франция, в Париж, за да го отпечата на френски език. Елена извика една художничка и като й показваше упражнение след упражнение, тя направи скици на упражненията и тези скици бяха отпечатани от Анина Бертоли. Книгата излезе от печат. Какво беше учудването на Елена, когато забеляза, че преводът не отговаря на оригинала. А тя знаеше френски толкова, че да може сама да провери. Аз се възмутих и ядосах. Упрекнах Елена. Тя също се възмути и решихме да проверим как стои въпросът, след като се говори с Анина Бертоли. Оказа се, че Анина си е преработвала текста така, че да бъде по-добре схванат от французите. А защо ли? Тя издаваше едно малко списание на френски език "Житно зърно", като материал за това издание й се предоставяше главно от Борис Николов. Когато научихме, че тя свободно си перефразира мислите на Учителя, й направихме забележка. Но тя обясни, че от буквалния превод на френски французите нямало да разберат нищо. Чудно как българите разбират, когато се превежда френска литература, а французите не могат да разберат това, което се превежда от български! Ако това е вярно, изводът би бил един - че французите са по-нискоинтелигентни от българите. И за да не обиждаме французите и да не възхваляваме българите ще споменем, че това е една много стара история. И една стара теза, застъпена по-рано от Михаил Иванов още по времето на Учителя - че беседите на Учителя не могли да се преведат на френски, защото французите, като много интелигентни, не могли да разберат нищо. Затова той, Михаил Иванов, най-интелигентният от всички българи - роден на земята българска, отива в Париж и обяснява на умните французи своето обяснение и тълкувание на беседите на Учителя. По този начин се доказва, че беседите на Учителя могат да се предадат на французите само от най-умната глава, родена по земите български. От тук следва, че Словото на Учителя е една обикновена залъгалка и то само за глупавите български глави. Е, питам аз тогава, защо Всемировият Учител слезе между българите, облече се в плът и кръв българска и даде Словото Си чрез българско четмо и писмо? Ще можете ли да ми дадете отговор? И като го дадете, ще видите, че всички такива застъпващи се тези, че Словото на Учителя не могло да се преведе и че не могло да се разбере от французите, а трябва да се преразказва, са чиста измислица и посегателство срещу Словото на Учителя. Не стига това, но и тук, на "Изгрева", се явиха братя, които започнаха да преразказват Словото на Учителя в писмена форма, за да може интелигентният българин да проумее чрез тяхното описание какво представляват беседите на Учителя. Е, какво ще кажете на това? Това не е ли посегателство срещу Словото на Учителя? Преценете сами. И се определете още отсега на чия страна сте! Беше 1970 година. При мен веднъж дойде един млад брат, който се загледа по окачените снимки над моето легло. Погледна той една снимка, поразгледа я и видя две фигури, облечени в бели дълги носии, с разперени ръце да танцуват. Разпитва ме и аз му казах, че това сме аз и Ярмила през времето, когато бяхме млади и когато работехме върху новия текст на "Паневритмията", който дадохме трите - Елена, Ярмила и аз. Братът си записа всичко. След това отиде при Елена и Тя му разказа онова, което знаеше. Освен това тя му подари и му надписа едно копие от онзи текст, над който ние бяхме работили. След това братът дойде и представи своя план - че иска всички негативи или снимки от Васко Искренов, за да направи албум, който да приложи към текста. Накрая нещата се сведоха дотам, че Борис Николов, който бе прибрал негативите и снимките, не пожела да ги даде. Братът упорствуваше - настояваше и убеждаваше, че само след двадесет години никой няма да знае тази история и че сега е времето да се подредят нещата и материалите, докато сме живи. Той беше прав, аз го поддържах, но Борис отказа да ги даде. А защо ли? Той отказа по същия начин, както навремето, след издаването на моята песнарка, отказа да ми позволи да събера на вечеря у дома приятелите, на групи по десет души, и да им покажа оригиналите на Учителя. Ако беше това станало, нямаше да има спор досега. Но той не ми позволи и сега - спорове колкото искаш. Сега Борис отново махна с ръка и не позволи да се реализира този план. Аз съм напълно убедена, че след двадесет години, когато нашето поколение си замине, вие няма да знаете как да играете правилно Паневритмията, а ще се появят много спорове. За да се разрешат споровете, ще вземете оригиналния труд на трите сестри - Ярмила, Елена и Мария - и ще намерите онези снимки или негативите, които Васко Искренов направи. И тогава проблемът с Паневритмията ще бъде разрешен. Ще си направите албуми и ще следите как ние сме показвали упражненията. Ако не ви харесваме, ще намерите някой художник да направи скици по нашите движения и така ще ги отпечатате като приложение към нашия - на трите сестри - труд. Единственото, което остана за вас, е да се доберете до оригиналите на тези четири копия от текста, който ние ви оставяме, както и оригиналните снимки. Дано този, който ги съхранява, проумее, каква беля за втори път ми направи моят брат и съжител Борис. И така, за втори път бе ми направена беля и ми се попречи да си завърша работата. Това бе една задача, поставена от Учителя. Да не смятате, че това е нещо случайно? В Школата нямаше случайни неща и събития. Това всичко бе определено да се случи. Защото една грешка води до друга грешка. Най-важно е непослушанието на ученика към Учителя, което се изразяваше в Школата в своеволие - всеки правеше това, което му уйдисва. Ако един съхранява нещо, той смята, че е над другите и може да решава техните съдби. А това води до своеволие и до груби грешки. Тези грешки доведоха до всички неразбории, караници, спорове и естествено се дойде до 1957-1958 година. Това бе закономерно. След заминаването на Учителя имаше ярко изразени личности, които се намесиха, подведоха и останалите, създадоха се групи и всичко се обърка. Когато се намеси личността и индивидуалността у човека и ако това не е съобразено с Божия план, всичко се обръща наопаки. Трябва личността да се впрегне да работи за Бога, а индивидуалността на човека да даде своя богат опит от миналото в името на онази работа, която се върши за Бога. Та по този случай мога да кажа, че двете бели, които ми бяха направени, бяха последица от едно своеволие и непослушание на ученика към Учителя. Друго обяснение няма. Сега е 1970 година и знаете ли какво ще стане с всичко това? 1. Ще се укрият снимките, които правихме с Ярмила и с фотографа Васко Искренов. Ще се държат нарочно скрито и покрито и няма да се показват, за да се появят множество спорове за Паневритмията. 2. Оригиналният текст за обясненията на упражненията от Паневритмията, които бяха направени от Елена Андреева, Ярмила Менцлова и Мария Тодорова, ще се захвърли и ще се държи като апокриф. Никой няма да знае какво представлява този труд и кой го е направил и има опасност дори да се загуби. Елена Андреева наистина го умножи в няколко броя, но тя не отбеляза авторите и не направи коментар в едно предисловие към труда, за да обясни как и по какъв повод е създаден. Преди известно време идва един брат и ми показва този свитък. Аз го запитах знае ли какво представлява това и се оказа, че той нищо не знае. Аз го изпратих при Елена Андреева, за да му разкаже всичко. Ако този брат успее да направи нещо и да потвърди историческата ценност на този труд, това ще бъде все пак една завършена работа за Школата. 3. След време ще почнат да излизат различни издания на "Паневритмията", като всеки издател ще си обяснява това, което му изнася. Сега в България печатът на нашата литература е забранен, но в чужбина е разрешен и аз чувам, че някои сестри пишели "Паневритмия". Какво могат да пишат? Ние, които бяхме тук, при Учителя, свършихме тази работа. Ще вземат нашия колективен труд, ще го преведат на съответния език и ще приложат снимките, които направиха Ярмила и Мария или най-малко скици на упражненията по снимките. Това е пътят. Друг път няма. Другият път е от лукаваго! Изберете и намерете истинския път! 4. Проверете след двадесет години, а сега е 1970, проверете след двадесет години как стоят нещата. Ще знае ли някой от вас, че има такъв оригинален труд на трите сестри, с което е изпълнена Волята на Учителя? Ще знае ли някой от вас, че има и снимки на упражненията, направени от Ярмила Менцлова и Мария Тодорова? И ако това не знаете, и ако тези неща не сте ги виждали, знаете ли кой ще бъде виновен тогава? Ще бъде виновен онзи, който сега, през 1970 година не разреши да се направят от снимките най-малко десет албума и да се раздадат на десет места. Ако беше направено това, към тези десет албума щяха да се приложат умножени десет текста на оригиналния труд на трите сестри. И тогава въпросът за Паневритмията за следващите поколения щеше да бъде разрешен. Щяхте да имате нотния текст от "Паневритмиите", които са издадени по времето на Учителя, щяхте да имате думите на "Паневритмията" от Олга Славчева и щяхте да имате обясненията на упражненията от трите сестри - Елена, Ярмила и Мария. И накрая, като приложение, пред вас щяха да бъдат снимките на Ярмила и Мария, направени от фотографа Васко Искренов. И всичко щеше да бъде направено така, както Учителят бе наредил да се направи. А сега работата се обърква. Сега разбрахте ли кой ми направи най- голямата беля пред Учителя? И не ми позволи да си изпълня задачата така, както трябва пред Него. Това е човекът, когото истински съм обичала и обичам и за когото жертвувах себе си вече над петдесет години в съвместен живот с него. Той попречи не само на мен, попречи и на другите, попречи и на вас. Защо? Сега, като четете това, вие знаете ли правилното обяснение на упражненията и знаете ли как се играят те? Не знаете. А кой е виновен за това? Отговорете си сами. 5. И когато се явят разни издания на "Паневритмията" с упражнения, показани от хора, които изобщо в Братството ги нямаше като някакво значително присъствие, е, тогава какво ще правите? Кому ще вярвате? На онези ли, които в чужбина могат да печатат, имат пари за това и ще ви направят луксозни издания, но с неверен текст? Какво ще отговорите на това? 6. Ето сега се яви и един друг проблем. Един младеж завърши българска филология. Беше син на наша сестра и брат. Баща му беше фотограф и направи много снимки от времето на братския живот, Школата и Учителя. Направи и филм за Учителя. Този брат се казва Жорж Кьосев. Но неговият син Гриша взе, че си състави нов текст на "Паневритмията". И понеже беше научил от баща си фотографското изкуство, взе нотния текст от "Паневритмията", отдолу сложи своя собствен текст и направи една книжка от фотографска хартия. Дойде това време да се яви човекът, който да промени текста на "Паневритмията". Дойде и това време да се коригира онова, което е създадено от Учителя, чрез Учителя и посредством учениците на Школата. И това всичко е публикувано през времето на Учителя. Дойде време да се коригира Божественото. И този младеж Гриша изтъкна онези изказвания на Учителя, че истинската Паневритмия не е още свалена и дадена и че истинският текст не е даден, а трябва да бъде даден в бъдеще време. Тези изказвания на Учителя са точни и верни, но аз обясних в предишния си разказ какво означава именно това. Истинската Паневритмия е горе, в Невидимия свят. Там, където Светлината се нарича Виделина и където е Светът на Мъдростта - свят на музика и хармония. Там се намира и истинсксият текст на Паневритмията в Слова, но тези Слова не са обикновени слова - те са във вид на Божествена Светлина, наречена Слава. Това нещо този младеж не го знае, защото не чете беседите и ако ги чете, трябва да проумее именно това, което казах преди малко. И така, въз основа на тези изказвания на Учителя за Паневритмията, той, обикновеният човек на земята, с обикновеното човешко съзнание на земята, тръгва и коригира и изменя онова, което е дал и свалил от Божествения свят Великият Учител, Всемировият Учител, в Когото бе Божественият Дух, Господният Дух и Христовият Дух - в една света Троица в Неговото тяло. Живият Бог бе на земята и на "Изгрева", а той, обикновеният човек, тръгнал да коригира онова, което лично Бог съизволи тук на земята, пребивавайки между българите, да свали и даде на човечеството. Как ви се струва всичко това? Смятате ли, че това е случайно? Случайни неща в Школата няма. И накрая за най-голяма изненада, този младеж Гриша дойде лично у дома и ни поднесе своето творение като най-голям дар на Борис Николов. Аз стоя като втрещена. Аз съм изненадана, потресена съм, възмутена съм. Обръщам се към Борис и му казвам: "Виждаш ли каква нова беля ти направи на Учителя и на Братството, като не даде да се извадят онези снимки с Ярмила и мен и да се направи албум за "Паневритмията", за да се приложи към текста, който ние, трите сестри, направихме? Ти не ги даваш, а ето, дойде време и се намериха хора, които извадиха нови думи за текст на "Паневритмията". Утре ще извадят нови упражнения и нови обяснения. И ти ще носиш отговорността за това!" Той стои, мълчи и нищо не казва. Дори прие с голяма благодарност изданието на Гришата. Е, питате ли ме как съм живяла с този човек петдесет години? Но този път няма да мълча и ще кажа истината, защото трябва някой да я каже. И трябва да я знаете! А вие ще си проверите сами колко струва тази истина. Аз знам. Дойде онзи млад брат, който искаше да извади нашите снимки с Ярмила, да направи десет албума и да ги приложи към десетте текста на оригиналния ни труд. И като разбра за новия- текст на "Паневритмията", направени от Гришата, вдигна такъв скандал на Борис и се кара с него дълго време. Но Борис мълчеше. Нищо не сполучи този брат. Борис не ги даде тези негативи и толкоз. А защо ли? Има си причина за това. Това беше позицията на "майстор Борис". Навремето Борис Николов и Георги Радев си хвърлиха дипломите и вместо да отидат в университетите и да станат асистенти, доценти и професори, единият остана на "Изгрева" и превеждаше разни романи. Накрая се стигна дотам, че Георги Радев преведе на български три книги и напечата най-големия враг на Учителя и на Бялото Братство. Този автор беше Бо Ин Ра. За него Учителят бе казал, че е окултист, обърнат с главата надолу и представител на Черната ложа. Пред мен лично Учителят бе казал за Георги Радев, че една от грешките му е, че си е скъсал дипломата и че не е отишъл да работи там, където е трябвало с тази диплома. И Борис Николов хвърли дипломата и стана майстор-мозайкаджия. А беше викан нееднократно за асистент в ботаническия факултет, но беше подведен, заедно с другите младежи, от сили, които ги накараха да напуснат университетите и да станат мозайкаджии. През времето на Учителя тази група не влияеше върху Братството, понеже старите приятели движеха цялата организация. Но след 1945 година, след заминаването на Учителя, мозайкаджийската бригада, като най-компактна, превзе ръководството на Братството. Изведнъж се оказа, че не бе подготвена, защото беше сама се изолирала от обществения живот на страната. И когато трябваше да се вземат решения за Братството, те се оказаха неподготвени и издигнаха един лозунг, че важно е Божественото, а всичко, което е в света е от лукаваго. Или по-точно, законите на обществото и на държавата не се отнасяли за нас. Направиха се груби грешки, след което се дойде естествено до процеса преz 1957-58 година, когато трябваше да се учи един урок, даден от Христос преди 2 000 години: Божието - Богу, а Кесаревото - кесарю. Това непослушание датира още от времето на Учителя, когато възрастните приятели си бяха издигнали друг лозунг - че Учителят разбирал от духовни и Божествените въпроси, но не разбирал от земните и човешки работи, а те, като по-оправни и практични, знаели какво да правят. Получиха се драматични събития с много от тези приятели в личния им живот, когато онова, което бе им казал Учителя, те не изпълниха. Те не изпълниха и онова, което трябва да се направи за Братството, понеже смятаха, че Учителят не разбира и не е вещ в земни и човешки работи. Накрая старите приятели направиха поразии. Младите след тях също направиха поразии и накрая - сега, 1970 година, "Изгревът" го няма. Сега вече се -руши и се правят посолства. Това е нещо закономерно след толкова грешки. Сега е 1970 година. Изминали са двадесет и пет години от заминаването на Учителя. След двадесет години ние може и да не сме живи, но тогава ще има ли кой да ви покаже как се играе Паневритмията? Едва ли. Тогава ще си намерите оригиналния текст и снимките, които правихме с Ярмила и въпросът е разрешен за вас и за нас, които ще бъдем вече в Невидимия свят. А този младеж Гриша, който се опитва да коригира Божественото, създадено и дадено от Учителя, той ще има възможност да научи своя урок и да разбере какво значат окултни закони в Школата на Учителя. Например, проверете след десет години какво е станало с неговата професия като литератор. Проверете какво е станало с неговия личен живот и със семейството му. Проверете какво е направил с професията си, с какво се занимава и с какво си изкарва прехраната. Сега е 1970 година, а проверете след двадесет години какво е направил той за себе си и за близките си с професията си, със семейството си, с таланта си и т.н. Има едно правило в Школата - когато човек започва да прави бели и пакости още в самото начало, когато влезе в Братството, той продължава да ги прави тези бели до края на живота си. Окултни закони са това и те управляват Школата на Учителя. И което е най-важното, когато Гришата си направи нов текст на "Паневритмията" и го извади на книжка, дойдоха при мене онези, още живи сестри-поетеси, които искаха още по времето на Учителя да създадат нов текст на Паневритмията. Те идват и са възмутени. Аз ги изслушвам и ги питам: "Вие от какво сте възмутени? От това, че се намери един Гриша и че ви превари и измисли нов текст на Паневритмията? Той не ви е преварил. Нали вие бяхте онези, които искахте да пишете нов текст на "Паневритмията"? През цялото време това искахте, проектирахте тази мисъл, тя вися и витаеше над "Изгрева" вече четиридесет години и ето, намери се един младеж на име Гриша, който хвана тази ваша неосъществена идея и я реализира. За това вие носите също вина заедно с него - защото идеята е ваша, а изпълнението - негово. Вие и той образувате едно цяло - това, което коригира Божественото в Словото и в Школата на Учителя." Те се разсърдиха и ми казаха, че няма вече да стъпят в дома ми, докато са живи. Остава ми да ги оплаквам, че няма да ми дойдат на гости и да ми донесат своето благословение с присъствието си. Има ли право някой от вас да си направи нов текст на "Паневритмията"? Аз съм съгласна да си направите нов текст на "Паневритмията", но също да си създадете нова музика, да си създадете нови упражнения, да си намерите начин да си направите друга Школа и да си привлечете външни хора от света да ви изучават всичко това, което сте измислили. За това съм съгласна. Но да създадете нещо с цел да промените и коригирате онова Божествено, създадено от Учителя и да отклонявате онези, които са изпратени в Школата на Учителя - това е престъпление към Школата и нарушение на окултните закони в нея. А който ги наруши, той си носи последствията. Ние бяхме свидетели на много драматични истории. Вие, следващите поколения, ще се убедите лично в това, няма да ви се размине. 7. Има и един друг проблем. Идват и ми казват, че във Франция хората на Михаил Иванов играят Паневритмията с валсова стъпка - така, че я играят в по-бързо темпо, защото французите били много темпераментни. Това са глупости. Проверете какъв ритъм имат българските хора и особено шопските и проверете какъв ритъм имат френските народни танци. Сравнете ги и ще видите къде има повече динамика и темперамент. Освен това, лично Учителят, заедно с Кирил Икономов, с хронометър бе отбелязал колко секунди трябва да трае всяко упражнение. Учителят лично го е определил. И това е точно така. А че някой иска да промени темпото на Паневритмията, това не е случайно, защото в Школата на Учителя случайни работи няма. Казват онези, които са били там, на гости на Михаил, че пеели песните на български, но ги пеели малко по-иначе. Ние го познаваме Михаил Иванов от времето на Школата и знаем какво беше мнението на Учителя за него, и знаем какви поразии направи тук. Още са живи онези, които бяха потърпевши от него. Те могат да ви разкажат много неща. Често задават въпроса, защо Михаил използува Паневритмията и братските песни, но не чете Словото на Учителя от Неговите беседи, а си говори негови собствени неща. Отговора ще намерите, когато прочетете бележките по частния разговор на Учителя с онези възрастни приятели и си го прочетете. Аз съм ги чела, ние сме очевидци и знаем много добре как стоят нещата. Как стоят ли? След заминаването на Учителя, Михаил Иванов се обяви срещу Учителя и Го обвини, че се бил уплашил от комунистите и затова избягал от земята. Имаме свидетели за това. Освен това, той се обяви за учител на Бялото Братство - преправи се като Него, направи си същата брада, същата прическа, същите одежди и почна да имитира същата фигура. Дори си направи снимки и ни ги изпрати, за да се убедим, че той е вече истинският учител и че Учителят се бил вселил в него. И започна се една голяма борба, в която взеха участие всички възрастни приятели и го изобличиха. А ние знаехме много добре как са нещата. А и онези, които го поддържаха тука, знаеха как са нещата, но не им изнасяше и твърдяха противното. И накрая - той с песните на Учителя и с Паневритмията се стреми да направи фокус, да създаде поле, да вземе енергии и светлина, която идва чрез Паневритмията и чрез песните и с този капитал да работи за своя сметка и да си провежда онова, което говори като окултизъм. По отношение на неговото знание Учителят бе категоричен, когато бяха изпратени на Учителя негови написани неща. Тогава Учителят нареди: "Изхвърлете тези трици и този боклук от стаята ми!" А някои сестри, доброжелателки на Михаил Иванов, бяха ги оставили нарочно в стаята на Учителя, за да ги види и да ги благослови. Но тези сестри не изпълниха нареждането Му и не ги изхвърлиха от стаята Му. Влизам веднъж при Учителя и Той се обръща към мене: "Вече цяла седмица всеки ден казвам на някои, да изхвърлят тези трици от стаята ми и няма тук ученик, който да изпълни моите думи." И Учителят с ръка посочи книгите и брошурите на Михаил Иванов. Казах: "Учителю, аз ще изпълня Твоята Воля!" Наведох се, взех ги и ги изхвърлих, като ги оставих пред бараката на онези, които бяха ги вкарали в стаята на Учителя. Така че въпросът с Паневритмията, с песните, които се пеят и играят от хората на Михаил Иванов във Франция е нещо, което ни е ясно, познато още от времето на Учителя и ние знаем Неговото становище. Освен това, ние проверихме със живота си всичко това. Нашите отношения с Михаил Иванов бяха скъсани. На процеса 1957-58 година срещу Братството следователят по делото и прокурорът ми казаха лично така: "Ние проверихме по нашите канали и се убедихме, че вие нямате никаква връзка с чужбина и с Франция. Ако имаше и най-малкото съмнение и доказателство, всички щяхме да ви окачим на бесилото като чужди шпиони и диверсанти." А това щеше да стане, защото новата комунистическа власт се пазеше от чужд шпионаж и чужди влияния. И воюваше и изкореняваше всяко съмнение за чуждестранни връзки. Тогава видях пръста на Небето и на Учителя, който бе взел мерки преди това. Нашите отношения с Франция бяха скъсани като от двете страни бяха разменени най-силни обвинения. Ние преминахме през този етап. А вие ще се учите от нашите грешки и ще минете по-нататък в следващия етап. Ето няколко паралела за времето, когато се даваше Паневритмията от Учителя, времето, когато Паневритмията се играеше след Неговото заминаване и за времето, когато Паневритмията трябва да се изучи от вас и да се изиграе с чистота на мислите, чувствата и упражненията.

"Думите на Паневритмията - на Олга Славчева от "Изгрева" и на Асавита от Божествения свят" По времето, когато се даваше Паневритмията, когато Учителят я сваляше отгоре, от Невидимия свят, присъствува една сестра и Го запитва: "Ама Учителю, тази Паневритмия същата ли е, която е видял брат Методи Шивачев на небето на връх Мусала?" Учителят я поглежда и казва: "Ние правим тези упражнения, както ги правят в другия свят. Те не са измислени, те са снети отгоре. Тези упражнения са свързани с физическия, Духовния и Божествения свят". "Ама Учителю, това същата Паневритмия ли е от небето на връх Мусала?"- настоява сестрата. "Истинската Паневритмия не е още дадена. Тя е горе на небето. Тя служи за идеал на човешката душа и човешкия дух. Чрез нея те се хармонизират със световете, които са над тях. Тя ще се свали, когато дойде другото човечество. То ще има други тела - духовни тела. С тези физически тела вие не можете да издържите на онази Паневритмия от Небето на връх Мусала. Нашата Паневритмия е Паневритмия на човешката душа и на човешкия дух, слезли на земята. А онази истинска Паневритмия е за човешкия дух и човешката душа, които са горе в Невидимия свят и търсят общение с Бога. Ние тук търсим общение с Бога с нашата Паневритмия, а онези горе търсят общение с Бога с тяхната Паневритмия. Когато човечеството се обедини в едно, когато човек стане пробудена душа и животворящ дух - тогава ще се свали истинската Паневритмия. А дотогава ще изминат много лета, години, столетия и хилядолетия." "Ама Учителю, нашата Паневритмия ще има ли Слова както онази на връх Мусала?" - пита отново сестрата. "Ще има и ще изпратим същество отгоре, което да даде думите на нашата Паневритмия" - казва Учителят. Минават няколко дни. Учителят извиква Олга Славчева, която бе поетеса. Годината е 1934. "Ще можете ли, сестра, да напишете думи за музиката на нашите упражнения?" Олга се стеснява: "Но Учителю, дали ще мога да ги напиша? Много е сложно това за мен. Ще улуча ли да подредя думите в съответствие с мелодията и да не загубя ритъма? Страх ме е, Учителю." Учителят се усмихва и казва: "Ние ще ти помогнем. Ще ти изпратим едно същество, което ще ти помогне за текста. То ще ти продиктува думите за музиката на отделните упражнения." Учителят замълчава и се усмихва. "Е, щом е така, да се опитаме и двете - аз и това същество. Но как и кога ще дойде то?" Учителят й казва деня и часа, в който ще пристигне това същество. Олга Славчева започва да чака деня с нетърпение, а след това с тревога. Какви ли не мисли й минават през ума. Какво ли ще бъде то? С какво ли ще бъде облечено? С какво тяло, ами ще го познае ли? Ще може ли да го чуе добре? Въпроси безброй и никакъв отговор. Олга започва да става все по- възбудена от ден на ден. Това не е шега работа. Та тя ще има посещение от Невидимия свят и то не "на гости", а по работа, дадена от Учителя. Идва денят и уреченият час. Олга Славчева сяда на масата - приготвила е много листа и много моливи за всеки случай. Идват часът и мигът. Олга започва да усеща едно вдъхновение, което обхваща цялото й същество, мисълта й се прояснява, погледът й се разширява и получава дълбочина, пред нея седят нотите на отделните упражнения. И тя започва да чува в себе си думите, които се подреждат една след друга. Олга ги записва на белия лист. Таман е завършила две-три упражнения и на вратата се чука - влиза някаква сестра-комшийка да й иска на заем това или онова. Олга й казва, че има работа. "Та това работа ли е? Седнала нашата Олга и си пише поезия. Поезия и утре ще си пишеш. А сега аз съм ти дошла на гости и освен това ти искам нещо на заем." Олга не на шега се разсърдва, скарва се с нея и я изпъжда, защото си има работа. Сяда отново на масата. Но всичко е отлетяло. В главата й няма вече светли мисли, в сърцето й няма вече благородни чувства и няма вече полет за вдъхновението. Няма нищо. Всичко е отлетяло. Останала е в нея само сръднята и разправията с нейната комшийка. Олга веднага разбира, че е изиграна от духовете на онази, другата ложа, почва да плаче и да иска прошка от това същество. Но няма отклик, няма ответ. Цяла нощ Олга не мига, не може да заспи. На следващата сутрин отива при Учителя и Му разказва всичко плачешком. Учителят я гледа строго: "Защо не взе мерки срещу пакостливите и тъмни сили? Те видяха светлината, която слезе от Небето върху тебе и над тебе и веднага изпратиха своите служители да ти попречат." "Учителю, не предполагах, че такова нещо може да ми се случи и тук на "Изгрева", тук пред Вас. Ще мога ли да поправя грешката си?" Олга плаче, пада на колене и със сълзи облива коленете на Учителя. Учителят се навежда и я повдига. "Добре, след тридесет и три дни това същество ще дойде отново в уречения час. Но не се ли справиш този път - ще отговаряш пред Бога. Защото това същество се изпраща от Божествения свят само и само за да даде думите и да ти продиктува текста на Паневритмията". С това Учителят приключва разговора, а Олга се навежда, целува Му ръка и си тръгва. Отива си Олга Славчева у дома и започва мъчително да отброява дните. Само тя си знае как са минали тези дни един след друг. Не говори с никого, затваря се в себе си, нейната вечна слънчева усмивка изчезва от лицето й. Приятелите й смятат, че е болна. Разпитват я нуждае ли се от нещо, има ли нужда от помощ? Тя отхвърля всички предложения. Предварително вече е сложила капаци на бараката, затваря ги отвътре, затваря прозорците, затваря вратата и я залоства. Окачва на вратата и прозорците няколко одеала, че и дори да чука някой - да не може да се чува. Приготвя си газена лампа, свещи, кибрит и много моливи и хартия. Отново идва мигът. Познатото чувство на вдъхновение - мисълта й се прояснява, вижда светлина над себе си и в себе си. Започва да чува думите: "Аз съм Асавита. Идвам от слънцето, за да ти продиктувам думите на отделните упражнения от Паневритмията. Изпратена съм за теб и идвам от Божествения свят". Олга записва всичко. Започва Олга да записва дума по дума и нанася думите под нотния текст. Работата продължава няколко часа. Накрая се разделят като приятелки. Същия ден Олга отива при Учителя и Му поднася текста на Паневритмията. Учителят го одобрява. Накрая Олга разказва за думите на Асавита. Учителят кимва с глава. "А ще мога ли, Учителю, да я видя още веднъж?" "Зависи от теб. Ще я викаш и ще се молиш за нея. Всичко зависи от теб." На следващата година Олга Славчева издаде една малка книжчица, озаглавена "Паневритмия". Годината на издаване е 1935. Горе, в левия ъгъл на корицата, бе сложено името Асинета. Цената е 5 лв. Сега ще е цяло чудо, ако е запазена някоя и друга книжка. В същата книжка Олга Славчева помести и думите на три песни от Учителя, които Той й бе дал да напише. Това са "Бершид Ба", "Пролетна песен" (в книжката е отбелязано заглавие "Пролетта пристига") и "Песен на малката буболечка" (в песнарката - "Малката буболечица"). Същата година - 1935 - Олга Славчева издаде една книжка: "АСАВИТА - Божествена песен". На корицата, в горния ъгъл е написано Хелмира. Асавита идва от слънцето, посещава Олга Славчева и, като й дава името Хелмира, повежда я на път за слънцето. Когато пристигат там, тя чува мелодии познати, думи познати - чува песните, които Учителят е дал на земята. Така че музиката, текстът, игрите и движенията, които тя вижда на слънцето, били почти същите, като Паневритмията на Учителя на земята. Хелмира вижда с очите си, че мелодията и движенията са свързани неразделно в едно, в няколко последователни свята - физическия, Духовния и Божествения свят. Който иска, нека прочете внимателно тази книжка. Художничката Цветана Симеонова е нарисувала прекрасна картина- приложение към книжката, наречена "От земята към слънцето". По онова време на "Изгрева" имаше много поетеси и всички се ядосваха и ревнуваха, защо Учителят прие текста на Олга Славчева. Всички бяха убедени без изключение в това, че думите на Олга Славчева за Паневритмията не са хубави, че няма рима, че не са ритмични, че няма вътрешна хармонична отмереност, че словоредът е такъв, както й е паднало на езика на нашата поетеса. Изобщо, всяка от поетесите на "Изгрева" смяташе, че би написала сто пъти по-хубав текст. Това убеждение у поетесите остана дълги години, дори и след заминаването на Учителя. Дори когато си замина Олга Славчева, отново се повдигаше въпросът, че е необходим друг текст. През времето на Учителя, през 1941 година, бе издадена една книжка "Паневритмия. Песни на хармоничните движения. Музика и движения от Учителя". В тази книжка има увод, а след това раздел "Основи на Паневритмията", в който Учителят дава принципите на Паневритмията и законите и силите, които са я създали. Там, на стр. 14, точно и строго е отбелязано: "Паневритмията се основава на законите на съответствието между идея, дума, музика и движение". По този начин Учителят категорично обявява, че Паневритмията е дадена, идеята на Паневритмията е свалена чрез музика, облечена е в движение и са сложени подходящи слова за отделните песни. А който иска, може да се запознае по-подробно със седемте принципа на Паневритмията и ще види тогава, че онова, което е дадено от Учителя, не може да се пипа и преиначава. Защо ли? Защото на стр. 14 пише: "Законите на паневритмичните упражнения са написани в целия Всемир". Е, питам сега, кой смелчага ще реши да коригира Божественото? И кой е онзи, който ще тръгне подир изопачаване на Словото на Учителя, на Неговите песни и на Паневритмията Му? А всеки, който е писмен и може да чете, нека прочете онова, което Учителят е дал в тази книжка като "Основи на Паневритмията". Аз съм наблюдавала как ние играехме Паневритмията и как я пеехме, когато играехме. Беше нещо неописуемо. Виждах как мелодията, думите и движенията се сливаха в едно. За нашето поколение това бе голямо преживяване - беше небесно откровение за нашите души и досег с една истинска реалност - тази на Духовния свят. Когато играехме Паневритмията, братята и сестрите от нашето поколение, ние се пренасяхме в друг свят - света на човешките души. Долу ние крачехме и играехме, а горе душите ни се рееха в онзи, другия, небесния кръг на Паневритмията, горе в Невидимия свят. Така се образуваха два кръга - единият кръг долу на поляната на "Изгрева", където ние - нашите тела - играехме, а другият кръг бе горе на небето - там душите ни се бяха подредили в кръг и играеха. Не минаваше Паневритмия, когато сестрите да не споделяха с Учителя това свое преживяване от играта в двете "Паневритмии". Едната долу на земята, а другата горе на небето. Песните с думите на Олга Славчева съединяваха този кръг долу на поляната с онзи кръг горе на небето. Усещахме, чувствувахме как небето и земята са се съединили чрез нашите песни, как ние играем долу, а душите ни играят и танцуват също горе на небето. Това за нас бе общение на душите, бе съединение на човешките души, долу - с нашите тела и горе - с песните ни в Невидимия свят. Тази връзка, един път образувана в живия кръг на Паневритмията долу на земята и горе на небето, тази връзка остава вечна. Затова Паневритмията - със словата, движенията, мелодията и ритъма - е връзката между човешката душа и човешкия дух с човешкото тяло на земята и връзката на духовните ни тела със съществата горе в Невидимия свят. Този свят е свят на Мъдростта, където всичко е хармония, музика, чистота и Виделина. Словото на Учителя предхожда Виделината, музиката и хармонията, защото Словото на Учителя идва от Света на Истината, който е свят на Божествения Дух и Божествената Душа. Затова Паневритмията бе свещенодействие за нас на поляната на "Изгрева". Тя бе посвещение на нашите души, които играеха горе в Невидимия свят и създаваха втория кръг на неръкотворната, истинската Паневритмията. Това за нас беше Паневритмията - свещенодействие и посвещение. "Има хармония и ритъм в цялото Битие. Целият Космос е проникнат от музика и движение, съчетани в едно. Това е именно Паневритмията (стр. 15)." Е, разбрахте ли какво е Паневритмията и че тя е свещена? Че тя е недосегаема, неръкотворна за человеците по земята, тя е Идеал за човешката душа и човешкия дух.

