Iskri4ka

"Песни и танци на слънцето" Слово от Братски я съвет по случай Празника на пролетта - 1970 година. "Пейте и възпявайте на Господа с душата си, с ума, със сърцето си. Животът ви да бъде химн на Господа... Твоето слънце изгрява всяка заран като младенец и тича в пътя, който си му начертал, като донася и раздава Твоите благословения, които си ни отредил. То в Твоето име оживотворява всичката земя с нейната природа - въздига и донася облаците, напоява лицето и с дъжд и влага изважда всеки стрък изпод черната й обвивка - украсява полските цветя с всичката им хубост, която отначало си им дал. Развеселява всички животни и човека, когото си направил по образ и подобие Свое." Учителят. Слънцето е емблема на Бялото Братство. Слънцето е изворът на живота. Учителят започна Делото Си с изгревите на слънцето. Псалмопевецът казва: "На ранина Те очаквам, Господи". Учителят освети утринните часове с размишление, съзерцание и молитва. Той препоръчва да се излиза сутрин рано на открито сред природата. Така Той привлече онези, които обичаха и търсеха този живот и положи основите на Братството. По-късно Учителят даде ред упражнения и песни в съгласие с този вътрешен стремеж. Паневритмията - това са песни и танци на слънцето. Те носят неговия живот, красота и сила. Те подкрепят дълбокия вътрешен копнеж на душата към този живот. Движенията са естествени. В тях се чувствува ритъма на Всемирния Живот. Паневритмията е метод, чрез който човек може да съгласува своя малък живот с Големия Живот на Природата и да бъде здрав, щастлив и радостен. Румънският професор Попеску, в статията си "Хигиена на труда" препоръчва: "Добре е сутрин да се правят леки гимнастически упражнения. Ако се правят на открито - по-добре и ако са придружени с музика - още по- добре." Не е ли това Паневритмията? Паневритмията се изпълнява на открито, на някоя хубава поляна или в планината на някой връх: слънцето е вече огряло, въздухът е затоплен, от върховете слиза ароматен ветрец. Паневритмията се изпълнява в кръг, по двама, в средата има малък оркестър - няколко цигулки, китари, акордеон или друг някой инструмент. Когато Учителят беше с нас, играеше вътре в кръга. Мелодиите са живи, първично чисти, като мелодиите на планински извор. Движенията са плавни, ритмични, естествени, свободни. Разбира се, не е въпросът само до външните движения и музика. Тук е важна мисълта, съсредоточението, вътрешното състояние. Човек трябва да възлюби този живот, да протегне ръце към него, както детето към майка си. Човек е свързан със слънцето. От него той получава всичко. Небесната механика казва, че енергиите, които получаваме от Космоса, минават през слънцето, после през луната и тогава идват на земята, тоест минават през ред трансформатори. От огромната енергия, която слънцето излъчва в пространството, земята получава едва една два и половина милиардна част. И тази енергия поддържа живота на нея, създава неговите форми. Всъщност, формите на живота разкриват вътрешното съдържание на Светлината. Като изучаваме тях, можем да изучаваме живота на слънцето. Някой оспорват, че има живот на слънцето. Щом има на земята, има и на слънцето. Нали земята е произлязла от слънцето. Веднъж запитали Учителя: "Вие откъде сте?" Той отговорил просто: "От слънцето." Учителят откри слънцето на учениците и даде знание и методи как да се използуват неговите сили. Това е наука. Паневритмията е един от методите, които Той е дал. Това са песни и танци на слънцето. Спомняме си как започна създаването на Паневритмията. Като че бе случайно. Учителят не обичаше да чертае предварително планове. Той работеше естествено, просто, но не пропускаше момента на вдъхновението - вслушваше се във вътрешния подтик. В онази пролетна привечер, Учителят и няколко сестри бяха на поляната край боровете и разговаряха. Ставаше въпрос за народните хора и танци. Учителят изпя малка мелодия и каза: "С какви движения ще изразите тази мелодия?" Направиха опит да намерят стъпки и движения, но не бяха сполучливи. Тогава Учителят показа движения - плавни, естествени, ритмични. Те отговаряха на мелодията. Така се роди първото упражнение на Паневритмията, като че случайно, но то послужи като подтик. Учителят хвана идеята, оттегли се в стаичката Си и започна да работи. Упражненията се раждаха едно след друго. Творческият огън се разпалваше и усилваше. Той тъй се увлече в работата Си, че нощем до късно можеше да се чуе цигулката Му в неговата стаичка. На сутринта Той опитваше с учениците новите упражнения. Те заучаваха мелодиите, стъпките, движенията. Учителят уточняваше, поправяше, разработваше. Той беше съсредоточен, вдъхновен - лицето Му беше като пламък. С каква любов работеше Учителят и с какво увлечение. Той пак отиваше горе и дълго време търсеше с цигулката Си да долови и предаде мелодиите на Паневритмията - движенията, стъпките, ритъма. Така един възвишен свят слезе при нас и ни се изяви. Учителят го облече във форми, даде му израз чрез музика и движения. Той вложи съдържание в тях - живота на онзи свят, от който ги сне. Зад явленията на живота седи един възвишен, Разумен Свят. С него трябва да търсим връзка винаги. Но човек е упорит в своя скептицизъм. Той не иска да види зад ябълката ръката, която му я подава, която я е създала, направила я е привлекателна, придала й е вкус, сладост, хранителност, аромат, целебност. Малкото цветенце също е говор на Великия Разумен Свят, който ни обича. Ние сме оградени от Любовта. Тя е която ни храни и пази. Тя се грижи за всичките ни нужди. Обичта прониква във всичко. За нея няма препятствия. Всичко има нужда от обич, даже и вещите, с които си служим. От цялата Вселена иде към нас живо т - животът на милиарди слънца и планети. Човек приема този живот и отговаря на него. Да, човек разговаря с Всемира. Животът е Един и Знанието е Всемирно. То се предава през неизмеримото пространство - по видими и невидими пътища. Учителят създаде песни и танци на слънцето. Те са снети от онзи възвишен свят, в който Той живее. Преди години, на "Изгрева" дойде немски професор-хореограф. Той пътуваше по света и изучаваше танците на народите. Някои журналисти, които го придружаваха, му споменали малко иронично: "Има едни, там горе край гората, които играят сутрин." Професорът пожелал да ги види. Довеждат го на "Изгрева". Неделя - свежа пролетна утрин. Ябълките нацъфтели, а наоколо са боровете. Витоша, още в снегове, блести огряна от слънцето. На "Изгрева" е празнично, чисто, светло. Във въздуха се носи дъх на цъфнали ябълки и бор. На поляната играят двеста-триста души. Професорът е учуден. Той за пръв път се среща с живота на Братството. Записва някои от упражненията със своята стенография, следи с интерес упражненията, ритъма, движенията. Той разбира този език. След Паневритмията, представят го на Учителя. Разговарят. Професорът казва на Учителя: "Обиколил съм света, изучавал съм танците на народите - по-прости и по-съвършени движения от Вашите не съм намерил." Песните и танците на Учителя са израз на един Висш Живот, който Той направи достъпен за нас. Много песни създаде Учителят за слънцето. Те са издадени в книгата "Песни на Учителя". Той създаде "Марш на Светлите Сили", които пристъпват със своя победен ритъм; Песента "Грее, грее Светлината" - в нея е предаден ритъмът на Светлината, която работи и обновява живота; Песента "Грее слънцето, светло е навсякъде" (Химн на Великата Душа) - песен-картина, която има дълбок символичен смисъл. "Химн на слънцето", за която Учителят казва: "С тази песен посрещайте изгревите на слънцето. Тя е молитва при изгрев - химн на всички слънца." Цялото творчество на Учителя е слънчев о - и Неговото Слово, и Неговите песни и танци. То е израз на Светлината на онзи възвишен свят, от който Той иде. Малцина знаят, че Учителят е създал повече от сто и двадесет песни- едно голямо музикално творчество с изключителна красота, дълбочина и сила. То събужда силите на душата, подкрепя я в трудния й път на земята, напомня й за нейната далечна родина и й посочва пътя към нея. София, март, 1970 година. Братският съвет: Борис Николов

"Паневритмията на слънцето за "Изгрева" През времето на Школата в София идваха големи музиканти, които изнасяха концерти в зала "България". Музикална София не беше голяма, но музикалният елит беше на висотата на онези музиканти, които идваха на гастроли тук от цяла музикална Европа. Тогава приятелите купуваха билети, поканваха Учителя и с Него пристигахме на концерт. Той бе личност и фигура в очите на софиянци. Ние купувахме билети на първия балкон. Учителят е седнал, облечен е официално със светъл костюм, а до Него сме ние. Софиянци ни оглеждат, но не могат да кажат нищо. Ние сме официално облечени като тях и смирено седим и слушаме концерта. Само чувахме шепот: "Виж, там горе Дънов и дъновистите". Но това бе обикновено любопитство. Понякога аз и Мария Тодорова вземахме билети и водехме Учителя на концерт. Веднъж взехме билети за балет и Го поканихме. Тогава идваха много добри чужди състави. Отново седяхме на балкона, на първия ред и наблюдавахме. В онези години да се гледа балет не бе нещо обичайно - това си го позволяваше само аристокрацията. За обикновеното гражданство това не бе благоприлично, разни балерини да си показват голите тела. А за тукашните окултисти да не говорим - те смятаха, че голотата е свещена и не трябва да се показва. Но когато ние заведохме Учителя на балет, Той прие нещата естествено. След балета ние Го запитахме за много неща. Той така естествено ни каза някои неща и направи някои забележки за балета, че за нас бариерата за голото женско тяло падна. Отвори се друг свят на хармония на съчетание от музика и движения, търсещи да се изявят в единство. А имаше много забавни и комични моменти от живота на приятелите, които за пръв път посетиха балета и видяха "живи балерини" - голи жени. Беше голямо изпитание за много приятели, макар че много от тях бяха женени, имаха семейства и деца. На "Изгрева" веднъж, както се бяхме събрали около Учителя, Той ни изпя една малка песенчица. Обърна се към нас каза: "Можете ли да ми изиграете едно хоро?" Наредихме се, хванахме се "ръка за колан", както се играеше хорото в Софийско и зачакахме. Тогава нямаше българин, който да не може да играе хоро. Не можеш ли да играеш, няма да можеш и да се ожениш - така стояха нещата тогава. Момите и момците се избираха на селския мегдан на хорото. Ако си мома и ситниш добре с краката, значи си сръчна, работлива си и можеш да въртиш домакинство. Това бе точна преценка, проверена от българина в живота на село. Тогава Учителят ни изпя една малка песенчица и каза: "А можете ли на тази мелодия да сложите подходящи движения?" Опитаха се някои, но несполучливо. Нищо не ставаше- да е хоро ще го изиграеш. А това е мелодия и не става за хоро. За тази песенчица Учителят ни показа едни движения, след като видя, че ние няма да можем да я изиграем, хванати за ръце и наредени в кръг с българско хоро. После ни изпя друга мелодия и пак ни попита дали можем да й сложим движения. Опитахме се, но не можахме да сложим нищо, само виновно вдигахме рамене. Учителят не каза нищо повече. После се прибра горе в стаичката Си и с цигулката Си цяла нощ до сутринта свири някаква мелодия, непозната за нас. Сутринта Той изсвири мелодията пред нас и показа движенията на няколко сестри, които бяха музиканти - имаха музикален слух и музикално чувство за ритъм и движение. Така Учителят започна да предава първо на една сестра - Катя Грива. После Учителят показа и на други сестри и така се оформи една група от няколко сестри да заучават мелодиите, които Учителят даваше, както и съответните движения. Така за един месец се роди пред очите на всички ни Паневритмията, в която взехме участие всички. По- късно, тази група от сестри започна да обучава другите. Музикантите нотираха и изучиха музикалния текст. Накрая всички се събираха на полянката и под наблюдението на Учителя всички мелодии с движение бяха сглобени. За пръв път се изигра Паневритмията - първом на части, а после и цялата. За Паневритмията Учителят е казал много неща. Написани са също много неща. Играехме я на полянката на "Изгрева", на бивака Ел-Шадай на Витоша, на Седемте рилски езера, играеха я приятелите по Братствата в провинцията. В София бе пристигнал един немски професор по хореография, който обикаляше света, за да изучава фолклора на народите. Той имаше съвършена система за записване на движенията - нещо подобно на стенография. Беше записал много от хората, които се играеха в Софийско, а те, както знаете, са много динамични и трудно се усвояват от българи, а камо ли да се проумеят от чужденци и да се запишат. След като записал някои от тях с помощта на своята стенографска азбука, един журналист, за да се пошегува с него и да се подиграе с така наречените "дъновисти", му казал: "Иди там горе, край гората извън града, в местността "Ваучер" и ще видиш едни смахнати, които правят някакви упражнения." Това заинтересувало професора, защото тонът на журналиста бил особено подигравателен. Сутринта той пристига на "Изгрева", след като е разпитал насам и натам, от този или онзи гражданин по пътя към "Изгрева". Професорът присъствува на Паневритмията и след като си записва всичко, накрая отива при Учителя, целува Му ръка и казва: "Господин Дънов, аз съм обиколил целия свят, познавам фолклора на всички народи, сега проучвам фолклора на българския народ, но по-прости и по-съвършени движения от тези тук при вас не съм виждал." Учителят се усмихва. Брат Боян Боев, който беше следвал в Германия, превеждаше и записваше разговора между двамата. Ето един прост пример: оценява този, който познава материята. Невежите не могат да оценят - те могат само да опорочат нещата. Затова Паневритмията е отключена за човешките души, изпратени в Бялото Братство и е заключена за човешките души отвън, в света. Всеки ще има ключа в себе си, когато се запознае и проучи Словото на Учителя и го приложи. А дотогава ще се чака. Столетия му предстоят на този народ да работи и да се повдига чрез Словото на Учителя. Ние се движим във верига - едни слизат на земята, други си заминават. Кръговрат има и в природата и в живота, и в движенията на онези, които са ученици и се движат по Пътя на ученика. Учениците създават условията и средата, за да се прояви Словото на Всемировия Учител в музика и движение, за да се създаде Паневритмията. Паневритмията - това са танци на слънцето и на слънчевите лъчи, прости и съвършени. Учителят каза веднъж в Мърчаево: "Ако не беше Паневритмията, много лошо щеше да бъде на света и на българите." "Ако не бяхме играли Паневритмия, положението на българите щеше да бъде много по-тежко от сега. Ние сме свързани с българския народ, ние сме свързани с човечеството. Каквото правим - отразява се върху Цялото" - допълни друг път Учителят. Един разговор в Мърчаево Учителят завърши с думите: "Трябва да има специално училище за изучаване движенията на Паневритмията." Един ден към Братството ще има хореографска школа, ще се изучава изкуството на движенията и музиката." Това е една идея на Учителя за бъдещата работа на учениците със Словото Му, песните и Паневритмията. С песните и музиката на Паневритмията, чрез слънчевите лъчи, които ги носят, с които те пристигат, ние на земята я играем като танци на слънцето. Ние пеем песните на Паневритмията като песни на слънцето. Чрез песните и танците на Паневритмията ние слизаме от слънцето и създаваме Школата на Бялото Братство на земята. Това е Паневритмията за нас. А Пентаграмът, който Учителят ни даде, е емблема на Пътя на ученика. За да влезете в този Път имате всичко: Паневритмията, песните на Учителя, Словото на Учителя и Пентаграма като емблема на вашия Път. Затова учете, работете и прилагайте Словото на Учителя!

"Закони на музиката". Музикални закон и направляват света. Виж красотата на цветята! Тя не е преходна. Това е красота в движение. Красотата не отминава безвъзвратно, а се възвръща по законите за работа на своето време и ние пак се срещаме с нея. Долавяме я като музика. Учителят пее и свири "Ние знаем че във всички бури на живота победата е наша. Нас нищо не може да ни победи, защото Истината е с нас. Ние не се борим и не се страхуваме, а смело вървим напред в първите редове" - казва Учителят в една песен. (Из неиздадените мисли: "Свещени думи на ученика") Ултразвуковите гами Някои птички, животинки и насекоми издават звуци, пеят. До известно място ние слушаме звуците им, песента. Оттам нагоре не чуваме нищо, но виждаме, че продължават да пеят. Те преминават в свръхзвукова тоналност. Това има в бъдеще да се изучава. Музиката стимулира Нашите дръвчета на "Изгрева" вирееха отлично, понеже всяка сутрин им свирехме и пеехме, играехме Паневритмията. Престана да се играе Паневритмията. Забраниха я. И дръвчетата почнаха да съхнат. За в бъдеще Братството ще има стопанства, където растенията ще се отглеждат по новия начин. Ще участвува при отглеждането им и психическият елемент. Ще отглеждаме жито, плодове, зеленчуци. Психичната обстановка ще бъде нова. Ще се прилага и музиката при отглеждането на растенията. Силата на музиката Музиката стимулира растенията. Следователно добрите чувства и мисли, добрите постъпки стимулират растенията. Същото важи и за хората. За животните пък средата е важна. Всяка сила, която служи на Божественото Начало, има музика. Всяка сила, която служи на себе си, в нея няма никаква музика. Симфонията на сферите "Божественото Учение е вечно. То звучи в целия Космос, в цялото Битие като симфония на сферите. Божият Дух твори с песен" - казва Учителят. Новата музика ще внесе съдържание и смисъл в онези музикални форми, които са дадени през периода на класиците през XIX век. Новата музика ще бъде идейна музика, ще бъде музика на добродетели, музика на хармония и красота. В новата музика, с всеки тон, който ще се изпълни, ще се въздействува на хората. Тогава, ако двама се карат и някой свири, те могат да млъкнат и да се примирят. Ако се свири на болния - той може да оздравее. Музиката е винаги Божествена и следователно всички онези, които се занимават с музиката трябва да бъдат същевременно жреци на Божественото! Божествения живот търсим във всичко. Него изучаваме, него искаме да проявим. В милувката на майката, в добрата и силна ръка на бащата, в помощта на брата виждаме Божествения живот. Ето малкото, скрито птиченце, ето розичката, която цъфти, ето толкова цветя около нас. Божественият живот струи през тях. Животът е едно непреривно течение - от Бога излиза и към Бога се възвръща. Животът не се прекъсва. Животът продължава непреривно. Животът е Дух Животворящ чрез симфонията на сферите на Небесата Божии! Тръбите Йерихонски Това е метод от времето на Исус Навина. Ние приложихме този метод и стените на затвора паднаха - 4 000 затворници излязоха на 1 януари 1963 година з В Мърчаево Боян Боев стенографираше ежедневните разговори на Учителя с учениците. Впоследствие той ги дешифрира и ги напечата с пишеща машина. Те бяха дадени в още неотпечатан труд "Изворът на Доброто". Там има написани много страници с изказвания на Учителя за музиката. Орфей Френският посланик Карменен през 1621 година разправя, че местните жители наричали седемте Маричини езера "Седемте Орфееви извора". Дали не се отнася това за Седемте рилски езера? Или за Мусаленските езера? Дубровчани, които през XVI век са пътували по търговия из България, разправят, че са намерили при главата на Марица седем топли извора с бистра вода, която Орфей, чрез магията на песните си, притеглил от земните недра. Далматинският поет Гундуша споменава това в песните си. А Едуард Шюре в книгата си "Великите Посветени" казва, че Школата на Орфея била при изворите на Еброс (Марица), при подножието на върха Калкайон (Мусала). За тези седем Маричини езера споменава и Иречек в книгата си "Българското княжество". Овидий, в своята книга "Хероиди", споменава за Хелбрус (Марица), която извира из стръмните, голи стени на ледовитите Родопи. Това показва, че в старите времена, са смятали Мусала и изворите на река Марица за част от Родопите. Действително, нашите географи и историци доскоро спореха дали Мусала е към Родопите или към Рила, но го зачислиха към Рила. В старите географии е част от Родопите. Ние няколко пъти сме летували на Маричините езера - там, където според думите на Учителя е била Школата на Орфея. Беше невероятно летуване и мистично изживяване - вглъбяване в онези Начала, от които идва Духът на Орфея, който сътвори Школата си, дала подтик на гръцката цивилизация чрез неговия ученик Питагор. Направете и вие същия опит и летувайте на Маричините езера. Ще имате подобно преживяване като нас. Старинна песен Учителят даде на 20 декември 1932 година следната песен на старинен език. 1. МЕР ХАИНЗИ. 2. ВЕХЕР ДЕ ХАНЗИ. 3. СИЛМЕН BE ХАНЗУ. 4. ХИДАР КОНЗУ. 5. ТИЛ ШИАМЕН ХАРЕНЗУ. 6. ЗИА КУК МЕХРЕНЗУ. 7. ТИА ЛУ ФАР ДАРУ. 8. ШАНТАЛИ МЕР БЕХУР. В превод от Учителя, това означава: "Всичко в живота е постижимо, когато времето е добро и ние сме разумни. В Доброто е основата. В разумността е целта, в която Божият Дух гради далечните бъднини." Това Учителят даде и облече в мелодия. Бялата магия на песните на Учителя Има песни, дадени ни от Учителя, които могат да изменят и да превърнат едно отрицателно състояние в положително. Например песенчицата "Аз в живота ще благувам" или "Да имаш вяра", или "Благост" и много други. Тези песни имат магическа сила. Те са здравословни. Заслужава да се разгледа музиката на Учителя от това гледище. Има песни, които са зов - те призовават добрите сили, които могат да ни помогнат в труден момент. И музиката на Учителя иде от същият онзи възвишен свят, от който иде и неговото Слово. "Търсете първом Царството Божие и тогава всичко ще ви се приложи" - в музика и Слово. Веднъж Учителят каза: "Вие не сте свирили още. Не знаете какво нещо е свиренето. Аз съм правил опити с музиката. Свирил съм на дръвчета, на животни и на растения. Зная при какви музикални гами какво жито ще се роди. Прилагал съм песента и сега я прилагам. Когато сте болни, изпейте песента "Господи, колко Те обичам. Обичам Те, Господи. Обичам Твоите дръвчета, обичам Твоите цветенца, обичам Твоите рекички, обичам Твоите планини, всичко, което Ти си създал. Обичам Те, Господи." Тази песен пейте и при други беди и страдания. Няма по-силно лекарство от Любовта." Учителят повдигна леко цигулката и тихо ни изсвири песента. След това ни я изпя. Ние стояхме онемели от магията на песента и извисени към един друг свят, от който слизаше тази музика.

БОРИС НИКОЛОВ (1900-1991) "Песнопойката на Мария Тодорова с песните на Учителя" Дойде време да реализираме едно поръчение на Учителя, дадено на сестра Мария Тодорова - да се издадат всички песни на Учителя в едно ново пълно издание. Мария работеше усърдно върху изданието. Трябваше да се намери хартия и то много хубава. А бяха едни времена след 9 септември 1944 година - бедни следвоенни години, нямаше почти нищо. Освен това постепенно, но сигурно, държавата в лицето на комунистическата партия, която бе взела властта започна да контролира всичко. Нейното отношение към Бялото Братство бе повече от отрицателно, дори и враждебно. Затова си има и причини. Имаше един печатар, който закриваше печатницата си, беше принуден да стори това, защото всички частни издателства се закриваха. Случайно Неделчо Попов който бе експедитор в държавната печатница, научи, че при този печатар се намира луксозна хартия, която му е ненужна и иска да я продаде. Отидохме с него, видяхме я, одобрихме я, защото бе луксозна хартия, около 1500 кг и заплатихме една огромна сума за времето от 450000 лв. - толкова колкото струваше един двустаен апартамент в София. Хартията не бе закупена с братски средства и ще разберете след малко защо. Прибрахме хартията на "Изгрева" през една нощ и трябваше да я пазим две-три години. Затова на две места при верни нам сестри, на тавана на техните бараки, бяхме сложили хартията, като предварително ремонтирах покривите им, за да не текат и да не се намокри хартията. Обикновено покривите на всички бараки течаха, защото все не се намираше онзи, който да ги поправи и смени керемидите. Веднъж дойде някаква милиционерска проверка, правиха обиск по всички бараки, търсеха нещо, но не казваха какво. Вероятно наши "доброжелатели", които бяха научили по някакъв начин за закупената хартия, чрез властите искаха да я намерят, да я изземат и да ни лишат от евентуален бъдещ печат. Така тази група от проверяващи властници и техните служители се насочи към една от бараките, където бяхме скрили хартията. Значи доносът беше верен и точен, а това не можеше да стане от случаен човек, вън от "Изгрева" и вън от Братството. "Доброжелателят" беше тук, в нашите среди. Провериха долу в стаичката, където спеше сестрата, не намериха нищо. Това беше молитвената стаичка на сестра Сийка Динова. На отиване, онези решиха да проверят малкото таванче с малко отворче, където беше скрита хартията. На гърба на бараката бе подпряна една стара дървена стълбичка. Онези, които проверяваха, взимат стълбата, подпират я на прозорчето на таванчето и тръгват да се качват по нея, за да проверяват на тавана. Но онзи е малко тежък, стълбата е стара и тя се счупва. Онзи едва не се утрепва. Другият му казва: "Остави, не виждаш ли, че ако някой се е качвал горе, щеше да счупи стълбата, а тя е здрава, значи никой не се е качвал." Логическо разсъждение- поне три години никой не бе се качвал горе. Аз бях добре опаковал хартията, покривът беше сигурен и не течеше и така ние изчаквахме удобен за печат момент. Сестрата през това време е в непрекъсната молитва към Бога. Така те прескочиха и другата, съседна барака с останалата хартия, защото онзи, който се бе покатерил по стълбата и падна, беше се ударил здравичко и реши, че е по-важно да е жив и здрав, отколкото да търси нещо, което я го има, я го няма. Така Невидимият свят ни запази хартията. Ако я бяха намерили, двете сестри щяха да пострадат и накрая аз и Неделчо Попов трябваше да отговаряме пред властите. Издаването на песните беше една смела акция. Ние рискувахме живота си. Ако бяха намерили хартията, веднага щяха да ни изпратят в концлагер без всякакъв съд, а тогава, непосредствено след 9 септември 1944 година, малцина се връщаха живи от тези концлагери. По тази стълба преди това бе качена цялата хартия - 1500 кг - на двете таванчета на двете съседни бараки, понеже беше използувана една и съща стълба. На другата вечер след тази проверка, през нощта ние изнесохме хартията и я прибрахме на още по-скришно място. Когато дойде време да се печатат песните на Учителя, Неделчо Попов организира нещата така, че хартията бе закарана нощно време и се печаташе в полиграфическия институт - там, където се печатаха топографските карти на военните власти - това беше секретна печатница. Беше заявил, че това са песни на Синода и понеже бяха с религиозен текст, те не можеха да различат дали това е така. При печатането беше паднал един стих и печатарят го беше залепил не както трябва и затова излезе от печат погрешно. Там отпечатаха колите и очаквахме там да ги подвържат. Но по редовен график печатницата трябваше да се ремонтира и боядисва и спряха всякаква дейност. Тогава Неделчо Попов изкара колите от печатницата, натовари ги бързо на една каруца с кон и ги премести при себе си - там, където работеше и стояха доста време там, непосредствено зад гърба му, на работното му място, натрупани на купища по коли. Когато го питаха какво е това, отговаряше, че са песни, религиозни песни на Синода. Една нощ Неделчо Попов ги пренесе с няколко каруци у нас - на "Симеоновско шосе" 14 и ние ги вдигнахме на нашия таван. Искам да спомена заслугата на един наш приятел, благодарение на който можахме да отпечатаме песните на Учителя. Това е Борис Рогев, който беше директор на военната печатница. Той подписа заповедта да се отпечатат песните на Учителя. Благодарение на него се получи това разрешение. Той бе наредил печатането на песнопойката да става през нощта. И така тя бе напечатана през нощите. Борис Рогев беше верен брат, имаше много срещи и опитности с Учителя, които за съжаление не описа. Но той написа и за пръв път даде на българите един голям свой труд за прабългарския календар, от който водят начало всички днешни календари по света. Така че той има две заслуги: едната - към Братството, за издаването на песните, а другата - пред българския народ, с която му отвори очите за славното му минало, за това, че в онази епоха българите са дошли със знание, което е превъзхождало знанието, намиращо се в Европа. След като напечатаните материали бяха укрити на нашия таван, дойде време да организираме група от верни братя и сестри, които да ги свиват на коли. Направиха отделни книжки. По-късно ги дадохме на верни братя от "Изгрева" да ги подвържат. Стана хубаво издание за онези години. Пък и сега, двадесет и пет години след това, то не е по-лошо от изданията, които сега се печатат. Вместо всички с радост да посрещнат изданието - получи се точно обратното. Надигна се буря и врява до небесата срещу него. Стана голям инцидент. Братският съвет и просветният съвет вдигнаха врява срещу онзи погрешен стих, който навремето бе изпаднал при печатането и печатарят го бе залепил погрешно на друго място. Те не знаеха какво е положението, как и къде бе печатано и че не можеше Мария да прави корекции на шпалтите, защото това бе най-секретно място за печатане в България. От там нищо не можеше да излезе, нито можеше да влезе без специална и свръхсекретна цензура. Та там се печатаха военните карти на Министерството на отбраната! Затова в песнопойката има малки грешки - именно заради това, че не беше правена коректура. Как можеше да бъде направена там тази коректура, като в тази печатница пиле не можеше да прехвръкне, камо ли някой да изнася и да внася шпалти за печат. Там се печатаха военните топографски карти, това бе военен секретен обект. Главно Кирил Икономов, който ревнуваше, че има ново издание на песните, защото той бе осъществил предишните две издания, организира голям скандал, който се разрасна и обхвана цялото Братство. Антов, който ръководеше финансовия съвет на Братството и контролираше паричните средства, под въздействието на Кирил Икономов спря да финансира. А Кирил и Антов бяха македонци и заедно с още няколко македонци се обединиха и направиха македонски фронт срещу Братството. Да, точно така стана. Каквото бяха направили македонците през времето на апостол Павел и той мина през най-големите гонения на своята апостолска дейност, така и тук, през време на Школата направиха почти същото. Те не можаха да си научат урока и то по времето на Учителя, по времето на Школата Му. Това значи, че ги очаква много тежка карма в бъдеще. Според Учителя, затова, че гонеха апостол Павел през онази епоха, македонците имат такава тежка съдба, която трябва да изплатят. Тук на "Изгрева" те направиха най-голямата пакост на Школата и на Учителя. Затова тяхната съдба е предопределена и те ще разберат сега и в бъдещите векове как се противодействува на Божието Дело. Това го казвам, за да знаят онези поколения българи, които ще дойдат след нас и да не се учудват, а да не се захващат изобщо с македонци. Те са бита карта още от времето на апостол Павел и досега носят последствията, а сега направиха най-големия провал за Школата. И ще платят за това - както те, така и техните потомци! Председателят на финансовия съвет Никола Антов не даде пари за печат. Пари имаше, но той не даде само и само да угоди на Кирил Икономов. Тогава решихме да препечатаме онази кола, която беше погрешно напечатана. Реших аз да финансирам. Имахме радио, което продадохме. Аз свирех на флейта - продадох и нея. С получените пари отпечатахме въпросната кола. Братският съвет беше срещу нас, подведен от Кирил Икономов. Ние дадохме пари, извадихме колата допълнително, донесохме я у нас на листове и ги сгънахме. Така успяхме да издадем песнопойката. Голям труд беше и големи изпитания. После пък критикуваха песнопойката заради други неща - повечето от лични амбиции. Сестра Мария имаше желание да я преиздаде и да коригира допуснатите грешки, поради това че тя не можа навремето да направи корекцията на шпалтите. Тя не доживя да го направи, защото си замина през 1976 година, но беше си отбелязала на песнопойката, с която работеше всички необходими поправки. Навремето ние отпечатахме 4 000 екземпляра от песнопойката. А това не беше малко. При обиска на 7 декември 1957 година на "Изгрева" бяха иззети шестстотин броя от нея. Тогава от "Изгрева", от нашите складове, беше иззета цялата литература - беседи на Учителя. Бяха натоварени деветнадесет камиона с книги, които бяха закарани за претопяване - от тях направиха хартиена каша, от която си направиха хартия да си печатат разни неща. Унищожиха беседите, които ние бяхме напечатали, за това ще отговарят пред Бога. Не само това - с този акт, според окултните духовни закони на Школата, те поеха задължение пред Бога държавата да отпечата Словото на Учителя. Не стори ли това, тази власт и тази държава, и този народ не го очаква нищо добро. Вие ще проверите това в следващите години чрез поколенията българи, които ще дойдат след нас. Непременно ще проверите. Но и тоз народ ще провери, защото българи ги унищожиха! През времето на Школата на Учителя, беседите Му се печатаха много трудно, защото се ползуваха печатници от цяла България. По-късно ние намерихме и откупихме една печатарска машина - американска. Беше малка, но ни служеше добре. За шест години на нея се отпечатаха към шестдесет тома от Словото на Учителя. Доволен съм за това, защото аз движех тези неща като председател на Братския съвет. Останаха неиздадени още 1 500 беседи от Словото - това прави петдесет тома по тридесет беседи. Значи, остават още петдесет тома да се напечатат. При печатането на беседите на Учителя всички работеха всеотдайно и много добре. Паша Теодорова и Елена Андреева бяха стенографките, които дешифрираха стенограмите от времето, когато Учителят говореше. Паша Теодорова вземаше дешифрираната стенограма, напечатана на пишеща машина и редактираше текста, след което го подготвяше за печат. Печатари бяха Димитър Стоянов и Влад Пашов, както и Кирчо-Лъвчето (Кирил Михайлов), а също и някои други братя и сестри. Аз бях организирал и книговезница, където беседите се подвързваха. Директор на печатницата беше Никола Антов, за което получаваше заплата. А жена му работеше в книговезницата. Така че той беше осигурен със заплата за препитанието си. В книговезницата работеха и други братя и сестри, които получаваха минимално възнаграждение. На процеса срещу Братството през 1958 година, прокурорът Руменов заяви, че ако не бил премахнат член 39 преди няколко месеца, щял да ни издаде присъда смърт чрез обесване. Той много съжаляваше за това, повтори го много пъти на делото пред съда. Да, но Невидимият свят бе взел предварителни мерки за това. Ние бяхме осъдени - аз, Борис Николов, и Жечо Панайотов - получихме присъда дванадесет години затвор, от която излежахме четири години. Чрез работата си в затвора, чрез моя занаят - мозайкаджийство - аз успях да намаля тази присъда и излежахме с Жечо четири години. Освободиха ни от затвора на 1 януари 1963 година. Както бе казано по-горе, издаването на песнопойката на сестра Мария Тодорова бе свързано с големи трудности и перипетии. Но тя излезе и вие я имате. След години, когато има условия за нов печат, необходимо е да се вземе песнарката, с която работеше сестра Мария, в която тя лично е отбелязала и коригирала пропуските от първото издание, както и оригиналите от двете папки и оригиналната тетрадка. Да се прибавят и някои други песни на Учителя, които не бяха прибавени в онези бурни за нас времена, когато се издаваше песнарката. Така ще се приключи една работа, която нашето поколение, поради различни причини, не можа да довърши. Това е работа за Бога. Това е работа за Школата на Учителя. Това е работа за Делото на Учителя. Ние дойдохме като съработници на това Дело и трябваше да станем служители на това Учение. Всеки стана онова, което можеше и което обстоятелствата и условията му позволиха. Всеки стана онова, което можеше и което чрез живота си успя да отстои и да претвори в дело. А това не е малко!

