Цецка

127. ЧИСТОСЪРДЕЧИЕТО Когато изкажеш пред Учителя чистосърдечно положението си и поискаш помощ от Него, Той непременно ще ти помогне. Обаче ако не си искрен и премълчиш някои неща или ги скриеш няма да ти помогне. Един брат хвърля мрежите си около една сестра, иска да я оплете. Усеща сестрата, че е повлияна от него, а същевременно нещо неприятно, мъчително има в това влияние. Отива сестрата при Учителя и простичко и чистосърдечно Му казва: „Учителю, ще Ви помоля едно нещо, освободете ме от този брат." Учителят казва само една дума: „Хубаво!" Още същият миг сестрата се почувства освободена от влиянието на този брат и той вече никога не можеше да има влияние върху нея. Тази сестра бе Мария Тодорова, а братът с мрежите - Кръстю Христов, първият приятел на Михаил Иванов. Двамата бяха двойка лика и прилика във всяко отношение и направление.

125. РЪКОВОДИТЕЛИТЕ Една година донасят наряда, който старите братя бяха изработили, по случай някой от празниците на Братството. Като изреждат целият наряд молитви и служението завършва със следните думи: „От Ръководителите на Бялото Братство". Учителят погледна подписа, смръщи чело, махна с ръка и каза: „Я да го заличат това! Те още не са кандидати за ученици на Братството, а ми се пишат ръководители." Там Епитропов и около него онези, които бяха направили един кръжок, който смяташе, че ръководи Братството. Изпълняваха разни такива служби, които се налагаха в Братския живот да бъдат изпълнявани. Но бяха добри братя. Искаха по светски да организират Братството. А то се организираше от друго място. На друго място беше неговия център. А Глава на Бялото Братство бе Учителят.

123. ЗАКЛИНАНИЯТА Сестра Олга Славчева попълни образованието си. На младини не е имала условия да учи. Сега тя следва задочно. Хем работи, хем учи, а един богат брат Русев й отстъпва една стаичка в мазето си. Учи тя и си изкарва прехраната с шев. В този дом се навърта и един млад брат - Михаил Иванов, усърден поклонник на окултните науки и нещичко от тях поназнайваше. Идва при сестрата и й казва, че иска да живее в кухничката й. Сестрата отказва. Сестрата се ядосва, скача го и блъсва. Той прави някакви заклинания, махания с ръце, произнася думи, прави движения, а сестрата, която е била болна преди това, пак ляга на легло, но остава като вцепенена, не може да се движи. В това време Учителят, който е на Изгрева извиква един от старите братя и му казва: „Иди виж какво става със сестра Олга Славчева." Отива братът и намира сестрата схваната, вцепенена, болна. Вижда, че положението й е тежко, почва да се моли за сестрата. Моли се дълго време. Сестрата се почувствувала малко по-добре, скоро и тя сяда на леглото и почва да се моли заедно с брата. Така болестта й премина. Ето сега същия този Михаил Иванов се подвизава във Франция. Обяви се за учител. Какъв учител може да бъде той? Та тук всичко го знаят и помнят кому служеше. След това се дегизира и взе образа на Учителя. Искаше да докаже, че Учителят е вече той. Това и артистите го правят. Преобличат се, сложат си маски и наподобяват някакъв герой. Играят на сцената и им ръкопляскат. Но за това им плащат. Михаил също надяна такава роля и искаше да играе като артист, че е учител. Но това е лъжа и имитация. И онези, които бяха заблудени по него, видяха имитацията и се отдръпнаха. Кое е важното? Важното е да се добереш до Духът на Истината, Който бе в Учителя Петър Дънов.

122. ЧОВЕКЪТ ОТ ОБЛАКА Офицер от граничните войски охранява участък в местността, която се нарича Декил Иташ. Висок, скалист връх. Като посядва да си почине, вижда, че от небето се спуска над него светъл облак и сред облака владика с жезъл. Видението след това изчезва. След два месеца когато си отива в отпуска в София чува нещо за Учителят и отива да Го види, но резервиран и скептичен. Приема го Учителят и брата сяда в стаята му. Мълчат и двамата. По едно време братът вижда едно светло кълбо, което минава от едната стена на стаята до другата. После пак обратно. Учителя мълчи. Братът вижда светлата топка. Поглежда към Учителя. Учителят го пита: „Видя ли ги? Помниш ли Декил Иташ?" Братът изтръпва. Сега чак си спомня, че образа, който беше в облака приличаше съвършено на Учителя. Братът се казва Бандерски. Той беше в добри води тогава, когато ми разправи този пример. Не беше обсебен като сега, да прави пакост след пакост. Тогава беше предан брат на нас и на Учителя. След това се отклони и пое своя си път. Уж бе в Братството отвън, но отвътре се отклони и пое пътя на онези, които воюваха срещу Учението на Учителя.

121. БОЛНАТА СЕСТРА НА КОН Една година на езерата, вече слизахме, а една сестра се разболя тежко и около нея се суетят братя и сестри, не знаят какво да я правят. Не може да ходи, не може и на кон да седи. Учителят наблюдава това отстрани, тогава насочи погледа си към сестрата, известно време я фиксира, в този поглед имаше сила, власт, повеление. Сестрата се сепна, отърси се и се изправи. Покачиха я на коня и слезе благополучно от планината. Разбира се придружаваха я двама братя. Щом слезе обаче долу при колата, първото й състояние се върна пак. Положиха я да полегне, пристига в София и известно време боледува. Но тогава трябваше да бъде свалена от горе, да не затрудни останалите. Учителят й помогна.

119. ДЪЛГООЧАКВАНИЯТ ГОСТ През 1909 г. Учителят посещава братството в Айтос. Тогава братята и сестрите са водили повече религиозен живот, събрания, молитви, песни. Посещава ги Учителят, прекарва два дни при тях. На вторият ден им съобщава, че утре трябва да си отива, защото го чака друга работа. Като чуват това всички в събранието падат на колене, вдигат ръце към Господа и казват с голям глас: „Господи, нека да остане при нас Учителят още три дни." Учителят им казва: „Братя, моля ви се спрете, чуйте ме, ще остана още един ден по ваше желание, но повече не мога." Чак тогава братята и сестрите спират да се молят. Не се обръщат към Учителя, а направо към Господа, понеже знаят, че Той разпорежда с всичко и Той може да нареди Учителя да остане при тях. Ето така работеха в първите години приятелите.

118. ПИСМОТО Трябва да е било към 1909 г. Млад брат отива при Учителя да си вземе сбогом. Отива в провинцията като учител. На тръгване Учителя му казва: „Ще имаш добри условия за работа." Отива братът в Средногорието. Точно на Нова Година хазайката му донася писмо. Взема го брата, но докато разменя с хазайката няколко официални такива думи по повод празниците, докато й честити Новата година, както държи писмото усеща една вътрешна радост, която се усилва все повече и повече. Усеща един мир в себе си, едно щастие, едно блаженство. Като изпраща хазайката, отваря писмото. Писмото е от Учителя. Братът никак не е очаквал, че Учителя ще му пише писмо. Сега той почувствал в какъв мир живее Учителя.

