Iskri4ka

"Защо Учителят даде песента "Писмото"?" Сега ще ви разкажа за песента "Писмото". Поводът за раждането на тази песен е следният: по онова време, в онези ранни години, когато Учителят е започнал своята дейност, нашите приятели са се събирали на редовни събрания в различни салони, където са слушали Словото Му. Нашите приятели тогава са говорили помежду си: "Как може така? Навсякъде има ред, навсякъде има дисциплина, навсякъде има членски карти, има членски вноски, има изрядна организация с ръководство, а при нас няма? У нас никой в тези събрания не те пита кой си, кога идваш, кога си заминаваш, слушаш ли или не слушаш, четеш ли, не четеш ли, никой на никого не се подчинява, всички слушат само Учителя. Разбира се, слушат, но не всички изпълняват. Изпълняват тези, които имат послушание. Затова трябва да се сложи ред и порядък. Трябва организация и ръководство. А този въпрос, върху който сега размишляваме, в следващата сряда ще го поставим на Учителя". Така мислят и решават приятелите, без знанието на Учителя. Обаче Той знае какво мислят те. Но те не знаят, че Той знае всичко това. С нетърпение очакват да дойде тази сряда, в която са готови да направят своето изложение пред Учителя. Въпросната сряда идва. Учителят извиква Тодор Стоименов и му връчва един плик. В плика има писмо. Тодор Стоименов е един от първите ученици на Учителя. Когато Учителят идва на беседа, те обикновено заедно влизат в салона. Това е знак на уважението на Учителя към първия Му ученик. И сега му казва: "Тодорчо, Аз няма да идвам на беседа. Ти ще отвориш писмото и ще го прочетеш там на всички в салона". Брат Тодор взема писмото и влиза в салона сам, за голямо учудване на присъствуващите, защото знаят, че Учителят трябва да дойде, а виждат, че е дошъл само брат Стоименов и държи в ръцете си един плик. Всички са озадачени и чакат той да каже нещо. Когато отива до катедрата, той се обръща и казва: "Братя и сестри, Учителят днес няма да дойде на беседа. Той ми даде това писмо да ви го прочета. Ето сега пред вас ще отворя това писмо и ще видите какво е написал". Със затаен дъх всички чакат. Той отваря плика. Съдържанието на писмото е от три изречения. Бавно и с разтреперан глас, брат Тодор чете трите изречения: "Когато Любовта царува, смут не става. Когато Мъдростта управлява, редът не се нарушава. Когато Истината грее, плодът цъфти и зрее." След прочитането на писмото, в салона настъпва тишина. Нашите приятели, които са очаквали с нетърпение този ден сряда, за да отправят към Учителя своето разсъждение за ред и организация, и ръководство, са засрамени. Защо? Защото дълги години са слушали беседи на Учителя за абсолютната и безусловна свобода на човека - да служи или да не служи на Бога, да слуша или да не слуша беседи, да посещава или да не посещава беседи, да идва или да не идва, да работи или да не работи за делото на Учителя. Всичко това влиза в Пътя на ученика, който се движи в разумната свобода и работи в нея като свободен човек. Свободата е вътрешно качество на ученика. Свободата е качество на човешката душа и стремеж на човешкия дух. Това е Пътят на ученика - да бъде свободен в проучването на Словото и в приложението Му чрез собствения си живот. Този Път е разгледан подробно в съборните беседи от 1927 година, отпечатани в томчето "Пътят на ученика". А другият път в живота на човека е този - организация, ръководство, дисциплина, членски карти, членски вноски и пълна подчиненост на ръководство и ръководител. Той е от обикновения, човешкия ред на нещата. Учителят е дошъл да донесе нещо ново. Да се въдвори в човека това съзнание, което да постави в правилни отношения вътрешния порядък между хората. Това става с вътрешна организация у човека, с пробуждане на човешкото съзнание, схващането му като душа и готовността му да работи като човешки дух за въдворяване Царството Божие на земята. Този път е даден в Словото на Учителя. По-късно, за тези три изречения Учителят свали и подходяща мелодия. Песента е записана от брат Иван Кавалджиев. А защо не бе включена песента "Писмото" в сборника - песнарката - след заминаването на Учителя? Отговорът е много ясен. Ако бе включена тази песен, трябваше да бъде включена и историята на този текст и на тази мелодия. И тогава всички биха разбрали как стоят нещата. А именно в този момент, след заминаването на Учителя, бе избран Върховен братски съвет от седем човека, избрани пожизнено, докато са живи на земята. Затова тази песен не бе включена в сборника, защото учениците трябваше да изпълнят Волята на Учителя, когато пеят тази песен. А това означаваше да живее вечно песента в душите на учениците, а да няма вечно избран Братски съвет. Е, разбрахте ли защо Учителят даде песента "Писмото" и защо днес никой не иска да я пее? Някои не я знаят, а на други не им изнася. Това е факт - видим и неоспорим!

"Бомбите и цената на духовния капитал" На "Изгрева" се разчу, че Учителят е гарантирал за Асен Арнаудов да замине в Германия, въпреки бомбардировките. Осмелиха се и някои други приятели да отидат при Учителя и да искат разрешение за заминаване. На някои разреши, но на някои не разреши. Сега ще направя паралел с един друг наш приятел, който също беше поискал да отиде в Германия и да следва със стипендиите, които даваха германските фондации. Явява се пред Учителя. "Учителю, искам да отида в Германия, дават стипендия. Какво ще кажете по този въпрос?" Учителят го поглежда: "Не може!" И той, разбира се, се връща там, откъдето е дошъл. Разказва на свои приятели от "Изгрева" и се учудва защо Учителят е така несправедлив към него. Защо разрешава на едни, а на него не разрешава? Той много добре знае, че ако прояви непослушание и отиде в Германия, няма кой да го спасява от бомбите. Затова не упорствува, а решава да се върне в родния си град. Но не се отказва и отива при една сестра, разказва й всичко и я моли да се застъпи за него пред Учителя. Сестрата решава да му услужи, отива при Учителя и Му разказва отново за желанието на брата да следва в Германия. Сега ще открия една скоба и ще разкажа нещо много важно. Родителите на този наш брат бяха печатари и имаха печатница в Русе. Там те бяха печатали беседи от Учителя, но за техния труд им е било заплатено така, както трябва според печатарските такси. Значи за направената работа е било заплатено. Заплатено и надплатено. Затова синът им нямаше духовен капитал да отиде в Германия с покровителството на Учителя. А Асен Арнаудов бе допринесъл нещо за разпространението Словото и музиката на Учителя. Това нещо този брат го знаеше, но не можеше да разбере закона и искаше закрила от Учителя, без да има духовен капитал. Затова той изпрати сестрата да се застъпи за него пред Учителя. Учителят й отговаря строго: "Не може! Няма кой да гарантира за него. Те печатаха беседи и за това им е платено и надплатено. Аз не мога да гарантирам за него." Сестрата Го изслушва, разбира за какво се касае, отива при брата и му разказва всичко. Братът разбира, че няма гарант, който да го кредитира с духовен капитал и си заминава за Русе. Този брат бе Богомил Малджиев, син на Борис Малджиев, книгоиздателя на "Печатница Малджиеви" от Русе. Случаят продължава по-нататък. Дъщерята на Борис Малджиев се казваше Зорница и бе омъжена за банкера Костадин Русев. Те живееха в една солидна къща, а в сутерена, в една малка стаичка, бяха подслонили нашата сестра Олга Славчева, която в това време учеше и преживяваше от бедно по-бедно. Случва се така, че Олга трябва да освободи този мизерен сутерен по настояване на господаря на къщата. Тя отива при Учителя и се оплаква, че е изгонена и няма къде да живее. Учителят я изслушва и казва: "За тази тяхна постъпка ще видят те какво има да стане". Олга си прибира багажа, напуска сутерена и други приятели я подслоняват. Още при първите бомбардировки над София, една от първите бомби пада върху банкерската къща и я разрушава до основи. Дълго време след падането на бомбата, дъщерята на Борис Малджиев и съпругът й, банкерът, трябваше да живеят в Русе, поради липса на жилище в София. Този случай идва да потвърди цената на духовния капитал, който всеки човек създава със своите дела и цената на духовния капитал, който той носи у себе си. Имаш ли духовен капитал, ще се намери и онзи, който ще гарантира, ще отвори пътя ти и ще го освети с разумна мисъл и разумна воля.

НЕСТОР ИЛИЕВ "С арфа под бомбите в града Мюнхен" Сега ще ви разкажа един случай от времето на Втората световна война. Исторически се знае, че ние бяхме окупирани "доброволно" от Германия. Тогава германските фондации решиха и даваха стипендии на българи желаещи да отидат в Германия и да се усъвършенствуват, да придобиват знания в областите, които ги интересуват. Това беше един тактически и стратегически ход на германците по отношение на българите, в случай, че войната завърши в тяхна полза. Да, но Германия бе денонощно бомбардирана от американските бомбардировачи и, специално Мюнхен, който беше център и седалище на национал-социалистическата партия и на нацизма изобщо. Това, което ще ви разкажа, ни го разказа нашият брат, един от най-добрите, най-способните музиканти, които имахме в нашето Братство в София. Той ми разказа своя случай подробно. Като цигулар, той свиреше в Симфоничния оркестър и се казваше Асен Арнаудов. Асен, като научава, че германците дават стипендии, без да изразходва той средства, решава да отиде в Германия и да се научи да свири на арфа. Тогава той помолва диригента на Царския симфоничен оркестър Сашо Попов да му съдействува пред министерството на просветата, за да може да отиде за две години да учи арфа в Мюнхен. И всичко се разрешава благополучно. Министерството му дава разрешение и командировъчно и той трябва да замине. Но преди да замине за Мюнхен, той разказва всичко на нашия приятел доктор Методи Константинов: "Методи, аз вече заминавам за две години да уча арфа". Методи му казва: "Ти луд ли си? Денонощно бомбардират Мюнхен и цяла Германия. Къде ще отиваш там? Да отидем да питаме Учителя". "Да отидем" - съгласява се Асен. Отиват при Него. А Той винаги приемаше радушно, особено музикантите и особено Асен Арнаудов. И Той ги пита: "Какво има?" Методи говори: "Учителю, Асен е луд човек, ще заминава за Германия за две години да учи арфа. А Мюнхен е денонощно бомбардиран и разрушенията и жертвите са страхотни. Това го слушаме всеки ден по радиото". Учителят им казва: "Страх ли ви е?" "Страх ни е, Учителю. Та бомби са това!" "Добре - казва Учителят. - Елате в петък, в три часа след обед." Защо им казва така - това на знаем. Но казват: "Добре, Учителю. Довиждане, Учителю". Отиват си, а в три часа в петък са отново при Него. А Учителят ги пита: "Продължава ли да ви е страх, че Асен отива при бомбите в Германия?" "Да, Учителю, страх ни е. Денонощно бомбардират Мюнхен, ние слушаме редовно радиото"- казва Методи. Учителят добавя: "Асен ще отиде там. Аз съм зад гърба му". И Асен разбира, че има закрилата на Учителя. Той заминава. По-късно, той ми предава своя разказ така: "Аз отидох в Мюнхен сред денонощни бомбардировки и разрушения, но две години, докато аз учех арфа, до мен бомба не падна. Жертви, разрушения имаше навсякъде. Но тресчица до мен не падна в течение на тези две години, когато аз учех арфа. Жертви и разрушения имаше навсякъде, а хазайката постоянно с тревога ме канеше да отида и да се скрия от падащите бомби в скривалището. Аз непрекъснато я успокоявах: "Бъдете спокойни, аз тук ще остана". Така че покрай мене и къщата остана здрава и читава и стърчеше сред развалините и разрушенията като някакъв паметник. Това учудваше всички и всяваше ужас в хазяйката и нейните роднини и познати. Това беше ужас, който изпитваха пред необикновеното и непознатото явление, поради което не можаха да се радват, че само тяхната къща е останала незасегната." По този начин Учителят бе казал и на други наши приятели да заминат за Германия, за Австрия, но с такава дефиниция и категоричност, както бе казал на Асен, аз не познавам и не съм чувал досега. Така Асен Арнаудов завърши курс по арфа. Впоследствие стана професор по арфа в Софийската консерватория. Искам да кажа още няколко думи. Защо, на какво се дължи тази постановка на Учителя? "Асен ще отиде, аз съм зад гърба му!" Да бъде покровителствуван един човек от Учителя, това не е случайна работа. В такива случаи отговорът е единствен. За неговия и за всички други случаи важи следният закон: "Всеки един, който е дал възможност да се прояви чрез него Господ и е дал нещо за Него - каквото и да е, било парично, било с усърдие, било с дарбата си, ще бъде защитен - Силите Господни застават зад него и го съхраняват". Асен Арнаудов записа Паневритмията. Той записа доста песни от Учителя на "Изгрева". В случая Учителят не каза, че застава зад Асен, понеже е направил това и онова за Братството. Това е извод за нас, защото Учителят казва: "Ако по времето на Христа, човек бе дал само един лев за Господа, той щеше да е сега милионер, заради своята вноска тогава". Асен Арнаудов с голяма любов записа Паневритмията и учеше братските песни. Затова Учителят отговори по такъв начин на неговата молба. Само онзи, който е виждал как падат бомби и как бушува около него стихията на войната, може да прецени и да разбере опитността на Асен в Мюнхен като проявление на Силите Господни. А онези, които не са виждали това, могат да проучат опитността и закона, който изложих пред вас. Учителят бе заплатил за Асен с голяма цена.

"Блудният син" В някои от Своите беседи Учителят разказва следния спомен: "Когато бях студент в Америка, студентите решиха да дадат концерт. Поканиха и мене да изсвиря нещо с цигулката. Изсвирих им импровизация в момента "Блудният син". Публиката следеше с най-голямо внимание и като свърших, остана в мълчание доста дълго време. След това, като се опомниха, бурни аплодисменти заляха салона. Студентите идват при мен, поздравяват ме и питат: "Какво беше това парче? Откъде го вземахте? Дайте ни го да го препишем, да го имаме и ние." Аз им казвам: "То не е записано още. Импровизирах го сега, в момента." Учителят ни е свирил тази мелодия два-три пъти в клас. Много сложна, трудна и драматична пиеса, в която се очертават образите на бащата и синовете - големият и малкият. Жалко, че не можахме да я запишем.