"Фрагменти от музикалния живот на "Изгрева" През 1923 година нашите братя и сестри от селата и студенти построиха салон на "Оборище" 14. Всички вземаха участие. Салонът бе голям. Имаше сцена и балкон. Създадоха се условия за концерти. Тогава Иван Христов Кавалджиев, който се занимаваше с народна музика и Христо Байданов, дошъл от Стара Загора да свири в софийските оркестри уреждаха концертите с участие на Стефанка Марчева от Карнобат, следваща в Музикалната академия, и от мен - Мария Златева - също студентка в Музикалната академия. Иван Кавалджиев обичаше много Учителя и Учението. Той беше един от първите музиканти, с когото почнах да свиря в Братството. Христо Байданов свиреше на цигулка и то много хубаво. А в онези години нямаше радио и затова всичко ни се виждаше така прекрасно и вълшебно. Иван Кавалджиев беше предан наш брат. Жена му беше учителка. Нямаха деца. Подхвърлиха им от някъде някакво дете пред прага на къщата и те решиха да го отгледат. В такива случаи бе задължително да се пита Учителя, но те смятаха, че това е техен личен въпрос. Това дете се оказа бавно развиващо се. Създаде им големи грижи и усилия на новата си майка да го обучава и възпитава. На 18 години то заболя психически и се помина. Така че, в разстояние на двадесет години, те сами си създадоха грижите, които по една или друга причини ги отклоняваха от Школата на Учителя. По този повод Учителят каза да не се вземат подхвърлени деца, а такива, на които родителите са починали, защото те от Невидимия свят ще помагат на детето. Имахме няколко такива случая на осиновявания на подхвърлени деца и почти всички братя и сестри съжаляваха, че не бяха питали Учителя, преди да направят тази стъпка. Уроците се оказаха горчиви. Създадоха се условия приятелите да се отклонят от Школата и оттам много музиканти си изгубиха добрите условия при Учителя за работа с музиката Му. По-късно дойде от Казанлък един младеж, Христо Дързев, с желание да следва в Музикалната академия. Докато престоя в София, разработи за смесен хор няколко песни. Това създаде голямо оживление. Тогава се присъедини и следващият в Музикалната академия Кирил Икономов и започна да помага за разучаване песните на Учителя. Имаше още един студент - Стоянчо Джуджев, който се ориентира към народната музика. Впоследствие се издигна, стана преподавател по народна музика в Музикалната академия и по-късно получи голяма музикална награда. Правеше впечатление, че всички онези музиканти на "Изгрева", които спазваха като ученици на Школата точно съветите на Учителя, преуспяха в музикалната си кариера. А онези, които размишляваха и умуваха, и постъпваха така, както си искаха - всички те, без изключение, изгубиха благоприятните си условия и времето им изтече, като си останаха обикновени музиканти и съжалява за непослушанието си години след това. Надареният Христо Дързев беше с няколко години по-стар от другите кандидат-студенти и не бе приет в Музикалната академия. Това го съкруши, той заболя от туберкулоза и се помина в Казанлък. А беше способен музикант - в това можете да се убедите от неговите разработки на песни от Учителя. Аз пазих досега неговите разработки. Сега ги дадох на младите, за да ги изпълняват с братския хор. След като се преместихме на "Изгрева", в построения през 1927-1928 година нов голям салон със сцена, музикалният живот и концертите продължиха усилено. Брат Симеон Симеонов, който бе нотариус в съда - едър на ръст, енергичен, гласовит мъж, деен - започна да ръководи концертите и почти всички мероприятия на "Изгрева". Учителят, когато искаше да се проведе нещо, съобщаваше на него и той гръмогласно разгласяваше на всеослушание. Това много му хареса и допадаше на неговия нрав, ето защо той не позволяваше на друг да го измести. Това от своя страна доведе и до конфликтни положения с приятелите в следващите години. В салона той свиреше песните на Учителя на цигулка, имаше хубав баритонов глас. Но в него се загнезди желание да командува и много пречеше на другите също така да вземат участие. Ето защо, веднъж Галилей Величков отива при Учителя и се оплаква от Симеон, че ни спъва работата и че иска само той участие, като ни спира във всички наши начинания, ако не излизат от него или ако той не ги ръководи. Учителят го изслушва и казва: "Ако знаете колко музиканти преди вас той прогони! За мен е много лесно да го сменим и да го свалим долу в града, но с това ще загубим една душа!" Така били прогонени Георгиев, Ковачев и други музиканти. Но ние разбрахме закона, казан ни от Учителя, за нас Симеон остана предметно обучение и се примирихме. Трябваше да се запази една душа, дошла в Школата на Учителя, защото много души бяха изпратени от Невидимия свят за ученици в Школата, но те не дойдоха. Те се загубиха по широкия друм на живота в България, други дойдоха, но се отклониха и се загубиха, като вината си беше тяхна и те си понесоха последствията за това. А ние бяхме свидетели през дългите години по време на Школата и още четиридесет и пет години след това, как се заплаща отклонението от Школата. Но аз не се примирих - веднъж казвам на Симеон Симеонов, че ние всички сме студенти, учим в Музикалната академия и напредваме с нашите инструменти, а той остава на същото си място и вече едвам го търпим, че е редно и той да вземе да учи, за да се изравни с нас. Дали се стресна, че може да изгуби мястото си на ръководещ, но той започна да взема уроци по цигулка. Така аз разреших този заплетен възел от противоречия. Учителят беше казал за него следното: "Ако трябва да покажа пътя на някого - ще го покажа. Но самият той няма да го извърви и няма да отиде по тоя път." След като си замина Учителят и взеха салона на "Изгрева", Симеон събираше приятелите у дома си и четяха беседи в онези години, когато това беше забранено от властите - за такова нещо се правеха обиски и имаше санкции от властта. След години той се помина. Но като човешка душа бе съхранен от Учителя и от нас, другите музиканти, които знаехме как Учителят разреши този въпрос. Един от любимите музиканти при Учителя беше Асен Арнаудов. Беше завършил Музикалната академия, свиреше в Царския симфоничен оркестър на цигулка. Сдобил се с арфа, подарена му от Учителя, Асен пожела да следва арфа в Германия. Беше измолил разрешение от Сашо Попов за стипендия. Споделил това с нашия брат Неделчо Попов. Той се учудил, че при тези бомбардировки в Германия ще следва, какво ще прави там, щото, когато падат бомбите, заглушават всичката музика у човека. Запитал го: "Сподели ли това с Учителя?" Асен му отговорил, че не е сторил това. Тогава отиват двамата при Учителя и му разказали всичко. Учителят помълчал, казал да размислят и ако твърдо е решил, да дойде утре сутринта да му отговори. На другия ден Асенчо дошъл и Му съобщил, че иска да замине. Учителят казал: "Ти свиреше на Паневритмия, акомпанираше песните Ми, помагаше Ми при записването безвъзмездно, тъй че имаш кредит там горе. Отиди и аз ще те пазя." Асен отива в Германия. Учи две години и не му се случва нищо. Връща се жив и здрав. Ето как отгоре помагат на тези, които работят безвъзмездно. Така че, по препоръка на Учителя започна да учи арфа, след като замина в Германия и усвои арфата. А след като се върна, продължи да свири в оперни и симфонични оркестри. Учителят нареди да се купи братска арфа и му каза: "Учи да свирят на арфа братските деца!" Но той не направи това, а си присвои арфата и тя изчезна от "Изгрева" и от хоризонта. В момента тя ни трябва. Една от дъщерите на старите сестри вече тридесет години свири на арфа в операта и многократно му е искала тази арфа, като знаеше думите на Учителя, но той не я даде, а я продаде на чужди лица и си присвои парите. Една арфа струва скъпо. Няма по-хубаво изпълнение от цигулка, придружена с арфа. Имаме цигулар и цигулка, както и арфистка, но я няма арфата, която Учителят купи за братски цели. Какво непослушание от негова страна! Впоследствие той стана преподавател по арфа в Консерваторията, но след заминаването на Учителя, се загуби в своето ежедневие. Асен Арнаудов беше голям талант и музикант. По това няма спор и всички му го признавахме още по времето на Учителя. Като седнеше на пианото, даваше акомп на всички песни. Създаваше приятна атмосфера около себе си с умелата си разговорчивост и свирене. Доверяваше на Учителя своите любовни преживявания. След заминаването на Учителя, той бе привлечен от Мария Тодорова да работят двамата по издаването песните на Учителя, като второ, преработено издание. Тази песнарка докара много спорове и разправии в братския живот на "Изгрева". И според мен, от този момент Братството се разцепи вътрешно и повече не можахме да намерим общ език за братска работа! Тогава нямаше свободен печат и затова всичко се работеше скришом. Както извика Асен Арнаудов за работа, така Мария Тодорова трябваше да извика и Ирина Кисьова. Но тя не я извика, поради лични съображения. Ние знаем от Учителя, че личните съображения трябва да отпаднат, когато се работи за Делото Му. Но тук това не бе направено. А защо ли? Защото Кисьова бе тайно влюбена в Борис, а Мария, за която нямаше тайни неща, схвана това много добре и поради тази причина изолира Ирина Кисьова. Ако бяха работили тримата, щяха да се избегнат много проблеми, които впоследствие взривиха Братството. След като излезе песнопойката, веднъж Асен Арнаудов дойде при мен и сподели следното: "На мен много ми тежи, защото много песни, които се напечатаха сега, ние ги коригирахме с нея. Не съм съгласен с нея, тоест с Мария, но понеже тя беше много нервна и за да няма кавги, аз си замълчавах. Това ми тежи много и аз искам да се коригирам." Тази идея ми хареса и след много години, по този повод, аз събрах у дома си следните музиканти: Асен Арнаудов, Митко Грива, Галилей Величков, Йоанна Стратева и моя милост - Мария Златева. Разгледахме двете песнарки. Един от нас държеше песнарката на Кирил Икономов, а друг - песнарката на Мария Тодорова. Сверявахме ги и където не одобрявахме - коригирахме. Означихме погрешките, но не довършихме. Например, в "Химн на Великата Душа", така, както е записано - не го изпълняваме така. Там е записано така, само за да се запълни тактът. Според мен Мария Тодорова направи голяма грешка, че не издаде песнарката по времето на Учителя. Втора грешка е, че тя, ако искаше да бъдат записани така, както са снети песните отгоре, можеше да напише в книгата: "Така са дадени от Учителя, а така се пяха в клас". И да се напишат песните на две петолиния. Тогава нямаше да има кавги и разправии. Но ние не можем да се отървем от личните чувства, които ни пречат на всички. В края на краищата, да изпеете песента с изживяване, да дадете израз на съдържанието на песента - това е най-важното. А това, че била с четвъртинка или две осминки - това не е толкова важно. Важна е идеята. Учителят искаше да види какво ще бъде въздействието на музиката върху изпълнителите и слушателите. Искаше Неговата музика да въздействува, да създаде нови образи, картини, да повдигне човека и да го възвиси в един идеен свят. Днес, когато пея и свиря песните на Учителя, аз с песента заминавам за онзи свят, който песента ми разкрива като свят на светлина, красота и свобода на. Духа. При създаването на Паневритмията, Асен Арнаудов и Ангел Янушев вземаха участие, особено в "Слънчеви лъчи". Ангел Янушев също беше завършил Музикалната академия. Той се беше прехвърлили от цигулка на виола и свиреше в симфоничния оркестър. Разбираше от добри цигулки. Колекционираше музикални инструменти. Имаше богата сбирка. И той си замина, но какво стана със сбирката му? Мога да кажа, че се намира в сина му Валентин. А. Д. Ковачев беше военен капелмайстор. Той написа няколко братски песни, като "Милосърдието" и "Сърдечен зов". През 1917 година той идва при Учителя, преди да замине за фронта. Учителят му подава текст на една песен и му казва: "Напишете мелодия на този текст!" И му дава мотива на песента. Ковачев си отива в полка, влиза в палатката си и започва да пише мелодията на песента. В този момент става пробивът при Добро поле, наоколо падат шрапнели. Идват да го викат да се махне от това място, но той продължава да пише музиката на песента. Така е написана музиката на "Сърдечен зов". Той идва в София и я занася на Учителя, Който я разглежда, остава доволен и казва: "Тази песен те спаси от шрапнелите!" Това е едно невероятно преживяване, показващо окултното значение на песните, дадени от Учителя, което Ковачев съхрани до края на живота си. Но когато издаде голямата песнарка, Мария Тодорова измени доста неща, което доведе до протеста на брат Ковачев. Той отиде при нея и потърси обяснения. Мария изнесе доводите си, но Ковачев не бе доволен от обясненията. Той заяви: "На мен е дадена тази песен и тя трябва да остане така, както ми е дадена." Остана огорчен, защото пред него беше образът на Учителя, Който Му дава текста и мотива, палатката на фронта, разпръскващите се гранати, отстъплението на войските и силата на песента, която го спасява, защото тя бе влезнала у него, идваща от Небето като откровение и спасение. В концертните изпълнения в салона на "Изгрева", доколкото си спомням, вземаха участие тенорите: Иван Славов, Симеон Арнаудов-Дякона, Димитър Сотиров, Иван Атанасов. Димитър (Митко) Сотиров вземаше частни уроци по пеене, също и жена му Мария Златева, тоест моя милост. Двамата пеехме оперни арии и дуети, както и братски песни и дуети, разработени от Кирил Икономов. Много често се случваше така, че нямаше кой да изпълнява цигулкови сола, тогава и аз свирех и пеех заедно с Димитър Сотиров. Давахме и самостоятелни концерти. Не се смущавахме от Учителя. Имахме Неговото одобрение и подкрепа. Даже след един концерт каза: "Имаше присъствие!" Имах за това някои опитности, които ми даваха сила да превъзмогна всички препятствия. Веднъж Учителят в клас каза: "Никой от вас досега не е дошъл да ме пита за духовния си път". Аз възкликнах в себе си: "Ох, аз толкова искам да Го питам, а ме е срам!" Веднага реших да отида при Него и да се възползувам от поканата, отправена към всички. На другия ден отидох при Него, седнах на стола в стаята Му и Той ме запита: "Е, какво има, рекох?" "Ами, Учителю, което казахте в беседата, че никой от нас не е дошъл да Ви пита за духовния път на ученика... За това дойдох при Вас." "Е, какво искате, рекох?" Тогаз ми се замъгли главата и не знаех - не се сещах какво да питам. Той дълго мълча. Вероятно през това време ми разглеждаше живота. И аз мълчах. Накрая малко се разговорихме и Му казах: "Учителю, обичам природата, обичам музиката, обичам Учението!" Казах това и спрях, не можех да кажа нищо повече. На тръгване Учителят ми каза: "Добре си. Добре си. Работи!" Тази една дума стана програма на моя живот и сега, четиридесет и пет години след заминаването на Учителя, аз продължавам да работя. Ето, това е важното. Учителят се намираше в салона и тръгваше да излиза, а аз точно в този момент влизах в салона. Пресрещнахме се, а Той ми казва: "Ти, сестра, вече можеш. То преградите са книжни." Трепнах от радост, но пропуснах да Го попитам за какво ми Го каза. Има една беседа на Учителя, в която Той разказва как двама момъка обичали едновременно една мома и тя им рекла: "Който мине през тази преграда - прескочи я с коня си, него ще взема за мъж." Един от момците яхнал коня, препуснал, но стигнал до стената, уплашил се и се върнал. Другият момък не се уплашил, прескочил с коня и чак тогава видял, че преградата е книжна. Така взел момата за жена. Преградите са книжни за този, който има подтик в себе си, има висок идеал, има желание да учи. Като малка свирех на цигулка народни хора, пеехме в къщи и мечтаех да свиря на явно място и пред хора. Дойде това време, когато свирех в салона на "Изгрева", пеех пред Братството и Учителя, а след това работех години наред за създаване на симфоничния оркестър на Влади Симеонов в Пионерския дворец. Бях преподавател на учениците-цигулари - момчета и момичета. Оттам се пенсионирах. Когато бях малка, бяхме бедни, бях дрипава, живеехме в неуредена къща. Като си полегнех на леглото със забит поглед в тавана, си представях, че имам стаичка с пиано и библиотека. Това бяха мечти, но на края на живота си постигнах това. Имам апартамент с пиано и библиотека. Когато бях момиче, мечтаех си да пея песните на Учителя хубаво, защото, когато пеех, все си стисках гърлото. Молех се така: "Господи, да ми се отвори гърлото!" След време то се отвори, но след голям труд. Вземах уроци по пеене от Божана Димитрова, която бе ученичка на Морфова. Тя ме научи да пея една позиция и да не си стискам гърлото. И накрая, до осемдесет и пет годишна възраст мога да си пея без да си стискам гърлото. Онова, което си пожелах на младини, го имам накрая на живота си. Но нищо не дойде даром, а вследствие изпълнение поръката на Учителя: "Работи!" Аз работих усърдно и досега работя по същия начин. Друга съпружеска двойка бяха Кирил Икономов и Таня Камбурова - сестра на Петър и Марин Камбурови. Тя имаше много хубав глас и пееше много добре. Хубава беше тази гледка на езерата на Рила: той свири на цигулка, а тя пее до него. Прекрасен дует. Катя Грива имаше красив сопран. Тя се беше завърнала от Италия, където бе учила пеене. Нейните изпълнения бяха изключителни - с вътрешна мистика и вглъбеност. Весела Несторова беше се завърнала от обучение в САЩ. Имаше неподражаем глас. Учителят много обичаше да разговаря и да музицира с нея. Тя свиреше на пиано, правеше акомпи и композираше песни. Дора Карастоянова, завършила Музикалната академия, имаше също красив драматичен сопран. Беше хористка в народната опера. Тя запази гласа си до дълбока старост - една вечер бе пяла до късна доба с необикновено вдъхновение и с прекрасен глас, а на следващия ден си замина от този свят. Ирина Кисьова беше също сопран. Тя най-често присъстваше в салона и изпълняваше това, което Учителят даваше. Каквато и песен Учителят да дадеше, тя веднага я изсвирваше на пианото, понеже беше пианистка. Тя е записала някои от песните на Учителя, много неща е хармонизирала, дирижираше хора и оркестъра, когато се изпълняваха онези песни, които сама бе разработила и хармонизирала. Свиреше на цигулка и често беше с нас, музикантите, в кръга на поляната, когато свирехме Паневритмията. Много от нейните разработки се изпълняваха от братския оркестър. Аз съм пяла сола, акомпанирани от братския оркестър и дирижирани от нея. Познаваше много добре музиката и Духа на песните на Учителя, затова Той одобряваше и поощряваше нейните хармонизации. На нея лично Учителят бе наредил да препише албума с песните в друг албум, за да го има на две места и така да може да се съхрани. Но тя не направи това и после - след време - се каеше и упрекваше за това. Емилия Михайловска, след като се завърна от Италия, гдето бе учила пеене, даде концерт в салона пред Учителя. Божана Димитрова, ученичка на Морфова, също изнесе концерт в салона. Кичка Вълчанова се отличаваше с красив мецосопранов глас и имаше хубава фигура. Учителят настояваше тя да стане оперна певица, но тя беше стеснителна и не изпълни поръката Му. Във връзка с това, Той заяви: " В другия си живот тя няма да има този хубав глас, защото не го е използувала досега." Какъв окултен закон за дарбите у човека! Тя по-късно се увлече по любовни истории и провали таланта си. След време се ожени, но след това дойде и друго време - да се развежда. Отиде при Учителя за съвет. Той й каза: "Няма да се развеждаш. Ако се разведеш, няма да спрат разводите и в идните поколения, които идват след тебе." Тя не послуша Учителя, разведе се и по тоя път тръгна и нейното поколение. Разведе се дъщеря й, разведе се внучката й, остава да се развеждат и правнуците. Тошо Маринчевски имаше мек баритонов глас, запазен и досега. Вече няколко пъти изнася концерти пред братята и сестрите през последните две години. Лиляна Табакова - оперна певица - даваше концерти, пееше братски песни и особено онези, които Учителят беше дал чрез нея. Тя ги изпълняваше като истински професионалист, духовно прозрение пред Учителя и пред Братството. Няколко пъти изнесе концерти на Седемте езера на Рила. Сестра Дафинка пееше много чисто. Беше приятелка на Асен Арнаудов. Разболя се от туберкулоза и си замина. Мария Славова също вземаше участие. Беше школувана певица и стана преподавателка в Музикалното училище. Разработваха се песни за хор и оркестър, както и различни сола от: Кирил Икономов, Ирина Кисьова, Димитър Грива, Лиляна Табакова, Филип Стоицев, Весела Несторова и други. На Паневритмията акомпанираха на китара: Невена Капитанова, Верка Куртева, Гита Стратева и други. Втори глас цигулки свиреха: Асен Арнаудов, Галилей Величков, Станка Йорданова, Филип Стоицев. Първа цигулка свиреха: Симеон Симеонов, Мария Златева, Ангел Янушев, Кирил Икономов, Игнат Котаров и много други, които желаеха. Диригент на оркестъра за Паневритмията бе Матей Калудов - военен капелмайстор. На някои от концертите в салона диригент на камерния оркестър бе и Влади Симеонов. Асен Арнаудов бе записал много от песните на Учителя. Учителят работеше с него и оценяваше таланта му. Но след заминаването на Учителя, той се загуби в ежедневието си. Накрая ми разказваше, че у дома си имал един куфар със записани от него песни на Учителя, както и негови разработки. За мое голямо учудване, той сподели, че не знаел къде го е сложил и не можел да го намери. Това дали беше ирония на съдбата или пък беше истинската му съдба - не мога да кажа. Но не мога да се примиря с това, че ето - изминаха четиридесет и пет години от заминаването на Учителя, а той нищо не написа за Него, нито публикува свои разработки на песните на Учителя, при положение, че имаше условия, имаше възможност да стори това. Коментарите са излишни, защото се предхождат от непослушанието на ученика към Учителя. През всичкото време, докато бях в Братството, аз преподавах уроци по цигулка на братските деца. Помагах им да влязат в Музикалното училище и да продължат да учат. Сега младите братски музикални деца израснаха. Станаха добри музиканти и продължават музикалния живот на Братството. През времето на Школата непрекъснато съм била на всички екскурзии с Учителя на Витоша и на Рила и непрекъснато съм свирила на Паневритмия. Изминаха много години, младите братски деца израснаха, станаха добри музиканти и сега те осъществяват музикалния живот на Братството. Настоящите бележки, които предоставям, имат за цел да подтикнат младите музиканти в техния път към изучаване песните на Учителя, за да могат от своя страна да ги предадат на следващите поколения. Моите заключителни думи за Школата на Учителя и Словото на Всемировия Учител са следните: Словото Му бе Дух на Бога Живаго. Песните Му бяха отзвук на Божествената Душа. Музиката Му бе творчески акт на Божествения Дух и творение на Божествената Душа. Амин. Записвал между 1976 - 1980 година д-р Вергилий Кръстев. Уважаема сестра Мария Златева, След последната ни среща, аз продължавам да умувам и смятам, че Вашият материал е от изключително историческо значение за Школата, отнасящ за музикалния живот на "Изгрева". В това съм убеден. Освен това съм убеден, че освен мен няма друг, който да го изнесе както сега, така и след време. Ако не се изнесе този материал сега, ще трябва да се чака още най-малко десет години, като не се знае тогава дали ще има условия за печат. Затова аз смятам, че вашият материал може да се помести със всички забележки, които ми дадохте и допълнения, но с моята редакция, като отдолу, накрая на материала ще има забележка, която ще бъде предадена дословно така, както я отбелязвам тук пред вас, без да се промени нито една дума от мен. А тя е следната: Забележка : Този материал бе записан и след дълго умуване бе преразказан от д-р Вергилий Кръстев. Всички тълкувания от редакторска намеса остават за сметка на редактора, а всички похвали отиват и се записват на името на Мария Златева, които тя безспорно и изключително заслужава. Изнесеният материал е автентичен и достоверен, както и исторически ценен за следващите поколения. Той е изваден от направени магнетофонни записи на Мария Златева, както и от оригиналния й ръкопис, като са включени всички нейни забележки, които тя направи при прегледа на предоставения материал за печат от редактора. Нейното възражение се състои в това, че редакторската намеса ще покаже, че друг е обработвал материала. Нейното възражение не се отнася за това, че изнесените факти, събития и лица са променени от редактора, а същите са останали достоверни и правдоподобни. Редакторът смята, че именно така трябва да се представи този материал, поради което той поема цялата отговорност върху себе си. София, 20 март 1992 год. Редактор: д-р Вергилий Кръстев. Съгласна съм с горната забележка: Мария Златева. Свидетел: Марийка Марашлиева.

"Музикална пауза в живота на ученика" Обикновено, когато отивахме в планината, пеехме песните на Учителя една след друга. Веднъж Той ни каза, че трябва да правим пауза след всяка песен - да оставим да отзвучи едната и тогава да продължим с другата песен. Трябваше да се спрем, да мине малко време, след като свърши песента, защото всяка една песен идва от строго специфично поле и сфера от Невидимия свят. А нашите души се извличаха чрез песните Му, реехме се в простора и търсехме висините, откъдето слизаха песните. Затова бе необходимо да се направи малка пауза - за да можем да слезем и да преминем от едното поле в другото, откъдето идваше новата песен. За да се ръководи правилно общото пеене, този, който свири, трябва да пее и свири. Ако не може гласно да пее, поне наум да пее, но да пее. Не мога с думи да изразя семплото, красиво, чисто, ритмично и тихо свирене на Учителя на цигулка. Той обичаше да свири при "понтичело" - магаренцето на цигулката Си. Целият салон притихваше. А ние, изтръпнали, унесено слушахме. Тогава нямаше магнетофони. Музикантите около Него не бяха с идеален слух, затова много неща, които ни свиреше се пропуснаха да се запишат. Гласът на Учителя беше естествено поставен, мек, дълбок с приятен баритонов тембър. И сега още ми звучи как изпя песента "А бре, синко", как естествено, с бащинска топлота, предаде упрека и съвета на любещия баща. Много задълбочено е свирил и търсил музиката, която въздействува на човека и природата. Учителят сам разправяше как със свирене на цигулка е прогонил пияниците от една кръчма, а след това кръчмата била затворена. "Но повече не ще свиря тази мелодия!" - заяви той. Ние бяхме свидетели как не веднъж Учителят е спирал валежи от дъжд, от сняг или буря с вятър, вдигаше мъгли на планината, за да бъдем огрени от слънцето. В новия салон, който ние построихме на "Оборище" 14, един-два пъти, застанал прав, заедно с цигуларя Киселков, Учителят е свирил в дует песента "Мирът иде". И двамата свиреха хубаво, правеха разработки на мелодията. Единият изсвирва един мотив, другият ще Му отговори. Чуваха се и акорди от единия, а после - от другия. Много сполучливо правеха това, за общо учудване на всички ни. Този брат се появи в Братството за известно време, а после замина някъде и изчезна. Когато прочетох преди години за този концерт - случаят бе разказан от Николай Дойнов - се изумих и разбрах всичко. А вие ще прочетете това и ще си направите своите изводи. Един ден бяхме на двора до масите, на които ставаха общите обеди на "Изгрева". Учителят донесе една цигулка. Разглеждахме я - нали всички бяхме цигулари. Беше дошъл на гости цигуларят Влади Симеонов. Учителят му я подаде и го покани да изсвири нещо, за да опита цигулката. Влади Симеонов изсвири "Шансон Инду" от операта "Садко" на Римски-Корсаков. След като я изсвири, Учителят каза: "Свирете тази пиеса. Тя е свалена отгоре." Спомням си нещо от времето, когато Учителят даде първите шест упражнения по гимнастика. Когато ги учехме, брояхме по шест за навеждане и шест за изправяне, съпроводени с дишане и то бавно. По-късно започнахме постепенно да избързваме. Една сутрин, след беседа, пак излязохме както обикновено на поляната - наредихме се за гимнастика. Зададе се Учителят, застана пред нас и почна много набързо да играе упражненията, обърна се и си отиде. Ние останахме посрамени от урока, който, без да ни говори, ни предаде. За упражнението "Пентаграм" от Паневритмията Учителят се обърна към оркестрантите и каза, че музикантите трябва да свирят ритмично, за да могат и ритмично да се вдигат и свалят ръцете, когато се играе упражнението. Обърна внимание и каза за края на последното упражнение, когато с ръцете се прави кръг, да подчертаваме ритъма, за да правим, кръга едновременно. При "Ето" - ръцете се движат нагоре, при "веч" - надолу, при "идем" - нагоре и така нататък. При "Лъчите", накрая при "летенето", когато се пее: "Туй"- ръцете летят надолу, а при "Рай' - нагоре: всички едновременно. И според музиката да се движат ръцете. При един разговор запитахме Учителя - като се молим, къде и как да застанем и към коя от четирите посоки на света да се обърнем. Той каза: "Рекох, ако ви вържат с главата надолу, как ще се молите?" Отговорът бе даден. Значи, съдържанието е по-важно, а не формата. Важен е Духът на нещата, а не буквата. През време на бомбардировките се оплакахме на Учителя, че от големия страх забравяме думите на "Деветдесет и първи Псалом". Тогава всеки от нас със собствения си почерк бе написал на лист хартия думите на "Деветдесет и първия Псалом" и "Добрата молитва". Носехме ги в себе си, а някои ги бяха зашили в дрехите си. Още по време на Балканската и Европейската война Учителят беше дал задача на приятелите да ги четат винаги. И всички те се съхраниха и се върнаха живи и здрави от войните. Но сега самолетите и бомбите над София бяха ни завързали и ума, и устата. След като чу оплакването ни, Учителят каза, че е достатъчно да отправим мисълта си нагоре към Небето, достатъчно е и една дума да произнесем от молитвата, защото е важна връзката, която ще направим с Небето - по тази връзка към нас ще потече помощта от Небето. Това и нашето поколение го изпита, както го бе изпитало и предишното поколение. Веднъж, когато летувахме на Рила, на Седемте езера, брат Никола Нанков намери една много голяма печурка - като тепсия - и я поднесе на Учителя. Той я посоли и я опече в огнището. Разчупи я и даде по парченце, голямо колкото пръст на всички, които бяхме около него. Тогава никому не му хрумна, не му направи впечатление, че с такава гъба, с такива малки парчета Учителят почерпи толкова много хора. Как можа с една гъба да нахрани всички ни. Сега си спомням и се чудя как можа да стигне тази гъба за всички. Не е ли това чудо? Това не е ли по закона на множението, както бе при Христа, с петте хляба и двете риби? Като спомен от общото летуване на Рила с Учителя ми е останало, че Той не обичаше еднообразието. Постоянно ни даваше различни задачи: да направим или да почистим пътеки, да почистваме изворчета, да правим мостчета, чешмички, да носим вода от чешмичката, да не готвим с езерната вода, да носим сухи дърва отдалеч, но да не сечем живи клекове. Да построим и да направим кухня, да носим мраморни камъни, да украсяваме и да направим с тях охлюва на спиралата и чешмичката. Всеки се впускаше в нещо, с което да е полезен за общия живот на планината. Имаше един случай на "Изгрева", когато трябваше да се посее една нива с жито. Дойде един брат от провинцията и се нае да посее житото и да изоре нивата. Дадоха му един шиник жито и той започна да сее. По едно време отива при Учителя и Му казва, че житото е на привършване. Учителят му казал само една дума: "Сей!" Братът се върнал, взел шиника, взел жито и започнал да сее. Колкото пъти бръкнал, толкова пъти имало жито в шиника. Житото не се свършвало, нито даже намалявало. Изорал цялата нива и останало също толкова жито, колкото в онзи миг, когато отишъл при Учителя, за да иска още жито за посев. Този брат беше жив дълги години и ние го срещахме до 1972 година, когато идваше на Седемте езера на Рила. Той казваше: "Аз съм този, който с една трета от житото в шиника посях цяла нива." Младите го гледаха, учудваха се и се питаха дали това е вярно. Този брат беше свидетел и очевидец на това време, защото чудото стана чрез него. Учителят много обичаше искрените, естествените, откровените ученици и с разположение разговаряше с тях. Едни от тях бяха дядо Благо, Николай Дойнов и Пеню Ганев. Понякога с нашето вироглавство и непослушание създавахме големи неприятности на Учителя. В такива случаи Той ни поглеждаше развълнувано и казваше: "Какво да ви правя? Толкова можете." Това беше около 1930 година. Учителят препоръча да се напишат и изиграят малки пиески, които да покажат примерно постъпките на стария и на новия човек, да се покаже нагледно новото разбиране за живота. Имаше една пиеса - аз бях артистка и играех "Новата любов", а един брат Пантелей играеше "Старата любов". Това беше символика - да се покаже стария начин на постъпване и новия начин как де се постъпи съгласно новите идеи, дадени чрез Словото на Учителя. По този повод и други братя и сестри изиграха няколко сценки, надвечер, на полянката на "Изгрева". Спомням си например сцената от една пиеска за стария и новия турист, изиграна пред Учителя. Този със старите разбирания, като отиде на извора да се напие със студена вода, ще си натопи краката в него - ще се измие, но ще го размъти, после ще се нахрани, но ще разхвърли разни книги и кутии и ще си отиде. После ще дойде другият турист, с новите разбирания. Той застава пред извора, ще го погледне с благоговейно чувство, ще се помоли, ще го изчисти, ще направи вадичка, за да отведе водата, ще почисти наоколо, после ще се измие настрана от извора, ще отпие няколко глътки от хубавата, чиста вода, която ще утоли жаждата му и ще благодари. Това бяха сценки по идеи на Учителя, взети от братския ни живот, а приятелите ги написаха и ние ги изиграхме пред всички на поляната. Учителят се стараеше, освен чрез Словото Си, но и нагледно да ни предава онзи подтик, който може да задвижи живота ни в пътя на ученика. Имаше моменти, които са записани в съзнанието ни като очевидци на онази епоха. Но те идват понякога спонтанно и ни връщат назад във времето на Учителя. Те се явяваха като музикална пауза в живота на ученика. Затова ние се спираме пред тях - защото те бяха част от нашия живот, те са уловени мигове от онзи миг на Вечността, когато Божественият Дух се изля чрез Всемировия Учител, дошъл между българите в Сила и Живот.