117. ДЕЛИКАТНОСТ На Изгрева овощните дръвчета бяха почнали да дават плод, макар и младички. Обаче някои братя и сестри обичаха да си откъснат без да питат и така плодовете бяха обирани преди да узреят. В една беседа Учителят беше говорил за онова безразборно бране на плодовете от братските градини. „Това не е отношение на ученици", каза Той. Обаче един път разговарят с Учителя няколко братя и сестри на полянката, а деца нападнали малката ранна черешка. Те не виждат Учителя. Но Той, за да не ги изобличи, обърна се и тихичко се отдалечи. Както малкото плодно дърво трябва да се пази от нараняване, така и децата трябва да се пазят от явно изобличаване. То разрушава. Трябва друг метод, градивен и деликатен.

116. СРЕБЪРНАТА МОНЕТА Първите години Учителят като се е върнал от Америка, посещавал понякога събранията на евангелистите. Брат Тодор Абаджиев също посетил едно тяхно събрание във Варна и вижда на крайната скамейка, най-отзад млад човек, красив. Направил му такова хубаво впечатление, че поискал от пастора да го запознае с него. Пасторът го представил: „Г-н Дънов". Брат Абаджиев го поканва на обед. Тръгват към гостилницата, но брат Абаджиев изтръпва. Разбира, че е забравил парите си в хотела в другите си дрехи. Толкова се притеснява, че не знае какво да прави. Да остави Учителя, да изтича до хотела, неудобно, да заложи нещо в гостилницата, неприлично. От притеснение чак се изпотява. Пот студена избива на челото му. В туй време както вървят Учителят вижда една сребърна петолевка на пътя и казва на брат Абаджиев: „Вземи я, това е за нашият обед." Навежда се, взима я, изправя се, а в очите му сълзи от умиление, че е прескочил срама от необикновеното положение, в което сам е изпаднал. Поръчва обяд и монетата точно заплаща сметката. Всичко е изчислено от точно по-точно.

115. КРУШАТА Паша много обича круши. Особено много. Учителят й показва две хубави круши. На Паша очите й остават в тях. „Хубави са крушите, Учителю, много ги обичам." Учителят й казва: „Ще ти дам едната круша, но ще отидеш при Савка и ще й кажеш: „Учителят ми даде тази круша, има още една, но не ти я дава, защото не я заслужаваш." Паша казва: „Учителю, не мога да направя това". „Е, дай сега крушата!" Паша връща крушата на Учителя, а Учителят сияе. Той е доволен, че Паша е останала вярна на себе си. На Паша очите отново са в крушите. Но те са останали там не за ядене и не за гледане, а за изпит на учениците.

114. ЧАЙ С ЛИМОН Учителят пие чай, реже големи парчета лимони, поставя парчетата лимони в чинийката. Наоколо няколко сестри гледат с апетит. Учителят пие вто-рй чай, втори лимон. Сестра Олга Славчева гледа с жадни очи резенчетата от лимоните, ядат й се, а Учителят не се сеща да й даде. Учителят не вижда Олга, като че тя не съществува, а реже големи парчета лимони и дава на Савка. Пие й се чай, а не смее да поиска. Разправя след това Олга: „Аз гледам, а пък сърцето ми се коси. На едни дава Учителят, а други не ги вижда. Значи, изпит на учениците." Учителят я пита: „Обичаш ли Савка?" Олга отговаря: „Не я обичам. Понякога я мразя." Олга разказва: „Понякога по цяла нощ ходя по Витоша, да се моля, да изчистя сърцето си. Псалми чета. Като ми олекне, като се изчистя, връщам се. Но след няколко дни пак ме нападат лошите чувства." От къде идват и кой ги изпраща? Учителят й подава цял един лимон. „Ще можеш ли да го излапаш?" „Не мога, трябва да го нарежа на парченца и цяла седмица да го пия с чай." „Ето, виждаш ли, така и Духовете те режат на парченца. Затова дръж се да останеш цяла като правиш връзка с Бога." Олга кимва с глава, че е разбрала урока за лимона.

112. ПЛОДНОТО ДЪРВО И АНГЕЛИТЕ Ади, една наша сестра се разболява тежко, не може да става от леглото. Казват на Учителя: „Ади е болна." Учителят казва: „Кажете й да стане и да дойде при Мене." Казват на Ади, а тя се чуди как ще отиде до Учителя, не може да става. Но Учителят настоява. Тогава тя се облича, става и отива на Изгрева, придружава я само сестрата, която й е казала думите на Учителя. Като отива при Учителя, Той й казва да седне. Хваща с двата си пръста нейният Аполонов пръст на едната ръка, после на другата. Болестта й преминава. Учителят й казва: „Никога да не заспиваш под плодно дърво." Ади се учудва много. От къде знае Учителят, че предния ден тя е заспала макар и за няколко минути само под слива. „Никога да не заспивате под плодно дърво. В тях живеят същества, които изтеглят жизнените сили и демагнетизират човека." След това Ади запитва: „Учителю, нали ни казахте, че когато дърветата цъфтят тогава ангелите посещават земята. Затова аз легнах под дървото, за да ме посетят." Умът трябва да мине строга Школа, за да се развие, да се оживят всички негови центрове. Ангелите не стъпват на земята. Като дойдат на земята стъпват на човешките глави, на човешките умове и внасят светлина в тях." Ади научи нещо ново за дърветата и ангелите.

111. БЛАЖЕНИ НИЩИТЕ ДУХОМ Една сестра среща Учителя на Изгрева при чешмичката и Го пита: „Учителю, как да придобием вяра? И каква да бъде вярата ни?" Върви сестрата подир Учителя и все Му говори: „Кажи ни за вярата, каква да бъде вярата?" Учителят се поспирва, махва с ръка и казва само една дума: „Детинска!" На един разговор Учителят, казва на приятелите: „Проповядвайте, учете, ловете души както рибарите, ала не ловете големи сомове, защото може да скъсат мрежата ви или да ви завлекат с мрежата във водата и да ви удавят." При друг случай Учителя казва: „Простите хора по-добре разбират Учението от учените. Казано е: „Блажени нищите духом, защото е тяхно Царството небесно." (Еван. Матея гл. 5, ст.З) При посещението на една болна сестра, Учителят казва на приятелите събрани там: „Не мислете, че сте прости, вие сте по-учени от учените. Това, което вие знаете, те не го знаят. Те знаят много, но непотребни неща. Вие знаете малко, но необходимото, което те не знаят."