"Паневритмията на Учителя и българският народ" Почти всички от младите братя и сестри, които живееха на "Изгрева", следваха разни дисциплини. Голям дял от тях, обаче, следваха в Музикалната академия. Музикалният живот тук беше особено интензивен. В салона имаше хармониум и две пиана. След Словото на Учителя, този живот беше една от най-ярките изяви, които имахме от Него. Учителят имаше към музиката едно много високо отношение и в изказванията си за нея Той всякога е подчертавал грамадната роля, която тя играе както за развитието на отделната личност, така и за обществото и народите. И казваше Той: "Съзвучието е изявление на Божествения свят. То внася Висш Идеал в човешката душа. Всички народи, които са дали по-голям простор за разцъфтяването на музикалната култура, са допринесли повече за възхода на човечеството. Расите се различават по степента на своята музикалност. От всички раси досега, е най-музикална бялата раса. В новата раса, която иде, музиката ще дойде до своя висш разцвет". Особен изблик и интензивен израз получи музикалният ни живот, когато Учителят даде нови двадесет и осем гимнастически упражнения, които се играят в кръг, съпроводени с чудна по своя израз музика и плавни движения. Тези упражнения Той нарече "Паневритмия". За нея Учителят каза: "Паневритмията е обширна наука и велико изкуство, което за в бъдеще ще се изучава и прилага в своята пълнота. Това, което ние сега извършваме от 22 март на открито при изгрева на слънцето за паневритмични упражнения, това е подготовка за Паневритмията". Паневритмият а се основав а на: 1. Взаимодействието между природата и човека. 2. Зависимостта между физиологичните и психологичните процеси в човека. 3. Съответствието между идеята, мисълта, музиката и движенията. Всяко упражнение си има свой вътрешен смисъл. 4. Всичките упражнения представляват един непрекъснат процес на движение на съзнанието към съвършенство. 5. Основната идея, която трябва да занимава съзнанието ни през всичкото време на изпълнението, е идеята за Бога, за Великото, Вечното, Разумното. 6. Нейните опорни точки са: природата, изгряващото слънце, пробуждането на душата. "Паневритмията носи Хармония и възпитание. С нея постепенно се развива мекота. В Паневритмията са впрегнати силите на Ума, Сърцето и Волята, за да работят в Хармония. Ние правим тия упражнения сутрин, понеже тогава има най-благоприятни условия. Ако държите ръцете си хлабаво през време на упражненията, тогава няма никакъв контакт със силите на Природата. Ръцете трябва да се държат обтегнати. Когато правите упражненията, мисълта ви трябва да бъде концентрирана. А вие мислите за обикновени работи: за къщи, за сметки и пр. При упражненията мисълта трябва да я прекарвате през ръцете и краката си. Те трябва да се правят бавно, с участието на ума. Съзнанието привлича енергиите. Като вдигнете ръката си нагоре, тя трябва да образува ъгъл 45 градуса. При играта се стъпва първо на пръстите, а после на петите. Ако стъпвате на петите си, става сътресение на гръбначния мозък." За Паневритмията Учителят също е казал: "Ако българският народ приеме и прилага Паневритмията, ЩЕ БЪДЕ СПАСЕН. Както се разбира, Учителят е смятал, че това приемане и прилагане на Паневритмията ще стане най-добре като се въведе в училищата. Тази идея бе дадена от Учителя. Но за да се осъществи, беше необходимо специално време в тези размирни години и хора, които трябваше да я осъществят до края. Проводници на тази идея за приложение на Паневритмията в училищата стават Милка Периклиева и Любомир Лулчев. Милка Периклиева е била една от най-изтъкнатите учителки в детските градини в София. В педагогическите среди тя се е ползувала със значителна известност, тъй като е издала и свои трудове в тази област, като например "Възпитанието и заниманието на децата от предучилищна възраст". Тази й популярност дава възможност през летните месеци да бъде назначена и за учителка на детската градина при "Близкоизточната фондация". Милка проявила особен интерес към Паневритмията, тъй като упражнения от такъв род са в най-голяма близост с нейната професия, особено с тъй интересното съчетание на движение и музика. Тя много добре проучила както самите упражнения, така и музиката, която ги съпровожда. Това я прави подходяща за провеждането на тази идея. Любомир Лулчев е бил висш офицер от авиацията и от инженерните войски. Още като такъв е слушал беседите на Учителя и е бил запознат с идете на Новото, което се изнася в тях. По изява беше един честолюбив и амбициозен човек, много начетен и със задълбочена мисъл. Имаше и други качества и работеше с окултни сили. Мнозина изгревяни се убедиха в това, понеже в един или друг случай се запознаха с тях, както в положителната, така и в отрицателната им страна. Тези негови способности бяха известни и на обществото в града. Той обичаше да ги демонстрира като човек, който не само знае, но и умее да работи с такива сили. В 1926 година, вече като пенсионер, той иска среща с цар Борис III и я получава. В разговор при тази среща, между другото Лулчев казва на цар Борис: "Вие не сте цар за мене. Щом сте цар на българите, защо убивате комунистите? И те са българи!" Царят му отговорил: "Знам, знам, за теб е цар само Христос". Този разговор съм го слушал лично от Лулчев, който обичаше да разказва такива неща, ако около него имаше подходящи за това слушатели. Адютант на цар Фердинанд, а по-късно и на Борис, за известно време е бил генерал Алекси Стоянов. Жената на генерала е била последователка на Учителя. Казваше се Мария, а ние я назовавахме "генерал Стоянова". Лулчев е бил близък на семейството на генерал Стоянов и често е посещавал неговия дом. При тези посещения, той водел разговори по най-различни въпроси. Много начетен човек със задълбочена мисъл и опит, той правел силно впечатление със своите знания и трезви изводи по всички въпроси. Много по-късно от първата среща на царя с Лулчев, генерал Стоянова, която често е била в двореца, защото е била и придворна дама, го препоръчала на цар Борис III като съветник. Генерал Стоянова имаше две дъщери-близначки. Едната беше секретарка на царя, а другата - на царицата. Като секретарки, те не си изпълняваха задълженията както трябва, а се поддадоха на различни изкушения от различни страни. Така писмата и новините от "Изгрева", които трябваше да се предават на царя, не се предаваха, а се отклоняваха и прикриваха. През време на бомбардировките в София, един шрапнел премина през малкото прозорче на скривалището и уби едната секретарка. Другата секретарка след заминаването на царя се поболя, като двете и ръце се подуха и тя не можеше да си служи с тях до края на живота си. Така че случайни неща нямаше както в двореца, така и извън двореца, а всичко си беше на мястото. Наистина, царят, припомнил си вече за Лулчев, приема съвета да се срещне отново с него. В следващата среща Лулчев успява да спечели доверието и разположението на царя и той го приобщава като свой съветник. Когато срещите между царя и Лулчев започват да стават по- редовни, той споделя това със стенографката Елена Андреева. "Ти за това нещо пита ли Учителя?" - уплашено го пита Елена. Лулчев отговорил: "Да, за това нещо казах на Учителя". А Учителят му отговорил: "Не те съветвам. Той ще те послуша толкова, колкото баща му послуша мене. Аз зная колко струват Кобургите". Като чула това, Елена възкликнала и упрекнала Лулчев: "Тогава ти с кой акъл отиваш там?" Лулчев се оправдал: "Аз искам да опитам". Този опит му струваше живота. Лулчев след 9 септември 1944 година бе осъден на смърт от тъй наречения Народен съд и убит като царски съветник, заедно с още много от предишните управници. Цар Фердинанд е познавал Учителя и се е срещал с Него. В 1913 година Учителят изпраща генерал Стоянова при Фердинанда да му каже да не отваря война на сърбите в никакъв случай. Фердинанд отговорил: "Аз не слушам ясновидци!" Накрая, поради непослушанието му, проявено към съветите на Учителя, българските войски нападат сръбските, след което идва погромът по време на Междусъюзническата война и окупацията на българските земи от Сърбия, Гърция, Румъния и Турция. Така че съветът на Учителя бе проверен както трябва. Когато Фердинанд искал да тласне България в Европейската война, решил да се срещне с Учителя. В разговор с него по този въпрос, Учителят му казал следното: "България трябва да остане неутрална. За неутралитета си тя ще получи онова, което и бе отнето несправедливо след Балканската война". В отговор на това, Фердинанд се обърнал, вдигнал си десния крак, обърнал си и задника към Учителя и с дясната ръка се потупал по дирника. По онова време това беше една селска шега, която искаше да каже, че онова, което се чува от човешките уши е достойно само за задните части на човека, там, където е неговото отходно място - за неговите извержения. Учителят погледнал задника на Фердинанд и казал: "Този задник, гдето сега го виждам, в скоро време ще замине там, откъдето е дошъл". Така завършила тази среща. След катастрофата при Добро поле, където войниците напускат фронта и тръгват към България, Фердинанд пак поискал съвета на Учителя, виждайки, че казаното от Него се е изпълнило. Учителят му казал: "Стягай си куфарите и бягай! Ще абдикираш в полза на сина си - Бориса". Този път Фердинанд Го послуша и вече никога не видя България. Любомир Лулчев живееше скромно, като пенсионер, в една малка дървена къщичка в покрайнините на "Изгрева". Явно беше, че от връзките си с царя нито е имал, нито е търсил материални изгоди. Беше човек с достойнство. Той седеше някак си по-настрана от братските среди на "Изгрева". Някаква гордост, честолюбие като че ли не му позволяваха да се слее с общата маса, с братята и сестрите. Имаше амбицията да бъде своего рода център и наистина успя да образува около себе си групичка от почитатели. Тази група бе наречена "Упанишадите". Учителят не одобряваше дейността на групата, ръководена от Лулчев. По всяка вероятност при отиване и връщане от срещите си с царя, но не всякога, Лулчев отиваше при Учителя, навярно за да се посъветва и да сподели впечатленията си от царя. Пишещият тези редове по-късно чу един път в клас по тоя повод Учителят да казва: "Тези, които предаваха моите думи, не ги предаваха както трябва и тези, които ги слушаха, не ги изпълняваха точно." Това означаваше много и за това отклонение бе платено. След завръщането на царя от последната му среща с Хитлер, той слязъл от самолета и след няколко дни се разболял. Тогава, в присъствието на сестра Донка Проданова, която беше домашна прислужничка на семейството на генерал Стоянова и имаше безпрепятствен достъп в двореца, каза следното за болестта на Борис: "Ако има някой, който да даде на цар Борис да изпие само една чаша гореща вода, той ще оздравее!" Но се случи така, че тя не можа да се добере до цар Борис и да му поднесе тази гореща вода и той си замина. Освен че това бе истина, но бе и една символика, която трябваше да стигне до онези, които управляваха България. Всяка една човешка душа, която е зажадняла за Божествената Правда, може да се напои само с чашата, която е вместила в себе си истината за Словото на Всемировия Учител. Така че, никой не се намери и не му поднесе тази чаша топла вода и той си замина от този свят. На България й предстоеше съвсем друга политическа развръзка. Горното описание и действуващите лица в него имат една непосредствена връзка с историята за направения опит за въвеждане на Паневритмията в българските училища. Тази история, е много интересна и поучителна. За да бъде разказана от мен, аз трябваше да се срещна по настояване на един млад брат с някои действуващи лица от "Изгрева". Тогава аз посетих дома на Милка Периклиева и се срещнах с нея. Тя беше будна с ума си и помнеше всички личности, събития и свързаните с тях подробности, макар че от години беше болна от Паркинсон и лежеше на легло. Тя не можеше да пише, но можеше да разказва и аз записах нейния разказ, като го предавам дословно. Милка Периклиева бе активна участничка в опита за внедряване на Паневритмията в българските училища. Ето нейния разказ: "Имах - започва Милка - приятелски връзки с една близка на Лулчев, която живееше в съседство с него. Там много често го срещах и водехме разговор. През време на тези разговори той всякога е подчертавал, че Учителят много държи на Паневритмията, допълвайки, че когато преди срещите си с царя е отивал при Учителя за уточняване, Той между другото е настоявал да се каже на Бориса следното: "За спасението на България и за българския народ, трябва да се приеме и въведе Паневритмията в училищата. Трябва да се вземат най-бързи и сериозни мерки за българския народ. Само Паневритмията ще свърши тази работа!" След като го разказваше на своите слушатели, трябва да приемем, че Лулчев е казал точно това на царя. Той обичаше да казва нещата направо, без заобикалки и не се съобразяваше с това кой стои срещу него, какъв пост заема, дали той е пъдар или цар. Нещата ги изстрелваше направо в упор. Така че, ние приемаме, че царят е бил уведомен от Лулчев за настояването на Учителя за приемането на Паневритмията. А какво е било мнението на царя по този въпрос, ще видим по-късно от развитието на събитията в тази история. Милка разправяше, че по това време е била учителка в детска градина в София. Един ден тя получава бележка, в която е написано изрично да се яви при секретаря на министерството на просветата Борис Йоцов. Тази бележка събужда в нея тревога и опасение, че ще й се искат обяснения във връзка с нейните убеждения като последователка на Учителя Петър Дънов. Кога точно, в коя година, Милка бе получила тази бележка, тя не можа да си спомни. Но аз направих справка,като се има предвид, че на 23 октомври 1939 година Георги Кьосеиванов, който преди това, в продължение на пет години е министър-председател, е съставил новия си и последен кабинет. В този кабинет министър на просветата става Богдан Филов, а за секретар на това министерство е назначен Борис Йоцов. Оттук следва да се приеме, че Милка Периклиева е получила тази бележка някъде към края на 1939 или в началото на 1940 година. Защото на 15 февруари 1940 година имаме нова министерска промяна, при която Богдан Филов става министър-председател, а секретарят на просветата Борис Йоцов става министър на просветата. А всеки един кабинет се назначава от цар Борис III. Тези данни са от значение, за да се види кога е започнало осъществяването на този велик план и колко време е пропиляно в колебание, нерешителност, отлагане и умуване от страна на Милка, за да се дойде до това, че да не се реализира това велико дело. Тези паралели са много важни. В обозначения в бележката ден и час тя отива в министерството, изчаква реда си и се явява при Борис Йоцов, който по това време е секретар на министерството. "За голяма моя изненада, той ме посрещна много добре - казва Милка. - Любезно ме покани да седна и ме запита къде съм учителка, как работя и прочее. Аз отговарях предпазливо и внимателно, защото не знаех защо съм извикана и бях много уплашена. Казах му, че съм учителка в училището "Стефан Караджа", намиращо се на улица "Пиротска" и допълних, че през летните месеци, когато сме във ваканция, съм учителка и в детската градина при "Близкоизточната фондация". Там има и игрище. На това игрище идваха учители от цяла България, където изкарваха курсове за ръководители на детските градини, а аз бях определена за ръководител на тези курсове. Тези учители бяха насочени за там от министерството на просветата. След обясненията, които дадох на секретаря Борис Йоцов, той ме запита: "Какви гимнастически упражнения знаете, с какви игри занимавате децата?" Аз изредих програмата, която прилагам на игрището си, като изтъквах авторите,от които съм ползувала, а също и онова, което аз съм изнесла в своите трудове - мои лични методи, придобити от опита и творческия порив в тази област. Най-после, като ме видя, че не съм подготвена и заобикалям въпроса, който го интересуваше, ме запита: "Нещо друго прилагате ли?" Аз не отговорих. Мълчах. След минутка мълчание, той ми каза: "С Паневритмията не се ли занимавате? Знаете ли за нея?" "Да, зная за Паневритмията, но в училище не работя с нея" - смело казах аз и започнах да разбирам накъде бие работата. Въздъхнах с облегчение, като разбрах, че за добро съм повикана и отговорих: "Досега не съм прилагала тези упражнения". "Помислете като как може да се приложи в българските училища и ми донесете доклад за тази възможност при пръв удобен случай." Разбрах задачата си, станах и напуснах министерството, изпратена любезно от главния секретар. Оттам като с криле се озовах на "Изгрева" при Учителя. Явих се при Него и с възторг Му разказах за случилото се в министерството със секретаря Йоцов. Учителят ме погледна и каза: "Можеш ли да изпълниш задачата си като ученичка? Трябва да се бърза". Учителят сериозно допълни следното: "От Паневритмията зависи бъдещото положение на България. Направи доклад и ми го донеси." Аз възкликнах: "За Слава Божия, Учетелю, с Ваша помощ, аз ще бъда само проводник на Волята Божия". Това издекламирах аз с гордост и загрижена, с чувството на голяма отговорност, която поемам, гледах Учителя в очите. След това се прибрах в къщи, отправих молитва за помощ и написах доклада ръкописно. След това го преписах на пишеща машина в четири екземпляра". От този доклад на Милка, за съжаление, днес не можахме да намерим нито един екземпляр. Но в него, доколкото Милка си спомняше, първо е написала няколко реда за значението и силата на Паневритмията. След това е пояснила пътя, начина, по който тези упражнения ще могат да се въведат в училищата. Препоръчала е най-напред да се започне в едно училище като утринна гимнастика преди започването на училищните занимания на учениците. А впоследствие да се разшири и до всички училища в България. За тази цел било необходимо да се организира курс за учителите по физкултура от цялата страна. Учителите от курса щели да имат за задача да усвоят цялата Паневритмия и начина, по който тя се предава, за да могат да я предадат на учениците. "След два дена занесох доклада на Учителя, прочетох Му го и Той го одобри. Оставих Му един екземпляр. Втори екземпляр занесох на Лулчев и той го одобри. От него разбрах, че той е задействал главния секретар Йоцов със съгласието на цар Борис III. Трети занесох в министерството при главния секретар Борис Йоцов. Той го прочете пред мене и като свърши, нареди да извикат началника по физкултура за цяла България - Петър Петров. След като Петров дойде, подавайки му доклада, Йоцов каза: "Дайте ход на тази работа. Госпожицата е дългогодишна учителка. Гимнастическите упражнения, които тя ще ви предложи, да се проведат масово във всички училища". Аз отидох с началника Петров в неговия кабинет и му предадох доклада, като уговорих с него в най-близките дни да донеса описанията на упражненията, както и музиката, която ги съпровожда. След като се прибрах в къщи, помислих, подбрах и подготвих осемнадесет от всичко двадесет и осемте упражнения на Паневритмията, които се съдържаха в нейния оригинал. Причината за този подбор беше желанието ми да дам по-динамичните, по-подвижните и да не бъдат дадени изведнъж толкова много. Написах описанието им. А за нотите, които съпровождат всяко упражнение, отидох при брат Калудов - наш съмишленик и специалист по музика - който ги преписа грижливо и прегледно. Така приготвените и подбрани от мене осемнадесет упражнения занесох на Учителя. В момента Той се връщаше от малкото лозе, което имахме на "Изгрева". Посрещнах Го и Му казах: 'Учителю, приготвих описанието и музиката на осемнадесет от всичките двадесет и осем упражнения на Паневритмията". Той ме погледна и много сериозно ми каза: "Българският народ трябва да разбере: или да приеме Божественото Учение точно, изцяло, без заобикалки, или ще си счупи главата и Аз ще си отида. Аз повече няма да се занимавам с него." Аз Му отговорих: "Тогава, Учителю, да занеса на началника цялата Паневритмия". Сконфузено казах това, виждайки вината в себе си и си тръгнах. След малко бай Ради от "Изгрева" ме настигна из пътя и ми каза, че Учителят му казал да предам в министерството само тези, които съм приготвила. Тези подготвените и подбрани от мене осемнадесет упражнения занесох в министерството на началника Петров. Той ги прегледа и одобри. Тогава ме заведе при Йоцов, така че двамата ми възложиха да намеря начин за тяхното практическо внедряване. Така че, главният секретар на министерството и началникът по физкултура разрешиха да се въведе Паневритмията в училищата, дадоха бяла улица за това." По това време стават неочаквани министерски промени. До този момент министър на просветата е професор Богдан Филов. При новия кабинет той става министър-председател, а секретарят на министерството Борис Йоцов става министър на просветата. Тази промяна, както вече отбелязах, става на 15 февруари 1940 година. Това още повече улесняваше осъществяването на това красиво дело, тъй като Йоцов вече беше запознат и бе дал ход на тази работа. А сега беше станал вече и министър. При един разговор Лулчев бе ни казал: "Ние му обещахме да го направим министър, ако той даде ход на приложение на Паневритмията. Той си удържа на думата и ние си удържахме на думата. Значи сме квит". Така завърши един подготвителен етап. Оставаше най-лесното. Да се съберат учители от цяла България, да се проведе курс и да започне да се играе Паневритмията в българските училища. И понеже цялата бъдеща организация за провеждането на курса на Паневритмията в училищата е подвластна на министър Борис Йоцов, то не трябваше да има никакви пречки за това. Но се случва най-неочакваното. "На мене - поясни ми Милка в разговора, който имахме с нея - задачата ми се видя доста сложна за практическо осъществяване". И както разбирам, започва един период от нейна страна на колеблива и плаха нерешителност, както и протакане за осъществяването на това Велико и Красиво Дело. Едно ново събитие, според нея, също донесло усложнение. В първата половина на месец март 1942 година, Видин и Видинско са потопени от едно катастрофално наводнение на Дунава, при което са разрушени много сгради и се наложи голяма евакуация на тамошното население. По-голямата част от тях идват като бежанци в град София. Едни от тях са настанени и в училището, където е работела Милка. А децата от училището били разпръснати по други училища. "Мен като учителка и моите деца бяхме изпратени в училището "Константин Фотинов". Там, като гостенка, намерих за неудобно и нямах смелостта да искам от директора на училището да ми разреши да играя сутрин Паневритмията с децата от цялото училище. От своя страна, не се сетих, че упражненията може да ги проведа и с моите ученици. Пък, от друга страна, въздържанието ми беше и за това, че моите ученици бяха шестгодишни, а пък аз исках да направя опит и с по-големите - от прогимназията, дори и с гимназистите. През това време често идвах на "Изгрева" и се срещах с Учителя. Той, разбира се, винаги ме запитваше загрижено: "Какво става, Милке, с работата?" А Лулчев, с когото също се срещах, доста сериозно ми се скарваше, че работата се протака, като ми напомняше, че Учителят е казвал: "Да става по-бързо". За причината на това забавяне аз, разбира се, давах своето обяснение - липсата на помещение и на деца. Така се загуби ценно време. Един ден получавам писмо от министерството, че ме назначават да преподавам физкултура на един клас ученици от четвърто отделение в училището "Тодор Минков". Учителката на училището, госпожа Величкова, доста възрастна жена, много се зарадва, че ще я замести млада учителка, каквато бях аз. Учителят сдържано, но сериозно изчакваше резултата от моята работа. Най-после започнах работата в салона по физкултура на това училище. Учениците с радост приеха упражненията и с нетърпение очакваха всеки час по физкултура. Стигна се дотам, че много често и майки идваха да гледат как играят децата им. Най-напред музикалната част се изпълняваше от сестра Ирина Кисьова, наша съмишленичка, която добре свиреше на пиано и имаше известен дар за композиране. След около месец упражнения по този начин, учениците усвоиха Паневритмията отлично. Сега оставаше да поканя министър Борис Йоцов и началника по физкултура Петров, за да видят упражненията. За този случай увеличих музикалния състав с кларинет, цигулка и китара. Привлякох кларинетиста Данко Симеонов, цигуларя Симеон Симеонов и китаристката Верка Куртева. В уречения ден дойде обаче само началникът по физкултура към министерството. Когато след това казах на Лулчев, че само началникът е дошъл там, той каза: "Страхливец!" Явно беше, че Йоцов, станал вече министър на просветата, беше сметнал, че ще се изложи, ако присъствува на такава детска демонстрация и покаже публично, че има връзка с дъновисти. И Лулчев добави, че Йоцов е станал министър само заради това, че е дал ход на Паневритмията, когато е бил главен секретар. Така че събитията се развиваха по начин, който никой не предполагаше. Децата бяха облечени празнично - момиченцата в бели роклички, а момченцата с бели блузки и сини панталонки. Играеха великолепно и с настроение изпълниха пред началника тези осемнадесет упражнения. След като упражненията свършиха, той ме покани да отида с него в министерството на конференция. Помолих го това да стане след два дни, тъй като баба ми беше починала и аз трябваше да тичам по погребението й. Той се съгласи. След два дни бях на разговор с него в министерството и разбрах, че той вече знаеше, че това са упражнения от Паневритмията на Бялото Братство. Той ги одобри. Направи само забележка, че са много бавни и малко - търсеше дума - "малко вегетариански" и че не са като другите гимнастически упражнения отсечени, отривисти и бойки. Отговорих му, че ние в училищата няма да подготвяме войници, а тези игри хармонизират силите на тялото и духа. Те внасят бодрост, настроение, те носят живот. В този дух ги защитих. Казах, че възпитаваме разумни същества с разумни характери и че хармоничните движения изграждат и хармонични личности. Докато още бях при началника Петров, той се свърза с министър Йоцов по телефона. Министърът ме повика при него в кабинета му и ми каза: "Първият опит е излязъл добре. Сега остава да се повикат на курс учителите от цяла България, за да научат Паневритмията и да я предават всяка сутрин на учениците". Този ход на работата беше добър. "Но кой ще им предава?" - попитах аз. Аз отново и отново умувах. "Вие" - отговори натъртено министърът. Аз се замислих и казах: "Известна съм сред учителските среди като детска учителка, но да предавам на висшисти учители! Дали ще бъда авторитетна пред тях?" Министърът ми отговори: "Ще ви изпратим на специализация в Чехия или Унгария. Помислете по този въпрос и ми докладвайте". Аз се страхувах. Страхувах се не за себе си, защото от фондацията имах опит да ръководя деца и учители в курсовете. Но тук мислех, че случаят е по-специален. По този въпрос говорих няколко пъти с Учителя и с Лулчев. Учителят предлагаше да поема аз работата. И тук пак сгреших, защото умувах и не съобразих, че щом Учителят казва да бъда аз, Той ще поеме отгоре грижата за моя успех в този курс и за успеха на Делото по Паневритмията. Този мой страх, тази ми неувереност в себе си споделих с Учителя и тогава Той ми каза: "Въпреки това - ти трябва да бъдеш!" Аз обаче не се съгласих, смятайки, че сама ще проваля делото, защото бях детска учителка, а в учителската йерархия има начални учителки, после - прогимназиални учителки и след това - гимназиални учителки. Всички учители по физкултура в гимназиите бяха със завършено висше образование. Те бяха висшисти, а аз - начална учителка на детски градини. Това колебание го споделих с Учителя. Тогава отново ми каза: "Ти как мислиш?" Аз предложих да имам помощник и то по възможност - с висше образование за по-голяма авторитетност и за мое успокоение. Тогава с Учителя почнахме да изреждаме имената на братята и сестрите, подходящи за тази работа, но не се спряхме на никой. Най-сетне са сетих за една наша сестра с висше образование, музикантка, певица и преподавателка по английски език, макар да знаех, че тя не е физкултурничка. Имах чувството обаче, че с нея ще можем да работим и е подходяща именно за тази задача като моя помощничка и в моя подкрепа. Познавах я още повече като много музикална, певица. Тя бе написала думите на "Слънчеви лъчи" от Паневритмията и бе взела дейно участие в работи с Учителя, когато Той ги даваше. Тази сестра беше Весела Несторова. Спряхме се с Учителя на нея. Тогава Той ме запита: "Ти хармонираш ли си с тази сестра и бихте ли могли да работите заедно?" "О да, Учителю, много ми е приятна! Тя е при това тъй музикална! Би свършила задачата по-добре от мене даже!" Докладваха на министъра за решението, което бяхме взели с Учителя. Сега главният въпрос бе да се организира курс по Паневритмията. Само след няколко деня получих писмо, че съм назначена за преподавателка в курса за учителите за летните детски училищни игрища. Срещнах са веднага с Учителя и Му казах за това назначение. Той от своя страна нареди да кажат на Весела Несторова да ме потърси. При срещата ми с нея тя изрази своята голяма радост. Подадохме си ръце за обща радост. Двете застанахме пред Него и Той ни каза: "Сега вие като две свещи ще светите в едно!" Курсът се водеше на открито в училището в Борисовата градина, в Дианабат. Там бяха на пансион шестдесет млади учители от цяла България. Ръководители на курса бяха двама специалисти с висше образование по физкултура - Кирил Петров и Кънчева. Явих се и аз като трета ръководителка по ритмични игри. Тези двама специалисти ме познаваха от игрището на Фондацията и ме посрещнаха много добре. Моите часове се определиха два пъти седмично - от седем до девет часа преди обед. В първата ни среща, в първите ми определени два часа, говорих на курсантите върху теорията за ритмиката и музиката. И то ритмиката като стимул в живота. Следващият път пристъпихме към практиката. Курсантите възприемаха много лесно и с радост всичко, което им се показваше. Като свърших първия час от определените ми за този ден два часа, предложих им почивка, но курсантите спонтанно изявиха желание да се продължи без почивка. И така, определените за занимание два часа бяха взети без прекъсване. Работата тръгна много леко. Курсантите заявиха, че това са най- приятните им часове и споделиха също, че вечер в салона на училището ще ги играят, като пеят мелодиите. Един ден моите колеги Кирил Петров и Кънчева, слушайки от курсантите похвалите за игрите, пожелаха да присъствуват на някой час. Поканих ги и те дойдоха още на следващия ден. Заниманията започнаха, засвири оркестърът и всички започнахме да играем. Свириха - на цигулка Симеон Симеонов, на кларинет Данко Симеонов и на китара Верка Куртева. Петров седна настрана и почна нещо да си записва, а колежката Кънчева възторжено се включи в кръга да играе. Беше красиво, хармонично и приятно. По утринните лъчи усещах, че се сипеха светли пътеки от Висините. Всички музиканти и аз усещахме, че има присъствие от Невидимия свят. Това нещо го знаехме и го усещахме, когато играехме Паневритмия на "Изгрева" с Учителя. Всички играеха съсредоточено с тиха радост и жадно поглъщаха небесната благодат. След определените два часа, урокът свърши. Петров и Кънчева възторжено ме поздравиха, като Петров каза весело: "Какви чудеса се правят тук! При мене курсистите бягат и гледат по-скоро да свърши часът, а тук се работи без прекъсване два часа, като при това искат да им се увеличават часовете при тези игри". Изразиха своето възхищение и за това, че е могло така добре да се съчетае движението с музиката. Кънчева, от своя страна, се изрази, че всичко й много харесва, само че, ако може, обръщането на упражнението "Евера" да бъде с подскачане. Отговорих, че упражненията не могат да се изменят, тъй като друг е авторът им. Накрая Петров предложи музикантите да посвирят някои от мелодиите и на упражненията, които той преподаваше. Разбрахме се, че така не може да се смесва музиката на Паневритмията с други упражнения. Наближи краят на курса, а след няколко деня, в неделя, курсът щеше да се закрие. Курсантите щяха да получат удостоверение за завършен курс за летни детски игрища и да се разотидат. Трябваше да им се раздадат нотите с мелодиите на Паневритмията, които щяха да бъдат разучени по места от учителите по пеене. Тогава всеки учител по пеене можеше да свири на някакъв инструмент - цигулка, пиано или акордеон. Но... това не стана. Защо? Кои са причините да се спъне това тъй красиво и с възторг прието дело? Не разбрах. Навярно беше вече много късно. Скоро след това започнаха бомбардировките над София. Учителят беше в Мърчаево, когато за първи път след всичко това можах да отида при Него. Тогава Той ми каза: "Времето изтече! Сега ще гледаме какво ще стане!" Така разбрах, че времето, определено за въвеждането на Паневритмията в българските училища е изтекло. Затова когато отидохме да искаме от Учителя нотите на Паневритмията за летния курс през 1943 година, Той не ги даде. Той ни посрещна, изслуша ни и само мълчеше. Неговото мълчание беше някакъв отговор, който аз не разбрах. Тогава разпуснахме курсантите, без да им дадем нотите. Причината за това разбрах в Мърчаево - че за всяко нещо има строго определено време!" Като се има предвид, че първите нападения на американските бомбардировачи над София станаха на 14 ноември 1943 година, а по сведения, самолетите са били около 170 и са хвърлили около 200 бомби, то бомбите изравят онзи ров, който отдели от нас времето на Школата, онова време, което бе изтекло и никога не би могло да се върне назад. При това нападение са били убити 58 граждани и около 187 сгради са били разрушени. Следващите бомбардировки през тази годна са били на 24 ноември и на 20 декември 1943 година. Бомбардировките продължиха и през 1944 година, през деня и нощта. Направената проста сметка показва, че в протакане, колебливост, плахост, нерешителност и ред други спънки от психологическо естество Милка Периклиева е загубила за осъществяването на това дело около четири години - от края на 1939 година, когато е била повикана от секретаря на министерството на просветата до началото на бомбардировките. Тази история с внедряването на Паневритмията в българските училища, която Милка ми разказа е от особено значение за Делото на Учителя и Неговата Дейност в България. Внимателно преглеждане на тази история не може да не повдигне у всекиго, който я проследи, въпроса какво би станало, ако Милка е действувала по-активно, по-смело, по-самоуверено, с по-голям устрем, без страх и с упование в себе си. Ако не беше проявила още в самото начало тази критичност към самата Паневритмия, която я навежда на мисълта да даде само 18 от двадесетте и осем упражнения. Това е грубо нарушение на онези окултни закони, по които е построена Паневритмията, затова Учителят остро е възразил, че българският народ трябва да приеме цялата Паневритмия. Това е урок и за всички останали, които ще се занимават с Паневритмията и ще решат някога да предават Паневритмията на българския народ осакатена или преиначена. Милка е виждала и аз вярвам, че тя е разбирала добре, че Учителят не току-така е бързал. Тук времето е било от особено значение и въпреки това тя не се е активизирала. Ако тя не бе допуснала тези грешки, тогава това начинание би успяло. И всеки сам ще си извади заключението за отражението, което Паневритмията би имала върху България и българския народ. И историческата съдба на този народ би била друга. Защото Учителят бе споменал, че според Божия план руснаците е трябвало да стигнат до Дунава и да не преминават в България. Но понеже Паневритмията не се предаде и не се игра в българските училища, Учителят промени Божия План и пусна руснаците в България. Дойде една нова епоха от четиридесет и пет години, за която бе говорил Учителят преди двадесет години и ние станахме очевидци и изтърпяхме всичко онова, което донесе тази епоха, когато властта в България бе дадена на комунистите. За непослушанието си към Учителя и за неизпълнението на тази задача, поставена от Учителя към ученика, ние бяхме свидетели, как всички платиха както трябва. Всички участници, които противодействуваха за внедряването на Паневритмията в българските училища платиха според окултните закони. Ние бяхме свидетели, видяхме как стана това. А Милка Периклиева осем години беше закована на легло, въпреки че нейният ум и разсъдък бяха на място. Беше много трудно да се намери човек, който да се грижи за нея, макар че нейният рожден брат заплащаше добре за това. Трудно се издържаше да се наблюдава как бе прикована на легло. Беше мъчителна и тягостна картина за всички. А беше поука за останалите и разбраха какво означава, когато един ученик обещае пред Учителя да изпълни една задача и накрая я провали. Милка беше с ясно съзнание, че трябва да си свърши работата до края. Затова написа своите спомени за Школата с Учителя. Тя ги прие като частица от онзи неизпълнен дълг, който трябваше да изпълни пред Учителя. Днес ние приемаме нейните опитности като откровение на една душа пред Учителя и към Бога. А това не е малко както за нея, така и за нас, така и за следващите поколения, защото урокът от Учителя е предаден, а ученикът трябва да издържи изпита си. Независимо кога и при какви условия. А българският народ трябваше да изпие чашата на горчивата си съдба, която последва четиридесет и пет години след това. Другото действуващо лице в тази история е Весела Несторова. Тя завършва Американски колеж в България, след това бива изпратена за четири години на специализация в САЩ и завършва висше образование. Завърнала се в България, тя е една от малкото високо интелигентни и образовани сестри. Тя е отличен музикант, певица с неподражаем глас, композитор и притежава изключителна дарба за поетично творчество. Тя посещава редовно "Изгрева" и взема дейно участие в братския живот. Веднъж тя присъствува на една беседа, която Учителят завършва със следния стих: "Зора се чудна зазорила, тя животът нов е проявила." По това време Учителят е започнал да дава новите паневритмични упражнения "Слънчеви лъчи". Той дори ги показал и изсвирил музиката към тях. Тогава Весела решила да напише думите към мелодията "Слънчеви лъчи". Отива при Учителя и той дава своето разрешение. Следват дни на творчески подем и висше откровение на Духа. Така са дадени стиховете на "Слънчеви лъчи", които са одобрени от Учителя и след това бяха отпечатани в отделна книжка. Весела е взела живо участие при разучаването на "Слънчеви лъчи", както и при оформянето на книжката. Така че Весела Несторова не бе случайна проекция на "Изгрева" в онзи момент, когато се даваха "Слънчевите лъчи" от Паневритмията. Това показва, че тя има отношение към създаването на Паневритмията в нейния последен етап. Ето защо Милка Периклиева не случайно се спира върху Весела Несторова, защото знае за нейното участие в "Слънчеви лъчи" така, както познава и нейните възможности. След като Учителят одобрява Весела Несторова за помощник на Милка Периклиева за обучение на учителския курс в Дианабат, тогава една сутрин Учителят извиква Милка и Весела на разговор. На този разговор Учителят им казва да бъдат две свещи, поставени една до друга, които да осветяват наедно пътя, по който трябва да премине Паневритмията от "Изгрева" към българското училище. Освен това им казва, че те двете заедно трябва да преподават Паневритмията на учителите по физкултура. След като напускат Учителя, те заминават за Дианабат и започват работата с учителите по физкултура. Но тук се случва най-неочакваното. Милка изведнъж се стъписва от педагогическия похват, умението и качествата на Весела Несторова и започва да ревнува, понеже усеща, че ще бъде изместена на втори план. А разрешението на министъра за провеждане на този курс е на нейно име. Тогава тя решава да отстрани Весела Несторова и не пожелава да играят заедно с нея вътре в кръга. Курсистите по това време играят в кръг своите упражнения, а вътре в кръга вървят и играят Весела Несторова и Милка Периклиева. Тогава Милка нарежда на Весела да отиде да играе в противоположния край на кръга. А трябвало да вървят заедно двете и да играят едновременно Паневритмията, макар че са в кръга. Но Милка усеща и разбира, че погледите на курсистите следят как играе Весела Несторова. Това я вбесява. Тя отива при Весела и й казва, че те играят като два центъра в кръга и вниманието на курсистите се раздвоява, а освен това, според окултните правила, в кръга не трябва да има два центъра, защото вече не е кръг, а елипса. Милка забравя, че Учителят е наредил да бъдат две свещи, които да светят заедно и да осветяват пътя на Паневритмията от "Изгрева" към българските училища. Милка нарежда на Весела да излезе извън кръга на Паневритмията и да играе вън от него. Весела се подчинява и така те играят Паневритмията. Свидетели на цялата тази история са музикантите от "Изгрева", които свирят на този курс безплатно. Освен това се намира един фотограф, който заснима цялата тази история. Когато отивах да разпитам Весела Несторова за тази история, за доказателство тя ми показа своя албум и онези снимки, в които се вижда как Милка Периклиева играе в кръга на Паневритмията, а Весела Несторова играе три-четири метра вън от него сама-самичка. Така че, това е едно доказателство за верността на разказа на Весела Несторова. А освен това, ние чухме музикантите да разказват почти същата история. Били са трима: Данко Симеонов - кларинетист, Симеон Симеонов - цигулка и Верка Куртева - китара. Курсът по обучението приключва. Весела Несторова разбира, че тук се намесват други сили и знае кой е виновен в случая. Тя знае, че Милка Периклиева е от групата на Лулчев и на "Упанишадите". Затова отива при Учителя и се оплаква, че причината за провала на Паневритмията е Лулчев. Тя иска разрешение от Учителя да отиде при Лулчев и да му каже всичко в очите. Учителят се съгласява, но я предупреждава, след като свърши своя разговор с Лулчев, непременно да мине при Него. Тя отива при Лулчев и го обвинява, че е виновен за провала на Паневритмията. Лулчев се оправдава. Накрая Весела се връща при Учителя и му разказва какво му е казала. Учителят я изслушва и после я освобождава. По този начин, Учителят я освобождава и съхранява от онези окултни способности, които имаше Лулчев и използуваше често към ония, които му възразяваха и не му се подчиняваха. Така бе опазена Весела за следващите четиридесет и пет години. Ето защо, когато идва мигът на курсистите да се предадат нотите на Паневритмията, Учителят не ги дава. Причината е ясна. Опитът е провален. Той е провален от онези сили, които работеха срещу Школата на Учителя. Когато Весела отива при Учителя и Го пита защо се случи всичко това, Той й отговаря: "Определеното за Паневритмията време изтече". Весела Несторова си отива у дома напълно съкрушена. Тя си спомня как на 25 юли 1942 година Учителят й казва, че започват курсовете по обучение на Паневритмията на младите учители по физкултура. Спомня си с каква радост Той й предава тази новина. Спомня си също с какъв възторг и преданост всички са почнали работа първия ден. Спомня си как се развихрят онези сили, как я изгонват от кръга и как я изхвърлят навън от онази работа, която лично Учителят я бе поставил да свърши. Така че Весела Несторова присъствува на един етап от несполучливия опит за приложение на Паневритмията в българските училища. Тази история тя ми разказа лично и аз я предавам с моя разказ. Весела Несторова доживя четиридесет и пет години след заминаването на Учителя в отлично здраве, със запазен ум и разсъдък, с изключителна работоспособност и със запазени сили и възможности за творческа работа. Това означава, че Учителят оцени по достойнство нейната работа. Така завърши тази история, поучителна за "Изгрева" и за вас - следващите поколения