Паневритмията на "Изгрева" Минаха години. Дойде уреченото време да се изпълнят думите на Учителя. Беше 1934 година. Една привечер бяхме се събрали на полянката на "Изгрева" около Учителя, говорехме за музика, за песни и някой спомена за българските народни песни и хора. Учителят помоли насъбралите се да изпеят хороводни песни и да ги изиграят. Изиграха ги. После попита могат ли да изиграят някои хора? Братята и сестрите се хванаха за ръце и изиграха няколко хора от различни краища на страната. На "Изгрева" имаше представители от цяла България. По онова време нямаше млад човек, който да не може да играе хоро и ръченица. Та ако това не може да прави - него за нищо не го бива. На село не знаеш ли да играеш хоро, не можеш да се ожениш. Така че тази вечер всички с удоволствие се надпреварваха да покажат какво умеят и какво знаят. Учителят наблюдаваше как народните песни се превръщат в хороводни песни и хора. Наблюдаваше как българските песни и ритми преминават в хора със стъпки и движения. Това наблюдение и разучаване продължи над два часа. През това време Учителят обясняваше вътрешния мистичен език на някои стъпки и ритми на българските хора и обясняваше от къде водят началото си, от коя окултна школа идват, пренесени от българите. Жалко, че това никой не го стенографира, защото обяснението никога не се повтори вече. А ние така бяхме се разпалили от хората, че бяхме в една необикновена възбуда. После Учителят взе цигулката си, изсвири някои мотиви от народни песни. Той обясняваше кои са първичните мотиви, обясняваше смисъла им, а после обясняваше кои са вторичните и как са вмъкнати по-късно. Това продължи дълго време. Накрая Учителят изсвири с цигулката си няколко мотива, които Той бе изчистил и които според Него идват от първоизвора, от първоизточника на българската народна душа. Поиска да види от нас какви движения ще им сложим и как ще съпровождаме тези мотиви с нашите движения. Един показа едно, друг показа второ. Въодушевихме се. Учителят ни спираше и ни показваше най-типичното за момента движение, съобразно мотива, който Той бе изсвирил. Ето така започна да се дава Паневритмията. Музикантите бяха около Него. Започна се една денонощна работа. Сутринта ние бяхме на пианото в салона, уточняваше се мелодията, записваше се, обясняваха се стъпките и движенията. От това време има няколко снимки, на които се вижда как Учителят е седнал на стол, няколко сестри са пред Него в поза за игра, а на пианото е седнала сестра и свири. Ето така се работеше през деня. Вечерта се събирахме и показвахме ги вече като мелодия, стъпки и движения. Вечерта Учителят продължаваше до късна доба да свири в стаичката Си и да уточнява пасажи, докато ги даде окончателно в изчистен вид. Това бе един труден, продължителен етап, както за Учителя, така и за музикантите, така и за останалите. Трябваше да се намери идеалната хармония между мелодия, ритъм и движение. Накрая тя бе намерена и дадена. Бяха създадени двадесет и осем упражнения с мелодия, ритъм, движение, последователно свързани в едно цяло, подчинени на вътрешни духовни закони. Паневритмията е израз на духовни закони и чрез нея между силите на човека и силите на природата става пълна обмяна по законите на хармонията, която съществува в Живата Природа, в Духовния свят и в Божествения свят. След известно време Учителят даде и Пентаграма, а това е онзи Пентаграм, който Учителят беше дал на първите братя от Синархическата верига и който висеше по стените в домовете на старите приятели. Когато се отвори Школата, ние този Пентаграм го виждахме по стените на старите приятели. Учителят го даваше само на онези, които бяха разрешили правилно своята задача с Школата на Учителя. Това беше посвещение за ученика. Един ден, както се бяхме събрали около Него, Той каза: "Сега е дошло времето да свалим този Пентаграм от картините във вашите рамки, които висят по стените и да го приложим на земята". Така и стана. Това са упражнения за редици от по пет двойки, насочени към центъра, които в своето движение заемат петте върха на Пентаграма - Любов, Мъдрост, Правда, Истина и Добродетел. Искам да спомена също, че в началото на Школата Учителят бе създал една вътрешна група от сестри, в която бях включена и аз, на която Той четеше лекции, беседи, като всяка сестра при всяка сбирка представляваше дадена добродетел, с която се работеше. Тази, която беше на ред да бъде на върха на Пентаграма, ръководеше сбирката. Учителят седеше, слушаше и даваше Своите напътствия. На следващата сбирка друга сестра заемаше върха на Пентаграма. Така Пентаграмът, с петте си върха, се въртеше от дясно на ляво и всички се изреждаха. В онзи етап Учителят дава беседите пред класа на Добродетелите. Това го споменавам, защото Школата бе минала през този етап на вътрешна работа с Пентаграма. Сега дойде времето да преминем и да я проектираме навън от себе си в движение и музика. Така бе даден "Пентаграмът" от Паневритмията чрез Учителя. След известно време Учителят даде и "Слънчеви лъчи". Това е по- сложна композиция. Двойките са разположение в 12 лъча, насочени към центъра. Те олицетворяват Мировата Любов, която идва от центъра на Вселената и отива към периферията. Тези дванадесет лъча са заобиколени с един кръг от двойки. Идва момент, когато човекът, дошъл на земята, трябва да се пробуди, да му се отвори съзнанието и да влезе в него онази Мирова Любов като Светлина. Това е пробуждане на човешкото съзнание. Следващият етап е да тръгне отдолу нагоре, т.е. от периферията на Вселената към центъра й с така наречената Космична обич. Това започва с песента "Ти си ме, мамо, човек красив родила". Оттук започва възходът на човека и пробуждането на неговото съзнание, навлизането в Свърхсъзнанието чрез Виделината в него. От този момент човек излиза от затворения кръг на личния си живот, а българинът излиза от затворения кръг на неговата народна песен. Учителят беше казал: "Четиридесет години съм работил, докато изкарам българската народна песен от затворения кръг". Оттук се започва възходящият път на българското съзнание към Свръхсъзнанието, което трябва да се добере до Словото на Учителя. Само онзи българин, който е пречупил този затворен кръг и го е отворил в себе си, може да тръгне по възходящия път на вътрешната Светлина на съзнанието си. Този вътрешен път на Светлината в неговото съзнание ще го заведе чрез Виделината в Духовния свят. Там той ще намери Словото на Учителя. Вие може да четете беседи на Учителя и пак да не се доберете до Словото Му. Защото първо е необходима Светлина във вашето съзнание, а след това трябва да дойде Виделината на Словото на Учителя във вашето съзнание и да се срещнете с Него. Друг път няма. Оттам започва отвореният път и освобождаването от затворения кръг на българското съзнание за Школата на Учителя. Школата на Учителя е Светлина и Виделина на Словото Му. Когато се даде Паневритмията, така се случи, че дойде и Методи Шивачев от Нова Загора, който беше учител там. Приближи се до Учителя, целуна Му ръка. Учителят му поръча да дойде при Него, когато започна да се играе от Паневритмията. Той дойде при Учителя, а Учителят го покани да седне на пейката до стожера с лампата, където Учителят обичаше да седи. Методи наблюдава, накрая, след като свърши Паневритмията, заедно с Учителя се приближихме до него. Учителят се обръща към него и го пита: "Е, Методи, какво ще кажеш? Това сега тук, на поляната, същата Паневритмия ли е, която видя горе на Мусала, на небето?" Методи поглежда приятелите, които са радостни и щастливи, с грейнали лица, поглежда и Учителя, застанал до него и казва: "Това, което видях горе на небето на Мусала и това, което видях тук, на поляната - не са едно и също нещо. Онова горе на Мусала бе съвършенство от музика, движение и хармония, а тук е нещо друго". Учителят го поглежда, но вече сериозно: "Да, истинската Паневритмия не е още свалена. Истинската Паневритмия е горе в Невидимия свят. Тя не може да се свали в онази чистота от форми - движение и музика - на земята. Ако се свали така, както е горе на Небето и се играе на земята, ще се разруши земята. Тя ще се свали в следващата епоха. Паневритмията е хармония на човешката душа и на човешкия дух, направили общение с Бога. Засега човешката душа и човешкият дух могат да направят общение с Бога в пълна хармония само горе, в Невидимия свят, в света на Мъдростта, където е истинската Виделина и Светлина на човеците." "Ами тази Паневритмия, Учителю, каква ще бъде тя тука?" - обади се една сестра. "Тази Паневритмия тук е свалена за българската душа и българския дух. Тя трябва да се свали отгоре, да премине през българската индивидуалност, да премине през българската личност, да премине през българската народна песен, през българските хороводни стъпки, за да се съчетае хармония между мелодия, ритъм и движение. Защото българската душа и българският дух са определени да съчетаят тази мелодия, ритъм и движение и да направят долу на земята общение с Бога и с Великия Учител. За да се доберат останалите народи до Словото на Великия Учител, трябва да тръгнат от българска земя, от българско четмо и писмо, за да преминат през Паневритмията. Тогава ще се срещнат със Словото на Великия Учител. Друг път няма за човечеството. България е определена за това. Българската Паневритмия е определена за това. От нея се тръгва. Човечеството трябва да се добере до нея и да тръгне от нея. Оттук се тръгва - друг начин няма за пробуждане на човешкото съзнание по пътя на Космичната обич". Ние слушаме, оглеждаме се смаяни и се питаме един другиго с поглед: "Та ние ли сме тези, на които се даде тази Паневритмия на земята за Новото Човечество?" Оказа се, че това сме ние - всички онези, които бяхме около Учителя. Ние с живота си бяхме заслужили тази привилегия пред останалото човечество - това, което бе днес и онова, което трябваше да дойде утре. По-късно тя се нотира и през 1938 година, по времето на Учителя, се издаде в София на луксозна хартия в голям формат. Тя се състои от три части: 1. Паневритмични упражнения и тяхното описание; 2. "Паневритмия", музика за две цигулки; 3. Принципи на Паневритмията. На корицата художникът бе се постарал да даде изгряващия диск на слънцето, планините на Мусаленския дял и съществото, което играеше Паневритмия на Мусала. През 1942 година се издаде книжката "Слънчеви лъчи", като главно участие при съставянето й взе Весела Несторова. Тази книга също е съставена от три части: 1. Музика на "Слънчеви лъчи"; 2. "Слънчеви лъчи" - принципи; 3. "Слънчеви лъчи" - описание на движенията. Всеки от нас взе някакво участие. Беше създадена една група от няколко сестри, които разучаваха Паневритмията с Учителя в салона и после я предаваха на останалите приятели, които идваха на "Изгрева". Къде по- рано, къде по-късно, приятелите я изучаваха и се обучаваха взаимно един другиго. Обикновено ставаше така, че всеки, който идваше, хващаше се в кръга, поглеждаше онези, които бяха пред него и играеше според това, което виждаше. Така се дойде дотам, че не всички правилно играехме Паневритмията. С годините едни играеха едно, а други - друго. Това предизвика неодобрението на Учителя, който каза веднъж: "Трябва да се оправят упражненията и да се играят правилно. Така не може! Вие вредите на Мен, на себе си и на останалото човечество, защото от тук тези погрешно изиграни упражнения създават дисхармонични състояния и вихри и те се прехвърлят и предават на останалото човечество. Вие носите отговорност за това, което става тук на поляната и с Паневритмията, и за онова, което излиза от нея и отива в света и създава съдба на човечеството." Ние мълчим - нищо не казваме. Нищо не разбираме. Не беше дошло времето да го разберем. Не беше дошла онази Светлина отгоре, за да освети съзнанието ни. Това време дойде, когато Учителят си замина. Ние преминавахме през страдания, мъчения и изпити, които не винаги взимахме успешно и успявахме да преминем по-нататък в нашия път. Когато дойдоха събитията от 1957-1958 година, тогава разбрахме, какво значи да се играе правилно Паневритмия и да има хармония на "Изгрева" и в света. Разбрахме, но беше вече късно за нас. "Изгревът" бе разрушен.

"Паневритмия в Невидимия свят. Паневритмия в небето над връх Мусала" В първите години ние излизахме на екскурзии на връх Мусала. Групата се събираше в София, наемахме камиони, които ни закарваха до Чам-кория, сега Боровец. Смъквахме багажа и оттам тръгвахме пеша до хижа "Мусала". Правехме няколко почивки. По средата на пътя се изпречваше една голяма скала - там отсядахме с Учителя на задължителна почивка. Понякога багажът ни бе натоварен на коне, които наемахме заедно с конярите от Самоков. Горе на Мусала ни очакваше старата дървена хижа. Обикновено Учителят се настаняваше вътре, а задължително - и сестрите. Братята палеха огньове и стояха и спяха около тях. Тогава нямахме палатки, а носехме военни брезентови платна, останали от времето на войните. Прекарвахме около огньовете с песни и чай до късна вечер. После си лягахме. През нощта трябваше да станем към три часа и да се запътим към връх Мусала. По даден знак станахме, облякохме се, бяха запалени няколко фенера и колоната потегли мълчаливо. Един брат водеше колоната със запален фенер, а друг брат също носеше фенер на края на колоната. Така полека-лека се катерехме по пътеката в тъмната нощ и колоната стигна до връх Мусала. Беше още тъмно. Направихме обща молитва. Постепенно небето започна да светлее на изток. Беше необикновено преживяване. Очакваше се хубаво време и ясно небе. Това на връх Мусала ставаше рядко и ако се случеше, беше чудо на чудесата. Очаквахме изгрева. От края на пространството и на света се показа първият лъч. Пяхме песни от Учителя. След това Учителят каза няколко Слова. Изчакахме дискът на слънцето да излезе една педя над хоризонта. Духаше вятър и отидохме на завет. Пихме топъл чай, който носехме в термосите си. Някои отидоха в наблюдателницата на Мусала. Към десет часа слязохме на първото езеро, наречено "Окото". Направихме почивка, закусихме и следобед се върнахме на хижа "Мусала". Там ни чакаше един брат. Казваше се Методи Шивачев. Той беше определен от Учителя да пази багажа и да поддържа огъня. Той се приближи до Учителя и Му каза: "Увардих багажа, Учителю, и поддържах огъня непрекъснато". Учителят кимна и му се усмихна: "Прекарахме много хубаво. А сега си почини от твоя пост, защото утре сутринта ще отидеш на върха сам. Нали за това си дошъл - да се качиш на Мусала и да дочакаш там изгрева на слънцето". Братът вдига рамене и продумва: "Е, щом трябва да се кача, ще се кача, но в колко трябва да тръгна?" "В три часа - в часа в който ние тръгнахме, за да бъдеш там горе сам на изгрева на слънцето". И Учителят натъртва и набляга на думата "сам". А брат Методи очакваше, че ще тръгне по видело. Смяташе да си вземе и приятели за компания. Но сега задачата си е задача. Тук бе оставен сам да варди багажа, а сега трябваше сам да се качи на Мусала. Така му се е паднало - сам да върви на връх Мусала. През нощта усеща, че някой го буди. Оглежда се - няма никой. Поглежда часовника си - вече е два и нещо. Облича се в тъмното. Какво ще се облича - та той е спал така с дрехите си. Решава да вземе фенер, но не знае къде са го сложили. А сега е тъмница, къде ще го търси - всички спят. Решава да тръгне без фенер, нали има пътека, по нея, по нея - та горе. Така решава и пак не знае защо така решава, и тръгва. Постепенно свиква с тъмнината. Намира пътеката. И когато стъпва на пътеката, изведнъж се появява един сноп светлина. Да, сноп светлина, като че ли някой върви пред него и над него и със светлината на джобно фенерче му осветява пътя на един-два метра разстояние пред него. Обръща се назад, гледа - няма никой. И пред него няма никой. Поглежда нагоре над главата си, нищо не вижда, няма никой. Но светлината идва от два метра височина над земята и една педя над главата му и е насочена косо като сноп надолу, един-два метра пред него и му осветява пътя. Преодолява страха и изненадата. Понеже е имал и други опитности с Учителя от най-необикновен порядък, граничещ с чудеса, непонятни за човешкия ум, той разбира, че това е работа на Учителя. Благодари Му мислено и тръгва все по-уверено и без да се бави. Където трябва, светлината спира да се движи и това значи, че трябва да направи почивка. Когато тръгне светлината, тръгва и той. Мислено преживява онези събития от Библията, когато Духът Господен във вид на огнено кълбо нощем и огнен стълб денем е водил евреите през пустинята. Сега преживява същото. Така, в размишление за онези исторически библейски години и за огнения стълб, който е водил евреите, той е вече в подстъпите към върха. След два-три часа той е горе, на връх Мусала. Снопът от светлина го води и спира на едно точно определено място. Методи застава на определеното за него място. Светлината, която го е завела, изведнъж угасва. Тишина. И тъмнина. Изведнъж чува във висините над главата си песнопения и музика. А той много обича да пее и да свири, дори в млади години е участвувал в църковен хор и много добре знае какво значи песнопение и хорово изпълнение. Но чува и музика. Методи вдига главата си на 60° нагоре към небето, за да проследи откъде идва това песнопение и музика. Вдига глава и какво да види! Горе, във висините на небето, под форма на голяма елипса се откроява една светлина. Вторачва се в светлата елипса. Разглежда я и вижда как, в светлини, с бели одежди и с човешки фигури танцуват същества, наредени по двойки и в кръг. Танцуват, правят някакви движения с ръце и крака и се движат в кръг, съпровождани от необикновена музика и песнопение. А над тях и около тях - неземна светлина. Чува се песнопението и музиката. Тя съпровожда цялото движение на играещите светлини в кръга. Танцуващите играят в кръг. фигурите на двойките излъчват бяла светлина, която с нищо не може да се сравни. Тя е жива, трепти и тази светлина се движи в кръг. Всичко се движи в кръг - и елипсата, и светлината в нея, и фигурите в светлини, а песнопението и музиката ги съпровождат. Методи Шивачев е унесен и прехласнат и само наблюдава. Минават минути, почти час. По едно време горе кръгът от светлина придобива по-силен блясък. Танцът е свършил, светлите същества се събират, поздравяват се, събират се вкупом в центъра и после като едно огнено кълбо се отдалечават в пространството. Светлината горе над главата му изчезва. Настъпва отново тъмнина. Звуците от песните и музиката още звучат в ушите му. След малко се развиделява. Методи наблюдава величествения изгрев на слънцето. Появява се първият му лъч. Музика и песен звучат още в ушите му. Като че ли онези песни и музиката от преди малко от небето и светлият кръг на елипсата са преминали в лъчите на слънцето. Усеща как лъчите от изгряващия диск на слънцето също играят своя танц. И вижда как всеки слънчев лъч, идващ от пространството до него, представлява не лъч, а светло същество, което се приближава в своя танц с движения, музика и песен. Това продължава да вижда и да чува Методи, и съзерцава, докато се показва целият диск на слънцето. Тогава лъчите престават да танцуват и пеят, музиката постепенно намалява и се изгубва в пространството. Методи много пъти е наблюдавал слънцето на Мусала, но такова нещо му се случва за пръв път. Той знае, че това преживяване е не само преживяване, а е истинско посвещение за времена и събития, които трябва да дойдат, да се сбъднат. Той знае, че онова видение във вид на елипса не е видение, а истинска реалност. Изгревът на слънцето за него също не е видение, а истинска реалност. И той знае, че трябва да бъде свидетел на всичко, което видя и чу, за да засвидетелствува след време за него. Той знае, че това Учителят специално го е приготвил за него. Но защо за него? Та има много по-достойни от него сред братята и сестрите. Методи Шивачев престоява горе известно време пред слънцето. После отива към наблюдателницата, влиза в нея, а там няма никой. Влиза вътре в малката стаичка. На една малка поставка има чайник, от който излиза пара, канче, сирене, масло и хляб. Оглежда се наоколо. Няма никой Вероятно пазачът още спи. Разбира, че тази закуска е за него - след всичко, което му се случи досега. Той пие чай, стопля тялото си, похапва по малко от всичко и си тръгва. Слиза постепенно надолу и към обяд пристига в бивака на хижата. Ние току-що се бяхме върнали от поредната екскурзия из околностите с Учителя. Методи Шивачев приближава до Учителя и Му целува ръка. Методи е мълчалив и смутен. Но едновременно и радостен, и затворен в себе си. Учителят го поглежда и пита: "Е, Методи, какво видя горе?" Методи започва да разказва, а ние слушаме. Разказва всичко подробно. Когато свършва разказа си за светещия танц на онзи кръг в небето над Мусала, където ангелите небесни са пеели и играели, Учителят се изправи на крака, вдигна дясната Си ръка за поздрав и най-тържествено каза: "Всичко това, което ти си видял горе, в небето на Мусала, ние ще го свалим долу, тук на земята. Ще го свалим, за да бъде "както горе на небесата, така и долу на земята". За да се въдвори Царството Небесно, което е на Небесата, в Царството Небесно долу на земята, между человеческите синове". Ние запомнихме това. Някой го записа. Най-вече го запомни Методи Шивачев.

"На "Изгрева" няма примадони - има ученици" След издаването на песнарката се вдигна шум и олелия от всички страни. От една страна ме атакуваха издателят на първата песнарка - Кирил Икономов и приятелите му. От друга страна направиха фронт срещу мен всички музиканти от чиста музикална ревност, понеже аз съм я издала, а не те. Но Учителят нареди на мен, а не на тях. От трета страна се настроиха и всички от Братството, които можеха да свирят и пеят. И понеже всички свиреха и пееха - това означаваше, че цялото Братство бе срещу мен. И накрая, от четвъртата страна, се нахвърли и Лиляна Табакова. И то само за това, че ние махнахме онова заглавие с едър шрифт, в което бе написано, че тези песни са дадени чрез Лиляна Табакова и Кръстю Христов. На този етап ние не можехме да приемем такава постановка - да се изтъкват някои личности с цел да се ласкае честолюбието им и да се подхранват самолюбиви чувства - неща, които не бяха позволени в Школата. Освен това, ние искахме да покажем, че това са песни, давани чрез ученици на Учителя, но са песни от Учителя, защото от опита, който имахме, знаехме, че учениците са взимали винаги участие, когато Учителят е свалял песните. Тези ученици са били инструмент, какъвто е цигулката на Учителя. Особено след като се беше вмъкнал и онзи "хубостник" Кръстю, това беше неприемливо. Тогава ние много бързахме, всичко се правеше в пълна тайна, печаташе се в държавна печатница - там, където не се печатаха ноти, а военни карти и ние не можехме да направим коректура на шпалтите. От там нищо не можеше да се изнесе и нищо не можеше да се внесе. Затова има малки технически грешки в песните, дадени чрез Табакова. Тя знаеше много добре как се печаташе, беше певица и знаеше много добре как се печата нотен текст - как се преминава няколко пъти през коректура. Ние нямахме достъп до печатницата. Изданието се подготвяше и ръководеше от Неделчо Попов. Той можеше да влезне и да даде поръчката и накрая да вземе готовата продукция, но не можеше да се намесва в нито един етап на печатането. Изобщо имаше много условия в тази задача. Накрая Табакова се обяви срещу мен като изтъкваше, че аз поради незнание съм направила грешки в нотния текст, но мълчеше за това, че сме махнали надписа с големи букви с нейното име и с името на Кръстю, защото ако бе споделила с някого, онзи би одобрил моята постъпка. Но нещата се извъртяха така, че от Братството се нахвърлиха върху нея, че това не са песни от Учителя, а нейни измишльотини - тогава тя се видя в чудо. Но ние гарантирахме, че са песни от Учителя. Веднъж ме среща и се оплаква, че я нападали, че това не били песни на Учителя, а че тя си ги е нагласила заради гласа си - за да го изтъкне по-добре. Аз й отговорих: "Сестра, навремето ми казахте, че вие ще гарантирате, че това са песни на Учителя. Ето, сега е времето да сторите това". Табакова учудено вдига рамене: "Ама сестра, сега никой не ми вярва". "Ето, виждате ли? Аз бях тогава права, че ще дойде това време. Това време дойде". По-късно тя се окопити, разбра, че напечатани, те са узаконени по този начин. Започна да демонстрира пред другите, да показва как се пеят, като вече се опитваше да играе като на сцена пред приятелите, да показва виртуозността на гласа си и своята артистичност като певица и накрая като примадона. Всички от Братството имаха музикална култура, имахме не случайни музиканти и като видяха всичко това, приеха го като една циркова програма - акробатика с текст, глас и песен. Братята изобщо не можеха да я понасят и търпят. Постепенно я изолираха, не я приемаха. Онези, които отиваха при нея, престояваха известно време и после се отдалечаваха с горчиви възпоминания. Тя беше навлязла във фаза, когато бе напуснала операта, което според мен бе груба грешка. Но това стана, според мен, под влияние на онзи "хубостник" Кръстю. По този начин тя прекрати кариерата си, а от друга страна се лиши от средства за препитание. След като напусна операта, тя смяташе да продължи театралната си дейност на "Изгрева", като бъде тук примадона и най-добър познавач на песните на Учителя. Приятелите правеха много опити за работа с нея, но всички излязоха несполучливи. От време на време тя изискваше да изнесе концерт от песни на Учителя в салона на "Изгрева", като бъде съпровождана с подходящ камерен състав. Спомням си, че музикантите-цигулари от "Изгрева" се бяха хванали да работят с нея, но като видя, че нямат диригент, тя започна да се държи с тях като диригент и певица, и примадона. А знаете, че на диригента се подчиняват и оркестърът, и певицата, както и текстът, и музиката. Така че приятелите не издържали и за да се отърват от нея, казали: "Сестра, вие сте първокласна певица, а ние сме самоуки и не сме в състояние да отговорим на вашите изисквания, които са от най-висш порядък". А тя отговорила: "Ами да, аз затова виждам, че тук нищо не върви. Ами да, не остава нищо друго, освен да се разпусне съставът и да се намери нов". Тя гордо и надменно си тръгва, поглежда ги с превъзходство и напуска салона като примадона, а съставът от десет човека станал на крака и почнали да се прегръщат и целуват с радост и благодарност, че са се отървали по такъв хубав начин от нея. Те повече не работиха с нея. С годините тя от време на време се опитваше да изнесе концерт от онези нейни песни от Учителя, но никой от слушателите не я приемаше в себе си и като певица, и че това са песни от Учителя. Защо ли? Защото тя пееше песните на Учителя, за да изтъкне себе си, да покаже себе си и да задоволи амбициите и капризите си на примадона. А на "Изгрева" не можеше да има примадони. Тук беше Школа и ние, живите, още помнехме Словото на Учителя - то беше в главите ни и в душите ни. След издаването на песните минаха години и направихме опит да изнесем концерт с песни на Учителя в салона, като аз трябваше да бъда на пианото, а Лиляна да пее. Работихме двете дълго време, уточнявахме се, защото тя ги пееше като оперна певица, а аз исках да се пеят така, както се пеят окултни песни от Учителя. Това вече го знаех. Та нали цели двадесет години съм слушала Учителя и съм била непрекъснато на пианото. Уточнихме се. Тя се съгласи. Излязохме на сцената и тя изпя песните така, както си искаше, а не така, както се бяхме уточнили. Излъга ме. Аз не предполагах, че тя може да постъпи с мене по този начин. В момента тя ме използуваше като пионка и като реклама за нейния концерт, понеже всички разбраха, че двете ще изнесем концерта и салонът беше пълен. А аз обявих, че тя ще ги изпълни така, както се изпълняват окултни песни от Учителя. Затова всички дойдоха да видят и чуят как ще стане това. А накрая тя ги изпя така, както си искаше и всички след концерта се нахвърлиха върху мен. Нея никой не я обвини, нито я упрекна в нещо. Защото според всички тя си била такава. Но затова, че аз съм постъпила по този начин, те ме упрекваха във всички грехове. После идват приятели при мен и ме питат защо съм се съгласила да се пеят по този начин песните на Учителя. Обяснявах им, че у дома сме репетирали едно, а на концерта тя ме е измамила. Послужи си с измама. Накрая това го разбраха всички. И се зарекох повече с нея да не работя. Удържах на думата си. След този случай минаха много години, срещали сме се, но разговорът ми с нея е бил много резервиран. Каквато си беше отначало и с каквото дойде отначало на "Изгрева", с това си остана и до края. Тя не се промени. В Школата на Учителя е така: "Кой както се прояви в началото - така се проявява до края". Защо ли? Ами много просто. За каквото се закачиш, такъв проводник ставаш и накрая изпълняваш програмата на онези сили, за които си закачен от самото начало. Това е окултен закон. Вие знаете за кого се бе закачила отначало и ето, вече двадесет и пет години след заминаването на Учителя, тя си е негов проводник, на онзи "хубостник", и до края на живота си ще остане същата. В това съм убедена. А на вас, по-младото поколение, оставям да проверите. Ако това е така, както аз казвам и ако мен ме няма на този свят, ще запалите една свещ в мое име и ще ми изпратите една светла мисъл. Тази награда ми е достатъчна. Спомням си, през 1970 година един млад брат дойде и пое ангажимент да запише на магнетофон песните на Учителя в изпълнение на Лиляна Табакова, като едновременно направи и документален филм за нея. Тя се била почти съгласила, но накрая запитала: "Ами какво ще направите със записа и с филма?" Братът отговорил, че ще го сложи в специална кутия, ще го запечата херметически, за да остане като документ за онова поколение, което ще дойде след двехилядната година. А тя му отговорила: "Аз не мога да бъда поставена в кутия и запечатана, аз трябва да бъда показана по телевизията, на кино и в операта". Тогава братът я предупредил, че след време гласът й ще се промени и че сега е най-удобният момент за нея. Тя отговорила, че нейният глас е особен и ще продължи да бъде такъв, какъвто е сега, до две хилядната година. Сега е 1970 година. Проверете след двадесет години какъв ще бъде нейният глас и дали има направен запис на песните на Учителя. Аз знам отговора. Затова ще ми запалите втора свещ и ще ми изпратите втора светла мисъл. Тогава ще разберете, че това, което съм говорила, е вярно, истинно и е живата история на живота на Школата. Амин!