106. ЖИВАТА АЛХИМИЯ Имаше една сестра, върху която Учителят работеше и искаше да й помогне, да се справи със своето състояние, да си проясни съзнанието, за да се издигне над обикновените противоречия. Може би тази грижа на Учителя предизвика реакция в някои сестри и братя или по някои други причини, но тази сестра беше станала прицел на недобри мисли и чувства. И ето веднъж сестрата получава нещо като мозъчен удар, устата й се изкривява, почва да ходи трудно и едва говори. Учителя я среща на полянката и почва да се разхожда с нея насам, нататък и през всичкото време й говори строго, кара й се, както рядко други път е правил. Чуват се строги и силни думи, така че сестрата ги чувствува като удари, като градушка. Учителя й говори със сила, разтърсва я тъй силно, че след един час сестрата се връща при другите сестри съвършено излекувана. Нито следа от удара и парализата, нито смущение в говора, нито затруднение в движенията. Всичко й мина, обаче тя знае, че е прескочила премеждие голямо. Какво е преживяла след като Учителя й наговори всичко? Тъй Учителят я освободи от съществата, които я бяха нападнали. А тези същества бяха отрицателните мисли и чувства към нея изпратени от другите. Тази сестра бе другата стенографка Савка Керемидчиева. Тук бе Школа -място на живата алхимия.

104. УЧЕНИЦИТЕ В КЛАСА Житното зърно като падне в почвата, струва му се, че умира. Този е момента, който сега преживяваме ние тук на Изгрева. Когато ние оповестихме, че поставяме доброто за основа на живота си и разумността, първото нещо бе, че противодействието ще дойде. Без него не може. Той е като чернозема. Той ще притисне зрънцето и ще го задуши и когато слънцето грее и призове житното зърно към живот, да покълне, то ще срещне противодействието на почвата - злото. Но то трябва да преодолее и това съпротивление. В това усилие то ще укрепне, ще призове силите си. Значи натиска на злото е полезен и необходим. Като превъзмогне това и излезе на повърхността, то младия кълн като го огрее слънцето, тогава той ще почне да използва соковете на злото, соковете на почвата. Но житното зърно трябва да има сила да превъзмогне съпротивлението на почвата, на злото. Ако то попадне много дълбоко може да загине. Затова молете се и издържайте, за да излезете на слънце. След това идват следващите изпити - да цъфнете, да вържете и да дадете плод. Ето така Изгревът бе разрушен. Сега какво остава ли? Сега трябва да поникнем, да пробием с главите си почвата и да излезем на Видело при новите условия. А те са без салони, но с въздух, светлина, идваща от Словото на Учителя.

2. КОЛИБАТА Ние живеем в един разумен свят. Не е позволено да се нарушават неговите закони. Човекът, който е в съгласие с този свят, всякога може да го призове да му помогне. Той е крайно отзивчив и този свят всякога се притича на помощ. Той е силният. В първите години когато съборите, братските срещи ставаха в Търново, приготовленията почваха от рано. Съборите ставаха в лозята, на запад от Търново. Няколко братя бяха подарили лозята си и вилите си за Братството. Да се посрещнат 500 и повече души, които при това ще прекарват и десетина дни, не беше лесна работа. Вилите трябваше да се стегнат и почистят, да се наемат и други вили наоколо. Да се приготвят местата за палатките. Главната вила, където живееше Учителят и където беше Горницата трябваше особено грижливо да се приготви. Имаше да се набавят продукти и много още други работи. Братята, които се грижеха за вилите бяха приготвили почти всичко. Но и Учителят идваше десетина дни по-рано с още братя и сестри, да наглежда и да помага в работата. Като привършихме всичко оставаха още два или три дни до събора. Събрахме се да направим последен преглед на извършеното. Тогава брата, който се грижеше за вилите се удари по челото. „Учителю, ние измазахме, боядисахме, наредихме вилата, но аз съм забравил, че покрива тече. Ако завали един дъжд какво ще стане сега?" Учителят огледа всички ни и каза: „Има ли някой от вас, който знае да реди керемиди?". Всички мълчаха. Повечето бяха чиновници. Не бяха дошли още братята от селата, майстори изкусни и силни. Тогава ние, няколко младежи се обадихме: „Учителю, ние ще наредим керемидите!" Учителят се усмихна и каза: „Хубаво!" Работата почна веднага. Направи се стълба, качихме се на покрива, събрахме старите керемиди на купчини, поставихме макара, свалихме старата пръст долу, разбивахме я с вода на кал и я качвахме пак горе. Помощници много, ентусиазъм голям, работата вървеше спорно. Но едва бяхме наредили първия ред, от запад се зададе тъмен облак. Загърмя, затрещя, идваше проливен дъжд. Какво да се прави? Настана смущение. Учителят с братя и сестри беше в беседката пред вилата. Ние се подадохме от горе: „Учителю, идва пороен дъжд". Той ни запита: „Колко време ви трябва, за да покриете колибата?" Отговорихме: „Два часа!" Тогава Учителят се отдалечи зад колибата, застана сам с лице срещу облака, първите капки вече достигаха до нас. Учителят постоя няколко минути така, вятъра измени посоката си, облакът се отнесе на север и дъждът се изля нататък към Арбанаси. Работата кипна отново с още по-голям ентусиазъм. За два часа покрихме. Слагахме вече последният ред капаци, когато облак се зададе отново, разрази се буря, дъжд, светкавици и гръм. Дъждът се изливаше като из ръкав, но ние бяхме вече покрили вилата. Само нас измокри до кости докато почистим и приберем инструментите и слезем. От покрива слязохме като герои. Братята и сестрите ни посрещнаха долу с песни. Учителят каза: „Дайте им да се преоблекат! Направете чай да се напият и да легнат да си починат." Да, такава сладка почивка те изпълня с доволство, че си завършил работата си. Това нещо е близко до щастието. Този ден имахме среща за пръв път със Силите Господни и със Словото на Учителя. На този събор Учителят оповести, че Бялото Братство е открило Школата си.