"Кой измисли песните на Учителя" Много често се събирахме вечер на полянката на "Изгрева", където играехме сутрешните гимнастически упражнения с Учителя, а след това играехме и Паневритмия. На тази поляна имахме приятни и полезни разговори с Учителя, а най-често пеехме песните, които Той беше ни дал. В една такава вечер, когато много братя и сестри се бяхме събрали там, пеехме Неговите песни. Учителят също беше там. Създаде се чудна хармония, настроение, пълно със светлина и съвършенство. Пеех и аз, но през цялото време мисълта ми беше ангажирана с въпроса за начина, по който са създадени такива песни, такива чудни мелодии. Откъде и как идват те? Как се създават такива съвършени музикални творби, които поставят човек в чуден, извънземен свят? Мислех по този въпрос без да достигна до разрешение. По начало за всеки въпрос, който се изпречваше пред мене, обичах да имам, да намеря ясния смисъл и определения отговор. Общите фрази, каквито се поднасят за изящното творчество като вдъхновение, присъствие на музи, ми бяха познати. Но тези общи, неясни и неопределени фрази не ме задоволяваха. Търсех яснотата, конкретността - определено, точно как става това и как се създава това творчество. Бях недалеч от Учителя, Който също пееше. Реших да отида при Него и да Го запитам как е създал такова творчество. Тихичко се приближих до Него и когато песента, която пеехме привърши, без да подбирам подходящи за случая изрази, Му казах: "Учителю, как измислихте тези песни с тази чудна хармония?" Той се обърна и тихичко ми каза: "Аз не съм ги измислил". Исках да Го разпитам повече, да искам пояснение, но започнахме нова песен и остана сам да търся изворите на тази чудна хармония. Изминаха няколко дни. Отново бяхме пред Учителя и пеехме заедно с Него Неговите песни. В ума ми кръжеше тази мисъл: "Ако Учителят не ги е измислил тези песни, тогава кой ги е измислил?" Случи се така, че отново застанах до Учителя и без да Го питам, Той се наведе към мен и ми каза: "Моите песни идват чрез Светлината на Слънцето. Моите песни идват чрез Виделината на Духовното Слънце. Моите песни идват чрез Славата на Божественото Слънце. В песните присъствува Светлината на физическия свят, Виделината на Духовния Свят и Славата на Божествения Свят. Това е Свещената Троица на моите песни. Затова аз не съм ги измислил. Аз само ги свалям чрез Светлината, Виделината и Славата от тези три свята". Аз кимнах с глава, че съм разбрал. Отдалечих се на една-две крачки и Го погледнах. Пред очите ми се свали една завеса и аз виждах образа на Учителя, светещ със светлината на Слънцето. Това трая няколко мига. Завесата отново се спусна пред очите ми и аз отново виждах образа на Учителя, Който най- лъчезарно ми се усмихваше. Огледах се встрани - приятелите продължаваха да пеят. Никой освен мен не чу този разговор и не бе свидетел на онова, което аз видях и чух. Един от нас трябваше да засвидетелствува за истината.

"Мория и Кут Хуми" След Първата световна война, човечеството беше преживяло безсмислието на егоизма, чудовищната лакомия, вкостенелите и назадничави идеи, че силният трябва да ограбва благата на мирния и работлив човек, за да живее охолно и безгрижно, за да командува и управлява. Хората, които бяха проводници на тези идеи не знаеха един велик и основен закон в природата, който беше изнесен от Учителя: "Колкото и голяма да е дадена сила, ще дойде друга, по-голяма сила, да я ликвидира". Историята по блестящ начин е показала правотата на този закон. Къде са великите империи на миналото: Вавилонската, Персийската, Египетската, Римската, империята на Чингиз-хан и коя ли още не? Тези разбирания бяха хвърлили човешкия род в една безумна кървава баня, в която загинаха милиони хора, съпроводена с чудовищни разрушения, мъки и страдания. В човечеството след това се събуди подтикът за търсене на смисъла в порядките на този свят, жаждата към нови идеи, нови мисли, които като резултат да дойдат до едно по-ново и по-съвършено човешко общество. Всичко това създаде условия за раждането на ред идейни течения, които бързо намираха почва в жадния за нещо по-ново и по-съвършено човешки ум. Едно от тях беше и теософското движение, което водеше своето начало от Индия. То намери добра почва у нас и неговите последователи пълнеха страната ни с преводна и оригинална литература, в която се излагаха идеите и схващанията на това движение. Между другото те прекарваха мисълта, че учението се ръководи и вдъхновява от двамата Велики Учители с надчовешки качества, имената на които бяха Мория и Кут Хуми. Казваха, че живеели някъде в Хималаите, но не казваха къде, както не се поясняваше дали тези Учители са във физически тела или в някакви други тела, за каквито те тъй много говореха в своята литература. Пишеха и говореха за тела, които могат да се видят само от избраници. Образите на тези Учители бяха отпечатани на картички с обикновен пощенски формат и се разпространяваха от последователите им в България. От гледище на естетиката, образите бяха безупречни, красиви. От френологично гледище бяха напълно издържани, отговарящи на образи, имащи наистина високи качества. Беше много приятно да ги гледа човек. Освен това, онзи, който ги бе нарисувал - известният и талантлив художник Николай Рьорих - с много тънък усет, с разбиране за съвършенство и с рядко умение беше изобразил тези два човешки образа. Всякога, когато съм имал случай да наблюдавам тези портрети, съм се запитвал, че ако наистина това са великите създатели и ръководители на теософското учение, защо тогава имаше смисъл тези, които първи изнесоха пред света това учение - Блаватска, Ани Безант, Ледбитер и други - да вземат и да издигнат човека с име Кришнамурти и да го обявят за Миров Учител и за един нов Христос? Щом като не е един, а двама или трима са тези Учители, то тогава кой е техният истински Учител? Този въпрос така остана в мене без никакъв отговор. Един ден, когато теософското движение беше вече много нашумяло у нас, група братя и сестри се бяхме събрали в салона на трапезарията, в която се хранехме. Някой беше донесъл картичките с образите на тези Учители. Всички с голям интерес и оживление започнахме да ги разглеждаме и то най-вече - от френологично гледище и отношение. Изведнъж, както бях се навел над тези образи, вдигнах глава и гледам през прозореца на салона, че Учителят излиза от стаичката Си. Веднага блесна в мене идеята да отида и да го попитам за тях и какво Той ще ми каже. Грабнах картичките и тичешком - право при Него. Пред Учителя всякога бях свободен, естествен и непринуден. Показах Му картичките и казах: "Учителю, какво ще кажете за тези двама Велики Учители?" Той ме погледна, усмихна се и каза: "Такива ще бъдат хората след две хиляди годни". Погледнах отново картичките, но вече с други очи след изреченото мнение на Учителя. Това бяха идеални образи, нарисувани по всички френологични правила за идеалния образ на човека. Разбрах, че това са идеалните образи на хората от далечното бъдеще, които един много способен и с разбиране художник като Николай Рьорих беше нарисувал. Но нещо ме караше да попитам още веднъж Учителя: 'Учителю, тогава защо се продават тези портрети?" Обръщам се назад и Му показвам една малка масичка, поставена пред салона, където един човек продаваше освен тези картички, но и окултна литература и то главно на теософите. И което бе най-интересното, в същия този момент двама ученика си купуваха от тази литература. Учителят погледна строго и каза: "Те се продават тук, за да отклоняват учениците от Школата, защото Мория и Кут Хуми са Учители на Черната ложа. И този, който ги е нарисувал, е ученик от същата Школа и е техен ученик". Пред мен се раздра завесата на едно голямо заблуждение и на едно опорочение. Една заблуда беше издигната в неоспорима истина и дори бе нарисувана с ликовете на двама така наречени 'Учители". Учителят леко се отдалечи, а аз останах сам на поляната. Двете картички се изплъзнаха от ръцете ми и паднаха на земята. Аз ги прескочих и тръгнах след Учителя към беседката, където се бяха събрали братя и сестри. Те бяха Го вече наобиколили и разговаряха с Него. И денем, и нощем тук беше Школа и то - на Бялото Братство. Един ден Учителят извиква стенографката Елена Андреева и казва: "Иди и кажи на Лулчев да махне всички онези знаци и символи на Мория, които е изрисувал на вратата и прозорците. Какво, той "Изгрева" ли иска да разруши?" Елена разтреперана отива при Лулчев и му предава думите на Учителя. Лулчев се оглежда, показва й онова, което е нарисувал и се съгласява да ги махне. Имаше и портрет на Мория, който, като го погледнеш, веднага изпитваш ужас. Така го описваха тези, които го бяха виждали. Елена вдигна скандал на Лулчев. Само тя можеше и имаше сила да му възрази. Имаше си причина за това - бяха много близки. Но Елена тук послуша Учителя. А Лулчев беше принуден да се съобрази с решението Му. Случи се така, че един от "Изгрева" даде идеята да се преведе на български една книга от Мория, със заглавие "Агни Йога". Намери се втори човек, който да организира превода и подготовката за печат. Трети финансира издаването на тази книга. Четвърти я отпечата в издателство "Братство" в Севлиево. Още в самото начало Учителят им забрани да правят това, но никой не го послуша. А рядко Учителят забраняваше. Той оставяше учениците да се проявяват свободно, защото Духът в Него бе Духът на Истината, а този Дух на Истината създаваше Света на Свободата. След години, онзи, който бе дал идеята, бе осъден на смърт от комунистите, защото бил съветник на цар Борис III. Това бе Любомир Лулчев. Вторият, организаторът на превода бе Елиезер Коен. След заминаването на Учителя, той се обяви срещу Него, най-официално се отказа от Него и дори обяви на всеослушание, че Учението на Учителя било фашистко и че Учителят бил фашист като Хитлер. А тогава, по онези години, за едно такова обвинение направо се разстрелваше без съд. Елиезер Коен се разболя от рак на черния дроб и след няколко месеца си замина при адски мъчения. На онзи, който финансира книгата, впоследствие комунистите му национализираха всички финансови средства и той остана без пукнат грош. Нашият приятел, в чието издателство се издаде книгата, бе Сава Калименов. Но понеже той беше подведен и смяташе, че щом тази идея идва от "Изгрева", значи е съгласувана с мнението на Учителя. А той не знаеше за възбраната от Учителя за тази книга. Но всяко нарушение, дали е изпълнено със съзнание или с незнание, се заплаща. Книгоиздателство "Братство" на Сава Калименов бе национализирано и иззето от комунистите. А той стана продавач в местната книжарница, с което си изкарваше прехраната. Така че развръзките бяха много драматични и поучителни. Сава Калименов доживя досега - четиридесет и пет години след заминаването на Учителя. Аз също доживях. В Школата на Учителя има едно правило, че при всяка една развръзка, някой трябва да остане да засвидетелствува за истината. Аз доживях да опиша този случай за следващите поколения, а Сава Калименов също доживя да потвърди тази история. Така че няма нищо случайно, а всички действуващи лица бяха живи и се движеха в "Изгрева" по времето на Учителя. Но да целуваш ръката на Учителя, това означава да се докоснеш до десницата Му и да направиш общение с Бога като ученик с Учител. А ученикът изпълнява волята на Учителя, която е дадена в Неговото Слово през време на Школата. Цената на заблудата, цената на отклонението и на опорочението е много висока. Тя бе заплатена с живот. А случаят на развръзката бе ви описан като поука за следващите поколения. Школата на Великия Учител е Една! Словото на Великия Учител е Едно! Неговото име е Беинса Дуно! Бог е Един и Въздесъщ! Всемировият Учител Беинса Дуно е Един и Въздесъщ! Амин! Забележк а на редактора: Според Стефка Калименова, дъщерята на Сава Калименов, печатницата на баща й е национализирана на 23 декември 1947 година, а национализацията на печатниците в България е станала през1950 година. Това е извършено по инициатива на местните власти и е било незаконен акт в това време. Според нея преводът на книгата "Агни Йога" е извършен от баща й, като текстовете са били изпращани от Белград, от едно дружество симпатизанти на Николай Рьорих. Предговорът на книгата е също от Сава Калименов. След като книгата излиза през 1935 година, той получава писмо от латвийката Амелия Вайланд, която му цитира мнението на Учителя за Мория. Тогава Сава Калименов напечатва това писмо и го разнася по всички приятели, за да го прочетат и да се запознаят със становището на Учителя. По този начин той иска да се коригира, да изправи една своя погрешка. Това допълнение не противоречи на онова, което бе изнесено и което се е знаело по това време на "Изгрева". То е едно доказателство, че сме в началото на проучаването на онази епоха. Този проблем ще бъде изнесен по-подробно, когато се публикуват спомените на Сава Калименов за времето на Учителя и на Школата. Записал през 1975-1980 година д-р Вергилий Кръстев

НИКОЛАЙ ДОЙНОВ "Концерт" На срещите на младежкия окултен клас дойде един младеж, който, както разбрах, беше следвал във Виена. Казваше се Киселков. Той всякога носеше със себе си цигулката си и единствени теми за разговор с него бяха музиката и цигулковото изкуство. По това време Учителят държеше Своите беседи на "Оборище" 14. В сряда беседите бяха за общия окултен клас, в петък - за младежкия, а в неделя от десет часа - за всички, включая и гражданството. Много често, когато Учителят излизаше на малката катедричка, от която говореше, носеше със Себе Си Своята цигулка. Тогава ни свиреше с нея чудни мелодии и песнички, които изучавахме. Една сряда той пак дойде с цигулката си на катедричката. След обичайната молитва Той се обърна към Киселков и го помоли да отиде при Него с цигулката си. И двамата извадиха цигулките си, настроиха ги и почнаха да свирят. Нещо вълшебно беше то, едни бързи вариации, много подобни на тези, които Паганини е създал. Никога не бях слушал Учителя да свири така, нито пък съм слушал такава музика. Дуетът продължи доста време и двамата прибраха цигулките. Учителят започна Своята беседа. На другата сряда се повтори същото. Учителят извика Киселков и отново зазвуча вълшебна музика. Тези два концерта оставиха в мене много дълбоки следи и всякога, когато слушах музика, си мислех за тях. По това време често ходех на концерти, давани от знаменитости на цигулковото изкуство, но никога не чух от тях музика, която да остави такива следи у мене. Един ден, след като беше минало доста време от това събитие, група приятели сме се събрали около Учителя. Стана въпрос за музиката. Бях близо до Него и след като използувах една малка пауза, Му казах: 'Учителю, такава музика, каквато чух от вас и Киселков в салона на улица "Оборище" 14, преди да почнете лекцията си на общия клас, не съм чувал никога след това". Той ме погледна и ми каза: "Ти ще имаш възможност да чуеш и по-хубава музика от тази, която тогава си чул, но този, който свиреше с Мене не беше Киселков". Това ме изненада и разбрах какво искаше да каже с това Учителят. А кой беше тогава цигуларят, който бе влязъл в Киселков и свиреше с Учителя? Още тогава реших да намеря Киселков и да го запитам как е преживял и какво ще каже за този концерт. Търсех доказателство. По това време този приятел се беше оттеглил от Братството и не го виждах да идва при нас. Много често, обаче, като отивах на работа сутрин, го срещах на една от софийските улици да носи мляко и други продукти. Разбрах, че е задомен. Още на следващата сутрин след разговора с Учителя го срещнах, спрях го и му припомних за себе си. Много се зарадва, като му се обадих. Поговорихме малко на обичайните за такива случаи теми и след това му казах: "Помниш ли концерта, който дадохте с Учителя в салона на улица "Оборище" 14 преди беседата Му?" Той ме погледна с изненада, замисли се, дълго мисли, ясно беше, че ровеше в съзнанието си за тази случка и най- после каза: "Николай, аз нищо не мога да си спомня за такъв концерт". Разбрах, помълчахме малко, сбогувах се приветливо с него и си отидох на работа, мислейки за целия този случай. Наистина, той нищо не можеше да си спомни за това изключително събитие, защото не е участвувал в него. Друг беше цигуларят, който бе влязъл в него и свиреше заедно с Учителя. Името на този цигуларски дух остана в тайна. Но остана случаят, а той говори вече много и за всичко. Говори на тези, които познават тази епоха и живота на Словото на Учителя, и живота на Школата.

"Кой е ръководителят на Братството в България" На "Изгрева" един брат попита Учителя: "Учителю, какво да кажем на ония, които ни питат кои сме, какви сме и защо сме тука дошли в България?" Учителят отговори: "Питат ни: кои сте и колко сте? Ние сме едно Велико Братство, каквото светът не е виждал. Едно Братство, което има членове и на земята и на Небето, и в целия свят. Който служи на Бога, той ще бъде гражданин на това Велико Братство, което наричаме Братство на Божията Любов, на Божията Мъдрост, на Божията Истина. Ще кажете, ние искаме да станем членове на това Братство. Аз пък искам да станете ученици на това Братство." Бялото Братство обединява ония души, които вършат Божията Воля. Братството не е външна организация, макар че може да има и такава. Братството е преди всичко Идея. Като такава, тя съществува в цялото човечество, във всички народи. Христос казва: "Не ви наричам вече раби, но приятели." В какви форми ще се изрази братският живот, това е второстепенен въпрос. Идеята е важна. Тя създава формите, но не е подчинена на тях. Божията Любов е живот. Тя трябва да се опита. Тя е небесният цвят. Човек трябва да покаже Царството Божие с живота си. Учителят казва: "Ние не се кланяме на никакви религии, защото религиите са създадени от човека. Ние не се кланяме на никакви култури, защото те са създадени от човека. Ние не се кланяме на никакви идоли. Ние се кланяме само на една Висша Разумна Сила, която направлява всички хора, като им посочва светлия път на бъдещето." Ние вярваме в Божественото Начало в човека, което не може да бъде подчинено, ограничено и покварено. Духът е важен. По-добре е външната форма да бъде скромна и да не бъде съблазън. Важно е Духът да присъствува. Светът е пълен с мъртви форми - храмове, дворци, академии. Защо ви е всичко това, щом Божият Дух не присъствува? Във всяко общество има хора, които са духовни центрове, те са центрове на духовен живот. Божият Дух се проявява чрез тях. Независимо дали говорят или мълчат - те вършат своята работа. Те са, които привличат душите, пробуждат ги и ги просвещават - те вършат работата си главно с присъствието си. Те трябва да присъствуват, за да се извърши един процес правилно. Влиянието им е подобно на онова на катализаторите в химията, елементи, които само с присъствието си улесняват една реакция. Те са необходими, за да може Божият Дух да се проявява. Те са, които образуват вътрешната верига. В Духовния свят в това седи организацията. Там няма друга управа, друго ръководство. Там Духът управлява и се проявява чрез когото си иска, но не чрез случайни хора, неподготвени, незнаещи, неможещи и невежи. Ученикът познава проявите на Духа чрез Светлината, която огрява ума му със светли мисли от Словото на Бога. Бог ръководи човечеството чрез душите, които е подготвил, само чрез тези, които са подготвени за тази работа. Навремето апостолите на Христа искаха да си изберат на мястото на Юда друг апостол и си го избраха чрез жребие. Но Христос избра Савел и го превърна в Павел, като вкара в него духа на апостол Стефан, онзи, когото евреите пребиха с камъни, защото ги обвини, че не изпълняват нито Мойсеевия закон, нито Божия закон. И апостол Павел свърши онази работа, която никой не можа да свърши. Той създаде вътрешната духовна верига на първите християни. Имената на всички други апостоли бледнеят пред делата на апостол Павел. Духовната верига съществува и днес в Бялото Братство в България - това са всички души, които Божият Дух обединява чрез Словото на Всемировия Учител. Всяка външна управа, каквато и форма да взема, не може да подражава на вътрешната верига. Наивно е да се смята, че могат да се съберат ученици на Школата в едно събрание и да си изберат чрез явно или тайно гласуване ръководител и ръководство. Те ще си го изберат. Но ако Божественият Дух, Христовият Дух не съизволи в техния избор, а си избере друг, който да върши и да организира работата на вътрешната Синархическа верига? Е, тогава как ще се справите с тази задача? Не можете да се справите. Може да се справи само онзи, чрез когото Духът работи. Запомнете много добре всичко това. Ученикът на Божествената Школа е един светъл център, където душите, като се срещнат, чувствуват живота на Царството Божие. Условия за работа ученикът всякога има. Ако външните условия не са благоприятни, той ще търси да създаде вътрешни условия в себе си. Тук няма нужда от ръководство - всеки ще търси вътрешното ръководство на Духа и ще бъде свободен. Братството не седи във външните форми. То не се изразява в масови шумни прояви. Важно е всеки да пази братските чувства в сърцето си и да съхранява Словото Божие на Учителя като Светлина в ума си. След заминаването на Учителя, на "Изгрева" се избра Братски съвет и за председател бе избран Тодор Стоименов - един от тримата първи ученици на Учителя. Беше избран просветен съвет, финансов съвет, домакински съвет. Вместо да ни улесни в нашата работа, цялата тази форма ни ограничи, постави ни в рамки, в правила и трябваше да се подчиняваме на закони. А какво направиха всички тези членове на тези избрани съвети в следващите двадесет-тридесет години може да съдите по делата им. Ако има някакви дела - значи те са направили нещо. Ако няма никакви дела и следа - не са направили нищо. По делата им ще разберете кой кому е служил и на какъв господар се е подчинявал! Затова няма да вземам отношение по този въпрос, а го оставям, след като проучите нещата, вие да се определите. А сега ще ви разкажа една много интересна история от времето на Учителя. Слушайте внимателно и още по-внимателно я проучете, защото това е финалът на моя разказ досега за следващите поколения! Много примери ни е привеждал Учителят и много приказки е създал, за да изясни някои неизяснени и трудни въпроси. В онези тревожни времена към края на Втората световна война, когато Българите бяха обявили война на целия свят, приятелите се обръщат към Учителя загрижено и Го питат: "Учителю, какво ще ни кажете за бъдещето, което ни очаква и което е неясно за нас?" Тогава Учителят разказва една приказка. Това е последната приказка, която Той ни разправи. Ето самата приказка: "Живял в планината свят човек. При него идвали хора отвсякъде за съвет, за изцеление, да изповядват погрешките си и да се моли за тях, защото молитвата му се чувала надалече и нависоко, чак до Бога. При него идвали всякакви хора - и бедни, и богати. Една разбойническа банда научила за това и започнала да причаква на връщане и да залавя богатите хора, които отивали при него и ги обирала до шушка. Така работата на разбойниците вървяла добре. Те даже започнали да забогатяват от обирите на богатите поклонници. Веднъж главатарят на бандата казал на разбойниците: "Ще отида да послушам този свят човек. Толкова време живеем около него и забогатяхме от онези, които отиват при него. А срамота е, че не го знаем какво проповядва и защо толкова се трупат при него бедни и богати." Отишъл главатарят при светията. Слушал ден, два, три. Накрая се приближил при него и му казал: "Чух твоите проповеди. Искам да отида в света да опитам твоето учение, право ли е, че носи богатство за душата и мир на духа. Но на кого да оставя бандата? Нямам доверие на никого, освен на тебе, понеже си свят човек, както виждам и чувам. Ако се съгласиш да ръководиш, бандата, докато се върна, аз ще отида в света и ще пробвам твоето учение дали го бива или не го бива. Трябва да се опита." Святият човек му казал: "Хубаво, аз ще те замествам!" Отишъл главатарят в света да прилага учението на светията, а светията се предрешил като главатаря, така че заприличал досущ на него и застанал пред разбойниците. Нито един от тях не могъл да види разликата и не познал, че това не е техният истински главатар. Първата заповед, която издал, била следната: "Досега хващахме само богатите хора и ги обирахме. А отсега нататък ще хващаме и бедните." Тази заповед не била много угодна на разбойниците, защото увеличавала работата им без полза - какво могат да вземат от бедняци и голтаци. Но нямало какво да правят, защото думата на главатаря била закон. Знаели, че който не му се подчинявал веднага, му хвръквала главата. Затова започнали да хващат и бедни, и богати. Какъвто се паднел. Първият, когото хванали, бил богат човек. Довеждат го при главатаря, а той го пита: "Ти как забогатя? С правда или с неправда?" Правят разследване и се оказва, че богатият забогатял с неправда. Наредил им: "Вземете му всичкото богатство, набийте го хубаво и го пуснете." Разбойниците изпълнили заповедта. А на обрания богаташ казал: "Иди си сега и гледай да забогатееш пак, но с правда. Инак, ако те хванем, ще ядеш отново бой." Вторият, когото хванали, пак бил богат човек. Питат го: "Ти как забогатя, с правда или с неправда?" Оказало се, че забогатял с правда. Главатарят заповядал: "Вземете му всичкото богатство, но не го бийте. Пуснете го миром." А на обрания богаташ казал: "Иди в света и гледай пак да забогатееш, но с правда. Ако не забогатееш, ще ядеш голям бой, защото няма да ти се размине тогава, както сега се откупи." Третият, когото хванали, бил беден човек. "Ти защо не си забогатял?" "Трудих се, работих, но все не ми вървеше." Главатарят наредил: "Набийте го хубаво и го пуснете". А на човека казал: "Гледай да забогатееш, но с правда. Иначе, ако те хванем, лошо ще патиш!" Пуснали бедняка, отървал се само с боя! Така постъпвали и така управлявали разбойниците от бандата, когато святият човек им бил главатар. Това се случва и с хора, и с общества, и с народи, и с човечеството - да минат през същото положение, когато ги управляват разбойници и когато главатар им е свят човек! Тогава се разбира, че и разбойници могат да направят една добрина, когато Бог им заповяда! Върнал се главатарят на бандата от света, отишъл при святия човек и му казал: "Проверих учението ти. Право е. Досега не сме били човеци, а сега ще станем човеци с твоето учение. Ще разпусна бандата и ще дойда при тебе да се уча." "Хубаво - казал святият човек, - ела да се учиш при мене." Отишъл главатарят при бандата и се разпоредил, че от утре я разпуска. Но разбойниците не се съгласили. Казали му: "Тази работа тук на нас ни много харесва." Тогава главатарят им разказал истината - че той е бил в света да проучи дали учението на светията е вярно, а на негово място бил оставил светията, който се преобразил в негов образ и подобие и че той ги е управлявал досега. А те му казали: "Неговото управление е по-добро от твоето. Отиди при него да се учиш, а ние ще останем на служба при него и той ще ни бъде главатар." Така и станало. Главатарят отишъл при светията да се учи, а разбойниците останали под командата на светията до ден днешен и до ден утрешен." Това беше последната приказка на Учителя за нас. А сега да се прехвърлим от царството на приказките към живота тук на "Изгрева." На "Изгрева" идваха и бедни, и богати и слушаха Словото на Учителя. Дойде онова време, яви се бандата с главатаря и отне на богатите братя парите, имотите - обраха ги, както се казва, до шушка. Станаха бедни като другите. Тогава главатарят дойде да слуша Учението на Учителя. Тук между нас на "Изгрева" дълги години имаше представители от негово име. След това те отидоха в света да проверяват Учението. Бяха чули, че Царството Божие със сила се взема. Решиха чрез сила да създадат Царство Божие на земята. Затова със сила ни отнеха "Изгрева" и ни изпратиха като последни бедняци да вървим по света и да забогатеем чрез правда. Нямаше как, тръгнахме бедни и боси да търсим правдата, за да забогатеем чрез нея. Още се лутаме бедни и боси, досущ последни голтаци. И просяци - просим за Божията Милост. А забравихме, че тя се раздава чрез Божията Правда! На нас, учениците от Школата, ни взеха "Изгрева" и ни натириха по света. А главатарят на бандата дойде на "Изгрева" да слуша Словото на Учителя. Но понеже Учителят вече го нямаше, вместо да стои празен, главатарят реши да си направи дворец на Царството Божие на "Изгрева" с парите, които бе спечелил от обирите на богатите хора. И понеже ние знаем тази приказка - че светията е взел образа на главатаря, знаем, че светията действува и управлява, но не знаем точно за какво управлява и за кого управлява. Нещата за нас сега са сбъркани и не можем да познаем при двата случая кой е главатарят на бандата и кой е светията, който се е преобразил и е взел образа на главатаря. Нашето поколение не можа да различи, не можа да се справи и да разгадае тази приказка. Затова я оставяме на вас, следващите поколения, да я разгадаете. Това може да сторите само чрез Словото на Всемировия Учител. Защото Светията е онзи, в който е Святият Дух на Бога и Господният Дух на Силите го движи. А Христовият Дух го претворява в Сила и Живот. Има един Господар на този свят и на Небето! И Неговата Воля ще се изпълни! Името му е Всемировият Учител - Беинса Дуно! Амин! Записал през годините 1970-1980 д-р Вергилий Кръстев.