"Последният концерт пред Учителя" През време на бомбардировките през есента на 1943 година, една група от братя и сестри, заедно с Учителя, ходихме пеша до полянката над горичката в Симеоново. Сега на това място се намира почивен дом "Верила". При един разговор Учителят чертаеше по земята с бастунчето Си и каза: "Комунизмът ще залее света. Молете се да мине най-напред през Франция и други страни. Най-после да стигне до България. Защото, където дойде най- късно, там ще бъде по-рафиниран, с по-малко жертви." Но уви, не бяхме достатъчно будни да се молим усърдно за това и молитвата не бе произнесена от нас. Ние изпитахме на гърба си всичко, което каза Учителят. А този народ даде хиляди жертви, след като те дойдоха и взеха властта в България. Този народ опита всичко това. При един разговор, друг път, каза следното: "За Мен има три пътя: или да остана - да подгонят и Мен, и вас и да си навлече българският народ карма както евреите, или Аз да си замина и вие да останете, или те да не дойдат." Учителят си замина и остави нас и Словото Си - да Го прилагаме в живота си. А руснаците и комунистите дойдоха на 9 септември 1944 година, така че от трите възможни положения Учителят избра онова, което беше казал двадесет и две години преди това. "Когато Аз сляза от тази катедра, тогава ще дойдат болшевиките в България." Той каза това при отварянето на Школата през 1922 година. След всичко това дойдоха нови четиридесет и пет години - един цикъл, който Учителят бе предсказал и ние бяхме свидетели на всичко това, което нашето поколение преживя, а следващото поколение може да го проучва по исторически материали. Над Симеоново има няколко езера. На последното езеро - "Тиганя" - имаше изворче, което приятелите направиха като чешмичка. Неговата вода беше лековита. Учителят обичаше да пие от нея. Когато Му донесоха вода от изворчето, Той каза, че тя минава през минерални пластове и е леко лаксативна, тоест разхлабва онези черва, които са лениви и склонни към запек. Друг път каза: "За в бъдеще, дотук да идвате, ще ви е достатъчно." След като Учителят се завърна от Мърчаево, аз се въртях край салона. Често, седнали на пейките до масите пред салона, се събирахме около Учителя и водехме разговори. Веднъж Той каза: "За ръководител пред властта трябва да се намери такъв брат, който да е запознат с комунистическите идеи, за да бъде мост между нас и тях. Подходящи за това са брат Антов и брат Пеню Ганев." При друга група Учителят бе казал същото: "Ще намерите един от вас, който добре разбира комунизма и той ще бъде връзка между вас и властта." Много хора го чуха и много го запомниха - но това не се изпълни. Послушанието на ученика е първото условие на ученичеството. Ние проверявахме на гърба си цената на непослушанието цели четиридесет и пет години. Думите на Учителя към ученика са свещени. Ученикът има право да избира и да прояви свободата си в това как най- добре да изпълни Волята на Учителя. Но няма право да използва свободата си, за да реализира своето непослушание към Учителя. Ако направи това, той вече не е ученик. Дойдоха приятели да искат от Учителя съвет, а Той отговори: "Отсега нататък ще се събирате по десет души. Помолете се и така ще решавате въпроса." При сходен случай Той заяви: " В бъдеще ще работите по групи." Но ние сме свидетели, че това не се изпълни. Това беше чуто, това беше написано, това беше разказвано на другите - всички знаеха, че това са думи на Учителя и никой не се съмняваше в тях. Но не се намери някой, който да изпълни Волята на Учителя, която е Воля на Бога. Аз бях свидетелка на непослушанието на учениците към Учителя, бях свидетелка и на това какво донесе това непослушание върху главите ни четиридесет и пет години след заминаването Му. И ако вие, следващите поколения, не проявите послушание към думите на Учителя, през следващите четиридесет и пет години ще проверите колко струва и вашето непослушание. В това съм убедена, защото ние го проверихме, ние го изпитахме чрез живота си тук, на "Изгрева". Когато веднъж Му казахме, че новата власт ни вика да излезем на бригада и да работим безплатно, Учителят се засмя и каза: "Те, комунистите, ще ви научат на работа." След години, когато редовно ежегодно отивахме на бригади по селскостопански работи, винаги си спомнях тези думи на Учителя. Беше започнала една нова епоха. Той тази епоха още в самото начало на Школата я бе нарекъл "Епоха на труда"! Ние не можем да осъзнаем това дори и до днес. Ще го преценим след време. Един-два дни преди да си замине Учителят, сестра Савка Керемидчиева изпрати една сестра да повикат майка ми. А ние живеехме тогава на ул. Гълъбец" 21 в Подуене и майка ми оттам се запъти пеш към "Изгрева". Отначало тя не посмя да тръгне. Чак когато я извикаха повторно, чрез друга сестра, тя отиде при Савка. След като се върна, ми разказа, че са я завели при Учителя, Който бил на легло и тя Му разтрила пъпа, който бил нещо поизгорен. Цялата треперела от стеснение и вълнение. Има няколко обяснения на това: или е било причинено от вендузи, или от млечен компрес, или от хардал - методи на лечение, които Учителят препоръчваше. Приятелите бяха прилагали тези методи. Учителят бе допуснал това. Майка ми разтрила пъпа на Учителя, препасало го с чист плат, а Учителят казал: "Бавно завършва процесът" и заспал. Тогава никой не се досещаше, не предполагаше какво значат тези думи. Чак след като си замина Учителят, разбрахме техния смисъл. Във вторник, на 26 декември 1944 година, разбрахме, че Учителят не е добре. Сестра Стойна и аз стояхме до късно в салона и плачехме. На сутринта рано пристигнахме отново. Мария Тодорова и Борис Николов ни повикаха да видим Учителя. Влязохме долу в стаичката Му, където беше приемната Му и там Го видяхме - полулегнал и дишаше тежко. Взехме си мислено сбогом и плачейки отидохме в салона. След известно време казаха, че Учителят си е заминал. Като се разсъмна Го поставиха в салона, облечен в бели дрехи. Ние стояхме пред вратата на салона, до прозорчето. Беше 27 декември 1944 година. Тогава пристигнаха с джипка двама униформени от милицията, за да Го арестуват. Запитаха ни: "Где е Учителят Петър Дънов?" Ние намерихме сили в себе си да им Го покажем и с ирония да изречем думите: "Ето Го Учителят! Вземете Го!" Бяха двама човека униформени и въоръжени. Влезнаха в салона, видяха, че е облечен и поставен на смъртното ложе, изненадаха се, а след това ни огледаха как всички ние плачем, наскърбени от заминаването Му. Един от тях се изпусна да каже: "Ето един, който се измъкна от възмездието!" Ние чухме това и изтръпнахме, защото се разкри тяхното намерение да арестуват Учителя и да извършат физическа разправа и насилие върху Него. Тогава времената бяха такива, че се убиваха хора и със съд, и без съд. Припомних си оня ден, когато Учителят беше казал, че има три пътя за Него. Единият от тях беше да остане на земята и на "Изгрева", да подгонят Него и нас, учениците Му и тогава българският народ да си навлече карма хилядократно по-голяма от тази на евреите. И ако това беше станало, както войната не бе свършила и както Чърчил предлагаше на американците да се направи Южен фронт на Балканите и съюзническите войски да ударят България, която бе съюзник на Германия, тогава софийските бомбардировки щяха да бъдат нищо пред онова, което го чакаше този народ. Той щеше да бъде изтребен, унищожен и сринат до земята. Съюзническите армии разполагаха с такова оръжие и с тази сила. Щеше да се случи същото, което направи навремето Римският император Тит със своите легиони, като унищожи и срина Йерусалим и разпъна евреите на кръстове от Йерусалим до морето - от двете страни на пътя. Тогава евреите бяха разпръснати по света. И до днес те плащат кармата си от разпъването на Христа. С този народ щеше да се случи същото, но Учителят още преди отварянето на Школата беше казал: "Този път Христос няма да бъде разпънат. Бог не желае това." Но ние бяхме свидетели как онези служители на новата власт, на комунистите, дойдоха да Го арестуват и да Го вземат с военната кола, за да извършат върху Него своето "възмездие" както умееха и както знаеха. И те бяха българи - българска майка ги бе раждала, бяха учили българско четмо и писмо и говореха същия език, онзи език, на който Всемировият Учител сваляше Словото на Бога за идното човечество. И това беше същото четмо и писмо, на което се напечатаха неговите беседи. Изминаха четиридесет и пет години оттогава. Ние преживяхме много, а вие, следващите поколения, ще проверите верността на моите думи. Не само ще ги проверите, но и ще прецените истинността на тази епоха. А ние я преценихме така, както трябва. Времето беше студено. Имаше дълбок сняг. Много народ бе дошъл от всички краища на страната. Много други хора, които Го уважаваха и почитаха, дойдоха да се сбогуват с Него. Тялото на Учителят, в бели дрехи, бе поставено в салона. То престоя пет дни, без да замирише. А сам Той, както бе казал с последните си думи преди заминаването, че е завършил една малка работа за Бога, бе отминал в света на Светлините. Пеехме общо преди погребението Му. Бяхме в салона. Асен Арнаудов свиреше на арфа. Катя Грива пееше, а аз свирех на цигулка. Изпълнявахме песента "Аин фаси". Бяхме недалеч от тялото на Учителя. Точно пред нас имаше маса, върху която беше сложена пълна с ябълки чиния. Пеехме, свирехме, сърцата ни бяха препълнени със скръб, горещи сълзи течаха от очите ни. Всяка раздяла по човешки носи скръб. Но раздялата със Всемировия Учител, преживял с нас толкова години на земята, беше вече неземна скръб, а Космическа скръб. Това бе Мировата скръб на човечеството, чиито представители бяхме ние тук - в салона на "Изгрева" - като българи и ученици на Школата на Бялото Братство. Отведнъж, една ябълка се отдели от другите в чинията, търкулна се по масата, слезе на пода, упъти се към Асен Арнаудов и спря пред него. Не мина много време, и втора ябълка се отдели от чинията, търкулна се по пода, отправи се към Катя Грива и спря пред нея. Най-после, трета ябълка се отдели от чинията, отново се търкулна по пода и се отправи към мен - като че ли някой я буташе с пръст и я спря точно пред мен. Всички занемяха от учудване. Наведохме се и си взехме ябълките, с които Учителят бе изказал Своята обич и внимание. Това беше последният концерт пред Всемировия Учител. Това бе финален акорд на Божествената Симфония на земята. Така завърши тази епоха - времето, когато Всемировият Учител слезе на земята и предаде Словото Си и песните Си за идното човечество. Ние присъствувахме на финалния акорд на тази Божествена Симфония на земята. Защото Вечната Симфония, която идва от Целия Всемир е Славословие на Бога като Любов. Неговото Учение е Учение на Божествената Любов, Божествената Мъдрост и Божествената Истина. Така, чрез този последен концерт, за мен завърши музикалното ми обучение в Школата на Учителя. Започна един период на служение, продължил четиридесет и пет години. Посветих живота си да раздавам чрез песен и цигулката си това, което бях научила. Написах тези слова за онези, които идват след нас, защото ние сме верига от души. Едни слизат и се обличат в плът, а други си заминават. Едните слизат и приемат Словото, а другите го предават и си заминават. И едните, и другите са длъжни да прилагат Словото и да изживеят живота си в служение на Живия Господ, Когото ние имахме привилегията да срещнем, облечен в плът, да чуем Словото Му и да пеем песните Му. Словото Му бе изявление на Божествения Дух, музиката му бе отзвук на Божествената Душа - Велика симфония, която иде от Вселената и славослови Бога като Любов. Амин.

"Музикалните опитности на учениците" Животът на Школата течеше естествено чрез Словото на Учителя и чрез Неговите песни. Братският живот естествено се самоорганизира чрез Словото Му. След години, когато се огледахме, видяхме, че Школата има свой облик, свое лице, свой живот - беседите на Учителя, Паневритмията, екскурзиите на Витоша, летуванията на Седемте езера на Рила - съпровождани винаги с песните на Учителя. А музикалният живот течеше в своя естествен порядък - и индивидуално, и колективно. Веднъж дадохме вокален концерт с Митко Сотиров, тогава мой съпруг. След концерта Учителят каза, че имало присъствие от Невидимия свят. Ние двамата с него го усетихме като необикновено вдъхновение и пяхме така, че бяхме прехласнати в необикновено изживяване. А слушателите в салона го усетиха освен като успешно наше представяне, освен като вдъхновение, но и като общо радостно състояние, което нахлу в салона, създаде радост в сърцата на всички, оживление и подтик в душите им за нещо хубаво и възвишено. Ето така се изрази едно Небесно присъствие чрез Музиката на Учителя. Веднъж беше изпълнена песента "Идилията". Застанах пред Учителя и Го запитах за нея. Той каза: "Идилията още не е снета отгоре". Аз ахнах от почуда - "Как така, Учителю? Ами тази, която свирите Вие, тази която свири брат Петър Камбуров, ами разработката на Кирил Икономов, която той свири?" Отначало сметнах, че Учителят има предвид точно и чисто изпълнение по оригинала, който Той бе свалил отгоре и познат като "Идилията". Но Той продължи: "Не, тя още не е снета отгоре!". Въпросът за мен бе изяснен. Трябваше да се чака друга епоха, при едно друго човечество, когато щеше да дойде Онзи, Който трябва да свали истинската "Идилия" за онова истинско човечество, което трябва да дойде. Това го разказвам на младите приятели, за да получат подтик и да знаят, че нещата не са крайно ограничени. Затова, който иска и може, нека я снеме отгоре. За в бъдеще ще имаме духовни музиканти, които ще имат ръководство отгоре и пряка връзка с Небето. В това съм убедена. Тогава ще се оправят онези грешки при записа на песните, които ние допуснахме. Те ще имат ръководство отгоре, от Небето, но дали тогава ще им вярват другите? Ето, това е въпросът. Отговорът ще го намерите в Словото на Учителя, което Той даде за песните Си. Той свали онази "Идилия", която можеше да се свали и да премине през българското индивидуално и обществено съзнание, през българската душа и през българския народ, за да бъде идеал не само за Школата, не само за този народ, но и за сегашното човечество, в което ние днес пребиваваме като ученици на Школата. "Идилията" е песен за човешката душа, тя е Високият Идеал на един свят от Светлина. Тя е Божествена Идея на един свят от Виделина, тя е Божествен извор от Слава, чиято Божествена Светлина е създала Божествения Свят. Това е "Идилията" за днешното човечество. "Идилията" за утрешното човечество още не е снета отгоре. Чака се Онзи, Който да я свали от Божествения Свят. След прекратяване на въздушните бомбардировки над София, след като сирените бяха дали отбой, бях отишла в салона, където от хора се разучаваше песента "Мирът иде", разработена и дирижирана от сестра Кисьова. В това време Учителят излезе развълнуван от салона, където Той наблюдаваше разучаването на песента. Изненадана Го запитах: "Какво има, Учителю?" "Когато се хармонизират окултни песни, - заговори Той - снети от висшите светове, този, който ги хармонизира, трябва да се моли, да се концентрира, да търси да долови такава хармония, която да отговаря на окултната мелодия. Не долови ли такава хармония и сложи ли дисонансни тонове, той спъва развитието си, слиза надолу." Много по-късно разбрах, видях и научих какво означава да се нарушат тези окултни закони и как ученикът заплаща за нарушението им. Сестра Ирина Кисьова бе дъщеря на военния капелмайстор Спауст. Тя свиреше на пиано, пееше и композираше. От всички ни, тя най-много стоеше в салона и присъствуваше при записването на песните. Обикновено Учителят изпяваше песента или изсвирваше някоя мелодия в клас или в салона пред малка група. Всички се стремяха да я запишат, пееха, повтаряха, докато я научат. Някои музиканти записваха, доколкото можеха. След като се научеше и запишеше песента, Учителят питаше: "Дойде ли Кирил от града?" Когато той дойдеше, Учителят му подаваше нотния лист с песента да я прегледа и казваше: "Кириле, ей тази песен се даде." Кирил преглежда нотния лист и току каже: "Учителю, тука не схожда ударението на текста с ударението на музиката." И тогава той ще раздроби две четвъртинки на осминки, за да схожда. Това му бе корекцията. Това е малка работа и не пречи на песента. Така често пъти Кирил обръщаше внимание и казваше, че на някои места ударението на музиката не съвпада с текста и правеше малки корекции, които се одобряваха. След като песента преминеше през малките корекции на Кирил Икономов, тя се преписваше на чисто и се предаваше на Учителя. Той даваше листа на някоя от сестрите да го препишат в един голям албум на чисто, като документ за съхранение. По- късно този албум стана известен под името "Тефтер". В него са вписвали Асен Арнаудов, Ирина Кисьова, Катя Грива и други сестри. Учителят беше наредил на сестра Кисьова Тефтерът да се препише в още един албум, за да се съхрани на две места. Но тя не направи това. После съжаляваше, защото се развиха много събития около този Тефтер. Когато си замина Учителят, той бе предаден на мен и на Митко Сотиров, за да го съхранявам. С него бе предадена и една папка, в която на отделни листове имаше записани от приятелите песни или техни хармонизации, които те бяха подарили на Учителя. Имаше и други песни от приятели, като тяхно творчество, които бяха подарили на Учителя, съответно подвързани. Но дойдоха един ден Борис Николов и Мария Тодорова и взеха Тефтера със записаните оригинални песни на Учителя. Така той остана у тях - Мария след време работи с него и издаде своята песнарка след заминаването на Учителя. Когато излезе песнарката на Мария, станаха много спорове за песните на Учителя. Според мен тя трябваше да издаде тази песнарка още по времето на Учителя и тогава нямаше да има никакви спорове. Но след като излезе нейната песнарка, според мен най-умното и най-правилното беше Мария да напише в нея: "Така се дадоха от Учителя песните в началото, а така се пеят днес в клас - с корекция." Така трябваше да се напише, за да няма спорове сега. Тези спорове продължават и днес, четиридесет и пет години след заминаването на Учителя. Опорочаването е в лошото пеене. Учителят веднъж каза: "Ще ускорявате или ще забавяте според текста на песента". При един разговор Той каза: "В бъдеще музиката ще бъде безмензурна". Да, в бъдеще, когато музиката бъде безмензурна, тогава няма да има разлика между старите песнарки на Кирил Икономов и новата на Мария Тодорова. Когато музиката стане безмензурна ще има пряко съобщение на музикантите с Невидимия свят. Музиката е свят на хармонията. За да стане музиката реален израз на Истината, както казва Учителят, тя трябва да се свали от по- горен свят - от Божествения. Божественият свят е Свят на Истината, Свят на Свободата, там пространството е безпределно и времето безконечно, там музиката е безмензурна. Тази музика там вече е безмензурна, защото пространството е безпределно и времето безконечно. Да се свали тази безмензурна музика е във възможностите само на Божествения Дух, Който бе в Учителя. Ето там е разликата между безмензурната музика на висшите светове и на онази музика, която слиза и се облича долу на земята в мелодия, ритъм, текст. Кирил Икономов беше усърден в работата си. Учителят му даваше музикални задачи да разработи, да довърши, да сложи музика на даден текст и прочее. Кирил със свещено чувство търсеше да долови и изпълни това, което Учителят искаше, като се вглъбяваше и молеше. Но не във всичко сполучваше. Това бе естествено за нас простосмъртните. Спомням си как Кирил Икономов направи разработка на песента "Вехади". Аз съм присъствувала, когато Учителят му говореше и го напътствуваше как да я разработи. Той я разработи за два гласа и ние я пяхме двамата с Митко Сотиров. Обаче имаше някакви вариации - солово изпълнение на цигулка, което не се одобри от всички ни. През 1942 година Учителят беше дал един мотив и текста на песента "Мога да те любя". Към тази песен има една прибавка, която е от Кирил Икономов: "Аз мога да те любя, слуга да стана". Тук има един си бемол, за който Учителят беше казал на Пеню Ганев, че заради него Кирил ще има да плаща. След време, когато Кирил се разболя и легна на легло, ние се питахме, това ли беше причината, която го повали и прикова с години на легло, та измъчи и себе си, и семейството си. Аз самата съм виждала как Кирил се разхождаше по поляната на "Изгрева" и търсеше музикално вдъхновение, молеше се и съзерцаваше нагоре към небесата. Но човек не винаги може да се добере до онова вдъхновение, което ще го възвиси и до онзи миг, когато Небето ще се отвори и небесната хармония ще се излее върху него като благодат от музика и хармония. Един от любимците на Учителя между музикантите беше Асен Арнаудов. Той беше един от най-музикалните. Свиреше на цигулка, на пиано, а впоследствие - и на арфа. Когато седнеше на пианото даваше акомпи на всяка мелодия. Създаваше приятна атмосфера по време на музициране и беше приятен събеседник. Веднъж Асенчо се оплака на Учителя, че когато отиде на концерти и слуша големи изпълнители, им завижда и след това не може да спи. Учителят го поправи: "Така ти се спъваш. Напротив, ти трябва да им се радваш, да се вдъхновяваш от тях и да им пожелаваш още по-добре да напредват. Така ти се свързваш и черпиш от тях." Значи човек трябва да има съзнание, което да е полифонично спрямо съзнанията на другите музиканти. А това е много трудно. Това изисква музикална подготовка, музикална култура и висша духовна култура. Във връзка с това ще спомена как веднъж Учителят се обърна към мен и каза: "Око не е видяло и ухо не е чуло какво се готви за тези, които свирят!" Това е един нов закон, изведен от онзи цитат, който казва: "Око не е видяло и ухо не е чуло това, което Господ е приготвил за ония, които Го любят." За цигуларите Сашо Попов и Недялка Симеонова Той каза, че са дошли с мисия на земята. При един разговор с Него споменах, че Недялка Симеонова се развежда. Той каза: "Тя обича повече цигулката си, отколкото мъжете." На един концерт тя беше облечена в рокля с бананов цвят. Учителят каза, че тя е избрала хубав цвят за рокля. "Този цвят привлича слънчевата енергия." - допълни Той. Малко преди да започнат бомбардировките над София, Недялка Симеонова се върна от Германия, където беше на специализация при професор Хавеман. Тя дойде, за да вземе сина си със себе си и да се върне обратно в Германия, тъй като бе научила, че може да бомбардират София и така той можеше да загине. Тъй като се познавахме добре с Недялка Симеонова, тя дойде при мене и след като се поразговорихме за музиката и нейната специализация в Германия, тя сподели, че свири в оперния оркестър, за да може да се издържа. Тя ми каза, че е дошла със специална молба при мен - да я заведа при Учителя. Веднага тръгнахме към салона и за щастие срещнахме Учителя. Представих му я. Тя почтително Му целуна ръка и Му каза, че отдавна е имала желание да се запознае с Него. Каза Му, че сега е на специализация в Германия и запита дали в тези неспокойни времена може да вземе сина си в Германия. Учителят замълча и каза: "По-добре е да остане тук." Тя благодари и си замина успокоена. Не след дълго започнаха бомбардировките над София. Като чула за това, тя тръгнала веднага от Германия, като оставила цигулката, нотите и дрехите си, за да дойде веднага в София и да го вземе, за да могат заедно да се върнат обратно. Това било малко преди 9 септември 1944 година. Като идва в България, разбира, че е най-добре да се евакуира за известно време с него и така я сварва 9 септември. Тя остава в България заради сина си, който бе тук и избегна затварянето си в концлагер в Германия, измъчването си, ако бе останала там. След като завърши войната и след като беше сключено примирието, тя направи постъпки и й върнаха цигулката, нотите и багажа. След заминаването на Учителя от земята, Недялка Симеонова изнесе специален концерт в салона на "Изгрева" в знак на благодарност към Него заради съвета Му. Но тя прояви и послушание към него, защото остави сина си тук и, връщайки се заради него в България, си спести ужасите от края на войната в Германия, а може би и по такъв начин беше спасила и собствения си живот. След тези събития, тя остана в България, а за нас остана като пример на проявено послушание към Учителя. Сестра Ярмила беше оформила една група от братски деца на "Изгрева" и ги учеше да играят балет. Дори има една снимка - как всички са се качили на чешмата, на която бе написано: "Мисли добре, храни се добре и работи добре." и на чиято стена бяха направени различни символични фигури. На Ярмила Учителят беше казал за някои песни, когато се пеят да се съпровождат с движения, които да отговарят на текста. Беше казал кои песни да се дадат с подходящи движения. Но това за съжаление не се записа. В салона бе поставена черна дъска, на която, по текст даден от Учителя, музикантите бяха записали някои песни. Фотографите направиха снимки на тези песни и ние притежаваме две такива. Но имаше повече песни записани там. Има няколко снимки, на които Учителят е застанал с цигулката. По молба на фотографа, Той позира с цигулката, поставил върха на лъка върху нея, което е изненада за всеки цигулар. Но Учителят така и свиреше. Той свиреше с върха на лъка си тихичко, чисто и ритмично. Веднъж Учителят ме извика и ми подаде да изпитам една цигулка. Той ми подаде цигулката, вероятно искаше да ми я подари, но ръката ми е малка и свирех на дамска цигулка. Затова не я пожелах. Някой път Учителят идваше в клас с някоя мелодия и ни я изсвирваше. Друг път се събираха двама-трима младежи и те изпяваха песента, а трети - път при пианото - Учителят пред нас сваляше мелодията, изпяваше ни я и ни я изсвирваше. Имаше песни много трудни. Тогава Учителят ни изсвирваше височините на своята цигулка, за да можем по- добре да ги усвоим. Някой път Учителят сваляше някой мотив. Често, когато изпееше една песен за втори път, можеше да я измени. Това бяха творчески моменти. Но нямаше музиканти подготвени, които да я запишат веднага. Затова днес човек не трябва да се захваща за малките работи, които ни попречиха да запишем съвършено песните на Учителя, а трябва да се стремим към другото: важно е чрез песента да се свържеш с онова поле, от което тя иде и да привлечеш чрез нея светлите същества, които тя ни носи и аурата, която тя създава. Учителят свиреше и на пиано, освен на цигулка. Веднъж го видяхме да свири и на арфата. Учителят пееше много естествено. Имаше баритонов глас. Имаше много ясна дикция - ясно произнасяше думите. И даваше израз на съдържанието на песните, нещо естествено, без да има престореност в Него. Учителят имаше желание да се научат хубаво песните Му - да се изпълнят от четиригласен хор и да се изпълнят с умение и вдъхновение, като се даде концерт в зала "България", за да се види въздействието на Неговата музика върху слушателите. Но ние, поколението от Школата, не изпълнихме това. Остава друго поколение да поправи нашия пропуск. В неделя беседата започваше сутрин в пет часа, като ние бяхме половин час преди това в салона и се разпявахме с песните на Учителя. На пианото обикновено беше Мария Тодорова. Песните създаваха съответна аура и психическа нагласа у нас. Учителят идваше, ние ставахме на крака, започваше молитва, след това изпявахме някоя песен, която Той посочваше и започваше беседа. Беседата завършваше също с молитва и песен. Паневритмията започваше в 7.30 ч. сутринта. През време на Паневритмията, ние музикантите свирехме на два гласа. Беше съставена група от дванадесет души. Сестрите бяха облечени с рокли, чиито кройки бе дал Учителят - с дълги и широки ръкави и поли, препасани с шнур и свободно пуснати до глезените. Братята бяха с бели панталони и бели ризи. Тази група бе научила най-добре Паневритмията. Ние гледахме от тях и се учехме. Неделната беседа бе от десет часа. След нея всички присъствувахме на общ обяд. Преди да се сложат ястията на масата, ние пеехме. Учителят идваше, ние ставахме на крака, правеше се молитва и сядахме да обядваме. След обеда имаше концерт. Правеха се концерти и следобед. Сутрин заставахме на поляната и посрещахме изгрева. След това правехме молитва. После се разпръсквахме сред борчетата и правехме гимнастика. Така започваше денят на ученика в Школата.