БОРИС НИКОЛОВ ПРИМЕРИ ИЗ ЖИВОТА НИ С УЧИТЕЛЯ ПОВЕСТВОВАНИЕ ВТОРО ЛЕТОПИС - ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ 1. ТРИТЕ МАСЛИНКИ Първите години, когато дойдохме при Учителя, дойдохме голяма група младежи като ято птички от всички краища на страната. Дойдохме ние от различни идейни течения, защото тогава имаше богат идеен живот. Ние бяхме въодушевени от Високият идеал, търсехме красивият, свободен, братски живот. Когато намерихме Учителя, ние вече не се отдалечихме от Него. За Него, един от големите окултисти Рене Генон е казал: „Той е най-големият магнитна човешките души, Който някога е слизал на Земята." Онова, с което ни привличаше Учителят беше красотата и свободата. В онова време Учителят държеше своите беседи на ул. „Опълченска" 66 в дома на Гумнерови, където и живееше. Салон нямаше. Една малка стаичка препълнена с посетители, но Учителят беше намерил изход. Той сядаше до отворения прозорец и от там говореше. Слушателите бяха отвън под прозореца и в градинката, а ние младежите бяхме най-отзад - прави. Каквото и да биваше времето, зиме в сняг и виелица и студ, лете в горещини или в дъждове, Учителят държеше своите бе-седи. Тогава въодушевени от един чист живот, често отивахме при Учителя на разговори. При един такъв разговор Той ни каза: „Учете, но научете един занаят, за да бъдете свободни." Тогава почнахме освен в университета да учим,да усвояваме и по един занаят, още повече, че искахме да се издържаме са-ми, макар че родителите ни бяха заможни. На един от нашите братя - Петър Камбуров особено провървя. Първо намери си работа на половин ден при наш богат брат - Лазар Котев - книгоиздател, търговец. При това даде му и квартира - наистина таванска стаичка. Братът-хазаин, беше скържав, а заплатата на Петър малка, едва имаше за храна и наем за квартирата. Младият брат се изкачваше до стаичката си по задната таванска стълбичка, а сутрин когато отиваше на работа отбиваше се в кухнята да се измие. Една сутрин като слиза заварва голямо оживление. Три-четири сестри помагат на хазайката. Правят се големи приготовления. От отделните думи на сестрите той разбира, че богатия брат е поканил Учителя и някои от приятелите на вечеря. Сега сестрите приготовляват ястията. Отива брата на работа, но си мисли, дали ще се сетят да поканят и него на вечерята? Целият ден живее с това желание, то го изпълва. Вечерта се прибира по-рано в стаичката си, а отдолу се чуват тичане, шетане. Представя си брата голямата стая осветена празнично, трапезата, скъпите сребърни прибори, белите покривки, приятелите насядали около масата и Учителят в средата. Представя си ей така, че и той седи в единия крайчец на трапезата. Да, хубаво е да го поканят и него. В това време пристига файтон. Значи Учителят е дошъл. Раздвижват се долу, разместват се столове, значи сядат на трапезата. Братът губи надежда, че ще го поканят, но си казва, макар и от тук, от моята стаичка, аз ще участвувам на вечерята. Поглежда той запасите си и намира, че има само една филийка хляб и три маслинки. Постила кърпичка на масата, слага запасите си. Долу затихва. Значи, молитва. Братът също казва нашата кратичка молитва преди ядене. След това се чува песента на чиниите и вилиците. Вечерята е започнала. Братът и той започва вечерята. Отчупва си по малко от хлебеца, дъвчи дълго време, изсмуква маслинката, но и долу вечеря-та не продължава много. Пак затихва песента на вилиците, значи казва се молитвата след ядене. След това разместват се столовете, раздвижват се долу, файтона идва, Учителят си отива. Сутринта брата като слиза да се измие в кухнята, сестрите са там и шетат. Чува той хазайката да се оплаква:- „Чудна работа, толкова труд положихме, толкова приготовления, а Учителят от нищо не хапна. Изяде само една филийка хляб и три маслинки. Не остана и на разговор, а веднага стана и си отиде." Младият брат като чул за трите маслини така му се надигнала в гърлото глътката, бързо избягал от кухнята - да не видят сестрите, че очите му се налели със сълзи. Учителят бе дошъл в дома на богатия човек Лазар Котев, но сподели трапезата на бедния студент от таванската стаичка. Благословението се изсипва от Голямото към Малкото.