"Талисманът на оперната певица Лиляна Табакова" Хубостникът Кръстю, след като не можа да пробие при Савка, се насочи по-късно към една певица, Лиляна Табакова, която бе завършила музикалното си образование във Франция и която започна от време на време да посещава "Изгрева". Така двамата, Кръстю и Лиляна се харесаха, сближиха се и това си беше тяхна работа. Но впоследствие това стана и наша обща работа. Ето как стана тази работа обща. Като певица с изключителен глас и подготовка, тя започна да посещава Учителя редовно и да беседва с Него по музикални въпроси. Учителят я насочваше за много неща, за което тя си водеше записки. Ето, двадесет и пет години от заминаването на Учителя, тези записки и разговори с Учителя по музикални въпроси не станаха достояние, понеже тя ревниво ги пазеше. Смяташе, че щом са дадени на нея, това значи, че лично й принадлежат и може Да ги дава и показва само на онзи, комуто тя желае. Но никой досега не беше ги чел. А тя обичаше да разказва и да обяснява на своите приближени. Казано направо, тя си търсеше аудитория - публика, която да я слуша с отворени уста, а след това да стане на крака, да ръкопляска, да вика "браво" и да я отрупва с цветя. А на следващия ден тя трябваше да бъде примадона и откъдето мине, всички или да свеждат глава пред нея, или да вдигат глава и да викат "браво". Или, казано по-точно, тя искаше на "Изгрева" да намери театрална публика и зрители, които да й ръкопляскат, да я аплодират и да я отрупват с цветя. Да се прехвърлят театралните духове от града на "Изгрева" не беше трудна работа. Но нещата не се развиха така, защото на "Изгрева" имаше Школа и тук беше Учителят. Тук навсякъде вреше и кипеше и всеки си имаше своята задача за разрешаване - кой колкото може и както може. През този период, когато Учителят беше на "Изгрева", започна едно сътрудничество. Учителят й даваше песни, които тя заучаваше като певица, отличаваща се с музикален талант и добро чувство за изпълнение. По-късно Лиляна Табакова записа тези песни. При изпълнението им аз виждах, че тя прави промени в онези височини, където искаше да блесне с диапазона на гласа си и да покаже висше певческо изпълнение. Но за песните на Учителя това не се допуска. Не се допуска да се променят песните Му с цел да се покаже гласа на певицата - да го прекара тя през тези височини с цел да покаже тавана му и да демонстрира блестящо изпълнение на школувана оперна певица. Ето, това според мен е нейната втора грешка, с която тя не можа да се справи. Ние знаехме за работата й с Учителя, знаехме, че песните, което тя пееше, са на Учителя. Когато издавах моята песнарка, реших да включа тези песни на Учителя, дадени чрез нея. Направих няколко опита при нея, но безуспешно. Защо ли? Защото се беше намесил онзи "хубостник" Кръстю, който се беше впил в нея като кърлеж и не я изпускаше. Тя не можеше да разбере това, защото още беше певица в операта и беше приела, че около нея трябва да има обожатели и поклонници. Та той за нея беше и обожател, и поклонник, и накрая съветник. Ето, виждате ли как работата стана обща, с този "хубостник". Той започна да й дава съвети, да се бърка и тя му изпълняваше съветите или се отдаваше на непостоянството си, на своенравието си и правеше каквото си иска, без да се съобразява с никого. В братския живот тя беше нещо вмъкнато. Тя беше за нас външен човек - знаехме, че има контакт с Учителя само чрез музиката и нищо повече. Но Учителят беше работил с нея, беше я оценил като талант и певица, беше й дал песни и ние бяхме длъжни да публикуваме тези песни. След като направих три безуспешни опита да получа песните, накрая аз не издържах и ядосана и побесняла - а аз съм много опасна, когато съм ядосана и бясна, но те ме бяха вбесили от тяхното разиграване - накрая аз отидох при тях. И като ги подхванах, и като им сложих една такава страшна караница, че те се изумиха, защото никога не ме бяха виждали такава. "Вие сега ме разигравате и не давате да поместим песните на Учителя, които са дадени чрез вас. Ако сега не ги дадете да се отпечатат, то след двадесет-тридесет години ще бъде късно, защото никой няма да повярва, че това са песни на Учителя. Помислете добре - сега или никога! Отговаряте пред Учителя. Сега ако ги дадете, ще се поместят и отпечатат. Приятелите ще коментират и няма да са сигурни за тях. Ще се колебаят, но ние ще гарантираме. Но след двадесет, тридесет, четиридесет години никой няма да ви повярва, защото няма кой да гарантира за тях." Аз свърших да говоря, а те като скочиха и викнаха. Табакова каза: "Аз ще гарантирам". Кръстю стана и каза: "Аз ще гарантирам". Тук аз не издържах, че като се нахвърлих срещу него и му викам: "Ти ли ще гарантираш бре, който си такъв и онакъв?" И му изредих всичко, което знаех от тридесет години за него. Той мига и трепери, и нищо не казва. А Табакова е цялата занемяла - нито знаеше, нито можеше да предположи кой стои до нея. После я подхванах и нея, че и на нея наговорих такива неща - не знам кой бе влезнал в мен и говореше чрез мен. Тръгнах си и им казах, че ако до утре не ги донесат, ще напечатаме книгата и без тях, но че ще отговарят пред Учителя и пред Бога. На следващия ден те донесоха песните, мълчаха и нищо не казваха. Аз също мълчах, изобщо от вчерашната караница - ни помен. Но като поглеждам - на всяка песен беше сложен курсив: "Песни на Учителя, дадени чрез Табакова и Кръстю Христов". Ето тук беше пръстът на Кръстю. Разбираемо бе, че тези песни са дадени от Учителя чрез Табакова, но каква заслуга има тук Кръстю? Че е я само придружавал ли? Нито ги е заучавал, нито ги е пял, нито ги е записал. Тогава какво? Че бил настоявал пред нея да ги заучава и да ходи при Учителя? Настоявал я, но се вижда защо е настоявал - да му се впише и на него името. Ние си замълчахме, но когато се поместиха песните, наредихме да се махнат онези думи, че песните са дадени чрез Лиляна и Кръстю. Махнахме тези думи, смятахме, че не е необходимо да ги има. В забележките отбелязахме, че са дадени чрез ученик и толкоз. Това доведе до бесни реакции от нейна страна срещу мене. Освен това имаше и голяма реакция на приятелите срещу мен - защо съм включила нейните песни. Да се чудиш или да се кръстиш! Вместо тя да е благодарна, че помествам песните, които са дадени чрез нея от Учителя и вместо Братството да се радва, че сме включили нови песни на Учителя, то нещата се извъртяха така, че всички се опълчиха срещу мене. А за реакцията на Кирил Икономов и неговите приятели срещу мен да не говорим. За тях разказах по-рано. Упрекнаха ни, че това не са песни на Учителя, но аз и Борис Николов имахме много доказателства, че това са песни на Учителя. Какви бяха тези доказателства? Първо: Знаехме и виждахме, че тя ходи при Учителя и че Той работи с нея. Второ: Тя беше школувана, надарена певица от кариерата и пееше в Софийската народна опера. Трето: Имаше изключителна музикална памет, която Учителят изпробва, когато пристигна големият диригент Карл Бьом и Лиляна за броени дни трябваше да научи целия репертоар наизуст, което учуди всички. Четвърто: В нея имаше ред и порядък. Тя поддържаше в ред материалите си. Впоследствие тя записа заучените песни при професионалист диригент, така че написаният нотен текст бе верен. Пето: Малките, дребни отклонения, които тя бе направила, не можеха да попречат да се издадат песните на Учителя. Тези отклонения се отнасяха до онези небесни височини, до които стигаше нейният глас. Шесто: Текстовете на всички песни, които тя бе дала, бяха текстове на Учителя. Тези текстове ние ги открихме в тефтерчетата на Савка Керемидчиева. Тези текстове тя не можеше да ги измисли и нямаше откъде да ги вземе, защото бяха дадени само на Савка и тя не бе ги дала за печат, а ги пазеше само в нейните тефтерчета, които бяха при нас. Седмо: Когато за пръв път присъствувах на нейно изпълнение на песните на Учителя, виждах и чувах, че тя ги пее като певица от операта, защото бе такава. Но това бяха песни на Учителя - аз не се поколебах изобщо. Осмо: Накрая искам да кажа, че при нея останаха още три песни, а може и четири, които тя не даде, но които са на Учителя. Настоявахме да ги даде, но тя каза: "Те са ми като талисман от Учителя. Не ги давам на никого." Така и направи. Не ги даде и останаха като талисман за нея. Изминаха оттогава двадесет и пет години и още не ги е дала. Задържа ги при себе си. А утре кой ще повярва, че това са песни от Учителя? Само аз знаех за съществуването на тези три песни. Освен мен никой не би могъл да удостовери. Сега съм жива и е 1970 година. Но ако аз си замина скоро и тя остане още двадесет години, кой ще гарантира и кой ще докаже тогава, че това са песни на Учителя? Ами ако Лиляна не може да докаже, тогава какво става? Ако някога, след време те излязат, да знаете, че това са песни от Учителя! Но дали това ще стане по нейно време или след това - не зная. Този, който наследи архива й, трябва да знае това, което казвам. Лошото е, че тя не може да се освободи от Кръстю, който отдавна си е заминал, но още я владее. Рибарската мрежа на Черната ложа действуваше изключително точно и ефективно. А ние можехме само да наблюдаваме отстрани. И толкоз.

"Рибарската мрежа на Черната ложа" Съборът на Всемирното Бяло Братство в Търново през лятото на 1922 година беше знаменателен в много отношения. Тогава Учителят обяви, че се отваря Школата на Бялото Братство за пръв път на земята и че неин ръководител е Великият Учител на Вселената. Споменах за обществената реакция, предвождана от владици, свещеници и църквата, както и подведени граждани срещу Учителя. На 19 август, в десет часа сутринта, в местното читалище, Учителят изнесе беседата "Новият Живот" за търновското гражданство и за приятелите. Тя трябва да се проучи добре от всички. Учителят даде отпор срещу нападките. В два часа същия ден над Търново се разрази буря. Мълнии и светкавици, и силите Господни не позволиха на владиците да организират обществен отпор срещу Учителя под формата на диспут. Непосредствено след свършване на беседата, владиците, които през цялото време на беседата на Учителя мируваха, понеже бяха приспани - спяха и хъркаха за обща изненада на всички - се разбудиха и започнаха да викат, че искат диспут с Учителя Петър Дънов. Но Учителят им каза, че който иска диспут, може да го направи сега, а не в два часа, както бяха поискали владиците, защото тогава нямало да има условия. Владиците в момента не можеха да го проведат, понеже през цялото време спяха и хъркаха на беседата на Учителя и всички видяха това в салона, за наше най-голямо удоволствие. В два часа силите Господни докараха бурята и цялото търновско гражданство бе по домовете си, а ние се бяхме сгушили в палатките на лозето - там, където бе съборът. Освен външните атаки на Черната ложа, имаше атаки и вътре в Школата. Затова на 23 август - сряда - в беседата си следобед, Учителят се спря и на този въпрос. Той пред всички изобличи Михаил Иванов и Кръстю Христов. Това нещо по-късно бе поместено и отпечатано в "Беседи. Обяснения и упътвания" на стр. 268, но стенографите решиха да не се цитират имената им. Освен това, една година преди събора, през 1921 година, в частен разговор пред трима възрастни приятели - Константин Иларионов, Димитър Добрев от Сливен и Лазар Котев от София - Учителят беше изобличил тяхната дейност в Търново, като беше казал, че те са представители на Черната ложа от 8 000 години. Този разговор е бил записан поотделно и от тримата. Разговорът през следващите двадесет години беше разпространяван. Тези двамата бяха завъртели главите на мнозина възрастни приятели, като се беше стигнало дотам, че отиваха на поклонение при тях, които бяха отседнали в колибата на Търново много време преди събора. Бяха завъртели главите и на много млади хора, включително и моята глава. Сега ще цитирам текст от стр. 268, за да си направите съответния извод: "Аз имам в Школата двама ученици - ще приведа този пример - двама млади ученици, които живяха много добре, ученици бяха те. Те към мен имаха такова благоговение, с почитание и уважение се приближаваха. Те показаха, че имат голяма обич между си. Един приятел ми казваше: "Те имат голяма обич един към друг". "Аз ще ги опитам и ще видите, че туй нещо е привидно". В душата на тия младежи, които така се обичаха и дружно живееха, имаше желание за влияние един на друг. Всичките братя ги считаха светии и ги кръстиха "светии Кирил и Методи". Казваха: спасението на България иде вече - светии Кирил и Методи, но като ги поставихме на изпит, дойде един свети Наум между тях, па дойде между тях и една света Евгения. Аз боравя с факти, слушайте, това са факти, които изнасям. И вие ще се намерите на тяхното място. Мислеха те за себе си. Казвам: много добре са започнали. Но има нещо у тия двама ученици, което им липсва. Казвам им: на вас ви липсва милосърдие. - "Как?" Казват: "Учителю, имаме това милосърдие". Този другият приятел, св. Наум, отива у тях и с благоговение ги гледа. Казвам: дълбоко вътре, милосърдие им липсва, аз не се лъжа в тия работи. Не е въпросът заради мен, въпросът е заради тях. И когато ги поставихме на един вътрешен изпит, стана разрив между тия "св. св. Кирил и Методи". На тия "св. св. Кирил и Методи" аз им казвах: въпроса за женитбата не сте го разрешили още. Сега, аз ще ви кажа символически какво разбирам под думата "женитба". Светът и Бог - това са двамата кандидати, които постоянно избираме, дали за Бога или за света да се оженим". Искам да кажа, че езикът на Учителя към тях бе много строг, но стенографите много неща пропуснаха и те не бяха отпечатани. А трябваше да се отпечатат, защото следващите двадесет-тридесет години се сбъднаха думите на Учителя за тях от частния Му разговор. Тогава те бяха се обявили за преродените Кирил и Методий, за което Учителят беше казал, че онези братя са били великани по дух, а тия са обикновени буболечки. Ще цитирам текст от стр. 270: "Между тия двама ученици, за които ви говорих, аз съжалявам, те бяха една сила. Те идваха при мен и аз им казвах: Слушайте, вас аз ви познавам от преди 8 000 години, от тогава датира тази история, в еди-коя си култура вие държахте изпит и пропаднахте, в еди-коя си - описвам историята им, - сега идете в света и аз искам да си издържите изпита. Изпити толкоз пъти! Казвам: сега у вас има един начин, искате да ме излъжете, но аз не се лъжа. Отсега нататък не искам това. Аз ще ви поставя на един изпит и ако издържите изпита, ще минете в класа. Те още държат изпита и едва на половината са го издържали. И аз ги следя, окото ми е толкоз зорко. Те мислят да минат тъй. Аз казвам: По-скоро камила ще мине през иглен и уши, отколкото вие да влезете в школата, докато не издържите изпита си. Тази любов, чувам аз, между тях почва малко... Пред мене когато са, като хора, братски си гугукат, но щом влязат в работилницата, почнат спорове, спорове, пререкания започват, един на ляво, друг на дясно и после пак се примиряват, пак влязат, пак се примиряват. Най-после, почнаха да не се разбират, да се отделят. Какво дойде след това? - Двамата почнаха да въздишат. И единият почна да търси света, и другият почна да търси света. Сега, и вие ще кажете: "Гледайте тия ученици, каква привилегия са имали!" Вие сте същите ученици. Вие сте на същото място." Както в предхождащия частен разговор на Учителя с тримата приятели, които споменахме, така и на събора, Учителят беше дал категорично мнението си за Михаил Иванов и Кръстю Христов още през 1921-1922 година. Беше предупредил всички възрастни братя да ги изолират, а те да заминат от Търново във Варна, да започнат да работят и с труд да изкарват хляба си. В първите години възрастните приятели движеха всичко и сестрите не се допускаха до ръководството. По-късно, с откриването на Школата, стенографи станаха сестрите и те взеха дейно участие по цялостната работа по издаването Словото на Учителя. Братята послушаха Учителя и изолираха тези двама "хубостници", но тези хубавци, нали бяха мъже, се завъртяха около сестрите. Те бяха млади, а сестрите бяха също млади и хубавици. Така че, двамата хубавци много скоро станаха на "хубостници", а човек е "хубостник" тогава, когато си покаже магарията по всички линии. В началото на 1922 година Кръстю Христов се беше насочил към мене, беше ме харесал и започна да се приближава към мене. Чувствувах как ме оплитат разни въжета и как ме завързват. Тогава не знаех, че той се занимава с магия, с методи, които са присъщи на Черната ложа. Но за Бялото Братство тези методи са забранени и жестоко се наказва човек, когато си служи с тях. Започнах да разбирам, че съм хваната в мрежа и почнах да се мятам като риба, извадена на брега - не ми достигаше въздух, задушавах се и цялото ми същество трепереше отвътре и отвън. Аз бях на събора в Търново, във вилата на лозето - помагах за нейното разтребване и почистване. Ежедневно през нея минаваха много хора и трябваше да се поддържа чистота и порядък. Учителят дойде при мене и започна да ми помага. Аз разбрах, че Той току-така няма да дойде при мене, а има някаква друга причина. Но че започна да ми помага - това беше един Негов метод, така по-бързо и незабелязано влизаше в контакт с лицето и което е най- важното, включваше се с него в едно общо действие и посока на движение. Тогава разговорът и предстоящото разрешение на дадения проблем по-лесно ще се насочат в онази посока, в която се движи действието. Аз чистех вилата. Учителят също започна да чисти вилата. Разбрах метода и тогава Му казах: "Може ли, Учителю, да ви помоля нещо?" Той отговори: "Може". "Учителю, можете ли да ме освободите от Кръстю?" Учителят ме изгледа и каза: "Хубаво". Продължихме да работим заедно и след малко Учителят си тръгна по друга работа. С мен бе свършил и като че ли след час ми олекна. И се издигна една стена между мене и Кръстю. Никой не можа да я пробие след това. На този събор Учителят ги изобличи и двамата след този случай с мен. А те имаха много такива случаи - бяха завъртели главите на много хора, на една група от десет-петнадесет човека. Учудвах се на онези от групата, как можеха да се подведат от тези двама "хубостници". Но сега, петдесет години след това, още повече се учудвам как тези двама "хубостници", след като са минали толкова години, могат още и имат силата да подвеждат толкова много хора и да вършат с тях каквото си искат. Това означава, че те имат знания, добити в една друга епоха и си служат с методи на онази ложа, която Учителят нарича "черната". В това няма никакво съмнение, защото в течение на двадесет и две години много от братята и сестрите опитаха тяхната мрежа. И само присъствието на Учителя освобождаваше тия ученици, които се бяха вплели в нея. Но след заминаването на Учителя те продължиха със същите методи. Това е обект на специално изучаване в бъдеще. Това го оставяме за вашето поколение. През онова време имаше един редактор на "Всемирна летопис" - Иван Толев. Беше ме харесал и започна да се навърта около мен. Той беше женен и жена му вдигаше полата си, когато минавах покрай нея, за да покаже, че покрай нея минава една "мърша" и че не иска да се изцапа дългата й пола. Отидох при Учителя и се оплаках. Учителят ме посъветва да бъда любезна с него и само толкова, за да не се позволи чрез него да се изявят силите и да се противопостави на Братството. Той се числеше към Братството и като съидейник на Учителя. Вероятно някакви външни неща и съображения го караха да се движи около Братството и Учителя. Но когато не изтърпях и поисках от Учителя да ме освободи от него, с когото нямах никакви връзки, Учителят одобрително поклати глава. Аз не можах да издържа на задачата, дадена ми от Него - да бъда любезна с Толев. На следващия ден той се обяви срещу Учителя, напусна Братството и стана най-голям враг на Учителя. Беше жестоко да се гледа как той стана проводник на чужди сили, които бълваха огън и жупел срещу Учителя. Аз стоях като зашеметена. Учителят се приближи към мен и ми каза: "От утре ще. ходиш на екскурзии на Витоша с двама братя - Борис и Жорж". Това бяха Борис Николов и Георги Радев. И аз започнах да ходя с тях на екскурзии на Витоша, а те ми кавалерстваха и се държаха като джентълмени. Тези двама, всеки един от тях живееше в свой собствен свят, те вървяха заедно, говореха за обикновени неща, но съзнанията им бяха свободни. Така бяха устроени, че всеки бе зает горе в своя си собствен свят. На пръв поглед изглеждаха несъсредоточени и разсеяни и отначало това ме забавляваше. По-късно, аз поех командването кой какво да слага в раницата и кой какво да носи, за да не се повтарят нещата или да се окаже, че нямаме хляб. В този период аз бях много обременена психически - един път от Кръстю, втори път от Толев. Затова с тези двама младежи ми беше приятно, чувствувах се свободно отвътре и отвън. Изминавахме един и същ път ежеседмично. И веднъж, на една поредна екскурзия на Витоша, ни срещна Кръстю Христов. Като ни видя, засмя се целият, стана лигав, започна да ме ухажва по такъв начин, че да видят Борис и Жорж, че с мене е имал някаква връзка много отдавна и че сега, ако иска, може да я възстанови. Аз така остро реагирах срещу него - срязах го пред Борис и Жорж - че тези двама, високи на ръст младежи, ме изгледаха отгоре с изненада. После споделиха, че изобщо не са очаквали, че съм такава - да режа нещата направо. Аз бях доволна от това. Тръгнах си настрана. Връщам се към София, вървя първа и слизам надолу по пътеката, на петнадесет метра зад мен върви Кръстю, а зад него - Борис и Жорж. Аз съм ядосана, срязала съм го, вървя сама. Кръстю върви след мене и започва да прави разни фигури с ръцете си и заклинания зад гърба ми. Това го виждат Борис и Жорж и го чуват, понеже вървят на десет метра след него. Аз усещам, че има нещо зад мене, усещам как някой иска да ми хвърли мрежа върху главата - от оная, от която Учителят ме освободи в Търново. Почнах да се моля на Учителя. Дочух глас в себе си: "Отстрани се от пътеката!". И аз минах две крачки встрани, и се скрих в гъсталаците. Той, Кръстю, мина, след него - Борис и Жорж и аз ги последвах на двадесет- тридесет метра. Когато се върнахме на "Изгрева", Борис и Жорж ми разказаха за заклинанията и магическите му операции срещу мен. Но не стана нищо, защото онази непробиваема стена, която издигна Учителят между мене и него беше още тук, тя съществуваше и тя ме спаси. По-късно певицата Лиляна Табакова стана негова жертва, за което ще говорим по- нататък. Още по-късно Кръстю се беше халосал по Савка Керемидчиева и започна да я задиря. И Савка хвръкна по него така, както разперва криле и се вдига от земята птица, устремена за полет, летяща към един свят на чувствата. Аз се загледах в тази работа и си мислех, дали да предупредя Савка, но в този момент между нас двете имаше много конфликти, които се изразяваха в това, коя да бъде по-близо до Учителя. И понеже Учителят я беше поставил най-близко до Себе Си, аз много пъти съм протестирала пред Него, за което Той веднъж ми каза: "Искаш ли да те поставя на нейното място, а Савка да заеме твоето? Но после няма да ми се оплакваш!" Като видях този обрат, аз казах: "Учителю, да бъде Вашата Воля!" Той кимна с глава, което означаваше, че Савка и аз си оставаме на същите места, които заемаме около Него. А знаете ли, че местата на учениците около Учителя бяха строго определени от Него и само Той можеше да ги променя? И понеже между мен и Савка имаше много конфликти, аз си казах, че Кръстю е нейна задача, а не моя. Аз моята задача с Кръстю съм си я разрешила благодарение на Учителя. Отивам веднъж при Учителя и чувам как Той хока и се караше със силен глас на Савка. Застанала съм на прага, вратата е отворена, а аз слушам и виждам какво става в стаята на Учителя. Не мога да се повърна, а стоя и слушам, и гледам. Учителят й се караше за Кръстю - че се увлякла по него, че го допуща до себе си и че той, Кръстю, е еди-какъв си - не смея да цитирам думите на Учителя. А Савка само охкаше и ахкаше и викаше от болки в защитата си. Аз стоя на прага, слушам и гледам. Учителят ме вижда, че съм тук и продължава още по-силно да вика. А Савка също така вика в защитата си, че гласът й започва да ми прилича на вой на хванато в клопка животно, към което е протегната вила да бъде унищожено. Савка вика и в нея нещо се противопоставя - да не би да се изтръгне от нея нещо, на което тя държи. Онова нещо в нея, се е вкопчило и не иска да излезе от нея. Учителят продължава да вика. Накрая Савка изкрещя със силен глас, това, което беше у нея, това, което държеше у себе си, се изскубна, изтръгна се, излетя като вихър от нея, мина през отворения прозорец на Учителя и излезе навън в пространството. Савка се свлече на земята. Учителят стои до нея, гледа я, обърна се към мен и ми каза: "Повдигни я и я сложи на кревата! Онзи кърлеж така се бе впил в нея, че докато го изтръгна заедно с пипалата му, зор видяхме. Ама и Савка зор видя". Учителят зави Савка с едно одеало и ние с Него излязохме навън. И после Савка се отдалечи от Кръстю. Тогава си спомних онова изказване на събора в Търново, когато Учителят бе казал, че по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото те двамата да влезнат в Школата, докато не си издържат изпита. Е, какво смятате вие? Този приятел издържа ли си изпита с мен, със Савка и с още много други? А за другите изпити можете да се разходите по "Изгрева" и да разпитате този-онзи. Има още живи хора, които много добре знаят и помнят как той се подвизаваше. Тези уводни думи, които аз изложих, са необходими, за да може да разберете, как се развиха събитията по издаването песните на Учителя, защото Кръстю Христов също се намеси, не пряко, а косвено - чрез певицата Лиляна Табакова. Сега е вече време да преминем на следващия разказ, след като се запознахте с рибарската мрежа на Кръстю Христов. Ще опитате, как са възможни в Школата на Великия Учител такива неща? Щом ги има, те са допуснати - от една страна за обучение, а от друга страна Черната ложа имаше свои представители на "Изгрева" и като посланици на тази ложа те имаха дипломатически имунитет. Затова те съществуваха. Не Учителят ги бе допуснал, а ние с нашето несъвършенство и с нашите човешки слабости допуснахме тези сили първо да влезнат в нас, а те много лесно се проектираха чрез нас към останалите. И Учителят търпеше всичко това и помагаше на всеки, който търсеше помощта Му - освобождаваше душите ни, за да бъдат свободни за Словото, което Той даваше. Словото на Учителя може да влезне в чист човек, защото има отношение към чистотата у човека, защото само човешката душа живее в свят на чистота и само в тази чистота Словото на Учителя може да пребъдва.

"Най-голямата беля от най-големия враг - човека, когото обичам от петдесет години" Бях споменала, че аз никак нямаше да се заема с една такава неблагодарна работа, ако не беше лично ми наредил Учителят. А също не бих могла да издържа и отдавна да съм в Невидимия свят, ако не беше помощта от Учителя. За да се издаде песнарката по онова време беше необходима луксозна хартия и ние я закупихме от един печатар. Заплатихме за 1 500 кг хартия 540 000 лв., толкова, колкото струваше тогава един едностаен апартамент, че дори и двустаен. Хартията я бяхме укрили на "Изгрева". Комисията, за която ставаше въпрос в предишния разказ, отказа да даде пари за печат. Понеже начело на финансовия съвет беше Антов, който беше македонец и понеже в тази комисия имаше още няколко души македонци, нещата се завъртяха натам, че Братският съвет отказа да финансира печатането песните на Учителя, които бяха дадени в оригинал. И забележете, тези пари не бяха на Братския съвет, а се водеха на Братството. Тези пари, макар че се водеха на Братството - бяха онези милиони, които бе оставил Учителят на Своите последователи. И сега, тези Негови последователи, които се наричаха "ученици" и които в Негово име си бяха съставили Просветен съвет, финансов съвет, Братски съвет, всички вкупом отказаха да финансират с парите на Учителя една работа, която Сам Той бе наредил да се извърши. Братският съвет не позволи с парите на Учителя да се издаде песнарката с песните на Учителя. Е, как ви се струва това? Събират се десетина човека, казват "Ние сме комисия", после - "Ние сме Братски съвет" и решават да правят каквото си искат с парите, оставени от Учителя, само и само да противодействуват на Неговото дело. Всички знаеха, съгласно протокола, че всички песни са приети по оригинала. Там бяха техните подписи. Но същата комисия, чрез Антов, не гласува да се отпуснат пари и да се финансира песнарката. Е, какво ще кажете за това? Дайте си вашите обяснения. Това нещо няма да го намерите и при най-големите врагове в света. Там има правила, има закони, има институции за уреждане на тия неща. Накрая аз продадох едно много хубаво немско радио "Блаупункт", а Борис Николов продаде една много хубава своя флейта, прибавихме и други пари, за да финансираме издаването на песнарката. Главна заслуга за това имаше Неделчо Попов. Неделчо Попов беше технически оценител в държавна печатница. Ние работехме с него - с негова помощ бе излязла книгата "Учителят", както и "Учителят. Разговори при Седемте рилски езера". Песнарката с песните на Учителя се отпечата през 1949 година. Луксозната хартия, която бе откупена с наши собствени пари, тайно посред нощ бе закарана в печатницата, защото няколко пъти с милиция тази хартия бе търсена на "Изгрева", за да бъде конфискувана и иззета, за да ни се попречи за издаването на песнарката. Но случи се така, че бе прибрана на един таван, отдолу имаше една стълба и когато решиха да се качват по нея, за да търсят хартията, стълбата се счупи и онзи падна на земята. Тогава решиха, че по тая стълба, която не може да издържи и един човек, едва ли ще може да се качи човек с пакети и то с тежка хартия. Така те се отказаха да проверяват на този таван и хартията бе запазена. През това време сестрата вътре в малката стаичка е била непрекъснато в молитва към Учителя. Неделчо Попов предаде да се печата в печатница, където се печатаха военните карти - това беше картографски институт. Там се отпечата и понеже беше от секретно по-секретно, не можеха да се изнесат никакви шпалти за корекция, нито да се внасят коригирани шпалти. Веднъж внесена, хартията трябваше да се отпечата и изнесе. Точно така направихме. Неделчо Попов я изнесе от тази печатница и премести цялото издание в неговата печатница, като бе казал на своите хора, че това са църковни песни. Но после в неговата печатница беше направил ремонт - трябваше да се боядисва и всичко трябваше да се премести в друго помещение. Затова тя не можа да се подвърже там. Тогава отиде един от нашите приятели с каруца- Неделчо бе уговорил да преместят напечатаното в друго складово помещение. Така те бяха докарани у дома, в малкия ни дом на ул. "Симеоновско шосе" 14. Сложихме ги на тавана. После извикахме верни приятели, подреждахме ги по страници, после - по коли и накрая бяха подвързани от наши приятели. След като песнарката беше готова, ние я предоставихме на всички и вместо да получим похвала, всички се нахвърлиха върху мен и оттогава аз не видях бял свят, а само неприятности и какви ли не укори видях и преживях. Така, че Братството не помогна с нищо за издаването на тази песнарка, макар че има една песен, в която се казва "братство, единство ние искаме". Каква ирония за песента и за Школата на Учителя. Това нещо го разбрахме много добре през време на процеса през 1957-58 година. Когато Учителят даваше една песен и тя се записваше, първо тя се предаваше на Него, за да я прегледа. После се даваше на някои от музикантите да я прегледат и Учителят посочваше Асен Арнаудов да я види и чак след това Учителят нареждаше да се запише в голямата тетрадка. Най- често ги записваше сестра Кисьова, която беше също добра музикантка. От всички музиканти единствено Асен Арнаудов ме подкрепи, след като му дадох оригинала на песните. Като ги разгледа той каза: "О-о, момичето ми, то има право!" Тогава той застана на моя страна - застъпи се за мен. Въпросът беше за издаване на песните под моя редакция и то така, както Учителят бе ни ги предал. Някой път на Учителя Му предаваха записани песни от разни музиканти на "Изгрева". Аз споменах вече, че тук всички бяха музиканти, всички имаха претенции, че са неповторими и като тях втори няма, нито на "Изгрева", нито по света. Учителят вземаше тези нотни листчета, после ги оставяше настрана - не искаше да обиди онези, които бяха положили труд. В тези нотни листове имаше много неверни неща, но ги даваха, като знаеха много добре, че не са точни, даваха ги, за да ги има и техните листове в общия кюп, че да останат, та в бъдеще техните имена да бъдат записани "както на небето, така и на земята". Смешно, нали? Затова вие може да намерите много такива нотни текстове с различен нотен запис и почерк на една и съща песен. Това се дължи на амбициите на многознаещи музиканти и това не бива да ви смущава. Вие ще работите с оригинала. Аз работех с Асен Арнаудов при съставяне на песнарката. Той беше голям музикант и голям талант. По-късно стана професор в консерваторията и предаваше уроци по арфа. Ние работехме много бързо и под ударите на една тягостна атмосфера. Затова ние направихме някои пропуски в тази песнарка. Кои бяха те? 1. Песента "Идилията" ние я записахме с Асен така, както я знаехме. Но ние не я знаехме добре. Най-доброто и най-точното изпълнение трябваше да бъде на цигуларя Петър Камбуров, на когото лично Учителят я бе предал. Но ние нямахме неговия нотен запис - той не беше го направил. Ние не притежавахме негово изпълнение. Години по-късно ние направихме магнетофонен запис на песента, който трябва да се прехвърли на нотен текст и така, при едно второ издание, да се даде песента така, както я е свирил Петър Камбуров. А да знаете само какви атаки срещу нас имаше заради тази песен! Не е за разправяне, нито за вярване. Но вие, които четете това, трябва да поправите нашата грешка. Аз съм си набелязала вече кой ще я поправи, но това ще кажа по-късно, когато му дойде времето да правя обзор. 2. Обърнах внимание, че поради бързината, с която печатахме и с тайната на книгопечатането, не можахме да прегледаме коректурата и се доверихме изцяло на печатницата. Всички тези грешки аз съм ги коригирала в личната си песнарка, с която работя всеки ден пред пианото. След време аз ще я оставя, за да се ползувате от нея. 3. Същото се отнася и за песните на Учителя, дадени чрез Лиляна Табакова. Тя също беше осведомена как стоят нещата и знаеше много добре при какви обстоятелства се печаташе. Но когато излезе песнарката, тя също нададе вой и започна да ме обвинява, че съм променила нейните песни. Това не бяха нейни песни, а песни на Учителя, дадени чрез нея. И ако имам някаква вина, то е пред лицето на Учителя, а не пред нея. 4. Лиляна Табакова не предаде всички песни. При нея останаха още три. Както тя обичаше да казва пред мен: "Имам още три песни от Учителя, които ми са като талисман и на никого не си ги давам". И правеше един театрален жест. Та да не се чудите, когато след двадесет, тридесет, четиридесет години излязат и тези три песни. А може да има още. Те са също от Учителя, дадени чрез нея. Аз имам доказателства и затова ги поместих в песнарката. Те ми бяха дадени от нея с големи уговорки, за което ще разкажа в следващата глава. Най-интересното бе, че всички приятели без изключение не можеха да ми простят, че съм поместила песните на Табакова, защото чрез тях щяла да се възнесе до облаците. Та това са песни на Учителя и аз отговарям за това. А че Учителят избра лично да работи с нея, за това си има причини. А че на някого не му е приятно, че Лиляна Табакова трябва да се възнесе до облаците - това е друга работа. Упрекваха ме, че е дала песните съобразно нейния глас, който бе колоратурен сопран. Там има такива височини, които нито една певица не може да вземе, а тя ги взимаше и ги пееше. Каква вина имам аз, че Учителят лично е работил с нея и с нейния глас, който има такива височини? А че тя наистина прекаляваше, това го виждах и аз. Но какво може да се направи? Учителят е разрешил много добре въпроса като й е казал, че тези песни могат да се дадат и за друг глас, в друга тоналност и гама. В такъв случай спорове няма да има. Искам да кажа и нещо друго. Една от причините да се стигне до такива конфликтни положения след издаването на песнарката и тя да не се приеме, беше и моят съжител, съквартирант и съпруг Борис Николов. Той ми направи най-голямата беля! По-голяма беля не можа да ми направи никой! Цялото Братство се беше събрало и беше против мен, настройвано от Кирил Икономов, от Лиляна Табакова и от други амбициозни музиканти. Но те не можаха да направят нищо, защото Учителят стоеше над мен. А каква беля ми направи този, под чийто покрив съжителствувахме години? Това беше човекът, когото най-много съм обичала в живота си, за когото всичко жертвувах и комуто се бях отдала телом и духом петдесет години. Това беше моят личен живот и всеки има право да си го изживее така, както намери за добре. След като излезе песнарката, всички ме упрекваха, че съм изменила песните на Учителя, защото ги сверяваха с песнарката на Кирил Икономов. Освен това, споменах, че Кирил ги беше записал така, както ги пееха приятелите и певиците-примадони. Но имаше някои сестри, които много добре знаеха, че Учителят ги е дал по друг начин и не одобряваха начина, по който ги бе дал Кирил. Но те не смееха да му се противопоставят открито, за да не си развалят отношенията. И после, той беше македонец - много остър и рязък, сечеше и отвътре, и отвън. И те се пазеха и не смееха да изкажат съмнението си, понеже знаеха, че не могат да му издържат. Освен това, имаше приятели от първите ученици на Школата, които бяха научили песните в техния първообраз. И когато идваха при мен да ме питат какво съм направила с песните, аз ги карах да ми изпеят първо някоя от песните, след това им я изсвирвах на пианото така, както съм я записала. Те виждаха, че няма никаква разлика и се чудеха на тези разправии. Тези възрастни приятели бяха от провинцията и когато слушаха как софиянци пееха песните, които те знаеха, запушваха си ушите. Затова възрастните приятели от провинцията ме подкрепяха. А веднъж един от тях заплаши комисията, като каза: "Вие коригирате Божественото и ще отговаряте за това!" Но с такъв тон, неподлежащ на никакво съмнение. Това бяха ученици по дух. Тогава аз реших да извикам у нас, в малкия ни дом на ул. "Симеоновско шосе" 14, приятелите - на групи по десет човека. Бях си направила план, като всяка вечер ще извикваме по десет човека братя и сестри от "Изгрева" на гости у нас на вечеря. Целта беше да ги запозная с оригиналите и моята песнарка, защото останалите изобщо не знаеха, че има оригинали и не знаеха изобщо, че Кирил не се е придържал към оригинала. Бях решила брат Боев да присъствува всяка вечер, като удостоверява, че тази тетрадка е оригиналът и че листовете от двете папки също са оригинали. Брат Боян Боев беше авторитет за всички - всички познаваха неговата почтеност и неговата вярност към Учителя. Учителят за него беше казал: "Това е най-безкористният човек на "Изгрева". Това лично Учителят ми го е казал. Отидох при Боян Боев, споделих с него моя план и той даде съгласието си да присъствува всяка вечер у дома. И когато всичко бе готово, получих удар с нож в гърба, коварен и неочакван - Борис Николов се противопостави. Махна с ръка и отсече: "Песнарката е направена. Песнарката е издадена и въпросът е приключен!" И не пожела изобщо да говори с мен. Не ме допусна до себе си да му обясня как стоят нещата. И аз не можах да му се противопоставя. Това не само ме изненада, не само ме смути, но изведнъж разруши в мен всичко, което ме крепеше и аз се сринах на земята, разсипах се като пясък. А до този момент устоявах като гранитна скала. Изведнъж, след като той махна с ръка, гранитът в мен се пропука, стана на пясък и аз стъпвах на пясък. Нямах вече сили да му се противопоставя и да настоявам за своя план. Така всичко се провали. Ако се беше осъществил моят план, нямаше да има след това никакви приказки, защото всички приятели, които щяха да минат през моя дом, щяха да научат за оригинала, да го видят, да го пипнат. А всички изгревяни бяха музикално грамотни и четяха нотен текст свободно. Тогава те трябваше да избират и да се определят на коя страна ще застанат - на страната на оригинала или на страната на Кирил Икономов. Но Борис ми попречи и всички тези приятели не можаха да дойдат, отне им се възможността да се доберат до Истината, поради което бяха заблудени от другите, застанаха на страната на Кирил Икономов и се обявиха против мен. Но ако бяха минали през моя дом и бяха видели оригинала, те трябваше да се определят. Всеки един щеше да определи самостоятелно на чия страна да застане. Ето това исках. Всеки да види оригинала и след това да се определи. А дали ще бъде на моя страна или срещу мен - за мен това нямаше никакво значение. Но Борис ми попречи, а и попречи на онези приятели да видят Истината и да се определят. Това беше една груба, фатална грешка за него и за мен. А тази фатална грешка доведе и до други събития. Всички онези, които трябваше да минат, да видят оригинала, не можаха да го сторят и не видяха нищо. По същия начин се постъпи и с тези приятели при различни случаи по братските проблеми. Те не бяха уведомявани правилно и своевременно, бяха оставени в неведение и после бяха заблуждавани от други лица. Това най-добре се видя през време на процеса срещу Братството през 1957-1958 година. Аз бях първата потърпевша, а след това те, останалите, взеха и заеха моето място. Беше жестоко да се гледат хора, които бяха заблудени от користолюбиви личности и не знаеха истината. А онези, които не позволиха навремето да ги уведомят, понесоха своята отговорност и вина! Окултни закони управляват тази Школа. Изминаха двадесет и пет години от издаването на песнарката. Бяхме издали 4 000 бройки. На "Изгрева" бяха останали 1 000 бройки, като повечето от тях бяха конфискувани през време на обиските и изпратени за претопяване заедно с беседите на Учителя. Това беше една и съща сила, която действуваше чрез разрушението. Беше дошло нейното време. Трябваше да чакаме да отмине тази вълна и да се самосъхраним. Бяхме длъжни да се самосъхраним!