"Еврейският равин в София става християнин" В София имаше голяма синагога, построена от евреите в България. Еврейската община тук бе голяма и много богата. За равин на синагогата в последните години беше назначен Даниел Цион. Как се случи така - не зная, но той дойде на "Изгрева", срещна се с Учителя, направи контакт с Него и присъствува на няколко беседи. Много пъти той идваше на "Изгрева", провеждаше разговори с Учителя и четеше Неговите беседи. Дори се качи на нашия лагер на Рила, престоя известно време и взе участие в общия братски живот. Най-важното е, че благодарение на Учителя, Даниел Цион прие християнството. Прие го от Учителя в Дух и Истина. Той продължаваше да изпълнява службата си на главен равин в София, но в своите проповеди вмъкваше идеи от Словото на Учителя. В последните години той написа и няколко книги, в които вмъкна идеи от Словото на Учителя. След 1945 година, когато всички евреи се изселваха доброволно в Израел, те продаваха имотите и къщите си на безценица и много българи ги изкупиха. Тогава и Даниел Цион замина за Израел, за Обетованата земя. Като се прибра в Израел, макар че по титла бе равин, започна да проповядва Учението на Христа. Използуваше главно идеи на Учителя от беседите. Но старите идеи, идеите от Стария Завет, чрез техните днешни представители в съвременен Израел го погнаха и преследваха. Последваха мъчителни дни и той трябваше да премине през вътрешната Голгота на Христа в себе си. Премина я с успех. Не се отказа от Христа. Наистина, той изпълни думите на Учителя, Който каза: "Еврейският народ трябва да приеме Христа. Докато не Го приеме, ще бъде разпъван на римските кръстове." А ние сме свидетели, че точно това става сега. Последните тридесет години има непрекъснати войни между евреите и арабите. Този, който разпъва Христа отвътре, ще дочака да дойдат римските полкове и да го разпънат отвън. Такъв е законът и евреите трябва да го научат. По времето на Школата на Учителя в нашите среди имаше евреи. На тях Учителят нареди официално да приемат християнството и да се покръстят. Някои послушаха и го сториха. Имаше една сестра Буча Бехар, учителка по професия и писателка. Тя официално се покръсти и прие името Божанка. Друга сестра беше Лилия Аладжем. Тя също изпълни нареждането на Учителя, покръсти се официално и прие християнството. Същото стори и нейната рождена сестра. Тези сестри бяха запознати с Учението и за някои ще бъде чудно, че те трябваше да преминат през този ритуал. Тук няма нищо чудно. Еврейската религия е едно поле, което има своя охрана и свой егрегор. Християнството е друго поле, което също има свои пазачи и егрегор. Както човек не може да премине от една държава в друга без паспорт и без виза, така също един поданик от едно религиозно поле не може да премине в друго без съответно разрешение и без тайнството на покръстването. Учението на Учителя е друго поле, създадено от Словото на Всемировия Учител. Това е нов свят за Синовете Божии! Амин!

"Диамантите на евреите и скинията на Мойсея" През време на войната Хитлер реши да се разправи с евреите и започна изселването от тяхното местожителство по цяла Европа и препращането им в концлагерите за тяхното пълно унищожение. Но преди да научим за това се случиха други събития, които ни озадачиха и граничеха с чудеса. Еврейската община в София бе подушила как ще се развият нещата. Техният съвет на синагогата и управата на еврейската община вземат едно решение, което ни озадачи всички. Идват трима техни представители на "Изгрева", търсят среща с Учителя и в присъствието на брат Боян Боев Го запитват дали може да им запази няколко диаманта, които се явяват като символи при тяхното богослужение в синагогата в София. Тази синагога е най-голямата от всички синагоги в Европа. Това не е случайно - да се построи такава голяма и висока синагога в града, където е Великият Учител. Тези трима представители бяха поставили тези пет-шест камъка в една епруветка. Те можеха да бъдат лесно укрити на всяко място. Но ги донесоха на Учителя, Той да ги пази. Не е ли това мълчалив зов за помощ? Учителят ги прие и каза: "Добре, оставете ги, ще ги пазя!" Най-чудното е, че Учителят прие да ги пази. Даването на упоменатите диаманти представляваше една безмълвна молба към Учителя да ги закриля. А това, че Той ги прие означава, че ги взема тях, евреите, под Своя закрила. Трябва да се знае, че Всемировият Учител бе в България и то на "Изгрева". Това означава, че представителите на евреите в София и техният равин не бяха случайни хора, а бяха от подходяща духовна йерархия в Невидимия свят. Същият този равин след войната отиде в Израел и започна да проповядва идеите от Словото на Учителя, тоест евреите да приемат Учението на Христа, за което бил гонен много от тамошните евреи. По този въпрос Учителят бе казал: "Докато евреите не приемат Христа, те няма да получат право на Отечество. Чак тогава ще се помирят с арабите и с целия свят." Какво стана по-нататък с този равин ще ви разкажа след малко. А какво стана с диамантите? Известно време след заминаването на Учителя, когато се беше оформил Братският съвет, в един обикновен ден пристигнаха същите трима евреи, които навремето бяха оставили диамантите при Учителя. Те бяха уплашени и разтревожени, защото чули от членовете на Братския съвет, че никой не знае за тази епруветка с диамантите на евреите. Братският съвет се събра и изслуша цялата история, разказана от еврейските представители. Тогава Никола Антов ги пита: "Имате ли разписка за диамантите?" Отговарят: "Нямаме." Антов добавя: "Тогава няма да ги дадем!" Евреите посърнаха и наведоха глави. Каква разписка може да се иска от Учителя? Това беше смешно, глупаво и нахално. Тогава брат Боян Боев стана и каза: "Аз бях там и присъствувах, когато евреите предадоха тези диаманти в епруветката на Учителя да ги пази." Евреите се посъживиха и ободриха. Тогава аз станах и казах: "Щом каза това брат Боян, значи е истина и трябва да върнем диамантите. Не трябва да се хвърлят върху името на Учителя лъжи и клевети заради нас, че не ги връщаме. Значи заради нас хулите ще отидат върху Учителя." Но само аз и брат Боев бяхме за връщането на диамантите, другите, които не искаха да се връщат, бяха Никола Антов, Коста Стефанов и Емануил Иванов. Накрая нашите доводи, че трябва да се застане на страната на истината и да не се хвърля кал върху Учителя заради нашите недостатъци, надделяха. Евреите слушаха нашите разправии. Бяха навели глави и мълчаха. Тогава наредиха да се донесе епруветката и ние всички за първи път разгледахме тези диаманти. Надвесихме се да ги оглеждаме, като ги изсипахме в една чиния. Еврейската делегация стоеше настрана и беше примряла. Не знаеше как ще се развият събитията. По едно време, както ги разглеждахме, Никола Антов запита: "Колко струват тези диаманти?" Боян Боев се обади с неговия гръмогласен глас за първи път. Обикновено в Братския съвет той само мълчеше и не проговаряше нито дума. Само накрая казваше своето мнение за или против. Но тук гласът му затръбя: "Няма значение колко струват, защото са символи за тях в тяхното богослужение. Бог поругаем не бива. Бог Йехова, Бог Саваот, поругаем не бива." Думите на Боян Боев бяха силни, а неговият силен глас ехтеше в стаята. Евреите трепереха от гласа му и за пръв път слушаха неща за онзи Бог, комуто те се молеха и се кланяха. Боян Боев продължи: "Това са диаманти-символи. Това са техни символи и скрижали от скинията на Мойсей тук в София. Нали си спомняте заповедите от скрижалите с десетте Божи заповеди? "Не лъжи!" Аз не излъгах, казах истината, че Учителят ги прие да ги пази в мое присъствие. Другата заповед е "Не кради!" Аз не мога да крада, а вие, ако ги задържите, значи крадете и сте престъпили и газите тези десет заповеди и сте противни на Йехова, на Саваот, на Бога, което е едно и също. Бог поругаем не бива. Амин!" Евреите стояха като гръмнати. Те плачеха на глас от тази проповед на Боян Боев и неговото застъпничество. След малко и Боян заплака. Тогава разбрахме, че друг говори чрез него, за да се застъпи за символите от скинията на евреите, които бяха донесени и оставени при нозете на Всемировия Учител. Това бе най-чудното явление, което ни се случи след заминаването Му и което засвидетелствуваме в Дух и Истина! Диамантите с епруветката бяха предадени на еврейската делегация. Те се поклониха и си тръгнаха. На сбогуване ни казаха, че когато имаме нужда от нещо и ако е в тяхна власт да сторят това, винаги могат да направят услуга на Братството в името на онзи Бог, който запази и спаси техните символи и скрижали от скинията на Мойсей в София. Ние се разделихме и нашите пътища се разделиха. След войната евреите масово се изселиха от България и отидоха в Израел, в своята нова родина.

"Кой спаси българските евреи?" Хитлер беше дошъл на власт в Германия и една от първите му задачи бе да създаде чиста арийска раса, за което трябваше да изличи от лицето на земята всички евреи в Германия, както и в окупираните от Германия страни. Това негова решение се провеждаше и дойде време да се проведе и в България. Направени бяха списъци на всички евреи, означени бяха изходните пунктове за събирането и транспортирането им в специални влакови композиции за Германия. Евреите бяха получили вече заповед да се приготвят - на коя дата и на коя гара да чакат влака, който щеше да ги отведе в полските лагери, за да ги претопяват и да правят от тях сапун за пране. Това става през лятото на 1943 година. Министър Габровски, който бе тогава министър на вътрешните работи, извиква нашият брат Методи Константинов и му показва заповедта за изпращането на евреите в Полша, подписана от царя. Казва му: "Изпращането на евреите е предстоящо и решено. Ето указа, който е подписан от цар Борис III. А ти си определен да водиш евреите в Полша." Методи се стресва и пита: "Защо именно аз?" "Защото знаеш полски. Ти си учил в Полша, завършил си международни отношения и имаш докторат за това, както и защото работиш като чиновник в Дирекцията на пропагандата." Методи свива рамене и се измъква тихомълком от кабинета на министъра. Уплашен е, отива право при Учителя и Му казва: "Царят е подписал указа за изпращането на евреите в Полша, за да ги ликвидират." Учителят изслушва целия разказ. Лицето Му придобива строг израз. Той нарежда: "Иди, повикай Лулчев!" Методи отива при него, извиква го и той пристига тичешком. Като бивш военен, той беше много дисциплиниран. Учителят е застанал пред него едновременно ядосан и строг и му нарежда: "Ще намериш царя и ще му кажеш, че ако изпрати евреите в Полша, от династията и от царството му помен няма да остане!" Лулчев разбира, че тук нещата са много спешни и тревожни и бегом тръгва да търси царя. Отива в София, в двореца, но никой не знае къде е царят. Царят е заминал инкогнито. Отива във Враня - и там го няма. Отива в Чам-кория - и там го няма. Обикаля с кола всички дворци и никъде го няма. Никой не знае къде е. След два дни се връща и казва на Учителя: "Царят е заминал някъде инкогнито и никой не го знае къде е. Обиколих всички дворци и никъде го няма." Учителят се отдръпва за миг в стаята Си, съсредоточава се. След малко отваря вратата на приемната, произнася само една дума: "Кричим!" и затваря вратата. Лулчев веднага запрашва с леката кола за Кричим, пристига там и намира царя. "Кой ти каза, че съм тук?" Лулчев казва: "Изпрати ме Учителят, а за теб господин Дънов, който ми каза да ти кажа, че ако изпратите евреите в Полша, то от царството и от династията ви помен няма да остане." Какъв е бил видът на Лулчев и как всичко това е подействувало върху царя, но той веднага тръгва с Лулчев за София. Пристигат в министерството, извиква министър Габровски, изисква указа и лично пред министър Габровски и пред Лулчев го скъсва. Така българските евреи бяха спасени, за да не бъдат изпратени в полските лагери, да не бъдат избити и след това претопени за сапун. Лулчев се навежда, взема от пода парче от скъсаната хартия на указа и го слага в джоба си. Отива на "Изгрева", намира Методи Константинов и му го показва за доказателство, че царят е скъсал указа. Лулчев обичаше, когато свърши някаква работа, да се похвали на другите. Методи вижда парчето и казва: "Да отидем и да го покажем на Учителя!" Тръгват и ето - двамата се намират в стаята пред Учителя. Лулчев разказва целия случай, а Методи държи парчето от скъсания указ. Учителят се обръща към Методи и го пита: "Методи, ти какво завърши в Полша?" "Завърших международни отношения и защитих докторат за външните политически връзки и отношения на държавите по течението на река Дунав. Полша не граничи с Дунав, но понеже съм българин, одобриха тази тема." Учителят го пита: "А къде е твоят докторат?" "Окачил съм го в рамка на стената." Учителят го поглежда строго и казва: "От утре ще свалиш от стената своя докторат от Полша. Днес ти защити своя докторат пред мен. С него се спасиха хиляди хора и не се позволи да се скверни името на Великия Учител и на Бога. А сега изгорете това парче хартия от указа." Методи и Лулчев се отдалечават и всеки отива в своята барака. След няколко дни посланикът на Германия, Бекерле, съобщава на външното министерство, на Райха за решението на царя, но казва, че този ход е тактически правилен за него. Доктор Делиус, шефът на нацисткото разузнаване, също съобщава, че България не желае да поеме върху плещите си еврейската ненавист и проклятия. А изпратеният германски съветник по еврейските въпроси, Данекер, през месец август 1943 година е отзован. Така Учителят спаси евреите. Тъй седи въпросът. След заминаването на Учителя, новата комунистическа власт си приписа заслугата за спасяването евреите. Това е лъжа. Наистина, имаше общественици, които протестираха. Но те бяха малко и нямаха никакво влияние върху царя, който управляваше България чрез своя послушен кабинет. Никой по това време не можеше да се добере свободно до царя, освен Любомир Лулчев. Никой не можеше да му говори направо, освен Любомир Лулчев. И царят можеше да се вслуша единствено в думите на Лулчев. Той не се вслуша в думите на Учителя, но се уплаши от тях, понеже знаеше, че неговият баща Фердинанд направи два погрома на България, поради непослушание и неизпълнение съветите на Учителя. Той знаеше защо баща му Фердинанд абдикира. Сега бе поставено на карта бъдещето на неговия престол и на неговата династия. Той знаеше, че ако не послуша и не изпълни нареждането на Учителя, всичко това ще се случи. А единствено той имаше власт да отмени това решение. И той го отмени в присъствието на двама свидетели - Любомир Лулчев и министър Габровски. Може би ще дойде ден, когато и други политически сили ще претендират за това, че са спасили евреите в България от германските концлагери. Ако това стане, ще означава, че този народ и неговите представители не са се отучили да лъжат. Това ще означава, че този народ, докато не измени отношението си към Учителя, светът и Небето няма да си измени отношението към него в една по-благоприятна насока за развитието на обществения живот в тази страна! Тъй седи въпросът. Вярно, истинно и правдиво. Забележка на редактора: След промените от 10 ноември 1989 година, чрез личности, в България излязоха и започнаха да се проявяват други сили, които искаха да задвижат някои обществени събития. Всички без изключение започнаха да се надпреварват и да изтъкват, че те били тези представители, които са спасили евреите. Това бе една голяма, предварително скроена, изтъкната и изписана лъжа, за да се заблуди този народ. Затова ние изнасяме цялата тази история. И тогава историята ще осъди лъжците и крадците и непочтеността. Защото Духът на Истината, който бе във Великия Учител няма нужда от защита. От защита имаме нужда ние, простосмъртните от този народ. На 21 април 1993 година, по случай тържествата за откриване на паметника на жертвите на нацизма по време на Втората световна война 1939-1945 година, във Вашингтон присъствува правителствена делегация на България, начело с президента Желю Желев. Бяха се навършили петдесет години от въстанието на евреите във Варшавското гето, потушено от хитлеристите с разрушение и смърт. На откриването, в списъка на държавите, залазили живота на евреите, името на България не бе споменато. В Европа само България и Дания запазиха евреите. Президентът Желев напусна тържеството и по този повод бе издадена декларация. Вицепрезидентът но САЩ Ал Гор поднесе своите извинения и българската делегация присъствува на тържествата. На официалната церемония, президентът на САЩ Бил Клинтън спомена имената на Дания и България, спасили евреите. Какво излезе накрая? Тук, в България, управниците на този народ не признават заслугите на Учителя за спасяването на евреите. По същия начин светът отвън не ги признава за представители на този народ и не ги зачита. Дори още на Парижката мирна конференция през 1946-1947 година, САЩ, заедно с другите три страни-победителки: Англия, франция, СССР, подписаха клауза спрямо бившите германски съюзници и в защита на евреите. Тогава името на България също не бе вписано, макар че имаше изрично допълнение, че тя е спасила еврейската общност. Нещата се повтарят и сега. Учителят бе казал: Каквото е отношението на българите към Мене, такова ще бъде отношението на света към тях". Това се изпълни!

"Времето на Доброто и времето на Злото" Учителят бе в Мърчаево. Там Той отново се затвори за три дни в стаята Си. Не излизаше и не приемаше никого. Ние бяхме свикнали с такива отсъствия на Учителя, знаехме от опит на "Изгрева", че при такива случаи Учителят Го няма, че Той отсъствува, че има някаква важна работа в другите, непонятни за нас светове - в Духовния и Божествения свят. Ако някой случайно по непослушание се вмъкваше в стаята на Учителя, заварваше Го строг, вглъбен в Себе Си, седнал на стол. Чуваше думите на Учителя: "Рекох, сега имам работа!" И напускаше виновно стаята. След три дни Учителят излезе на терасата. Беше завалял сняг. Той беше с балтона и с бял шал около врата. Махна с ръка и каза: "Свърши се времето на Злото! Започва времето на Доброто. Досега все Доброто е служило на Злото, но отсега нататък Злото ще служи на Доброто. Този, който е решил да прави Зло, късно се е родил. Свърши се времето на Злото!" Ние седяхме на пейките долу и разговаряхме помежду си. Това се заби у нас. Като че ли някой с длето изчука каменни букви в нас. Учителят се прибра в стаята. Ние седяхме приковани на пейката. Тогава годините и събитията бяха бурни. В Европа се воюваше, умираха по фронтовете милиони хора. Злото косеше с косата на смъртта всеки, който му се изпречи. Ние бяхме свидетели как Учителят обяви една нова епоха, която идваше. Това е епоха, когато Злото ще служи на Доброто и ще изпълнява Волята му. Ние доживяхме това време. През тези тридесет години след заминаването на Учителя, ние видяхме много злини, които се стовариха върху Братството и върху "Изгрева". "Изгревът" бе разрушен и ние - пръснати като пилци. Питахме се защо стана това. Нали още през 1944 година в Мърчаево Учителят обяви пред учениците си, че отсега нататък Злото ще служи на Доброто. Ами тези злини, които се изсипаха върху нас, това разрушение около нас, разрушеният "Изгрев" - какво означаваше всичко това? За нас Силите на Злото бяха, които рушаха. Чия Воля изпълняваше Злото в тези времена? Ето това е въпросът, на който нашето поколение не можа да си отговори. Не бяхме готови за такъв отговор. Но вашето поколение непременно ще си отговори, защото в Божието решение няма обратни действия! Амин!

"Телеграмата-отговор, която трябваше да дойде" След като си замина Учителят и след като бе определено мястото, където трябваше да положим тялото Му, се сблъскахме с неразрешим проблем. Мястото за погребване на умрелите бе строго определено - гробищата. А Учителят бе избрал вече мястото за почивка на Неговото тяло. Тогава само на висш църковен глава се позволяваше да се погребе в двора на някоя църква. Приятелите ходиха и питаха как може да се получи разрешение, за да се погребе тялото на Учителя на "Изгрева". Отговориха ни, че разрешението трябва да дойде от най-високо и от най-горно място, така че по-високо от това място никой да не стои. Значи, разрешение от онзи, който е с висша власт. Кой имаше висша власт тогава? Отговор: комунистите, които бяха дошли на власт три месеца преди това. Знаехме, че Учителят пусна комунистите в България чрез Своята власт на Всемиров Учител. Но те не знаеха това. Не го знаят и до днес. Тогава решихме, щом е такава работата, да искаме разрешение от най-главния български комунист. А такъв бе Георги Димитров, който тогава бе още в Москва. Брат доктор Иван Жеков се нае да свърши тази работа. Написа телеграма със следното съдържание. Ето тя е в ръцете ми в неговия ръкопис и подпис и ще ви я прочета: "Москва - Георги Димитров - Български болшевик Великият Учител - Дънов предаде Богу Дух. Съдействувай да бъде погребан в братското място, за да не осъди бъдещото поколение в невежество днешното поколение. Близките ти дължат много Нему. Д-р Иван Жеков " Трябваше да се занесе и предаде в Централната поща, за да се препредаде по телеграфа. Това беше направено. Там, като служител на гишето за предаването на телеграмите, работеше един есперантист на име Симеонов. Есперантистите бяха много дейни в онези години. Много наши братя и сестри владееха есперанто. В София есперантистите се познаваха помежду си. Освен това, брат Пампоров превеждаше беседи на Учителя на есперанто и бяха напечатани немалко книги. Чрез есперанто с идеите на Учителя бяха запознати всички есперантисти, дори пееха песни на Учителя, преведени на есперанто. Така че, есперантистите ни познаваха. Ние дружахме и си сътрудничехме. Нашите приятели използуваха есперантските среди у нас и в чужбина, за да изпращат беседи на Учителя на есперанто. Този, който печаташе, бе есперантистът Атанас Николов, а се печаташе в печатницата на Сава Калименов в Севлиево. Там излизаше на есперанто вестник "Фратецо" (Братство). Този служител-есперантист е дежурен в пощата на телеграфа този ден и трябва да препредаде подадените при него телеграми. Но му съобщават, че телеграфната връзка между София и Москва е прекъсната. В Украйна имало много снежни бури и телеграфната линия била повредена. А в София тогава също бе люта зима - голям мраз - и беше паднал дълбок сняг. Затова телеграфистът-есперантист не се учудва много на прекъсването на връзката и на натрупаните непредадени телеграми пред него. Изведнъж връзката се възстановява от Москва му съобщават, че може да предава телеграми. Той посяга с дясната си ръка към купа от телеграми и взема първата, която е върху купа и която случайно му попада. Можел е да вземе и друга телеграма. Но ръката му взима онази, която е адресирана до Георги Димитров. Предава я веднага. Получава сигнал, че. телеграмата е приета. И тутакси връзката отново се прекъсва. Зима е това - страшни бури, снегове са блокирали Румъния, Украйна и Русия. От целия куп телеграми, в този ден той препраща само тази. Изведнъж разбира какво се е случило и защо се е случило. Той не беше чужд на идеите на Учителя. Но беше само наш симпатизант. А сега свърши една работа за Учителя. Минават четири дни. През това време тялото на Учителя е положено за поклонение на одър в салона на "Изгрева". Приятелите всеки ден ходят при своя познат есперантист в пощата и чакат отговор на телеграмата. Но няма никаква връзка с Москва и затова няма и никаква телеграма-отговор оттам. Ами сега? Ще се чака. Няма как. На "Изгрева" ние сме обезпокоени. Учителят вече четвърти ден е поставен на одъра за поклонение. Тялото Му е запазено - има нюх на чистота и на пролетна свежест. Никакъв белег, че е тяло на мъртвец. Непрекъснато при Него има дежурни - през деня и през нощта. Идва четвъртият ден. Изведнъж на телеграфа връзката с Москва се възстановява. Първата телеграма, която се получава оттам е отговорът на Георги Димитров, който съобщава, че разрешава погребението на Учителя да се извърши на "Изгрева". След като получава тази телеграма, връзката отново се прекъсва за няколко дни. Това е първата телеграма-отговор, получена в този ден от Москва. И единствената телеграма за цели седем дни. Един брат веднага донася на "Изгрева" телеграмата-отговор. С нея трябваше да се получи разрешение от властите. Ами как да стане това и кой да го вземе това разрешение? Изведнъж се явява един брат от Видинско и казва: "Дайте ми телеграмата. Аз ще свърша тази работа." Взема телеграмата и отива веднага при Антон Югов. Тогава той беше министър на вътрешните работи. А този брат, когото ние не познавахме, дори и не му запомнихме името, е бил ятак на Антон Югов и го е укривал от предишната власт. Тогава комунистите живееха и работеха в нелегалност. Братът се среща с него, подава му телеграмата, онзи я прочита, веднага разпорежда и се написва разрешение с печата и с подписа на Антон Югов. Така можахме на следващия ден да извършим погребението на тялото на Учителя. Ето така дойде този непознат и безименен брат, свърши си работата и си отиде, откъдето е дошъл. Чудни работи, нали? Да, ама той беше брат и трябваше да свърши една братска работа за Делото на Учителя. Това разрешение на Антон Югов, нашите приятели го пазят и до днес. А когато разрушиха "Изгрева", новите власти искаха да преместят гроба на Учителя, понеже им пречел за построяването на легациите на "Изгрева". Тогава ние написахме изложение и приложихме копие от телеграмата и копие от разрешението на Антон Югов. Защото това бяха събития, станали преди тридесет години. Сегашното поколение не ги знаеше, а трябваше да докажем на властите, че имаме разрешение от най-висшата комунистическа власт от онова време. И го доказахме. Намериха се разумни управници, пък и Небето се намеси, така че оставиха гроба непокътнат. Какво стана с Антон Югов, след като даде с подписа си това разрешение? Той се издигна като партиен и държавен ръководител. Дори стана председател на министерския съвет - стигна до най-високия държавен пост. По тогавашната конституция той заемаше най-високия пост в държавата. Това му бе предсказано. Когато бил в нелегалност и се укривал от полицията, тогава една наша сестра му гледала на кафе и му казала, че над главата му имало царска корона и щял да стане цар. Тогава той казал, че комунистите са срещу царете. "Е, тогава ще станеш най-главният, на най-високото място, ще даваш нареждания и ще управляваш." Това се сбъдна. После го смъкнаха от този пост и неговите съперници във властта го изпратиха в пенсия. Но противниците му от неговата партия не го закачаха повече. Той се движеше свободно по улиците без охрана. И да искаха, не можеха, защото той имаше вече кредит от Невидимия свят. С неговия подпис бе дадено разрешение за погребване тялото на Учителя на "Изгрева." И то точно там, където Учителят беше посочил пред нас с думите: "Ето, едно хубаво място за почивка!" Да, ето една хубава история за поучение и подражание. Забележка на редактора: Антон Югов дочака 10 ноември 1989 година, когато бе свален от власт Тодор Живков, който, като генерален секретар на Комунистическата партия, беше управлявал тридесет и пет години. Дочака да види, че е свален този, който преди това го бе отстранил от държавния пост, който заемаше. Дочака, но не след дълго си замина от този свят в почетна възраст.