"Начало на музикалния живот на "Изгрева" Когато влязох в Братството, заварих четиригласен смесен хор, дирижиран от брат Симеон Симеонов. А това беше 1921 година. Преди и след беседа песните се пееха от четиригласния хор. Останалите пригласяха кой как @можеше. Отначало пеехме без съпровод. По-късно се яви цигулката. Пианото и хармониумът дойдоха много по-късно. Имаше напечатана песнарка в две части, разработена за четиригласен хор. Това е изданието "Братски песни" от 1921 година. Това бяха първите песни, които се пееха. През втората година на общия окултен клас се дадоха най-много песни. И в беседите от това време ще намерите много мисли на Учителя за окултната музика. Той беше казал на един брат, Асен Арнаудов, да събере и подреди дадените чрез Него песни, но той беше небрежен, не обърна внимание и така не направи нищо. После той беше казал на една сестра Мария Тодорова. Но тя бе заангажирана с разни работи и също не изпълни поръката Му. След това Учителят каза на Кирил Икономов. А той, като по-амбициозен и волеви, веднага събрал и подредил песните. След като ги бе подредил, с тях той дойде у дома и ми ги показа. Аз ги свирих с цигулката и заедно с Кирил Икономов отидохме при Учителя. Там, пред Учителя, аз също ги свирих с цигулката, гледайки музикалния текст, който бе изписал Кирил. Кирил каза, че ги е подредил по реда на създаването им. Тогава Учителят го запита, дали сам ги е преписал и подредил или това е направил с Асенчо Арнаудов. Кирил Му отговори, че сам е сторил всичко. Навярно Учителят е искал и Асен да вземе участие, затова се понамръщи малко недоволен, но после каза: "Тъй както са, могат да се напечатат." "Но няма ли нещо да се коригира или да се поразмести редът им?" - запита Кирил. Учителят допълни: "Не, рекох, тъй са добре. Дайте ги да се отпечатат!" По този начин, през 1938 година се създаде първата песнарка в сини корици. Как е станало издаването на втората от 1942 година, не зная. По тези две песнарки се пееха братските песни при Школните лекции, при беседите и при даването на концерти. Трябва още да добавя, че като музиканти, Асенчо и Кирил си завиждаха и се ревнуваха. Но Асен не записа песните и не направи песнарката, а Кирил стори това. Кирил беше изпълнен целият със свещено чувство пред Учителя. Колко пъти е плакал пред мен и съпруга ми Митко за някои грешки, които бе направил. Но беше малко нервен и това му пречеше понякога. Постепенно се започна разработка на дадените песни за хор. Пръв започна тази разработка даровитият наш брат Христо Дързев, дошъл от Казанлък, за да следва музика. Той много сполучливо разработи за четиригласен хор песните: "Сила жива", "Скръбта си ти кажи", "Благост" и "Духът Божий". Христо Дързев създаде смесен хор тогава, когато бе построен братският салон на "Оборище" 14. Самото строене на салона беше някакво постоянно празненство. Всички вземаха участие, особено младите студенти. Всички носехме материали и тухли. Изобщо, всеки с каквото можеше помагаше и салонът бързо се построи. Той имаше балкон и малък подиум. Концертите, започнати в германския клуб Турн Ферайн с двама- трима музиканти, продължиха и в салона на "Оборище" 14 при всички празненства. Най-импозантен бе хорът, дирижиран от Христо Дързев. Желанието на Учителя бе да пеем Неговите песни с нужното вглъбяване към Духа на песните. Той искаше с този смесен хор, дирижиран от Христо Дързев, да изнесем голям концерт в концертната зала на Военния клуб. Но поради различни причини, това не се осъществи. Продължихме да пеем и свирим в салона на "Оборище" 14, където имаше специален подиум, който бе за музикантите. Беседите бяха вечер, защото приятелите работеха през деня в града. По това време имаше голям музикален подем, спявките на хора се правеха в салона на "Оборище" 14 в различно време. Хорът стана многочислен. Дирижираше го Христо Дързев, подпомогнат от Кирил Икономов. След това Кирил Икономов започна да разработва някои от песните за хор и оркестър. Ирина Кисьова също даде много добри разработки за хор и оркестър. След години се присъединиха и Филип Стоицев, Весела Несторова и Лиляна Табакова. Така репертоарът се разшири. Радвахме се на красиви разработки. Много често, при наши празненства, имахме концерти. От града идваха да ни слушат. Салонът винаги биваше препълнен. Музиката на Учителя се ценеше, защото въздействуваше много благоприятно. Музикантите, които даваха концерти в града, започнаха да идват в салона на "Изгрева", за да правят генералните си репетиции пред нас и пред Учителя. Това бяха незабравими дни за нас като слушатели, а и за самите изпълнители, получили благословението Му. Всички те след това преуспяха като музиканти. Веднъж Учителят се обърна към мен и каза как да се пеят песните. За "Химн на Великата Душа" каза: "Отначало да се пее бавно, разказвателно. Като се дойде до "Всичко се движи... Хвъркат птиците, бягат сърните..." - ще се раздвижите, ще ускорите темпото. Като се стигне до "Велик си Ти, Господи" - тържествено. Същото каза и за песента "В начало бе Словото": "Темпото, изразът да се мени според съдържанието." Бях в салона, когато се създаваше песента: "Аз ще се подмладя". Учехме я на части. Повтаряхме я, пеехме я. Учителят ни я изпя с топъл, широк глас и израз, който рисуваше съдържанието. Аз слязох за малко от сцената, за да послушам песента отдалеч. Когато погледнах Учителя, останах поразена. Той изглеждаше като млад момък. И докато ахна от учудване, Той се преобрази - стана пак такъв, какъвто Го знаехме. Обърна се към мен и се усмихна. Видях как нагледно Учителят ми показа подмладяването - точно и ясно, чрез окултния език, който ние сега всички учехме. Учителят ходеше на всички по-добри концерти в града. Публиката беше свикнала да Го вижда и се радваше. Особено много се радваха изпълнителите. Като Го виждаха, Неговото присъствие ги вдъхновяваше. Върнали се след концертите, ние се събирахме пред вратата Му и дълго коментирахме върху музиката и нейното изпълнение. Приятно ни беше да слушаме впечатленията и обясненията на Учителя. Той често ни черпеше. Тези часове бяха изпълнени с красота, вдъхновение и много радост. Окултните начала в музикалния живот на Школата бяха заложени още през 1922 година. Изминаха години и ние вече жънехме плодовете на нашия труд и се радвахме на преизобилието, което се вливаше в нашите души чрез музиката на Учителя. Оттам то преливаше и преминаваше в нашите сърца, създаваше възвишени чувства и светли образи в мислите, минаващи през нашите умове. Музикалният живот в Школата бе задвижен и течеше като Божествен Извор чрез Словото и песните на Учителя в живота на учениците.

"Любовта е песен, но бракът е изпитание и съдба" В онези години бяхме млади, хубави и красиви. Имах осемгодишно приятелство с Митко Сотиров - син на един от старите братя, Минчо Сотиров. Приятелството премина в любов - обичах го силно, а естествено бях уверена, че и той ме обича. Учителят казва, че бракът се явява като кармично разплащане на миналото. Щом се запознахме с Митко, той се привърза към мене и станахме неразделни другари. Грижеше се за мен, помагаше ми във всичко. Сутрин ми свиреше с уста да ме събужда за Школата и гимнастиките. В къщи аз се грижех за майка си и сестра си. Те и двете уповаваха на мене. А аз бях слаба. Той ме подпомогна много. Като станах учителка в Мездра, пишеше ми писма и в тях цитираше мисли от Словото на Учителя - редовно, при всяко писмо. Пращаше ми и колети. За благодарност аз му помагах да учи музика. А той се радваше и напредваше бърже, защото обичаше да пее. Когато през 1937 година отидох да получа благословението на Учителя, Той ми каза: "Хубаво е, когато два коня се впрегнат в колата. Те могат много работа да свършат, стига да не се ритат." Освен това каза: "Когато два потока се съединят - единият бистър, а другият мътен - бистрият не може да измие тази мътилка." Кой от нас бе мътният и кой бе чистият поток - така и не разбрах. Тези две изказвания имах възможност да ги проверявам цели десет години в съпружество с Митко, а и още десетки години след това. Учителят каза за Митко: "Той има къс живот, няма да живее много." Уплашена от думите Му, аз спонтанно Му възкликнах: "Ами дайте му от моя живот, ако може." Учителят ме погледна и замълча. После добави: "Сега ще работите, ще учите, ще пеете, ще свирите и за друго няма да мислите." Минаха десет години. Любовта на Митко угасна и неговите стъпки ме отминаха. Тогава разбрах смисъла на думите на Учителя, че любовта му няма да живее дълго, но виждайки голямата ми обич към него, Той ми каза само да уча, да чета, да пея, да свиря и да не мисля за друго. Не е искал предварително да ме огорчи. Моята майка не го харесваше още от самото начало и не го обичаше до края - вероятно тя по интуиция е схващала как ще се развият нещата. Освен това, на "Изгрева" имаше няколко добри астролози. Иван Антонов беше направил моя хороскоп и хороскопа на Митко. Сравняваше ги пред мен и ми доказваше чрез аспектите, че бракът ми с Митко не може повече да продължи. Така че аз имах интуитивното предубеждение на майка ми, думите на Учителя за брака ми и категоричното становище на Иван Антонов, основано на астрологичните ни аспекти. Освен Иван Антонов, също и Влад Пашов, и Михаил Иванов ни направиха хороскопи на двамата, но те казаха, че отначало ще имаме силно привличане, а по-късно ще имаме раздяла. И ние тогава двамата с Митко се разплакахме. Имахме съдба кармическа. Въпреки всичко, аз не бях съгласна с това, че той ме отмина и ме остави, защото обичта в мене продължава и до днес да е същата, както в онези години. Така че ние на "Изгрева" не бяхме беззащитни и Небето се грижеше за нас. Само онзи, който беше разумен и се съобразяваше с повелята на Небето и думите на Учителя, можеше да се справи със задачите си в личния си живот. Все пак, аз търсех обяснение пред себе си за раздялата ми с Митко. Спомням си един разговор с Учителя, когато бях приета в стаята Му: "Никой не е господар на сърцето на другия, но когато при семейните се случи някой да обикне друг, той трябва да бъде честен и да каже на другаря си: "Сега ще ме извиниш, става промяна в мен. Ако можеш, изтърпи ме докато се справя със себе си." Това бе отговорът на Учителя, на моите вътрешни въпроси. Аз можех да изтърпя, но другият дали би могъл да се справи със себе си? Времето след това показа, че той не можа да се справи със себе си и премина през още два брака. Съдби човешки... Когато попитах Учителя за рожба, Той ми каза: "Душите отгоре ви помагат. Няма защо да слизат. Какъв смисъл има да родиш дете и след пет години то да си замине." Ето, в това отново виждам голямата милост на Учителя. Той е виждал болката и страданието, което ще преживея при раждането и отглеждането на едно дете, което трябва да си замине след пет години. И за да ми спести тези страдания, Той определи по-добре душата да остане горе и да ми помага оттам. Веднъж за Митко Учителят каза: "Той с тази къдрава коса показва, че е нервен и сприхав. Музиката, пеенето ще го тонират. Планината също. Карайте го много да пее. Като се връща от работа, вие му говорете и отговаряйте оперно - с пеене." Наистина това нещо аз го спазвах и години наред с него пеехме и изнасяхме концерти в салона на "Изгрева", пред Учителя. Обикновено другите музиканти-певци се стесняваха, но ние винаги бяхме готови с песни от Учителя и ги пеехме заедно. Имаше случаи, когато трябваше да се изнесат концерти. Приятелите запитваха кой ще изнесе концерт? Тогава отговаряха: "Митко и Мария." На следващия път отговаряха по малко по-друг начин: "Мария и Митко". Ние с него бяхме едни от най-постоянните участници в тези концерти. Това бяха дивни години и за двама ни. Той имаше хубав глас. Веднъж той пееше една народна песен. Учителят харесваше народната музика, защото има много хубав ритъм, но беше казал, че трябва да се променят думите на тези народни песни, за да събуждат те хубави картини в българското съзнание. Бях се омъжила, бях млада булка и отидох за съвет при Учителя. "Учителю, имам желание да се уча и превъзпитавам." Учителят ме погледна, усмихна се и каза: "Е, той - Митко - ще те научи!" Той започна да се смее, извади кърпичката от джоба на сакото Си, приближи я до устата Си и прихна да се смее в захлас. Аз също започнах да се смея. Разбрах, че порядъкът у човека е вътрешно качество, то се изработва с много труд и усилие и не се предава отвън дори и със съпружески връзки. Но това бяха моите най-хубави години и пеехме с него, и свирехме с него, и всичко това бе предназначено за Учителя, за братята и сестрите. Спечелихме Неговото благословение и, макар че се разведохме, и двамата доживяхме до дълбока старост и със запазени ум и сили. Отношенията ни се запазиха дружески и досега. През време на Школата въпросите за човешката любов, човешката обич и брака, бяха теми, които изискваха много знание, което ние получавахме от Словото на Учителя. При един разговор Учителят ми каза: "Момците трябва да бъдат честни и да не лъжат момите. Сестрите трябва да са внимателни, да не изкушават братята. Низшите енергии трябва да се препращат горе в главата с постоянно занятие с научна, умствена и духовна работа." При друг разговор каза: "Когато видите двама души да се обичат, не мислете лошо за тях, защото вие сте силни в мислите си, а се помолете Бог да ги благослови и укрепи и да се прояви висшето в тях." Години наред с него пеехме песните на Учителя пред приятелите в салона и пред лицето на Бога. Това бяха незабравими изживявания чрез песен и чрез Духа на общението, който ние правихме с песните на Учителя, за да се извисим в онзи свят, който бе сътворен от музика и хармония. За нас любовта ни бе песен, но дойде определеното време, когато аз разбрах, че бракът освен изпитание е и съдба!

"Ученици - музиканти в Школата на Учителя" Когато в София идваше някой голям музикант от световна класа, целият "Изгрев" отиваше на концерт да го слуша. Учителят често ходеше на концерт и почти не пропускаше да чуе големите цигулари. Най-често беше придружаван от Неделчо Попов. В София беше дошъл на концертно турне от Италия цигуларят Чомпи. Брат Бертоли, който беше италианец, се свързал с Чомпи и му разказал някои неща за Учителя. Това заинтересувало цигуларя. Накрая го докара на "Изгрева". Всички бяха поканени на вечеря в дома на сестра Балтова. Учителят също присъствуваше. При разговор с Учителя, Чомпи Му се оплака, че не може да се отърве от жени след концертите си. Учителят Му каза: "Ожени се! Жена ти ще те пази!" След като си замина за Италия, научихме, че се е оженил. След година-две, той отново дойде на концертно турне в България, изнесе концерт в София и след това дойде на гости на "Изгрева", но вече придружен от жена си. Ние знаехме целия случай и се усмихвахме дружелюбно. Един брат при разговор с Учителя Му казал, че иска да се ожени. "Е, ожени се - му казал Учителят. - Но как да разбера коя е по-добра?" Братът имал две кандидатки за женитба. "Ти как познаваш коя цигулка е по-добра?" "Ами по тона, по гласа й." "Е, тогава и ти по гласа ще я познаеш." От двете възлюблени избрал тази с по-хубавия глас и не сбъркал. Една дарба не се дава даром. Тя е резултат от труд и постоянство, докато стане качество. Необходими са години, докато се превърне в добродетел. Добродетелта е онзи бисер, който украсява човека. Преди много години, когато веднъж бяхме на поляната, Учителят каза: "Хубаво е да се направи голямо двуетажно здание, построено в полукръг, за да е огряно от слънцето през целия ден. Всеки да има по една стая и отделение за гости. А долу да има салон за концерти, музикални стаи, библиотека и трапезария. Наоколо, около зданието, да има малки магазинчета и дюкянчета, за да могат всички наши братя да работят и да си изкарват прехраната." Учителят каза това пред свидетели. Каза го, но никой не го направи. Братски пари имаше, но ги нямаше онези, които да изпълнят думата на Учителя, която е Воля на Бога. Ако това беше направено, нещата на "Изгрева" по друг начин щяха да се развият. Това се разбира от само себе си. Защото, когато ученикът не изпълни думата на Учителя, Той го оставя да се движи сам в пътя, без Неговата подкрепа. Послушанието на ученика към Учителя е първото условие за ученичеството, което е състояние на свръхсъзнанието, където любовта на Учителя пребивава и се изявява към ученика със светли мисли и чистота в сърцето му и с праведни дела. Много по-късно бяхме на вечеря у сестра Балтова. Беше дошъл на вечерята големия цигулар Чомпи. Беше дошъл и директорът на Държавната печатница Пенков. Там бяха Неделчо Попов, Долапчиев и много други. Съвършено естествено се поде разговор за окултните школи на запад. Спомена се за Школата на Рудолф Щайнер и каза се как са подредени къщите им. Нашите братя, изпълнени с жар и готовност да се направи тук нещо образцово, запитаха Учителя как да се подреди "Изгревът". Какво да се направи? Да се построят малки бели къщички с градини или да се построи една голяма сграда. Учителят затвори очите Си, помълча малко и после отговори: "Така ще минем незабелязано." След този отговор всички утихнаха. Интересно беше, че когато навремето Учителят нареди да се построи двуетажно здание в полукръг и даваше-пари за това, никой от братята не се зае да изпълни Волята Му. А сега, като чуха за чуждия опит и за чужди школи на запад, решиха тутакси да направят същото и да им подражават. Но Учителят ги спря. Имаше много причини за това. Той е виждал бъдещето много ясно. Разбрахме това много по-късно, когато "Изгревът" беше разрушен и изметен до шушка от една незнайна и мощна ръка. Ето ви материал за размишление за десетки години. Учителят не обичаше да се налага и да изисква, и да командува. Той действуваше по закона на Свободата и оставяше човешките души да се изявят по закона на Любовта. Законът на Любовта действува като сила само в свръхсъзнанието на ученика, когато светлината на неговото съзнание може да схване Светлината на Словото на Учителя и да Го приеме в ума си като светла мисъл. Това е пътят. А това, че приятелите не изпълниха думите на Учителя значи, че светлината на тяхното съзнание е толкова малка, че не може мисълта на Учителя да се побере в техния ум. В двора, до горичката, бяхме заобиколили Учителя и разговаряхме. Мина група малки ученици. Едно момченце се отдели от групата, отиде до Учителя и Го запита: "Вие ли сте Учителят?" Наведе се и Му целуна ръка. След това се завърна при групата си. Учителят каза: "Това дете утре ще си замине. Дошло е на земята, за да направи връзка с Мене. Майка му ще плаче, ще се чуди защо си е заминало, без да знае защо е слязло детето й на земята." Неведоми са духовните пътища и закони. Незнайни са човешките пътища и необясними са подтиците у човека. Само човешката душа търси своя възлюблен - Божествения Дух. Защото човешката душа търси общение с Бога. Много братя и сестри, освен къщите си в града, имаха дървени бараки на "Изгрева", където нощуваха обикновено след школния ден. Ние с майка ми също пожелахме да си направим дървена барачка. Както на много други, така и на нас, със строежа на бараката се залови брат Николай Дойнов. Той накова скелята. На гредите, които бяха в четирите кюшета, той накова по две странични полегати бичмета, за да ги опаянти. Учителят мина и се спря, за да види как се работи. Като погледна, каза: "Тук тези две бичмета не са заковани на еднаква височина. Ще се учите да не се лените. Всичко, което правите, да е от Високия Идеал. Ще разковете бичметата и ще ги наковете на еднаква височина." Този урок остана да го помня за през целия си живот. Веднъж напомних този случай на Николай, а той не си спомняше за него. Барачката бе голяма - два на три метра. Майка ми, сестра ми и аз, когато ходехме на клас, преспивахме там. А после пристроихме към нея къща от етаж и половина. Този случай остана в съзнанието ми - всичко, което се работи, трябва да се прави и да се сравнява по Високият Идеал на ученика. Високият Идеал на ученика е свят, където пребивава човешката душа. Това е свят на Чистота, свят на Виделина и свят на хармония. Ние трябва да го свалим на земята чрез постъпките и праведните дела в живота си. Това означава законът за Високия Идеал. Веднъж вървя към къщата на сестра Балтова. Насреща се зададе Учителят. Спря се и ми каза: "Има още много непробудени между вас. Молете се за тях, защото докато те не се пробудят, вие не можете да вървите напред. Ще ги чакате, защото сте едно цяло." Върху казаното от Учителя много пъти съм мислила и разсъждавала. Всеки има добри и лоши качества. Ако в едно си напреднал, в друго може да не си пробуден. Затова трябва да се молим един за друг, да си помагаме, да се обичаме, да си прощаваме, да се подкрепяме. Ние сме верига от души, слезли от Невидимия свят на земята в Школата на Учителя. Има закон за веригата: ако се повдигне един - той повдига и другите от веригата, с която е свързан. Ако падне един - той завлича и другите. Законът на духовната верига на Школата е свещен и неприкосновен. Това е Христовият закон: Един за всички и всички за един. Друг един път минавах край масите пред салона, на които се правеха общите братски обеди. Учителят беше там и ми каза: "Те всички народи ще се въоръжават и приготвят за война, но ще стане такова земетресение, че не ще помислят за война. И война няма да има повече." Но никак не ми дойде на ума да Го попитам кога ще стане това. Ние преминахме през Втората световна война. Доживяхме още четиридесет и пет години след това. Беше една епоха на въоръжение и противопоставяне. Вероятно едно друго поколение ще провери думите на Учителя. При една екскурзия до Витоша, когато бяхме към сипеите, Учителят се обърна към мен и ми каза: "Сега предстои заминаване от огън. Преди потопът беше от вода, а сега - от огън." Тези думи на Учителя останаха загадка за мен. За кой огън Учителят говореше? Дали за този огън, през който ние всеки ден преминавахме, този вътрешен огън, който ни изгаряше всеки ден, за да ни пречисти? Защото в Духовния свят човек може да влезе само с Чистота в мисли, чувства и дела. Или пък говореше за оня, външният огън, който бележи влизането на човечеството в една нова епоха, когато ще то остави физическата дреха на сегашните си човешки тела и ще влезне в Новото човечество с Духовното си тяло. Ето това е една загадка за мен. А вие, следващите поколения, които четете Словото на Учителя, проучвате го и живеете по него, ще може да разрешите тая загадка. При друг случай Учителят бе казал, че от Невидимия свят всякога ни гледат и следят за всичко, което правим. Нашите мисли, нашите чувства, нашите постъпки за тях са физическата почва, която те орат със своите рала и посаждат идеите на Новото Човечество. Както човек посажда семената в почвата и се старае да възрасте всичко това в плод, като резултат на неговия труд, така и Невидимият свят работи в нас и използува средата на нашия ум, на нашите чувства и постъпки, за да посее и отхрани семена на Високия Идеал за идното човечество. Школата на Учителя бе условие за Него, за да свали Словото. Ние бяхме предметно обучение на учениците в Духовния свят, където бе истинската, Вътрешната Школа на Всемирното Велико Бяло Братство и на Учителя. Ученици в Школата на Учителя бяхме ние, долу на земята, на "Изгрева, в Школата, където се сваляше Словото на Бога. Ученици в Школата на Учителя бяха и онези светли същества в Духовната Школа на Учителя, която бе в Невидимия свят и чрез която се творяха законите на Школата горе. А ние на земята проверявахме тези закони с живота си. Това беше нашата привилегия в нашия Път на ученичество. Вашата привилегия ще бъде да се ползувате от нашите опитности, които са реализирани закони на учениците от Духовната Школа на Учителя. Но това може да направите само, ако имате Светлината на Словото във вашето съзнание.

"Паневритмията чрез Духа Божий се оживотворява в Сила и Живот" Паневритмията се изучаваше на части в салона и вън от него на малки групи. Учителят отделно от другите показваше на Катя Грива и на още няколко сестри отделните упражнения , за да Му бъдат в помощ при общото разучаване. "Пентаграмът" от Паневритмията се изучаваше на поляната. По това време тя беше окосена и ухаеше на сено. Щурците свиреха, луната обливаше цялата поляна със сребристата си светлина. На средата на поляната имаше стълб със силна електрическа крушка. Около него имаше пейка. Ние музикантите свирехме под стълба с електрическата крушка, а другите играеха. При такава поетична обстановка се разучаваше "Пентаграмът". Брат Симеон Симеонов, със своя нетърпелив нрав, понякога избързваше при свиренето. Учителят каза: "Слушайте сестрата, тя има развито ритмично чувство" - и посочи мен. След като научихме Паневритмията и я играехме на полянката, Учителят каза на Кирил Икономов да вземе и един метроном и както играем, да отбележи темпата. Кирил изпълни казаното и отбеляза темпата, както сме ги свирили. Често пъти ние още неулегнали, поразвеселени или разсеяни, завързвахме или забавяхме свиренето. Но като поглеждахме стъпките на играчите в кръга, виждахме погрешките си и се коригирахме. Темпата се определят най-добре като наблюдаваме стъпките на играчите - да бъдат бавни, равномерни и пластични. Но най-важното мерило за темпото е онова което Кирил Икономов бе отбелязал с метроном и хронометър, като за всяко едно упражнение бе отбелязано от него, колко секунди трае, засечено чрез хронометър. Обикновено музикантите свиреха в средата на кръга. Учителят играеше Паневритмията в средата на кръга до музикантите. А ние се учехме от Него. Гледахме как Той играе. Каквото Той правеше - това правехме и ние. Учителят препоръчваше, когато дойдат нови хора, първо трябва да погледат, след това да се научат, и тогава да влезнат в кръга и да играят. Той не обичаше новите, които идват, веднага влизат в кръга и поради незнанието бъркат и нарушават темпото, ритъма и самата хармонична обстановка, която идва чрез Паневритмията. Учителят беше определил и един критерий - по това кой как се справя с Паневритмията, по това се определяше интелигентността му. Като свършехме Паневритмията, събирахме се около Учителя и Му целувахме ръка. В тези случаи понякога свирехме "Химн на Великата Душа". Веднага запявахме една братска песен "На Учителя покорен". По лицето на Учителя се явяваше недоволство от тази песен. Сметнахме, че Той не я обича и не е доволен от нея. Не Му беше много приятно и то заради текста й. Понякога утринната лекция биваше по-дълга, а много от учениците бяха служещи, работници, студенти и времето от един час, определено за Паневритмия, караше тия, които отиват на работа, да напускат кръга. Затова Учителят препоръчваше да се съкратят някои от гимнастическите упражнения, според случая, именно по тези съображения - да не закъснеят приятелите за работа. Брат Симеонов прескачаше "Първият ден на пролетта", като най-дълга. Една сутрин бяхме заобиколили Учителя да Му целуваме ръка. Той потърси Симеон Симеонов да му каже нещо, но последният разговаряше с някои сестри. Тогава Учителят се обърна към мен и ми каза: "Ще свирите винаги първите три номера от Паневритмията: "Първият ден на пролетта", "Евера" и "Скачане" и после ще прескачате през един номерата. Един ден ще свирите чифт, а един ден - тек от номерата на Паневритмията. Като дойде празник, тогава ще свирите всички номера подред и ще я изпълните цялата. Когато Учителят ми каза кои упражнения трябва да се играят, аз Го запитах дали трябва да се дават сигнали кое упражнение ще се играе. Учителят каза: "По-добре без сигнали. Те трябва да са будни и да следят." После продължи: "Вие, музикантите,- трябва да се разпределите на групи. Едни да свирят, други да играят. И всеки, като играе, да наблюдава - да види какви подобрения могат да се направят, Това се отнася и за тези, които свирят." Понякога, на 22 март - деня на пролетта, който е празник на Братството, утрините биваха ясни и слънчеви. Но понякога бяха мразовити и снежни. Така, на един 22 март беше завалял дълбок сняг. Наложи се да се почисти снега по поляната, за да може да се играе, а ние оркестрантите свирехме под навеса до един мангал. Той ни служеше, за да можем от време на време да си стоплим замръзналите пръсти на разгорените дървени въглища, за да свирим с цигулките си. Тогава казах: "Колко хубаво ще е при такива случаи на мразовити дни да имаме един грамофон, а Паневритмията да е записана на грамофонна плоча." "Не! - каза Учителят. - По-добре е живо свирене". Тогава у нас нямаше магнетофони, затова казах за грамофона. Но явно е, че музиката от живите хора е много по-различна от тази на плочите. А аз доживях да играя Паневритмия, слушайки магнетофонен запис. Това бяха годините, когато на нас музикантите не ни позволяваха да свирим Паневритмията на вече затворения и разрушен "Изгрев", а играехме на една поляна в гората. Беше към 20 декември 1944 година. Аз и сестра Ярмила Менцлова се разхождахме по кръга на поляната, гдето сутрин играехме гимнастиките. Бяхме приятно изненадани, когато видяхме Учителя - блед, но заметнат с пелерината Си - да се приближава към нас. Когато бяхме съвсем близо, Той каза на Ярмила: "Вие, сестра, ще оправите гимнастиките!" "Учителю, аз не мога да ги дам правилно. Ще ги играя като балерина." "Не! - прекъсна я Учителят,- Вие ще се допитате до тези сестри, които бяха край мен - Катя Грива и другите. Вие ще оправите Паневритмията!" След това се обърна и си отиде. Наистина, както е сега, така и по-рано Паневритмията не се играеше съвсем правилно, затова се налага да има един образец на правилното изпълнение на гимнастиките. Тогава Учителят е избрал сестра Ярмила, тъй като тя самата е балерина - би могла да бъде добър образец за правилното изпълнение на упражненията. Но преди това тя трябваше да ги усвои много добре от Катя Грива и другите сестри, които разучаваха Паневритмията в онези летни вечери, когато Учителят им ги показваше. Това Му поръчение чух само аз. Но то не можа да се изпълни, тъй като сестра Ярмила замина за чужбина. Учителят й каза, че тя трябва да работи тук, за България, а не в чужбина. Тя напусна България, защото тук не можа да си изработи пенсия, а се намесиха и някои други причини от личен характер. Години по-късно научих, че била създадена една работна група от Елена Андреева - стенографка на Учителя, Мария Тодорова - музикант и Ярмила Менцлова - балерина, която е дала ново, подробно и точно описание на упражненията от Паневритмията. Така те изпълняват поръчението на Учителя. Бил извикан фотографът Васко Искренов, който заснел всички упражнения, показани от двойката Ярмила и Мария. По този начин вие днес имате точен текст и имате документирано на фотографии изпълнението на упражненията от Паневритмията. Освен това имате, отбелязани с метроном и хронометър от Кирил Икономов, темпата и времетраенето но отделните упражнения. А от мен имате онова, което Учителят каза за Паневритмията - кога и как да се съкращават някои упражнения, при положение, че времето е малко и онези, които играят трябва да бързат, за да не закъснеят за работа. От мен имате и доказателство за това, че Сам Учителят нареди на Ярмила да оправи гимнастиките, но не сама, а с помощта на онези сестри, които ги бяха научили лично от Него и ги знаеха безупречно. Аз мога да засвидетелствувам също как Божественият Дух като сноп светлина се всели в Учителя и развърза езика Му в онзи паметен ден - 19 август 1936 година, след побоя, нанесен Му от злосторници и след получената парализа. Божественият Дух тогава развърза езика Му и се изля Божието Слово чрез устата на Учителя. Час по-късно, когато играехме на поляната Паневритмия и ние музикантите свирехме в средата на кръга, явно усетих как онази небесна светлина слиза върху кръга, оживява онези, които играят Паневритмията и ги оживотворява чрез Сила и Живот. Това е незабравимата ми Паневритмия, сляла за мен всичко в едно: музика, песните на сестрите, които играеха и пееха, и онази небесна Светлина, идваща от Духа Божий, Който развърза езика на Учителя, Който даде Словото, Който внесе Сила и Живот и чрез хармония олицетвори живота на Паневритмията. Това бе второто възкресение на всички ни - Възкресение чрез Дух и Сила в живот вечен на човешката душа. Ние свирехме в кръга на Паневритмията, братята и сестрите играеха и пееха, а Учителят, на десетина метра от нас, играеше Паневритмията и нашите души се възвисяваха и се рееха във висините, за да потърсят общение с онази небесна Светлина, която слиза в Сила и Живот като изява на Духа Господен. В този ден ние видяхме как Силите Господни се проявиха чрез думи в Слово и Сила - в дела Благоугодни Богу. Словото на Всемировия Учител отново потече от Божествения извор. Паневритмията продължаваше да се движи във своя кръг от Светлина, за да изрази живота на учениците в Школата в музика, движение и хармония с Вечния извор на Мирозданието и Миротворчеството.