"Как се защитаваха оригиналите на песните на Учителя" Беше съставена комисия от музиканти, които трябваше да определят окончателния нотен текст на песните на Учителя за едно ново издание след заминаването Му. Приемането на песните от тази комисия бе един мъчителен процес за съзнанията на приятелите. От една страна, те изобщо не можеха да приемат, че песните на Учителя са коригирани и изменени и то още по времето на Учителя, когато бе издадена песнопойката на Кирил Икономов. Трябваше по-късно Матей Калудов и Асен Арнаудов да направят изявление, че са били определени лично от Учителя заедно с Кирил Икономов за една работна група от трима души за издаване на песните, но Кирил ги е отстранил и е направил песнопойката сам. Музикантите не можеха да възприемат, че през време на Учителя е могло да се даде съвсем друг нотен текст на песните и мелодиите, защото смятаха, че всичко, което се вършеше на "Изгрева", се вършеше с Негово знание и разрешение. Излязоха много от очевидците и онези, чрез които Учителят беше дал песните - които бяха присъствували при даването им - заявиха, че Учителят ги е дал по друг начин тези песни и че оригиналът е различен от този, който е в синята песнопойка на Кирил. Много от певиците, певците и музикантите не бяха съгласни с Кирил, но не смееха явно да излязат пред него и да му се противопоставят. Не смееха, пазеха се, защото не можеха да му издържат психически. Кирил беше много силен като натура, беше волеви и можеше да изгори всеки, който му се противопостави. Те не бяха съгласни с него, но когато аз излязох да му се противопоставя, те знаеха, че той не е прав, но мен не ме подкрепиха поради личната си неприязън към мен. За това си имаше причини. Не застанаха да подкрепят и защитят една Божествена кауза, за да не се позволи да се коригира Божественото, а се поддадоха и отстъпиха пред собствените си личности, защото имаха към мен неприязън от дълги години поради други събития, станали в Школата. Не застанаха на страната на Истината, която е "Глава на Словото", а застанаха на страната на личността. Да се разберем. Аз бях само един човек, който бе получил задача от Учителя да намеря грешките на Кирил и да ги изправя. Работих в името на тази Истина - да не се коригира Божественото, а всички други неща отиваха на заден план. Дали на някого ще му хареса или няма да ми приказва с години, това бе за мен без значение. Или ще злослови по мой адрес с лъжи и измислици, както стана впоследствие. Та приемането на песните от членовете на комисията бе труден и мъчителен процес в тяхното съзнание. И което е най-интересното - при приемането на всяка песен аз докладвах и подкрепях с оригинал и се получаваха за най-голяма изненада много, много възражения, не срещу оригинала, а срещу мен и се защитаваше каузата на Кирил. Накрая аз ги питах: "Вие срещу кого сте - срещу мен или срещу Учителя? Ако сте срещу мен - добре. Но ако сте срещу Учителя, какво търсите тук, на "Изгрева", в тази Школа и в тази комисия? Ето ви оригинала и решавайте! Това оригиналът ли е или не е? Ако е оригиналът, пишете в протокола чия воля изпълнявате - на Учителя ли, на Бога ли или на личността Кирил! Решавайте и се определяйте за кого сте - за Бога или за Кирил?" Онези възразяваха, а думите им бяха насочени срещу мен - че съм непримирима и какво ли още не ми казаха. Не можеха да ме търпят. Бяха се хванали на чуждо хоро и трябваше да го изиграят. А много съжаляваха, че се бяха хванали на това хоро, смятаха, че това хоро ще играе по свирката на Кирил - че той ще води хорото. Но се оказа, че друг почна да свири. Нали знаете как се играе хоро на село - както се свири на хорото, така се играе. Който нареди каква свирня да се свири, той определя как се играе хорото, защото има различни свирни и за всяка свирня си има хоро, играе се по друг начин, с други стъпки, съвсем различни от предишните на другите хора. Затова хоро от хоро се различава по ритъм, по стъпки. Та друг нареди да се свири друга свирня, което никой, ама никой не очакваше, дори аз самата. И се завъртя онова ми ти хоро и друг свиреше със свирката и не можеше никой да се пусне от него. Искаше им се да се пуснат, но не можеха. Сами си бяха поискали комисия, сами почнаха да водят протоколи за приемането на всяка песен, сами се хванаха на хорото, сами си извикаха свирач да им свири и тъпанджия да им бие тъпана. Но свирачът засвири друга свирня и тъпанът заби по друг начин, че заиграха хоро, дето не бяха го играли досега. Има една такава поговорка: "Дава баба един грош, да се хване на хорото, пък после дава пет гроша да се пусне". Ама никой не пуска бабата, защото хоро се не разваля, а се играе докрай. Та комисията, която се създаде, за да приеме песните една по една чрез протокол, се хвана на хорото и заигра, ще не ще, под свирката и тъпана. Тя започна да приема песен след песен по оригинала и Кирил трябваше да отстъпва, защото всичко това се вписваше в протокола на комисията. Имаше една песен - "В зорите на живота". В синята песнопойка Кирил в началото бе повторил два пасажа така, че ги е уеднаквил, за да му излезе текстът при нотния запис. Намерихме оригинала, показахме го и обяснихме всичко. Всички гледат и се чудят. "Ами защо е така?" - питат Кирил. А той отговаря, че има закони в музиката и че тактовете трябва да излязат. Аз задавам въпроса: "Кое предхожда: първо Божественото или нотният запис?" Те мълчат. Питам отново: "Тази музика на Учителя Божествена ли е или е обикновена?" Те отново мълчат и се споглеждат. "Ако е Божествена, то Божественото не се коригира, но ако за вас е обикновена музика, то може да си я коригирате." Те подскачат от столовете. Нахвърлят се върху мен - че какви са били тези приказки от мен. И накрая трябва да се спрат на това - дали признават, че музиката на Учителя е Божествена и трябва ли да се коригира Божественото, защото оригиналът е на масата пред тях. Така Кирил отстъпваше, а те приемаха песента и се подписваха в протокола. Така се приемаше песен след песен. Беше жестока борба. След време ще се учудвате, че е било възможно такова нещо. Беше възможно. Ако бяха всички школувани музиканти, ако бяха всички изработени личности с чистота и с хармония в себе си, ако всички имаха послушание към Учителя, изобщо нямаше да се стигне до такива борби. За жалост, имаше и сцени на театралност, в които духовете от Черната ложа разиграваха свой репертоар, за да опорочат Школата и да изменят Словото на Учителя и песните Му и по такъв начин да отклонят учениците от пътя на Школата. Имаше друга песен - "Блага дума на устата". Представих и нея пред комисията. Тази песен също бе променена от Кирил. И когато трябваше да дам оригинала, оказа се, че го няма у мен. А само преди един час беше у мен! Бях го сложила някъде и не можех да го намеря. Всички ме гледат и чакат да им покажа оригинала, а аз добавих, че съм го забравила у дома. Всички ахнаха в един глас и се погледнаха усмихнато. Разбраха, че аз нямам оригинала и сега няма да мога да се наложа. Според тях аз се налагах. Представяте ли си такова нещо, такава мисъл, която се бе загнездила у тях? Аз им давам оригинала и защищавам оригинала и те трябва да се подчинят на оригинала. А те възприемат, че аз им се налагам, като че ли песните са мои, а не на Учителя. Аз това нещо с моя ум навремето не можех да го възприема, а и сега, тридесет години след това, не мога пак да го възприема. Обяснявам си го с това, че бяха под влияние на Кирил и на онези внушения от Черната ложа, които объркаха много работи след заминаването на Учителя. Всички ахнаха в глас и зачакаха какво ще стане сега. Предугаждаха голямо събитие - нещо голямо, че ще се случи. А то взе, че стана не само събитие, но и инцидент и накрая избухна като бомба, защото това бе последното събиране на комисията. Изведнъж аз се сетих, че в комисията е и Георги Томалевски и че тази песен беше дадена в негово присъствие от Учителя. Той се бе отдалечил от "Изгрева" за цели десет години. Тогава се беше оженил и покрай жена си се отклони, след това дойде, но знаеше така тази песен, както я бе дал Учителя, защото той я беше научил от Него. Сетих се и това бе една спасителна мисъл за мен. И казах; "Георге, я изпей тази песен както я знаеш!" Томалевски я изпя. Той пееше хубаво, имаше хубав глас, поддържаше го, а жена му беше музикант-педагог, така че той бе музикално образован и си поддържаше музикалната форма. Георги изпя песента така, както аз я бях записала и представила. Кирил я бе изменил значително. Всички скочиха срещу мен, че не може да се вярва на Георги Томалевски, а само на оригинала. Изведнъж нещата се обърнаха. Преди да изпее тази песен Георги, комисията се противеше да се подчини на оригинала. А сега искаше оригинала. Да се чудиш и маеш! Значи свирачът отгоре засвири друга свирня и друго хоро трябваше да се заиграе. Те не схващаха това, а аз го разбрах много добре. Оригиналът бе у дома. Ами сега? Георги скочи, за пръв път го виждах такъв. Беше дълбоко възмутен срещу всичко това. Та той се гордееше години наред с това, че тази песен е дадена в негово присъствие. И той я знаеше така, както бе по оригинала, а не както я бяха изменили приятелите през онези десет години на неговото отсъствие от "Изгрева". Той дръпна едно строго слово в защита на оригинала. Подкрепи ме в този случай, макар че досега при всички случаи подкрепяше Кирил. Аз им казах да почакат десет минути, докато донеса оригинала. Моята барака се намираше на 60 метра и аз се запътих към нея. Те останаха да се карат. Всички срещу Томалевски и Томалевски срещу всички. Докато се караха, аз изтичах у дома. Търся, търся - няма го. Сетих се, застанах смирено и се помолих на Учителя: "Учителю, Ти знаеш, че аз защитавам Твоето дело. Ти ме изпрати за тази работа. Помогни ми да го защитя докрай!" Хрумна ми една мисъл, да взема Библията, да я отворя и да видя какво ще ми се падне в този момент. Това бе един метод, препоръчван от Учителя, когато човек се намира в затруднение и не знае как да реши някоя своя задача. Взимам я, отварям я и какво да видя - оригиналът на същата песен е в нея! Аз, преди да тръгна към комисията, се молих и работих с Библията, и оригинала, без да искам, съм го сложила там, за да ми послужи за отбелязване какво съм чела. Но бях се замислила за други неща, бях забравила да го извадя и след това съм излязла от стаята. Затова е важно човек да бъде с будно съзнание, когато върши работа за Бога, защото винаги има противодействия от тъмните сили. Но тогава, в тези разиграли се борби, човек оставаше без ум, камо ли да се грижи да бъде с будно съзнание. Връщам се с оригинала в ръка. Комисията се беше разтурила след голяма караница и всички си бяха отишли. Бяха останали само Георги Томалевски и Асен Арнаудов. Показах им оригинала. Томалевски го гледа и cижда, че той е изпял песента точно по оригинала. "Мен може да ме няма десет години, но онова, което съм научил преди това, е точно и непоклатимо!" Георги беше горд в себе си, че бе запомнил и изпял песента по оригинала и то песен, която беше научил от Учителя. А Асен Арнаудов, като видя оригинала, каза: "Вижте, момичето тук има право". И тогава той ме подкрепи. След това с него работихме заедно песните и той ми помогна да издадем песнарката на Учителя. А комисията повече не се събра. Хорото се разтури - всички се пуснаха от него. Свирачът отгоре бе спрял да свири, свирнята му секна и всичко спря. Ако аз не бях направила грешка и ако оригиналът бе в мен, вероятно хорото по друг начин щеше да се играе. Така мисля аз. Но онзи, който свиреше на свирка, по друг начин мислеше и по друг начин свиреше. Затова друга свирка се засвири и друго хоро се заигра, а комисията не знаеше как да играе това хоро и се саморазпусна. Комисията се разтури и повече не се събра. Тя водеше протокол, всяка една песен бе приета по оригинала и имаше подписите на всички членове от комисията по тази песен. Но след като аз пристигнах с оригинала, видях, че комисията се е разтурила и е отнесла със себе си и протокола. Прибраха протокола и го укриха. Когато излезе моята песнарка, всички ме обвиняваха, че съм изменила песните на Учителя. А най-вече и най-безочливо - членовете на комисията. Аз им казвах: "Покажете протокола, за да видят останалите приятели кои песни са приети с вашия подпис!" А те най-безочливо и нахално питаха: "Какъв протокол, такова нещо няма. Това са твои измислици." Аз ги оглеждах и виждах, че други сили работеха чрез тях. Това са силите, които впоследствие влезнаха в други лица и чрез тях провалиха, затриха и разрушиха "Изгрева". Има още живи от състава на комисията днес, през 1970 година. Отидете и ги питайте къде е протоколът! И след това ми се обадете!

"Не коригирай Божественото в песните на Учителя" Вие разбрахте, че аз получих задача от Учителя да потърся, да намеря и поправя грешките, които бяха допускани от Кирил Икономов в неговото издание от 1938 и последвалата втора книжка от 1944 година - две хубави издания за онези години. Вие какво бихте направили на мое място? Аз ви питам? Ще изпълните ли Волята на Учителя, Волята на Бога? Аз пак ви питам. Защото, ако си отговорите на този въпрос, изведнъж ще си отговорите на другите въпроси, които биха последвали. И то на всички. Защото, когато ученикът тръгне да изпълнява Волята на Учителя и Волята на Бога, той държи в съзнанието си само едно нещо - да изпълни Волята на Бога без никакви изключения. Какво е личният живот на човека пред Волята на Бога? Нищо. Какво са неговите лични амбиции и стремежи пред Волята на Бога? Нищо. Какъв е резултатът от целия негов живот пред Волята на Бога? Нищо. И само когато изпълни Волята на Бога - всички онези неща, които включихме в графата на "нищото", могат да се превърнат в нещо - това "нещо" е изпълнението Волята на Бога с цялото си сърце, с всичкия си ум, с цялата си душа и сила. Аз се убедих, че "в изпълнението Волята на Бога е силата на човешката душа". И аз тръгнах оттук да изпълнявам Волята на Учителя и на Бога. Иначе не бих могла да издържа и един ден онова противодействие и атаки, които се насочиха срещу мен. Това беше жестоко - да виждаш, че от една страна изпълняваш Волята на Бога и се стремиш да вършиш нещо, а от друга - всички останали се стремят да ти противодействуват, като се почне от най-ближните ти, та до явните ти противници. И виждах как те също се стремяха и бяха усърдни да изпълняват, но - друга воля. Каква беше тази друга воля, вие ще видите сами. Тази воля разруши впоследствие целия "Изгрев" и разпръсна всичко. Преценете сами. Ако не вярвате, проучете документите от онова време. Работих дълго, минаваха години. Дойде войната и животът на всички ни се преобърна, включително и този на Школата, който неусетно се промени. Вълнуваха ни повече военните събития - какво ще стане със съдбините на народите и на света и някак си нашата работа отстъпи на по- заден план. Това беше грешка, която отчетох по-късно. Ако моята песнарка беше издадена по времето на Учителя, с Неговото одобрение, нямаше да има никакви проблеми. Изпуснаха се благоприятните условия и времена - не бяхме будни за това. В съзнанието ни изпъкнаха други неща - те взеха превес и те ни поведоха в нашето ежедневие, затова аз пропуснах този момент. Но така се случи, че не се сполучи - пропуснах времето, определено за изпълнение Волята на Учителя. По-късно Мария Златева казваше: "Мария трябваше да издаде песнарката по времето на Учителя". Беше упрек към мен и то основателен. И аз исках, но не стана. Попречиха ни събитията и времената - та това беше световна война, милиони хора загиваха всяка седмица, светът се беше запалил и ние бяхме подложени на този ужас. Ами тези заминали милиони души създаваха напрежение и натиск върху "Изгрева". Измени се цялата атмосфера на "Изгрева". Ние го усещахме като един огромен похлупак, заел цялото небе над София, да не говорим за събитията по време на бомбардировките. Атмосферата на "Изгрева" се измени - по-рано там се дишаше спокойно и човек се чувствуваше като волна птица, а сега бяхме сковани и приковани от този небесен похлупак. Застанала съм до Учителя, гледам мрачното небе и казвам: "Учителю, усещам как някакъв похлупак ни захлупва и ние не можем да дишаме на "Изгрева". Учителят погледна нагоре и каза: "Този похлупак се състои от душите на всички избити по фронтовете. Тези души също не могат да дишат. Но понеже виждат светлината тук на "Изгрева", те са се насочили към нея. Те търсят също начин да придобият свободата си. Чакат Волята Божия и разрешение на техните съдби от Божия промисъл." Аз изтръпнах. Тогава разбрах защо Учителят след бомбардировките напускаше "Изгрева" всеки ден, минаваше през нашия дом и се отправяше към Витоша. Често Той се отбиваше в дома ни и тук преспиваше на ей това легло. Сега разбрах какво означаваха веднъж изречените от Него думи: "Тук, на "Изгрева" няма повече условия да се поддържа връзка с Бога!" Това го каза след последната голяма бомбардировка на София на 10 януари 1944 година. На следващия ден с група приятели Той замина за Мърчаево, където престоя до октомври 1944 година. Сега разбрахте ли какво представляваше атмосферата на "Изгрева" и можеше ли при тия условия да се работи спокойно и творчески? Та тук беше Божественият Дух, тук беше онази Божествена Светлина и Виделина, която слизаше от Небето върху Учителя. И това всичко се виждаше от онези души, които бяха положили телата си по фронтовете на войната. Вие виждали ли сте през лятна нощ как се събират пеперудки и мухички около запалена лампа? Такава голяма запалена лампа - крушка от 500 вата - имаше поставена на един голям стълб, изправен в средата на поляната, където играехме Паневритмия. Една вечер Учителят посочи с бастун голямата лампа, на половин метър от която кръжаха като облак малки и големи пеперуди и мушички: "Така заминалите души виждат Божията Светлина и се насочват към нея и търсят светлина за душите си. Затуй сега на "Изгрева" се работи много трудно. Над нас са заминалите души от войната." А когато започнаха бомбардировките над София, обстановката се нажежи и този ад се пренесе от фронтовете над небето на София. Учителят се беше вече променил, беше вече строг, затворен в Себе Си, мълчалив - като започнаха бомбардировките, Той се затвори в Себе Си и се отваряше, само когато четеше беседи или отговаряше на конкретни и важни въпроси на приятелите. Това всичко се отрази и върху нас. Някои от приятелите бяха мобилизирани като войници. Борис Николов облече също военна униформа - беше мобилизиран в противовъздушната отбрана на града. Животът на всички се промени. И в тези бурни години не можеше да се работи духовна работа, едва смогвахме да се справяме с текущите наши проблеми и да поддържаме нормален ход на Школата, защото Учителят продължаваше да чете беседи. Най-показателна за този период е опитността на Галилей Величков, който бил на поляната с Учителя. През това време се чуло бученето на самолетите, минаващи високо и отиващи на север да бомбардират в Румъния нефтените находища, за да попречат на германските войски да използуват нефта за танковете си. Учителят, изправен пред поляната, наблюдавал дълго самолетите - бил строг, затворен и напрегнат. Галилей забелязал това и Му казал: "Учителю, защо се безпокоите? Та те тук няма да бомбардират. Те заминават на север и в Румъния ще падат бомбите!" Когато Учителят свел поглед от Небето и огледал Галилей, лицето Му било строго, затворено и добило вид на статуя, издялана от камък. След малко Учителят добавил: "В момента милиони хора се обръщат с молитва към Бога, за да търсят Неговата закрила и помощ. И днес Бог е тук, на земята, на "Изгрева", в това тяло, и Той не може да бъде безучастен към съдбините на света и да не взема участие в страданието на човечеството." Този случай беше приковал Галилей в съзерцание и размишление за цял живот - за Бога, който е дошъл на земята и е посетил человеческите синове. Когато ми го разказа, аз го приех като откровение на Бога за съдбините на света и за съдбата на Школата. Та при такива условия ние живеехме и обстоятелствата бяха такива, че нямахме възможности за работа. Тук нямахме условия за работа от музикално естество. Беше останала една група братя и сестри на "Изгрева", които три пъти на ден заставаха в молитва в салона - правеха дълги молитви, за да запази Бог "Изгрева" и салона. Един приятел от града дошъл, видял и чул как се молят. Те не се молели като друг път тихо, както по времето на Учителя, а всеки от тях се надпреварвал с останалите да вика колкото може по-силно, та молитвите им по-бърже и по-добре да стигнат до ушите на Бога. Когато този приятел отиде в Мърчаево и разказа на Учителя всичко това, Учителят се усмихнал и казал: "Ако "Изгревът" трябва да разчита на техните молитви - отдавна да е пометен. Друг охранява сега "Изгрева" и ако някой наруши тази охрана, ще отговаря пред Бога." Не можахме да разберем добре тогава думите Му. Но когато Той си замина и когато дойде време "Изгревът" да бъде пометен до основи, тогава разбрахме, че нашите молитви не бяха стигнали до ушите на Бога, а онзи, който го охраняваше, беше вдигнал своята охрана и "Изгревът" се разгради и отвътре, и отвън за броено време от строго определени хора. Тях също някой ги беше броил в сметката си и неговата сметка излезе вярна и сполучлива. Е, можеше ли да се работи при тази обстановка? Не можеше. Когато дойде времето да се издава песнарката и да се дадат песните така, както Учителят ги е дал, аз срещнах голяма съпротива от страна на всички, главно на Кирил Икономов, който подведе и другите да го следват. Беше много лесно да се настроят срещу мен поради това, че още по времето на Учителя бях поставена в положение да бъда гонена, преследвана и хулена. А защо беше допуснато това? Учителят беше ми казал по този въпрос: "Може Бог да съизволи да бъдеш най-гонената, най-хулената, най- отхвърлената, но с радост всичко да понесеш". Попитах го: "Защо, Учителю?" Той ми отговори само с една дума: "Бог така съизволява". Така че атаките и реакцията срещу мен се осъществиха много бърже и без много-много усилия от Кирил Икономов. А той бе изострена до крайност личност и като прибавим македонския му инат - беше абсолютно невъзможно да се работи с него. Дойде се до сблъсък на живот и смърт. Аз съм длъжна да опиша тези неща. Беше създадена комисия от десет човека - изтъкнати братя и сестри - приятели, музиканти, едни от първите на "Изгрева", преминали през времето на цялата Школа. Те познаваха много добре обстановката, но някои от тях се правеха, че сега за пръв път научават нещата. Пред комисията всяка песен се представяше отделно и тя приемаше песен след песен с протокол. Забележете това - с протокол! При приемането на песните, много от тях се коригираха от самата комисия. Как ставаше това ли? Много просто. Разглеждаше се всяка песен. Аз казвах къде е различието на песента в "синята книжка" - изданието на Кирил Икономов - като наблягах на това и доказвах къде е различието: дали в мелодията или в текста. За доказателство представях към всяка една песен оригинала, взет като лист от папката или от тетрадката. Забележете, че вече никой не възразяваше срещу оригинала, сверяваха песните на Кирил с оригинала и след като изслушваха от мен обяснението, обръщаха се към Кирил и той отстъпваше. Да, той отстъпваше, нямаше какво да прави. Не можеше да упорствува срещу оригинала, макар че в комисията влизаха негови верни приятели. Но когато дойде време да се определят дали да застанат зад Словото на Учителя и зад оригинала - те не поискаха да правят хатър на никого, макар индивидуално всеки един от тях да симпатизираше на Кирил повече, отколкото на мен и всеки един от тях да искаше вътрешно в себе си да ни бъдат разменени местата. Аз да се защитавам със синята песнарка, за да ме сразят окончателно, а Кирил да защитава оригинала, за да го възвеличават. Дори когато сега той отстъпваше пред оригинала, те изпитваха повече уважение към него, отколкото към мен. Беше потресающа картина. Те виждаха, че той не е прав, но му съчувствуваха и вътрешно го подкрепяха, а мен - която бях права - мен ме ненавиждаха и ме мразеха. Е, как ще си обясните това? Нали говорим за Истината? Нали "Глава на Твоето Слово е Истината"! А къде бе тук Истината? Кой я затули? Та тези от комисията му бяха повече лични приятели, но накрая не смееха да вземат явно негова страна пред оригинала, защото се водеше протокол. Те знаеха много добре, че утре чрез този протокол те ще бъдат изобличени пред всички. Трябваше да се преклонят пред Словото на Учителя. Комисията се бе събрала да даде песните в оригинал, а не така, както на онези личности в нея им се искаше. Личността трябваше да отстъпи пред Истината. Казах им: "Да не се коригира Божественото. Това е Волята на Учителя и Волята на Бога." Когато започнаха да мрънкат, да шикалкавят, аз им казах: "Не коригирай Божественото!" Те гледаха оригиналите, поглеждаха към Кирил, искрено му съчувствуваха, но заставаха на страната на оригинала. Кирил отстъпваше песен след песен. И това се вписваше в протокола. По едно време, към края, Кирил не се стърпя, не издържа и каза: "Е, пък направи най-сетне и ти една отстъпка!" Аз скочих: "Кириле, какви отстъпки? Това не е лична работа, а работа на Бога. Ето ти оригинала. Признаваш ли го или не го признаваш? Ако не го признаваш, ти не си ученик и ако не си ученик, нямаш работа тук, на "Изгрева" и нямаш нищо общо с песните на Учителя!" Как съм изрекла това, не знам, но виждам цялата комисия изправена на крака. Това ги вбеси, защото аз поставях един принципен и за самите тях въпрос. А те се смятаха за най-заслужилите ученици на Учителя. Аз се чудя откъде дойдоха тези сили у мен да бъда една срещу цялата тази комисия? Но Учителят беше зад мен, защото Той ме бе поставил за тази работа. Благодарение на това, че Учителят стоеше зад мен и над мен, аз успях да издържа срещу комисията. Искам да кажа, че комисията се беше събрала по принцип да одобри и даде оригиналните песни на Учителя. Повтарям: комисията се беше събрала да одобри и даде веднъж завинаги оригиналните песни на Учителя. Но тази комисия беше убедена предварително сто на сто, че ще ме срази окончателно, веднъж завинаги ще се справи с мен и ще се даде правото на Кирил Икономов. Само Боян Боев знаеше, че работя с оригинала и очакваше да види какво ще решат другите и тогава и той да се приобщи. Така се приемаше песен след песен, така аз докладвах за всяка песен измененията на Кирил по текста или мелодията. Всички ме гледаха враждебно. Показвах им оригинала. Никой не възразяваше срещу оригинала. Никой не смееше, след като го види, да изкаже съмнение в него. Зачитаха и подкрепяха възраженията на Кирил, но накрая винаги аз вземах думата и казвах: "На кого ще се подчините? На оригинала или на Кирил?" Подскачаха всички и виждах в очите им срещу мен омраза, която не можех да си обясня с никакви разумни доводи. Така се преминаха всички песни. А къде е протоколът ли? Ами протоколът остана в комисията, защото протоколът е за комисията. Ето, сега има още живи представители от тази комисия. Отидете и ги питайте защо скриха протокола? Ако ми отговорите защо комисията скри протокола, след като моята песнарка излезе, ще ми дойдете на гости и аз ще ви почерпя с много хубав щрудел. Аз съм добра по тези неща. Ще се облизвате и ще искате още. И с кафе ще ви почерпя, но само ако ми отговорите защо комисията укри протокола и досега е скрит. Когато излезе песнарката, всички скочиха срещу мен. Атаки от всички страни. Причината вече вие я знаете, но главният довод беше, че аз съм променила песните. На всеки казвах, че песните са приети от комисията с протокол и ги препращах към комисията. Комисията вдигаше рамене и казваше: "Не знаем за никакъв протокол". Само брат Боев говореше истината, но понеже ние работехме с него, казваха, че ние сме го завербували. Но оригиналите останаха у мен. Единствено с тях мога да докажа, че съм права. И когато дойде време да покажем и докажем на всички, попречи ми онзи, с когото живеех петдесет години под един покрив и който ми направи най-голямата беля. Да, има в Библията един стих: "И врагове човеку са неговите домашни!" Видях, че това се случи точно така и с мен. Проучвайте Писанията.