"Ето едно хубаво място за почивка" На "Изгрева" понякога Учителят отиваше в овощната градина. Обичаше да се застоява на едно и също място. Като видяхме това, ние Му сложихме стол. После посадихме лоза на това място. Веднъж брат Боян Боев си наумил да отиде при Него и специално да Го пита защо седи точно на това място и си почива тук, а не другаде. Това му беше хрумнало да Го пита. Боян Боев бе така устроен, че понякога запитваше Учителя за най-обикновени и елементарни за нас останалите неща. И понякога ние го упреквахме за това, че пита Учителя за неща пределно ясни и с това Му губи времето. Но тогава той си бе наумил да Го пита точно това, а не нещо друго, защото знаеше, че при Учителя случайни неща няма. Запитва Го и Учителят си вдига главата. Бил е уморен и казал: "Ето, едно хубаво място за почивка!" Боян си го записал в тефтера. Той записваше всичко. След като Учителят си замина и се постави въпросът да се погребе тялото Му на "Изгрева", докато получим разрешение за това, решихме да умуваме къде да се определи мястото за гроба. Не смеехме да казваме "гроб". Казвахме: "Къде ще бъде мястото на Учителя?" Всички се чудеха. Изведнъж Боян Боев скочи и каза: "Какво се чудим? Учителят и за това е помислил. Помните ли столът и лозата, където Учителят почиваше?" После той извади тефтера и прочете думите на Учителя, които бе стенографирал. Всички въздъхнаха с облекчение. Всички знаехме, че това е мястото, където Учителят обичаше да седи и почива. Там бе Неговият стол и лозата до него. По-късно и други приятели се удариха по челата и си спомниха, че Учителят по различно време, когато са Го посещавали в градината, бе им казал същото, което Боян Боев бе записал. Вече никой не се съмняваше къде ще бъде Неговото място за почивка. Там изкопаха гроба и там бе положено тялото Му. Аз също Го заварих там веднъж. Беше замислен. Седеше сам, концентриран и съсредоточен и гледаше, вперил поглед към земята. Аз се приближих. Изведнъж Той каза: "Неща страшни се подготвят под земята!" Какви неща - не каза. Земетресение ли, човешки съдби ли, съдбините на човечеството или съдбините на човешкия род на земята? Не можах да си дам отговор тогава. Но от това, което преживяхме над тридесет години след заминаването на Учителя, мога със сигурност да кажа, че някои неща, които се подготвяха тогава под земята, излязоха над земята и се стовариха върху човечеството и върху нас на "Изгрева". Разрушаването на "Изгрева" за мен не е нещо случайно, а един Космически процес, един завършен цикъл от историята на човечеството на земята. Дали това е така, вие ще проверите сами през следващите векове.

"Учителят е болен" Преминахме цели двадесет и две години години в Школата на "Изгрева" с Учителя. Когато дойдохме, бяхме млади. След двадесет и две години бяхме на Неговата възраст. А Той беше отхвърлил още толкова човешки земни години. Ние бяхме четиридесет и пет - петдесет годишни, а Учителят бе достигнал до осемдесет години. Имаше много заблуждения между нас, дошли с окултната литература от Изтока и Запада, че Великите Учители живеят вечно, с вечни физически тела на земята. А тук при нас на "Изгрева" Учителят старееше по тяло заедно с нас. Какво можехме да кажем на западните и на източните окултисти и на техните привърженици в София и на "Изгрева"? За тях ние бяхме нищо. Нашият Учител за тях не бе истински Велик Учител. Ние преживяхме Школата на Учителя, ние знаехме Кой е Той, откъде е дошъл и за какво е дошъл. За нас Той бе Мировият Учител на човечеството - на миналото, на сегашното и на бъдното човечество. За нас Той бе и Всемировият Учител на Вселената. Учителят, тук на "Изгрева", имаше тяло, физическо тяло и то се подчиняваше на законите на Битието. В Него бе онзи Дух, онзи Божествен Дух, Който бе слязъл върху Него още на 7 март 1897 година. В Него още през 1912 година се бе вселил и Христовият Дух. Оттогава Той беше Мировият Учител. А с отварянето на Школата през 1922 година, Господният Дух на Силите се изля и Светата Троица бе в Него - Отец, Син и Дух. Той бе вече Всемировият Учител! Тогава разбрахме какво означава, че "Бог е Дух и онези които Му се кланят, в Дух и Истина да Му се кланят!" Дотук толкоз, а по-нататък идваше голямата съблазън. Дали тялото на Учителя се подчинява на земните закони или не? Нали Неговото тяло е одухотворено чрез Сила и Мощ. Учителят имаше физическо тяло и то бе пред нас, но това тяло старееше с годините. Учителят имаше и Духовно тяло - ние долавяхме излъчването Му, но не Го виждахме. Знаехме от личен опит каква работа вършеше това Духовно тяло. Учителят имаше и Божествено тяло - за Него можехме само да гадаем по онова, което Той казваше в Словото Си. Учителят разполагаше със Силите Господни и ние бяхме свидетели за тази Божия Сила и за нейното изявление. Това видяхме чрез нашите опитности с Него. Бог не е в Слово, но в Сила! Този закон ние го познахме, видяхме и опитахме през време на Школата с Него. Ние имаме опитности за това. Вие ще ги прочетете от нас и ще ги сравните със Словото Му. Последните години Учителят често се спираше, за да си отпочине. Това го виждахме най-добре по екскурзиите до Витоша. Особено през есента на 1943 година. Понякога се залюляваше, след това спираше и си почиваше. Налагаше си и воля и вървеше. Това не е кощунство спрямо Него, но самата истина. През последните години по Негово настояване направихме няколко екскурзии до планините. През 1942 година посетихме за последен път Седемте рилски езера. Посетихме Черни връх на Витоша. Посетихме Мусала, а през 1944 година, когато Учителят бе в Мърчаево, посетихме хижа "Еделвайс" и връх Острец. При тези излизания с Учителя в планината времето винаги беше хубаво и, след като прекарвахме определеното за престоя време, Учителят винаги намираше начин да го удължи. По-късно разбрахме, че Учителят си е вземал сбогом с планините на България. При тези излизания в планината с Учителя ние бяхме свидетели на всичко това, което описах. Учителят се изморяваше, често спираше за почивка, залюляваше се понякога, но Сам тръгваше и вървеше. Тези групи от приятели, които придружаваха Учителя, не бяха големи, а от по няколко души - толкова, че да се осигури пътят ни дотам и да се осигури пребиваването ни. Защото се изискваше да носим храна, която се изкачваше на гръб в раници, трябваха завивки, подслон, чайници, топла вода, топла храна. Не беше лесно да се осигури всичко това. Винаги имаше с нас братя и сестри, които се грижеха за бита и обходата на Учителя. Ние донасяхме дърва, вода, храна, палехме огън, белехме картофи, а сестрите готвеха супите и се справяха с други неща, които вършеха много добре. Те се грижеха за Учителя, за целия Му бит и обслужване. Учителят се завърна на "Изгрева" от Мърчаево, а с Него и цялата група. Той беше отслабнал и дойде онова време, когато заболя. През цялото време докато боледуваше, Той държеше беседи и беше на своят пост. Но дойде и това време, когато легна на легло. Аз и Мария Тодорова бяхме в провинцията и ни извикаха с телеграма. Учителят бе наредил: "Извикайте Марийка и Борис!" Ние пристигнахме и заварихме суетня около Учителя. Той беше на легло и ставаше от време на време. Приятелите бяха извикали лекари, за да Го прегледат. Аз отидох лично, извиках и докарах с лека кола на "Изгрева" доктор Тодоров - лекар на финансовата служба, изискан и изтъкнат лекар. Учителят се остави да Го прегледат. Не се възпротиви. Аз присъствувах лично заедно с доктор Тодоров, а и други лекари присъствуваха там. Накрая, след като свърши прегледа, той каза: "Аз не зная какво мислят другите колеги, но за мен господин Дънов боледува от сърце." Каза това и си отиде. Бяха останали онези лекари от "Изгрева". А това бяха доктор Кьорчева, доктор Борова и доктор Кадиев. Те бяха удостоверили, че Учителят има висока температура, след това бяха Го прегледали и намериха, че страда от бронхопневмония. Бяха започнали да Го лекуват. Сложиха Му венозна инжекция глюкоза за подсилване. А други братя и сестри решиха да Му сложат млечен компрес на гърба за бронхопневмонията, метод с който ние се лекувахме. Учителят остави да Му го сложат. След като го махнаха от гърба Му, Учителят каза: "Махнете тези заблуди!" А преди това ги бе допуснал да Му сложат компреса. Всички се втрещиха, защото Учителят каза точно това, а Той беше препоръчвал много пъти този метод на онези, които боледуваха. Ние не можехме да осъзнаем тогава, че Учителят си заминава от този свят. А Той знаеше и за Него това беше заблуждение за нашите умове, но ни остави да направим компреса. Така Той ни освободи вътрешно, че сме направили за Него всичко, което знаехме и можехме. Това е Негов метод. Дойде и това време, когато Учителят лежеше на кревата, беше се извлякъл от тялото Си и говореше. Ние слушахме всичко. Това като че ли беше някакъв разпит срещу Учителя. Учителят се беше извлякъл горе в Невидимия свят и там вероятно имаше някаква комисия от генерали и маршали, защото Учителят отговаряше на руски език. Онези горе Го питаха за военното положение, за изхода на войната и за събитията в света. Ние не чувахме техните въпроси, но съдехме за тях по отговорите на Учителя на руски език. Той отговаряше точно и определено. Това продължи дълго. Аз стенографирах всичко това, както и последните дни на Учителя, в една тетрадка-тефтерче с черни корици. Това тефтерче тогава го прибрах и го укрих от многото обиски, които бяха правени срещу Братството и срещу мен. Но сега не зная къде се намира то. Скрито е някъде. Та ако го намерите, да знаете, че то е мое и че аз съм стенографирал в него. Моята стенограма е много правилна и чиста и всеки стенограф може да я разчете спокойно. В последните дни преди да си замине Учителят, ние дежурехме и се сменяхме пред леглото Му. Последните три дни аз бях почти непрекъснато при Него. Бях дежурен и стоях тихо, не мърдах, а до мен тефтерчето бе отворено. Записвах всичко, което се отронваше от устата Му. Това тефтерче е укрито. Не можах да го дешифрирам, защото остана укрито и от мен самия и ще дойде време, когато онзи приятел, който го съхранява ще го извади. Така следващите поколения ще го разчетат и ще научат много неща за последните дни и за последните думи на Учителя. Това трябваше да го направя аз, но времената бяха такива - страхувахме се от постоянните обиски, при които властите изземваха литературата на Учителя и я унищожаваха. Така, както лежеше на леглото, по едно време Учителят решително се надигна, стана, величествен, с особен израз на лицето и с огромна сила и енергия, въпреки болестта си и немощта на тялото Си. Той гореше от температура, но аз не можех да Му помогна и не смеех да Го докосна. Изправен, каза следното: "Едно е важно: Любов към Бога, Любов към Бога, Любов към Бога!" После свали издигнатата Си в поздрав дясна ръка, легна полека и сложи умореното Си тяло на кревата. Каква голяма разлика имаше при произнасянето на тези думи и сега отпуснатото, болно и изнурено тяло на Учителя в леглото. Той беше много болен и си заминаваше. Никой от нас не можеше да проумее, да допусне, че Учителят си заминава. По едно време започна да диша учестено и тежко. Аз Го взех в прегръдката си. Той бе полуседнал. Направи няколко тежки вдишки и си замина. Тялото Му остана в моите ръце. Така Учителят издъхна в ръцете ми. След това Го положих бавно на леглото. След като си замина, много приятели си спомниха много случаи, когато Учителят ги беше подготвял символично или беше казал направо за предстоящото Му заминаване. Но всичко беше като че ли забравено и никой не можеше да предположи, че това се отнася за този момент, за това време, което трябваше да дойде и да се случи всичко това. Той ни подготвяше от дълго време, но ние не бяхме с будни съзнания и се оказахме неподготвени, като смятахме, че Учителят ще бъде вечно с нас, като смятахме че Той ще живее най-малко сто и двадесет години. Веднъж, при един приятел, Той бе казал: "Аз съм дошъл за сто и двадесет години на земята." След това бе замълчал за малко и тихо бе добавил: "Ако си замина на осемдесет години, о останалите четиридесет години ги оставям за Братството." Наистина, Той ги остави тези четиридесет години за Братството. Онези, които можеха да ги използуват, трябваше да свършат онова, за което бяха дошли на земята, за което бяха дошли в Школата. От това време идват нашите опитности - от времето на Школата. Така че нашите спомени и опитности от времето на Школата са резултат от тези четиридесет години, които Учителят ни остави. Това бяха години, които Учителят определи като вътрешни условия за работа. И който можа - работи. Който имаше какво да даде - написа го и го остави за следващите поколения. Това е част от онези четиридесет земни години, за които Учителят бе дошъл и които остави на нас. Ето защо има един закон: "Опитността на един ученик е опитност за цялата Школа." Ето защо аз изнасям и ви давам тези опитности от времето на Школата. Те са опитности на нашето поколение, но те са закони на Школата. Ние преминахме през тях като опитности и изпитахме чрез живота си тези закони. Вие можете да се запознаете с тези опитности и да проучите тези закони. Ако се съобразявате с тях, ще имате подкрепата и знанието на Школата, която има корени на земята, чието дърво е в Невидимия свят и чиито клони и разклонения са в Божествения свят. Това е Божественото дърво на живота. Това е Школата на Всемирното Велико Бяло Братство.

"Учителят пуска руснаците в България" Учителят беше в село Мърчаево. Бе отседнал в дома на брат Темелко. Беше Му предоставена една малка стаичка, а другата по-голяма стая служеше за столова. Вечерта на пода се постилаха черги и там спяха сестрите. В третата стая живееше семейството на Темелко. В зимника бе складирана храната. През лятото се готвеше навън. Тук имаше голямо множество от хора. Идваха от София, престояваха по един-два дни и след това се връщаха обратно. Други се бяха заселили на различни места в освободени и взети под наем от местните селяни стаи. Животът на Школата течеше при крайно неблагоприятни условия, но също така интензивно, както на "Изгрева" в София. Освен това, времената бяха усилни, историческите събития се движеха бързо и всички бяхме напрегнати от неизвестността за утрешния ден. Беше август 1944 година, войната между Германия и Съветска Русия се водеше с пълна сила. Отдавна германците бяха отхвърлени от Москва. Сталинград бе гробница за тяхната армия и руснаците вече ги отблъскваха от границите си. Всички очакваха как ще се развият събитията. Нямаше хора, които да бъдат безразлични. В Братството имаше представители от всички професии: офицери, политици, общественици, хора, които вземаха участие и решаваха чрез своето мнение и намеса събитията в страната. Тези неща може да ги прочетете в спомените на братята, които са взели участие в тези събития. Но всеки един от тях е присъствувал в строго определено време, на строго определено място и е бил свидетел на едно определено историческо разрешение от Учителя. Като се съберат в една последователност тези опитности на приятелите, ще се възстанови и веригата от всички исторически развития през времето на Учителя. А те се определяха не къде да е, а в село Мърчаево в дома на брат Темелко. Тук в това време бе Всемировият Учител и Той разполагаше с времена, събития и съдби на хора, страни и държави, както и на цялото човечество. В Мърчаево Учителят се затваря за три дни в стаята Си. Не приема никого. Връщат всички приятели, които идват от София, за да се срещнат с Него. Казват им: "Учителят не приема никого! Затворил се е и не приема никого." В такива случаи всички знаят, че Учителят има важна работа и че се решават важни неща за съдбините на човечеството. Това го знаем ние, които сме били на "Изгрева" цели двадесет и две години през време на Школата. На третия ден Учителят излиза на терасата, оглежда небето, а то е сиво и мрачно. Учителят е с палтото Си и с бял шал около врата. Долу приятелите са седнали на масите и разговарят за едно или друго. Всички стават на крака и вторачват очи в Него. Той замахва с ръка и с показалец сочи напред, показвайки категорично решение. Този жест ние го познавахме от "Изгрева". Ние знаехме, че този жест определя съдби на хора и събития. Той изрича следните исторически думи: "Ние решихме да пуснем руснаците в България. Да пуснем комунистите в България!" След това Учителят ни изгледа и се прибра в стаята Си. А след това Учителят присъствува на общ обяд, но е мълчалив, затворен в Себе Си и не разговаря с никого. А ние долу под терасата, след изричането на тези думи, стоим, мълчим и не знаем какво става, защото бяхме обикновени человеци пред решението на Всемировия Учител и пред лицето на Бога. Едно Божествено решение не се отменя! Ние бяхме свидетели, че това стана. След това почувствахме решението на Учителя като Божие наказание над нас, заради нашето, както и на българския народ, непослушание към Него, към Думите и Словото Му. Убеден съм, че това е така. Аз имах едно видение три години преди това, преди да дойдат руснаците в България. Идват на коне, застават на "Изгрева". Учителят излиза и ги посреща. Дава им благословение. Това го видях в своето видение преди да дойдат руснаците. Но го видях и наяве на "Изгрева", след като те дойдоха. И видях наяве още много неща. Видях как руснаците дойдоха на "Изгрева", как влезнаха с бойните си униформи и ботуши в салона, как си прожектираха военни филми и правеха своите военни събрания там. Учителят бе горе в стаичката Си и не бе доволен от това разрешение на нещата. Но братята- комунисти от "Изгрева" ги поканиха. Ходиха да искат разрешение от Него. Той им разреши, но само за един път. Но те се събираха много пъти. Учителят тогава каза: "Затова, че оскверняват "Изгрева", ще бъдат наказани жестоко." Чудехме се как ще стане това. Изминаха над тридесет години и тогава видяхме как те разрушиха "Изгрева", изметоха всичко и си построиха легация. Кой бе виновен за това? Кой ги покани за пръв път на "Изгрева"? Това бяха братята и сестрите, които членуваха в комунистическата партийна група. Те ги поканиха. А имената им ще намерите в техните протоколи. Та доживяхме да видим, освен как Учителят пусна руснаците-комунисти в България, но и как за благодарност те разрушиха "Изгрева" и си направиха своя легация там. Аз знам, че за това тяхно деяние те ще бъдат наказани. Но още не е дошло времето за това. Думите на Учителя не могат да се преиначат и прескочат. Веднъж Той каза: "Те, комунистите, не знаят да управляват, защото от 8 000 години никога досега тези духове не са допускани в управлението в никоя страна в света - в цялата история на човешката цивилизация." Така седят нещата. А ние ги проверихме и ги проверяваме вече тридесет-четиридесет години. Ще ги проверите и вие. А защо ги допусна в България? За това си имаше причини. Когато навремето политици, властници, църковници, общественост воюваха срещу Учителя и искаха Той да се махне от "Изгрева" и от София, Той каза: "Вие искате Аз да сляза от тази катедра, от която проповядвам Словото на Бога. В момента, когато Аз сляза от нея, ще дойдат болшевиките в България и тогава вие ще научите техния урок." А онези, които воюваха срещу Учителя и искаха да слезе от катедрата, те си научиха урока от болшевиките. Една част от тях бяха избити, друга част бяха хвърлени в затвора, а трети - изпратени в концлагери и там си научиха урока, който им предаваха болшевиките. И ние си го научихме. А какъв е нашият урок, ще го прочетете в нашите спомени от това време. Какъв ще бъде вашият урок, когато четете това? Времето ще покаже по кой път ще тръгнете. Ако вървите в Пътя на Школата, Словото на Учителя ще ви храни, закриля и пази. Ние опитахме това!