"Песните на Учителя и вселяване на Духа Божий" На събора в Търново през 1922 година, аз с очите си видях, разбрах, че Учението на Учителя и Школата, която Той откри същата година, има големи противодействия от страна на църквата и определени сили в обществото и държавата. Това го описах. Но през време на Школата ние самите изпитвахме на гърба си атаките на сили, които противодействуваха на Делото на Учителя. През май 1936 година враговете на Братството бяха решили да ни унищожат всички, като поставят адска машина под салона на "Изгрева", където Учителят държеше Своите беседи и сваляше Словото на Бога. Военни били дошли през нощта и искали да ни унищожат, като поставят адска машина. Учителят доловил идването им, когато, укрити в гората, очаквали удобния За тях час да сторят това. Затова запалва всички крушки в салона, пред салона и в трапезарията, както и на поляната. Като видели, че "Изгревът" изведнъж се осветил през нощта, помислили че са открити и се върнали в града, без да приложат плана си. Това го научихме по-късно, когато се развиха драматичните събития. Научихме също много по- късно и от Самия Учител, че Той е измолил от Небето да се отмени това ужасно престъпление срещу Братството, като Сам Той поема да заплати за всичко чрез кръста на страданието. Планът на заговорниците бил готов, но по-късно те променили решението си и след като минало известно време, двама подкупени мъже пристигнали на "Изгрева", издебнали един момент, когато Учителят бил Сам в салона, влезли при Него и започнали да Го бият. Точно в това време минава брат Иван Кавалджиев, музикант-цигулар. Като видял това, развикал се, побойниците се изплашили и избягали. Но побоят бе нанесен. Доста време след това Учителят не беше добре. Разказваха някои от приятелите, че един от побойниците на следващия ден дошъл да се извинява на Учителя. Но идва време за тръгване на Рила. Всички се приготвили и потеглили. По пътя от хижа "Вада" към езерата, като вървяла и беряла ягоди Стефка Няголова, една пепелянка я ухапала и тя изгубила съзнание. Казали на Учителя. Той се забързал към нея, наредил да й дадат гореща вода за пиене и казал как да я лекуват. Тя повърнала и по един чуден начин се оправила. Обаче останала да нощува долу, на хижа "Вада". На другия ден, седнала на кон и пристигнала на езерата. Братята и сестрите, които придружавали Учителя, бавно и мъчително стигнали до Второто езеро. Когато се изкачили горе на езерата, състоянието на Учителя се влошило. Стойна Христова и аз нея година отидохме по-късно на езерата. Носим пъпеши и плодове и се радваме, че ще Го видим. Когато отидохме при палатката Му да Му целунем ръка, Той не можеше да говори, нито да си подаде ръката. Тогава ние я хванахме и повдигнахме, за да я целунем. Много се умъчнихме и плакахме. Научихме, че сестра Савка Керемидчиева Го е хранила с лъжичка като малко дете. През това летуване Учителят не излизаше на върха за изгрев и не слизаше на огъня вечер. Само последните дни отиде до чешмичката и слезе до огъня. След това на групи се завърнахме в София. След няколко дни съобщиха, че на 19 август 1936 година ще имаме събор. Много се изненадах, като имах предвид, че Учителят едвам говори. Гледах и се чудех отначало как Учителят ще говори, когато едвам произнасяше думите. На сутринта на съборния ден се събрахме в салона. Дойде и Той. Ние пяхме - пяхме доста време и много песни изпяхме. Учителят стана и изведнъж започна да говори съвършено, като че ли нищо не е било, а преди това говореше завалено. Тогава явно видях как Духът влезна в Него и развърза езика Му. Учителят изнесе много хубава беседа. След беседата всички запяхме, просълзени от радост. Това бе голямо чудо - да се види как се вселява Духът в Учителя и как развърза езика Му, и как чрез Него отново започна да тече Словото на Бога. След беседата отидохме на полянката и изиграхме Паневритмията. След това Го заобиколихме и, плачейки от радост, целувахме ръката Му. Той също плачеше. Бяхме потресени от станалото пред всички ни чудо и благодаряхме на Бога. За мен остана паметно да видя вселяването на Великия Божи Дух в Учителя и свалянето на Словото на Бога чрез устата на Учителя. За мен, в този момент, песните на Учителя означаваха извисяване към Духа Господен и призоваване на Силите Господни да се проявят в Сила и Живот чрез Учителя. Песните на Учителя за мен означаваха в този миг възвисяване към Духа Божий, а Духът Божий означаваше вселяване в Учителя, идване и втичане чрез Него на Словото на Бога. Това бяха два момента на един звезден миг - възвисяване чрез песента на Учителя към Бога и вселяване на Божествения Дух в Учителя. Следващият звезден миг бе втичането на Божието Слово в Него, Слово, което се изля чрез устата Му и чрез българския език и думи в Слова на Своето Божествено Слово. За нас, учениците от Школата, това вече не беше чудо, а истинското Възкресение чрез Духа Божий и чрез Силата на Духа Господен. Ето това е Възкресението чрез песента на душите и чрез вселяването на Божия Дух и Божията Светлина в Словото на Всемировия Учител.

"На Рила с песните на Учителя" През 1927 година предприехме екскурзия до Рила, до връх Мусала. От София тръгнахме с камиони до Чам-кория, сега Боровец. По това време камионите не бяха така изправни като сегашните. Разваляха се много често и трябваше да чакаме с часове докато ги поправят. Разбира се, трябва да кажа, че тава много не ни смущаваше. Време имаше много и ние го използувахме най-вече за пеене. С песен тръгвахме от София, насядали един до друг в камиона. Още в тъмни зори запявахме. С песен пристигахме в Чам-кория, откъдето тръгвахме пеш за Мусала. Пътят ни се виждаше много дълъг, затова по средата на пътя младите ентусиазирани братя сръчно събираха дърва и до една голяма скала, извисяваща се над десет метра, пиехме чай. Камионът, с който аз пътувах, закъсня много поради повреда в мотора му. Групите бяха потеглили вече нагоре. И ние тръгнахме, но започна да ръми дъждец и когато наближихме Мусаленската хижичка, падна гъста мъгла - нищо не се виждаше. Чуваха се някъде далече гласове. Очертанията на пътеките се губеха, пък и ние не ги знаехме. Тогава аз и приятелката ми Стефанка Марчева, с която бяхме съученички в Музикалната академия, се спряхме да се помолим. И стана чудо. Мъглата се вдигна и ние видяхме, че сме съвсем близо до първото Мусаленско езеро, едва не нагазили в него. Започнахме да викаме. Братята, които бяха вече напред, чули виковете ни, дойдоха и ни отведоха да второто Мусаленско езеро. Там бяха накладени буйни огньове. Учителят и много братя и сестри ги бяха наобиколили и сушаха дрехите си на тях. Дъждът беше спрял, но всички бяха мокри. Чайниците кипяха, всички пихме гореща вода и на никого не идваше на ума за простуда. Учителят беше с нас, а където беше Той - там имаше радост и песен. Това е едно небивало преживяване - пред теб е огънят и Учителят, а до теб са приятелите и всички пеят. Песента тихо се разнася, прониква навред в пространството, ти чрез песента навлизаш в него и чувствуваш в себе си неговата необятност. Ти си едно с песента, едно С планината, едно с въздуха и водите на езерата. Ти си едно с всичко, защото песента на Учителя те издига и носи към безкрайността и величието на Духа. Такива преживявания ученикът може да има само при Учителя и то - когато е с Него на Рила. На сутринта, при голям студ и суграшица, по-ревностните братя и сестри се изкачиха на връх Мусала. И днес, когато си спомням за тогава, душата ми се изпълва с благодарност за хубавите, изпълнени с радост дни и часове на Рила, прекарани с песните на Учителя. През 1929 година Братството предприе екскурзия до Седемте рилски езера. Минахме през Сапарева баня и оттам - през Паничище нагоре. Пътят беше стръмен, но върволицата от братя и сестри вървеше след Учителя. От Паничище нагоре пътят беше вече по-приятен, макар и да се изкачваше, защото минаваше през гористи пътеки, докато стигне до високия хребет при хижа "Скакавица". Тясната пътека се изкачваше стръмно нагоре и ни караше често да се спираме и да поемаме дъх. Но погледите на всички бяха устремени нагоре и все нагоре, докато стигнахме езерата. Свечеряваше се. Първата вечер прекарахме на открито край Първото езеро, край големи огньове. Гледахме звездите, дишахме чистия въздух и песните ни се възнасяха към върховете. На другия ден потеглихме за Второто езеро, където се установихме. Ние се учудвахме и малко негодувахме в себе си - защо отиваме на Второто езеро, а не останем на Първото, което бе по- красиво. Учителят бе заявил впоследствие, че влиянието и теченията от магнетизъм на Второто езеро, са по-добри от тези на Първото. Тогава местността беше обрасла с клекове до самите води. Времето беше още топло. Аз и сестра Стойна Христова завързахме клековете така, че направихме тунел. Закрихме със зебло отгоре, а долу постлахме едно парче черга. Върху тази постеля, облечени с палтата си, спахме сладък непробуден сън. Така прекарахме там десет дни. Времето продължаваше да бъде топло и тихо. Вечер кладяхме големи огньове и пеехме песни до девет часа. Сутрин ставахме рано и отивахме на изгрев слънце и молитва на височината, която се намира между Второто и Третото езеро, в дясно. Това е първият Молитвен връх, който се намира от дясната страна, когато се изкачим на Второто езеро. Има снимка от онова време, на която Учителят държи Слово на това място. От тогава започнахме да излизаме на Рилските езера всяко лято. От година на година ние отивахме все по-добре екипирани и белият град от палатки започна да расте и де се изкачва от лявата страна на езерото по високия хребет. Това днес може да го видите на снимките от онова време. Идваха братя и сестри от цяла България, а впоследствие - и от чужбина. Стана необходимо построяването на голяма кухня, където бяха поставени казаните за приготвяне на общите обеди и големите чайници, в които винаги кипеше вода за всички. Учителят препоръчваше на Рила да се пие само гореща вода. За покриването на тази голяма кухня носихме големи плочи от Шестото езеро на ръце. Нашите приятели фотографи са заснели и това. Предвождани от Учителя, направихме мостчета и оформихме каменистата пътека, слизаща към Първото езеро, по която се изкачваха конете, носещи продукти за лагера. Ние вече не идвахме през Сапарева баня и Паничище, а през село Говедарци, откъдето пътят беше по-лек и по- приятен. Учителят беше открил още първата година извора, изтичащ изпод голямата канара, но отпосле водите на този извор, за да бъдат огрявани от слънцето, се прекараха през малко корито, постлано с бели мраморни и кварцови камъчета и оградено с големи мраморни късове, защото Той препоръчваше да се пие вода от извори, изложени на изток. Затова се направи това корито. Братята издялаха и сложиха мраморни ръце, от чиито шепи струеше водата. Те бяха изкусно изваяни, но години по-късно злосторници ги изпочупиха. Бяха направени други, които не се доближиха с изяществото си до оригиналните. По-късно, през 1931 година, място за утринна молитва стана високият скалист връх вляво от Второто езеро, когато приятелите откриха тази пътека, водеща до скалистия връх. От там се разкриваше широк простор - излегнатите хребети на Рила, котловината с трите села в нея и погледът безпрепятствено стигаше до хоризонта, отгдето блясваше първият лъч на слънцето. Този връх, наречен тогава още Молитвен връх, остана и досега да се нарича така. На него Учителят говореше утринните Слова, а ние, насядали по скалите, Го слушахме и записвахме това, което успявахме, но четирите стенографки записваха всичко. И досега изпъкват в съзнанието ми ранните утринни часове и изкачващите се ученици - стари, млади, дори и деца - нагоре по скалистата пътека. Стигнали върха, всички вперват погледа си на изток, за да не изпуснат първия лъч. Отначало, докато изгрее слънцето, всички сме в мълчание и съзерцание. Чакаме всички, заедно с Учителя. И ето - за миг на хоризонта блесва първият лъч. Всички ставаме на крака. Учителят казва коя песен да изпеем. Някои от музикантите дават тон и песента се подема от всички. Каква неизказана красота в този ранен утринен час - да се чува хорът, пеещ песните на Учителя на този скалист връх. Учителят е изправен. Всички са станали на крака. Започва молитва: сливане на душата с Първоизточника на живота. След молитвата идва беседа. След Словото на Учителя завършвахме пак с песен и молитва. Започва слизане от върха по скалистата пътека. А след това се отиваше направо на гимнастика при Второто езеро, след което се правеше закуска. Понякога правехме гимнастиките след като закусим, понеже отивахме по- надалеч - към Третото езеро и там ги правехме. Първо започвахме с шестте упражнения, а след тях идваше Паневритмията. Искам да добавя, че през времето на Учителя не се свиреше на Молитвения връх с цигулка, защото беше много студено, пръстите се вкочанясваха и не можеше да се свири. След заминаването на Учителя, аз започнах да свиря на цигулка на Молитвения връх, макар че беше студено и пръстите ми бяха изтръпнали от студа. Паневритмията я играехме на Първото езеро, когато имахме нужда от дърва - на връщане оттам всеки от нас носеше дърва за кухнята. Тогава там имаше много сухи дърва. Играехме и на Второто езеро, но теренът не беше равен и кръгът беше малък. Понякога играехме Паневритмия и покрай спиралата с охлюва. А спиралата и охлювът бяха направени от камъни със съдействието и по идея на Учителя. Те трябваше да символизират еволюцията на съвременното човечество чрез Божествения Дух. На Третото езеро най-много играехме Паневритмия, защото имаше голямо пространство и не беше далеч от лагера. Разгръщаше се един огромен кръг от ученици, а в средата имаше многочислен струнен оркестър. Играехме и на Петото езеро, наречено "Бъбрека", както и на поляната под връх Харамията, който Учителят нарече "Харно ми е". Гимнастики играехме според условията и задачите. Често се съкращаваха някои номера от упражненията. Помня един път изиграхме "Пентаграма" само два пъти и прекратихме. Сестрите се обадиха, че два пъти е противоречие, но Учителят каза: "Достатъчно - може два, може и един път". Концертите с музика на Учителя бяха най-често по обед. Свършваше обедът и ние музикантите се нареждахме да свирим. Освен музика на Учителя, свиреше се по ноти и класическа музика. Имаше даже и други сола, включително и народни песни. Аз бях намерила албум с класически песни, бях го занесла горе и ние свирехме от него. Така че обедите бяха винаги музикални. Вечер, насядали край буйния огън, изнасяхме литературно- музикални номера. Брат Кирил Икономов записваше песните, които ние пожелавахме да пеем вечерта, като ги подреждаше така, че мистичните да останат накрая, за да се слеят с вечната молитва "Отче наш", произнесена накрая от всички ни. Лягахме си в девет часа, за да можем да станем сутрин в четири часа по тъмно, когато аз ги събуждах с песента "Събуди се, братко мили". Вечерният концерт обикновено започваше с песни, в които участвуваха всички присъствуващи - пееше се хорово. След това почваха сола - на цигулка, от певици и певци и накрая - декламации. По онова време имаше много наши сестри, добри певици, които изпълняваха песните на Учителя. Това бяха Катя Грива, Кичка Вълчанова, Веса Несторова, Емилия Михайловска, Таня Икономова, Дора Карастоянова. Невена Капитанова свиреше и акомпанираше на китара. Понякога нощите биваха тъмни. Искри изхвръкват от някой клек, хвърлен в огъня и, на фона на далечния шум на водопадите, се открояваше в нощта ехото на хубавите гласове. С притаен дъх слушахме песните "Скитах се по гори и планини" - каква мистика, каква красота и сливане с планината, с Небето над нея и с Вечността. В девет вечерта ставахме на крака за молитва и след това всички се прибирахме в палатките за почивка и сън. Но докато стигнехме до палатките и ако нощта бе светла и лунна - ако луната бе обляла цялата планина, то неминуемо се обръщахме да видим сребърната пътека долу, обсипана със звезди от Небето, отразяващи се в сребърните води на Второто езеро. Най-тържествени бяха съборните дни на Рила. Датата за съборните дни предварително се определяше от Учителя - понякога бе 17 август, друг път - 19 август, според началото на новолунието. Това зависеше от Космическия календар и часовник на Всемирното Велико Бяло Братство, което управляваше Вселената и от Всемировия Учител, Който лагеруваше на Рила с нас. Радостта и песните не стихваха през съборните дни. Те бяха тържествени празници за душите и сърцата ни. В тъмни зори се чуваха цигулките на ранобудни братя, което показваше, че часът за ставане е дошъл. Всички бързо ставаха, подготвяха се и тръгваха към Молитвения връх. Но когато стигахме там, виждахме, че най-ревностните ученици, дошли от най-далечните предели на страната ни и, насядали по скалите, бяха вече заели първите места. В определения час пристигаше и Учителят и сядаше на определеното място, постлано с одеяло. Той бе загърнат с пелерина и потъваше в съзерцание. Ние се опитвахме да правим същото. Вглъбявахме се в себе си и навлизахме в един свят на звезден мир, където земята и Небето ставаха едно, обличаха се в пурпурна позлата и с тая позлата започваше зазоряването на първия съборен ден. Съборните дни бяха общение на онези ученици, които бяха тук - на този Молитвен връх и на онези ученици от Невидимата Школа на Бялото Братство, която беше в Невидимия свят, но стоеше над нас и присъствуваше на събора в този миг. Това бе звезден миг на Школата, това бе звездният миг на Бялото Братство, управляващо Вселената и живота на тази Вселена. Този звезден миг бе изявен като Слово от Всемировия Учител, защото това бе Слово на Живия Бог, дошъл на земята и проявил се чрез Словото и Живота на Всемировия Учител. Съборните дни за нас бяха звездният миг в живота ни, събрал песните в нас, звездният полет на душите ни чрез Паневритмията, която свирехме и играехме край езерата на Рила!

"Учение и служение на Високия Идеал" След като завърших учителския отдел при Музикалната академия през 1922 година, бях назначена за учителка по пеене в Мездра. Благодарение на това, че частно учех пеене и предавах уроци по цигулка, справях се добре с всичко. Разпявах учениците, излъчвах солисти, самата аз им свирех на цигулка и пеех. Успях да ги накарам да обикнат музиката и оттам да ме слушат. Образувах голям смесен хор. Преподавах на десетина ученика по цигулка. Третата година образувах малък оркестър от учениците си. Между номерата, с които се представихме, бяха "Първият ден на пролетта" и "Евера" от Паневритмията, акомпанирани на китара. С всичко се справях много добре, но мен самата това не ме задоволяваше. Много пъти вечер плачех. Имах желание да уча и да постигна нещо много повече в цигулковото изкуство. На четвъртата година ме назначиха учителка в Свищовската смесена гимназия. За моя преголяма изненада, дадоха ми седемнадесет часа физкултура и само седем часа пеене. Влязла в клас, в първия учебен ден, разпитах учениците си за музикалния живот в Свищов. Накрая ги наредих в редици, изиграха "Аум" и часът завърши, понеже звънецът удари. Върнах се в София, отидох при Учителя и Му се оплаках, че не мога да се справя с гимназиални ученици по физкултура, от която нямах понятие. Но преди да отида при Учителя, отидох и гледах оперетата "Паганини", която се даваше по това време в София. Недялка Симеонова изпълни солата за цигулка. Като я слушах, нещо трепна в мене и ме запита защо страдам, а не се боря да уча. И така, аз съм пред Учителя и след като Му се оплаках от часовете по физкултура в Свищов, казах Му, че имам голямо желание да продължа да уча. Затова съм дошла при Него за съвет. Искам да напусна учителствуването, да се явя в Академията на изпит за следване в специалния отдел по цигулка, а за да се прехранвам ще давам уроци по цигулка. Учителят ме изслуша и ми каза, че най-хубавата професия е учителската. Поговори ми доста и завърши: "Ти тук ще станеш едно нищо!" Отговорих Му, че съм съгласна с Него и че това, което ни учи трябва да го разпространяваме сред народа. А като учителка ще вземам много пари, защото освен учителската заплата, ще вземам толкова от уроци по цигулка. Но дълбоко и чистосърдечно заявих, че мен ме влече повече духовното. Учителят затвори очи и дълго мълча. В това време знаех, че Той разглежда със своя вътрешен взор зигзагите на моя живот, не само досегашния, но и моя бъдещ жизнен път. Като си отвори очите, каза: "Всеки човек, като разрешава някои въпроси, нека се вслуша тук." - и посочи с ръка слънчевия възел. "Там има един глас, който ще му каже правото. Ти забрави това, което ти казах. Вслушай се във вътрешния си глас и каквото решиш, направи го. Ако учителствуваш, ще имаш Моето благословение, а ако решиш да учиш, ще поздравиш Сашо Попов от Мене." Така може да ми каже само Учителят, Който никога не настояваше и не ограничаваше, а даваше свобода на всекиго, както Бог я дава. Той само казваше, а всеки от нас решаваше свободно какво да направи. Аз не зная какъв щеше да бъде моят път в живота, ако учителствувах, може би щеше да бъде най-добър, като път благословен от Учителя. Но в мен желанието да уча беше по-силно от всичко. На другия ден казах на майка си, че желанието ми е да уча. Може би Небето и чрез нея искаше да ми каже, че като работя като учителка, ще бъда по-добре и че ще мога да си изкарам пенсия. Но този неин довод, който бе малко материалистичен, ме накара да мисля, че тя не може да разбере голямото ми желание - да уча. Затова прескочих нейния съвет и на следващия ден мълчаливо отидох в Музикалната академия. Намерих там Сашо Попов, поздравих го от Учителя и му казах за съкровеното си желание да продължа да уча. Той беше прочут цигулар и диригент. Познаваше Учителя отдавна. Той много се зарадва на поздрава на Учителя. Веднага се разтича, за да уреди приемния ми изпит. Още на другия ден се явих пред комисията, която бе съставена от него и професор Абаджиев. Изсвирих "Испанска симфония" от Лало. Като я изсвирих, професор Абаджиев се произнесе, че съм много изостанала и че не могат да ме вземат като студентка. Аз отговорих, че през трите години на учителствуването ми не съм имала възможност да свиря, но сега съзнателно искам да уча, затова ги моля да ме приемат. Сашо Попов каза: "Хайде, хайде, тя ще се оправи, нека я вземем". По този начин бях приета в специалния отдел при Сашо Попов. Отново видях голямата милост и любов на Учителя и Неговата благословия в новия ми път - чрез поздрава, който Той изпрати на Сашо Попов. Без този поздрав не зная какво щеше да бъде. Зарадвана, че бях приета като студентка в Консерваторията, аз разказах на Асенчо Арнаудов за сполуката си. На другия ден той ми разказа, че Учителят, като го срещнал, запитал го какво съм направила. Асенчо Му казал, че съм приета. Тогава Учителят казал: "Много хубаво е направила." Думите на Учителя ме успокоиха. Отново пред мен изпъкна образът Му и затворените Му очи. Навярно тогава, виждайки моето минало и бъдеще, е видял моите възможности в предстоящия ми изпит и затова именно е изпратил поздрав до Сашо Попов. Неговата бащинска милост и грижа ми стоплиха душата. Така продължих да следвам и да задоволявам силното си желание да уча в специалния отдел по цигулка, да слушам беседи и да свиря на Паневритмия. Всичко за материалната ми издръжка се нареди много добре. Сестра Маркова ме изпрати да преподавам уроци по цигулка на внуците й. А дъщеря й от своя страна ме препоръча на едни бургазлии - да предавам на двете им деца. Те пък - на други и така можех да изкарам прехраната си, да следвам Академията, да слушам беседи и да свиря на Паневритмия. А след заминаването на Учителя, се нареди да постъпя на работа в Пионерския дворец. Получавах заплата заради работата ми и още толкова от частни уроци по цигулка. Можах да се обзаведа, да си купя мечтаното от мен пиано, впоследствие се пенсионирах и получих добра пенсия. Диригент на Пионерския оркестър бе Влади Симеонов. Аз работех там при него. Влади Симеонов беше влюбен в дъщерята на Бертоли - Мариета - и заради нея идваше на "Изгрева". Ето ви един пример как работи Небето. Той не искаше да дойде, но съществата от Небето го накараха да се влюби в Мариета и заради нея той дойде на "Изгрева". Дори сам той дирижира два пъти камерен състав в салона, където присъствуваше и Сам Учителят. Така че аз не работех в чужда среда, но бях много внимателна и дискретна, за да не навредя на себе си и на Влади Симеонов, понеже в ония години Братството се преследваше. Веднъж Учителят ми каза: "Вие, сестра, не очаквайте от нашите деца да ви бъдат ученици. При вас ще идват от града, а нашите ще ходят в града, за да става обмяна. Вие, рекох, сте наблюдателна. Потърсете да откриете белезите, по които се отличават музикалните деца. С тях работете. Да не се мъчите с немузикалните." Съветът на Учителя се оказа точен и аз самата проверих това. Работех като цигуларка с пионерите от двореца, които идваха от града десетки години. Имах успех с тях и получавах похвали от ръководството. Аз избрах своя път - път на служение и учение. Онова, което учех в Школата на Учителя, трябваше да го приложа в собствения си живот и в отношенията си с другите. Доколко съм постигнала това, не зная, но се стараех много през всичките тези години. Онова, което добих в себе си от Словото на Учителя и от музиката Му, бе вътрешен стимул в мен да работя за Божественото. Да работим за Божественото значи да служим на Високия Идеал на човешката душа - за да се съединим с Бога чрез общение с Божествения Дух!

"Моят Висок Идеал" По онова време съборите на Братството са ставали в Търново и аз научих, че през лятото ще има такъв. Имах голямо желание да отида, но нямах никакви парични средства. По това време ние се бяхме преместили в новата ни къща в квартал "Подуене", която трябваше да доплащаме. А аз още учех и не разполагах със собствени средства. Тогава реших да помоля брат Бертоли да работя при него мозайка. Това беше през 1922 година. Той, като разбра, че искам да спечеля пари, за да отида на събора в Търново, погледна ме, позамисли се и каза, че мозайката е груба работа, не е за мене, защото аз трябва да си пазя ръцете за цигулката. Но за да ми помогне, изпрати ме за известно време да помагам в домакинската работа на жена му. Тя имаше четири деца и работа много: пране, гладене, кърпене, миене на пода, чистете и така нататък. За мен всичко това беше страшно уморително, защото никога дотогава не бях работила толкова много. Понякога едва издържах, но мисълта че ще отида на събора, вливаше в мене нови сили за работа. И макар да се прибирах в къщи преуморена, душата ми беше изпълнена със странно вдъхновение и когато започвах да свиря, сякаш прекрачвах от земята в Небесата, пълни със светлина. Изпита, на който бях поставена чрез брат Бертоли, положих успешно и бях възнаградена със средствата, необходими за отиването ми на събора. Учителят винаги е казвал, че парите, спечелени с труд, са благословение. Затова ще бъда винаги благодарна на брат Бертоли за услугата, която тогава ми направи, защото отиването ми на събора беше непрекъснат празник за душата ми. С какво вълнение, с какъв възторг пристигнахме в Търново! Ето ни в голямата градина извън града, в която имаше къщичка. Бяха построени от бързи и сръчни ръце на братя много палатки, в които трябваше да се настанят още толкова много сестри и братя, дошли от цяла България. Всички бяха чисти, спретнати, защото за всички съборът беше свещен. Но в това красиво чувство не липсваше веселост, а и хуморът от страна на тези, които го притежаваха, бе на висота. Така брат Симеон Симеонов, винаги весел и шеговит, зарадван, че ме вижда, взе калъфа на цигулката ми, започна да ме мери колко съм висока и със своя силен глас обяви пред всички, че съм достигнала калъф и половина височина. Безброй братски и сестрински очи ме гледаха с умиление и устните им се усмихваха приветливо. Отново изпъкват в съзнанието ми утрините, изпълнени с мистика, молитва и Словото на Учителя. Едва се зазорява. Братята и сестрите, наредени в редици, чакат с трепет изгрева на слънцето. В десетки редици смирено са застанали сестрите с бели воали на главите. До тях - изправени - братята, вперили поглед в хоризонта, за да не изпуснат първия лъч на изгряващото слънце. Някакъв тих повей докосва белите забрадки и стройно изправените братя, повей като милувка на тези, които са отвъд, в Невидимия свят, за които Учителят казва, че са много повече от нас в градината, дошли да чуят Божественото Слово, което Той снема от Небесата. Един от най- свещените моменти е този, когато учениците влизат тихо в горницата на вилата. Цялото ми същество трепти в най-чуден и свещен трепет. Имах особено чувство, че стаята, в която влизахме да се помолим, сякаш бе изпълнена с невидимото присъствие на големи светли същества. Един от най-красивите моменти на този събор беше разучаването на песента "Фир-Фюр-Фен". Беше 21 август 1922 година. Бяхме насядали на тревата под сянката на голямо дърво. Учителят беше ни подредил в редици. Близо до нас беше бялата къщичка, а зад отворения прозорец седеше Учителят. Обикновено Учителят изпяваше един мотив и ние го повтаряхме. Така Той ни даде песента на части, а после, след като я научихме, Той прибави и движенията й. При "Фир-Фюр-Фен" ръката се разгръща встрани, а при "Тао Би Аумен" се прибира на гърдите. При 'Благославяй" ръцете се разтварят встрани и се Движат като криле на птица, която лети. По онова време Учителят изнесе беседа и в търновското читалище. Естествено, всички ние присъствувахме. То беше претъпкано с народ. Бяха дошли и попове, които седяха на няколко редици. После се разбра, че са дошли с намерение да предизвикат Учителя на диспут. Но, завладени от Силата на Учителя чрез Словото, което изказваше, никой от тях не проговори - всички спяха. Когато беседата свърши, те като че ли се пробудиха и поискаха да се съберем отново в два часа след обед, за да изкажат своето отрицателно мнение към Учителя чрез диспут. Учителят тогава каза категорично: "Не ще се състои!" Ние всички, които бяхме там, запяхме песента "Братство, единство" и така - с песен - напуснахме читалището и града и отидохме на градината. Когато се наобядвахме, Учителят обиколи някои от палатките и каза да се окопаят много добре и то - колкото се може по-бързо, макар че времето беше слънчево. Не се мина много време и като по чудо изникнаха тъмни облаци. След малко ливна проливен дъжд. Беше наближило два часа. Буря от дъжд и гръмотевици се изсипа над града. Така никой не отиде в читалището - то остана празно и диспутът на поповете не се състоя. Това раздвижи целия град и всички коментираха случилото се като Божия поличба. А ние бяхме в палатките от два до четири часа, когато над градината също се изля проливен дъжд. Ние седяхме вътре, пеехме песни и славехме Бога и Господа на Силите за Неговите чудни дела и преизобилни блага, с които ни даряваше. Моята мечта се сбъдна. Аз дойдох на събора и успях да съзра Високия Идеал, изразен чрез Слово, песен и чрез Делата Господни. Пред мен остана задачата да се добера чрез моя живот до Високия Идеал. Словото и песните на Учителя сочеха пътя.

МАРИЯ ЗЛАТЕВА "Любовта е извор" Родена съм на 20 март 1905 година, стар стил, в Русе. Баща ми е бил музикант, следвал е в Одеса една година, работил е в Стара Загора като музикант - хоров диригент. Той е един от съоснователите на операта в Стара Загора. Дядо ми е бил певец в църквата на дядо поп Константин Дъновски в село Николаевка. Майка ми е от Трявна, учителка. След 1910 година тя учителствува в софийските села, придружена от мен, от сестра ми и от баба ми. Там сме учили. През 1921 година бях ученичка в Музикалното училище в София. Между съучениците ми имаше един, който ми правеше особено впечатление и постепенно се сприятелих с него. Казваше се Харалампиев. Веднъж той ми се довери, че неделен ден ходи да слуша сказките на един Мъдрец. Това ме много заинтригува и пожелах да ме заведе. Следващия неделен ден ние се срещнахме на уреченото място и малко преди десет сутринта, отидохме на ул. "Опълченска" 66. Дворът, в който влязохме, беше пълен с народ. Едни седяха на пейки, други бяха прави. Пред насядалите на пейките видях млад човек. После научих името му. Беше брат Симеон Симеонов. Той дирижираше песента "Любовта е извор", а всички пееха. Бях изненадана, че песента се пееше от хор на четири гласа. Може би необичайната обстановка, може би прекрасното изпълнение на песента, а може би, което е най- вярното, самата песен проникнала дълбоко в душата ми ме пренесе в някакъв чуден свят и аз се изпълних с нещо безкрайно хубаво. Сърцето ми откликна на това безкрайно хубаво чувство със свещен трепет. След свършването на песента се загледах в отворения прозорец на едноетажната бяла сграда, намираща се в двора. В стаята се имаше жени, мъже, насядали, а други прави. На третия прозорец, считано от входа на къщата, застана мъж на средна възраст в сив костюм. Косите и брадата Му бяха леко прошарени, а очите - меки и топли. Запяха нова песен. След нея последваха още няколко. След това настана необикновена тишина. Всички се изправиха и зашепнаха молитва. След свършването й, някои отново седнаха на пейките. Тогава мъжът, стоящ на прозореца, заговори меко, тихо. В думите Му имаше сърдечност, топлота, която проникна дълбоко в душата ми и събуди някакъв отдавнашен, хубав, но сякаш забравен живот. Това беше Учителят. Колкото повече Го слушах, толкова повече Словото Му внасяше живителни струи за самата ми същност. Да отивам да слушам това Слово за мен стана самата необходимост, защото то се превръщаше в светлина, сочеше ми верния път в живота. Всякога, когато намерим или видим нещо хубаво, ние пожелаваме да го видят и хората, които обичаме. Затова заговорих на майка ми с възторг и ентусиазъм за неделните беседи на големия Мъдрец. Заинтересована, тя също пожела да дойде да Го чуе. Никак не се учудвах, че на нея, която бе по природа духовна и добра, й допадна това, което слушаше на "Опълченска" 66 и с преголям интерес започна да идва всяка неделя. Точно по това време, за наша голяма радост и щастие, тя беше преместена в едно по-близко до София село. Сега когато годините са се изминали, аз виждам, че не случайно, а по някакъв невидим план, майка ми е била преместена именно в това село, където две от нейните колежки - Елена Григорова и Спаска Перифанова - са били вече от дълго време последователки на Новото Учение. Тези две колежки на майка ми създадоха много приятни часове на разговори за духовните възможности на човека чрез Учението на Учителя, възможности, скрити дълбоко в него, чрез които може да се влиза в контакт с големите светли същества, ако се разработят и станат духовни ценности. За пръв път бях посрещната от Братството с песента "Любовта е извор". Тази песен задвижи всичко в мен, а чрез мен - и в майка ми, и така ние пристъпихме с трепет в един нов свят - света на Словото и на песните на Учителя. Има един закон в Школата на Учителя. С каквото те посрещнат в първия момент в Братството, това определя твоя път в него. Мен ме посрещнаха с тази песен и целият ми живот премина с песните на Учителя. И ето - сега, след толкова много години, аз отново разказвам за онзи вълшебен миг, когато моята душа срещна чрез Словото Великия Учител. Любовта е извор, тя живота ражда. Любовта носи изобилието . Любовта е в Божествения свят. Тя е великият закон, който изпълва душата на ученика. Ученик е онзи, който чрез душата си може да се докосне до този закон и да го свали на земята, а чрез живота си - да го претвори в Благо за другите и за себе си. Да, тогава Любовта става извор и тя живота ражда.