"Заръката на Учителя за песните и изпълнение на Неговата Воля" Може би най-големите борби в Братството се развиха заради песните на Учителя. Интересното бе, че това бяха окултни песни, боравещи с окултни сили, търсещи да създадат хармония в онези, които ги пееха. А стана точно обратното. Получиха се такива дисхармонични състояния при изучаване песните на Учителя, че това бе трудно обяснимо. Невероятна борба. Разгоряха се лични амбиции, засегна се чуждо себелюбие, намесиха се лични, неизживени комплекси от психологическо естество - всеки искаше да се прояви в дадена насока. И понеже тук всички пееха, свиреха на инструменти, всеки смяташе, че разбира повече от другия, дори стигнаха дотам, да смятат, че са по-големи музиканти от онези, школуваните музиканти в света, които свиреха и пееха по сцените на концертните зали. Може би музикантите развиваха повече чувствителността си от другите, работейки с музиката - техният етерен двойник се разширяваше и излизаше от тялото, човекът ставаше по-чувствителен към външни влияния и остро реагираше на чуждо вмешателство. Това бе основната причина за острата реакция на всички към проблема за песните на Учителя. Те бяха свикнали да ги пеят по свой начин, който се различаваше от първоначалния нотен текст, даден от Учителя. С годините тези разлики се увеличаваха и когато трябваше да се отпечатат песните, Учителят не случайно нареди да го стори група от трима човека. Но Кирил като най-амбициозен като всеки македонец, измести останалите и сам издаде песните, като направи най-голямата грешка, че не представи нотния текст предварително на Учителя за Неговото мнение и одобрение. Ако го беше сторил това, нямаше да се получат последвалите събития. Но непослушанието е голяма сила и голяма работа. Това му бе втората грешка. А първата грешка бе, че той издаде песните така, както ги пееха приятелите десет-петнадесет години и по такъв начин се записаха и дадоха измененията, направени от онези, които си ги бяха променили по свой вкус. Тезата на Кирил Икономов беше: да се запишат така и да се дадат така, както се пеят. За всеки музикант, който знае какво означава авторско право върху един нотен текст, който знае какво е автентичност, оригиналност - за него би било абсурдно да се променя текста на песента. Когато става дума за аранжировка на даден музикален текст, това е съвсем друго нещо. Но тук трябваше да се запишат оригиналните песни на Учителя така, както ги е дал. Това е толкова просто и толкова естествено за проумяване. Но когато личните амбиции излязоха на преден план, всичко се преобърна наопаки. А беше толкова лесно Кирил да вземе оригиналните текстове и оригиналната тетрадка, в която се вписваха тези текстове - да ги препише, да ги поднесе на Учителя за справка и проверка заедно с оригиналните текстове и тогава въпросът би бил приключен. Нямаше да има никакви спорове, разправии, че и накрая да доживеем невероятни борби, стигнали до своята крайност - на живот и смърт. Винаги в мен ще е запечатан онзи миг, когато Учителят ме извика, аз стоях пред Него, а Той беше седнал на стола до масата. Песнарката бе пред Него. Той я хвана, вдигна я леко с два пръста и леко ми я подхвърли от единия край на масата на другия край, към петдесет-шестдесет сантиметра, показвайки недоволството си от тази песнарка. Означаваше още, че щом я подхвърля, Той не я желаеше и я изхвърля от масата така, както Му бе дадена. Това забележете и запомнете. След като ми нареди, аз започнах да се занимавам с този въпрос. Иначе в никакъв случай не бих дръзнала да се занимавам с това без разрешение на Учителя. Той ми нареди, И аз трябваше да изпълня Волята Му. А че не я изпълних така, както трябваше - това е моята грешка и първа вина. Попречиха ми някои обстоятелства, които винаги се явяват и пречат на Божието Дело. Попречиха ми също някои хора, които бяха сложени да противодействуват от другата ложа, от Черната ложа. Тя също присъствуваше на "Изгрева" - имаше си свои представители. Учителят нееднократно ги бе изобличавал. Ние знаехме имената им от Него и познавахме делата им от самите тях. Освен това, попречиха ми най-близките хора, които в най-важния момент станаха обект на внушение от страна на Черната ложа и ми измениха в решителния етап. Ето заради това не можах да си свърша работата както трябва. За което много съжалявам и имам определена вина пред Учителя. А сега ще спомена някои интересни събития по песните. Защо събития ли? Защото бяха изпълнени с драматизъм и трагизъм. В песента "В зорите на живота" има два пъти повторение на един пасаж. Учителят ме извика и ми каза: "Те, за да им излезе текста, ми изменят мелодията". За всеки музикант е ясно, че веднъж дадена една мелодия, мелодия записана, не се изменя само защото някоя дума от текста не пасвала или не излизала към тактовете. Много просто - щом текстът не пасва към мелодията, това означава, че този текст не е за тази мелодия и че трябва да се търси най-верния, най-близкия и най-точен текст. Мелодията е свалена отгоре, от друг, музикален свят, който горе е в други сфери, непознати за нас. А Учителят я сваляше понякога в един продължителен период, дори по цели часове и дни работеше с цигулката, докато свали онази мелодия, която горе, в Неговото свръхсъзнание не е мелодия, а е съчетание на хармония от светлини. И да търси най-доброто възпроизвеждане на онази хармония от светлини, да търси онова най-точно пресъздаване на музиката, която идва от тези светлини - да се свали долу, където ушите чуват тази музика и очите виждат тази музика като хармония от цветове. Това е един много дълъг процес. Има композитори, които само чуват музиката като мелодия и я записват - те работят с едно по-долно поле. Други я виждат като светлини с физическото си зрение, трети я съзират като светлина в съзнанието си. Четвърти виждат космическата хармония от светлини. И в зависимост от това кой от къде сваля музиката - от кое поле, има и различни музикални произведения. А като се прибави и самата индивидуалност на музиканта, който пречупва в себе си музиката, идваща отгоре, то имаме още толкова различия. По този повод Учителят казва: "Моцарт има слънчева музика, Шопен е дал музика на сърцето, Бах - музика на хармонията, Бетховен - музика на борба на Духа с материята, Вагнер - музика на Славата: това е музика на Божията Слава, т.е. на Божията светлина и неговата музика стои по-високо от музиката на всички земни музиканти до времето на Учителя. Разбрахте ли сега, че от тази гледна позиция не може да се промени произволно оригиналната мелодия на автора заради това, че не е намерен най-подходящият текст за песента. Ще се търси, ще се работи, докато човешкото съзнание се качи горе, където се намира светът на поезията, за да търси там съчетание от думи, Слово и мисъл, съответствуващи на мелодията, която е съчетание от музикални тонове, давани от движението на светлината, която излиза от тази музика. Това е пътят. Трябва да се качиш горе в съзнанието си и да търсиш как онези светлини, които преминават в музика от хармония и след това - музика в мелодия и могат да съчетаят в себе си светлината, която излиза от мисълта на поезията, облечена в подходящи слова. Когато се съчетае светлината, излизаща от словата на поезията със светлината, излизаща от мелодията - това е идеалното съчетание между поетичен текст и музикален текст, т.е. между слово и музика. Това е пътят. А не да се променя мелодията на Всемировия Учител, за да му излезе на някого текстът. Нито един автор не би се съгласил на такова нещо. Друг е въпросът когато се прави хармонизация на оригиналния текст - има си закони, по които става тази хармонизация, трябва човешкото съзнание да се качи горе, заедно с мелодията, а тя ще го отведе още по-нагоре, където мелодията е съчетание не само от звуци, но и от светлина. И където преливането на светлините дава мелодията. А ще дойде време да се качиш още по-високо, където е истинската хармония и там да търсиш онова съответствие и онова сливане между тонове и светлини, което се доближава до хармоничното съответствие между мелодия и светлина. Ето, това е пътят. Друг път няма. А да се промени от незнание мелодията на Учителя е кощунство. Това е нарушение на окултните закони. Затова Учителят ми нареди да намеря грешките, да ги коригирам и да направя ново издание. Аз тръгнах по този път. Но не можах да го извървя докрай. Спъваха ме много от едната и от другата страна. Не можах да си довърша докрай задачата от Учителя. Заръката на Учителя за песните, която ми бе поставена като задача номер едно, аз свърших до половината. При едно следващо издание трябва да се коригират нещата. А как ще стане това ли? Много лесно. Взима се песнарката, която съм издала и то моята лична, в която съм си отбелязала и поправила погрешките, взима се оригинала и се сравнява. Какво по-просто от това. Всеки друг опит е нов удар срещу песните на Учителя, независимо кой ще издаде новото издание. И този, който направи нов несполучлив опит, ще отговаря много повече от онези, които не си свършиха работата. Докато онези, които не си завършиха работата, не познаваха нещата, то за вас, които ще четете това, което аз диктувам, няма да има оправдание. Пред вас ще стои въпросът дали ще изпълните Волята на Учителя? Това е!

"Съдба от Небето" Казваше се Кирил Икономов. Той беше един от музикантите на "Изгрева", който игра ключова роля в издаване песните на Учителя и в последвалите ги след това борби. Беше крайно изострена личност. Беше македонец, а всички македонци са много амбициозни, когато дойдат в България и по всякакъв начин гледат да избутат с лакти българите. Това е много интересно. Там не могат да се бутат, понеже всички са македонци. Защото ако един бутне и другият ще го бутне, без да му мигне окото. Но тук, на "Изгрева", имаше много македонци и всички без изключение избутваха с лакти останалите и излизаха напред. Ако не ги допуснеха да излязат напред, слагаха "марка" през краката. Нали така децата се спъват едно друго? Падналият освобождаваше мястото, а оня, който го бе спънал, излизаше на челно място. Да се чудиш и да се маеш. Ама това, българите, са много загубени хора. Защо ли? Защото те гледат, спорят помежду си, злословят и се разправят, доказват превъзходството си, докато македонецът направо влиза и се насочва към първото място, което е свободно, защото онези - останалите български умници, спорят кой е най-достойният, кой е с най- големи заслуги, за да заеме въпросното място. Тук, на "Изгрева", стана точно така: македонците избутаха останалите. Проверете кои личности бяха македонци, какво беше тяхното поведение през време на Школата на Учителя и след това. Проверете кой какво направи и защо го направи. Като проверите, изводът ще бъде ваш. Аз си имам свой извод. През 1921 година беше издадена от приятели една песнарка "Песни на Всемирното Братство - 1921 год.", в която бяха включени братски песни. Школата бе отворена. С годините песните, които Учителят даде, започнаха да се множат и ние ги имахме в ръкопис. Беше поставен въпросът за издание на песните на Учителя. Учителят лично бе наредил да се състави една комисия от трима души, в която да влизат: Кирил Икономов, Асен Арнаудов и Матей Калудов. Кирил Икономов беше подготвен музикант и беше учител по музика в гимназия. Асен Арнаудов беше истински музикант и талант, който нотираше мелодията от първо изслушване. Матей Калудов беше военен капелмайстор с голям опит и познание - той беше дирижирал духови военни оркестри над двадесет години. Никой не възрази срещу комисията. Но докато Асен и дядо Матей се намъдруват, амбициозният Кирил Икономов ги записва, обработва и ги поставя за печат. Накрая, през 1938 година, те излязоха от печат в едно много хубаво издание, добре оформено с подходящ предговор и мисли на Учителя за музиката. Дотук - всичко добре. Когато Учителят разбра, че Кирил е издал песнарката сам, бе много недоволен, понеже знаел, че Кирил Икономов ще допусне грешки и неточности. Когато излезе първата книжка "Песни на Учителя", всички приветствуваха възторжено това издание, включително и аз. Но ето какво се случи на следващия ден. Учителят ме извиква в стаята Си, взе една песнарка, хвърли я пред мен на масата и ми каза строго: "На, вземи. Иди да намериш грешките на Кирил Икономов и ги оправи!" Той не ми я подаде, а я хвърли пред мен на масата. Този жест не беше случаен, а показваше, че Учителят е много недоволен от всичко това. Аз се заех да намеря грешките на Кирил Икономов. Когато разгледах песнарката, откри се една единствена и принципна грешка, от която произтичаше недоволството на Учителя и от която произтичаха останалите грешки. Принципната грешка бе следната: песните бяха" записани с ноти така, както ги пееха приятелите, а не така, както ги беше дал Учителят. Ще кажете: "че как така?" Ами така - Учителят даде една песен, тя се запише на лист. После тя се записваше в една голяма тетрадка, за да бъде запазена като оригинал. Забележете, че Учителят бе наредил песните да бъдат вписвани в две тетрадки, но поради мързел се вписваше само в една. Не беше мързел, а непослушание - всеки си правеше каквото си иска. Записаната песен след това започваше да се разучава и да се пее. Отначало се разучаваше от нашите певици-примадони, за които говорихме вече. От тях ги учеха другите. Но с годините песента се променяше от самите изпълнители, като всяка една певица-примадона наблягаше на някоя музикална фраза повече - или я разтегляше, променяше ритъма и тоналността. Ако се вземе предвид, че тук на "Изгрева" всички бяха музиканти, всички разбираха от музика и ноти и всеки беше капацитет както за себе си, така и за другите - тогава ще разберете, че тук не можеше да се даде нито ум, нито съвети на някои от музикантите. И се правеха някой път дребни промени така, както им уйдисваше или както смятаха, че е по-добре за пеене или е по-мелодично. Те не се съобразяваха, че това е окултна песен и е строго забранено да се изменя, а камо ли да си я нагласяваш така, че да ти харесва повече. Като се добави, че за десет години период дойдоха много нови хора, които учеха песните на слух, а не по ноти, дори и не по песнарката на Кирил - тогаз ще разберете, защо много неща са забравени, а други са променени. Та Кирил Икономов взе, че нотира песните така, както ги пеят, а не по оригинала, който се пазеше и беше достъпен за всички. Той се подведе. Кой и защо го подведе, не можах да разбера и до ден днешен. Има само едно обяснение: това е неговата амбиция да се прояви и да бъде пръв между първите. Ако беше се спазил онзи състав от трима души, Матей Калудов не би допуснал такова нещо, защото имаше опит на капелмайстор и знаеше много добре какво значи авторски текст, и че изпълнителят е задължен да се води по него. И Асен Арнаудов, който беше голям музикален талант, не би допуснал да се получат отклонения от оригинала. Затова Учителят беше недоволен и затова ме накара да търся и да намеря грешките на Кирил Икономов. Аз работих доста време, намерих оригиналите - взех тетрадката, както и двете папки - и сравнявах оригинала с песнарката на Икономов. Тогава реших, че грешките могат да се поправят единствено като се направи ново издание на песните. Отидох и споделих мнението си с Учителя. Той ми каза: "Направи го!" И аз се захванах. Минахме през различни времена и етапи, за които ще разкажа по-късно, когато се издаваше моята песнарка. Защо казвам "моя"? Защото ние с Борис купихме хартията, ние финансирахме двамата издаването й, тъй като всички ни се противопоставиха да сторим това. Когато се издаваше песнарката, тя се печаташе в пълна тайна и то след заминаването на Учителя, и нямахме време да направим коректурата. Затова имаше дребни пропуски, но не по моя вина, а по вина на коректора. Печатницата, където се печаташе песнарката, беше такава, че нито можеше да се внесе нещо, нито да се изнесе. Ние печатахме там, където се печатаха военните карти. И където всичко беше от секрет по секрет. Сега разбрахте ли защо не можеше да се изнесе оттам някаква коректура и защо не можеше и да се внесе? После аз бях обвинена, че погрешно съм записала всичко. А ние бяхме заплатили на човек, който трябваше да изпише точно нотите. След като излезе песнарката, приятелите видяха, че са включени и песните от Учителя, дадени чрез певицата Лиляна Табакова. Всички без изключение се нахвърлиха върху мене, защо съм публикувала песните на Табакова? Приятелите не я обичаха, макар че тя беше певица от кариерата, а щом Учителят работеше с нея, това означаваше, че Той знае много добре какви качества притежава тя. Но наместо това, Табакова се опълчи срещу мен, като показваше наляво и надясно, че съм допуснала грешки в нейните песни. А те бяха допуснати поради невъзможността да бъде направена коректура. Освен това, Кирил Икономов и другите музиканти откриха фронт срещу мене само поради ревност. Спомням си, че беше свикан така нареченият "Голям братски съвет", в който участвуваха хора от Просветния съвет и от Братския съвет. Започнаха да се разглеждат песните една подир друга и всички се нахвърлиха върху мен, че аз съм променила песните на Учителя. Най-тържествено им заявих, че песните са дадени, както са по оригинал. Всички извикаха в един глас: "Къде е оригиналът?" Аз им показах оригинала на една от песните. Всички разглеждаха оригинала, сверяваха го с песента от песнарката и виждаха, че оригиналът се покрива с напечатания нотен текст, но пак не се предаваха, пак ме обвиняваха. Питам ги: "Вие на кого се подчинявате - на оригинала или на Икономов?" Изведнъж се стъписаха. По едно време един каза: "Подчиняваме се на Божественото!" Отговорих им, че Учителят много пъти бе казал: "Не коригирайте Божественото!" Ето ви сега оригинала и сега да видим - вие ще коригирате ли Божественото?" Те се спогледаха и занемяха. Тази песен се прие от всички. После преминаха на друга песен. Отново се повдигна същият въпрос, че съм променила песента. Казах им, че имам оригинала, но че не мога да го намеря в папката. Помолих ги да почакат пет минути. Отивам в бараката си - там където живеех, заставам сама и казвам: "Учителю, помогни ми! Ти ме изпрати да изправям грешките на Икономов. Не ме оставяй сама, защото ще ме разкъсат като песове." И веднага, без да искам, посягам към Библията, която беше на масата ми. Отварям я и там в нея намирам оригинала. Благодаря на Учителя и веднага, на третата минута, се връщам да им го занеса. Поднасям го, а те ми казват, че са преминали на друга песен. Е, как ви се струва това? Аз държах Библията в ръцете си, че като я треснах на масата, че всички подскочиха. Изкрещях: "Никакво преминаване! Ето ви оригинала и да видим сега, кой от вас ще коригира Божественото?" Всички са против мен, но гледат оригинала, той преминава от човек на човек. Накрая приеха и тази моя песен по оригинала, а си бяха отбелязали в протокола, че аз съм била в грешка. Е, как ви се струва това? Бяха принудени да коригират написаното в протокола. Преминахме на третата песен. Жестоко напрежение. Всички мълчат, а аз държа папката с оригиналите пред себе си. Те не знаят сега какво следва. Дали имам и на тази песен оригинала. Но аз реших да смекча нещата и затова се обърнах към Георги Томалевски и го запитах дали може да изпее тази песен. Той се усмихна. Каза, че това е любимата му песен и я изпя. Всички слушат и мълчат. Питам го: "Брат Томалевски, вие откъде знаете тази песен?" "Аз лично съм я учил от Учителя", бе отговорът му. Тогава се обръщам към другите: "Вие чухте, че брат Томалевски я е научил от Учителя и я изпя точно така, както аз съм я дала и напечатала". Брат Томалевски вдига гордо глава и казва: "Това е точно така". Но Кирил Икономов скача и вика, че на Томалевски не може да се вярва. Аз тогава изваждам отново оригинала от папката и му го подавам. "Ако на Томалевски не вярваш, то вярваш ли на оригинала?" Беше притиснат до стената. Томалевски беше научил песента в първите години на Школата, но после го нямаше десет години - беше се оженил и жена му го беше отмъкнала в света - и когато той се завърна на "Изгрева", още помнеше първообраза на песента, а не това, което пееха приятелите. Тогава Кирил Икономов се развика: "Искам този спор да го разреши Небето. Аз искам знак от Небето!" И после вдигна най-театрално ръце към тавана и каза: "Нека Небето прецени кой е на правата страна". Аз също станах и казах, но без да вдигам ръце нагоре, а с двете ръце държах папките с оригиналите, както и оригиналната тетрадка. Казах: "Приемам - нека Небето прецени и отреди. Нека това бъде съдба от Небето". Братският съвет се разтури и повече не можа да продължи работата си. Беше безсмислено да се работи с хора, които не признаваха оригинала на Учителя. Освен това, и двете страни поискаха съдба от Небето и всички решиха, че трябва да се изчака, за да се види решението на Небето. И то не след дълго се видя от всички. Кирил Икономов заболя. Болестта го тръшна и положи на легло близо петнадесет години. Той поиска съдба от Небето и Небето му я даде. Не знам той дали разбра това. Но другите го разбраха, особено онези приятели, пред които Учителят лично беше казал, че Икономов ще отговаря за някои негови импровизации на песните Му. Това ще го прочетете в спомените на другите приятели, ако ги напишат и ако смеят да го напишат. С тази своя постъпка той лиши семейството си и двете си деца от бащина грижа и закрила. Те живееха от бедно по-бедно, мизерствуваха, а с неговата професия на учител в гимназията, като добър преподавател, можеше спокойно да предава уроци на ученици и с това да обезпечи добро съществувание на семейството си и на себе си. Понякога някой от Братството се опитваше да им помогне, но това бяха дребни суми. Времената бяха други, всички преминавахме през изпити и оскъдица. Над нас тежеше съдбата на света и стоеше съдбата на Небето.

"Отворените уши и песните от невидимата школа" На улица "Опълченска" 66, в дома на Гина и Петко Гумнерови, Учителят беше отседнал няколко десетилетия. И Той окончателно се премести на "Изгрева", след като бе построена една малка стая, впоследствие долепена до салона, който започна да се строи през 1927 година и окончателно бе готов през 1928. През есента на същата година ние се прехвърлихме от ул. "Оборище" 14 на "Изгрева" и беседите се държаха сутрин от 5 часа. Вие можете да видите днес това на снимки. Учителят живееше в една стая с едно малко антре, която впоследствие стана като негова приемна, а Той се качи горе в друга една малка стая, построена над салона. Обикновено казвахме така: "Отиваме на 66", - това означаваше, че отиваме в дома на Гумнерови. Преди да си замине, Учителят отиде там и си прибра нещата, заедно с няколко братя. Това бяха Боян Боев, Методи Константинов, Галилей Величков и Борис Николов. Ние не знаехме тогава, че в този ден Той се сбогува с този дом. Разказваха ми, че Учителят дълго време останал сам в стаята, където бе престоял десетилетия, а братята, с вещите в ръце, седели на пейката в градинката и го чакали. Приятелите донесоха вещите като символи на една епоха, а Учителят, с бастуна, се придвижвал пеш, спирал се, разглеждал наоколо всичко - вероятно си взимал сбогом. Това по-късно успяхме да се досетим и да го запечатаме в паметта си подредено и то на строго определено място. С дома на Гумнерови са свързани моите първи опитности с Учителя и може би една от най-сериозните. Тогава Учителят ме подготвяше за влизане в Школата. А беше необходима такава подготовка. Без нея не може да се влезе в Школата. Обикновено към семейство Гумнерови се обръщахме с "кака Гина" и "чичо Петко". Така ги наричахме ние тогава, защото бяхме млади и беше някак неудобно да им кажем "сестра" и "брат" - това обръщение не беше влязло и у нас самите. Тогава беше дошла и една друга сестра, Василка, от Айтоския край. Тя се зае да помага в този дом. Тук имаше непрекъснато движение на хора: едни идваха, други си отиваха, трети оставаха да се нахранят, четвърти - да се подслонят за известно време. Беше необходим човек да прислужва в това домакинство: да се пере, да се чисти, да се подготвят продукти за храна, да се готви, да се мете, да се подрежда - това бяха онези неща от обикновения бит на един дом. Този дом бе много малък, но животът му бе невероятно интензивен - както отвън с многобройните му посетители, така и вътрешният му живот, с присъствието на Учителя под този покрив. Не зная как бих могла да ви опиша какво означава присъствието на Учителя в някой дом: наглед външно спокойствие, външна тишина, няма много движение, а въздухът трепти и се движи, като че ли хората не се движат по земята, а се движат по въздуха. Така бе наситен въздухът в този дом. По-късно разбрахме, че това се дължи не само на аурата на Учителя, не само на Неговото присъствие, но и на безброй души, които Го посещаваха от Невидимия свят - свят, който бе затворен за нашите очи и уши. Някои приятели имаха опитности с този необикновен свят от светли същества, които посещаваха Учителя под този покрив, но в самото начало те криеха и пазеха в мълчание като съкровени свои живи опитности от вътрешната Школа на Учителя. По-късно някои от тези възрастни приятели ни разказваха опитности и те бяха от такъв порядък, че човек да си отвори очите, да затвори уста, да отпуши ушите си, да коленичи пред този, който разказва и да се превърне целият в слух, за да възприеме "на живо" всичко разказано и разказът да остане в него не като спомен, а като живо изявление на Учителя. Аз също съм коленичила пред тези разкази и съм имала такива случаи на възприятие. Това бяха необикновени преживявания и разказаната опитност влизаше в мен по същия начин, като че ли аз съм била главното действуващо лице в нея. А сега се ослушайте за следното: Веднъж отивам на ул. "Опълченска" 66, влизам през портичката, после се насочвам към плочника, оглеждам се дали има някой, за да се обадя, че е дошъл посетител. Така, направо, не бе позволено да се качваш по стъпалата към съответната врата, която води към стаята на Учителя. Може би Той имаше работа, може би почиваше, може би имаше посетител при Него. Затова реших да надзърна в приземното помещение. Надзърнах - там имаше няколко сестри. Там плетеше на плетачна машина Василка. Обикновено се плетяха пуловери, мъжки и женски фланели, че и трикотажни рокли и чорапи. С това Василка се подпомагаше за изкарване на насъщния хляб. Около нея се бяха събрали и други сестри и пееха. Пееха братски песни и песни от Учителя. В първите години повече се пееха Братските песни и ония, които бе дал Учителят от самото начало. Аз останах приятно изненадана, защото наблюдавах, че сестрите хем работят нещо, хем пеят. Така, навремето по седянки по селата, жените седяха на трикраки столчета и работеха някоя работа, която им бе дала онази домакиня, която ги бе извикала и направила седянката. Тя им даваше или да предат, или някоя друга селска работа, за която имаше нужда от повече работни ръце. Тогава тук се разменяха приказки, пееха се песни, идваха ергени, задяваха момите. Така се поддържаха в този народ и се предаваха народните песни. Седянката бе една много хубава форма на контакт. Те биваха правени през късна есен и зимата, когато работата по къра бе привършена и започваше голямата работа на жените - да се преде, да се тъче, да се плете, да се подготвя облеклото на семейството и дома. Сестрите, които бяха около Василка, бяха дошли все от селата, бяха я наобиколили, работеха нещо и пееха. Аз ги огледах. Изведнъж ми се отвориха ушите - отвориха ми се вътрешните уши - и аз чух възторжени песни към Учителя, излизащи от устата на тези сестри. Това беше едно съвсем друго звучене, това бяха песни от друга тоналност, по друг начин се разпространяваше звукът - като че ли обхващат и преминават през цялото пространство. Аз бях тогава школувана музикантка, не бях случайна любителка, за да мога да се излъжа. Но такова звучене не бях слушала и повече никога не се повтори като опитност, макар че минаха много години и аз навлязох много по-надълбоко, нашироко и надлъж в музиката на Учителя. Тези възторжени песни, излизащи от устата на пеещите сестри, за мен бяха необикновено преживяване. Гледам ги със собствените си очи, слушам ги с вътрешните си уши и разбирам, че те не пеят, а че други същества пеят чрез тях. Но признавам, че не виждам други, освен физическите им тела, образи и лица. Наблюдавам и виждам, че учениците от духовната Школа на Учителя бяха влезнали в тях и тези ученици от тази духовна Школа, невидима за нас - за нашите очи, пееха за Учителя чрез тях. Това отначало не бе ми много ясно, но по-късно го проумях, след като и аз имах някои опитности с онази вътрешна Школа на Учителя, с онази духовна Школа на Христа, която не бе на физическото поле. Тогава разбрахме, а по-късно се убедихме, когато имахме опитности с тази вътрешна Школа на Христа и на Учителя, че ние сме една мъничка проекция на големия живот, че сме една малка точица и рязка от онзи Всемирен живот, който обхващаше цялото Битие. Бяхме като малки прашинки - живи крачещи човеци, които имаха необикновената привилегия ла бъдат при нозете на Всемировия Учител. Тази привилегия не я осъзнавахме отначало. С годините започнахме да я осъзнаваме, да я преосмисляме, да я оживяваме в нас и тези опитности станаха "жив живот", част от живота на Школата на Бялото Братство и част от проявлението на Всемировия Учител на земята. След като видяха всичко това моите очи, след като чуха всичко това моите вътрешни уши и след като съзерцавах дълго време върху тези възторжени песни, накрая реших, че трябва да споделя това с Учителя. По едно време песните секнаха. Работата беше свършена за този ден и сестрите леко се надигнаха, започнаха да шетат и да прибират нещата. След малко кака Гина излезе, видя ме, че стоя и разбра, че съм ги наблюдавала, но й хареса, че съм стояла там и не съм използувала момента да се мушна незабелязано и да влезна при Учителя. Обикновено кака Гина посрещаше гостите, докладваше на Учителя кой е посетителят и ако Той разрешаваше, гостът влизаше при Него. Като ме видя, че съм стояла толкова дълго време, тя се усмихна и ме запита: "Хареса ли ти как пеем?" Отговорих: "Беше необикновено, нечувано за моите уши и за моите очи като музикант". Кака Гина продължи: "Е, видя ли, че и нас ни бива за такива работи!" После тя отиде, почука на вратата и влезна при Учителя. След малко се върна и ми каза да тръгна след нея. Въведе ме при Учителя, аз Му целунах ръка и Той, вместо да се обърне към мен, обръща се към кака Гина и казва: "Пяхте много хубаво. Беше необикновено пеене - нечувано за моите уши и за моите очи като музикант." Учителят повтори онова, което аз бях казала на кака Гина. Кака Гина гледа ту Учителя, ту мене и не може да проумее какво става и защо Учителят говори по този начин. Аз се усмихвам, кака Гина се усмихва и Учителят се усмихва. Накрая добавя: "Пяхте много хубаво, защото учениците от духовната Школа бяха решили да Ми изнесат концерт чрез вас". Аз ставам сериозна, кака Гина вече не се смее, поглеждаме се вече уплашено и отново поглеждаме Учителя. А Учителят се усмихва и казва: "Е, видяхте ли, и тях ги бива за такава работа". И Учителят повтаря думите на кака Гина, казани преди това пред мен. Кръгът на тази опитност се затвори, завъртя се и животът на Всемира протече в нея.