11. ПЪТУВАНЕ НА ЗАПАД ЗА НАУКА Съборът завърши и аз след като си заверих документите качих се на влака и се връщам в Габрово. Върнах се с голямо вдъхновение. С необикновено възприятие, че не мога да го изразя. Не мога да намеря думи да го изкажа на родителите си. Непрекъснато съм под влиянието на спомените от прекараните дни на събора в лозето. Спомням си, бяхме седнали на обед, казахме обща молитва и ме поканиха да си взема от туй или онуй, което беше на трапезата. Престраших се и посягам с лявата си ръка, понеже съм левак и с нея си служа повече, така както останалите хора си служат с дясната ръка. А аз съм седнал между стари, възрастни братя. И като посегнах към хляба един се пресегна с една голяма лъжица и ме удари през пръстите. „Шът, шът, туй повече да не го правиш" и ме изгониха от масата. Станах и напуснах масата. Не знаех за какво ме изгониха. След малко идва моят приятел Кузман, който ме въведе в лозето и който гарантира за мен и ми каза: „Братко, не трябва да посягаш с лявата ръка към хляба, защото това е символ на другата, на Черната ложа. И затова те изгониха старите братя. Защото си седнал на трапезата на Бялото Братство, а посягаш с ръката на Черната ложа." Аз се усмихвам и му отговарям: „Та аз съм левичар и работя само с лявата ръка." Той ме гледа и не вярва. После погледна към едно далечно дърво и каза: „Вземи един камък и го запрати към онова далечно дърво. Ако си левак ще стигне камъка до него." Аз се наведох, взех камъка и с дългата си шепа едвам го обхванах. А аз имах дълги ръце, широка длан и дълги пръсти и съм висок на ръст и бях изключително як. Без да се засилвам, замахнах и с лявата ръка с такава сила изпратих камъка, че той прехвърча на два метра над високото дърво и излетя още 30 метра далеч от дървото. Поглеждам Кузман, а той ме зяпна и не вярва. А той бе слабичък като вейка и като го духнеш ще падне. Помоли ме: „Я повтори още веднъж." Той вече ме гледа изпитателно и по същия начин изпратих още един такъв камък на по-далечно разстояние. Тогава Кузман отиде да обясни на онзи стар брат с бялата брада, че аз съм левичар. А онзи му отговаря: „Няма значение левичар или левак, друг път да не посяга с лява ръка към хляба." Това нещо го запомних. По-късно в беседите си Учителят бе казал, че онези които са десничари трябва да се хранят с лявата си ръка, за да могат да обработват дясното полушарие на мозъка си. А онези които са левичари да се хранят с дясната си ръка. От тогава аз започнах да пиша с дясната ръка и моят почерк е малко по-особен от тоя на останалите хора. Дайте на един човек, който е десничар да ви напише нещо с лявата си ръка. Едва ли ще напише буква. А аз всичко пиша на български с лявата си ръка. Този урок го научих на лозето. И понеже бях сконфузен, за да си намеря работа започнах да нося вода с големи тумбести стомни от 15 кг едната, от доста далеч. Така, че аз ги зареждах с вода. След това насякох дърва. По едно време идва онзи, който ме удари с лъжицата през ръцете. „Наблюдавам те и се убедих, че ти си левичар. Но не ти се извинявам, за да научиш един урок, че с лява ръка не се посяга към хляба." Та в Габрово ред такива случаи се възпроизвеждаха в мен. След някой и друг ден аз съм вече готов за пътуване. Майка ми беше приготвила дрехи, и ги скъта в два големи куфара. Бяха ми ушили 5 костюма от пет различни най-качествени платове, които се тъчаха във фабриките в Габрово. Бяха ми ушили долно бельо, ризи, оплели чорапи и какви ли не още неща, всичко за пет години. Баща ми беше тогава богат човек. Баща ми даде една голяма сума от 200 000 лв., която трябваше да ми послужи за няколко години. Тогава българския лев се обменяше със злато и сребро. Колкото исках, толкова пари можех да получавам там където отивах от баща си. А аз тези банкноти ги сложих в хастара на шапката си. Ходехме тогава с шапки „Бурсолино". Майка ми ме поддържаше тогава много хубаво облечен, много елегантен бях и облечен по последна мода. Парите сложих в шапката за по-сигурно. Трябваше да се пазя, да не се навеждам с нея през прозореца на влака, за да не я духне вятъра или някой да не ми бутнеше шапката на шега. Защото с тази шапка щяха да изхвърчат и парите ми за цялото следване. Затова тази шапка я държах поставена най-небрежно на поставката за шапки. Като тръгна влака с мъка изживях всичко, че се разделям от тук. Аз имах близки хора, имах срещи с близки и родни по дух хора. А най-вече съм срещнал Учителя тук. Нямаше как, влакът тръгна и аз заминах. Минахме през Югославия и спряхме на гарата в Белград. Тук ми устроиха едно покушение. Влакът трябваше да престои на гарата два часа и ние, няколко млади хора пътуващи отидохме в града да го разгледаме и да купим някоя картичка, за да изпратим на нашите. Така влезнахме в една книжарница, купихме картички от една жена, която ги продаваше. Не мина много време и ние сме на гарата и чакаме влака да тръгне. Ето идва същата жена продавачка на картички с двама полицаи, оглежда се тук-там, открива ме по високия ми ръст и накрая идва при мен и казва: „Този е!" Полицаите ме арестуват. Казват ми: „Ти си взел на тази жена 400 динара." Правят ми обиск. „Как съм взел 400 динара?" Парите ми са описани, ето моят опис от митницата и ето парите в портфейла ми. Събличам сакото си, изтърбушвам джобовете на панталона си и вътре няма никакви други пари. А шапката ми през това време стои във влака на поставката. А жената вика: „Той ми взе парите!" Полицаите вярват на нея, а не на мене. А пък тя ме обвинява, за да си отмъсти, защото през войната българите убили сина й. Бе озлобена на българите. Хванаха ме и хайде в затвора. Започна едно следствие безкрайно, а влакът замина с багажа. Приятелите ми заминаха за Прага, а аз останах в Белград в затвора. Ето ти следване на запад. Вместо в университета попаднах в затвора и то за нищо. Е, българите убили човек и сега някой трябваше да плаща. Мен ме хванаха аз да плащам. На времето българите имаха коне, които ги пускаха цяла година на паша и свободно да си развяват опашките. Наричаха ги пашитни коне. А онези коне, които оряха и ги впрягаха в каруци, ги наричаха оратни коне, понеже оряха с тях. Но за вършитба, за хармана отиваха и ловяха пашитните коне. Те ги гонят, а пашитните коне бягат и не се дават да бъдат уловени. Те са свикнали на воля да пасат. Но накрая хващаха толкова коне колкото им трябваха. Завързваха ги и ги пускаха на хармана да вършеят. Обаче да знаете какъв зор виждаха тия коне. Че скачаха, че рипаха, че цвилеха, но камшиците плющяха върху тях и пяна излизаше от кожите им, но накрая овършаваха хармана. Това продължаваше по 10-15-20 дни. И българите казваха тогава „Който пашитен кон се хване, той вършее". Та аз сега бях този пашитен кон, когото хванаха да вършее чужд харман. Седя в затвора и всички като ме погледнат скърцат с зъби. Сърбите озлобени към нас. Псуват ме и ми викат „бугараш". На третия ден се намери един човек, когото Небето бе изпратило да ми помогне. Беше полковник. До него дойдоха книжата на следствието. Той ги разгледа, погледна ме и без да каже нито дума взе книжата, скъса ги и ги хвърли в коша: „Свободен си!" Той разбра каква е работата. И понеже беше офицер, а тогава офицерите ги обучаваха на чест, доблест и достойнство. По тези три качества всички офицери от воюващите армии си приличаха, но се различаваха по това кой срещу кого воюва. Излезнах от затвора и благодарях на Бога, че има още честити мъже по земята. Вървя по улиците на Белград, никого не поглеждам, нито хората, нито витрините и на гарата научих, че влака ще дойде след няколко часа. Парите, които ми бяха взели ми върнаха. Ама тези пари в шапката, сложени под хастара бяха заминали с шапката за Прага. Вървя по града и купих два големи бели хляба. Купих една чанта и ги турих в нея. Друг багаж нямах. А там в града се продаваха неща, които в България не се намираха след войната. Накрая влака дойде, седнах във влака и пътувам за Прага. Пристигнах там, а ние предварително си бяхме дали среща в хотел „Граф". Насред Прага имаше един голям стар хотел. Стигнах там, намерих хотел „Граф", намирам горе в таванската стая моите приятели, с които пътувах, а моят багаж стои до стената. Поглеждам два големи куфара и моята шапка сложена отгоре, гледа ме и се усмихва. Нищо не е загубено. Аз също й се усмихвам, но не се приближавам до нея, за да не я обидя. А тя стои като свенлива девойка. Аз се правя, че не й обръщам внимание, но по едно време я сграбчих и я нахлузих върху главата си. Шапката вече не се усмихва. Аз лекичко пипам хастара и виждам, че всичко си е на мястото. И аз съм си на мястото.