"Човек предполага, а Бог разполага със съдбините на света" Учителят предупреждаваше съвременното човечество, че ако ръководителите на големите европейски държави не разрешат правилно онези задачи, за които са поставени на тези постове, то светът ще мине през нова война. Всички бяха предупредени по различен начин и никой държавен ръководител не можеше да се оплаква. Бяха предупредени англичани, французи, германци и руснаци. Така че никой няма оправдание по времето на Учителя. В България заради Кобургската династия, която управляваше, проникна германското влияние във всички посоки. Онова, което ставаше в Германия, ставаше и в България. В България се създадоха много фашистки организации по подобие на германските. Вестниците започнаха да величаят до небесата Хитлер, който бе дошъл на власт в Германия. Отива Методи Константинов при Учителя, носи Му един вестник и Му Го показва, а в него има една голяма снимка - как Хитлер говори на един грамаден площад на стотици хиляди германци. Учителят казва: "Хитлер е един глупак и всички, които биха наливали вода във воденицата на Хитлер, ще носят същото име." Методи си отива, запомня думите, но ги споделя само с най-верните си сподвижници. Тези думи след време се сбъдват. На 22 юни 1941 година Германия напада Съветска Русия. Германците настъпват и са пред Москва. Москва е обкръжена и се очаква всеки миг да падне. Всички в България са разтревожени. Има много русофили, които помнят как Русия ни е освободила от турците. Има още живи опълченци и всичко това се помни. Има и много комунисти, които направо са объркани и се питат какво ли ще става. Един от тях е брат Руси Караиванов от с. Ветрен, Казанлъшко. Той е комунист по убеждение, бива много години преследван и бит от полицията, лежал е и в затвора. Но идва един момент и в живота му става промяна. Той се запознава с идеите на Учителя и разбира, че светът не може да се промени отвън, докато отделният човек не се промени отвътре в името на един Висш Идеал. Отива при Учителя на "Изгрева", среща се с Него и Му казва: "Учителю, Вие винаги говорите, че бъдещето принадлежи на славянството и че Русия ще има дял в новата култура, която трябва да дойде чрез Вашето Учение. А сега какво ще стане? Ето - германските войски са разгромили руската армия и наближават Москва. Очаква се Москва да падне и германците да завладеят Русия. Как тогава славянството ще изпълни своята мисия, след като я няма Русия?" Учителят го изглежда от глава до пети и му казва: "Отговорът на този въпрос ще намериш в следващия брой на вестник "Братство". Руси Караиванов се връща у дома на село и поисква с телеграма от редакцията на вестник "Братство" и лично от издателя на този вестник, Сава Калименов, двеста броя. Получава поредния брой и какво да види - уводната статия е озаглавена "Славянството". Тази редакторска статия е подписана от Пламен. Това е псевдонимът на Сава Калименов, с който той се подписва по онова време. С едър шрифт е написано следното: "Славянството трябва да осъзнае своята сила! Тази сила не е човешка, а Божествена. Тя не е външна, а вътрешна. Следователно, тя не може да се унищожи." Руси Караиванов чете вестника, препрочита го, сълзи се наливат в очите му и съвсем се разридава, когато стига до финала на статията: "Славянството е определено от Бога да внесе елемента на новото в живота на цялото човечество. Това иска Бог, а не хората. Нека знаем това. Нека го вярваме, без да се съмняваме. Нека го помним и никога да не го забравяме." Така завършва тази редакторска статия, подписана от Пламен, тоест от Сава Калименов.(вестник "Братство", издаван в гр. Севлиево, брой 281 от 1 август 1941 год., год. 13). Руси Караиванов държи в ръцете си вестника и вече знае отговора на Учителя както за съдбата на Хитлер и на Германия, така и за развоя и свършека на войната, така и за съдбата на Русия. Той отива лично в Севлиево и вместо поръчаните 200 броя, взима 600 броя от вестника, плаща ги и ги разнася по цяла България, като раздава безплатно на своите познати русофили и другари по убеждение - комунисти. Всички четат и искат да вярват, че това точно така ще стане, но нямат сила в себе си да повярват в думите на Учителя. Но Руси Караиванов вярва, защото лично го е чул от Учителя, а Сава Калименов му е разказвал, че тази статия е писана от него при изключително голямо вдъхновение и е отговор на започналата война на Германия срещу Русия. Руси Караиванов с голямо вълнение разказваше този случай тридесет години след победата на Русия • срещу Германия. Той доживя да види как всичко това се сбъдна. И го разказваше на мнозина. Учителят е в Мърчаево и го посещават различни приятели. Веднъж го посещава съпругът на една наша сестра - Мария Младенова - заедно с дъщеря им Лиляна. Съпругът е офицер с чин подполковник. Той е с военната униформа, с кабриолет, а кочияш е ординарецът му. Той идва при Учителя вече няколко пъти, като си води бележки от разговора, с разрешение на Учителя. Този офицер е Илия Младенов. Той е разтревожен поради това, че германските войски са обкръжили Москва и се очаква всеки момент Москва да падне. Той е боеви офицер. Бил е офицер-артилерист през време на Балканската война и е воювал в Европейската война. Бил е офицер в полка на полковник Минчо Сотиров от Бургас - полкови командир на Бдинския полк - който е от Братството, а жена му Мария Младенова е в Братството още от 1912 година. Така че Илия познава добре Учителя, но като военен е загрижен за изхода на войната. Запитва Учителя: "Учителю, аз съм чувал и съм чел от Вас за бъдещето на славянството и на Русия и че Вашето учение ще намери най-добър прием в Русия. Германците са пред Москва и всички военни очакват, че тя ще падне всеки момент. Тогава какво ще стане с Русия и с бъдещето на Вашето учение?" Учителят го изглежда, после поглежда и дъщеря му Лиляна, ученичка в гимназията, която присъствува на разговора с Учителя. Учителят се обръща към него, посочва му с пръст и казва: "Рекох, пиши: Руснаците ще забият червеното знаме над Райхстага." Илия Младенов е стреснат. Учителят повтаря същото изречение три пъти. Накрая Илия записва съдбоносното решение на Учителя за изхода от войната. Там, пред един български офицер и в присъствието на дъщеря му, Учителят предрешава и дава изхода на войната. Илия се връща у дома, разказва на жена с^ и строго забранява това изказване на Учителя да се предава някому, защото ще си навлекат много беди от властите, които по това време са на страната на германците. Войната така завършва - двама войни от руската армия забиват червеното комунистическо знаме над Райхстага и Германия бива разделена на две. Берлин също бива разделен на две: под руска окупация и под окупация на Англия, Франция и САЩ. Там бе мястото, където навремето, през 1878 година, България бе разделена на две и разполовен бе българският народ на две чрез Берлинският конгрес, след освобождението на България от турско робство чрез Русия. Дойде това време - 1945 година - когато Русия заби червеното знаме и раздели Германия на две, за да провери как се изменят Божиите решения, защото освобождението и обединението на България бе решение на Бога. Защото Великият Учител се бе вече родил в България през 1864 година. Та сега руснаците изпълниха едно Божие възмездие. Бележка на редактора: Разделението на Германия на две държави просъществува до 1989 година - цели четиридесет и пет години - толкова колкото Учителят бе предсказал пред онези, които записваха Словото Му. Това се сбъдна! Берлинската стена падна на 6 декември 1989 година. А на 10ти ноември 1989 година падна от власт Тодор Живков, който управляваше България тридесет и пет години начело на комунистическата партия, с комунистическа власт. Към края на войната, българските политици не послушаха нито един съвет, даден от Учителя. За това си има и причини, защото съветникът на царя, Любомир Лулчев, правеше своеволия. Веднъж Лулчев отива в Мърчаево при Учителя. Отива при вратата на Учителя и иска да се срещне с Него. Но Учителят не го пуска. Идва няколко дни подред, стои с часове пред вратата. Накрая Учителят извиква брат Темелко Темелков и му нарежда да доведе при Него Лулчев, който чака вън. Темелко го въвежда в стаята и вижда как Лулчев пада на колене пред Учителя, за да Му иска прошка за нещо и той, Темелко, излиза навънка, за да не гледа. След известно време Лулчев излиза от стаята на Учителя изпотен, уморен, разбит и разкаян. Темелко го пита: "Брат Лулчев, защо Учителят не ви пуска толкова време, а седите на вратата Му с дни и часове, а сега, като излизате, толкова сте измъчен и измокрен от пот до кости?" Лулчев му отговаря, че в момента не може да му каже, защото няма сили да стори това, но друг път ще му каже всичко. Така, един ден Лулчев сяда на масата при Темелко и му казва: "Слушай, брат Темелко, аз се излъчвам от тялото си, отивам на източния фронт и повеждам германците да се бият срещу руснаците. Аз ги водя и германците вървят след мене. Но като ги гледам, отсреща виждам че идват руснаците. А във въздуха над тях стои Учителят и води руснаците срещу германците. А аз водя германците и те се бият срещу руснаците и срещу Учителя." Темелко го оглежда и казва: "Ти знаеш, че Учителят е Велик Дух. Защо отиваш против Него и защо воюваш срещу Него и руснаците?" А Лулчев продължава: "Защото обичам германците и ще видиш моята присъда, защото Учителят ми не прощава. Ето, всеки ден идвам да се моля, падам на колене, ама Учителят прошка не ми дава. И ще ме видиш каква съдба ще имам. Ти ще си ми свидетеля, та да го разказваш след това на другите, та да знаят какво нещо е Учителят." И така стана. Като дойдоха комунистите в България, арестуваха го, съдиха го, осъдиха го на смърт и най-после го хвърлиха под един руски танк, та да го сгази. Това му беше присъдата от Учителя, защото руската Сила дойде чрез танковете, а Учителят ги водеше в Небесата направо към Берлин, за да забият червеното знаме над Райхстага. В Божиите решения няма обратни действия. Този случай го разказваше брат Темелко на всички, които отиваха при него, дори тридесет години след свършването на войната. А той доживя дълбока старост със запазен разсъдък. Методи Константинов се занимаваше с политика и познаваше почти всички политически дейци. По това време той непрекъснато снове до Мърчаево, занася новини на Учителя, разпитва Го и търси Неговото мнение. Веднъж Му донася новината, че правителството иска да прави сондажи и преговори в Кайро с Англия и Америка, за да сключат сепаративен мир и да излязат от войната. Учителят му нарежда да предаде на политиците, че могат да изпратят българска правителствена делегация, но само за сондажи, не и за преговори и да нямат пълномощия и право да сключват договори със съюзниците. Методи предава това на Багрянов и другите и те послушват съвета Му. След време всички се питат защо тази делегация, която е ходила в Кайро, не е сключила примирие? А за това си има една голяма причина. А тя е следната: Чърчил настояваше да се отвори втори фронт на Балканите и войските на Англия и САЩ да преминат през Балканите, тоест през Гърция, България и да пресекат река Дунав, да преминат през Румъния и да атакуват германските войски в България и Румъния. Целта е да се спрат руснаците на тяхната граница и да не се позволи на руските войски да влязат в Европа. Този план на Чърчил би довел до стотици хиляди жертви на български войници и разрушение на България. Освен това, с тях щяха влезнат и гръцки войски, и турски войски. А България отново щеше да бъде окупирана, както навремето, когато съюзниците й, по време на Балканската война, след грешката на Фердинанд я окупираха. Освен това се нарушаваше и Божият план Русия да забие червеното знаме над Райхстага. А какво се случи по-нататък? В двора на брат Темелко имаше един извор. С помощта главно на руснака Владо Николов и на Весела Несторова, този извор бе каптиран. Беше направено едно четвъртито корито, което да събира изтичащата от него вода. Един ден Учителят пристига на извора, а там са Владо и Весела. Той се обръща към тях и им казва: "Време е. Днес ще отворим западния фронт." Владо и Весела Го поглеждат учудено. Не разбират нищо. Учителят се навежда, взима един инструмент и на това корито прави изход - отверстие, през което водата да изтича от коритото. След няколко дни - 5 юни 1944 година - по радиото се съобщава, че е открит западният фронт, съюзниците са дебаркирали с флотата си и са ударили в гръб германските войски. Започва освобождаването на Франция и Европа от германците. Чак тогава Владо-руснака и Весела Несторова разбират, че са присъствували на един исторически момент в разрешаване на съдбините на света от Учителя. Този случай Весела и Владо го разказваха години наред на всички. А е дошъл моментът, когато Учителят излиза на терасата и казва пред всички: "Ние решихме да пуснем руснаците и комунистите в България." Онези, които бяха долу на пейката, бяха свидетели на думите на Учителя. Те станаха също и свидетели, че тези думи се сбъднаха. В дома на брат Темелко братята бяха донесли едно радио и по него слушахме новините. Тогава всички радиоапарати бяха запечатани така, че стрелката трябваше да стои само на онази вълна, на която предаваше Радио София. Това бе цензура и имаше за цел, да не могат да се слушат новини по други радиостанции. Така веднъж Учителят отива да пуска радиото, за да чуе някаква новина. Точно по това време пред радиото е Крум Въжаров. Учителят му нарежда да включи радиото, за да чуят новините. Седят двамата пред радиото и какво да чуят? Разнася се новината, че руските войски са влезнали в България. Крум се обръща към Учителя и Го пита с поглед какво означава това? Учителят отговаря: "По-добре така стана, че влезнаха руснаците, отколкото турците." Значи ако беше открит вторият фронт на Балканите, тук в България щяха да влезнат турските войски и България щеше да бъде отново окупирана и завладяна от турците. Това бе целта на онези сили, които искаха да се открие втори фронт на Балканите, чийто представител бе Чърчил. Но Учителят промени нещата, защото Божият план трябваше да се изпълни. А той бе от ясен по-ясен! Руските войски са навлезли в България. Посрещнаха ги с хляб и сол и с цветя. Срещу тях не гръмна нито една пушка. Руските ешелони преминаваха през България. Руси Караиванов, който е железничар по професия, е дежурен на гара Ветрен. По това време спира един влак, пълен с руски войници. Войниците слизат на гарата, за да си налеят вода и да си купят някои неща, като мнозина от тях плъзват по съседните къщи. Влакът трябва да пренощува на гарата. Руси Караиванов отива и поканва един офицер да му гостува. Завежда го у дома си и му предоставя гостната стая. След като се нахранили, след като се разговорили за войната, накрая Руси Караиванов му дава една беседа от Учителя, преведена на руски, за да се занимава, докато заспи. Брат Руси е доволен, защото са се сбъднали думите на Учителя, че славянството е непобедимо и че Русия има мисия в света. Ето горе, в неговата стая, определена за гости сега почива руски офицер и чете беседа от Учителя на руски. Той взима и разгръща отново онзи вестник "Братство", от който той бе научил какъв ще бъде изходът на войната. Препрочита отново статията и плаче от радост. По едно време в стаята му нахлува руският офицер. Пита го: "Какво е това? Кой го е написал? Жив ли е този човек? Такова нещо аз никога не съм срещал и няма никъде написано по света. Аз съм професор по литература и обществени науки, познавам много неща, но такова нещо досега никога и никъде не съм срещал." Тогава Руси Караиванов му обяснява, че това са Беседи на Учителя и че Той живее в София на "Изгрева". Руският офицер пожелал още утре Руси Караиванов да го заведе в София и да го представи на Учителя. Руси Караиванов на следващия ден тръгва с него, качват се на влака, пристигат в София и го завежда на "Изгрева", въвежда го при Учителя. В момента, когато руският офицер вижда Учителя, пада на колене пред Него и извиква: "Отец мой и Бог мой!" И започва да целува краката и обувките на Учителя. Учителят го вдига и го повежда в стаята Си. След него влиза и Боян Боев. А Руси остава отвън. Цели два часа се води разговор между руския офицер и Учителя. Така руският национален дух изпрати своя представител, за да падне на колене пред нозете на Учителя. Руското войнство, неговият представител, паднаха на колене и благодариха пред Великия Учител, защото Той изрече и даде Божието решение за съдбините на света. Руският народ заплати с милиони жертви - над 20 милиона убити. Руското оръжие спечели войната, защото ги водеше Учителят в Невидимия свят, за да изпълнят Божието решение и да бъдат съвременният бич в ръцете на Бога. Достойно е да се отбележи, че този руски офицер, четейки страници от Словото на Учителя в село Ветрен, в дома на Руси Караиванов, по Дух разбра, че има среща с нещо Велико, което е дошло на света. А там на "Изгрева", когато зърна Учителя, за миг той Го позна и разбра, че се намира пред Бога и затова извика: "Отец мой! И Бог мой!" Ето, това е финалът на тази история, Когато съдбините на света се ръководеха от Всемировия Учител в малкото селце Мърчаево, в дома на брат Темелко Темелков. Тази епопея трябва да завършим с един от разказите на Методи Константинов. В онези дни в Мърчаево, Учителят го приема в стаята Си, изправя се величествено пред него и казва: "Аз си свърших Моята задача тук, на земята. Аз ще си замина. Но вас, духовете, ще ви заключа на земята. Но за да не се огранича, ще ви оставя ключовете - когато си завършите вашата работа тук, на земята, да си отворите сами и да дойдете при Мене." Методи със сълзи на очи Го напуска. Той е свидетел, че започва една нова епоха. Знае, че преди това трябва да завърши предишната епоха на времето, когато бе с Учителя. Учителят е вече на легло. Методи, заедно с Неделчо Попов и Асен Арнаудов, е при Учителя. Учителят отваря очи и им казва: "Какво е Бетховен, какво е Исус, какво е Дънов? Само Бог е Вечен и Безкраен." Учителят изрича тези думи и запява своята любима песен "АУМ". Тази песен беше последната, която Учителят изпя на физическия свят. В тази песен се намират скрижалите на Бога. Тази песен съединява Божията Троица в едно: "Божия Дух, Господния Дух и Христовия Дух чрез Словото на Бога, изречени като скрижали в тази една единствена дума: "АУМ". След заминаването на Учителя приключи една епоха. Тази епоха бе определена още в началото на века, когато Учителят започва своята дейност в България. Методи Константинов е при Учителя в Мърчаево. Учителят му чете 20 глава от Откровението на Йоана и му обяснява, че то съответствува на сегашните времена. След това му изважда едно малко подвързано тефтерче и му го показва, че то е писано преди четиридесет години - някъде около 1903 година. Учителят го разгръща и от избледнелите страници му прочита следните думи, които са написани в тефтерчето: "От север 1944 година ще дойдат руските войски. В България ще се смени строя." След това Учителят Му показва тефтерчето и страницата и Методи вижда, че там има някакви цифри и чертежи и с това разбира, че Втората световна война е астрологически и исторически определена. Методи пожелава Учителят да му прочете по-нататък и нещо от следващата страница. Но Той затваря тефтерчето и му казва: "Не, ти ще го видиш." Както Методи, така и ние бяхме свидетели на всичко това и го записахме, за да се знае, че това е било и е станало, когато Великият Учител бе на земята между българите! Ние бяхме на земята между българите в плът и кръв. Защото Великият Учител бе слязъл в плът и кръв между българите. Защото Великият Учител бе Светата Троица - в Дух, в Сила и в Живот - чрез Словото на Бога. В Него бе Божият Дух - Изяви се чрез Духа на Словото Му. В Него бе Господният Дух - прояви се като Сила на Словото Му. В Него бе Христовият Дух - претвори се като Живот на Словото Му. Ние бяхме при нозете на Великия Учител. Ние бяхме с отворени очи, отпушени уши и зрящи духове, и жадни души и се пояхме от Извора на Неговото Слово. Ние трябваше да засвидетелствуваме с живота си за пребиваването на Великия Учител и Неговата Школа. Ние затова дойдохме, затова живяхме и затова описахме част от това, което беше, за да се знае от вас, человеците на петата раса. А за человеците от шестата раса оставяме Словото на Великия Учител - Беинса Дуно. Това Слово е на Бога. Защото: То е Духът Божи й на Славата. То е Силата Господня на Виделината. То е Животът Христо в на Светлината! Амин! Опитностите на Мария Тодорова бяха записани между 1969 и 1975 година от д-р Вергилий Кръстев с право на печат.

"Болшевиките и Всемировият Учител" Учителят живееше на ул."Опълченска" 66, в дома на Петко Гумнеров. От другата страна на тази къща-близнак живееше баба Парашкева със своите деца. Един от синовете й се казваше Георги Димитров. В един от разговорите, Учителят бе казал, че този дух е представител на Третия интернационал, който идва в света да промени общества и народи. Ние живяхме през тези времена и бяхме свидетели на всичко, което Учителят каза за комунизма, което вие ще намерите в Неговите беседи. Всичко се изпълни до последната буква и точка. А дали на нас ни изнасяше или не, това нямаше значение от гледна точка на Онзи, който трябваше да изпълни Волята на Великият Учител. Така че съжителството в онази къща, на Третия интернационал, от лявата страна на сградата, с Учителя, от дясната страна на сградата, не беше случайно, а нещо повече от символика. И това го проверихме, че е така. Учителят беше заточен от цар Фердинанд във Варна през 1917 година, заради това, че беше казал, че Германия ще изгуби войната, ако не се вземат навреме мерки и не се излезе от войната. Тези съвети на Учителя към цар Фердинанд са известни. Той не ги изпълни и за това българският народ плати жестоко. Освен това бе нарушен онзи Божествен план, според който Великият Учител трябваше да дойде на земята в освободена и обединена България. Балканската война трябваше да обедини всички български земи и българите в една държава и по този начин да се създадат условия на Великия Учител да развие своята дейност и да изпълни Волята на Бога, за което бе слязъл на земята. Но от преизподнята излязоха сили, които противодействуваха на Божия план. И се намериха служители на тези сили, които да противодействуват. Едни бяха вън от България, други бяха вътре в България. Всички се стремяха да ограничат условията, при които трябваше да работи Великият Учител. Това веднъж се извърши на Берлинския конгрес, където България бе окастрена. А Учителят дойде да работи между този народ в границите, определени от Сан-Стефанския договор. Онези сили се прехвърлиха и в България и попречиха този народ да се обедини. През Балканската война не послушаха съветите на Учителя. След това дойде Междусъюзническата война, България бе окастрена и загуби всичко. По- късно дойде Европейската война и отново не бяха изпълнени съветите на Учителя. Злото работеше като разрушителна сила чрез управляващите по онова време в този народ. Учителят беше заточен във Варна от Фердинанд. Намираше се в хотел "Лондон", на последния етаж. Ежедневно го посещаваха приятели. Една млада сестра, казваше се Елена Казанлъклиева, беше поела грижата да Му почиства стаята и да се грижи за бита Му. Тя бе виждала, че в поведението на Учителя има нещо необикновено и нещо тайнствено. Затова решила да Го наблюдава скришом, за да види какво прави Той през свободното Си време. Една вечер Учителят излязъл пред хотела, застанал по средата на двора, вдигнал глава и се загледал към Небето. Била тиха, лятна, звездна вечер. Небето било чисто, а звездите блещукали, като че ли са запалени свещи и някой ги е закачил на този небесен олтар. Елена Казанлъклиева решила да провери какво прави Учителят на двора в тази звездна нощ и тайно Го наблюдавала през открехнатата външна врата на хотела. Учителят стоял на двора с вдигната нагоре глава и разглеждал звездното Небе. Бил обърнат с гръб към онази врата, зад която се скривала Елена Казанлъклиева. Както е бил с гръб към нея, по едно време тя чува гласът Му: "Еленке, ела тук при Мене!" Тя се стресва, след това се уплашва, че Учителят е открил по някакъв Негов начин, че тя Го наблюдава скришно. Тя стои и се чуди какво да прави. Изпитва срам от своята постъпка, че е следила без разрешение Учителя, че е следила личния Му живот. Отново чува гласа на Учителя, който я приканва да отиде при Него. Няма как, престрашава се, прекрачва през прага на вратата, полека-полека застава пред Него и виновно навежда глава. Учителят се обръща към нея и казва: "Еленке, извиках те, за да ти съобщя нещо. Сега внимавай какво ще кажа. Вдигни главата си и ме гледай." Елена си вдига главата и поглежда Учителя. Учителят стои пред нея, главата Му е вдигната нагоре, а очите Му са отправени към звездите. Той леко вдига ръцете Си до височината на гърдите Си с длани, вдигнати към Небето. След малко се чуват думите Му: "Реших да пусна болшевиките на земята!" Учителят сваля ръце след малко, сваля поглед от Небето, обръща се към Елена и казва: "А сега е време да се приберем и да оставим Силите Господни да изпълнят Волята на Великия Учител и на Бога." Прибират се в хотела. След някое време научаваме от вестниците, че след като в Русия е извършена февруарската революция, на 24 октомври 1917 година, чрез въстание, болшевиките са дошли на власт. Елена това го беше казала на първите приятели. А по-късно го разказваше при някои специални разговори и на нас. На събора през 1919 година в Търново, Учителят каза: "Онези велики народи, които сега разрешават важни въпроси, ако не се подчинят на Божията Воля, ще станат по-малки от българския народ - ще бъдат наказани. Онези, които паднат морално, ще изостанат с хиляди години. Всичко, което става сега, става по Божия план. Болшевиците вършат онова, което е предсказано. Ни повече, ни по-малко." ("Беседи - обяснения и упътвания", Търново, 1919 год., стр. 111-112) През тази година Учителят говори много за болшевизма. От една страна Той каза, че това са бирници на Бога, които са дошли да направят корекция в живота на богатите хора, които не се плащали от 2 000 години своя десятък на Бога. От друга страна Той каза, че болшевизмът, това е камшикът на Бога в Христовата ръка. Така че болшевизмът беше дошъл и имаше своето място в новата история на човечеството. Той дойде да свърши една работа. Той дойде, за да възпре онези, които воюваха срещу Учителя и които отнеха условията на Великия Учител, дошъл на земята и при българите. Тогава болшевизмът и онези от Запад се хванаха гуша за гуша. Тази борба продължи няколко десетилетия - точно толкова, колкото трая Школата - двадесет и две години. Още тогава Учителят бе казал : "Вие искате Аз да сляза от тази катедра и да не проповядвам Божието Слово. В момента, когато Аз сляза, в България ще дойдат болшевиките." Точно така и стана. Учителят пусна руснаците в България, когато бе в Мърчаево и комунистите дойдоха на власт. Започна една нова епоха. Словото на Бога бе дадено чрез Великия Учител и Школата бе закрита. Кой помогна за това? Това бе Божественият план и този Божествен план бе свален от Великия Учител в онази звездна нощ, в двора на хотел "Лондон", във Варна, когато, в присъствието на представител на човешкия род, бе изрекъл решението на Бога: "Реших да пусна болшевиките на земята." Ето такава е истината. А вие може да проучите повече за тези неща в Словото на Учителя. А ще го проверите чрез историята на човечеството!

"Из разговорите на Учителя на Седемте рилски езера през месец юни 1942 година" "Тук идвам, защото Бог е идвал. Неговите стъпки са стъпвали тук. Нашето пребиваване на Рила се сравнява с историята на цялото човечество: излизането му от Рая, влизането му в гъстата материя и връщането му в Рая. Когато се покае човек, ще влезе в Райския живот. Идвам тук, защото Бог е стъпвал с краката Си по тези светли места. Вие мислите, че като свърши войната, ще дойде Царството Божие на земята. Никакво Царство Божие. Иде огън на земята! Идват страдания! Големи страдания идват на земята. Голям огън иде. Сега идват на земята Светлите. Техен вожд е Христос. Светлите идват с оръжие в ръка. Едно време те бяха слаби, а сега са въоръжени и са силни. Човекът на Любовта сега ще бъде силен и като го види човекът на злото, ще бяга. Земята ще бъде очистена от лошите хора. Лошите хора ще напуснат земята и ще идат към центъра на земята на изправление. Две хиляди километра има земна кора, после идва две хиляди километра празно пространство. След това идва едно вътрешно кълбо с радиус две хиляди километра. На това кълбо отгоре живеят хора, които се осветяват с магнетизъм. Там ще бъдат изпратени лошите хора за изправление. Първият помощник на Христа сега е Архангел Михаил, който е активен. И ангелите се сменят на дежурства, което трае няколко века." Забележка : виж на стр. 61, 62 от "Добри и лоши условия" важно предсказание за човечеството. От 1878 година, дежурството е поел Архангел Михаил, а преди това триста години бе Архангел Гавраил". "Във времето на пророк Данаил дежурен беше Архангел Михаил. Сега е второто пришествие, сега е краят на века. Всички тия неща, които са казани в 24 глава от Матея и в 12 глава от пророк Данаила, се отнасят за сегашните времена. Тия дни на страдания, ако не се съкратят, нито една плът не би се спасила. Но заради избраните, тия дни ще се съкратят. Ще дойдат граждански войни. Те ще бъдат ужасни. Ние не ги желаем. Ще се събуди голяма омраза между двете класи. Масите ще се повдигнат, ще станат големи кръвопролития. В много държави ще има гражданска война. Тогава и самата природа ще се възмути и ще дойдат големи земетресения. Където е било сухо, ще стане вода. И където е било вода ще стане сухо. Тези, които ще се спасят, ще влязат в Царството Божие, дето ще бъде небивала красота. Бъдете будни вие, защото нито косъм няма да падне от главата на праведния. Всички ще минат през изпитания. Будни бъдете, защото които издържат на всички изкушения и изпитания, те ще влязат в Царството Божие. В най-големите страдания, човек да има мир, вяра и любов, да не се обезкуражава. В 12 глава на пророк Данаила се говори за второто идване на Архангел Михаил. Ще дойдат най-големите страдания, каквито човечеството не помни. Архангел Михаил, понеже има слънчево влияние, културата, която идва ще бъде слънчева. Тогава човекът на Любовта ще бъде силен, ще може да стъпи с крака си на главата на лошия човек и ще му каже: "Ще ходиш ли по пътя на Господа или не?" Това е символично казано. Това се разбира, че лошият човек ще бъде парализиран от силата на човека на Любовта, който ще има силни вибрации. Сега борбите на земята са отражение на войната, която се води в Невидимия свят, между Бялата и Черната ложа. Бялата ложа ще победи. Тъмните духове ще бъдат вързани и ще бъдат изпратени в бездната. Сега преживяваме най-важната епоха в историята на човечеството. Радвайте се, че живеете в най-важната епоха. Преди Архангел Михаил да вземе дежурството, е владеел Архангел Гавраил. А Архангел Михаил е колективно същество, от цяла армия ангели, които са грамадни. Човек има четири вида кръв, от която ще излязат четири групи ангели. Три вида ангели са минали. На земята има четири вида хора, които за в бъдеще ще станат четири вида ангели. Тогава ще се отворят вратите на животните да станат хора. Небето си има план. Който влезе в новия живот - това е възкресение. Тези, които ще се превърнат от гъсеници на пеперуди - това е първото възкресение. От живота към Любовта, от Любовта към Бога и от Бога към света - да се помага, да се работи. Ако не искате да страдате, можете да останете в радостта, но ще носите само това, което си придобил до тогаз. Нови неща обаче няма да се придобиват. При скръбта ти придобиваш условия за нови придобивки. Аз мога да стана художник, поет, музикант моментално, но трябва да сляза в областта на съответното изкуство. Само с Любовта може да се влезе в тия области. Любовта може да те направи всякакъв. Вие трябва да знаете, че има една Промисъл. Провидението може да се нарече още "Око на Любовта". То бди над всяко същество и върху най-дребните и урежда живота им. Това е "Окото на Любовта". Бъдете уверени, че има Провидение и затова трябва да имате мир и да бъдете доволни от всички. Никой не може да придобие Любовта, докато за него природата не оживее. Тогава ти ще бъдеш способен да станеш носител на Великата Божия Любов. Когато почувствуваш вътрешния живот на природата, тогава ти ще бъдеш достоен и способен да бъдеш носител на Любовта. Докато природата не оживее във вас, не можете да развиете Любовта. "(Виж "Учителят говори " - статията за природата). "Благодаря Ти Господи, за Любовта, Която си изпратил на света. Благодаря Ти Господи, за Мъдростта, Която си изпратил на света. Благодаря Ти Господи за Истината, Която си изпратил на света, за да ни доведеш в Твоя дом на блаженство." Това е Великият план на Бога, това е краят на Еволюцията. Тази формула показва какъв е Великият план на Бога. Очаква ни нещо велико. За всеки един от нас са отпуснати големи богатства. Тези богатства не ви се поверяват, защото сте още малки. Когато пораснете, ще ви се дадат тия богатства. Тия богатства са в сигурни ръце, в ръцете на вашия наставник. Никога не съжалявайте, че сте обичали и никога не съжалявайте, че сте били обичани. Един човек те обича и след четири-пет години не те обича, после пак те обича, после пак не те обича и така нататък. В онзи, който те обича, в него е влязло едно напреднало същество, което те обича чрез този човек. Но това напреднало същество си има работа и те напусне, но после пак идва. Не туряй мисълта, че този човек не те обича. Онова същество, което те обича, то пак ще дойде, за да те обича. Ако те обича един обикновен човек, ти ще станеш обикновен човек. Ако те обича един напреднал, ти ще станеш талантлив. Ако те обича още по-напреднал, ти ще станеш гениален. Когато ти приемеш Любовта, няма да бъдеш сляп, глух, ням, болен, глупав. Най-красивото същество в света - това е Бог. Всичко това, което имате: дарби, способности и прочие, дължите на тия, които ви обичат. Аз съм дошъл на Рила за една важна работа. Тази важна работа, за която съм дошъл, вие не я знаете и няма да ви я кажа. Нека разумните да ви говорят. Да ви говорят плодовете на тази работа. В този момент в България има много посветени. Такива има и в другите държави. Те заедно работят, по един план и ръководят человечеството. Те образуват една голяма мрежа и работят за повдигането на човечеството." Това бе една от последните екскурзии на Учителя на Седемте езера на Рила през 1942 година.