"Музикални изяви и верността на ученика към Учителя" Аз съм се родила в градско семейство, което заемаше място в тогавашното общество, така наречените буржоазни среди. Баща ми беше висш чиновник в държавата, а майка ми бе просветена общественичка и домакиня. Бях едничка дъщеря между четири братя. Задължително бе в такива случаи дъщерята в едно такова семейство да бъде обучавана на пиано, на чужди езици, бродерия и добри обноски и да посещава първокласни училища. Затова аз преминах през всички тези етапи в моето семейство. Когато бях малка, много пеех. Всичко в къщи беше песен. А когато сядах на пианото, свирех по шест часа на ден. Това не беше малко време. Точно толкова, колкото се упражняваха големите музиканти, гастролиращи по концертните подиуми. Родителите идваха и ме взимаха от пианото - време ми беше да се нахраня и да спя. Когато пораснах голяма, обичах да чета философски книги, но философията я намерих в Школата на Учителя. И музиката, и философията ги намерих в Школата на Учителя, за което искрено благодаря на съдбата си и на Бога. В младите ми години се появи у мен изключителен талант - това го усещах като някаква вълна, която ме обземаше отвътре, понасяше ме и ме въздигаше нагоре във висините. Тази вълна в мен влизаше отгоре като музика, заедно с музиката вдиваше в мен и тя бе, която караше да се движат ръцете и пръстите ми сами по пианото. Това беше много чудно за самата мен, но аз смятах, че така става с всеки, който учи музика и свири на пиано. Беше необходимо влизане на сила и музика отгоре върху мен, която изтичаше през пръстите ми във вид на моето музикално изпълнение на пианото. Когато свирех пред другите, наблюдавах въздействието върху околните. Те бяха застинали неподвижно с отворени уста и уши. За тях беше необикновено преживяване, а за мен - необикновено излъчване, което идваше от въздуха над мен, преминаваше през мен и се излъчваше във вид на музика. Но един ден усетих, че този сноп от светлина и музика, която бе връз мене и минаваше през мене, изведнъж секна. Точно така, както се затваря кран на чешма, от която тече и изтича вода. Някой беше завъртял крана над мен - изведнъж секна всичко и всичко замря в мен. Талантът ми се отне! По това време аз вече изнасях концерти на приеми в заможните семейства и висшето съсловие. Получавах похвали, за най-голяма радост на майка ми. Но талантът ми се отне. Отивам при Учителя и Го питам защо ми се отне това нещо - защо някой спря крана и спря да извира музиката от мен? А той ме изгледа. Беше сериозен: "Отне ти се, за да ти се дадат по-дълбоки дълбочини". Аз тогава бях на шестнадесет години и не можах да разбера какво значи дълбочина. Това е някъде към 1914 година. Школата още не е открита. Но когато се откри Школата и когато дойде и музиката на Учителя, когато почнахме да я разучаваме и изпълняваме, и да вникваме в нея, трябваше да минат още много години, за да разбера какво значи окултна музика и какво значат дълбочини, широти и висоти в окултната музика на Учителя. Благодаря на Бога и за това. Друго не мога да кажа. Когато постъпих в Музикалната академия, аз бях малко по-възрастна от съвипускниците си. Затова имах спънка при влизането си. През това време следвах във философския факултет. Ние имахме познат в Министерството на народното просвещение, който беше говорил с директора на академията, като беше казал "една много интелигентна госпожица". Но случи се така, че същия ден, на концерт в "Дома на офицера", свирих две пиеси от Шуман. Офицерството и офицершите тогава бяха цветът на висшето общество. Когато ги изсвирих, цялата зала ми ръкопляскаше с небивал ентусиазъм. А защо ли? Защото онзи, който беше спрял крана на моя талант и който стоеше над главата ми, изведнъж го отвори и през време на самия концерт аз видях и чух как тази музика влезна в мен от висините като светлина и хармония. Аз се възвисих в едно състояние на духа си и дадох едно невероятно изпълнение. Но аз знаех, че това не бе мой успех, а на този, който бе отворил крана. Оказа се, че същата вечер на концерта присъствували нашият познат и директорът на Академията. Той дойде, поздрави ме и ми каза, че с това изпълнение аз съм приета за студентка в първи курс. На следващия ден аз отивам при Учителя и Му благодаря за това, че Той отвори крана. Учителят се усмихва и казва: "А сега учи, защото на нас ни трябват грамотни музиканти. Предстои ни голяма работа с музиката." По такъв начин влязох и по още по-необикновен начин, с голям труд и усърдие, завърших Консерваторията. Имаше години, когато, работейки върху музиката на Учителя, правех хармонизация на песните, получиха се някои пиеси, които бяха разработени от мен. Винаги, при всеки повод, аз Му показвах разработеното и наученото от мен. Той ги харесваше и ми казваше: "Ти пиши, а ние после ще ги издадем!" Но аз не ги записах. Те звучаха в мен, докато дойде времето да изчезнат от мен. А това аз го разказах в предишния разказ. Понеже се занимавах с музиката на Учителя, Той ми каза: "Всеки пасаж, който ти дойде в главата, вземи и го запиши!" Но аз и това не направих. Бях по едно време разработила четиридесетминутна пиеса, бях я изсвирила на Учителя и Той ми каза: "Главата ти е малка за възможностите, с които разполагаш". Но аз и това не записах. След това всичко се загуби от съзнанието ми. Но песните на Учителя бяха издълбани с длето и не се заличиха до днес. Това беше длетото на Духа, който дълбае по гранитен камък. Учителят беше дал песента "Аум". Това е старинна песен. Нейният текст е на санскритски - още по-старинен език. Там е написана думата "Аумен". Това е съчетание на две срички "Ау-" и "-мен", но понеже е написана на латиница, приятелите я четат като "аумен". Учителят каза за тази песен така: "Пише се "Ау-мен", но се чете "Оумен", т.е. едно междинно съчетание на гласни между "о" затворено и "у" затворено - така, че се получава "Оумен". Такова е произношението и на санскритски език. Когато се създаваше Паневритмията, един брат-музикант искаше да се вземат мелодии от света. А Учителят сваляше Паневритмията така, както е в Божествения свят и в Духовния свят и постепенно предаваше упражнение след упражнение. Това не беше еднократен процес. А беше жив процес, в който ние присъствувахме, наблюдавахме и вземахме живо участие. Учителят ни покаже упражненията и после даде мелодията. Или свали най-напред мелодията, а после даде упражненията. Та като видя този брат всичко това, помисли, че това е съвсем обикновено съчетание на движение и мелодия и реши и той да се включи в общата работа. Този брат се казваше Ангел Янушев. Когато реши да се включи, взе и донесе в папката си мелодии от света, от разни композитори и искаше на тези мелодии да се направят подходящи движения. Учителят, като видя това, стана много неспокоен и развълнуван. Извика ме и ми каза: "Кажи му, че Моите песни са построени по други закони". Аз отидох при него, обясних му, че не може да се използуват други песни и мелодии, казах му, че сам Учителят ме е изпратил. Но той не повярва, защото се смяташе за голям музикант. Тогава аз го извиках, заведох го при Учителя и там му казах пред Учителя онова, което ми беше поръчал да му кажа. Аз му го казвам, а Учителят седи и слуша. Янушев гледа ту мен, ту Учителя и накрая каза: "Това нещо не го знаех". И си отиде. Та имаше сили в природата, непонятни нам. Ние не ги виждахме, не знаехме нищо за тях, а всяка песен се дава съобразно тяхното движение и посока. Тези сили са включени в общата хармония на живата природа. Това е един пример как още от самото начало, когато се даваше Паневритмията, се явиха духове, които влизаха в този или онзи и се стремяха да я изменят. Искаха още в самото начало на създаването й да я насочат в друга посока. Това се случи и по средата, и в края, когато се даваше Паневритмията. Това се случи и след като си замина Учителят - искат да променят текста, та дори и мелодията на Паневритмията. Защото, така или иначе, упражненията от Паневритмията се промениха поради нашето невежество и несъвършенство, поради което Учителят беше много недоволен. Та тези духове са проводници на същите сили, които искаха да разрушат Школата от самото начало. Те влизат в строго определени личности, които им стават проводници и изпълнители. Защо разправям това ли? Защото искам да ви кажа, че дойде време, когато Ангел Янушев се отказа от Учителя и от Братството през време на съдебния процес срещу Братството през 1957-58 година. А защо се отказа ли? Защото, когато човек един път стане проводник на тези духове и сили, които искаха да разрушат Паневритмията, то същият човек рано или късно ще стане проводник на същите сили, когато трябва да се разруши Школата. И "Изгревът" се разруши по този механизъм отвътре - тези сили намериха проводници и те станаха служители на тези сили. Въпросът е ясен за вас и за мен. А комуто не е ясен - да си го провери сам.! Когато Учителят накрая даде "Слънчеви лъчи", то там имаше 12 лъча, като всеки лъч бе съставен от шест двойки. Какво означават тези цифри? Шест двойки по 12 лъча представляват 12 х 12 = 144. Това е едно число, дадено от Учителя, което трябва да остане непокътнато. Това е числото на онези 144 хиляди служители на Христовия Дух, които работят за Христа и са отбелязани в Библията. Останалите двойки, които са в повече тези 12 лъча, се нареждат в кръг, остават в кръга и там играят. Обикновено това не се прави. Правят се пет двойки, които са и в "Пентаграма". За това да се внимава! И да го знаете в бъдеще много добре! Има едно изменение в Паневритмията - един мотив в славянския марш, който бе изменен. Защо стана така и аз не мога да кажа! Любовта на Учителя, независимо към кого и как се проявяваше външно, е винаги нова, защото тя тече като голям извор. Имаше една песен от Учителя "Малкият планински извор", на страница 142 от новата песнарка. Затова тази песен не трябва да се пее така силно и троснато, както съм чувала да я пеят, като че ли маршируват войници. Пее се леко, мелодично, тихо, както изворът и поточето тече. Да се убедите в това, отидете при едно поточе и дори при голям поток, седнете на брега му, вслушайте се, наблюдавайте го и тогава ще видите как и от къде е дошла тази песен. Та човек, като разбере това, ще види, че понякога и той извира отвътре грубо и нахално. Това състояние не е негово, а хората трябва да го търпят и понасят. Та, за да имаш успех в живота си, научи се от малкия планински извор и от неговата песен. Учителят не винаги одобряваше разработките на Неговите песни от приятелите, които се опитваха да правят това. Винаги се намираше и един свидетел, когато Учителят изказваше неодобрението Си за този приятел и за неговата разработка. Така веднъж Учителят, в присъствието на Мария Златева, след като чул една разработка на Кирил Икономов, се ядосал и се изказал отрицателно за неговите разработки. В такъв случай, всеки един приятел, който получи такава оценка от Учителя, има два пътя - или да отиде при Учителя и да пита къде му е грешката, или да унищожи разработките си. В противен случай, човек попада под ударите на строгите закони, които управляват окултните песни на Учителя. Веднъж Учителят ме викна при себе си. Той стоеше изправен пред две цигулки и ги разглеждаше. Започна да свири на едната, после на другата, а аз седях и слушах. После се обърна към мен и запита: "Коя ти звучи по- хубаво?" Аз Му посочих цигулката с по-хубавия тон: "Тази, Учителю". Той се усмихна и каза: "И аз така смятам". Какво стана с тези цигулки, не мога да ви кажа. Защо ли? Защото забулена тайна падна върху тях! Учителят понякога даваше Свои песни чрез някой от учениците си. Имаше много примери за това. Смешно е да мисли човек, че ако Учителят е записал някоя песен чрез него, той му я е дал лично на него като една привилегия. Това, което един Учител дава, то е за цялото човечество. Разбира се, че все трябва да се даде чрез някого: затова се даваше или чрез Учителя, или Учителят работеше чрез някой цигулар или певец. Ето това спъна мнозина на "Изгрева" и по-точно онези, с които Учителят работеше и даваше своите песни. А най-типичен пример беше с Лиляна Табакова, която работи с Учителя и Учителят работи с нея. За да дойде накрая времето да заяви: "Имам още три песни от Учителя, но на никого не си ги давам. Те са ми като талисман от Учителя." Това тя го заяви пред мен, когато аз издавах моята песнарка и включих онези песни, които бяха дадени чрез нея. И какво стана? Първо, тя смята, че са дадени от Учителя като привилегия само на нея. После смята, че са нейни и че може да разполага както си иска с тях и накрая ги присвоява и задържа. А кому ще ги предаде? Та аз, ако не бях включила в песнарката тези песни, които бяха дадени от Учителя чрез нея през 1946 година - две години след заминаването на Учителя, то кой може да докаже двадесет и пет години след това - през 1970 година, че тези песни са наистина от Учителя? Сега е 1970 година. А какво ще стане, ако след още двадесет години тя не предаде останалите три-четири песни, които смята за талисман от Учителя, ако доживее до това време? Питам, кой ще докаже и кой ще гарантира? Затова аз споменавам този факт, защото верността на ученика пред Учителя се изпитва чрез неговите дела. Нали сега говорим за верността на ученика пред Учителя? Направете си сами изводите! За да се схванат песните на Учителя в тяхната външна страна, значи да се изучават правилно, мелодично, ритмично и в тяхното темпо. Да се изучат техните вътрешни страни значи да се изпълнят по съдържание и смисъл, както се казва в песента на Учителя - " техните небесни ширини, небесни глъбини и небесни висини". Защото Учителят е свалил Своите песни от много висши светове от Ангелския и Божествения свят. От тази гледна точка песните на Учителя са молитви. Когато ученикът пее една песен на Учителя, той всъщност се моли. Запомнете добре това от мен! Музиката като тоново изкуство е специален клон от онази велика музика, за която Учителят говори. Музика в широк смисъл Учителят нарича онзи първоначален Божествен живот във всичкото негово разнообразие, който прониква във всички области на проявения живот на земята и го изпълва с хармония и красота. Музика има в говора, в движението, в храненето, във всяка хармонична проява. Божията Любов е музика. Божията Мъдрост е музика. Божията Истина е музика. Всяко проявено Добро е музика. Тази музика е великата Божествена симфония на живота. "Музиката като тоново изкуство е присъща на ангелския свят - казва Учителят. - Музиката е вечна хармония, вечна красота!" В широкия смисъл на думата, там, където няма хармония, няма и музика. В музиката като тоново изкуство съществува модернистичен дисонансен отдел. Това за Учителя беше едно отклонение от пътя на музиката. Ето защо музиката на Учителя е чиста от всякакви дисонансни положения. Той не търси нито дисонансни пасажи в песните Си, нито дисонансен текст в тях. Учителят е работил години наред върху някои български мелодии, за да ги очисти от онези нехармонични наслоявания в тях, останали от времето на дългото употребление от народа ни. Той е довел тези мелодии до тяхната идеална първоначална чистота. Тези мелодии въвеждат човека в един чист, възходящ и хармоничен свят. Музиката на Учителя е изпълнена с радост, любов, свобода, с надежда и светлина. Музиката на Учителя е пълна с вяра във великия и разумен свят, с духовна сигурност и вътрешен мир, който произтича от тази вяра. Музиката на Учителя е напълно оптимистична. За песимизъм в нея няма място. Ако понякога някъде се започва от песимистично положение, то е с цел да се трансформира това състояние в човека, като се прекара от низходящо във възходящо състояние на духа. Дисонансът в музиката Учителят допуща само като изключение, като някакъв особен ефект. Или по-точно - това е мястото, от което Учителят тръгва да изведе онези съзнания, които боравят с това поле и в това състояние, за да промени пътя им и да го проправи като път на възходящо течение, което трябва да се добере до истинската хармония в живота. Верността на ученика към Учителя се изразява като вярност на ученика към Школата и Словото на Учителя. Музиката на Учителя е един път, през който трябва да мине ученикът, за да премине през бариерата и да прескочи в онзи свят, който е свят на музика и дух на хармония. Затова верността на ученика пред Учителя преминава през песните и Музиката Му. А дали те, в неговия личен живот, ще му помогнат да прескочи ежедневието и съдбините на света, това е вече проблем не само на неговата съдба, но и на верността му като ученик. Верността означава съзвучие на човешките души в общата хармония на Учението, на Словото, на Школата на Учителя.

"Музикални изяви и търсене Духа на песните на Учителя" Тези мои думи и бележки, които аз диктувам и изказвам пред лицето на Учителя, когото уважавам и боготворя над всичко в света - не считам за нужно да ги доказвам по човешки. А и да считам, те не могат да се докажат. Те могат да се проверят само от онези, които са били в Школата на Духа. Защото те се проверяват чрез Духа и посредством Духа. Защото това са опитности на ученика, независимо този ученик какво име носи и с каква плътска дреха е облечен. Но това са опитности живи и строго индивидуални - само за него, само за онзи исторически период на неговото физическо прераждане и идването му в българския народ. Много е трудно да се улучи времето и целта на приземяване в българския народ, и то по времето, когато Учителят говори в Школата. Да, това е много трудно за една човешка душа - да се приземи тук, в България. Много е по-лесно от 10 000 метра да скочиш с парашут от самолет и да се приземиш в центъра на кръга, и то точно в точката, отколкото да кръжиш в пространството като дух и да чакаш момента да те пуснат с парашут, да си намериш родители, за да ти дадат човешка плът да се родиш, да минеш през детството, юношеството и накрая на намериш Учителя. А ако не Го намериш? А ако вместо да се родиш .в България, вятърът те отвее и ти се родиш в някоя съседна страна? Ами знаете ли, колко много бяха попаднали на погрешно място от онези, които трябваше да се родят в България, но се оказаха в съседните нам страни? И през време на Школата те започнаха да идват - от Румъния, Сърбия, Гърция, Турция. И когато попитахме Учителя защо става така, Той отговори, че много рано им се е отворил парашута, вятърът ги отвял встрани и са се родили на друго място. А ако намериш България и се родиш, но не дойдеш в Школата, за която си слязъл на земята? А ако дойдеш и след това се отклониш от Школата? А ако намериш Школата, не се отклониш, но не издържиш? А ако дойдеш и напуснеш, и не си бил верен докрай? Тогава какво? Тогава от тебе става едно голямо нищо. Става нищо и половина. Защото нищото не е точка, то е нещо, което е непроявено. А половината от нищото е онзи идеал, който е писала твоята душа горе в пространството, преди да се въплъти в плът и кръв и който остава тук неосъществен. Та това е едно голямо нищо и половина. Е, може и по друг начин да се изрази, но аз го изказвам така с моите изразни средства. Да тръгнеш по пътя на ученика в търсене на Духа на песните на Учителя - това е един голям идеал на човешката душа и голяма задача за всеки музикант. За да се добереш до Духа на песните, трябва твоята човешка душа да направи общение с Духа на Учителя, чрез който са се излели тези песни. Затова през времето на Школата Той ни запозна с основните положения от Духовния свят, нужни да се изработи един правилен духовен мироглед. Който не е минал подготовката на Школата на Учителя, и голям музикант да е, мъчно може да разбере песните Му. Такива опитности сме имали много. Почти няма голям музикант по онова време в София, който да не е влизал в контакт с Учителя по различни поводи и по различни начини. Контактите можеха да се изразят по наивен човешки начин, незабелязани за другите, но това бяха контакти. Всички без изключение получаваха от Учителя по нещо в своето музикално поприще и след това осъзнаваха явно Неговото присъствие и намеса. Но за някои от тях това бе импулс временен в техния живот. Други оценяваха този импулс и вътрешно благоговееха към Него. Трети не смееха официално да Го признаят, страхувайки се от официалното обществено мнение, което бе отрицателно настроено срещу Учителя и то главно подклаждано от свещениците и от други сили, които воюваха срещу Учителя. Но всички без изключение се стараеха, когато бяха насаме между нас и последователите на Учителя, да засвидетелствуват уважението си към Него. То не беше привидно, а непосредствена искреност на тяхното духовно начало, на тяхното същество. Някои от тях се усещаха задължени да се отблагодарят на Учителя по различен начин. Някои успяваха, други ги отклоняваха житейските грижи и несгоди или други неща в живота им. Но забележете, всички без изключение много трудно разбираха песните на Учителя. Някои от тях, когато присъствуваха, докато пеехме песните на Учителя в салона на "Изгрева", имаха възможността да усетят въздействието на песните Му. И понеже те бяха музиканти, усещаха и бяха свидетели и съпричастници на това духовно изявление на песните Му, които отваряха човешките души и ги подготвяха да направят общение с Божествения Дух. Това общение понякога траеше миг за някого, но това му беше достатъчно да го помни цял живот. Но когато тези градски музиканти си отиваха у дома и когато сядаха зад пианото или хващаха цигулката, то не се получаваше нищо от тяхното изпълнение. А те бяха школувани музиканти и изпълняваха безупречно написаното на нотния лист, но стигаха дотук. Не можеха да прескочат бариерата на петолинието и да влезнат в Духа на песните. Тогава тези градски музиканти виждаха, че това са обикновени неща и то толкова обикновени, че не си заслужава да се прави опит. А когато решаваха да направят опит - те го правеха и искаха да се доближат до онова звучене на песента в присъствието на Учителя и в салона, където и те са били. Но не се получаваше, защото Духът на песните бе на друго място и те не познаваха онзи вътрешен ключ сол, с който да отключат и да потече от нотите Духът на песните на Учителя. Този ключ бе ключът на ученичеството! А ученичеството бе цяло посвещение. Ученичеството не беше само жертва, не беше само саможертва, то не беше само посвещение, а беше нещо повече от всичко това. Защото посвещение има само тогава, когато те осени Божественият Дух и дойдеш в досег с Него. А тук трябваше, освен посвещението, и нещо по-голямо. Това бе служението. Да служиш на Божествения Дух - ето това бе ключът сол на вътрешния ключ сол, който можеше да отвори у музиканта онази врата, през която се влиза в света на песните на Учителя. Ех, колко пъти сме търсили този ключ у себе си, колко пъти сме го губили с годините и не сме могли да го намерим. Намерим го и после по невнимание отново го загубим или сложим някъде и забравим къде сме го сложили. После се лутаме по загубения ключ. И не можем да влезем вътре в себе си и да отворим заключената врата. Така е у човека - запилее се, отклони се и после се чуди, че е пресъхнал у него изворът на вдъхновението. Вдъхновението е състояние на Божествения Дух в съзвучие с Божествената Душа. Върхът на вдъхновението и неговият апогей е тогава, когато Божественият Дух и Божествената Душа правят общение с Бога. Да открие, да се добере до вдъхновението, което идва чрез песните на Учителя - беше цяло посвещение за ученика. Това вдъхновение е само за ученика на Школата на Учителя. Друг, и да иска, не може да се добере до него, до това Божествено вдъхновение, слизащо чрез песните на Учителя. Защото само човешката душа може да направи общение с Божествения Дух и само човешкият дух може да направи общение с Божествената Душа. Това може да стане само чрез Словото на Учителя и чрез неговата музика. Амин! Разбрахте ли сега защо градските музиканти не могат да възприемат музиката на Учителя? Много просто. Тя е заключена за тях. И затова не бива и не може да се търси от тях признание за музиката на Учителя. За тях тя е елементарна, наивна и упражнение за начинаещи ученици по цигулка. Затова ние прескочихме своето разочарование от градските музиканти, че не признаваха музиката на Учителя. От друга страна, ние престанахме да доказваме пред другите музиканти същността на музиката Му. Беше излишно. Защо? Музиката на Учителя и песните Му са за Неговата Школа. А когато вие се доберете до Духа на песента на Учителя и я изсвирите или изпеете на останалите музиканти и слушатели, тогава някои от тези музиканти чрез своята душа ще направят контакт с Духа на песента, изразяващ се в миг от Вечността. Тогава този Дух на песента ще влезне в него и ще го преобрази. И това е достатъчно за него. А това не е малко. Затова в бъдеще, стремете се към този метод на поднасяне песните на Учителя. Докато не влезнеш чрез песните на Учителя в едно възвишено състояние на духа си, където твоята душа се е сляла с Духа на песента, ти не можеш да предадеш чрез твоето изпълнение частица от този Божествен миг на останалите. Само когато си в това състояние и можеш да го предадеш на останалите твои слушатели, това означава съзвучие на човешките души чрез музиката на Учителя в Духа на Неговите песни, които са творческа изява на Божествения Дух и на Бога. Амин! Сега ще ви дам един пример, който преди това го разказах, но сега ще го разгледам по друг начин, за да се убедите, че песните на Учителя са неразривно свързани с Неговото Учение. По онова време приятелите бяха дали песента "В начало бе Словото" на българския музикант и композитор Добри Христов, за да я хармонизира. И той я направи. Тогава той бе изявен композитор на песни, на хорови песни, които се пееха от хора при храм-паметник "Александър Невски". Изобщо, той бе светило в онова време, както и по-късно неговото музикално творчество е от висотата на един добър, талантлив музикант, а в българското хорово наследство той е класик. Та той направи хармонизацията на песента. Имахме хор, който я разучи на четири гласа и я изпя с вдъхновение и достойнство, като всички изпълнители очакваха похвалата на Учителя. Но какво бе учудването на всички ни и какво бе разочарованието на всички хористи, когато от Учителя - от Неговите уста чуха неодобрението Му за хармонизацията. Тогава те чуха Неговия упрек. Учителят направи строгa забележка, да не се дават повече песни да ги хармонизират други музиканти, които не познават духа на песните, не познават Словото и Учението Му. Тогава разбрахме, че не е достатъчно да си отличен музикант - дали си изпълнител на музикален инструмент или си певец - това е само външната страна на нещата. Това е само подготовката, това е техническата страна - да бъдеш добър техник и професионалист, както сега се казва, а тогава казвахме "добър техник". Тогава разбрахме какво значение има безупречно да владееш инструмента или гласа си или безупречно да владееш законите на хармонията и то на онази, на официалната музикална школовка. Тогава разбрахме, че всяка песен има свой дух, своя вътрешна нагласа, свое вътрешно състояние и свое специално изпълнение. Или, по-точно казано, че в песните на Учителя е важно да намериш и да се добереш до Духа на песента, изявила се по време и пространство в един определен миг. Това е Духът на Словото на Учителя, излял се непосредствено като мелодия чрез песен. Това е един вътрешен отпечатък, а нотният запис е една поредица от букви, срички, думи и изречения. Но мисълта на едно изречение и вътрешното съдържание на една мелодия са съвсем различни неща. И трябва да ги различаваме тези неща. За да различиш нещо, трябва да имаш познания и знания. Знанието го придобивахме в Школата на Учителя. Там слушахме песните Му, там слушахме беседите, там вървяхме от клас в клас цели двадесет и две години. Дали бяхме успели или не, това бе наш личен въпрос, но другото, важното е, че песните на Учителя са свързани с цялата Негова Школа от двадесет и две години и с Неговото Учение. И онзи, който не познава Учението на Учителя, който не познава и не признава Словото Му, че е Слово на Бога, колкото и добър музикант да бъде, неговата врата за песните на Учителя ще бъде затворена. Може да бъде прочут музикант и всички врати на концертните зали в света да бъдат отворени за него, да получава награда след награда, но за песните на Учителя той ще бъде невежа. И песните на Учителя за него ще бъдат една безсмислица. Той ще бъде невежа за песните на Учителя дотогава, докато не намери онзи вътрешен ключ за песните на Учителя, да отключи вратата и да влезне в света на музиката Му. Този ключ е Словото на Учителя. И не само Словото като Слово, а Неговото Учение да се познава. Едно нещо се опознава не само, когато се чете и си съгласен с него, но когато го усвоиш. И не само го усвоиш, но и приложиш. А след като го приложиш - да го съхраниш в себе си и да бъде твой вътрешен живот. И накрая да се посветиш в служенето на това Слово - а дали чрез Слово, чрез музика или чрез делата на твоя собствен живот - това е част от хармонията, която излиза от музиката на Учителя. Това е цената на разнообразието и многообразието на човешките души, посветили се да служат на Словото на Учителя. Но главното в случая е, че този Божествен ключ е недостъпен дотогава, докато не преминеш през всички етапи, през които е минала песента на Учителя през времето на Школата от двадесет и две години. Това означава целенасочено и системно проучване на Словото на Учителя през различните години, когато Словото се е изливало чрез Него и когато песните са се втичали в Него и са давани чрез Него. Защото има връзка между времето, когато е изречено от Учителя това Слово и когато една песен е изпявана чрез Него. Това е времето, когато Словото на Бога се изявява чрез думи и когато Словото на Бога се изразява чрез мелодия и песен. Този миг е един и същ. Там се намира фокусът на слизането на Словото на Бога и обличането Му в песните на Учителя. Ето, това е един метод, който вие трябва да използувате. Ще ви дам един пример. Сега можете ли вие да изпеете правилно песента "Фир-Фюр-Фен", като гледате нотния запис? Да приемем, че вие сте добър музикант и добър певец. Аз ви питам, как ще я изпеете, когато не познавате Духа на времето и онзи миг, когато Духът се е излял в Слово и чрез това Слово е дадена мелодията на песента? Затова вие ще намерите книгата "Беседи, обяснения и упътвания" на Учителя от събора през 1922 година в Търново. Ще прочетете тази беседа, ще прочетете някои спомени и опитности на приятелите от този събор. Тогава ще видите, че това бе годината на най-голямата атака срещу Учителя от страна на църквата и обществото. Тогава бяха призовани силите Господни: и буря от дъжд, гръмотевици се изсипаха над Търново и попречиха на владиците да направят диспут и да предизвикат обществото да поиска намесата на властта, за да се спре събора. Прочетете тази книга. Ще видите, че врагът бе и в нашите среди, като беше намерил свои служители и проводници - те пречеха и отклоняваха приятелите отвътре. А целта им беше дa се възпре да се отвори Школата на Всемирното Велико Бяло Братство. Тази Школа се отваряше за пръв път на земята и в цялата Вселена. За пръв път се отваряше Божествена Школа за человеците на земята, за Духовния свят и за Божествения свят. Защото тук бе слязъл Всемировият Учител -Беинса Дуно. И тогава Учителят даде песента "Фир-Фюр-Фен" и даде превода на думите, които са формули на Бялото Братство: "Без страх и без тъмнина в Любовта безгранична". Затова, след като влезнете в Духа на времето на епохата, на събитията и чрез Словото на Учителя влезнете в досег и общение с това Слово и ако сте готов и добре подготвен музикант и певец, можете да направите общение с тази песен. Тогава ще видите величието й. Ще почувствувате бойния дух на тази песен, която отвори Школата и откри пътя на човечеството за Школата на Великия Учител. Сега разбрахте ли какво значи да се добереш до Духа на Словото и до Духа на песните на Учителя? Ако сте разбрали - добре. Ако не сте - вие сте пропуснали времето, когато Великият Учител се прояви чрез Словото и чрез Духа на Песните Си.

Музикални изяви и цената на непослушанието През 1922 година Учителят създаде Школата и тя продължи 22 години. Когато я отвори, Той каза: "Тази Школа се отваря за двадесет и две години". Аз бях свидетелка, че това се осъществи точно така и тя се затвори след заминаването на Учителя на 27 декември 1944 година. Това бе един слънчев цикъл от двадесет и две години, един космически цикъл, който тогава за нас бе непонятен, а за в бъдеще, това е един материал за изучаване от онези, които желаят да се занимават със знанието на Учителя. Учителят държеше по четири беседи в седмицата, като на почти всичките съм свирила аз. В тази моя работа е вземал участие и Учителят. Та през тези двадесет и две години съм свирила редовно на пианото, а после и на хармониума песните на Учителя, независимо къде беше салонът - дали на ул. "Раковски", дали на ул. "Оборище" 14, а след отварянето на салона на "Изгрева" през 1927 година, аз не освободих този пост до затварянето на Школата. Като правило, двадесет минути преди да дойде Учителят в салона, аз свирех на пианото или на хармониума братски песни и песни на Учителя, а всички присъствуващи пееха. Когато идваше Учителят, всички ставахме на крака, после сядахме и продължавахме да пеем, като незабелязано, под ръководството на Учителя, ми се даваше да разбера коя песен след коя да почвам да свиря. Обикновено Учителят подшушваше леко някоя песен и аз тутакси се присъединявах със своето свирене. Беседите сутрин започваха в пет часа и аз трябваше да бъда в четири и половина на своя пост. Те бяха - в сряда с общия окултен клас, в петък с младежкия окултен клас, в неделя рано сутрин се четяха "Утринни Слова", а в десет часа Учителят държеше втората своя беседа, предназначена и за по-широк кръг слушатели. Когато Учителят даваше нова песен, тя се изпращаше и при мене нотирана, защото аз трябваше да я свиря в клас. Обикновено аз взимах нотираната песен и отивах в салона да я пресвиря на хармониума или на пианото, като си сложа и обознача самата аз хармонията на песента. Ако се случеше да има в нотирания текст някоя погрешка, то Учителят идваше при мен в салона и коригираше погрешното място. Хармониумът се намираше в салона, както и пианото. Аз пресвирвах песента ту на пианото, ту на хармониума, за да видя как ми звучи и как ще звучи хармонията, която аз правя на песента. Забележете, че песента звучеше и ечеше в празния салон, отекваше и навън и долиташе звуково и до Учителя, който се намираше в горницата, където беше зает със Своята работа. Понякога Учителят се намираше в приемната долу, в малката стаичка до салона. Стъпалата за горницата на Учителя отделяха от салона - там Той имаше обикновено срещи с приятели или гости от града. Той долавяше песента освен звуково и по друг начин, защото нашите уши долавяха само извлечения тон на хармониума. Та по единия или по другия начин, Той долавяше и чуваше песента, идваше при мен и коригираше, ако имаше някоя погрешка и поправяше погрешното място от нотирания текст. Така че онова, което свирех на хармониума пред приятелите в салона в присъствието на Учителя, беше вярно, беше съгласувано с Него или ако не бе съгласувано, при положение, че нотният запис бе верен, Учителят одобрително с поглед показваше, че нотния запис е верен и аз уверено засвирвах. Всички тези листове се прибираха в папка и се предаваха да се съхраняват от Боян Боев. В тази папка се прибавяха и нотирани песни, когато Учителят даваше някоя песен в присъствие на някой приятел, при частен разговор, екскурзия или друг повод. В такива случаи аз не присъствувах на записването на песента, но Боян Боев ми подаваше новата песен, аз отивах при Учителя и Му я показвах, за да я провери. Разбира се, има и случаи, когато Боян Боев не ми даваше някоя лесен поради разсеяността си и аз не съм ги проверявала при Учителя. Но те може би са една, две, три. Така че тези листове напълниха две папки, които аз след време прибрах и работих с тях при издаването на моята песнарка. Освен това Учителят беше наредил всички тези листове, за които става въпрос, да се преписват в две тетрадки, за да могат да се съхранят. Тетрадки на "Изгрева" имаше много. Но много бяха и учениците със своето непослушание. Затова те решиха, вместо в две, да ги пишат в една тетрадка. Мнозина от нашите музиканти са вписвали в тази тетрадка точния и оригинален, нотиран предварително и одобрен от Учителя нотен текст. Почти всички сестри-музиканти взеха участие във вписването на песните на Учителя в тази тетрадка. Вие можете да проверите, че в нея са записани с различни почерци, но независимо от това, аз гарантирам за оригиналността и точността на песните. Имаше песни, които бяха дадени от Учителя на някои приятели, но те бяха ги задържали и когато излезе песнарката, те дойдоха, сърдеха се, а накрая ме упрекваха, че не съм дала и тези песни. Питах ги: Защо тази песен не е при другите, в папката на Боян Боев и защо не е вписана в тетрадката?" Те само вдигаха рамене, нищо не казваха пред мене, но след това отиваха и разправяха, че аз не съм включила еди-коя си песен. Е, какво ще кажете за това? Ще дойде време да се убедите в това сами. И тогава къде е послушанието на ученика към Учителя? Има ли го или го няма? Онова, което се случи след това, показва, че го няма. А послушанието е връзката между ученика и Учителя. Друга връзка на физическото поле няма! Много от песните на Учителя, Той сам ми ги е свирил на цигулка и пял след това. Учителят одобряваше моето изпълнение на песните. Одобряваше също и хармонията, която поставях, защото чрез тях Духът на песните не се нарушаваше, а се изявяваше и илюстрираше правилно в своята широчина, дълбочина и височина. Така веднъж песента "Сила, живот, здраве", която бях аранжирала за пиано един ден пред групичка братя и сестри в салона, аз я изсвирих на Учителя. Той хареса както съм я направила и ме накара да я изсвиря още веднъж и още веднъж - и аз изброих петнадесет пъти. Да, петнадесет пъти Учителят ме накара да изсвиря песента! Вероятно бях попаднала в Духа на песента и Учителят правеше някакъв опит с мен и хармонизацията, който аз не проумях. Но състоянието ми бе необикновено и аз се чувствувах ведно и едно с песента, с присъствието на Учителя и това състояние не се описва, защото нашите пет сетива не могат да го опишат и обхванат. То се изразява чрез други, непонятни нам сетива, които в присъствието на Учителя и Неговата аура бяха потопени в Духа на песента. Вероятно покълваха у нас нови сетива за духовно общение и ние имахме за пръв път възможността да изпитаме и духовното общение на песните на Учителя с Духа Божий. Може и другите братя и сестри да са почувствували и имали същото преживяване, защото за тях това повторение от петнадесет пъти на една и съща песен не бе отегчение, а небивало изживяване. Дълго стояхме в унес и се разотидохме в особено състояние - това бе състояние на Духа на Учителя, на Божествения Дух, на Христовия Дух, Духа на Словото, прелял се от тонове в хармония и съзвучие на човешките души. Ето, това е пример за послушание. Послушанието се проявява тогава, когато има съзвучие на човешките души към Бога. А послушанието се реализира пред Учителя с изпълнение Волята на Бога от ученика. Друг начин няма. Един ден Учителят ми каза: "Ти ще пишеш!" Но аз се почувствувах малка за такова нещо и се усъмних. Тогава Учителят ми се скара строго и каза: "Няма да се съмняваш!" А Той знаеше и умееше да бъде много строг - и тогава нещата придобиваха съвсем друго значение и друг обрат. При един такъв случай ми каза: "Аз внимавам много какво казвам, защото около Мен стоят на стража като воини същества от висши йерархии, които управляват цели светове и вселени. Когато чуят една моя дума, те тръгват с нея и почват да я изпълняват, защото моята дума за тях е закон - за тях това е изпълнение Волята на Бога." Така че, когато ми се скара, аз разбрах, че нещата при мен ще имат съвсем друг обрат. Наистина, по-късно вдъхновението започна да ме посещава, което се изразяваше главно в успешна хармонизация на песните на Учителя. Жалко бе наистина, че аз не използувах тези моменти и не. ги записах, а с времето те изчезнаха от съзнанието ми. Аз бях толкова сигурна в тях и в себе си, защото ги знаех наизуст, свирех ги с отворени и затворени очи. Но наистина, след много трудни и драматични събития и моменти, през които минах, много от тези неща избледняха и изчезнаха в онова време, когато се стремяхме да оцелеем, да се самосъхраним и запазим като живи человеци на земята. Защото имаше опасност да погинем. Жалко, много жалко, че не изпълних поръката на Учителя. Тогава Той ми се скара строго. Това го възприех като много твърда мярка спрямо мен и го свързах със съмнението си, че няма да успея. Но се оказа, че Той бе ми се скарал за нещо непоправимо, което щях да извърша и което извърших - за това, че не записах нищо от разработките и вдъхновението в онзи период по хармонизацията на песните. Сега бих предпочела, освен да ми се е карал, да ме е тупнал и набил с бастуна, та да ме заболи тогава. Но сега ме боли повече и това не може нито да се върне, нито да се обърне. Дошло, прелетяло и отлетяло. Какво нещо е непослушанието на ученика! Голямо нещо е непослушанието на ученика към Учителя. Голямо е непослушанието на ученика към Божествения Дух и към Бога. Толкова голямо е това непослушание, колкото и огорчението, колкото и цената, с която трябва да се заплати. Някои заплащат с едно, други - с друго. Но всички, при всички случаи заплащат с най-ценното, което имат и което изработват у себе си. Или по-точно, заплащат с онова, с онези плодове, които са сътворени от присъствието на Духа. Аз също платих. Това вдъхновение, което получих от Духа, го изразих чрез музика и хармония и то излизаше под моите пръсти на пианото или на хармониума. Но не го записах и то отлетя. Сега то не може да се върне, точно онова в онзи момент от онази дивна епоха. Сега има друго време. То не е същото време, което бе при Учителя. Но Словото е живо, то сътворява форми и живот. Животът се изразява във времето и пространството чрез различни форми. Когато изтече това време, формите умират и остават като мидена черупка, изхвърлена от морските вълни на брега. Тук при мен се случи същото. Така времето изтече, остана една черупка и сега тя е на брега на морето. Който се интересува от черупка и може да чете - да чете и проумява. Та сега, като седна на пианото да свиря, винаги се стремя да влезна в онази епоха и в онова време и да уловя мига на Духа, който се е излял в музиката, която беше записана чрез нотни знаци. Та за вас тези ноти са черупки от миди, изхвърляни на брега от морето, но за мен са живи Слова и образи от Духа на Словото на Учителя и на Бога. Това е разликата между мен и между вас. Но ако вие уловите този миг и уловите част от това време, когато Духът се е влял в тези песни и ако чрез тези ноти успеете да влезнете в Духа на песните на Учителя, то ще изживеете същото като мен, ще влезете в живото Слово и тогава ще бъдете ведно с Духа на песните. Това състояние, което ще изпитате, трябва да знаете, че се обозначава като съзвучие на човешките души, направили общение с Бога. Има два начина да направите общение с Великия Учител - или чрез Духа на песните Му, или чрез Духа на Словото Му. И двата начина водят до общение с Бога. А това понякога е цел не за един живот, а за цялата вечност, в момента, когато човешката душа се е отделила от Бога и като лъч Божествен е дошла на земята, и се е въплътила в тяло от плът и кръв. Ние бяхме человеци, слезли на земята, дошли в Школата на Учителя, за да изпълнят Волята на Бога. Едни успяха, други не успяха. Всеки се познава по плодовете на своя труд. А първият плод се принася пред нозете на Великия Учител с Любов. Това е отплатата на ученика.