"Не наливайте вода в чужда воденица" Бяхме младежи и по цяло лято се къпехме в реката, скитахме по горите на Габровския Балкан. А какви рекички имаше! За чудо и приказ! Габровци бяха построили по течение на реките воденици и водни стругове. Използуваха водите и чрез тях движеха водни колела, които задвижваха воденични камъни и стругове. Обикновено ставаше така: отбиваха някъде водата, правеха вир, след това я насочваха в дървен улей, а тя задвижваше дървени перки и колелета и под напора на тази сила се задвижваха два тежки воденични камъка. Така се мелеше житото и ставаше на брашно. Това не бе лесна професия. А други хващаха водата и движеха с нея водни стругове, с които работеха и майсторяха чудни неща: гаванки, паници, лъжици и какви ли не неща за бита на човека. Баща ми реши да използува водата, за да движи станове, които щяха да тъкат платове. Извика един инженер, той направи изчисление, после купиха машини от чужбина, докараха ги, сглобиха ги и пуснаха да ги движи водата. Но машините не тръгнаха. Моят брат Николай се видя в чудо и не знаеше къде е причината? Понеже беше математик, започна да изчислява какъв е дебитът на водата и дали може този дебит да задвижи тези машини. Накрая той изчисли и видя, че инженерът е направил фатална грешка с една десетична точка. Трябваше десет пъти по-голям дебит и десет пъти повече вода, за да се задвижат машините. Ами откъде да намерим толкова вода? Така на брат ми Николай за една нощ от притеснение му падна косата и оттогава той е плешив, а баща ми за същата нощ фалира. Тези машини бяха ненужни и никой не искаше да ги купи, а в тях бе вложено цялото състояние на баща ми. Затова като следвах, работех, за да се издържам. Брат ми също следваше и се издържаше сам по същата причина. Иначе бяхме заможни и ако имаше десет пъти повече вода, ако беше дошла отнякъде другаде, по друг начин щяха да се развият нещата. Така че научихме един урок - за да се построи воденица, да се въртят воденичните камъни и да се мели житото, трябва да има достатъчно вода! През време на Школата имаше една сестра, която обичаше да ходи насам-натам, да посещава разни окултни общества, които се бяха намножили толкова много в България, че ние, учениците на Школата, в сравнение с тях бяхме капка в морето. Тя посещаваше разни религиозни секти, които наброяваха дузина в София и страната. Върви тук, върви там и проповядва. Никой не я слуша. Но се намира едно място, където я заслушват. Дори я накарват да им пее песните на Учителя. А тя е толкова вдъхновена, толкова възторжена и с такова въодушлевление им пее, че всички я гледат и слушат със зяпнали уста. След това започва да им чете формули от Словото на Учителя и да им декламира онова, които знае от Словото на Учителя. Онези са се превърнали на слух и жадно гълтат всяка нейна дума. Били жадни, затова гълтали. Казват й: "Много хубаво пяхте и много хубаво ни говорихте. Искаме да дойдете и следващия път!" Отива си сестрата в къщи, ляга си да спи, ама не може да заспи. Мисли, че това е заблуждение, че е успяла да пробие онзи бент на недоверие към Учението на Учителя. Не мигнала цяла нощ, както и следващата нощ. Отива следващия път на същото място, където са я поканили да пее песните на Учителя. Но вече няма предишното разположение и въодушевление. Едвам издържа да приключи с програмата си. Викат я трети път. Тя отива отново, но вече няма сили, с мъка и воля успява да им изпее песните и да каже някоя и друга формула от Учителя. През цялото време не може да заспи през нощта. За една седмица време се изтощава, получава силно главоболие, без сили и безпомощна се строполява на леглото си. Лежи така два-три дни. Не може да яде, не може да се движи, става й от зле по-зле. Минава при нея една наша сестра от "Изгрева", вижда я в какво положение е, взема една кола, качва я и я закарва на "Изгрева", за да търсят помощ от Учителя. Той я пита: "Сестра, с какво се занимавахте досега?" "Учителю, вървя по света и прибирам изгубените овци на Израиля." Учителят я поглежда под вежди: "Не виждам тук никакви загубени овце на Израиля. Всички овце са си на мястото - в стадата и в кошарите. Ако има една загубена овца на Израиля, това сте вие, сестра!" Но сестрата не може да разбере още какво й говори Учителя. "Учителю, но аз им проповядвам Вашето Слово и им нося и пея Вашите песни. Аз искам да ги вкарам в пътя." "Сестра, там, където ходите, онези, на които пеете, в онази кошара са си точно на мястото. Тази кошара и тези овце си имат свой овчар и той им е господар. Та, сестра, друг път не наливайте вода в чужда воденица, защото тогава тяхната воденица мели брашно за тях, а ние оставаме без Живата вода на Словото!" Сестрата мълчи. Но нещо не разбира и отново пита: "Учителю, нали трябва да се обединим с останалото човечество?" "Човечеството си е точно на място. Христос дойде само за загубените овце на Израиля. Ти си тази загубена овца. Останалите са си точно на мястото." Накрая Учителят й дава метод за лечение. Тя оздравява. След това се върна в Божието стадо на "Изгрева". Често, като виждаше други, които тръгваха на път да проповядват в света, казваше: "Внимавайте да не наливате вода в чужда воденица." И им разказваше своята опитност. Някои я слушаха, а други, на които не им изнасяше, си правеха каквото искат, но след това дойде време и останаха без Живата вода на Словото, понеже онази вода, която бе определена за тях, те я наляха в чужди воденици. След това пострадаха и платиха жестоко за непослушанието си. Какъв е изводът? Не наливайте от живата водата на Словото на Учителя в чужди воденици. Ние сме Школа. Ние си имаме собствена воденица. Водата, която движи воденичните камъни на тази воденица е Живата вода от Словото на Всемировия Учител. Воденичните камъни представляват: единият от тях - собствения ви живот на земята като ученици на Школата, а другият воденичен камък - вашата съдба. Вие се мелите между тези два воденични камъка. Житните зърна, които трябва да смелите са в Словото на Учителя. Брашното, което ще смелите, това са вашите опитности и знание от Школата. Хлябът, който ще омесите и опечете, това са вашите дела като ученици на Школата. И чак тогава можете да раздадете на гладните от хляба на живота. Това е Божественият Хляб на Словото на Бога, Който е преминал през вас, претворил се е в дела и вие го раздавате с Любов. Затова не наливайте в чужда воденица от Живата вода на Словото на Школата, защото утре жадни ще ходите, гладни ще бъдете и ще си изгубите условията за работа в Школата, защото Небето ще спре крана на Живата вода, която тече от Словото на Учителя у вас. Тогава ще изсъхнете, ще изгорите и ще бъдете непотребни никому. И ще носите отговорност и ще направите съдба с Небето и с Школата на Учителя. Ние бяхме свидетели - видяхме всички тези случаи как завършиха. Завършиха така, както описах по-горе. А този случай да ви е за урок. Ще дойде време, когато ще ви поканят да пеете песните на Учителя в чужди събрания и в чужди кошари, като ви заблудят, че така прибирате загубените овце на Израиля. Тези овце са си точно на мястото, както казва Учителят. Ще ви поканят в техни салони, ще ви включат в техни програми, само защото тяхната воденица няма вода и не може да се задвижи. А ще търсят чрез вас да получат от Живата вода на Словото, да задвижат собствената си воденица, да мелят собственото си жито и да си вършат своята работа. Тогава вие ще се отклоните от пътя на Словото и кранът Му ще бъде затворен за вас. Вие ще го опитате и ще разберете цената на отклонението. Ще ви ограбят, ще ви изсмучат, ще ви изпият и вие ще останете като мидени черупки непотребни и изхвърлени на брега на морето. Запомнете това! Ако искате да работите за Школата, ние си имаме воденица. Школата има методи, има знания, има опит. Ние имаме Живата вода на Словото и всеки един от вас може да задвижи тези два воденични камъка в себе си и да мели онези житни зърна, които ще получи от Словото на Учителя. Това е методът. Ще разнасяте Словото на Учителя със собствения си живот и песните на Учителя с вашите красиви дела. Кой ви пречи да четете сами Словото и да пеете сами? Кой ви пречи да пеете по двама, трима или на група песните на Учителя в някой дом или на някоя екскурзия на Витоша или на Рила? Кой ви пречи да общувате по този начин? Ние преминахме през най-големите ограничения, но никой не ни спря да пеем поединично или на групи в някой дом или на планина. Ако имате условия, наемете си салон, подгответе си програма, изнесете си концерт, но за овцете на Израиля, тоест за нашите братя и сестри. Учителят бе казал: "Това Учение и това Слово е за вас, които сте в тази Школа. За света аз ще ви дам друго нещо. За света ще останат вашите дела, които да благоухаят на Чистота и на Съвършенство, защото само чистите по сърце ще видят Бога и Бог се проявява в човека само чрез Чистота и Съвършенство в малките дела." Ето това е Пътят. Друг път няма. Това е Пътят на Школата. Вие сте свободни да си направите опита. Но ако се възползувате от нашия опит, ще спечелите време и ще се поучите от нашите грешки. А ако тръгнете сами да търсите загубените овце на Израиля по света, за да им проповядвате Словото на Учителя, може да се каже със сигурност, че вие сте тази загубена овца на Израиля. И ако не се върнете навреме, вълци ще ви разкъсат или някой друг овчар ще ви намери и ще ви прибере в неговото стадо да ви стриже, да ви взема млякото и накрая ще ви заколи и така ще отнеме живота ви. По този начин ще си загубите благоприятните условия - че сте се родили между този народ, че сте се добрали до Словото. Затова не наливайте от Живата вода на Словото на Учителя в чужди воденици!

"Отклонението" Той се казваше Михаил Иванов, а с него имаше един негов приятел - Кръстю Христов. Ние ги познавахме още от 1922 година от Търново. Отначало те създаваха много неприятности на Учителя и на Братството. За тях Учителят бе казал много неща. Те са записани и не смятам да прибавям нещо към това. С една дума, бяха големи пакостници. Но трябва да се отбележи, че те вършеха много добре работата на мястото, където бяха поставени от онези сили, който противодействуваха на Учителя. След време ще четете мнението на Учителя, ще се запознаете с писмата Му и нещата ще ви бъдат ясни. Но сега ще ви разкажа нещо от времето на Учителя. Михаил Иванов бе заминал за Парижкото изложение през 1937 година и остана там. Създаде група, създаде общество и започна да издава окултна литература от свое име като автор. Това бяха експозета на онова, което е говорил пред французите на френски език. Тези експозета бяха отпечатани в една поредица и той ги изпраща на "Изгрева", за да ги покаже на всички и да се похвали с това, че не е случаен човек. Че не беше случаен - ние знаехме това много добре от опит. Сестрите, които се грижеха за стаята на Учителя вземат получените книжки на Михаил Иванов и искат да ги покажат на Учителя, но се чудят как да направят това. Тогава онази сестра, която в този ден е дежурна да чисти стаята на Учителя, слага няколко броя от книжките на Михаил на масата Му. Учителят влиза точно в този момент, когато сестрата завършва с почистването. Обръща се към нея и казва: "Ела тук". Сестрата се приближава, а Учителят хваща с два пръста - с палеца и показалеца - книжките на Михаил, така, както се хваща мръсен парцал или мръсна вещ, повдига ги и ги подава на сестрата. "Махнете ги тези непотребни и излишни неща." Сестрата е гузна, взема ги и ги прибира. Тя е очаквала от Учителя да я похвали за инициативата й и да похвали едновременно и Михаил за неговото творчество. Но понеже е гузна и понеже е извършила своеволие и без да пита Учителя за тези книжки, че ги е сложила на масата Му - тя не съобщава на другите две сестри, които чистят стаята на Учителя, когато им дойде ред за това. А след тази случка, другите две сестри, без да я знаят, също решават, че трябва да се покаже цялото творчество на Михаил в Париж. Затова до вратата на горницата, отвътре, нареждат книжките на Михаил накуп, за да може Учителят да ги види колко са много. Същия ден става така, че и двете сестри са там. С пръста на дясната Си ръка Учителят посочва купа с книгите на Михаил на пода пред тях и изрича: "Изнесете тези трици оттук!" Те се навеждат и бързо-бързо изнасят купа с книгите. Много пъти Учителят е говорил в Своите беседи, че съвременната окултна литература представлява булгур, трици за човешките умове и че е дело на Черната ложа. Човек трябва да се храни с Божествения хляб, който е Словото Господне. Ние знаехме, че Словото Господне е Словото на Всемировия Учител, Който бе на "Изгрева" и ние бяхме при Него. Първата сестра, която бе гузна и която си премълча, бе сестра Мария Тодорова. А другите две бяха Савка Керемидчиева и Паша Теодорова. Накрая трите сестри се събраха и разказаха подробно цялата история на всички. Чуха всички. Но на някои това не им изнасяше и си правеха оглушки. Тези оглушки си ги правят и до днес. Така те работят срещу Учителя. А ние сме длъжни да им се противопоставим с истината. "Глава на твоето слово е Истината!" До 1937 година Михаил бе в България и след това замина за Париж на Световното изложение. Тогава се даваше виза на всеки гост на изложението. Учителят не желаеше такива личности в България и според мен по този начин Той го отстрани оттук, като му съдействува да замине и накара приятелите да му дадат пари за път. Бертоли, когато тръгна за Париж, беше с Михаил Иванов и го защитаваше. Аз се спречках с Бертоли, защото бях го виждал в друга светлина, а той ми каза: "Вие му завиждате!" Бертоли отиде в Париж, за да издаде на френски книгата "Учителят", за което му бяха осигурени и пари за издаване, и средства за преживяване. Но там той се сблъска с Михаил, много добре разбра какъв е, но не направи нищо, а парите се похарчиха. Освен това, тук наши доброжелатели му помогнаха със съвети да не издава книгата. Когато се върна отново в София, той дойде лично да се извини пред мене и заяви, че ще се коригира. Но беше вече късно, защото беше изпуснал времето и условията, за издаването на книгата. После ние я издадохме чрез други приятели. Михаил изпрати своята секретарка Стела на гости с една делегация. Пристигнаха и ги посрещнахме добре. Уредих да тръгнат на обиколка по Братствата в провинцията. Отличен прием. Но като се върнаха отново в София, за втори път поставиха въпроса да се даде на Михаил пълномощно с право за печат на беседите на Учителя. Ние бяхме твърди и не се съгласихме. Познавахме го като непочтен човек и мошеник. После всички ни упрекваха защо не сме му дали разрешение. Някои не го познаваха. А тези, които го познаваха и му бяха сърбали попарата, стояха настрани и се правеха на разсеяни. Ослушваха се, правеха се, че нито чуват, нито виждат това. А от своя страна те сами наливаха масло в огъня. Голяма борба беше. Изобщо преминахме през големи борби, но опазихме Словото на Учителя. Накрая Братският съвет реши, че ако той иска да печата, никой не го спира, но ние няма да му дадем право на печат. След това нашите отношения с Париж се скъсаха по всички линии. Но преди това се размениха много писма, написани от онези възрастни братя, които го познаваха, на които Учителят лично им бе наредил да го отстранят от братската работа, които пазеха писмата на Учителя и ги показваха на неговите привърженици тук. Но те ги вземаха, разглеждаха ги, прочитаха ги и накрая казваха така: "Да, ама това се отнася за онова време, а сега времето е друго и нещата са другояче." Така се опитваха да се измъкнат. Те не знаеха, че времето е едно и също за Христовия Дух! Вчера, днес и утре е едно и също! Времената са различни за човеците и Божественият Дух се проявява чрез настоящето само чрез Духа на Истината. А тези приятели бяха обсебени от Духа на заблуждението. И какво стана по-нататък? По време на процеса срещу Братството, следователят и прокурорът ми заявиха: "Ние проверихме по нашите канали и разбрахме, че вие нямате никаква връзка с чужбина и с чужди централи. Ако имаше и най-малкото съмнение, ние щяхме да ви окачим на бесилото като чужди агенти и предатели." Освен на мен, казаха това и на Мария Тодорова, а и на други свидетели по делото. И щяха да направят това без да им мигне окото, защото така се разправяха с всички, които имаха връзка с чужбина. Защото тогава по такъв начин се бореха със своите врагове тук и с онези, които бяха в чужбина. Тогава се убедихме, че има Божие око, което гледа и отмерва времето на Истината и Заблудата. Това око ни предпази от тази предстояща развръзка, развръзка на живот и смърт. Това бе развръзка, която и разполови нещата в Братството на две. Едните отидоха наляво, а другите надясно. Овците бяха отлъчени от козите и бяха оформени две стада. Всеки пастир си пое своето стадо - едните отидоха да пасат овцете, а други отидоха да си пасат козите. Тази символика стана реалност и ние трябваше да я преживеем. Михаил Иванов имаше свои последователи тук сред братята и сестрите. Тяхната цел бе да разединят Братството и те сполучиха. Още навремето Учителят бе казал: "Сатанаил работи тук срещу Мен с някои сестри: Милева, Иванова, Спиридонова." Наистина тези сестри бяха много активни и направиха много поразии. Накрая Спиридонова се осъзна в онзи миг, когато видя как Михаил Иванов се е дегизирал като Учителя - фотографирал се на цветна снимка и изпратил портретите си на своите съмишленици тук. Тогава Спиридонова си спомни едно изказване на Учителя за нея: "Ти три пъти си била в Школата на Христа и трите пъти си се отстранявала и си работила срещу Него. Сега е последния ти, трети път. Внимавай, защото прошка и връщане няма да има." Тя си спомня това, вижда му фотографията, с която той имитира образа на Учителя и казва: "Край на измамата!" И се отхвърли от него. Всички се чудеха на този неин обрат, като знаеха активната й поддръжка за каузата на Михаил. Но тя бе направила своето отклонение. Замина си от този свят отхвърлена, забравена и накрая едва се намериха сестри, които да намерят роднините й, за да се погрижат за нейното заминаване. Беше трагично за нея и поука за останалите. Но не всички си взеха поука. Трудно е за човек да се измъкне и да изтръгне от себе си Духа на заблуждението. За това са необходими много неща. Необходимо е прозрение, необходимо е разкаяние, необходима е сила да искаш прошка и да прекрачиш от този път, да излезеш извън неговия обхват. Трудно е, защото това са вътрешни връзки и външни връзки, които като с въжета държат и обхващат онзи, който върви по пътя на заблуждението. И те си имат свой път. Ние нямаме нищо общо с тях, защото ние сме Школа и Духът на Истината е Учител в тази Школа. А Словото Му е Слово на Бога!

"Как бе открит Бивакът на Витоша" Още през 1921-1922 година Учителят започна да извежда приятелите веднъж в седмицата на Витоша. Това ставаше близо до Драгалевския манастир, на юг от него и там се разполагахме върху тревистите ливади. Тогава се ходеше пеш от София и за да не се уплашат приятелите от трудностите, Учителят започваше от най-малкото. Затова първите излети бяха на по-ниско в полите на Витоша. Понякога в първите години на Школата Учителят ходеше сам на Витоша. Тогава Той беше и по-млад, към петдесет и осем човешки земни години. Идваше отначало Сам, искаше да бъде Сам и се качваше по високите склонове на Витоша. Тук Той идваше и по Своя работа, за която ние можем само да гадаем. Той споменаваше в Своите беседи, че Учителят работи с целия разумен свят на Небето и на земята. Идваше тук обикновено преди да ни доведе, запознаваше се с местата, после ни довеждаше на групи и накрая излизаше цялото Братство. Такъв бе методът на Учителя - постепенно, бавно, започва се с малките величини, защото Бог и Учителят така работят. Следващият етап бе намирането на бивак на Витоша. Учителят го нарече "Ел-Шадай". Това стана през един мъглив зимен ден. Голяма група се спря при Драгалевския манастир. Бяхме смутени и объркани. А Учителят и няколко братя тръгнаха през снега, газещи до коляно на юг от Драгалевския манастир, минаха хоризонтално, пресякоха една долина с рекичка, преминаха от другата страна на една горичка и така стигнаха до поляната с един скалист връх. "Ето едно хубаво място" - отсече Учителят. След тези думи мъглата постепенно се разсея - задуха вятър и тя се вдигна - слънцето огря и ние видяхме, че се намираме на една поляна. Така се откри Бивакът на Витоша. По-късно тук уловихме ручей и аз направих чешма, която четиридесет и пет години след заминаването на Учителя още работи. А сестра Мария Тодорова посади тогава няколко борчета, които сега са високи дървета. До една скала Учителят се облягаше. За да се запазим от вятъра, защото тук бе доста ветровито, решихме да направим ограда. Донесохме камъни, наредихме ги на височина един метър и направихме каменна стена - дувар - във вид на дъга, дълга около тридесет- четиридесет метра. Тази ограда ни пазеше от вятъра и така бяхме на завет. А вятър имаше и тогава, когато времето бе слънчево. Учителят даде правила за излизане в планините. Забрани ни да пием студена вода и винаги младите отиваха по-рано, наклаждаха огньове, завираха чайниците. Когато основната група пристигаше, чайниците вряха, ние се преобличахме, сваляхме изпотените ризи и си надявахме сухи, които носехме в раниците си. Това ни предпазваше от простуда. И чак тогава пиехме гореща вода. Веднъж на Бивака бяхме петдесет-шестдесет души и един брат запита: "Учителю, ако няма топла вода, как да пием студената?" Учителят ни изгледа: "На глътки и после може да се сложат няколко капки вино." А един приятел с големи мустаци, като чу думата "вино", му се ококориха очите и запита: "Ама можем ли да пийнем и малко вино?" Учителят го погледна, видя голямото му желание да пие вино с разрешението и благословението на Учителя и отсече: "Не, не може!" И с и жест Учителят отсече въздуха. Мустакатият подскочи настрани от жеста Му и изведнъж помръкна. Ние всички се смяхме до насита на тази случка. Накрая и Учителят се засмя, мустакатият приятел нямаше какво да прави и той се засмя непринудено и звучно. Друг път на Бивака пет-шест братя решихме да се надбягваме. Бяхме млади, с буйна кръв и тя не ни даваше мира. А пък и трябваше да покажем пред младите сестри, кой какво може и колко струва. Отмерихме по права линия едно разстояние и застанахме един до друг. Дойде един възрастен брат да даде сигнал за надбягването. Но ето че дойде и Учителят и каза: "И аз ще тичам!" Като дойде при нас, застана до нас, застина и се вкамени като статуя. Вероятно се съсредоточаваше. Даде се знак. Ние полетяхме с буйната си кръв и млада плът. Но Учителят изхвърча като тапа и пристигна пръв на финала, застана и се огледа, а ние едва бяхме преминали половината разстояние с буйната си кръв и млада плът. Как стана това, не можахме да разберем тогава, а и сега. Ние бяхме по на двадесет и пет години, а Учителят беше шестдесетгодишен. Видяхме само как Той изхвърча, как се движеха краката Му като спици на колело - така бърже, че всичко ни се премрежи пред очите. Накрая Го видяхме там, отсреща, с усмивка да ни посреща. Каза ни: "И аз обичам да се надбягвам..." След малко добави: "Да се надбягвам с времето и с живота на земята." Когато вървяхме с Учителя, Той така се движеше, като че ли вървеше не по земята, а на десет сантиметра над нея. Стъпваше отмерено, имаше красота и хармония в движенията Му. Движеше се по земята, като че ли стъпваше на нещо меко. Стъпката Му беше еластична и Той се движеше много бързо - така, че ние подтичвахме край Него. Беше забавно да се гледа как ние, младите, пъхтяхме запотени и решени да не отстъпваме от Учителя, а Той се движеше с лекота. В последните Му години на земята вече възрастта даде своя отпечатък. Той започна да се движи бавно и да се изморява. Но това беше вече 1942-44 година - Той бе седемдесет и осем - осемдесет годишен. Някой път се изкачвахме с една лека кола "Форд" - Учителят и пет- шест души заедно с Него. Тази кола я управляваше един белогвардеец- руснак. Изкачвахме се с колата до паметника на скиора. Слизахме и отсядахме в една малка хижа. След кратка почивка се запътвахме нагоре в планината. Често се изкачвахме с Учителя на Черни връх. Пазач там бе един добър, гостоприемен българин. Казваше се Гошо. Той отстъпваше на Учителя стаята си. Тя бе чиста и уютна. Ние се настанявахме в .общото спално помещение. Майката на Гошо-хижаря бе така благосклонна към Учителя, че често ни посрещаше с топъл хляб една педя дебел и го поднасяше с тавата, в която бе опечен. Казваше се баба Мария. Познаваше по дух Учителя и благоговееше пред Него. Нито бе чела нещо от Него, нито някой й бе говорил за Словото Му, но го разпозна по Дух и това за нея бе достатъчно. Своето разположение тя предаваше на сина си, пазачът Гошо. Така че ние бяхме приемани като чакани и любими гости. Имахме много интересни опитности с тях и с Учителя. През време на войната приятелите направиха от камъни една землянка на Бивака, за да се подслоняват при лошо време. Накрая нещата се изопачиха и там в нея се събираха, там палеха огън и всички се опушваха около този огън, на който трябваше да заври един голям чайник с вода. Седят вътре опушени, като че ли някой нарочно ги е натикал в тази лисича дупка и ги опушва, за да ги принуди да излязат от нея и след това да ги натика в онзи чувал, с който ловците ловят опушени лисици чрез запалени пред лисичи дупки огньове. Така навремето се ловяха лисиците - пред лисичата дупка се запалва огън и се чака тя да излезе или отпред, или от някоя резервна дупка. Във всички случаи лисицата влиза в чувала. Така приятелите седяха в тази землянка и се опушваха. Навън времето е хубаво, слънчево, а те се заврели вътре в нея. Аз никога не съм влизал в тази дупка. Другите говореха, че тази землянка представлява нещо като катакомба на първите християни. Хайде де, къде са първите християни, а къде сме ние и къде е Школата на Учителя! Учителят не позволи такова извращение и опорочаване на нещата. Тогава властите видяха в тази землянка място, където се събират дъновисти, място, където не могат да ги контролират, затова взеха едно неочаквано решение. Докараха войници-трудоваци, наредиха им и те за часове разтуриха землянката, "катакомбата", "лисичата дупка", пренесоха всички камъни на петдесет-шестдесет метра, като ги захвърлиха надолу по склона. Освен това те разградиха онзи дувар, който ние бяхме направили през време на Школата, за да ни пази от вятъра. Всички камъни бяха пренесени от войнишките ръце на българските синове, родени от "българска майка юнашка" и бяха захвърлени на петдесет-шестдесет метра надолу по склона. Така дуварът също бе разрушен. Властите приеха, че чешмата която бе построена е нещо разумно и полезно за туристите. Ние бяхме разгонени оттам. Кои "ние"? Онези, които влизаха в лисичата дупка. А за нас какво остана? За нас остана да се движим по пътеките на Витоша, да бродим по ливадите и склоновете й да се качваме по върховете, да дишаме свободно въздуха и да дочакваме изгрева на слънцето там, където желаехме и можехме да отидем. Така някои бяха освободени от онази форма, която ги опорочаваше. А Учителят говореше за Чистота и за Свобода на духа и на човешката душа. Та кой изпълни Волята на Учителя? Ето това е най-важното. След това приятелите се прехвърлиха на други места по Витоша. Бяха освободени от онази катакомба и лисича дупка. А кой ги освободи? След време те пак започнаха да посещават Бивака, но вече палеха огън навън, стояха на открито, както през първите години с Учителя и всеки можеше да пие вода от онази чешма, която бе направена преди. Така се върнаха не по собствена воля към първоизточника. Върнаха се чрез друго решение, чрез друга власт, която бе упражнена върху тях. Това също е интересно да се запомни, да се сравни и да му се отдаде заслуженото. Тук, на този Бивак, имахме много срещи с Учителя, много разговори и много случки за разказване. Стенографите стояха до Учителя и записваха. Брат Боян Боев бе неотлъчно до Учителя. След време дешифрира и записа стенограмите си, и след време те ще бъдат включени в отделна книга: "Разговорите с Учителя на бивака Ел-Шадай". Какво означава думата "Ел- Шадай"? Това е стара дума, която ще намерите в Писанието. Коренът й е санскритски и се употребява и в еврейския език. "Ел-Шадай" означава "Вратата на Бога". Да, "Ел-Шадай" бе вратата на Бога. Това бе мястото на един от входовете на Агарта на Витоша. При тази врата стоят ангели с меч и не допускат опорочаване, опошляване и извращение на това свято място. Те са пазачите на тази врата - в ръцете си държат мечове и се подчиняват на върховния пазител на този храм. Те се подчиняват и изпълняват Волята Му. Кой е този върховен повелител на Агарта? Това е Всемировият Учител на Всемирното Велико Бяло Братство - Беинса Дуно. Той управлява цялата Вселена. Амин!