8. БОГОМИЛСКАТА КЪЩА Като завърших гимназия по настояване на майка ми трябваше да отида на запад и да завърша университет. Родителите ми настояваха да запиша или архитектура или минно инженерство. Но ми допадаше повече минно инженерство, понеже аз обичах природата и се занимавах като ученик със скали, вкаменелости и интересни камъни, които намирах по Балкана. Тогава родителите ми бяха богати и можеха да ме издържат. Беше непосредствено след 1-та световна война. Народите не бяха се отърсили още от войната, а войниците, които се уволняваха и бяха пропуснали обучението си, то едни завършваха гимназия, а пък други търсеха да завършат някаква наука и да заемат някакво място в обществото. Това беше стремеж на всички млади хора. И аз подадох документи в Габрово и след това трябваше да замина за град Търново, за да заверя документите си в окръжния град. Качих се на влака и гледам във влака много хора. Препълнен влак. Във влака между множеството виждам един познат. Той беше пътен книжар, продаваше книги, посещаваше град след град и от него съм купувал много книги и то все философски и исторически. Той се казваше Илия Ставрев. Като ме видя седна веднага до мене. Разказах му къде отивам и за какво отивам в Търново. Като наближихме Търново, той ми каза: „Сега в Търново има събор на вегетарианците и на толстоистите. Хотелите сега са пълни, защото са ангажирани за съборяните и няма да намериш място за пренощуване. Но ела с мен, аз ще те заведа при едно познато семейство, където ще намерим да пренощуваме." Съгласих се. И тогава той ме заведе в старата турска махала, най-старата част на града край река Янтра долу, край самата река. Заведе ме в една много стара къща, може би преди хиляда години направена. Стара къща, направена с яки основи и дебели греди, опушена от времето, където нито молец, нито червей може да ги разяде. Те на времето са обработвани по специален начин, за да издържат на пек, дъжд и мраз. Влезнахме в един двор обграден с един дувар висок два метра. Една чудна градина и къща с голям чардак. Отпред лехи с цветя. Беше месец август. Отидохме там, а в къщата няма никой. Почука той, развика се и след малко от там излезе една жена, възрастна цялата побеляла. Но като приближи към нас видях едно такова аристократично и фино лице, каквото никога не бях виждал, пък и досега не съм срещал. Като някоя болярка от древните болярски времена. Хубава на вид, благородна осанка и сериозна. И се държи хубаво. Облечена с достойнство. Тя ни прие много любезно и внимателно. „Братя, заповядайте!" Свари чай, поднесе ни каквото имаше за ядене и се разположихме. Останахме в нейната къща. След малко идва жената и каза: „Братко, ние ще излезем, имаме малко . работа, а ти си остани тук вкъщи." За пръв път чувах името братко, и някой да се обръща така към мен. „Ако дойде някой, приеми го!" И си отидоха. И аз останах самичък на чардака, седнах и спомени нахлуваха у мен от отдавна минал живот, но със такава сила, че аз от тези спомени не мога да се отърва. Седя и преживявам един минал живот, от времето на богомилите. А аз се бях запознал с богомилското учение още в гимназията и всичко, което беше писано за тяхното учение аз съм го чел на български и на руски. Във габровската гимназия беше библиотеката на Априлов и там имаше много историческа литература. И съм чел историци, които не сте чували. Например Матвей Соколов не сте чували. Имаше голяма история на българите от него. Той е първият историк, който говори положително за богомилите. Другите наши историци не разглеждат богомилското учение положително, но го разглеждат от попско гледище. Та аз съм седнал на чардака и преживявам времето на богомилите много дълбоко. Обстановката предразполага. Богомилска обстановка. И докато се оправя със спомените, скърца вратичката на градинката и влезе един стар човек, нисичък с дълга коса до раменете си, с дълга брада и в ръката си държи една чантичка. Този стар човек влиза като у дома си. Затвори вратичката, направо по пътечката и дойде при мене горе на чардака. Посрещнах го с особено почитание. Седнахме на чардака и разговаряме. Той се казваше дядо Стефан. Той е проповедник и туй му е задачата. Човек, който се е посветил на делото. Ходи и проповядва на хората. Туй още повече ми напомни богомилите, защото те са имали проповедници, които са ходели между народа. Дядо Стефан имаше дарбата да гледа на ръка. И друга дарба имаше, да вижда във всеки човек живи числа. Написва ги на лист и по тези числа гадаеше бъдещето на онзи човек, който търсеше от него да му гадаят. Особен човек беше. Имаше странно загадъчно знание със старинни понятия, но като говореше някои работи познаваше и се сбъдваха. След малко се връща хазайката, с още няколко души. Започна да си приказва нещо с дядо Стефан и си шушукат, та аз да не чуя. След малко при мен идва хазайката. „Братко, ние се събираме тук на молитва. Не зная дали ти вярваш или не вярваш, но ако обичаш ела на нашата молитва." „Нашият род е религиозен. И у нас всички ходят на черква. Аз съм с по-нови разбирания, но уважавам хората на вярата." „ В туй време пристигат и други хора - мъже и жени и се събраха около 20 човека. Влезнахме в една голяма стая, като че ли е само за молитва. На стената сложени икони. И всички се изправиха на молитва. Чух молитви, които не бях чувал. Освен молитви изпяха и песни, религиозни песни, които много ми харесаха. Всички бяха наредени на редица, а отпред пред всички стои дядо Стефан. По едно време той вдигна ръцете си и започна да говори. А той се оказа, че бил медиум. Аз за първи път попадах в среда на спиритисти. Дядо Стефан говори и чрез него говореха все велики хора. И най-различни хора - пророци, царе, видни исторически личности. Всеки дойде, каже си името и каже едно кратко слово, но всеки с различен глас и си отиде. И това всичко става и се говори чрез устата на дядо Стефан. За пръв път присъствах на спиритически сеанс. Мен не ми направи толкова особено впечатление, че не ме учуди. Аз тези явления ги очаквах и бях вътрешно приготвен за тях. Накрая дядо Стефан се освободи, сеансът завърши и всички споделяха с дядо Стефан за съобщенията, които ни дадоха духовете. А те бяха от най-различен характер. Политически, обществен и личен, изобщо сведения от Невидимия свят за видимия свят, а дядо Стефан с особено внимание слушаше какво му разказваха другите онова, което той е произнесъл и казал чрез устата си. Значи той не присъстваше в тялото си по време на сеанса. А това нещо беше ново за мен. Вечерта беше сложена обща трапеза и след това разговори, а след малко се смрачи съвсем и стана тъмно. Домакинята дойде при мен: „Братко, ние ще излезем навън. Имаме работа. Ето ти стаята, където ще спиш!" А в къщата стаи колкото искаш. Влезнахме в една стая с малко легло. „Ние ще излезем. Имаме среща и едно събрание. А ти остани тук да спиш. Ако чуеш да се чука по стените или по тавана, да не се плашиш. То това го правят духовете. А пък лампа нямам понеже преди няколко деня, един от духовете се разсърди и смачка газената лампа. Така че лампа нямам." Останах сам в старата къща от преди 1000 години. Аз не се уплаших, макар че всички стаи тъмни, чардака тъмен и градината тъмна. А нощта беше безоблачна, но тъмна нощ. Аз се бях упражнявал в безстрашие. Ние няколко младежи в Габрово бяхме решили да не се страхуваме от нищо и нощем ходехме на гробищата между паметниците, за да се каляваме срещу видения и духове. Хазайката ми остави само една малка свещичка за всеки случай. Накрая си легнах. Но посред нощ започна да се чука по тавана, започнаха да се мърдат прозорците, че и някои предмети в стаята. По едно време чувам, че нещо влиза в стаята ми. Седнах в леглото и в тъмнината оглеждам, че котката се провира през прозореца, а аз бях оставил отворен прозореца, за да влиза пресен въздух. Изгоних котката, затворих прозореца, но този път чукането по прозорците се усили и духовете ми показаха, че котката е едно, а те са нещо друго. Накрая съм заспал и на другия ден се събудих рано както ми е обичая. Хазайката се беше разшетала и заедно с други туриха в ред къщата. Аз стоях на чардака и оглеждах старата богомилска къща, която ми даде толкова преживявания.