"Музикална дреха и хармонизации" В своите музикални изяви веднъж аз научих една песен от Учителя, като думите и нотите бях ги усвоила, но тя, песента, все беше вън от мене. Така един път се разхождам с Борис Николов, като крачим заедно, но всеки крачи в своя си собствен свят и мълчим. Тогава видях едно светло същество, което пееше същата песен. Чак тогава я разбрах и тутакси текстът и мелодията от нотния лист станаха разбрани за мен. Влезнах в духа на песента и песента влезна в мен. Ето това е идеалният критерий кога една песен е разбрана и може да се изпълни по форма, по съдържание и по дух. Песните на Учителя не могат да се предадат с ноти, но се обличат в нотна дреха и това е едно ограничение за тях. Песните си остават по-широки и по-богати в действителност. А когато се нотират, нещо е загубено от действителната стойност на песните. Но тогава нямаше магнетофони, за да запишем точно гласа на Учителя, а ние не бяхме добре подготвени и в познанията си бяхме деца, в сравнение с онова, което даваше Учителят за музиката - макар че почти всички бяхме завършили музикално образование и трябваше да бъдем музикално грамотни. Докато човек не преживее дадена идея, нищо не разбира. А дали тя е дадена чрез песен или чрез Слово, е без значение. Но тогава, след като я преживее, трябва да я приложи в живота си и накрая - да я даде на другите. Това е пътят на идеите на Учителя, които слизат отгоре чрез музика и Слово. Това е път дълъг и труден, защото е вътрешен път у човека. А вътрешният път най-трудно се извървява. Особено ако съзнанието не е будно - няма светлина в него и не знае по кой път да върви. Имахме една сестра, Ирина Кисьова - беше една от най-добрите музикантки, свиреше на пиано и имаше хубав глас. Пееше сравнително сполучливо. Но тогава всички музиканти на "Изгрева" смятаха, че имат талант, че имат знания и могат всичко. Не правеше изключение и Кисьова. В това на пръв поглед няма нищо лошо. Дори похвален е нейният стремеж в очите на другите. Взима Кисьова, че хармонизира една песен - "Той иде" и започва да я свири в салона. Учителят чува песента, веднага слиза по стъпалата от своята малка стая, горницата, влиза в салона, оглежда всички и казва: "Те не знаят, че с такава хармонизация, ще навредят не само горе на Небето, но и на самите себе си". Присъствуващите изтръпват. Ние тогава не знаехме какво представляват окултните песни на Учителя и смятахме, че всичко е позволено. Много хора пострадаха и изгоряха с тези песни, когато ги хармонизираха впоследствие, като ги изменяха и слагаха свои неща в тях. Имаше много примери, само че някой трябва да събере тези примери и то онзи, който ще прави студия за музиката на Учителя. Има неща непозволени и наказуеми - в това се убедиха много хора. Човек не може да се приближава до тези песни, освен с чистота, свещен трепет и вътрешно благоговение. Та горният случай много пъти го разказваше Мария Златева, въпреки неудоволствието на Кисьова. Учителят ме бе нееднократно насърчавал да работя върху песните Му за тяхната хармонизация, следеше за тях и понякога ми даваше съвети. Имам много опитности в това отношение и опит - та аз през цялото време на Школата седях на пианото или на органа в салона на "Изгрева". И бях под непрекъснатия контрол на Учителя и Неговото наблюдение. По тези години, когато разработвах някоя от песните за хармонизация, Учителят ми казваше: "Всичко да записваш!" Аз започвах да записвам, но оставях да бъде направена и разработена по-добре и тогава да я запиша. Знаех ги наизуст. И така не можах да запиша нито една. 1957 година за мен бе една голяма, творческа година. Направо чувах хармонизациите на песните в себе си и щях да ги разработя и запиша всички досега, но дойде 1958, съдебният процес и големите тревоги. Всичко помнех, но от гоненията и тревогите забравих всичко. Всички разработки ми се изличиха от паметта. Бях разработила и "Битието". Бях я записала наполовина и бях я довършила, но не я записах изцяло. А сега, когато диктувам това през 1972 година, оказа се, че е изчезнало всичко от паметта ми. Ето ви един велик пример за още по-велико непослушание на ученика към Учителя. Ето докъде ме доведе непослушанието. Провал се казва това. Признавам, че това бе моя груба грешка. А какви "квинти" излизаха под пръстите ми. Направо се учудвах на себе си при разработките. Сега пък се учудвам на себе си, как съм могла да не го запиша това. За това ще отговарям пред Учителя през следващите векове. Току-така няма да ми се размине. Аз знам това, но тогава, когато се родя, няма да знам защо трябва да плащам и за какво. Ако зная, ще си го платя свободно както трябва. В салона седях и хармонизирах "Сила жива". Учителят беше чул песента и слезе отгоре от стаята си, влезна в салона, дойде до пианото до мене, обърна нотния лист и посочи с пръст: "Тази изсвири!" Аз я изсвирих. Беше Му харесала хармонизацията. Отиде си доволен. Жалко, че не я нотирах тогава, както и по-късно. Грешка и грешки - сега ми се изправят космите на главата от тая моя немарливост. Тогава ние смятахме, че имаме много време, че времето е пред нас, ние бяхме млади, а ето как се изминаха годините и пропуснахме много неща. За това ще си платим, непременно ще си платим - дори и с лихвите. В една окултна школа за такива своеволия има и съответни мерки и те ще се стоварят върху нас. Този случай с мен е много показателен за големите разправии и грозни истории около издаването на песните на Учителя, започнали от самото начало. То се дължеше изключително на непослушанието на учениците и на неизпълнението на Волята на Учителя и на Бога. Това бе причината, А че след това се прибавиха амбиции, това бе второстепенен въпрос. Първото бе, че не си разрешиха задачата като ученици - да изпълнят Волята на Учителя и на Бога. А другото, което се появи, бе последствие на първопричината. Разправяше ми Мария Златева - музикантка, завършила консерватория - че била на разговор при Учителя. Дошъл Кирил Икономов, който беше също музикант и Учителят го запитал сам ли е написал нотите на песните, които трябва да се издадат. Той отговорил, че сам ги е написал. Учителят смръщил чело, мълчал и бил недоволен от това. А трябвало да бъдат трима човека, които Учителят сам преди това е определил: Кирил Икономов, Асен Арнаудов и капелмайстор Калудов. Но какво е станало, че онези двамата не взели участие, не се е разбрало. По-късно Асен казва на Икономов: "Защо ти издаде сам песните? Нали трябваше да бъдем трима?" Икономов побеснява. Замахва с ръка да удари Асен, но не го е ударил. И оттук започна всичко - цялата неразбория след това. А че Учителят е пожелал да бъдат трима, имал е съображение: Кирил Икономов е волеви, Асен Арнаудов е роден музикант, а Матей Калудов има опит като капелмайстор. Ако тези трима бяха работили и издали песните, нямаше да се направят пропуски и грешки. Последва невероятно развитие на събитията. Учителят ме извиква при Него, подава ми синята песнопойка, издадена от Кирил Икономов и ми казва: "На, вземи. И да намериш грешките на Кирил Икономов и да ги оправиш!" Аз взех песнопойката, поклоних се, целунах десницата Му и тръгнах да издирвам погрешките в песнопойката, да ги сравнявам с оригинала и да ги поправям. След заминаването на Учителя аз издадох една голяма песнарка "Песни на Учителя". От мига, в който Учителят ми връчи песнопойката да търся грешките в нея, започна моят път към Голгота. Аз тръгнах и понесох този кръст, защото сам Учителят ми нареди да го сторя. И ето, вече тридесет години аз нося този кръст и вървя към Голгота, като върху мен падат непрекъснато гръмотевици, светкавици и ме брулят буреносни облаци, които идват не от Небето, а от Братството - от всички ония, които смятат, че са музиканти и знаят как стоят нещата. Е, питам аз, ако на някой от вас Учителят нареди да стори същото, не бихте ли го сторили? Кой от вас не би тръгнал да изпълни Волята на Учителя и да положи живота си за Него? Аз съм убедена, че всеки един от вас ще положи живота си за Него. Е, тогава, вие с какво право ми пречите да изпълня Волята на Учителя, да занеса своя кръст до Голгота и да бъда разпъната на него заради Учителя и заради Христа? Помислете върху това и всеки един от вас трябва да даде отговор на себе си и на Невидимия свят! И аз дадох своя отговор. Преминах през годините, успях да оживея и да издържа. Но дали съм си издържала изпита? Не можах да го издържа! За това ми попречи поведението на едного, за когото се бях жертвувала петдесет години. Но това ще бъде разказано, когато му дойде времето. Музикални дрехи и хармонизации. Какво е това? Това е следното откровение: Да облечеш непослушанието си към Учителя в музикална дреха, аз разбирам, целенасочено и умишлено да промениш духа на песните Му. Това е кощунство! Да облечеш невежеството си в музикална дреха от хармонизации на песните на Учителя, това е кощунство! Това води до нарушение на окултните закони в музиката Му.

"Еволюционна и инволюционна музика. Окултна музика" У старите гърци, траки, у първобитните народи, музиката е била неразривно свързана с текста и с движенията или танците. Музиката е била в услуга предимно на религията. Изворите, реките и богатата растителност в планините са имали голям дял в развитието на народите. Старите народи са вярвали в магическата сила на музиката. Широкото разбиране на музиката на Учителя е една вечна Божествена Истина, която е била истина за старите народи. Според Платон, музиката и поезията на Орфей са извор на древна и дълбока мъдрост. На фрески, намерени в Помпей, се вижда, как Орфей омайва животните със своята лира: лъв, леопард, тигър и елен, и птици захласнати го слушат. В съзнанието на старите елини тоновото изкуство има Божествен произход и чародейна сила. То се практикува не само за наслада, но и за възпоменателни цели. Музиката се смятала за всемогъщо средство. Могла е да предизвика както война, така и омиротворяване. Платон препоръчва на пазителите на неговата идеална държава да я уредят по принципите на музиката. Той казва: "Не се ли поверява най-същественото от възпитанието на музиката? Ритъмът и мелодията истински проникват в гънките на душата и много силно се запечатват в нея, като правят човека благороден и възпитан". Доколкото ми е известно, откривател на благостта на музиката е не кой да е човек, а бог Аполон, олицетворяващ съвършенството (Плутарх). В най-старите времена музиката на гърците е била посветена на почитанието на боговете и възпитанието на младежта. Плутарх е учил, че музиката трябва да се допълва с изучаването на другите науки, а ръководител да бъде философията. Само философията може да даде, според него, музиката - нормите за благоприличието и принципа на полезното. "Ако някой е работил над вътрешния мир на детето с музика, то това дете, като порасне, ще бъде с благородна душа, ще бъде полезен на себе си и на своята родина, не допускайки никакво нарушение на хармонията нито с дела, нито с думи, но всякога и всякъде ще съблюдава добро държане, благоразумие и ред. Най- добре уредените държави грижливо поддържат обаянието с възвишена музика". Тернандър успокоил възникналия бунт на спартанците с лирата си. Таген от Крит, повикан от делфийския оракул, излекувал с музика спартанците. Той избавил Спарта от постигналия я мор. Хомер казва, че гърците с музиката си поставили край на появилата се между тях чума. Плутарх казва: "Първо и най-хубаво предназначение на музиката е тя да служи за израз на нашата признателност към боговете и да насажда в душите чистотата, мелодията и хармоничната цялост". Питагор, Платон, Архит и други древни философи твърдели, че движението на Вселената и частично на небесните тела е устроено и става с участието на музиката, тъй като всичко, по думите им, е наредено от боговете, според изискването на хармонията. Очертават се главно две гледища за музиката. Всъщност те не са строго разграничени. Едното гледище счита музиката за чисто тоново изкуство. Това изкуство зависи главно от развитието на човешкото ухо и ритмичното чувство, вложено в човешкия организъм. Развитието на музикално чувство и култура е вървяло по строго еволюционен път и води началото си от първобитните хора. Според второто гледище, всяка хармоничност във вселената, в природата, в човека и във всички живи същества, е музика. Всичко, създадено от Божествената ръка на Твореца, е музика. Символичен израз на тази музика е тоновото изкуство. Или тази музика включва в себе си тоновото изкуство. Това гледище за музиката не иде по обикновения еволюционен път. То е донесено по пътя на Божественото откровение от Великите духовни Учители на човечеството. В египетските школи се говори за музиката, образувана от хармонията на небесните тела. Според Платон, музиката и поезията на Орфей са извор на древна и дълбока мъдрост. В съзнанието на старите елини музиката има Божествен произход и чародейна сила. Платон препоръчва в учението си за идеалната държава, тя да бъде уредена според принципите на музиката. Второто гледище, което се очертава, е много по-дълбоко и обширно разбиране на музиката. То не отрича първото, но го включва в себе си, надхвърля далеч границите на това обикновено разбиране и ни разкрива безгранични възможности. Има два вида музика по произход: еволюционна и инволюционна. Първата следва обикновения еволюционен път. Тя се движи от формата към съдържанието, а началото си води от вродения в човека ритъм. Еволюционната музика тръгва от мелодията и преминава през хармонията, за да се слее с хармонията на живата природа на земята. След това тя се насочва чрез Светлината и преминава във Виделината в Духовния свят. Инволюционната музика е дадена от Великите Учители на човечеството, основатели на религиите по пътя на Божественото откровение. Инволюционната музика излиза от Хармонията на Божествения свят и слиза чрез мелодията. Тръгва от Виделината и слиза чрез Светлината. Една от разликите между обикновената и окултната музика е тази, че при окултната музика мелодията и текста-съдържанието - са неразривно свързани и образуват едно цяло. Мелодията се ражда със своя текст, който не може да се замени с друг. При обикновената музика връзката между мелодията и текста не е така силна и затова често виждаме как една и съща мелодия отива в услуга на няколко текста. Времето и случаят могат да променят текста. Това е музика на временното съчетание и съзвучие на движението и формите на Светлината на земята. Еволюционната и инволюционната музика се обединяват във Вечната симфония, която иде от целия Всемир. Учителят казва: "Вечната симфония, която иде от целия Всемир, е славословие на Бога като Любов".

"Окултната музика на Учителя" Характерно за окултните песни е, че текстът и мелодията напълно се сливат. Мелодията навлиза в Словото на песента, а песента представлява в този случай един хубав цвят, съставен от листа и багри. Листенцата са думите на песента, а багрите - мелодията. Това е най-простото обяснение как текстът и мелодията могат да се слеят в едно. Под музика Учителят не разбира само музиката като тоново изкуство. Тя само влиза вътре, но Неговото понятие е много по-широко и дълбоко. Човек трябва да има музикално състояние най-първо в душата си, ума си, сърцето си и това музикално състояние на съзнанието си трябва постепенно да го материализира, като го прекара в ларинкса си и го изрази в думи чрез песен. "Можеш мислено да пееш, а това мислено пеене може да го материализираш, да го прекараш в ларинкса и да го изразиш с думи." "Аз под музика не разбирам това изкуство, което хората разбират", казва Учителят. Окултното изпълнение подразбира не само прецизно изпълнение на всички знаци и правила, но проявление и на дълбоко, искрено чувство, и осмисляне на музикалното творение с една Божествена идея. Окултният певец трябва да е проникнат от дълбоко, искрено чувство. Гоненето на външни само ефекти при изпълнението в окултната музика се счита за лъжа. Когато говори за музиката, Учителят не разбира само тоново изкуство. То е последният израз. Преди певецът да пее, той трябва да има музиката в себе си като завършено състояние. Най-първо мисълта на човека трябва да бъде музикална, сърцето да бъде музикално, постъпките му да бъдат музикални, т.е. състоянието на неговите мисли, чувства и постъпки да бъде такова, че да представлява от себе си музика. Като се даде на тази вътрешна музика тонов израз, получаваме образец на истинска музика. Такава музика има магнетична сила. Тя е в състояние да излекува болен човек, да тонира демагнетизирания и разстроения човек. Учителят казва: "Ако твоята песен е Божествена, болният ще стане от леглото си и ще оздравее." "Сега именно, в условията, в които живеем, трябва постоянно тониране, а музиката - това е един от Божествените методи за тониране. Трябва да пеем, за да се тонираме. Докато пееш - тонираш се. Престанеш ли да пееш - отслабваш." "Ние ще покажем на музикалния свят, че в нашата музика има нещо повече, отколкото те разбират. Нашите песни ще бъдат неподражаеми." "Под музика разбирам музика в мисли и в желания." Окултната музика е нагодена в съгласие със законите на живата природа и затова в нея има творческа сила. Учителят казва: "В окултната музика се изисква голямо присъствие на ума, на сърцето, на волята. Равновесие се иска. Ще имаш дисциплинирана воля, от нищо няма да се смущаваш, понеже то е един велик Божествен закон, който царува в целия Космос, в цялата природа. Ти, като си в хармония в себе си, цялата природа е с тебе и няма кой да ти се противи. С тебе ли е тя, влизаш ли в съгласие с природата - всичко става." "Щом пееш по окултен начин, гдето запееш, веднага настава тишина. Един човек, който пее окултно, то е заразително. Ти не можеш да се избавиш. У тебе се заражда едно желание да слушаш, защото туй, което пее, той го преживява и в ума си, и със сърцето си и с душата си. В ума и в сърцето влизат сили, цялото Битие пее, взема участие." "Не е важно само да пееш, но дали можеш да произведеш резултат. Ако подействуваш на скъперника и той отвори своята кесия, твоята музика е окултна, Божествена е и с нея можеш да работиш." Окултната музика значи Божествена музика. Много мислители са казвали, че музиката е Божествено изкуство. Това само принципиално е така. Към почти всички автори от съвременната музика, въпреки всичките технически постижения, този принцип не може да се приложи. Музиката, която е изразителка на противоречивите състояния на човечеството, на неговите мисли и чувствувания, модернистичната, дисонансна музика - това не е Божествен о изкуство . "Музиката е едно от великите средства в света, с което можете да се тонирате и ние ще я употребим като едно оръжие, артилерия, картечен огън, не само да пееш за наслада, но ще я употребиш за защита на себе си. И Псалмопевецът какво каза? "Хвалете Господа с китара и с кимвал". Ако бях аз писал, щях да туря: "И с цигулки, и с тромпети, и с цитри, с всички сегашни инструменти". Окултната музика е изразителка на един организиран свят. В нея има образи, идеи, ред и порядък. Всеки тон е на мястото си и никакви случайности не се допускат. Тя ни предава вибрациите на един свят, осмислен и хармоничен, по-съвършен от нашия във всяко отношение. Тези вибрации действуват на нашата висша духовна природа и я събуждат. За да окаже своето музикално въздействие върху нас, окултната музика като се изпълнява, трябва да се преживява. В ума да влизат светли образци, а сърцето да се изпълни с топлина. Редица упражнения са правила за един по- съвършен и по-хармоничен живот. Пример: песните "Блага дума", "Давай, давай", "Ходи, ходи", "Скръбта си ти кажи". Други песни са изразители на закони в живата природа. Например: "Изгрява слънцето", "Сила жива, изворна, течуща" и "Вечер-сутрин". Те са дадени при различни случаи. Например: "Вехади" - в Търново. (Сърцето ми е топло, умът ми е светъл, душата ми е свежа. Духът ми е крепък, защото живеем в закона на любовта, в която няма никакво насилие.), "Да имаш вяра" - в салона, на пианото, на 9 октомври 1936 година. "Духът Божий" е дадена в клас от осем братя на 13 ноември 1922 година. (Виж: 7 лекция, общ окултен клас, II година) Учителят беше музикант. С музикалния си гений Той можеше, ако се отдадеше на музикално поприще, да стане ненадминат виртуоз и композитор. Но Той не пожела това. Пътят на Великия Учител е друг. Път, непонятен за обикновените човешки съзнания. От цигулката Си, с неподражаема лекота, като че ли на шега, Той извличаше такива тонове, каквито и най-видните цигулари около Него не можеха да изсвирят. Тъкмо тези места бяха, които разкриваха истинския дух и вътрешната същина на мелодията, която Той свиреше. Никой от цигуларите-ученици не можа да постигне това и те винаги поднасяха дадена мелодия някак си огладена и лишена от онзи вътрешен трепет, който Учителят й предаваше. Учителят не беше пианист, но понякога сядаше на пианото и лекичко импровизираше. Тоновете, които излизаха от Неговите пръсти бяха толкова съдържателни, че и най-големият световен пианист би Му завидял. Ако някой от нас обърнеше внимание на това положение и изкажеше възторга си, Учителят отговаряше само с лека усмивка. В песента "Химни на сърцето", при спрягането на глагола "будя", Учителят казва: "Будим" - това е начало на колективния живот. "Изгрява слънцето на нашите ангели... Да се въдвори царството на Отца нашего на светлините". Значи въдворяването, изявяването на Царството Божие ще стане само в колективния живот!" Някой път човек учи музика заради самата музика, а някой път - за развлечение. Онези хора, за които музиката е развлечение, проявяват музикалност само когато имат настроение. Щом почнат да мислят - няма у тях музикалност. Такива хора трябва да работят с усилие на волята. Музиката трябва да бъде вътрешен стимул в човека. Тогава той всякога е музикален и всякога е готов за музикална работа. Учителят не става световен музикант, защото своя дар принесе в служба на Божието Дело, както беше направил с всичко друго, което притежаваше. Онова, което Учителя създаде, беше дадено за учениците от Школата. Учителят създаде една част от своите окултни мелодии по строго определен план, като образци. Имаше и такива, които създаде инцидентно. Това бяха импровизации, които отделни случаи изискваха. Учителят ни остави съвършени образци от окултна музика.

"Истинското подвизаване" В Школата на Учителя всеки ученик си имаше своето място. То беше специфично за него, съобразно неговия път и неговите възможности. Друг не можеше да заеме неговото място. Това място бе определено от Учителя. Ако някой се опиташе да заеме друго място, за което не бе подходящ, тогава върху този брат се изсипваха купища неразбории и накрая неговият опит ставаше опитност на цялата Школа със своите изводи, защото тя се подчиняваше на строго определен закон. Аз също си имах своето място и постът, който заемах, ми даваше възможност да наблюдавам много приятели и техните срещи с Учителя и да присъствувам на много събития с много действуващи лица от "Изгрева". Така, веднъж бе дошъл един брат Васил от Айтос, да се оплаква на Учителя от брат Георги Куртев. Този брат Васил бил назначен за пазач на градината и на сградата в Айтос, като за това получавал заплата, която се изплащала от доброволните вноски на Братството в Айтос. А това е някъде от 1922 до 1927 година. През цялото това време този брат не хванал нито веднъж мотиката да прекопае някое дърво или да посади нещо в градината. Казвал: "Я не съм дошъл тука да работя, я съм дошъл тук да се подвизавам с песни и молитви в Господа!" И по цял ден пеел, свирил на мандолина, учил есперанто и стенография. Така минали около пет години. Всички го търпели през тези години, но накрая не изтърпели и го освободили и той решил да дойде на "Изгрева", за да се подвизава и тук по същия начин. Идва този брат на "Изгрева" през 1927 година и като вижда, че на "Изгрева" има и други такива като него, които искат да се подвизават по неговия начин и че няма кой да ги храни, тогава решава да отиде при Учителя и да Му се оплаче от Георги Куртев. Решава да помоли Учителя да го върне отново в Айтос, за да може отново там да се подвизава по същия начин, защото тук, на "Изгрева", нямало за него място за подвизаване. Местата за подвизаване били заети от други като него, които не си ги отстъпвали и той влязъл в конфликт с тях и дори опитал и юмруците им. Нали разбрахте, че всеки си имаше място на "Изгрева" и никой не го отстъпваше доброволно, нито пък със сила. Само Учителят беше този, който можеше да променя местата на учениците. И при този случай аз присъствувам на целия този разговор и слушам как подробно разказва този брат Васил, а Учителят го слуша най-внимателно. Изслушва го и накрая му казва: "Рекох, сега аз ще ти дам един метод за духовно подвизаване в Айтос". "Слушам, Учителю!" - радостно възкликва Васил и с радост и с ококорени очи се взира в лицето на Учителя. Учителят започва да говори бавно, като отмерва всяка една своя дума в строго определен ритъм: "Методът е следният. Отиваш в градината на Айтос и започваш да се молиш с "Отче Наш". Но тази молитва се казва по следния начин: Заставаш изправен и казваш: "Отче Наш..." После се навеждаш, с двете ръце хващаш мотиката за дръжката, издигаш я над главата и си казваш: "Който Си на Небесата..." После замахваш с мотиката към земята, правиш първата копка и казваш: "да се свети Името Твое..." Вдигаш мотиката над главата си и казваш: "да дойде Царството Твое..." Правиш с мотиката втората копка и казваш: "да бъде Волята Твоя..." Вдигаш я отново над главата си и казваш: "както на Небето..." Правиш с мотиката третата копка и казваш: "така и на земята". След това започваш да вдигаш мотиката до височината на очите си и продължаваш да се молиш: "Хляба наш насъщний, дай го нам днес..." Копваш с мотиката по земята и казваш: "и прости ни дълговете наши..." После отново я вдигаш до височината на очите си: "както и ние прощаваме на нашите длъжници..." Копваш с мотиката по земята и казваш: "И не въведи нас во изкушение..." Накрая отново я вдигаш и казваш: "но избави нас от лукаваго...". Копаеш отново и казваш: "Защото е Твое Царството, Силата и Славата во веки. Амин". Така повтаряш сто пъти тази молитва. На стотния път ще кажеш: "Бог царува на Небето, Бог царува на земята, Бог царува в живота, да бъде Името Му благословено". Ако искаш много да се подвизаваш както досега, можеш да повтаряш молитвата на ден по сто пъти - сутрин, на обед и вечер. Всичко триста пъти." Братът слуша и гледа онемял. Аз едвам сдържам смеха си, нещо в мен лудо се смее и вика: "Осанна във висините! Благословен е този, който иде в Името Господне!" Учителят го гледа сериозно. Братът се окопитва и казва: "Учителю, вие не ме разбрахте. Аз дойдох да искам от Вас да накарате брат Георги да ме върне на градината." Учителят го гледа строго и му казва: "И мене ме е страх от брат Георги Куртев. Иди и ти го помоли!.. Ако те приеме... Защото аз не мога да му кажа. Кажи му само каква молитва съм ти дал". "Ама Учителю, аз искам да се подвизавам в Господа". "По-хубаво подвизаване от тази молитва няма в света. Ще работиш и ще се подвизаваш. А тъй, без работа, кой ще те храни? Нали си чувал, че лозето не ще молитва, а иска мотика? Аз ти дадох и молитва, и мотика". Брат Васил стана и си излезе. Върнал се в Айтос, отишъл и разказал всичко на брат Куртев: как Учителят не го разбрал и как, вместо да му даде метод за подвизаване, му дал превод на "Отче Наш" на езика на мотиката. А къде е по-горен човек от мотиката? И къде е по-горен човекът от молитвата? Не пасват, не се свързват тези две неща, според брат Васил. А брат Георги Куртев слуша и сълзи се наливат в очите му. Той гледа брата и вижда Величието на Учителя и Словото Му. Вижда и как е разрешил Учителят задачата с брат Васил. Ако брат Васил бе започнал да се моли с "Отче Наш" и с мотиката, брат Куртев би го приел отново и би му дал условие да се подвизава в градината с метода на Учителя - с молитва и мотика. Но той отказа. Такива случаи имахме много по наше време. Ще ги има и по ваше време. Това е един от примерите, когато Словото на Учителя може да стане плът и кръв, и живот за душите, които са готови, а такава готова душа бе брат Георги Куртев.