"Учителят, Георги Димитров и Третият интернационал" Къщата на Петко Гумнеров на "Опълченска" 66 бе къща-близнак. Двете половини бяха симетрично разположени и имаха еднакви стаи. От едната страна живееше баба Парашкева със семейството си. Синът й Георги Димитров, който се бе оженил за сръбкинята Люба Ивошевич също живееше при нея. Той бе представител на Третия интернационал на комунизма в Европа. От другата страна бяха семейство Гумнерови и Учителят. Така че в този дом случайни неща не можеше да има. От едната страна бе Трети интернационал на комунизма, а от другата страна бяхме ние, тоест Учителят и Братството. През дясната вратичка при Учителя непрекъснато влизаха и излизаха посетители. Двата дома и семействата им дружаха и нямаха проблеми. Баба Парашкева бе евангелистка, така че не бе черковница и бе по-свободна в убежденията си. И понеже бяха слушали и знаеха, че при нас се разглежда и чете Евангелието и че Учителят говори върху Евангелието, те възприемаха с разположение нашето съседство. От своя страна, и нашите се отнасяха към тях по същия начин. В онези години за комунистическа пропаганда и действия Георги Димитров е заплашен с арест от полицията. Направен е кордон от полицаи около квартала и го търсят. Претърсват първо дома на баба Парашкева, а той се прехвърля през общия таван, слиза от другата страна и отива при Учителя за помощ. Учителят се облича, слага шапката Си, взима бастуна Си, слага на главата на Георги една шапка от Неговите и излизат през вратника, който води към "Опълченска". На петдесет-шестдесет метра полицията е завардила улицата, като претърсва съседните къщи, но не е влезнала в дома на Гумнерови, защото знаят, че там е господин Дънов и че той не се занимава с политика. Освен това Учителят е направил така, че отклонява съзнанието им в друга посока на търсене. След като излизат от къщата, веднага към тях се присъединява едно голямо полицейско куче вълча порода със специален полицейски навратник - навирва опашка и върви гордо-гордо, редом с тях. Вървят тримата: Учителят Георги Димитров и полицейското куче. Двамата са облечени официално и са с меки шапки. Приближават се към полицейския кордон - всички им козируват, защото мислят че това са техни хора, техни началници, защото редом с тях гордо върви с вдигната муцуна и опашка полицейското куче, което познават много добре. Така Учителят извежда Георги Димитров извън блокадата и му дава възможност да се спаси. Имаше и други случаи, когато Учителят му бе спасявал живота. Има един случай със сестрата на Георги Димитров - Елена Баръмова, която е търсена от полицията. Тя преминава през капандурата на тяхната къща и през приемната на Учителя отива при Него и Го моли да я спаси. Учителят извиква Василка от Братството, която я облича като сестра от Братството - с бяла рокля и бяла кърпа на главата и заедно с нея излиза през портичката. Минават през насрещния кордон от полицаи, без някой да ги спре - всички смятали, че това са дъновистки и ги пуснали да минат. И през тези години и събития нашите хора винаги им съдействуваха. Тези неща се знаеха от семейството им. След 9 септември 1944 година комунистите дойдоха на власт и сестрата на Георги Димитров зае голям пост. Накрая беше директор на Партийната школа в София. Това бе голям пост. Когато погнаха Братството и скалъпиха процес срещу него, Василка отива при нея да иска съдействие и една услуга за Братството. А тя като чула за Братството, казала: "За тях никога, но за теб може. Ако искаш, ще ти дам един апартамент да живееш в него." Василка отказва и обяснява, че тя я е спасила затова, че Бог живее в нея, а не за облаги и си тръгнала. Та до последните си дни Елена бе настроена срещу Братството. А Георги Димитров имаше добри чувства към Учителя и Го уважаваше. Той не бе забравил добрините Му. Той лично даде разрешение от Москва за погребението на тялото на Учителя на мястото на "Изгрева" - тогава не се разрешаваше на частни лица да се погребват извън гробищата. Георги Димитров се завърна в България и стана министър- председател. Веднъж на съвещание на правителството неговите министри искали да се вземат мерки на ограничение срещу Братството, защото всички действия на Лулчев се отъждествяваха с Учителя и Братството. А Лулчев бе осъден на смърт. На една и съща плоскост бяха поставени Лулчев и Братството. Това не беше вярно. Учителят много пъти беше изобличавал Лулчев за неговите действия. Но това не се знаеше от комунистите или пък когато им съобщавахме това, на тях не им изнасяше да го знаят. Тогава Георги Димитров им казал следното: "Оставете ги тези хора. Те са добри хора." Всички скачат и искат да бъдат разгонени дъновистите от София. А той продължил: "Малко ли врагове имаме сега, че да си правим и от тях врагове?" Това ги успокоило. Но по-късно те ни погнаха и разрушиха всичко. Не се отказаха от своите намерения. А защо ли? Те видяха в Учението на Учителя голям свой съперник, защото и те идваха в името на идеи и бяха ревниви - да няма други идеи, освен техните. А тяхното идване на земята и идването им в България се дължеше на Учителя. Той ги пусна в България, но те не знаеха това. Откъде ще знаят? Само ние го знаехме това и го пазехме в тайна. Защото тогава това бяха свещени неща, касаещи съдбините на човечеството и Волята на Невидимия свят в лицето на Всемировия Учител, Който бе на "Изгрева". Веднъж комунистът Кофарджиев бяга от полицията и решава да се укрие при Учителя на "Изгрева", Който го приема, държи го три часа при себе си, докато обсадата на полицията се вдигне. Накрая идва при Учителя офицерът, който командва хайката за залавяне на комуниста. Влиза при Учителя, козирува Му, след това Му се кланя и си отива. А Кофарджиев в това време седи на стол до Учителя, но офицерът изобщо не го поглежда, а само се покланя на Учителя. Така се спасява и той. Но после, след като дойдоха на власт, поискаха да ги забравят тези неща и не си ги спомняха вече. И не смееха да си ги припомнят. Но аз ще ги припомня не заради тях, а заради вас, за да знаете как стоят нещата. Печатницата на комунистите бе на "Изгрева" и тук те печатаха своите позиви. Хартия набираха от нашите запаси. Защото при нас се пишеше едновременно на няколко пишещи машини, имаше циклостил, с който се правеха резюмета на беседите и всичко това бе свободно у нас, на "Изгрева", и не правеше впечатление на никого, че тук се печата нещо нелегално. Тук на "Изгрева" освен, че всеки имаше цигулка, имаше бележници, тетрадки, листове и моливи за писане. Това бяха необходими учебни помагала на учениците в Школата. Та затова на никого тук не му идваше на ум, че се върши нещо нередно. Учителят виждаше и знаеше всичко това, но мълчеше. Понякога се намесваше и спасяваше неразумните от полицейска разправа, защото ако полицията ги откриеше тук, щеше да се нахвърли върху Братството и Учителя. Това никой не желаеше да стане. Тук, в нашите бараки, идваха да пренощуват комунисти, които бяха в нелегалност. През деня се криеха в гората, промъкваха се и идваха на общите обеди, защото бяха гладни. Посещаваха събранията ни в салона, защото при нас всеки беше свободен когато си иска да идва и да си отива. Но дойдоха на власт и дойде онова време, когато забравиха всичко, което получиха от "Изгрева". А това случайно ли беше? Не бе случайно, а се подчиняваше на строги окултни закони. И сега ще ви разкажа финала на този закон. Веднъж аз бях на "Опълченска" 66 при Учителя. Той ме извика и ми заръча да направя ограда там, където дворът се разделя на две - от едната страна бяха баба Парашкева и Георги Димитров, а от другата страна - Петко Гумнеров и Учителят. Бяха закупени колове, дъски, пирони и започнахме работа. Аз съм млад, як, здрав и мога да работя. Отмерихме мястото и опънахме канап. Забихме колове в земята и заковахме напряко дъски, които да ги свързват, като върху тези дъски щеше да се накове истинската ограда. Оградата се очертаваше да бъде повече от солидна. Започнах да кова дъските по нея. Направих цялата ограда. Това не бе малка работа, защото не бе малко и разстоянието. Цял ден ковах. Завърших. Изправих се и бях. много доволен от свършената работа. И точно в този момент пред мен застава Учителят. Оглежда я. Аз Го следя. Учителят е строг и смръщил вежди: "Оградата не е направена както трябва. Ще разковеш отново всички дъски, ще извадиш пироните от тях и ще ме извикаш след това." Учителят си тръгва. Аз съм изненадан. Оглеждам оградата и виждам, че тя е направена под конец, права е и дъските отгоре са подредени под конец. Гледам, че това е ограда за чудо и приказ. Гледам как всички дъски са заковани една до друга, като между тях има по два пръста разстояние. Специално спазвах това разстояние, за да бъде по-красива и да стигнат дъските до края. Тогава така се правеха дъсчените огради - да бъдат на разстояние една от друга от поне два сантиметра. Нищо не разбирах. Нямаше как, разковах всички дъски и извадих пироните. Извиках Учителя. Той дойде и застана до мен. Каза ми: "Закови по конец първата дъска." Аз я заковах. "Ха сега, вземи втората дъска". Взех я. Учителят я пое от ръцете ми и я сложи под конеца, но я допря плътно до другата дъска. Бяха долепени една до друга. Каза ми: "Кови сега!" Аз я заковах. "Ха сега, другата дъска." Заковах и нея. Вдигам поглед. Клекнал съм долу на земята. А Учителят стои над мен и казва: "По този начин ще заковеш всички дъски. И да няма никакъв аралък между нас и Третия интернационал." Аз се изправих. Бях висок на ръст и стърчах над оградата. Можех да видя онова, което бе отвъд тази ограда. Но Учителят беше нисък на ръст и не можеше да види какво има зад тази ограда. Тази картина ми се запечата в ума. Значи аз, със моя висок човешки ръст, можех да огледам какво има там отвъд, в двора на Третия интернационал, а Учителят, с Неговия нисък ръст, не можеше да стори това. Между Него и Третия интернационал щеше да стои оградата, в която не трябваше да има никакъв аралък. "Аралък", това е турска дума и означава разстояние. "И да няма никакъв аралък между нас и Третия интернационал" - означаваше оградата да бъде направена така, че онзи, който стои откъм страната на Учителя да не може да поглежда през оградата какво има там, в другия двор - двора на Третия интернационал. Това бе целта на оградата. Който искаше, можеше да прескочи оградата и да отиде в онзи двор. А най-лесно бе да се излезе от двора на Учителя, да се отиде на улицата и оттам, през вратника, да се влезе в двора на Третия интернационал. Значи имаше два изхода към двора на Третия интернационал: през оградата или през вратника. В Школата имаше приятели с леви убеждения, имаше анархисти, имаше и комунисти. Много от тях минаха официално през онзи вратник към двора на Третия интернационал, а някои прескочиха и оградата. Но за другите, между Школата на Учителя и Третия интернационал, беше поставена ограда без аралък. Аз започнах да кова дъска след дъска и да си повтарям думите на Учителя: "Никакъв аралък между нас и Третия интернационал." Ковах дъска след дъска и изричах тези думи на Учителя. Дъските не бяха малко. Накрая бяха заковани така, че бяха плътно долепени една до друга, без никакъв аралък между двата двора. След това извиках Учителя. Той дойде, огледа оградата и каза: "Много добре. Оградата е вече сложена. И ние можем да продължим работата си." Запомних това, но още не проумявах какво значи това. Но дойде време да го проверя. Чрез една задача Учителят ми даде да науча един закон. След заминаването на Учителя аз влезнах в Братския съвет. Учителят ме определи за тази работа. За това знаеха само някои приближени до Учителя, но другите не знаеха. И отначало те нямаха нищо против това. След заминаването на Тодор Стоименов, който бе председател на Братския съвет, аз бях определен да поема този пост. Но след като дойдоха комунистите на власт, дойде онова време, когато те искаха да превземат Братството отвътре и отвън. Искаха отвътре да сложат свои хора в ръководството. Между нас имаше комунисти и те не бяха малко - около двадесет-тридесет човека. Нямаше защо да се търсят отвън. Техните имена ги имате вписани в протоколите на събранията на комунистическата им група на "Изгрева" след заминаването на Учителя. Ние бяхме свикнали с тях, познавахме ги добре и за нас те бяха братя и сестри. Искаха освен това да ни ограничат отвън. Да ни сложат в техния калъп, да ни поставят на тяхна страна и да им служи за тяхната политика. Някои от Братството бяха съгласни, а някои не бяха. И ето, трябваше да се вземе решение от онзи, който знаеше как стоят нещата и от онзи, който има право да взима решение. Тогава някой подхвърли: "Да знае някои от нас какво е мнението на Учителя по този въпрос?" Аз станах, разказах им целия случай с оградата и накрая свърших с думите на Учителя: "Никакъв аралък между нас и Третия интернационал." Това е Воля на Учителя! И аз я изпълних! След заминаването на Учителя, много от комунистите на "Изгрева" правиха различни опити за сближение с властта и срастване с нейните организации. И властите правиха открити опити за сближение с нас. Искаха да ни сложат юлар върху братския живот, за да теглим след това тяхната кола. Аз не се съгласих. Противопоставих се. Някои бяха уредили официални срещи между ръководството и властите без да ме питат. Аз не отидох на тези срещи. В тези уречени дни аз и сестра Мария Тодорова отивахме на екскурзия на Витоша и се разхождахме по поляните на свобода. Там бяхме свободни. А долу, в града, искаха да ни сложат юлар, да ни впрегнат и да теглим чужда кола. Така навремето конете или воловете теглеха колите на господарите си. Аз исках свобода за себе си и за Братството. Човек не може да бъде слуга на двама господари. Това е окултен закон, разглеждан подробно от Учителя в Неговото Слово. Трябваше да изпълня Волята на Учителя. И аз я изпълних. Упрекваха ме дълго за това, че съм направил фатална грешка. Ха да видим сега каква е тази фатална грешка, която съм направил? Комунистите взеха всички братски имоти от провинцията, както и местата на "Изгрева", според закона за едрата градска собственост, закон - който бяха си изковали сами. След като ни взеха салона и ни го даваха отначало под наем, дойде време, когато го запечатаха и го дадоха под наем на други. Дойде време, посегнаха върху Словото на Учителя. Обраха цялата литература от "Изгрева" и я претопиха. След това направиха показен процес срещу нас и ние с Жечо Панайотов престояхме в затвора цели четири години. Вероятно там трябваше да науча някакъв урок, а приятелите, които останаха на "Изгрева", трябваше да научат друг урок. Минаха години и нас с Жечо Панайотов ни пуснаха от затвора, излязохме навън и що да видим? През това време приятелите не си бяха научили урока. Дойде време, някои искаха да вземат разрешение о т властите, да им отстъпят някои от техните партийни клубове, за да може Братството да се събира там на братски събрания. Бяха решили и щяха да го направят, защото властите бяха съгласни с такова съжителство. Щяха да ни дадат някакъв партиен клуб около "Изгрева" и нашите щяха да се събират там, да четат Словото на Учителя и да пеят песните Му. Но Небето ги спря. Как ли? Точно по това време се взе решение да се разтури "Изгревът" и да се направят там легации и посолства на Съветска Русия и на други страни. Това обърка приятелите, понеже всеки започна да се спасява кой как може. Много от тях нямаха нотариални актове за местата и къщите. Накрая властта разреши този въпрос великодушно, като разруши "Изгрева" и измете всичко оттам, а за сметка на това им даде апартаменти в съседните квартали. Минаха години и отново се повдигна въпрос да се иска някой партиен клуб на комунистите, за да се събира Братството в него. И щяха да влезнат в него. Дойдоха при мен и ме питат. Аз казах: "Не! Това е Волята на Учителя! Аз не разрешавам. А вие сте свободни да си направите опита и ще отговаряте за това пред Учителя." Те си отидоха крайно недоволни от мен и несъгласни с мен. Някои от моите противници изнесоха една теория, че аз съм осъден от съда и лишен от граждански права - да гласувам и да бъда избиран. И според решението на съда аз не мога вече да бъда нито председател на Братския съвет, нито да влизам в някакво ръководство на Братството и да взимам участие в него. А това решение на съда бе вярно. И те размахваха нашир и надлъж това решение на съда. Въпросът е друг. Това Братство не е на съда, нито на властите, нито на комунистите, нито на българския народ, нито на никого. Това Братство, това Учение е на Учителя и това Слово е на Учителя и на Бога. Само Учителят и Бог може да взема решение. А Учителят го взе това решение навремето, когато каза: "Никакъв аралък между нас и Третия интернационал." Аз им го разказах, те го знаеха, те не оспорваха това, което казвам и което е най-важното, те знаеха, че това са думи на Учителя. Но не им изнасяше. Защо ли ? Ами защото някои от тях вече се бяха прехвърлили през оградата и бяха преминали в съседния двор на Третия интернационал. А други си бяха свободно влезнали от улицата през вратника в същия двор. Учителят ме избра да накова тогава тази ограда и чрез мен Той даде това Свое решение. Аз го провеждах досега и не се отклоних. Учителят бе този, който ме постави на този пост да ръководя Братството след Неговото заминаване. Учителят определя кой каква работа да върши и кой каква воля да изпълнява. Ръководството на Братството не се определя от човеци, не се определя от властите и управляващите в даден исторически етап. Духът е този, който избира ръководителя и го ръководи. Това го разказвам за онези, които ще дойдат след нас, защото приятелите от моето поколение правиха много опити да съжителстват с Третия интернационал. И точно когато правеха опити, тогава комунистите започнаха да правят обиски, да издирват и да пленяват и унищожават малкото останали от времето на Учителя беседи. Това ги стресваше, те спираха и се чудеха какво ли става пък точно сега? Учителят бе казал, че в бъдеще комунистите ще се коригират. Аз също вярвам в това. Но как ще стане това аз не знам. Те са свободни да се коригират към нас. Но между нас и тях е направена ограда лично от Учителя, в която няма аралък. Защо ли? Та утре те ще решат да се коригират, ще решат да ви дадат някой техен партиен клуб, за да влезете в него и да провеждате своите събрания там. Ще ви определят един-два дни в седмицата да се събирате и ще ви определят да плащате наем. Така направиха и с нас. Взеха ни салона на "Изгрева" и ни накараха да си плащаме наем за него. После в този клуб ще бъдат окачени плакати, лозунги, портрети на техните партийни вождове. Ще ви кажат, че можете да провеждате събрания в този салон, да четете беседите на Учителя, да пеете песните Му и то пред лицата на техните вождове и пред техните партийни програми. Така те ще искат да ползуват, да вземат сили и енергии от онова поле, което вие създавате чрез братските молитви и песни. Ще отбият една вадичка, един канал от това поле, което вие създавате, за да си поливат тяхната градина в техния двор, двора на Третия интернационал. Така че вие ще четете Словото на Учителя, ще правите молитвите на Братството, ще пеете песните Му, ще създавате духовно и силово поле, с което да храните душите си и накрая, в този салон, тоест в този партиен, клуб вие ще вършите всичко това пред лицата на техните партийни вождове, залепени по стените на клуба. Така те ще отбият тази Божествена храна и този Извор към техния двор. А онова, което не успеят - ще дойдат в онези дни, когато се събират на своите партийни събрания и ще изпият и изядат това, което е останало от вашето събрание като духовна аура и духовна светлина. А вие ще минете през този етап. Не може да не минете. Ние минахме през тези етапи и вие ще минете. Онези, които останаха в двора на "Опълченска" 66 и не прескочиха отвъд, в другия двор на Третия интернационал, останаха верни докрай на Школата. Аз не зная как комунистите ще се коригират. Но те могат да се превъплъщават по различен начин и да приемат различни форми. Те знаят това много добре и го правят отлично. Ние от опит го знаем. Тези духове имат знание и опит за това. Защото се ръководят от Духа на заблуждението. Има два пътя за вас. Или ще ви управлява Духът на Истината, или ще ви управлява Духът на заблуждението. Изберете си сами пътя! Ако ви управлява Духът на Истината, вие ще бъдете свободни по Дух и по Форма. Ще можете да прилагате Словото на Учителя чрез живота си и ще бъдете свободни отвътре и отвън. Духът на Истината ще ви създаде условия за работа според вашите възможности. На някои ще отреди повече, а на други по-малко, съобразно техните способности и усърдие. Ако ви управлява Духът на заблуждението, ще ви вкара в своя калъп и излизане оттам няма. Припомнете си какво направиха със салона на "Оборище" 14. Разделиха го на три и направиха касапница, кръчма и клуб на комунистите. Спомнете си какво направиха от салона на "Изгрева"? Отзад зад салона лепнаха кръчма, където се пиеше и се печаха кебапчета, а отпред беше поставена маса, на която се продаваше окултна литература на Черната ложа с цел да се отклонят учениците от Школата. Спомнете си какво стана след заминаването на Учителя. Взеха ни всички имоти, разрушен бе салонът, разрушен бе "Изгревът", унищожено бе Словото на Учителя. А какво ще направи по-нататък Духът на заблуждението, аз ви го разказах по-горе. Това ще го проверите. Не се заблуждавайте, че за вас има друг път, различен от нашия. Различните поколения представляват стъпала на онзи път, по който върви ученикът на Школата. Ако искате да вървите по този път, трябва да преминете през нашите опитности, знания и патила. Трябва да преминете през нас, друг път нямате. Ние ще наведем глави и ще поставим гърбовете си да минете през нас и ние да ви бъдем мост. Ние ще бъдем в Невидимия свят, но ще минете през нас само, ако вървите в пътя на Школата, ако изпълнявате Волята на Учителя и на Бога. Това ще го намерите в Неговото Слово. А дали ние сме свършили както трябва нашата работа, това ще го откриете сами - дали сме изпълнили това, което го има написано в Словото на Учителя. Школата на Бялото Братство е Школа на Всемировия Учител. Тя не се побира в някакво малко партийно клубче или малко салонче, или в някакво малко и голямо събрание от последователи на Учителя. Школата на Учителя се побира в Неговото Слово. Школата на Учителя е Сила и Живот само за онези, които четат, изучават и прилагат Словото Му в собствения си живот. Това е Школа за Духа на Истината. Това е Школа на Божествения Дух, на Христовия Дух и на Господния Дух на Силите. Как можете да вместите всичко това в една ограничена форма на земята? Това е изключено! Затова се казва: "Бог е Дух и тия които Му се кланят, в Дух и Истина да Му се кланят." Ето това е Школата на Всемировия Учител - Беинса Дуно. Всички души, които се движат и живеят в Духа на Истината, се обединяват от един център - това е Словото на Учителя, на Великия Учител и на Бога. Общението на тези души става чрез Словото на Учителя, чрез песните Му и чрез онези форми, които Той ни е дал за работа. Всяко едно поколение идва със свой жизнен кредит и със свой духовен капитал, защото има да върши строго определена работа. Формите за всяко едно поколение са различни. Ами ако вие сте много малко останали и се броите на пръсти, необходим ли ви е салон, имоти и богатство. Ами ако останалите от Братството са прелетели като ято птици и вече са преродени в други страни или там, където трябва да се преродим, за да направим втория център на Всемирното Велико Бяло Братство? Този втори център ще бъде Русия и Учителят посочи мястото, където ще бъде. Това е за онези, които ще дойдат след нас и на които ще предадем Словото на Учителя. Въпреки всичко, ние опазихме Словото и ви Го предаваме, за да работите с Него и да го прехвърлите на друго поколение през следващите векове. А това, което ви разказах за Третия интернационал - това са сили, които лично Учителят допусна, за да свършат една работа на земята. Това ние го знаем и знаем каква работа имат да свършат. И нека си я свършат както трябва! Ние не им пречим, защото знаем, че това е Волята на Учителя. Но техните методи не са наши методи, Затова Учителят постави онази ограда, в която да няма аралък, промеждутък, вход между Школата на Учителя и Третия интернационал. Това е от мен. Аз изпълних Волята на Учителя. Другото е от вас. Ако сте ученици на тази Школа, ще изпълните Волята Му. Ако не сте ученици на тази Школа, ще изпълните волята на Духа на заблуждението. И тогава ще се разграничим, защото по делата ще ви познаем кому служите. Ние ще се разграничим, защото имаме ограда. Онези, които са в Братството изпълняват Словото на Всемировия Учител! По това различаваме учениците - кой къде е записан и в кой двор се намира. Ученикът е този, който чете и прилага Словото на Учителя. Онзи, който чете Словото на Учителя, много добре знае какво е казал Той по даден проблем и не само го знае, но го разказва насам-натам, за да сее заблуда, че е ученик на Школата, а след това прави точно обратното онова, което не е по Волята на Учителя, а е по волята на Духа на заблуждението, такъв човек къде се намира, в кой двор стои и чия градина копае? Отговорете си сами. Не си ли отговорите, Духът на заблуждението ще влезне във вас и ще ви отклони. Тогава ще прескочите оградата и ще идете отвъд и след това ще ви хване окултният закон на Школата и ще си платите за отклонението.

"Окултна литература на "Изгрева" Бях свидетел на големи недоразумения и голямо неразбиране на нашите приятели, когато търсеха да вместят Словото на Учителя в окултната литература от Запад или от Изток. Тогава тя се внасяше в оригинал и се превеждаше много в България. Школата бе отворена, в нея имаше ученици, имаше Учител, Който даваше Своето Слово. Учениците си Го записваха на тетрадки, а приятелите Го отпечатваха в томчета. Случи се нещо необикновено. Почти всички четяха окултната литература, внесена отвън и преведена на български, за да проверят дали Учителят казва същото, което е напечатано в тези преведени от чужди езици книги. Така, някои искаха чрез тази чужда литература да претеглят и да измерят колко тежи и колко е висок в Своите знания Учителят. Искаха и да Го проверят. А още през 1922 година на събора в Търново Учителят заяви, че всичко написано досега по окултизма и издадено в книги, е работа на Черната ложа. А това, че всички книги се превеждаха на български и дори се носеха на "Изгрева" да се продават, това бе работа на Черната ложа. Така бе заблуден и моят пръв приятел Георги Радев, който преведе на български език три книги на Бо Ин Ра още в началото на Школата и след това те се отпечатаха в различни печатници в София през 1932 година. Той не попита Учителя. Когато приятелите запитаха Учителя, Той каза, че този автор е от Черната ложа. Книгата бе напечатана и разпродавана и на "Изгрева". Преведоха и отпечатаха с помощта на Елиезер Коен и книгата на Мория "Агни Йога", без да питат Учителя. Когато Учителят научи, че ще се печата тази книга при Сава Калименов, Той им забрани да правят това, но никой не Го послуша. Елиезер Коен, който беше най-деен в Братството тогава, накрая се обяви срещу Учителя и срещу Братството и се отказа от Него. За кратко време той си замина от рак на черния дроб в големи мъки. Та Духът на заблуждението пробиваше на "Изгрева" чрез тази окултна литература. Тя пробиваше и чрез непослушанието и своеволието на учениците към думите на Учителя. Мория бе Учител на Черната ложа, според думите на Учителя. Имаше един брат, доктор Мавров, който имаше богата окултна литература. Той си замина и нашите приятели бързаха да не изпуснат тази чудна за тях литература. Отидоха при Учителя и искаха от Него пари да я закупят. Не питаха какво е мнението Му по този въпрос, а направо искаха да я закупят. Той им даде пари без да каже нищо - остави ги свободни. Те закупиха част от тази окултна литература, донесоха я и я сложиха по опис в библиотеката на "Изгрева". Това беше голямо изпитание за Всемировия Учител. Той не каза нищо, остави ги свободни да си направят опита и те го направиха. Всички онези, които закупиха тези книги, по-късно се отклониха от Учението, от Учителя и от Школата по различни причини. Запомнете това добре. Те извършиха отклонение и нарушение на окултните закони, които управляват тази Школа - защото Словото на Учителя е Слово на Бога - и внесоха окултната литература на Черната ложа в библиотеката на "Изгрева". Така те внесоха разрушението отвътре, което след време ги разруши отвън и те се отклониха. След време те заплатиха жестоко за това. А тази литература стоеше по опис и мнозина смятаха, че това е литература на Учителя, от която Той чете, учи се, усвоява знания и по нея държи Своите беседи. Това смятаха онези, които бяха под закона на Духа на заблуждението. Останалите знаехме как стоят нещата. Тази окултна литература изчезна след десетилетия, и по-точно след 1957 година, когато бе описана и препродадена чрез заложна къща на приятели от "Изгрева". Никой вече не съжаляваше за нея. Парите за закупуване бяха дадени от Учителя, отклонението приятелите го направиха и накрая си платиха за това. И ако след време някой ви поднесе такава книга с печат "Братска библиотека" и някакъв номер на нея, то знайте, че тя е продукт на Духа на заблуждението и няма нищо общо с Учителя. Това е от брат Борис, а другото е от вас. Друг пример: Професор Янко Тодоров имаше богата окултна литература. Той изучаваше астрология и направи хороскоп на сина си, който му е единствено дете и е на десет години. Прави го и вижда, че има един фатален аспект и му е определено да си замине по хороскоп. Детето си заминава в определеното от астрологичния аспект време. Той остава потресен от окултното знание, съкрушен събира всичката окултна литература, опакова я в сандъци и я оставя в мазето си. След кратко време и той умира. Жена му иска да се освободи от литературата и я продава. Методи Константинов и Неделчо Попов отиват при Учителя и Му предлагат да я купят. Не Го питат какво е мнението Му, но Му казват, че трябва да се купи. Учителят ги пита колко струва, а те отиват при жената, отделят подходящите книги и ги пазарят. Учителят им дава пари. Те вземат две раници, пълнят ги до горе със закупените книги и ги носят на "Изгрева". Влизат при Учителя и Му отварят двете раници доволни, щастливи и горди. Най-отгоре има книга на Папюс: "Бяла и черна магия". А той е от Черната ложа, Учителят няколко пъти ни е казвал това. Но кой да слуша! Та така, те или не знаят кои са Папюс и останалите автори, или не искат да знаят. Вадят книгите от раниците и искат да ги сложат на масата Му. Учителят ги кара да ги сложат на пода до вратата Му. Двамата умници чакат похвала. Учителят седи и мълчи. Вероятно говори с нечуто от тях Слово на душите им. Те стоят прави. Накрая Учителят смръщва вежди. Протяга дясната Си ръка с показалеца напред и отсича: "Изнесете навън тези трици! От толкова време аз говоря за житното зърно и за Божествения хляб, който е Словото на Бога, което ви говоря. Какво научихте досега? Нищо." Приятелите стоят като попарени. Навеждат се, слагат книгите в раниците и ги изнасят навън. Седят долу на пейките и разсъждават. Започват да изваждат книга по книга и да ги разглеждат. След думите на Учителя те започват да виждат вече с други очи. Ами какво да правят с тези книги? Нали Учителят е дал пари за тях и по тяхно настояване са купени. Накрая ги оставят в библиотеката. Там те стояха до 1957 година, след което заложната къща ги продаде. Ако след време ги намерите на някой таван, знайте, че Школата няма нищо общо с тази литература. Общо с нея има само Духът на заблуждението.