7. ДЯДО БОТЮ - ЖИТОТО И ЦАРСКАТА ХАЗНА Тази история е истинска макар и да е чудновата. Това се случва непосредствено след руско-турската война 1877-1878 г. В Габрово имаше един чорбаджия Пенчо-Сеяша, който бе ходил на млади години по търговия из Влашко, че по Сръбско и на много още места и познаваше много хора. Така той получава писмо от един румънец, който е бил хайдутин или четник в България преди много години, а сега е бил стар и не можел да се движи, но е бил приятел на чорбаджи Пенчо-Сеяша. Та той го моли да му даде адреса на един честен и млад човек от Габрово, който познава Балкана много добре, за да му направи една услуга, за да търси нещо оставено от времето на неговото четничество. Чорбаджи Пенчо дава адреса на дядо ми, Ботю-Житото, защото е бил пощальон още през турско време, бил е на Шипка по време на войната, познава Балкана и е честен човек, защото не се е полакомил за медали и за пенсия, а живее бедно, скромно, но честно. Един ден моя дядо получава писмо от този стар румънец на български език, който е бил четник в България. Как така румънец пък знае български да чете и пише. По онова време в Румъния има десетки хиляди българи изселили се още през време на войните, особено през 1828 г. В това писмо се пише, че в Габровските пещери, където река Янтра прорязва високата стена, тези скали, които отиват от Габрово до Севлиево и тук в пещерите на устието се намират съкровищата на Търновските боляри, заровени преди да дойдат турците. Тези земи били на владетеля боляра Драгула и са били от Юмрук Чал до Медер - безкрайни гори. Тогава Габрово е наброявало 20 къщи. Болярите скриват тук и хазната на Второто българско царство. Този четник пише на дядо ми, описва всичко, дава плана, имало скица както и знаците, които са обозначени в пещерите. А дядо ми като прочел всичко става му ясно къде са тези неща, защото е познавал лично тези пещери, когато по турско време там са се криели и са укривали разни неща - ту стока, ту покъщнина. Дядо ми не ламтеше за богатство и пари. Но баба ми настоява ката ден. Накрая решава да угоди на баба и тръгва за Балкана да търси пещерите. Отива и ги намира. Намира и знаците така както са обозначени в писмото. Но той не предприема нищо, защото е отишъл тъй с голи ръце само да огледа. Връща се и съобщава на баба ми. Тя го подтиква да отиде втори път. С голям зор той тръгва, но когато отива за втори път да търси съкровището, то пещерите са били пълни със змии и той се уплашил. Лятото е било минало и е била ранна есен. А отровата на змиите през есента е най-силна. Да те ухапе една от тези змии, смъртта ти е сигурна. Трябва да избираш: или злато или смърт от змия. Дядо предпочел да е жив и беден. Върнал се уплашен, но жив и повече не ходи, а си остана беден. А четника от Румъния пише второ писмо, изпраща трето писмо до дядо ми. Три писма едно след друго. Пише му, че е стар, болен и беден и му трябва да му изпрати някоя и друга жълтица, за да си подпомогне, че му оставало малко време да живее. А останалата хазна я дарявал на дядо ми. Но дядо не отиде повече в пещерите. Беше много уплашен от змиите. Аз лично съм виждал едно от тези писма със обозначените знаци. Писмата били запазени у сестрата на майка ми. Тя се казваше Недя. Дядо Жито имаше три дъщери: Кина, майка ми, Недя - писмата са у нея и Донка. Като момче съм разглеждал писмата и скиците. Като младеж съм разглеждал пещерите. Не ми остана време да открия това съкровище. Това не е иманярска легенда, а жива история и ако някой открие хазната, да донесе и да ми покаже поне една жълтица, та вместо баба ми аз да се по-нарадвам на нея. Пък после ще му я върна. Сега има модерни устройства и със тях много лесно се открива злато. Аз ви казах къде е златото. Но трябва да знаете, че такова злато е много опасно да откриеш, защото има окултни закони, които трябва да се знаят, какво трябва да се прави, когато човек изкопае имане. Защото има невидима охрана, която пази и охранява златото. А тя е най-опасната и наказва жестоко, онзи, който се докопа до имане. И тогава със златото идват и най-големите беди.

6. МОЯТ ДЯДО И ОТБРАНАТА НА ШИПКА Моят дядо по майчина линия и баща на майка ми Кина се казваше Ботю Рачев, а по прякор „Жито" или му казваха „Житото". Защо говоря за него ли? Защото аз приличам на майка си, вървя по нейна родова линия, а майка ми прилича на баща си, т. е. върви по линията на баща си - Ботю Рачев. Тези неща са много важни, а хората не им обръщат внимание и се чудят след това защо едни внуци обичат повече единият дядо или баба. Много просто, внучето е от тяхната родова линия. Сестра ми Цанка и брат ми Николай вървяха по линията на баща ми Никола Дойнов. А брат ми Стефан бе висок като мене, но беше се изметнал по друга родова линия. А майка ми бе мистична, горда и не можа да се примири, че моят път мина като занаятчия, а тя искаше да ме види професор или академик. Можеше и това да стане, но се случиха други събития, които ме откараха по други пътища. Не се сбъдна майчината мечта. Дядо ми Ботю Рачев, преди да започне руско-турската война през 1877-1878 г. бил пощальон по турско време, разнасял пощата с две магарета и пътя му бил от Търново-Дряново, Габрово-Троян-Казанлък. Отначало е пътувал с тези две магарета и пощата е носел в дисаги. Но писмата и товарът се увеличил след време и започнал да пътува с кола теглена от коне и така разнасял пощата. Бил е честен и известен по онова време, едър на ръст. Когато идват руските войски и завзели върхът Шипка, той взима от един чорбаджия под наем два големи вола с дълги извити рогове и започнал да пренася муниции и храна на Шипка за нейните защитници, а на връщане свалял ранените войници. Това не било лесно, защото турците са обстрелвали с гюлета от планината Малоша, т. е. малката планина. Карал с колата и бурета с вода през лятото, а тогава е било топло и жесток пек. Така той изкарал цялата война с тези два вола с големите изкривени рогове. През зимата когато турците били отблъснати и трябвало да презимуват, руските войски и опълченците в Балкана, той е карал шейна, вървял е пред воловете и разбивал пъртина ту пред единия вол, ту пред другия, за да могат да минат. А снегът е бил до пояс. По-късно тези събития съм ги виждал на скици и на албуми. Ужасяващо впечатление предизвикаха те върху мен. Тогава пред мене излезе една картина и аз се виждам как се сражавам на Шипка и след това бивам убит. Може би дядо да е смъкнал този убит руски войник и да го е погребал, защото трябва да има връзка между него, убития руски войник, който след време трябва да се роди като негов внук и да носи името Борис. Войната свършва. Всички опълченци се явяват за медали и за Гергьовския кръст за храброст, а дядо ми отказва и не желае медал. Казва: „Не съм се бил за медал и кръст!" А баба ми беше много недоволна от това, особено когато на опълченците и на другите, които са помагали на отбраната на Шипка са им отпуснали пенсии. Слушах лично как не минаваше ден баба да не му опява, че не взел пенсия. Той мълчеше, не съжаляваш. С баба ми прекараха скромно живота си. Пищовите, с които дядо ми е пътувал като пощальон, за да се пази от разбойници ги намерих като малко момче на тавана. Те бяха заредени от преди 20 години и стояха в един сандък. Дръпнах кремъка и петлето на пищова, че като гръмна оня ми ти пищов, запрати ме от тавана чак долу до огнището при дядо ми. Щеше да ме убие. Баба се кръсти, а дядо ме гледа и ми вика: „Аз тебе те познавам от Шипка. Човек кога веднъж го гръмват с пищов, втори път и да искат не могат го гръмна." Аз мигам и нищо не разбирам. После разбрах, когато за пръв път проговорих и се разчетох и започнах да превеждам от руски на български без да съм учил този език. Причината бе, че си го знаех от рождение и беше дошло времето да си го припомня. По онова време във всяка къща имаше много оръжие. Че пищови, че ятагани, че пушки кремъклийки, че копия, че бойни брадви и какви ли не още работи. Това беше преди Балканската война. След двете войни българите се наситиха на оръжие и постепенно ги унищожиха или ги заравяха в земята да не правят бели децата им.