"Георги Куртев" Той беше от поколението приятели, които се бяха явили между войните - около Балканската и Европейската война. Той беше съвременник на Боян Боев, Тодор Стоименов, Минчо Сотиров, Димитър Добрев - братя, които бяха преминали войните с 91-и Псалом, написан собственоръчно и зашит във военните куртки. Онова поколение имаше много опитности с Учителя и то - онези живи опитности от категорията на живото Божие присъствие и проявление, опитности като онези в Евангелието. Може би защото това бяха усилни и тежки години, когато техният живот на фронта е бил в ръцете на Небето, когато са преминали през войните на косъм от смъртта и са се озовали след тях с купища опитности, които за тях бяха съкровено и живо изявление на Бога. Тези приятели имаха жив, непосредствен контакт с Божественото чрез неговото изявление в Дух и Сила. Това беше довело у тях една непоклатима увереност в Учителя, те знаеха много добре кой бе Учителят и защо и за какво бе дошъл на земята. Те бяха стожерите, около които се завъртя гумното, за да се вършеят снопите жито по време на цялата Школа. Аз смятам, че без тези живи опитности, без живото познание на Христа отвътре, те не биха могли да издържат нито ден в тяхната половинвековна дейност като ученици на Школата. Ние дойдохме като младежи, с нас се отвори Школата през 1922 година и цели двадесет и две години ние бяхме галените деца на Школата. Но тези приятели бяха стожерите на Школата. Те бяха ръководителите на братствата в провинцията, те бяха онези дейни братя на "Изгрева", които движеха всички организационни въпроси около салона и Школата, около печатането на беседите, екскурзиите, лагерите по планините. Ние, младежите, участвувахме в братския живот, но нашето поколение имаше друга задача, която трябваше да реши след закриването на Школата, със заминаването на Учителя през 1944 година. Тези възрастни приятели ние ги наричахме "старите братя", защото те са били сподвижници на Учителя преди 1910 година, както и през време на войните от 1910-1922 година, а също и през време на Школата от 1922 до 1944 година. Те бяха свидетели как се разрасна Божието Дело, как от трима ученици, кошерът се рои за едно десетилетие на стотици ученици. Надойдоха нови братя и сестри, отвориха се кръжоци и се построиха салони на братствата в провинцията. Те бяха свидетели и очевидци на Школата на Учителя. Те бяха онези, които присъствуваха на 31 декември 1944 година и носеха тялото на Учителя, когато трябваше да бъде погребано. Някои от тях доживяха да видят как бе погребан и унищожен и "Изгревът". Такава съдба доживяха малцина. Едни от тях бяха Жечо Панайотов, Иван Жеков и Пеньо Ганев. Георги Куртев беше онзи, който организира и около когото се завъртя като на стожер от гумно многолюдното Братство в Айтос с тяхната градина. Остана като оазис сред оголената провинция, където салоните един след друг изчезваха. Те изчезваха, защото бяха изчезнали онези, които ги посещаваха и беше вече безпредметно да стоят празни. Животът бе минал в друга фаза. Но дървото, което бе посадил Георги Куртев, се оказа вековен дъб, корените дълбоки, дървото високо и братският салон и братската градина отстояваха на бурите на времето. Покрай този дъб израснаха и други мощни дървета и устояха на ветровете на размирното време след 1945 година. Аз присъствувах на една среща на Учителя с Георги Куртев, който бе пристигнал от провинцията с влака. Бяха докладвали на Учителя и Той нареди да го доведат при Него. Аз стоях отстрани и наблюдавах срещата им. По начина, по който се обърна към Георги, аз разбрах, че Учителят посреща Своя ученик и го цени като ученик, А това много рядко се срещаше тогава, макар че наброявахме няколко хиляди последователи на Учителя. По-късно разбрах, че е от малцината ученици на Школата. Ученик по Дух и по Дело, а не по форма и по буква. Минаха години и когато по-късно посещавах Айтос, само в три-четири разговора с мен, той се отвори към мен и ме разпозна от останалите. Разпознаването на ученика е една голяма мистична тайна. Един контакт за минути между две души струва много повече от едно съжителство от двадесет-тридесет години. По-късно, когато отидох при него в Айтос, той се заинтересува от Песнарката - това беше ново издание на песните на Учителя, които аз бях отпечатала след заминаването Му. Тогава разправяха, че аз съм променила песните на Учителя в това издание. Атаката срещу мен бе много силна от всички страни - "по въздух, по суша и по море" - непрекъснато и денонощно. Бях при него и той ме запита: "Какво става с песните?" Аз му казах: "Учителят навремето каза: "Не коригирай Божественото!"" Брат Георги отговори: "Точно така!" Разбрахме се за минута. А как стана ли? Сега ще ви разкажа. Попитах го дали е съгласен да не се коригират, да не се изменят песните на Учителя - да останат такива, каквито ги е дал Учителят приживе. Той каза: "Да не се коригира Божественото!" Тогава се обърнах към него и го помолих да ми изпее някоя от песните на Учителя. Той се съгласи и ми изпя точно тази, за която имаше много спорове и обвинения срещу мене. Но той я изпя точно така, както аз я бях дала в моето издание. После аз взех и му показах песнопойката, изсвирих му песента на пианото, изпях му я и той не намери никакво отклонение между това, което той знаеше и това, което аз бях написала в песнарката. Показах му песнарката на Кирил Икономов и му изсвирих песента така, както той бе я дал. Георги Куртев извика: "Ами тук е коригирано Божественото!" Сега ще се попитате къде е цялата тайна, че за минута-две се разбрахме с Георги Куртев? Тайната е следната, слушайте внимателно. Когато Учителят даде отначало песните, първите приятели като Георги Куртев, Минчо Сотиров, Димитър Добрев, Георги Томалевски и други ръководители на братствата от провинцията ги бяха научили така, както ги беше дал Учителят и така ги пееха и изпълняваха. Оттогава бяха минали десет-петнадесет години и нашите изгревяни започнаха да ги променят непрекъснато под въздействието на техни емоционални състояния ту в една, ту в друга посока. Учителят бе крайно недоволен от това положение. И накрая, Кирил Икономов се подведе по тези приятели и нотира песните така, както се пееха в момента от изгревяни, а не така, както бяха дадени първоначално от Учителя. Споменавам нарочно думата "изгревяни", защото ученикът не коригира Учителя, а според старите братя като Георги Куртев и други, които знаеха песните от самия Него, това издание ги постави в противоречие. Така аз хванах първите братя и те разбраха веднага цялата истина: "Да не се коригира Божественото!" Те ми бяха най-голямата опора. Всички се учудваха, защо те ме поддържат и защитават. Последния път, когато отидох в Айтос, Георги Куртев беше в градината. Беше сам, остарял. Поговорихме и аз го попитах как се подвизава в Господа, а той отговори: "През деня работя, а през нощта се моля, за да преуспее работата ми през следващия ден". След това той ме покани да влезна в неговата молитвена стаичка. Влезнах в нея и усетих нещо особено, една духовна атмосфера. Той ме заведе да се помоля там. Остави ме сама. Аз много бързо влезнах в молитвено състояние на Духа. На отиване му благодарих и казах: "Брат Георге, благодаря ти, че имах възможност да изпитам нещо от духовната чистота в твоята стаичка". Разделихме се. Аз вървях и плачех. Знаех, че това беше последната ми среща с един от истинските ученици на Учителя. Аз много пъти съм влизала "в горницата", във вилата на лозето на търновското Братство, през съборите от 1919 до 1922 година. А там бяха поставени скрижалите на Духа и познавах много добре онова вътрешно състояние на Духа. Бях допусната от Учителя много пъти да посещавам Неговата стаичка на "Изгрева" и много пъти ме е оставял да се моля в нея. Така че аз можех да различавам и разбирах, че тази молитвена стаичка на брат Георги Куртев е изпълнена с чистота и святост на вътрешното общение с Духа. Разказваше ми дъщеря му, Надка Куртева, че когато през декември 1957 година, през времето на големите обиски, дошли да изземат литературата на Учителя, напълнили с книги с беседи няколко чувала, влезнали в стаичката му и свалили всички портрети на Учителя. Свалили и Пентаграмата от Учителя. Когато научава, брат Георги се учудва: "Ама свалиха Пентаграмата?... И не го ли порази светлината отгоре? И жив ли си отиде?" Онзи беше си свършил работата - като нечий служител му бе заповядано да го извърши, а отговорността за това падаше някъде на друго място. Георги Куртев застава срещу празното място, където е била по-рано Пентаграмата и се разридава като дете. Наоколо имало братя и сестри - картината била потресающа. Брат Георги е плакал не за себе си, не от себе си, плакал е, че негови сънародници, българи по потекло, са посегнали на една светиня и на скрижалите на Бога. Тези скрижали бяха дадени не в пустинята на Израил, не на планината Синай, а бяха дадени тук, на българска земя, от българин, в чието тяло е бил Всемировият Учител, а над Него е бил Духът на Бога. Тогава друг българин е прострял ръка, за да оскверни тези скрижали на Бога, като ги унищожи. Плачел брат Георги от обида, че е българин и чрез българин се посяга и кощунства върху скрижалите на Бога. Свещен плач за свещени неща! Свещен плач за свещените скрижали на Бога! А там бе написано: "В изпълнението Волята на Бога е силата на човешката Душа!" Както той, така и останалите братя от първото поколение доживяха да видят това посегателство срещу Учението и Словото на Учителя. Те останаха твърди и устояха докрай като ученици на Школата. Той бе ученик на Школата на Учителя. Аз видях това и се убедих в това. А неговите дела и спомените на неговите съвременници говорят много повече от мен. Опитностите на този ученик са резултата от вяра и Дух към Делото и Словото на Учителя. Опитността на един ученик е опитност на цялата Школа! Това е основният закон на Школата. Защото ние сме верига от души. Едни слизат, други се качват и създаваме видимата и невидимата Школа на Бялото Братство. Бог царува на Небето, Бог царува в живота. Да бъде Името Му благословено!

Слово за Георги Куртев по случай една година от заминаването му Тази вечер се събрахме, за да почетем светлата памет на нашия обичан брат Георги. Събрахме се да се поклоним пред този брат, който с живота си очерта един свят път, пример за всички ни. Аз дойдох тук не само от свое име, но и от името на брат Борис, който е в затвора за Божието Дело на Учителя. Защото трябва да подчертаем, че искрената дружба и любов свързват двамата братя Георги и Борис и тази любов не само, че няма да изчезне, но ще расте паралелно с великата идея за делото на Учителя, делото, на което посветиха своя живот. Съдебният процес срещу Братството 1957-58 година и ударът, нанесен на брат Борис, отекна със същата сила в сърцето на брат Георги. Кръстът на брат Борис го изпълни със скръб. От този момент той беше в непрекъсната молитва за него. Всяка нощ точно в 12 часа той отиваше в молитвената стаичка чисто облечен и отправяше горещи молитви за освобождението на този невинно принесен в жертва брат. Тази молитва не престана и тогава, когато той беше болен на легло. Аз съм дълбоко трогната, благодаря искрено на брата и вярвам, че неговата молитва, която сега горе е превърната в дело, ще донесе желания резултат. Труден е земният път на всяка една душа. Още по-труден е земният път на оная душа, която е решила да служи- на Бога. Казано е в Писанието: "Подвизавайте се в Господа". И наистина, няма по-голям подвиг от този, да изпълним Волята Божия на земята. Този именно подвиг е основният мотив, който характеризира земния живот на брат Георги - на първо място Волята Божия. Има хора, които при един случай са изпълнили Волята Божия и този случай остава за тях като свещен спомен. В живота на брат Георги няма случай, когато да не е изпълнил Волята Божия. А изпълнението на Волята Божия подразбира да проявим в даден момент милосърдието, любовта, да постъпим разумно, да кажем истината там, където трябва. Трудно се говори истината. Трудно се проявява любовта и разумността при големите противоречия на земния живот. Брат Георги се е подвизавал в този път и затова смело можем да кажем, че неговият живот на земята е един непрестанен подвиг в Господа. Могат да се приведат много примери, които да характеризират подвига на този живот. Неговите близки, тези, които са били непрекъснато около него, знаят много и много примери. На първо място ще споменем неговата преданост към Учителя. Онова благоговение и пълно послушание към Него, онази жива вяра, който не го е напускала нито за момент. Приятелите от този край знаят за посещението на Учителя тук, около Петровден през 1920 година. Този ден обикновено се е празнувал на Петров връх, където приятелите са се изкачвали. И Учителят определил да се изкачат рано сутринта, обаче още от вечерта завалял пороен дъжд, който разколебал всички приятели, дошли за празника. В определения час брат Георги станал, излязъл в дъжда и обиколил братята. Всички мислели, че екскурзията няма да се състои. Само вярата на брат Георги не се поколебала. Със смела и решителна стъпка той се отправил към Учителя и почукал на вратата на стаята Му. Учителят отворил и казал: "Дойде ли?" И си влязъл обратно в стаята. След малко светкавици и гръмотевици раздират нощта. Подир малко Учителят излязъл и казал: "Георги, я погледни дали няма звезди на север?" Това се повторило три пъти. И наистина, поройният дъжд престанал и ивица светли звезди блестели на небето. Времето се оправило и всички отпразнували Петровден на върха. Този случай ще го чуете разказан по различен начин и всеки взема от него това, от което има нужда. Аз имам нужда от вярата на брат Георги, застанал в дъждовната нощ пред вратата на Учителя, настоявайки твърдо екскурзията да се осъществи. Аз също искам да получа вярата, проявена от брат Георги Куртев и да застана пред вратата на Учителя и твърдо да поискам: "Учителю, освободи двамата братя Борис Николов и Жечо Панайотов от затвора!" И знам, когато се добера до тази вяра, която имаше брат Георги Куртев, братята ще бъдат освободени. Аз искам такава вяра. И такава вяра е достойна за подражание. Една красива черта, която характеризира брат Георги и която трябва да служи за пример на всички ни, е неговата пожертвователност. Достатъчно е да споменем за подвига им с брат Боян Боев в болницата за холерно болни през войната - случай, който е известен почти на всички. Жертвата, която направиха двамата братя там, спаси живота на осемстотин души. Брат Георги имаше голямо семейство, което изхранваше с мъка. Той заемаше скромната длъжност фелдшер в града. Обаче попът в Айтос, голям враг на Братството, настанява друг фелдшер в града и успява да уволни брата. Но добрите дела създават и добри приятели. Онези граждани, които обичат брат Георги, щом се научават за станалото, стъпват на крак, извикват брата, изказват възмущението си от попа и му казват, че ще го върнат на служба. Брат Георги ги запитва: "Новият фелдшер има ли семейство? Като го уволнят, ще гладува ли?" Отговарят утвърдително: "Да". "Тогава - казва той, - по-добре е аз да гладувам!" И се отказва от службата. В онези години тази жертва се оценяваше много високо и струваше много скъпо на брат Георги. Този пример струва скъпо на всички ни за подражание. С брат Георги аз самата много малко съм общувала. Айтоския край аз посетих много късно, защото моето място в Школата бе да бъда на "Изгрева" и близо до Учителя. До този момент брат Георги за мен беше само един добър брат. Но когато дойдох в тази мъничка обител, наречена "градината", когато влезнах в горницата на тази малка къщичка, почувствувах присъствието на Святия Дух. Това състояние на Святия Дух аз познавах още по времето на търновските събори, когато в горницата на Учителя Той допускаше братята по десет човека да влизат, за да правят колективна молитва пред една маса, на която бяха положени скрижалите на Бялото Братство, а на стената беше окачена голяма цветна пентаграма. Учителят тук бе свалил Святия Дух и ние, в Негово присъствие и на Святия Дух, принасяхме своите молитви. Това състояние аз го познавам и от стаичката на "Изгрева", където живееше Учителя. Бях изпълнена с благоговение и се изправих пред брат Георги и казах: "Аз долових в този дом и в това място нещо много хубаво. Позволи ми, брат, да ти целуна ръката." Брат Георги бе ръководител на Братството в Айтовския край. Аз ще кажа: той бе бащата на Айтовския край. Кого не е излекувал? Кого не е подкрепял материално? Неизброими са твоите красиви дела, брат Георги! За тях трябва да се напише цяла книга. Приеми нашата благодарност, нашата преданост, нашата любов. Ние се покланяме пред светлата ти памет и твоя живот ще остане винаги в нашите сърца. Желая всички ученици на Учителя да бъдат като теб. Март, 1962 год., София. Това слово е прочетено в Айтос по случай една година от заминаването на Георги Куртев. Девет месеца след това слово, на 1 януари 1963 година, двамата братя Борис Николов и Жечо Панайотов бяха освободени от Софийския затвор. Те бяха престояли там четири години, а бяха осъдени на 14 години затвор. Вярата победи, смъкна веригите на Петра и го извади от затвора на Римската империя. Христовият Дух в онези времена и в тази епоха действуваше по един и същи начин - по закона на вярата - и раздаде всекиму според неговата вяра. Амин.

"Асен Арнаудов и чистотата" Асен Арнаудов бе онзи роден музикант, който беше и горе, в Невидимия свят, музикант и беше дошъл в Школата на Учителя да бъде музикант. Беше дошъл в Школата да свърши една работа за музиката и песните на Учителя. Той имаше такъв музикален слух, че щом чуеше една песен, веднага я запаметяваше и веднага можеше да седне и да я запише, без да използува пианото. Музикант по дух и музикант като талант. Но не беше волеви и затова трябваше да стои някой до него и да го ръчка и подканва. Освен това се отплесна по женска линия. Каква е тази женска линия ли? Ето такава - стъпваш на нея и тръгваш по нея и изведнъж започваш да срещаш жена след жена. И не само да ги срещаш, но и да ги преодоляваш с мъжка плът и мъжко достойнство. Той тръгна по тази линия, беше влюбчива натура и стана предметно обучение за мнозина от Школата и предметна задача и проблем за много сестри. Казвам сестри, но бяхме жени - и млади, и хубави. Така че той имаше в кого да се влюбва и кого да разлюбва. Това доведе до възникване на много проблеми за Учителя. Засегнатите сестри отиваха да Му се оплакват, че Асенчо ги ухажва, че е влюбчив и не поема никакъв ангажимент и отговорност. Накрая Учителят не се стърпява и им казва: "Сестри, всички виждате и знаете какъв е той. Защо му позволявате да се приближава до вас?" Една от сестрите казва: "Ами, иска ми се". "Като ти се иска, и щом не ти стиска, тогава няма да идвате при Мене, а онова, което ти се иска, ще го стиснеш у себе си и няма да му позволяваш да ходи насам-натам. По-лесно е да спреш едно желание в себе си, отколкото да го пуснеш извън себе си - да излезе то от теб и да почне да те разхожда насам-нататък. Тогава никой не може да ти помогне". Така Учителят бе разрешил въпроса с Асенчо и със сестрите. Аз работех с него по музикални въпроси. Той ми съдействуваше при издаване на песните, след като си замина Учителят. Но с мене той се държеше на разстояние. Аз не бях негов тип и освен това бях много строга към себе си и към работата, която трябваше да свърша за песните на Учителя. Освен това, аз имах съжителство с Борис Николов - живеехме под един покрив десетилетия наред. Затова работата ми с Асен Арнаудов бе строго лична, индивидуална и в името на делото на Учителя. Един ден Асен отива при Учителя, облечен официално с бял костюм и изгладена риза, с вратовръзка и с цигулка под ръка. Той е облечен така официално не защото ще присъствува на беседа, а затова, че ще ходи някъде на гости при някоя госпожица. Беше се отбил при Учителя да Го види, да поговори с Него - дано присъствието на Учителя да му вдъхне кураж, смелост, за да може да се отвори вратата на онова сърце, което е заключено за Асен. Така той си мисли и затова отива при Учителя. Учителят е в стаята Си, горе, в горницата. Влиза Асен с белия си костюм и с цигулка в ръка. Учителят го поглежда и му казва веднага и направо: "Можеш ли да изчистиш печката?" Асен се стъписва. Учителят никога не го е молил да Му чисти печката. Това го правеха други братя и сестри. Но сега той е облечен официално и е тръгнал на среща да покорява женско сърце, което е заключено с три катинара за него. Ами цигулката къде да я сложи? Учителят го поглежда и продължава: "Ще изчистиш печката така, както си, без да падне една прашинка върху белия ти костюм, а цигулката можеш да я сложиш там, до стената". Асен разбира, че това е вече една задача, дадена му от Учителя. Учителят излиза навън от стаята Си. Асен намира кофа, лопатка, метла и започва бавно, внимателно да оглежда печката, като че ли му е най-опасен враг. Полека- лека той започва да отваря долната вратичка на печката и с най-голямо внимание и старание, продължило един час, изчиства печката. Обикновено тази печка се чистеше от нас и се зареждаше за пет минути. По онова време печката на Учителя се пълнеше с дърва, но понякога и с кюмюр - каменни въглища. Учителят не обичаше да Му се пали печката с кюмюр. Веднъж Той каза: "Изпразнете печката и я Заредете с дърва. Не желая да горя въглища, защото се освобождават духове от Лемурия, идват при мене и искат да им се изпълнят желанията, които са имали по време на лемурийската епоха от историята на земята". Но трябва да добавим, че салонът се отопляваше с въглища, както и печката в кухнята. А и ние в бараките се отоплявахме с въглища. Дървата бяха много скъпи по онова време. Минава един час. Асен е изчистил печката, без да си е изцапал пръстите, без да замърси ръкавелите на ризата си и без да падне прашинка върху белия му костюм. Отива навън и изхвърля боклука. Донася дърва, нарежда ги в печката, слага разпалки и хартия и тя е готова да бъде запалена. Той отива и съобщава на Учителя. Учителят идва, поглежда стаята - всичко е чисто. Поглежда печката, изчистена и заредена безукорно. Поглежда Асен - няма частичка прах върху него. Тогава се усмихва и казва: "Така, както изчисти тази печка, без да вдигнеш и частица прах, така трябва да си свършиш работата там, където си тръгнал. Защото там, преди ти да отидеш, е бил накладен огън, друг го е запалил, той е изгорял, печката е запушена и затлачена. А в пълна и изгоряла печка друг огън не може да се пали. Затова ти трябва да я изчистиш внимателно, без да се оцапаш. После ще я заредиш. Накрая ще я запалиш." Асен слуша, разбира всичко, но още се колебае дали се отнася до него или за някой друг, който също е тръгнал някъде да пали огън. А Учителят продължава: "Като се доближиш до едно същество, ще се доближиш с чистота. С чистота ще почистиш извора на сърцето му, което е затлачено от предишния стопанин, ще го запълниш с благородни чувства, ще внесеш чисти мисли в ума му и накрая ще запалиш огъня на любовта си към него." Учителят се обръща към Асен: "Сега можеш вече да запалиш печката." Той драсва с кибрит и запалва огъня, печката лумва и бумти, огънят е вече разпален, Асен гледа. Накрая Учителят му казва: "А сега извади цигулката и изсвири на огъня една песен: "Запали се огъня на огнището". Той я изсвирва, целува ръка на Учителя и се отдалечава. Беше му предал урок за чистотата.

"На оперета с брат Боян Боев" Някой от приятелите беше взел билети за оперета. Отделят два билета с най-хубавите места и ги връчват на Учителя. Но Той извиква брат Боян Боев и му казва: "Вземи тези два билета, отиди с някой брат на оперета и после ще ми разкажеш какво си видял и чул". Боян Боев си взима тефтера и писалката, с която не се разделя, слага я в десния си джоб, среща Жечо Панайотов и му казва: "С теб сме довечера на оперета! Учителят ми даде два билета - за мен и за някой друг. А другият си ти, защото си първият, когото срещам, след като излизам от стаята на Учителя". Жечо се съгласява. Защо да не отиде на оперета? За тази оперета имаше много хвалебствия във вестниците - за това, че тогавашната звезда Мими Балканска пеела очарователно, че балетът към оперетата бил на изключително ниво и балерините, освен, че били красиви и грациозни, но и играта им била пленяваща и завладяваща. Към двадесетина приятели от "Изгрева" заемат своите места в салона. Завесата се вдига и представлението започва. Увертюрата, музиката и гласовете били прекрасни. По едно време, според развоя на действието, под звуците на оркестъра на сцената излизат балерините. Залата ахнала и замряла. Приятелите се поусмихнали и поогледали, но отново вторачили поглед напред. Те знаят много добре, че на окултните ученици не е позволено да ходят в кабаре, да гледат голи танцьорки, защото ученикът се изкушава и навлиза в друг свят, в астралния свят на чувствата, който може да го удави в своя океан от страсти. Това нещо го знаят от Учителя. Но след като се спогледали приятелите, решават да гледат балерините, каквото ще да става. Гледат и си казват, че изкушенията за тях са играчка и не стигат до плачка, защото са окултни ученици, а окултният ученик е превъзмогнал всяко изкушение. Така смятат те, така разсъждават шепнешком. Но по едно време излиза солистката на балета, а тя пък е почти съвсем гола, облечена е с много тънко трико, защото представлява Ева в представлението - Ева от райската градина - и тя танцува сега танца на изкушението. Всички изтръпват в залата. Чуват се охкане, въздишки и какви ли не още работи. Публиката е преобладаващо мъжка, защото всеки се натиска да види балета и танца на изкушението, рекламиран във вестниците. По едно време брат Боян Боев се сепва, подскача от стола, обръща се към Жечо Панайотов и му вика: "Жечо, жми! Жми, Жечо!" Жечо е седнал до Боян Боев, а той го е довел на оперета и това, което му каже, трябва да го прави: "Затова, Жечо, жми!" Затваря си очите. Стиска ги. Стиска клепачите. Слуша само музиката на оркестъра и въздишките на мъжете в залата. След малко се чува гласът на Боян Боев: "Жечо, отвори си очите!" Жечо ги отваря и се оглежда смутено и сконфузено. Другите приятели, които са около тях, чули и видяли всичко, се усмихват, но нищо не продумват. Не трябва да се възразява на възрастния и старши брат Боян Боев. Щом е казал нещо, значи така трябва да бъде. Думата на брат Боев беше образец на честност и почтеност. След представлението, приятелите вкупом се връщат на "Изгрева", а Учителят ги пресреща и ги пита: "Хареса ли ви оперетата?" И след като забавя малко, добавя: "И балетът?" Всички отговарят: "Много ни хареса! Много ни хареса. Само на Жечо не му хареса и той си затвори очите да не гледа "Танца на изкушението"!" Всички прихват да се смеят. Учителят също се усмихва. Накрая на общия смях се чува гръмогласният глас на Боян Боев: "Учителю, на сцената се зададе едно изкушение и трябваше да му се затвори вратата. На сцената нямаше врата, затова извиках на Жечо да си затвори очите, та да не се изкушава. Да се затвори вратата на изкушението за Школата!" Всички се смеят. Учителят също се смее. Една сестра се обажда: "Абе, брат Боян, ти забрави ли, че Жечо се е оженил и има жена в къщи?" Смехът се увеличава. Учителят се смее. Боян се чуди какво да отговори, но накрая изтърсва: "За това не се сетих. Той ми беше под ръка и седеше отляво ми, нямаше време да мисля дали е виждал жена или не. Трябваше по най-бързия начин да се затвори вратата на изкушението за Школата. Е, това на Жечо няма да му навреди, а ще му заздрави духовната връзка в семейството". Смехът на приятелите достига своя апогей. Учителят е извадил носната Си кърпа. Държи я в дясната Си ръка, приближена до устата Си. Така понякога, когато се смееше до захлас, Той слагаше кърпата до устата Си. Накрая всички се разделихме, бяхме преживели общия смях. А да преживееш общия смях с Учителя, това бе едно изключително освобождение на вътрешното ни естество за нови полети на духа ни. На следващия ден Учителят изнесе своята поредна беседа и засегна въпроса за грехопадението на човека, което започва от Адам и Ева. Много пъти Учителят се е спирал на този въпрос. И го е разглеждал по такъв начин и до там го е разяснявал, докъдето е стигнало човешкото съзнание в прозрението си на истината за тази притча в Библията. Случаят с Адам и Ева се свежда до грехопадението. Но това е един израз, една дума, която се употребява навсякъде и от всички. Истинският й смисъл е забулен и скрит в тайна. На тази беседа Учителят спомена, че изкушението и грехопадението на Адам и Ева започва от мига, когато човешкият дух и човешката душа - човекът като Космическо същество - решил да слезе на земята и да се облече в дрехата на плътта и кръвта. Вратата била отворена - чрез изкушението и грехопадението човек слиза на земята и започва да се ражда чрез плът и кръв. Ако не беше отворена тази врата, човеците щяха да живеят на Небето и на земята нямаше да има човечество, нямаше да има мъже и жени - нямаше да ни има и нас. Затова Боян Боев искаше да затвори вратата на изкушението за Школата. Ние бяхме млади, хубави, красиви и през тая врата на изкушението преминаха мнозина. Учителят още през 1922 година бе заявил на събора в Търново: "На окултния ученик не му е позволено и строго е забранено да се жени." Но ние не спазихме това и всички се оженихме - къде явно, къде тайно. Ние още не бяхме ученици!

"Великата симфония на теменужките" Защо така бяха устроени всички възрастни приятели, че мило и драго даваха да проповядват - да бъдат проповедници на Учението на Учителя! А по това време България се беше натъпкала и преливаше от проповедници на разни окултни школи, да не говорим за различните секти или за църквите. Каквото имаше по света, каквото се намираше по света - такова бе събрано вкупом тук в България. А на "Изгрева" имаше представители на всички окултни Школи от историята на човечеството и на всички епохи и човешки култури. Това бяха преродени души и те сега бяха в плът и кръв като человеци, които се движеха по поляната на "Изгрева", играеха Паневритмия и седяха в салона, за да слушат Словото на Всемировия Учител. Така че ние, младите от младежкия окултен клас, се движехме около хора, които искаха да ни проповядват. Горко ти, ако те хване някой от тях и те направи свой слушател - просто нямаше отърване. С часове трябваше да го слушаш. А и той не те пускаше. Ако го напуснеш демонстративно, това означаваше конфликт, който нямаше да се заглади след десетки години. Аз имах такива няколко случая - и съжалявах, че не ги изтърпях да ми проповядват до края на деня, а ги напуснах и с това те станаха мои недоброжелатели. Имаше едни, които проповядваха тук на "Изгрева", други - в града, трети обикаляха провинцията. Този народ ги оглеждаше, изслушваше ги и точно преценяваше нещата. А как ги преценяваше ли? По делата им. И затова те нямаха никакъв успех! Имаше един брат Звездински. Говореше с един баритонов мощен глас. Като говореше, гласът му се разнасяше като на оратор надалеч. После той се оглеждаше и се ослушваше, дали гласът му правилно се разнася чрез звуковите вълни. Беше много интересно да го наблюдаваш. Ходеше между хората в градовете и селата и проповядваше. Колко хора е обърнал в Учението, не се знае. Я има един, я няма. Но важното бе, че е проповядвал. Мен лично, с такава негова проповед, не би ме обърнал към Учението, нито към Бога. Но иначе беше интересна личност. В младите си години е бил с революционни идеи, с леви убеждения, отиващи ту към анархизма, ту към комунизма. Но след различни премеждия той се добира до Учителя и приема Учението. В себе си носеше онова бунтарство на духа, което можеше да преобърне и държава, и света нагоре с краката. Беше силен дух. Не може да му се отрече. Аз се радвах на тази мощ, излизаща от него. Отива брат Звездински при Учителя веднъж, след като се е върнал от една своя проповед с приповдигнато настроение и започва направо да говори на висок глас: "Учителю, кога ще излезем по площадите, ще се качим на трибуните и ще говорим и проповядваме Учението на Бялото Братство?" Цялата тази тирада е казана с гръмовит глас, с подходящи жестове, като че ли той сега ще проповядва и ще въвежда Учителя в Учението на Бялото Братство. Онези приятели, които са до Учителя, се усмихват, едва сдържат смеха си. Учителят го поглежда строго, внимателно го изслушва и много тихо, но отчетливо набляга на всяка своя дума: "Този метод, за който говориш, го опитахме през вековете и се отказахме от него. Отрекохме се от него! Сега ще работим по метода на горската теменуга. Ще вървиш бавно по горската пътечка и изведнъж ще усетиш мириса и уханието на горската теменуга. Ще се обърнеш наляво, после - надясно, нищо не виждаш - тя се е скрила в тръните, в храсталаците, между тревичките. Само мирисът издава, че тук някъде има горска теменуга. И ще благодариш на Бога за това. Така и ние ще работим в света при най-ограничените и тежки условия, при най- неблагоприятните условия, ще бъдем между тръни и бодили. Но с делата си, угодни Богу, ще ухаем на нещо красиво и хубаво. Когато се обърнат да видят кои са тия хора, няма да ни намерят, защото ние ще бъдем скрити от погледите на хората, ще бъдем между народа и ще работим в най- ограничителните условия на живота. Нали е казано в Писанието: "По делата им ще ги познаете". Който служи на Бога, за него е най-важно да изпълни Волята Божия". Учителят свършва и се усмихва. Брат Звездински е слязъл на земята и премигва. А приятелите, които са около тях вече не се усмихват. Те мълчат. Велико е мълчанието на Посвещението. Това бе най-голямото Посвещение за Школата. Това беше истинският път на Школата и на онези, които искаха да се подвизават в Пътя Господен. И оттогава, всяка година, с голямо оживление и нетърпение аз очаквам пролетта. Когато пролетта настъпи, природата се събуди, тревата поникне, дърветата се разлистят и всичко се раззелени наоколо, аз тръгвам към Витоша и търся горска пътечка. Вървя по нея и с отворени ноздри чакам да усетя благоуханието на горски теменужки. Та това е най-великата симфония на пролетните цветя. Учителят бе казал навремето, че когато цветята и дърветата цъфтят, то ангелите слизат на земята и пресъздават с песните си този чуден свят от цветове и багри и че с песните си славословят Бога. Вървя аз по горската пътечка, долавям дъха на нежна горска теменуга и с мириса и уханието си тя ме поздравява. Веднъж Учителят бе споменал, че уханието на цветята - това е тяхното страдание на земята. Страданието на теменужките е мирисът и благоуханието, което те ни дават. Страданието на человеците по земята е благоухание за ангелите, те го приемат и го преработват. То е почвата, с която те работят, а като работят с тази човешка почва, те посаждат в умовете и съзнанието на човеците семената на светли мисли и новите идеи на човечеството. Тези идеи бяха свалени чрез Словото на Учителя. Както ние работим със земята, растенията и животните, така и другите същества, които стоят над нас в Невидимия свят работят с нас, чрез нас и в нас. Ние за тях сме работна среда. Когато дойде пролет и усетиш благоуханието на горската теменуга, знай, че е започнала Великата симфония на теменужките. Ангели пеят във висините и навяват светли мисли в умовете на човеците. А Учителят ни въведе в Посвещението на онези ангели, които творят новия живот на земята. Те ни дадоха Великата симфония на теменужките. И чрез тях ни показаха пътя на учениците в Школата на Учителя! Амин!