"Продавачът на Библии" В началото на века, когато Учителят започва своята деятелност, Той обикаля градовете и селата и събира ученици. Отначало те били трима - доктор Миркович, Пеню Киров и Тодор Стоименов, но постепенно с годините се приобщават и другите. Това може да го видите от протоколите на първите събори. Тогава всички са смятали, че на всеки един от тях е определено и вменено в дълг да привлекат колкото се може повече съмишленици. Но така лесно съмишленик не се става, защото той трябва да бъде съидейник. Да бъде съидейник, това означава да бъде идеен човек - да бъде духовен човек, но да бъде насочен към определена идея. Кои са били духовните човеци по онова време? Онези, които имат и четат Библията. Така се нареждат нещата, че Тодор Стоименов, най-младият по възраст от тримата, отива при Учителя и Му съобщава: "Учителю, аз намерих един духовен идеен човек. Може ли да го доведа на нашата сбирка?" "А кой е той и какво работи?" "Ами той е един много образован човек, той е книжар, продава книги и най-вече Библии." Учителят мълчал дълго време. Тодор бил нетърпелив, ето един подходящ човек. Хем ще ходи да продава Библии по страната, хем ще преподава Новото Учение. Какво по-хубаво от това? Едното с другото ще върви по мед и масло. Накрая Учителят му казва: "Този въпрос Аз сега не мога да го реша. Довечера ще отида при Бога и лично ще Го питам какво мисли Той по този въпрос и утре ще имаш отговора." Тодор си отишъл опечален. Какво означава това да отиде Учителят довечера при Бога, че да Го пита, че да се чака до утре. Какво ще му мисли толкова? Щом човекът продава Библии и разнася Словото Господне, значи е духовен човек, защото няма случайни неща. Да се разпространява Библията в България през онези години това не е шега работа. Изисква труд, лишения, убеждаване и търсене на купувачи. Да не смятате, че тогава българите през глава търчаха да купуват Библии? Във всяко село Библията се притежаваше от попа и някои учители и някои по-заможни селяни, които знаеха да четат и пишат. По онова време имаше много неписмени мъже, а жените по право се изпращаха да учат само основно образование и след това ги омъжваха и ставаха домакини. Българите тръгнаха масово по университетите след войните. Така че да се продава Библия в София и страната не бе лека работа. На следващия ден Тодор Стоименов отива при Учителя и чака Неговия отговор: "Ходих при Бога и Го питах за този човек. Бог ми каза: "Не е от нашите!" Тодор мига, мига. Как така не е от нашите? Учителят му повтаря само това: "Не е от нашите!" Тодор не можа да привлече този така наречен духовен човек към духовната Синархическа верига на Учителя, за най-голямо негово съжаление. След години този продавач на книги и Библии, се опълчи срещу Учителя и пишеше статии във вестниците срещу Него. Този книжар се казваше Козлов. По-късно замина за Америка и не се върна оттам, а се затири по широкия и далечен свят. Така Тодор не можа да доведе съмишленик на Учителя. Но научи един закон за разпознаване на Духа на Истината от Духа на заблудата. По време на Школата ние проверявахме този закон на вътрешната Синархическа верига. Онези, които приемаха Словото на Учителя и Го изповядваха чрез живота си, бяха от нашите. Други, които не Го признаваха, не бяха от нашите. Онези, които слушаха Словото на Учителя, които Го приемаха, но не Го изпълняваха и не живееха по Него, също не бяха от нашите. Те с годините отпаднаха, а някои станаха противници и врагове на Братството, макар че бяха идвали на "Изгрева" и бяха целували ръка на Учителя. Защо ли? Защото Христовият закон е един и същ от памтивека до сега. Той е даден в Първо Послание на Йоана, гл. 4, ст. 6: "Ние сме от Бога: който познава Бога, нас слуша, който не е от Бога, не ни слуша. По това познаваме Духа на Истината и Духа на заблуждението." Този Христов закон царуваше и в Школата. Онези, които признаваха, че Словото на Великия Учител е Слово на Бога, бе от нашите. А който не бе от нашите, а от чуждите, той не приемаше Учителя, не възприемаше Словото Му и не изповядваше, че Словото на Учителя е Слово на Бога. И ние се разграничихме, разделихме се, защото Духът на Истината има свой път - това е Пътят на ученика в Школата на Учителя. А Духът на заблуждението иде от света. Той за света говори и светът него слуша и всички, които слушаха този Дух на заблуждението напуснаха Школата и се затириха в света. Това го изнасям, защото няма да ви подмине през следващите поколения. И трябва отсега да се определите - или сте за Словото на Учителя, че е Слово на Бога и сте от нашите и сте ученици на Бялото Братство или не сте от нашите и принадлежите на света. Учениците на Учителя са в Школата, а учениците на Духа на заблуждението са в света. Така стоят нещата!

"Учителят и владетелите на България" Ще ви цитирам една стенограма от Словото на Учителя: "През време на Балканската война казах, че не трябва да се воюва със съюзниците от Балканската война. На 16 юни 1913 година Фердинанд обяви война на съюзниците си. Ако не бяха воювали, щяха да получат Дедеагач и Кавала. Когато започна всеобщата война - Европейската война, Аз казах да предат на Фердинанд България да не се намесва във войната, а да пази строг неутралитет. Ако беше запазила неутралитет България, щеше да получи много повече земи. Затова през 1914 година казах на Фердинанд: България да не се намесва, а да пази неутралитет, защото България така ще спечели повече, ще получи земя за цената на своя неутралитет. Ако се намеси - ще изгуби." Те не ме послушаха. След като се намеси България в Първата световна война, Аз казах в 1917 година, че Германия ще изгуби войната. Затова да се вземат навреме мерки и да се оттеглят от войната. Аз исках доброто на България. А те какво направиха? Интернираха ме във Варна. После казах на Фердинанда и на Бориса, че трябва да имат добри отношения с всички държави. А дали те ме послушаха, ще проверите сами. Ще проверите сами какво ще стане с България." И българите след това провериха с две национални катастрофи. Учителят изпраща един брат при министъра на вътрешните работи да му каже : "Ние имаме методи за разни области в живота. Методи за възпитание на детето, на младежта, методи за музиканти и бих дал грамаден материал. Също така имаме и Паневритмия. Нека те сега ги приложат. Това е грамаден материал - опитан от Мене. Няма какво да се търсят други методи, защото методите, които Аз посочих са единствените методи, които трябва да се приложат. И ако противодействуват управляващите тук в България - то във всяка друга страна може да се работи. И ние ще напуснем България. Но българите тогава ще изгубят. И България ще се превърне в пустиня на живота. Ако Всемирното Велико Бяло Братство се оттегли сега от България - то тогава България няма никакво бъдеще." Ние бяхме свидетели как управляващите и властниците на тази страна, наречена България, противодействуваха на Делото на Учителя през време на цялата Школа и направиха съдба от това. Дойде време да отговарят и да се задвижи кармата като закон и като Божия Правда. Ние бяхме свидетели и след заминаването на Учителя как следващите тридесет години управляващите и властващите на тази страна и тоз народ направиха съдба и си направиха карма, като противодействуваха през цялото време на Делото на Учителя и накрая разрушиха "Изгрева". Вие, следващите поколения, ще проверите как действуват окултните закони, как действува Божият Закон, за да възстанови Божията Правда и да въдвори Божието Царство на земята чрез Словото на Всемировия Учител - Беинса Дуно - в душите на человеците. Божието Царство царува чрез Божия Дух в душите на праведниците! Амин.

"Учителят и царуването на цар Борис III" Школата на Учителя и на Бялото Братства от 1922-1944 година премина през царуването на цар Борис III. След Европейската война през 1919 година имаше голям подем в Братството, в този народ се родиха онези, които трябваше да дойдат в Школата на Учителя. Но едновременно с това изскочиха и онези тъмни сили, които Му се противопоставяха. Тогава Учителят каза: На Бялото Братство не трябва да му се пречи и противодействува, защото ще има тежки последствия, както за управляващите, така и за народа. Това изпита Фердинанд, това ще изпита и синът му Борис, ако върви по стъпките на баща си." Учителят не обичаше Кобургите и неведнъж бе изказвал това пред нас: "Кобургите имат много тежка европейска карма. И вместо да си седят в Европа и там да си я разрешават, дойдоха в България, че заангажираха и Бялото Братство и за тяхното непослушание и вироглавство трябваше да плаща и ще плаща българският народ." Ни е кат о представител и на този народ опитахме всичко това на гърба си. Разбрахме какво значи тежка европейска карма. През 1929 година, когато лагерувахме на Седемте рилски езера, беше построена една чешма, на която за чучур издялахме от мрамор две ръце изкусно направени, през които течеше водата. Бяхме направили каптаж, донесохме камъни от бял мрамор и оградихме каптажа. Учителят взе един голям камък, сложи го отгоре и каза: "Това е Царят." После взе друг, по-малък, и каза: "Това е Царицата." Взе трети, още по-малък, сложи го при другите два камъка и каза: "Това е престолонаследникът." На следващата, 1930 година, царят си доведе царица от Италия и след време се роди и престолонаследникът Симеон, след сестра си Мария Луиза. Така Учителят разреши този въпрос пред нас горе на Рила. Какво стана по-нататък. Майката на цар Борис III се казва Мария Луиза. Тя идва от клона на Бурбонската династия, която е владяла векове наред италианското херцогство Парма. Борбите за обединението на Италия довеждат до премахването на местните династии. Начело на обединението застава Савойската династия. Представител на тази династия е крал Виктор Емануил II, чиято дъщеря, принцеса Джована Савойска, става съпруга на българския цар Борис III под името Йоанна. Така че династията на царица Йоанна бе свалила династията на майката на цар Борис III. А тук в България, Борис III бе господар и цар и тя трябваше да му се подчинява. Ето това бе една кармична развръзка на две европейски династии, смъртни врагове, дошли тук в България, за да разрешат кармата си чрез българския народ. И вместо да проявят послушание към Учителя за разрешаването на кармата си, те Му създадоха куп неприятности. И двете династии пречеха на работата на Учителя и на Бялото Братство. А пък династията на баща му Фердинанд Кобург-Готски също заемаше своето място тук чрез цар Борис III, като най-тежка карма в Европа. Така че тук в България се събраха на едно място три династии, които воюваха за надмощие и то на гърба на българския народ. Всичко това се стовари върху България и тя пострада заради това. Борбите между тези три династии развързаха сили, които се насочиха срещу Бялото Братство и срещу Великия Учител. По този повод Той каза: Цар Борис е занят със своя си престол и няма никакви идейни подбуди. Той не мисли за бъдещето на България, а мисли само за бъдещето на себе се и на династията си." Учителят беше предал да се каже на цар Борис да се приложи Паневритмията в основните училища до упражнението "Евера", а в прогимназията да се приложат и останалите упражнения. "Това е за доброто на този народ." Но това не се изпълни. При друг случай Учителят предаде да се каже също на Борис: "Паневритмията, това са разумни линии в живата природа, които са живи, хармонични и действуват на човека - на тялото му, на чувствата, на мислите, на волята му, да твори добро. Другите държави ще вземат модел от България. България с друго не може да се похвали, както днес така и утре, освен с Бялото Братство. Един народ е уд в общочовешкия организъм. И чрез Паневритмията този народ ще се развие. Ако Паневритмията се приложи в училищата, ще остане в историята на човечеството, че по време на неговото царуване - на Борис III - е приложена. Иначе, ако не се приложи по негово време, ще се затрие както той, така и династията му." Тези дум и бяха предадени на Борис III, но не бяха изпълнени. Ние бяхме свидетели, че той затри както себе си, така и династията си. Той почина през 1943 година. А след войната се дойде и до референдум за република. Нашите бащи, които бяха воювали през войните от 1912-1918 година и бяха преживели две национални катастрофи заради Кобургите, гласуваха за република. Бащите ни бяха воювали, гладували, умирали за една идея, за обединението на този народ, а Кобургите провалиха всичко. Ние, синовете на този народ, преживяхме царуването на цар Борис III и също гласувахме за република. Всички въздъхнаха, че се отърваха от династията на Кобургите. Царското семейство с престолонаследника бяха изпроводени вън от България. Тук в България при нозете на Всемировия Учител беше дошло най-голямото зло на Европа. Тук бе и най-голямото добро, идващо чрез Бялото Братство . Учителя т казва : "Злото и доброто са в едно дърво. Това са две противоположни течения в природата. Злото е в корените на дървото, а доброто е в неговите клони. Злото отива към центъра на земята, а доброто отива към слънцето. Доброто туря злото на работа." Тук в Школата на Учителя бе направен опит да се приложи това знание - злото да служи като слуга и да работи за доброто. Но всичко се обърка, защото всички проявиха непослушание и своеволие към съветите на Учителя. Ние бяхме свидетели и проверихме на гърба си как изглежда и колко струва това непослушание. А сега ще ви разкажа няколко такива примера. Учителят никога не се е срещал с цар Борис III, както и с неговия баща - цар Фердинанд. Отначало чрез сестра Мария Стоянова, която бе от Братството, царят се е допитвал за някои въпроси. Учителят предаваше съветите си, те се занасяха, предаваха се на Борис III, но той не ги изпълняваше. Сестра Стоянова беше придворна дама още по времето на Фердинанд и продължи да бъде такава и при царуването на Борис III. Така веднъж Учителят открито заяви пред всички на беседа: "Досега никога никой цар не е изпълнявал това, което Великият Учител казва. Дори и когато идват да Му искат съвет за даден случай. Всички съвети, които съм ги давал са били за доброто на България, но те нищо не изпълниха и по този начин изкушиха Бога и Неговото Слово. Такава е истината. Тя трябва да се знае и помни от българите. Защото българите ще отговарят пред Бога заради това!" Сестра Мария генерал Стоянова имаше две дъщери-близначки и един син. Двете дъщери, Надежда и Вяра, бяха изпратени в чужбина и изучени с чужди езици - френски, немски, английски. След като завършиха, те се върнаха и постъпиха на служба в двореца. Вяра беше голяма красавица, русокоса и беше секретарка на княгиня Евдокия - сестрата на цар Борис III. И тук станаха най-драматичните развръзки. Надежда бе секретарката на канцеларията на цар Борис и трябваше да му препредава някои съвети, получени писмено от Бялото Братство на "Изгрева", но тя си наумява, че тя е лицето, което трябва да определи кое трябва да се предава на царя и кое не. И много неща тя скъсва със собствените си ръце и ги хвърля в печката за изгаряне. По-късно тя заболя от ревматоиден артрит. Пръстите на ръцете й се деформираха, подуха се и тя стана инвалид. За нея се грижеше Донка Проданова, която бе прислужничка на семейството на генерал-адютанта Алекси Стоянов. Та онези ръце, които не предадоха писмата и поръчките на Учителя, се деформираха - тя стана пълен инвалид и трябваше тяхната семейна слугиня да я обслужва и храни с лъжица. Нейният път премина през невероятни страдания. Другата близначка, красавицата Вяра, която също не предаваше там каквото трябва да предаде, като писма за царя от "Изгрева", трябваше да научи също един урок. През време на английските бомбардировки над София, тя се укрива в тяхното мазе на къщата, което трябва да послужи за скривалище от бомбите. При експлозията на една от бомбите, през малкото прозорче на мазето преминава шрапнел и я убива на място. По-късно Любомир Лулчев стана съветник на царя, но той си провеждаше своя политика и освен това беше голям германофил. Учителят накрая го изобличи пред всички ни в салона на "Изгрева", а той стоеше прав през цялото време. Учителят говореше строго за това, което той по своя воля бе направил. С една дума, той не предаваше думите на Учителя, а ги преобръщаше така, както той мислеше и по свое усмотрение. Учителят заяви тогава : "Това, което трябваше да се каже на царя, не се каза, а се каза онова, което не трябваше да му се казва. И онзи, който предаваше бе предупреден за това." Ето там бе цялата трагедия, както за царя, така и за българския народ, защото непослушанието на Лулчев към Учителя доведе от своя страна и до непослушание от царя към Учителя. И накрая царят заплати с живота си и с короната си, а българският народ плати с драматична развръзка в своята история. А след това дойде и трагедията за Братството, защото заради Лулчев комунистите подгониха Братството, защото Лулчев беше съветник на царя и германофил и защото комунистите смятаха, че зад Лулчев стои Учителят. А зад Лулчев стояха други сили, които бяха противници на Бялото Братство, на славянството и на България. Такава е истината. Друга истина няма. Тази трагедия се стовари върху Братството и то бе унищожено, съсипано - гонеха ни заради Лулчев, понеже ни отъждествяваха с него. А ние нямахме нищо общо с него. Школата на Бялото Братство нямаше нищо общо с него и неговата дейност като политик. Според Учителя Любомир Лулчев беше представител на Черната ложа и негов духовен ръководител бе Мория, който бе Учител на Черната ложа и противник на Бялото Братство. Лулчев даде идеята да се преведе и публикува книгата "Агни Йога" от Мория и тя се отпечата в издателство "Братство" в Севлиево, въпреки забраната на Учителя. Освен това в бараката си той бе написал символи от Мория, поради което Учителят извика стенографката Елена Андреева, която бе близка на Лулчев и нареди: "Кажи на Лулчев да свали всички онези символи и чертежи на Черната ложа. Той какво иска - да разруши "Изгрева" ли?" Това му бе занесено и той бе принуден да ги махне. Така че Черната ложа действуваше по два начина и воюваше на два фронта. Черните окултни братства от Индия разпалиха духовната война - насъскаха европейските народи и така се отвори Втората световна война. От друга страна те имаха свой представител в лицето на Любомир Лулчев, чийто духовен ръководител бе Мория. Така чрез него те действуваха в "Изгрева" срещу Бялото Братство и срещу Учителя. Каква бе ролята на Мировия Учител на "Изгрева"? Мировият Учител управлява двете ложи - Бялата и Черната. Но нито един от представителите на "Изгрева" от Бялата и от Черната ложа не изпълни съветите на Учителя. Така те не изпълниха Волята на Бога, която идваше чрез Учителя. Така Всемировият Учител бе принуден да ги остави да изпитат цената на своето непослушание. За непослушанието си към Учителя и за политическите си грешки, които бе направил, Лулчев бе оставен на кармата си и съдбата го изпрати към драматична развръзка. Той бе осъден на смърт и убит заедно с управниците на предишния режим. А ние, които оставахме на "Изгрева", трябваше да плащаме за неговите грешки и досега носим последствията за това, защото комунистите никога не можаха да разберат, че той - Лулчев - няма нищо общо с Учителя. Той имаше свои последователи, които, всички без изключение обърка - те се отклониха от Школата и всеки си тръгна по своя път. Един пример: беше краят на август 1944 година. Софиянци забелязват, че от няколко дни от двореца и от неговия двор се вдигат големи кълба дим от запалени огньове. Всички знаят, че дворецът гори всички свои архиви, защото наближава нова историческа развръзка. Германците губят войната, отстъпват от Румъния и се чака съветска Русия да навлезе с войските си в България. Тогава една сестра - Невена Неделчева - като вижда запалените огньове в двореца и че там се горят царските архиви, отива в Мърчаево, където е Учителят и Му казва: "Учителю, вече три дни от двореца се вдига пушек, защото се горят царските архиви. Брат Лулчев също има архив на "Изгрева" и свои дневници. Какво да правим с тях?" Невена Неделчева е близка с Лулчев и е от неговата група на "Упанишадите". Учителят я поглежда строго и с много строг тон й нарежда: "Няма да пипате и да изгаряте архива на Лулчев и неговия дневник. Нека сега да видим дали неговият дневник ще му спаси главата. Нали за това го написа, да му спаси главата и да му донесе слава!" Разговорът приключва, но Невена изпълнява Волята на Учителя. На 9 септември 1944 година руските войски навлизат в България и комунистите вземат властта в страната. Започват арести на всички управляващи. Арестуван е и Любомир Лулчев. Започват разпити. Още при първия разпит, за да докаже, че е невинен и че е работил за доброто на България, казва, че има написан дневник по всички въпроси и който се интересува, може да отиде и да го вземе от бараката му на "Изгрева". Отиват на "Изгрева", влизат в бараката му и намират дневника му на лично място. Но вместо да бъде оправдан, заради този дневник Лулчев бе осъден на смърт като съветник на царя и като човек, взел участие в управлението на страната през време на предишния режим. Новата власт беше създала народен съд. Оказа се, че само трима души са водили дневници. Това са още генерал Никола Михов - министър на войната от 1942 година и регент, както и Богдан Филов - министър-председател, също регент. (След смъртта на цар Борис III за невръстния му син Симеончо бе направено регентство, в което влизаха трима човека: княз Кирил Преславски, Генерал Никола Михов, Богдан Филов - министър председател.) Третият дневник бе на Любомир Лулчев. Тези три дневника бяха веществени доказателства за тяхната политика и те бяха осъдени на смърт. Така че ние проверихме думите на Учителя дали този дневник ще му спаси главата и ще му донесе слава. През 1946 година ме викнаха да ремонтирам бараката на Любомир Лулчев. Поправих покрива, заковах някои дъски и когато трябваше да подменям една изгнила дъска, там за моя изненада намерих един вързоп. Бараките бяха сковани отвън и отвътре с по един ред дъски, като между двата реда имаше пространство около 10-15 сантиметра. Понякога там се слагаха разни материали за изолация от студа. Като изваждах изгнилата дъска, отвътре се отвори пролука от 15 сантиметра и там намерих този вързоп. Развързах го и какво да видя. Това бе дневникът на Лулчев. И понеже Невена Неделчева бе ме извикала да ремонтирам бараката, аз предадох дневника на Лулчев на нея, за да го съхранява. Защото това бяха разговори с Учителя, записани от него. С Лулчев аз не съм имал никакви отношения, както и вземане-даване по времето на Учителя. По-късно не минаваше година във вестниците и в различни списания да не се атакува Братството и то заради Лулчев. Поставяха ни на една плоскост с него и гонеха Братството заради него. Години след това започнаха да публикуват части от неговия дневник. Оказа се, че Лулчев е имал два дневника - единият бе иззет от милицията от неговата барака, а другият бе потънал в вдън земя. Аз намерих и предадох за съхранение на Невена Неделчева вероятно втория дневник. Към личността на Лулчев аз нямам отношение, защото знам какви бели докара на Братството - гонеха ни и преди и сега ни гонят, и в бъдеще ще ни гонят заради него. Но не бива да се отхвърлят записаните разговори с Учителя, защото те се отнасят за някои политически събития в света от онова време. След време този народ трябва да види кой е бил Великият Учител, да види и да узнае имената и лицата на онези, които не изпълняваха съветите Му и работеха срещу Бялото Братство и срещу българския народ. Защото Бялото Братство бе дошло в България заради идването на Всемировия Учител, Който трябваше да предаде Словото на Бога. И този народ трябваше да го поеме и да се въздигне с него, като го приложи в живота си. Затова трябва да знаете имената на тези, които съдействуваха, както и на тези, които пречеха за това. Трябва да знаете също и за силите, които противодействуваха и за онези проводници от личности, които чрез делата си провеждаха разрушителните сили сред този народ. Учителят не обичаше Кобургите. Беше казал: "Кобургите имат тежка европейска карма. Те дойдоха в България, за да я разрешат и смекчат при нозете на Великия Учител. Но поради неизпълнение на думите на Великия Учител, тяхната карма не само, че не се смекчи, а се задълбочи и те ще плащат за това!" Това са думи на Учителя, които изнасяме и които българският народ трябва да знае, защото сега България е република. И ако някой български политик и умник реши да докарва отново тук наследниците на Кобургите за царе, то трябва да знае, че тяхната карма е жестока и предварително определена. Тя е предопределена поради непослушанието към Великия Учител, което доведе до драматични развръзки в историята на този народ. Техните деяния бяха насочени срещу Бялото Братство и срещу бъдещето на този народ. И тяхното бъдеще е предопределено. България никога повече не трябва да се свързва с Кобургите. Ако нямате послушание за това, което разказваме, ще го проверите и ще го изпитате на гърба си чрез мъчение и страдание. Нашите бащи го провериха. Ние, техните синове, също проверихме, колко струват Кобургите. Затова бащи и синове гласувахме на референдума за република. А вие имате право да проверите това по два начина: или чрез послушание към нашите опитности и думите на Учителя, или да проверите колко струва вашето вироглавство. Ние проверихме всичко с главите си, чрез ръцете си и чрез гърбовете си, преминахме през няколко поколения българи и доживяхме да го опишем така, както е. А вие ще си прецените сами с умовете си, които носите в българските си глави. Дано умът, сърцето и волята ви са на място и защитавате българската кауза, за да станете съработници на Бога.