"Политически събития" През времето на Втората световна война на "Изгрева" бяхме смутени и напрегнати. Бяхме се сгушили около Учителя като пилци около квачка, за да ни закриля под крилете Си. Учителят имаше много работа през този период. Към текущите въпроси на Школата, които Сам движеше, прибавяха се и политическите събития за развоя на войната. Приятелите Го разпитваха, но Той мълчеше. Веднъж Го запитаха: "Учителю, как ще свърши войната?" "Аз зная как ще свърши войната и тя ще свърши така, както Бог е решил. Но ако кажа това сега, около вас има духове-шпиони, които чакат да чуят какво ще кажа, веднага ще отхвърчат за броени секунди и не само ще разкажат на сражаващите се страни, но ще раздухат още повече войната и ще се ожесточат и ще избият още повече хора. Защото едните ще се бият, понеже са обречени, а другите още повече ще се бият, понеже ще са бъдещи победители." Ето това беше едно мнение на Учителя, което не търпи възражение. А трябва да добавя, че по онези времена Учителят лично беше съобщил пред няколко братя офицери с висш чин - полковници, които бяха командири на полкове - как ще завърши войната. Но онези бяха бойни офицери, знаеха какво значи военна тайна, знаеха какво значи и Божия тайна. Опазиха я, но после след войната, разказваха, дори привеждаха и доказателства за това, какво е казал Учителят и какво е станало след това. Но тогава, ако се съобщеше такова нещо, щяха да пострадат офицерите, а властта щеше да се нахвърли срещу Учителя и Братството. Когато ставаше въпрос за Германия, Учителят каза още през 1942 година: "Те сега ще разберат, че по пътя на насилието нищо не се постига." А по това време всички мислеха, че Германия ще спечели войната, защото тя бе в апогея си, а армиите й бяха пред Москва. За цар Борис III каза така пред мен с голямо възмущение: "Този некадърен цар..." Учителят не обичаше Кобургите, от които произтичаха цар Фердинанд и синът му цар Борис III. За тях бе говорил много пъти, че имат тежка европейска карма. И точно те дойдоха, та станаха царе на България, и точно в този определен исторически етап, богато дойде Учителят между българите. Та тяхната тежка европейска карма трябваше да се разреши тук, в София, и с това да се пречи на Школата на Учителя. Това са много неприятни паралели и сравнения. Но са особено поучителни, за да ви се отворят очите за съдбата на България! Когато България обяви война на САЩ, тогава приятелите запитаха какво ще стане сега, а Той отговори: "Отишъл комарът да се бори срещу слона." За Учителя беше много глупаво човек да се бори със силния на деня, защото може да го смаже голямата силова вълна. Ще си загуби времето, заради което се е родил. Цар Борис почина на 28 август 1943 год. По този повод Учителят каза: "Когато една царица се отдалечи от кошера си на пчелина - или царицата загива, или кошерът. Цар Борис тръгна за Невидимия свят по пътя на Любовта. Желая ви и вие да тръгнете така. Това беше най-демократичният цар в света." Това бяха думи, изречени по време, когато всички се вълнувахме от едно историческо събитие - цар Борис беше отишъл в Берлин на среща с Хитлер, върна се и след няколко дни умря. Носеха се слухове, че бил отровен от Хитлер, понеже се противопоставил на изпращането на българска войска на източния фронт, за да се бие срещу Русия, която ни освободи от турско робство. Изявлението на Учителя, че една царица, когато се отдалечи от кошера, то или тя умира, или кошерът, разкриваше цялата загадка по смъртта на Борис и за нас беше ясно, че той е бил убит. Другото, което ни интересуваше, бе съдбата на цар Борис - ще отговаря ли той пред българския народ, защото през негово време много злини се бяха изсипали върху българите, а и се гонеше Учението и Школата. Учителят бе казал: "Цар Борис бе извикан горе, за да даде отчет пред Бога." А че тръгнал по пътя на Любовта - това го беше казал Учителят: този въпрос се разрешаваше по друг начин от Небето. А че бил най-демократичният цер на света - за него ние имахме друго мнение, защото при него ни гонеха, като Школа и като Учение. Но Учителят сравняваше неговата политика с тази на другите царе и спрямо тях той е най-демократичният цар в света. За нас нещата стояха по-иначе, защото ние не можехме да сравняваме. По времето на общонародния траур, ние четиридесет дни не играхме Паневритмия на "Изгрева". В Мърчаево Учителят каза: "В бъдеще комунистите ще се коригират по отношение на Бялото Братство." За кое бъдеще се отнасяше, не ни се каза. Досега минаха тридесет години и не се коригираха, а проведоха много гонения срещу нас. Видяха в Учението голям съперник по отношение на някой идеи, като смятаха, че това са техни идеи, а тези идеи бяха общочовешки и Божествени. Видяха, че самият живот от една страна, а от друга страна - идеите на Учението на Учителя ще привлекат хората към Него и затова се бояха от нас. И затова ни преследваха, ограничаваха, съдиха ни и изгориха книгите на Учителя. Учителят каза по този повод така: "В бъдеще комунистите ще минат надясно, а капиталистите ще минат наляво и ще се срещнат по средата." До сега тридесет години се променяха много неща, но ние едва ли ще дочакаме, вероятно в следващите тридесет години други от вас ще дочакат това, което каза Учителя. Не може да не Му се сбъднат думите. Неговите думи, Словото Му е закон за онези Висши Сили, които управляват по невидим начин човечеството. В Мърчаево, в дома на брат Темелко, бяхме се събрали при Учителя, а това беше един-два месеца след 9 септември 1944 година. След като дойдоха комунистите на власт, те се насочиха към своите врагове, но сметнаха, че и ние сме техни врагове и започнаха гонение срещу нас още в самото начало. Един от поводите бе поведението на Любомир Лулчев, неговото германофилство и цялата му дейност като съветник на цар Борис III, дейност, изобличена от Учителя в салона на "Изгрева" пред всички. Но всички комунисти бяха приели, че Лулчев е оръдие на Учителя и погнаха Братството. А това че Лулчев беше оръдие, това беше вярно, но той беше оръдие на другата - Черната ложа, за което Учителят ме беше предупредил лично, че той, Лулчев, работи с черните сили и да се пазя от него, да стоя настрана от него. Та по време на клас, на тази историческа беседа, през цялото време Лулчев стоя прав и не седна на стола си. А Учителят го изобличи пред всички в класа. Накрая завърши така: "Онова, което казах да се предаде на царя, не се предаде! А онова, което казах да не му се предава, то му се предаде. И затова ще се отговаря пред Бога." Всички бяхме изтръпнали и уплашени. По-късно Лулчев беше арестуван, съден и разстрелян от комунистите като съветник на царя. Заради неговото германофилство след това комунистите ни упрекнаха, че сме били фашисти и много гонения ни се стовариха върху главите заради дейността на Лулчев, която Учителят изобличи пред всички. Аз съм свидетел на тези гонения до сега. Чудя се как издържахме. Чудя се как още сме живи. В един разговор Учителят ми каза така: "Когато комунистите трябваше да дойдат на земята и в България, те дадоха обещание пред Невидимия свят и пред Небето да не закачат Бялото Братство. Но те не удържаха на обещанието си. И затова ще отговарят пред Бога." Учителят замълча. Погледнах Го и в погледа Му успях да прочета, че Божият път е един и че всички пътеки водят към него. След толкова години, вече станаха тридесет години оттогава, виждам как българите вървят по най-кривите и едва забележими пътеки. Но накрая и тази изкривена, залутана и загубена българска пътека ще отиде при широкия път. Жалко за загубеното време, жалко за многото поколения, които ще се отклонят и ще загубят благоприятните си условия при слизането си и при раждането си при българите на земята. Защото ще изпуснат мисията, ще се отклонят от мисията, заради която са дошли през времето на Учителя. А да се роди човек в България е много трудно. Има много кандидати на Невидимия свят, но малцина са избраните, допуснати да слязат долу и да се родят чрез българите. Режимът се беше сменил и комунистите заздравяваха властта си. Учителят се беше върнал от Мърчаево и беше дошъл да се изкъпе в банята в малкия ни дом на ул. "Симеоновско шосе" 14. На "Изгрева" бяха преградили нещо като баня, но тя беше много мизерна. А нашата се палеше с огън, затопляше се казанче с вода, имаше душ за топла и студена вода. Бяхме приготвили едно помещение три на три метра за баня. След като се изкъпа, Учителят дойде при нас, почерпихме Го с чай и курабии. Разговорът се въртеше около тези бурни години, пълни с неизвестност, след като бяха дошли комунистите на власт. Учителят ме погледна и каза: "Те, комунистите, не знаят да управляват. Те и да искат, не могат да управляват, защото нямат знание. Досега 8 000 години те са чакали в Невидимия свят да бъдат пуснати на земята. Ние ги пуснахме, но те нямат знание. Трябва да мине много дълго време, докато се научат." Това което ни каза, ни смая, защото през този период Учителят се беше облякъл в мълчание. А защо ли? Защото имаше случаи, когато приятели идваха при Учителя и Го поздравяваха с вдигната дясна ръка, свита в юмрук. Това беше емблемата на комунистите. Тогава и те, като поздравяваха Учителя така, показваха, че одобряват новата промяна, като мислеха, че комунистите са техни братовчеди по идеи. Учителят седеше, гледаше и нищо не казваше. По-късно разбрахме това мълчание. А ние си имахме поздрав с вдигната дясна ръка до нивото на дясното ухо с длан напред, като казвахме част от формулите на Пентаграма, защото човек е жив Пентаграм. А тия приятели идваха и вдигаха дясна ръка в юмрук за поздрав. Да се чудиш ли, да се маеш ли, или да плачеш. А Учителят мълчи. Какво невежество и каква простотия. Или с една дума: кой какъвто си беше, такъв си и остана. Вари го, печи го, в Школа го слагай , учи го, но накрая той си показва това, което е в него, защото в себе си носи същината на своето си предназначение. И след това ние наблюдавахме всички онези приятели, които бяха с леви и комунистически идеи, как времето ги накара да се определят. Едни станаха действуващи комунисти, други се отказаха, трети се прикриваха, четвърти ни предаваха, пети ни съчувствуваха и така нататък. А ние трябваше да мълчим и да понасяме всичко това. Трябваше да измине време, докато комунистите се научат да управляват. Изминаха тридесет години и още не са се научили. А кога ще се научат, това само Учителят може да каже. Но знам това, че Той каза: "В бъдеще комунистите ще се коригират." Аз може да не го дочакам, но едно следващо поколение ще го завари и ще се убеди в думите на Учителя. А как ще се коригират, никой не знае! Само Бог знае. През 1930 година бяхме с една група приятели на южната част на Второто езеро и Учителят каза: "Тук някъде трябва да има извор." Цялата група се разпръсна да търси и после някой извика, че го е намерил. Започна се оформянето на извора, който течеше под една голяма скала. Оформи се улей и корито, направи се преградна стена, донесоха се камъни и така се създаде чешмата "Ръцете, които дават". Един брат изчука ръце на човек като улей, през който изтичаше водата. Отпред приятелите донесоха и поставиха големи камъни от бял мрамор от много далече. Учителят следеше, наблюдаваше и даваше съвети при строежа на чешмата. Нареди да се сложи един голям камък отпред и каза: "Това е царят". После донесоха по-малък камък до него и за него рече: "Това е царицата". Сложиха един още по-малък и за него рече: "Това е престолонаследникът". Ние смятахме, че Учителят поставяйки камъните, говори символично и се чудехме какво ли означава това. Но когато се върнахме в София, измина не много време и чухме, че царят си довел царица и ще се жени. Дотогава никой не бе споменавал дали ще се ожени царят или не и коя ще бъде царицата. Така че ние присъствувахме на едно историческо събитие горе на езерата, когато то трябваше да се реши, да му се даде насока и път. Учителят понякога пред нас по този начин определяше насоката на бъдещи събития, чрез някаква физическа дейност. Тя се проектираше под форма на градеж, вграждаше се в земята като символ в току що направена форма, излязла от ръцете на братята, които работеха и изграждаха нещо. Така че някое събитие трябваше да се проектира от Небето към земята и трябваше да мине през хората, за да се реализира, като предварително се вграждаше в онова, което ние съграждахме с ръцете си в присъствието на Учителя. А ние бяхме свидетели на много такива случаи. И ако се съберат тези случаи и се подредят последователно, мнозина от вас ще получат истинското знание за това, Кой управляваше съдбините на света по времето, когато бе отворена Школата на Бялото Братство! Това бе Великият Учител! През месец юни 1942 година, една група с Учителя отидохме на Рила. Първите три дни Учителят престоя в палатката Си, беше замислен, затворен в себе Си и не говореше. През следващите дни Той се разхождаше и ни говореше. Един ден падна голям град - колкото орехи. Изпокъса платнищата и изпочупи всичко, което носехме като чинии, чаши, които не бяхме прибрали. Ние едва се укрихме, за да не ни пребие градушката. Едвам се спасихме. Преживяхме голям страх. През цялото това време Учителят беше строг, но нищо не каза за градушката. Прибрахме се в София и следващата година, когато започнаха бомбардировките върху София, Учителят се обърна към нас и каза: "Онзи град, лани, онзи град миналата година на Рила показваше идването на бомбардировките." Ние си припомнихме всичко - и екскурзията с Учителя, и градушката. Извадихме тогава, разчетохме и разпратихме на приятелите част от едно изказване на Учителя за съдбините на света, което не бе по-късно пуснато за печат и отпечатано, поради политическите събития след 9 септември 1944 година. А Учителят държа и каза това Слово на следващия ден след градушката. Вие не можете да разгадаете символиката в думите на това изказване, ако не знаете за падналата градушка като орехи и за последвалата бомбардировка върху София от английските и американски самолети. Та ние наблюдавахме и разрушенията на града от бомбите, и жертвите, които даваше българският народ и се питахме какви ли са тези съотношения, които съществуват между природните явления и човешките действия, понякога вземащи размери на опустошителни разрушения. Ето аз давам само няколко откъса, за да сравните и да проумеете какво значи съответствие и взаимоотношение между природни явления и човешки действия, между символика и политически събития, между съдбините на света и съдбата на света, която започваше от Дома Господен. А Домът Господен се намираше в България, Дом Господен бе "Изгревът", където се намираше Школата на Всемирното Велико Бяло Братство и където Учител бе Всемировият Учител Беинса Дуно.

"Последни разговори и откровения с Учителя" В моя бележник има записан и няколко разговора с Учителя от моите посещения при Него в Мърчаево . Ще ги приведа за ваше знание . "Понеже България сега е в златния си век, затова е подпомогната от горе - има кредит. 90% от условията и са благоприятни да излезе от войната ненаказана". По това време България беше обявила война на Англия и САЩ ,без да има фронт с тях, след което последваха англо-американските бомбардировки над София. Това беше акт на възмездие срещу България . "Доскоро България се намираше в крайно тежко утеснено положение. Регентството настояваше да обяви обща мобилизация и да се насочи към Русия. Повикват Багрянов. Той отговаря на Бекерле, че българската войска е нужна да възпре турците. Невидимият свят се намеси в този момент и помогна на България да излезе от това положение. Невидимият свят не разрешава сега на България да воюва и ако воюва, ще бъде фатално за нея." Ние преживяхме всички тези събития много драматично. Десетилетия пред и това Учителят бе казал, че България не трябва да вдига оръжие срещу Русия, понеже Русия освободи България от турско робство. През време на Европейската война през 1916 година, на добруджанския фронт Първа конна дивизия воюва срещу Русия, предвождана от генерал Колев и посече сума руснаци. Учителят бе крайно недоволен от този акт на българите. Затова Той бе категоричен - да не се воюва срещу Русия. По това време Той възложи на Багрянов няколко задачи чрез наши приятели, които се занимаваха с политика. Багрянов бе решил да изпълни всичко, което Учителят каже. Първо: при подходящ момент да сключи мир с Англия и Америка; второ: да уреди въпроса с шумкарите - да няма шумкари, а това бяха комунистите, които бяха излезли в планините за борба срещу правителството, обществото ги наричаше шумкари, а те се наричаха партизани; трето: Да се въведе Паневритмията в българските училища. От всички тези неща, които бяха предадени на Багрянов, нищо не се изпълни! А защо ли? За това си има причини. До този момент никой от българите, които се занимаваха с политика, не изпълниха съветите и указанията на Учителя. Като се започне с цар Фердинанд, цар Борис и всички политици около тях. На една беседа Учителят каза: "Колкото първите човеци послушаха Бога, толкова и сегашните хора ще послушат и изпълнят моите думи. Мога да им се наложа, но това е насилие, а насилието не разрешава въпросите. За да приеме Словото, човек трябва коренно да се измени. Защо Бог допусна греха? За да прекара човека през страдания, дa отнеме каменното му сърце и да го замести с ново. Тогава всички, от малък до голям, ще познаят Бога, ще чуят Неговия Глас." ("Начало на мъдростта" ,общ окултен клас, год. 11, том III, беседа "Любов, почит и обич", държана на 1 юни 1932 год., стр. 220). Цитирам тези думи, за да се знае какво бе отношението на българите към Учителя. Учителят ми каза: "Досега имаше борба между Бялата и Черната ложа. Сега вече Бялата ложа приспа Черната и затова няма да идват внушения от Черната ложа между хората." Следващите събития показаха, че онези, които бяха приспани, бяха събудени и направиха поразиите в България. "Вторият фронт ще затрудни Германия. България, Холандия и други страни ще се освободят. България ще използува момента, за да сключи мир с Англия и Америка и да затвърди отношенията си с Русия. Русия ще бъде уморена от войната и няма да иска в България комунистически строй. В България ще се засили кооперативното дело. Това ще бъде промяната. Хитлер ще падне в Германия и тогава ще се сключи мир." В едно от тефтерчетата на Савка Керемидчиева, което ми бе оставено, аз прочетох следното записано от нея при разговор с Учителя: "Божият план е, руските войски да дойдат до Дунава и да не преминават в България." Но тези събития бяха променени лично от Учителя, защото никой не прояви послушание и никой нищо не изпълни от това, което Той каза. Ако го бяха изпълнили, нещата по друг начин щяха да се развият. Тогава, в Мърчаево, една сутрин Учителят излезе на балкона, след като за три дни се беше затворил в стаята и никого не приемаше, и с най- строг тон заяви следното пред присъствуващите: "Ние решихме да пуснем руснаците и комунистите в България." Всемировият Учител промени историческите събития в България и в Европа, поради своеволието на всички политици, които не послушаха съветите Му и правеха точно обратното. Тук трябва да добавим, че единствените, които проявяваха послушанието към Учителя, това бяха братята офицери. Те бяха свикнали на военни заповеди, бяха свикнали да изпълняват нарежданията на своите висши началници. Те възприемаха Учителя като едно висше същество и изпълниха това, което Той им каза. Така те успяха да спасят хиляди български войници, както и да спася т собствени я с и живот и този н а техните семейства при новата комунистическа власт . От тях никой н е пострада , дори получих а награди и орден и за военните им подвизи през врем е на войната , в която те участвуваха , когато Българи я обяви войн а н а Германия и тръгна да воюва срещу нея по заповед на комунистическата власт . "Индия, Канада, Австралия ще се освободят след войната. В Азия Русия ще бъде ангажирана с война в самата Азия." Наистина , Индия , Канада и Австрали я получих а независимост след войната . А Руси я бе заангажиран а с войната в Корея през 1951-1952 година , по-късно - във Виетнам, а след това - в Афганистан : бележка на редактора) . Вероятно тя щ е с е ангажира и на друг и места . Разговор с Учител я в село Мърчаево , 17 юли 1944 година , понеделник "Когато хората на земята се обичат, отварят се вратите на Ада и душите се освобождават. Когато те обича един човек, той е едно езеро - в него ти се окъпваш и ще се очистиш в живота. Всеки на свой ред ще влезе в това езеро да се изкъпе." "Ангелите работят по Любов, те сами се досещат каква е Волята на Бога и я изпълняват веднага. Ангелската държава управлява човечеството. Това, което ангелите направят за една секунда, то човечеството го прави за 8 000 години. Когато ангелите пеят, дърветата цъфтят и плодовете зреят. Любовта, която човек изявява и ангелите не я знаят. Ангелите добиват понятие за нея до известна степен по отражение на Любовта, която човек изявява в причинния свят. Човек изявява Любовта по начин, който и ангелите не знаят. Човек има мисия, както никое същество няма. Във всяко същество Бог е вложил нещо от Себе Си и затова всяко същество е велико." "Астралният свят ще стане физически тоест твърд, а умственият свят ще стане астрален." "Мъжкият и женски пол в Невидимия свят не се менят, а на земята се сменяват. Важни са следните възрасти в човешкия живот: 12, 24, 36, 48 и 60 години. На тая възраст стават промени." "В Америка се строи физическият тип на шестата раса, а в славянството - духовният тип на шестата раса. За в бъдеще Америка и Русия ще се съединят в едно. Тях ги делят само седем километра на север." "Краските в материалния свят са слаби, а в умственото поле са силни. Ако си отпаднал и искаш да добиеш сигурност, потопи се в едно поле от червен цвят, но да го видиш, като че е реално пред теб. Ако имаш отпаднала нервна система, потопи се в жълтия цвят. Ако имаш отпаднало самочувствие и кураж, тогава потопи се в оранжевия цвят. Ако си развълнуван и нямаш мир, потопи се в синия цвят." Тези съвети се отнасят за работата на ученика с книжката: "Завета на цветните лъчи на светлината". За да се работи с нея, трябва да се проучат правилата, съветите и методите, които е дал Учителят. "При новораждането на човека има две стъпки: първата е слизането на Святия Дух. Втората стъпка е единението с Христа и слизането на Христа в човека." Това е откровени е на Учителя , Той го е дал и в свои беседи. Ние не знаем , че Духът слез е върху Учителя на 7 март 1897 година - тогава Той стан а Учител . През 1912 година, в Търново , върху Него слез е Христовият Дух - тогава Той стан а Миро в Учител . И оттогава То й започна да държи първите беседи на приятелите от първото поколение . Това, което каза пред мен, бе една заключителна фаза от Неговата дейност на земята. "В бъдеще хората ще се раждат само чрез самовъплътяване. В шестата раса няма да има гробища. Като си заминава човек, ще се дематериализира. Някой казва: Защо Бог е измислил смъртта? Бог не иска човек да умира, но човек измислил смъртта чрез грехопадението. Затова има един стих, който казва: Бог не благоволи в смъртта на човека." За идването на шестата раса, това ще намерите в Словото на Учителя и всеки сам ще си проучи въпроса. А грехопадението на човека започва със слизането на човека на земята и обличането му в човешка плът. По този въпрос ще намерите осветление в Словото на Учителя. В последните дни в Мърчаево, на разговор с Учителя е д-р Методи Константинов. На Методи Учителят показва едно тефтерче, в което Той си е вписвал Свои откровения. Учителят държи тефтерчето и показва на Методи, че още през 1902 година там е отбелязано за войната, която ще дойде през 1939-1940 и до 1945 година. Методи ахва и иска Учителят да обърне другата страница на тефтерчето, за да може да разбере какви събития ще последват след войната. Но Учителят затваря тефтерчето и му казва: "Това ще провериш ти самият." Брат Методи непрекъснато търсеше това тефтерче. Затова аз искам да разкажа една трагична развръзка с тефтерчетата на Учителя в Мърчаево. А тя е следната: отворете очи и наострете уши. В Мърчаево Учителят е в своята стая и работи. По едно време излиза от стаята, отива на верандата и търси някой от братята или сестрите, за да му предаде нещо. В ръцете Си държи опакован пакет. В този момент, за най- голяма изненада, в дома на брат Темелко няма жива душа. Всички братя и сестри са се разпилели насам и натам по своя работа - кой където види. Дори и онези сестри, като Теофана Савова, Мария Савова и други, които непрекъснато висяха пред вратата на Учителя по всяко време, в този момент бяха отишли някъде по своя работа. В този момент около Учителя няма никой. Той се провиква: "Има ли някой тук?" Но няма никой. Оглежда стаите - няма никой. Тогава слиза по стъпалата, носейки пакета и отива в мазето, което представляваше приземният етаж на къщата. Там намира сестра Йорданка Жекова, която нещо работи в мазето, чисти някакви продукти за храна. По това време сестра Йорданка Жекова се грижеше за приготвянето на храната на всички и всеки ден трябва да готви за двадесет-тридесет човека, които идваха на обед. Тогава обедът при хубаво време ставаше на едни сковани маси на двора и там можеха да се наредят тридесет- четиридесет човека. При лошо време обедът ставаше в една голяма стая, която се намираше срещу стаята на Учителя. Учителят се обръща към Йорданка и казва: "Рекох, сестрата да дойде при мен, за да й предам едни неща." Йорданка казва: "Идвам, Учителю" - но продължава да почиства продуктите за храна, понеже смята, че Учителят няма да й избегне, защото Го чува как се качва по стъпалата за Своята стая. Йорданка продължава да чисти продуктите - за нея е по-важно в този момент да приготви храната, защото наближава обед. А пък онова, което Учителят има да й даде, Той ще й го даде след като тя си свърши работата. Така мисли и разсъждава Йорданка в този момент. Учителят през това време я чака, а тя не идва. Накрая, след като си свършва работата, тя решава да отиде при Учителя. Чука на врата и влиза. Казва Му: "Учителю, дойдох да ми предадете онези работи." Учителят е строг и мълчи. Йорданка повтаря думите си. Учителят отсича: "Българският народ не заслужава тези откровения на Бога и Аз току що ги изгорих в печката." "Ама аз, Учителю, исках да свърша моята работа" - оправдава се Йорданка. "Да, българският народ иска първо да свърши своята работа и ако му остане време, тогава ще умува дали да изпълни Волята на Бога. Затова те не заслужават и аз изгорих всичко." Учителят отваря вратичката на печката и там се виждат изгорени и овъглени листа на тефтерчета, които са се превърнали вече на пепел. Йорданка излиза и след това ни разказа какво се бе случило. А аз искам да добавя следното: Йорданка не знаеше да чете и да пише. В този момент, българският народ излъчи като свой представител човека, който бе невежа, за да изпълни Волята на Всемировия Учител. Ето това бе трагедията на българския народ и трагедията на всички братя и сестри, които бяха край Учителя. Непоправима! Тази трагедия започваше с невежеството и завършваше със своеволието, непослушанието и безотговорността. И ако българският народ и човечеството, и учениците от тази Школа се лишиха от скрижалите на Бога, то причината не бе в Йорданка, а в това, че в този момент българският народ, човечеството, изпрати своето невежество и своята простотия, да бъде посредник и представител пред Всемировия Учител. Всеки от нас правеше каквото си иска. Затова се развиха събитията по този начин. Ще приведа някои мисли от споменатото томче "Начало на мъдростта", стр. 214: "Мнозина от вас казват: ние сме окултни ученици, имаме право да мислим и чувствуваме, както разбираме. Нямате право да мислите, както искате. Ще мислите, ще чувствувате и ще постъпвате като мене. Защо? Аз ви посочвам пътя, който води в Царството Божие. Ако искате да влезете в Царството Божие, ще следвате този път. Ако не искате, свободни сте да мислите, да чувствувате и да постъпвате както искате. Помнете! Който не иска да изпълни Божията Воля, ще бъде вън от Царството Божие. Законът е строг и безпощаден. " (Беседа, държана на 1 юни 1932 год.) При една среща на Начо Петров с Учителя, в последните Му дни, Учителят бе казал: "Причината за моето заминаване ще намерите в беседата Ми от 1 юни 1932 година" По-късно, през 1946 година, тя бе отпечатана под заглавие "Любов, обич и почит" в томчето "Начало на мъдростта" и ще го намерите на стр. 215. В онези драматични политически събития, Учителят бе много строг и напрегнат. Приятелите непрекъснато сновяха до Мърчаево и се връщаха с известна утеха в София. Но малцина изпълниха онова, което Учителят каза. Единственото, което се изпълни точно навреме и без всякакви умувания бе спасяването на евреите от концлагерите на смъртта по нареждане на Учителя. А някои от тях бяха вече натоварени на влаковете. Други пък чакаха своя ред и час. В изпълнението на Волята на Учителя участвуваха трима човека. Първият бе Методи Константинов. Той изпълни точно навреме нарежданията на Учителя. Вторият бе Любомир Лулчев, който също за пръв път изпълни нарежданията на Учителя, без да ги променя. И третият човек, който бе и който изпълни точно нарежданията на Учителя, бе цар Борис III, който скъса подписаната заповед за депортирането на българските евреи в Германия. Може да се каже, че това бе единственият пример за послушание в строго определено време и в строго определено място, и със строго изпълнение Волята на Бога. Как стана това ще прочетете в спомените на Методи Константинов. В тази беседа, на стр. 216, четем: "Ще кажете, че се трудите. За кого се трудите? За себе си. Какво сте направили за Господа? Какво сте направили за Мене? Аз не искам да ми правите паметници, не искам да правите църква на мое име - нищо не искам от българите. Достатъчно е това, което се прави в името на Бога и на Христа. Бог не обича лъжата." По онова време, освен непослушанието на учениците към Учителя, мнозина не знаеха какво представлява Бялото Братство и на какви закони се основава то. Всеки смяташе, че може да взима собствено решение и да прави каквото си иска. Резултатът от тези своеволия ние го проверихме, като преминахме през страдания, мъчения и пред очите ни се разруши онова, което бяхме изградили. Ум царува, ум робува, ум патки пасе - тази народна поговорка я проверихме и в трите положения. Голямо откровение е тя! Голямо и свещено откровение на българския Дух!

"Последни Слова на Учителя" 1. Обичайте всичко, което Аз обичам. 2. Радвайте се на всичко, на което Аз се радвам. 3. Служете на това, на което Аз служих. 4. Любете всичко, което Аз любя. 5. Аз си отивам за ваше добро и за доброто на България. Всичко е добро, особено за България. 6. Не смущавайте Духът Ми. Радвайте се и се веселете за Мене! 7. Не се обличайте в друга форма, освен в тази, в която съм ви облякъл. 8. Времето е кратко, бъдете будни, бодри и смели и не отстъпвайте в нищо. 9. Работете, докато е ден. Не се отчайвайте. Всички ще тръгнат с по-голяма ревност. 10. Моето Дело не е само тук. То ще продължи и горе. 11. Верни бъдете на призванието си. 12. Мир ви давам на всички. Приемете го! 13. Пейте песента 'Благост". 14. Да се четат псалмите 125, 134, 71, 77, 25, 31 и гл. 5 от Евангелието на Матея. Мотото: "Това е живот вечен да познаем Тебе, Единнаго, Истиннаго Бога и Христа, Когото Си проводил: " 15. Докато беше болен, Учителят даде следното мото: Да се прослави Бог в Бялото Братство и да се прославят Белите братя в Божията Любов." (три пъти) 16. Една малка работа се завърши! За Бога!

"Последните дни на Учителя" Последните три дни аз и Борис Николов бяхме непрекъснато около Учителя, бяхме се завърнали от провинцията - Той беше наредил да ни извикат с телеграма. На 26 срещу 27 декември 1944 година, в 2 часа през нощта, Учителят отвори очи и каза: "Да, хубаво. Сега всичко хубаво се разреши." И отново заспива и се унася. Вероятно нещо се бе разрешило - нещо, което ние не разбрахме и над което, тридесет години след това, непрекъснато умуваме. Дали бяха политическите събития, на които Той даде Своя насока за разрешение или беше съдбата на Школата и начинът за нейното просъществуване. Ние не го разрешихме. Но вие ще разрешите тази загадка. По едно време Той отново се събужда, отваря очи и казва, като се обръща към нас двамата: "Благодаря за помощта и нежността, с която се отнасяхте към мене." Аз възприех, че това не се отнася за последните три дни, а изобщо за пребиваването ни в Школата. Преди това Учителят се унасяше, заспиваше, отваряше очи и изведнъж с будно съзнание леко се повдигна от леглото, подпря се на лакти и каза: "Втори път по този път не искам да минавам." След това заспа. Учителят беше много огорчен от отношението на българите към Него при пребиваването Си в този народ. Много пъти, в беседи и разговори, Той споделяше своята мъка, огорчение и учудване, че този народ не Го прие, а властниците и управниците му всячески се стараеха да Му пречат в Неговото Дело. И когато си заминаваше, новата комунистическа власт изпрати българи да Го арестуват. Но когато дойдоха, те Го намериха положен на смъртното ложе и искрено съжаляваха, че се е измъкнал от тяхното възмездие. По такъв начин могат да се обяснят тези думи на Учителя. Ще намерите и други обяснения, когато проучвате Словото Му. И тогава ще проумеете много неща! Имаше часове в последните дни на Учителя, когато, със затворени очи, Той разговаряше не с нас, които бяхме около Него и бодърствахме, а с някаква невидима комисия, с невидим генерален щаб горе, в Невидимия свят. Ние стояхме до Него и Борис Николов стенографираше. Разговорът се водеше на руски език. Учителят разговаряше с някого горе на руски език, като му отговаряше на въпроси, както и задаваше такива на комисията. Имахме чувството, че Учителят е извикан някъде в Невидимия свят не на разговор, а на разпит. Това продължи дълго. За нас това бе разпит. Както и по направената стенограма. Борис ползуваше добре руски и като стенограф записа всичко. Учителят не бълнуваше, както някои биха сметнали. Ние сме имали много опитности, особено при нашите екскурзии с Учителя, когато преспивахме в някои хижи в планината и онези, които лежаха на леглата до Учителя, понякога чуваха, събуждаха се и виждаха следното: Учителят е полегнал със затворени очи, но разговаря на чужд, но непонятен за нас език с някого. Когато на следващия ден Му разказвахме това, Той се учудваше: "Ама вие чухте ли всичко това? Значи съм забравил да затворя копчето на радиото Си." В този случай може би Учителят нарочно не затвори копчето на радиото Си, за да бъдем свидетели на всичко това. Това бяха събития на края на една епоха, която отминаваше. Руските войски бяха отдавна преминали през България, властта бе сменена, а в страната имаше руско комендантство и бяхме под контрола на руснаците. А една част от българската армия бе отправена да воюва срещу Хитлер и Германия. Бяха усилни години тогава. Усилни дни и усилни мигове. Но по начина на разговора на Учителя с онези горе, виждахме, че нещата и събитията бяха дошли до развръзка. Не мога да предам разговора. Той бе стенографиран от Борис Николов, който добре знаеше руски език и смятам, че не са пропуснати думи от него. Тези думи бяха вписани в едно тефтерче-тетрадка с черни корици. Нарекохме го черното тефтерче. След това ние го укрихме и Борис не пожела да дешифрира разговора. А тридесет години по-късно, когато един брат настоя да се дешифрира целият разговор, ние не можахме да открием въпросното тефтерче, което бе укрито и се намира при някои от нашите приятели, които го пазят, но едва ли предполагат какво има записано в него. Това го съобщавам, за да го издири едно следващо поколение, да го разчете и изнесе пред света. "Идат и има готови души в света, които ще дойдат да работят за Божието Дело". Това бе един израз на Учителя от последните Му дни. Записах го в моето тефтерче и дълго - десетилетия след това - чаках да дойдат тези готови души. Винаги, когато някой пристъпваше и влизаше през портата в малкия ни дом, аз все се питах дали този, който идва не е някоя от онези готови души, които идват за работа? Но не бяха от тези. Дойде само един брат и каза: "Аз съм изпратен при вас за работа от Учителя и от утре започваме." Аз бях смаяна, но след време този брат свърши онова, което аз не можах да свърша. Това бе награда от Учителя - че аз отстоях до края за Делото Му. "Проучвайте беседите". Беше едно от последните Му завещания към учениците от Школата. С едно четене нищо не става, защото съзнанието на човека е така устроено, че за всеки случай и за всеки ден е различно. Както и блендата на фотоапарата е различна и през този отвор може да влезне толкова светлина върху фотографската лента, в зависимост от това доколко тя е отворена. Човек трябва да отвори по-широко тази бленда, за да може да влезне по-голям сноп от светлината на Словото върху съзнанието му и да се запечата онова Слово, към което е било насочено съзнанието при даден проблем. Преди да си замине, Учителят изпитваше понякога Жажда - искаше вода и пиеше доста жадно с големи глътки. Прибрах се у дома, бях в къщи с Борис и по едно време ми се припи нещо. Влезнах в кухнята, огледах се и видях, че има мляко на печката, но не ми се пиеше мляко. Огледах се, но друго, което да е като течност, не виждах. Изведнъж чух глас: "Марийке, дай да изпия млякото." Това беше гласът на Учителя. И аз изпих на големи глътки млякото така, както Той пиеше в последните часове. После Го чух да казва: "Марийке, трябва да стоиш до тялото Ми една нощ." Аз се върнах на "Изгрева" и стоях една нощ. Винаги съм чувствувала, че когато Учителят си заминава, аз ще бъда до Него. И стана така. На сутринта бяхме една група и се застояхме заедно до леглото на Учителя. Бяха мигове на голямо изпитание за всички. Много братя и сестри имаха опитности с Учителя в това време и те може би са описани. И всяка една опитност представлява само една част, само една страница от тази история. Те трябва да се съберат и подредят хронологически. Савка Керемидчиева беше много учудена, че ние с Борис се появихме на финала, при заминаването на Учителя. Аз останах при Него една нощ, а тя после ми казваше, че искам да се налагам по този начин. А Учителят лично ме помоли. Това трябваше да се изпълни, понеже целия си живот знаех, че ще бъда на смъртния Му одър. Това се изпълни. А Савка дойде при мене и ми каза: "Марийке, ти се налагаш." Тя мислеше, че когато седя на стол при Него, се налагам. А Учителят беше ме помолил да седя при Него. Ето, виждате ли какви развръзки бяха със Савка до последния ден и час на Школата. Как изтърпя Учителят това, не зная. В последните два-три дни на Учителя отивам при Него. Савка беше вътре на дежурство и бе много изморена. Учителят, като ме видя, че пристигам, се обърна към нея: "Савке, изморена си, иди да си починеш." А тя не искаше, защото ме видя, че идвам засмяна. Ако беше някоя друга, щеше смирено да стане и да си отиде за почивка у дома. Но като ме видя, реши, че аз нямам право да бъда до Учителя. Аз мълча и изчаквам. Учителят повтори на Савка, че е изморена, да си ходи да почива. Савка не си тръгваше, после се обърна и ми каза: "Ти, Марийке, пак се налагаш". Щеше да стане караница на смъртния одър на Учителя. Но Учителят се намръщи, ядоса се и каза на Савка: "Иди си!" Тя нямаше какво да прави и си излезе. Учителят беше седнал на стола, подпрян на възглавници и аз бях седнала до краката Му на пода. Учителят каза: "Е-е-ех" и въздъхна. Искаше да каже: "Не я хокайте Савка." Аз също си замълчах. Савка по това време също е била болна от рак на матката, но ние не знаехме това. Учителят след три дни си замина, а след пет месеца си замина и Савка. Учителят си я прибра. Беше казал по-рано пред приятели в Мърчаево: "Ще си взема Савка!" Онези, които бяха там и чуха това, сметнаха, че Учителят ще я вземе да я води на екскурзия на Витоша. Но екскурзията се оказа на друго място и в друга посока. После всички се изумиха от такава развръзка със Савка. Една нощ Учителят, както говореше, спря, огледа ни - а ние бяхме събрани братя и сестри на различна възраст, млади, стари, с различни професии, с различно образование, представители на различни Школи от миналото, с различна духовна подготовка и духовно развитие - и каза: "В бъдеще ще се групирате и по групички ще работите." Ние го гледаме, слушаме и нищо не разбираме. Като видя това, Учителят добави: "Работете на групи." А ние смятахме, че ще продължим да работим така, както Учителят работеше в Школата. Ние смятахме, че Той ще ни ръководи отгоре, а ние ще вършим долу това, което трябва. Но нищо не се получи. Защото не изпълнихме Неговото завещание да работим по групи. Това означава, че по степента на своето развитие ще се съберат братята и сестрите и ще работят. Това е най-важното, защото не може да се съберат хора с различни образования на едно място и да работят една и съща работа. Това е изключено. Ние го проверихме на опит тридесет години след заминаването на Учителя. И да има хармония, не могат да се съберат на едно място хора с различна духовна нагласа и духовно развитие. Както не могат да се съберат хора от различни минали Школи на едно място и да работят една и съща работа. В Школата на Учителя имаше преродени души - представители на всички окултни Школи на земята. Тях ги обединяваше единствено Словото на Учителя, музиката на Учителя. Това трябва да се знае много добре. След заминаването на Учителя изминаха тридесет години и видяхме, че групите се появяваха и всеки опит да се обединят означаваше още по-големи борби за надмощие и ръководство. Онези, които ръководеха групите, за тях беше най- важното да се обединят и то - като ръководители. И всяка една група работеше онова, което й подхождаше, прилягаше и до където беше стигнала, за да може да възприеме Словото и да направи обмен с Него. Това не беше малко и на този етап бе напълно достатъчно. В бъдеще, вие трябва така да се групирате, че всяка една група да върши строго определена работа и всяка една група да отговаря за свършената работа. И онова, което направи тази група, трябва да го размени с останалите групи. По този начин, при разменяне на материали, всяка една група ще има онова, което са извършили другите групи. Така ще могат да се коригират някои пропуски в работата им. Тяхното обединение може да стане само в името на Словото на Учителя, чрез песните на Учителя и чрез Паневритмията. По друг начин те не могат да се обединят, защото представляват различни етапи от развитието на човечеството, от неговата история, култура и самобитност. Ние смятахме, че ние сме онези, които ще прокарат Словото към българския народ и останалото човечество. По този повод Учителя каза: "Вие мислите, че вие ще донесете новото. В Небето има готови души, които ще се преродят, а други ще се вселят в човеците, които са готови за това и те ще донесат новото." А ние смятахме, че ние ще донесем Новото в света. Голяма заблуда бе от наша страна. Във връзка с това Учителят ми каза: "В света има готови души и те ще дойдат, за да работят. Мислиш ли, че тези, които са около нас, ще донесат нещо? Може да донесе само онзи, който в себе си има голям съд и го е напълнил със скъпоценно миро от светилището на храма Господен. Затова очаквайте готовите души - те са работниците на Бога. Вашата задача е да им предадете Словото Ми, което е Слово на Бога." Ето това е разрешението на този въпрос. Десет дни преди да си замине Учителят, Той каза: "За вас идват хубави дни, но за Мене..." и млъкна. След десет дни си замина. Учителят вече си заминаваше, но ние още не знаехме, не можехме да го допуснем. Малцина знаеха това лично от Него. Ние дежурехме край Него, а това бяха последните ми часове с Него. Тялото Му се беше отпуснало както при всички хора, които си заминават. Аз стоя до Него в едно особено състояние, както почти всички други в Братството. Изведнъж Ме погледна. Беше си отворил очите. Погледна ме и ме гледаше изморен човек. Изведнъж два лъча минаха през тялото Му, през очите Му и ме стрелнаха. Аз подскочих. Гледаше ме онзи Учител, Когото познавах по-рано. Беше влезнал Учителят и Божественият Дух отново в черупката на човешкото Му тяло и след това отново изчезна. Това трая секунди до една минута. Стоях изумена. Това беше реалността на живота. Тук пред мен стоеше Учителят в тялото Си, което изживяваше последните си дни. Това ние още не го знаехме. Смятахме, че е невъзможно Учителят да си замине. И на никого през ум не му минаваше такава мисъл. А ние бяхме предупредени още на 1 януари 1944 година сутринта от Учителя, когато Го изпращахме за "Изгрева", че тази година Големият брат ще се ожени. Но кой можеше да предположи тогава такова нещо? Сега аз стоях пред неговия одър без да схвана това. Последните дни на Учителя Му беше много зле. Дишаше тежко. Всички искаха да Му помогнат. Преди да дойдем ние с Борис, а това бяха последните три дни, на Учителя Му бяха слагали млечни компреси на гърба и бяха го леко поизгорили от тях. Преди това го бяха лекували по методите на Димков, който също бе взел участие. Учителят беше позволил на приятелите да направят нещо за Него и не беше се противопоставял. Тогава ние не предполагахме, че Големият брат трябва да се жени, тоест да си замине. И понеже не го знаехме, приятелите искаха да направят нещо и Учителят ги беше допуснал, за да освободи съзнанието им от отговорност, че не са направили нищо за Учителя. А сега бяха направили нещо за Учителя - Той не е оставен, без да Му се окаже някаква помощ. Когато с Борис пристигнахме, той отиде и викна най-добрите лекари, които прегледаха Учителя и един от тях бе казал: "Не знам какво мислят другите колеги, но за мен господин Дънов е болен от сърце." А Той беше болен и от бронхопневмония. Та Му слагаха и инжекции. Учителят допусна и това. Тогава се слагаше глюкоза, калций-глюконици и витамин "С" венозно. Учителят допусна и това. Така че Той освободи и лекарите, които бяха около Него и които бяха наши приятели. А по едно време беше седнал на леглото и като видя, че са Му приготвили поредния млечен компрес, махна категорично с ръка и каза: "Махнете тези заблуди!" Ние не можехме да разберем заблудата. А тя беше тази, че наистина младоженецът се женеше за невестата, тоест Учителят си заминаваше. Беше неделя, 24 декември 1944 година и приятелите непрекъснато се сменяваха около Него и се стараеха да Му бъдат в услуга кой с каквото може. Всички бяхме замаяни от нещо, което витаеше във въздуха. Още не можехме да разберем, че Учителят си заминава. Нито го допускахме, нито можехме да се ориентираме за онова, което ставаше около нас, в нас и в света. А усещахме, че целият въздух над нас е замрял в едно затишие и като че ли сме под един невидим похлупак. Веднъж, като млада девойка, видях как беше хванал един бръмбар - беше го захлупил с една чаша и го наблюдаваше най-внимателно. Попитах Го какво прави този бръмбар под чашата, а Той ми отговори: "Проучваме се взаимно." Та ние бяхме в тежко положение под невидим стъклен похлупак и някой ни проучваше отгоре. А ние какво можехме да проучваме с нашето човешко съзнание за неща и събития, които трябваше да се случат именно сега и то от Космически порядък. В неделя Учителят поиска да остана около Него. Каза: "Марийке, ти остани." Но приятелите бяха дошли около Него, видяха, че Той не може да стане и да държи беседа. Беше вече зле, но решиха да не се прекъсва животът на Школата и вместо беседата на Учителя, някой от приятелите да прочете някоя беседа на глас, а ние, другите, да слушаме напечатаното вече Слово. До тогава не беше ни се случвало - Учителят да е жив, а ние да четем напечатано Слово от томче. Бяхме свикнали с живото Му Слово, с живата реч, с Неговото живо присъствие. Братските кръжоци в провинцията още от самото им създаване работеха по този начин. Четяха по ред определени беседи в същите дни, когато се даваше от Учителя живото Му Слово. При нас беше живото Слово от Извора, а при тях беше напечатаното Слово. Имаше голяма разлика, но не всички можеха да бъдат на "Изгрева". След като приятелите решиха тази неделя сутринта да се прочете една беседа в салона, на мен кой знае защо ми хрумна да отида в салона и да свиря на пианото. Та нали от основаването на Школата, вече двадесет и две години, аз бях тази, която непрекъснато седеше пред пианото и свиреше. Цели двадесет и две години - това не беше малко време. И аз отидох, свирих на пианото, а приятелите, които бяха в салона, пееха песни, четяха молитви, после се чете беседа. Но аз направих една груба, фатална грешка, която още не мога да си прост я Учителят ми каза да остана при Него, а аз не Го послушах. Той ми каза да остана при Него, защото знаеше, че приятелите ще ме отвлекат от Него в салона с техния мотив, че ще пеят песни за Учителя, ще казват молитви за Учителя и ще четат беседи за Учителя. Та всички, които отиваха в салона, искаха да направят нещо за Учителя по духовен път - с молитви и с песни. Така смятаха всички, така се увлякох и аз. А Учителят ме накара да остана при Него. И аз не Го послушах. Това се казва нещо повече от непослушание и нещо повече от своеволие. Това за мен бе една от най-големите грешки в живота ми пред Учителя. По-голяма грешка не можеше да се направи. Учителят поиска да остана при Него, Той знаеше, че си заминава и искаше само аз да остана с Него. Защо ли? Да Му помогна ли? Съвсем не. Учителят искаше да ми каже още много неща преди заминаването Си. Искаше да каже не неща обикновени, а от исторически и космически мащаби - за развитието на човечеството, за съдбата на България, за съдбата на Братството. Тук щяха да ми станат много неща ясни и много неща щях да запиша и щяха да ни бъдат като ориентири, като светещи фарове в онези бурни времена, които ни очакваха. Те дойдоха и ние не можахме да се ориентираме и да излезем от тях, та чак досега - тридесет години след това. Но грешката бе направена и не можеше да се поправи вече. След като се прочете беседата на приятелите в салона, след като се молихме, пяхме песните на Учителя и след свършването на беседата, се избраха десет души и отидоха при Учителя. Аз също бях в това число. Учителят лежеше в леглото и като видя голямата група Той слезе полека и седна на едно малко плетено столче. Приятелите Го заобиколиха и насядаха отстрани - кой където намери по земята. Учителят ни огледа и каза: "Занимавайте се с малките работи, с микроскопичните неща в живота си." Учителят много пъти, в началните години на Школата, ни бе говорил, че трябва да работим с малките величини в живота си. Но това беше за нас една идея, нещо хвърчащо във въздуха - неуловимо за нас, с нашите очи, уши, сетива и не можахме да го приложим в живота си. А ето сега на 24 декември 1944 година, в неделя след беседа, в последните Си дни на земята, Учителят прави равносметка на цялата Школа и ни дава най-важния закон на ученика в Школата. Той искаше да каже, че човек трябва да се занимава с вътрешния си живот, а външният живот е проекция на създадения от него вътрешен живот. Да работиш с най-малките работи, с микроскопичните неща в живота си, това означава, че всеки трябва сега да работи с тях, като ги открие в себе си и чрез тях да гради вътрешния си живот. И човек почва да работи от себе си, трябва да изгради себе си и тогава може да се прехвърли и към живота на себеподобните си, да премине в Космическия живот на съзнанието и оттам - в Свръхсъзнанието на Вселената. Ами тогава разбрахме ли Го какво ни каза? Съвсем не. Само записахме думите Му. Трябваше да минат много, много години, за да разбера в края на живота си, че сме пропуснали важни неща, само и само защото се опитвахме да работим с големите неща, които се оказаха непосилни за нас. Представете си, в тези последни дни Учителят каза: "Една малка работа се завърши." Това бе Неговото определение за работата, която Той свърши на земята при слизането Си в плът и кръв при сегашното човечество от 1864 до 1944 година, като Беинса Дуно. А като проекция на Учителя - от 7 март 1897 година, когато Божественият Дух слезе върху Него? А като Миров Учител - от 1912 година, когато Христовият Дух се всели в Него в Търново? И оттогава Той започна да държи Словото Си на български език в 7 500 беседи, което е един колосален труд. Това е колосално богатство и труд, а Той го определи като една малка работа, която се свърши за Бога. От 1922 година, когато Той откри Школата, Господният Дух на Силите движеше тази Школа. Тук беше всичко - цялата Света Троица на Вселената: Божественият Дух, Господният Дух и Христовият Дух, в едно единно Цяло, което се изливаше в Сила и Живот чрез Учителя. Сега виждате ли величините, с които работеше Бог в Него, в сравнение с нашите представи за Неговата дейност и присъствие. Та това са величини на съотношения. Защото тук, на земята, малката величина се оглежда и се проектира в голямото Единствено чрез проекцията на Словото. Защото тази малка величина тук на земята, тя е един лъч от Божествения Дух, а горе, в Духовния свят, е сноп от Светлината на Христа, а в Божествения свят е слънцето на Духа Господен. А представяте ли си нашето невежество, когато след като си замина Учителят, смятахме, че ние можем да работим със същите и с всичките величини, с които бе работил Учителят и със същите методи, с които Той работеше? Ние смятахме, че сме определени да завършим Неговото Дело. А Той бе го завършил и Школата на земята бе закрита. Ние смятахме да продължим тази Школа по онзи начин, по който Той я движеше и ръководеше. А това се оказа непосилно за нас и ние се саморазрушихме. А Той беше казал: "Моето Дело не е само тук, то ще продължи и горе." И най-голямата грешка бе, че ние не послушахме Неговите съвети да работим малки и микроскопични неща в живота си - чрез тях да проправяме своя път и чрез тях да прилагаме знанието, дадено от Словото на Учителя. Това е целта на Школата : Да се проучи , да се усвои и да се приложи в живота на всеки един от на с микроскопична частица от Словото Му! Амин!

"Учителят и последните Му дни на земята. Сватбата" Вече знаете изказването на Учителя, че Големият брат тази година ще се ожени и че никому не минаваше през ум какво искаше да каже Той за тази символика, която бе образен език на Духовния свят. Ние също не можахме да проумеем - проумяхме го след Неговото погребение. През онези усилни години в село Мърчаево, Учителят бе зает с приключване на епохата, но ние не разбирахме това и, без да искаме, Му пречехме. Около Него имаше братя и сестри, но образно казано, те бяха наклякали наоколо, бяха насадени като на полози и мътеха яйца - всеки си мътеше своите яйца. Затова имаше голямо крякане, ако се снесеше някое яйце, както и много неразбории. Обстановката там беше много трудна за понасяне. В едно малко пространство се бяха събрали много хора. Аз отивах по работа там, престоявах един-два дни и се връщах. Но не знам защо, видях и разбрах, че Учителят не ми обръщаше внимание и че се е заобиколил с други братя и сестри. Тогава това нещо не можах да го разбера защо е така, а схванах, че Учителят не ме иска и че ме отстранява от Себе Си. В Мърчаево Учителят ми каза строго: "Сестра, недей да сядаш до Мен сега." Аз кимнах с глава в знак на послушание и седнах встрани от пейката. Не можах да разбера защо го направи Учителят това. Сметнах, че Той ме отстранява и се наскърбих. До Него бяха седнали други. Той беше внимателен към тях. Вероятно бе дошло тяхното време да бъдат близо до Него. Аз се учудих какво ли означава това, но после, много по-късно - след двадесет години, разбрах истината. Разбрах, чак когато всички се нахвърлиха върху мен, искаха да ме разкъсат отвън и отвътре. Тогава си спомних как Учителят постъпи с мен в Мърчаево, още тогава, за да ме запази и съхрани за онова време, което щеше да дойде и да бъде моето време, определеното лично за мен време за Школата. Защото за всеки ученик бе определено неговото време и работата, която трябваше да свърши. "В тази Школа всекиму е определена работа от Невидимия Свят. И тъй, ясно е за всинца, които сте тук, е определено какво има да работите." ("Беседи - обяснения и упътвания", Търново, 1922 год., стр. 232) Но това го разбрах по-късно, чрез опит и чрез самата себе си. Тогава се разсърдих, че Учителят ме отстранява и се прибрах в София, а после заминахме с Борис в провинцията, за да мога да се справя с това състояние. Мислех си, че цели двадесет и осем години съм била до Учителя, а сега Той не ме иска. Отстранява ме. Така приех нещата и решихме да заминем на село. Бях написала писмо на Учителя, което по- късно, след заминаването Му, бе намерено и го разнасяха насам-натам и го показваха всекиму - че съм си позволила да се сърдя на Учителя и да изказвам недоволството си от Него за това, че не ме иска и ме отстранява от Мърчаево. Ами вие как бихте постъпили в такъв период. Сега е лесно да се умува и да се правят заключения, но тогава, в онзи водовъртеж на събития и хора, аз само послушах Учителя - взех си багажа и напуснах Мърчаево. Учителят се беше завърнал на "Изгрева", здравословното Му състояние се бе влошило и Сам Той бе наредил да изпратят телеграма на мен и на Борис до село, за да дойдем на "Изгрева" незабавно. Получихме телеграмата и пристигнахме веднага при Него. Той ни беше извикал, имаше нужда от нас. Оказа се, че не Той имаше нужда от нас, но ние имахме нужда от Него, защото станахме свидетели на едно от най-малките откровения на Учителя и един от най-великите мигове на тази епоха. Последните три-четири дни бяхме непрекъснато при Него. Около Него имаше и други братя и сестри. Всеки един от тях бе станал свидетел и очевидец на едно от изказванията на Учителя по дадена задача на Братството, която имаше да свърши. Тези, които бяха очевидци, бяха длъжни да опишат и запишат всичко след това. Но не всички сториха това и ще си носят своята отговорност. Ние с Борис останахме свидетели на една цяла вътрешна мистерия на Духа, когато Той трябваше да се освободи от тялото Си. Да се разберем - това го оценихме по-късно. Много неща Борис Николов записа, стенографирайки в едно тефтерче с черни корици. И когато го намери, някой от вас трябва да го разчете и да го покаже на света. Събитията така се развиха, че ние бяхме прибрали това тефтерче и го криехме от последващите гонения и обиски срещу нас. Всяко нещо, което се намираше у нас при обиските, се прибираше и се изгаряше от властите. Така че Борис бе скрил това тефтерче и той лично, въпреки настояването на един брат, който работеше с него, не можа да го намери. След заминаването на Учителя той не смееше да дешифрира това, което бе стенографирал, защото там имаше записани такива неща, които можеха да се предадат само при известно обяснение и разясняване. Така че, това ще го направи едно следващо поколение, ако се намери това тефтерче, стига Небето да съизволи в това. Това е съкровищница на Духа от последните мигове, когато пребиваваше в плът на земята. Учителят седеше срещу мен и изведнъж каза: "За вас идват светли дни, но за мен ..." и замълча. Аз не можех да разбера какво искаше да каже, но Го записах. Аз също владеех стенография. След няколко дни Той си замина. Дълги години възприемах че това изказване се отнася за самия ни живот, за нашето поколение и до края на живота си очаквах да дойдат тези светли дни. След процеса през 1957 година и последващите гонения, аз никога не се поколебах в тези думи на Учителя. Сега разбрах, че те се отнасят за епохата на ученичеството - епоха на труд и учение в Школата. Този период е дълъг низ от прераждания тук на земята. Това е работа и тук, на земята, и горе. А това, че Учителят каза за Себе Си: "но за Мен..." и замълча, сега го разбирам така: че Той трябваше да се справи с един въпрос, въпроса за Своето заминаване от земята. Учителят преди заминаването Си каза: "Гледай каквото можеш да направиш за Мен. Постарай се! Предварително съм убеден, че ти ще издържиш пътя си и изпита си." Това също бе записано от мен. След заминаването на Учителя аз се постарах да направя каквото мога за Неговото Дело. Дали го направих както трябва, не зная. И дали въобще съм го направила, също не зная. Само когато издържа изпита си, ще бъда Негов ученик на Школата. А на това държа най-много - да съм Негов ученик. Ще спомена и други неща. След като се завърнахме с Борис, той - Борис - извика няколко лекари, които прегледаха Учителя. Направена бе консултация на добро медицинско ниво. Но главното, което казаха е, че "господин Дънов страда от сърце". Дори му направиха и инжекции, но какво точно не си спомням. А защо не си спомням - тогава всички се бяхме сбъркали какво да правим. Петър Димков беше започнал да Му прави от неговите дълги-предълги лечебни процедури като природолечител. Учителят отначало не протестираше, но приятелите Го измъчваха със своето настояване за едно такова лечение с разни компреси, хардали и прочие и накрая Той махна с ръка и каза: "Махнете тези заблуди!" Ние всички изтръпнахме. Как така тези заблуди? Та нали Сам Той ни беше дал методи за лечение по природосъобразен начин? Ами онова старание на сестрите да Му направят така наречения "млечен компрес", та дано оздравее! Ние всички искахме да Му помогнем да оздравее, да стане на крака и да продължи да изнася Словото Си и да продължи животът на Школата. Но "Големият брат трябваше да се ожени", сватбарите бяха дошли, младоженецът беше подготвен, булката също беше готова, надуваха се зурли и трябваше булката да преведе едно булчинско хоро по мегдана. Тогава това не разбирахме, но по-късно го разбрахме. А мегданът бяхме самите ние. Затова Учителят каза: "Махнете тези заблуди!" Освен това, на няколко братя и сестри Учителят беше казал по явен начин, че си заминава и че е дошло времето Му за това. Но всички, които знаеха това, които бяха чули това - мълчаха, пазеха го в себе си и не смееха да го кажат на никого. След като си замина Учителят, те тогава се надпреварваха да разказват тези неща - кому, кога и как Учителят е споменал за Своето заминаване. Но тогава, кой можеше да проумее и допусне това, включително и онези, които знаеха от Него, че е дошло време да си заминава. Когато си замина Учителят и когато на 31 декември започна погребалната церемония, старите, възрастни братя на ръце пренесоха ковчега на Учителя през целия "Изгрев" и обиколиха с него цялата поляна, където играехме Паневритмия. Беше тъжна за нас картина. Но Големият брат се женеше и булката поведе хорото, и го зави, и обиколи целия "Изгрев". Накрая обиколи и поляната - мястото, където играехме Паневритмията. Накрая братята отнесоха ковчега с тялото на Учителя и Той бе положен на онова място в градината, където в последните седмици Той почиваше под една лоза. Така Големият брат се ожени и ние присъствувахме като сватбари на сватбата Му. Всички, които участвувахме като сватбари на тази сватба, по-късно се събирахме и си спомняхме какво бе казал Учителят за нея. На когото каквото бе казал - точно това се изпълни и така стана. Всекиму каквото заръча и каквото бе казал, така се изпълни. Накрая всички разбрахме, че всеки един от нас трябва да изпълни онова, което му бе определено от Учителя. Тези неща се разказваха години и десетилетия след това. Но никой не седна да ги запише както трябва - последователно и с имена и с факти. А това бе необходимо, защото бе дошъл финалът - закриването на Школата на Учителя на земята. Тя бе закрита. Ние тогава още не проумявахме това. Разбрахме го много по-късно, когато "Изгревът" бе разрушен и пометен! И изметен с една голяма невидима за нас метла! Но метла, която се задвижи с Власт и Сила! Безпрекословна!