5. МОМЧЕШКИ ЛУДОРИИ Спомням си като момче, че в игрите си сложихме в една тръба барут, поставихме фитил и това го сложихме на един дувар на една къща, за да проверим какво може да се разруши. Състезавахме се с няколко махали и трябваше едновременно да гръмнат от няколко места. Избрахме си сигнал. Едно момче трябваше да се качи на едно голямо дърво и оттам да гръмне с пищов и тогава всички три махали да запалим фитилите. Чухме сигнала, че като запалихме фитилите, че като гръмна, че целият дувар висок два метра нареден с камъни и дълъг 50 метра се срина. Разхвърчаха се камъни, добре че къщата остана здрава. Целият град се стресна, всички излезнаха уплашени, питат се война ли почна, разбойници ли ги нападнаха, а от трите махали се дими, пушеци до небето. Ние се изпокрихме и целият град се източи него ден от махала на махала да оглеждат поразиите от гърма. Нашият взрив беше най-силен и разрушенията най-големи. На следващия ден ни прибраха с полиция и ни затвориха три дни в мазето на общината. Бяхме живи и читави. По някаква случайност никой не бе пострадал. Над Габрово имахме една нива, и там в далечно минало е станала голяма битка между турците и българските боляри, които са избягали от Търново. Там намерихме копия, ръждясали мечове, шлемове, ризници и какво ли още не. Когато оряха нивата ралата ги изравяха. Понякога взимахме копачи и така ровехме и изваждахме стари оръжия. Тогава никой не го интересуваше за тези неща, но ако ги бяхме събрали щеше да се направи цял музей за старинни оръжия. Ние се въоръжавахме със тези старинни оръжия и водехме момчешки сражения между махалите години наред. Имаше хубава река, къпехме се и ловяхме риба. Що риба сме ловили и я печахме направо на огъня, а беше чиста река. Какви чудни места имаше в Балкана. Какви воденици, какви тепавици имаше тогава. Лятно време бе райски живот в Балкана. Бях запомнил и едно предание, което ми разказваше дядо. След като турците превземат Търново през 1393 г., много от болярите, които са се спасили са дошли в Габрово и са се заселили тук. Имало е и голяма крепост с църква укрепена от всички страни. Но тъй като турците са решили да се справят с крепостта, то всички решили да се изселят. И едно лято натоварени на коне, наредени на керван около 500 коня натоварени с дрехи, покъщнина са тръгнали по хребета на Балкана и са се запътили на запад. Преминали са Сърбия, Хърватско и са отишли на Адриатическо море и с парите, които са носели са закупили един остров и там са се заселили. Дали са останали на острова не зная, но на следващата година през лятото се върнала една група конници от 10-15 човека, изкопали още от скритото си имане, разказали на местното население, че там са се устроили и са се върнали по същия път. От тях повече не останала никаква следа. Но е останало преданието за тях. Като момчета обичахме да се къпем и играем по реките. Пораснахме и продължихме да пътуваме по Балкана. Големи станахме, също бяхме по горите, с една дума бяхме свързани с чистия и естествен начин на живот сред природата.

4. КАК НАУЧИХ РУСКИ ЕЗИК Аз учих в Габровската гимназия. Това беше най-добрата гимназия и тук подбираха най-добрите преподаватели. Тя е първата гимназия в България създадена от Венелин Априлов. Тя се издържаше от доброволните вноски на тукашните търговци и на българските търговци от Русия. А каква библиотека имаше само. Това бе най-голямата библиотека в България по онова време. Когато бях във втори клас в прогимназията в Габрово, взех от библиотеката руски книги да чета. Учителят ни по литература като забеляза какво нося ме запита, че като не зная езика защо ги взимам и какво ли ще науча от тях. Отговорих му така: „Руски език не съм учил, но го знам по рождение, а иначе езици трудно уча." Учителят ми се засмя: „Как по рождение, когато познавам баща ти и майка ти, а дедите ти са чисти българи." Тогава аз му отворих една страница на една от книгите и почнах да му превеждам ред по ред без да се запъвам. И което е най-важното аз за пръв път в живота си превеждах. Той се доближи до мен, гледа книгата и се чуди. Защото ние още не бяхме почнали да изучаваме руски език в клас. Той се изучаваше в гимназията. Учителят ми не знаеше, че аз по рождение го знаех този език. Аз много добре помнех този език от едно минало прераждане. Аз съм бил руснак и като руски войник бях загинал в Балкана на Шипка по време на Руско-турската война 1877/78 г. Бях останал тук и след това се бях родил чрез моите родители и сега носех името Борис. И затова по рождение знам този език, но как да му обясня, когато и аз тогава не можех сам да разбера как стават тези неща, защото аз този език го знаех, чувствах го и го виждах в картини. По-късно получих знание за това в Школата на Учителя, но този спомен беше жив у мен, а непонятен за другите. Като младеж имах наклонност към литература и ме поставиха за книжар в библиотеката на Венелин Априлов. Никой не влизаше в нея освен аз и един мой приятел. Ние имахме ключовете, които ни беше поверил един от учителите. Тук имаше стари книги лично предадени от Априлов и събрани от разни манастири. Там открих документи писани от богомилите. Тогава поддържах и почиствах книгите от прах и бях подредил изрядно всички рафтове. А сега научавам, че тези книги са изчезнали. Имах разположение към историята и прочетох много такива книги. Така веднъж ми се откри една картина и се видях, че в миналото съм бил историк, писал съм хроники и сега имах разположение към историята на България. Завърших гимназия твърде лесно. Не ме затрудняваше. Учех много лесно. Сядах да чета урока, заучавах го много бързо. Имаше предмети, които не обичах. Така беше с математиката. Също и български език не ми вървеше. Имах по него тройка. По всички други предмети имах отлична оценка. Бях много силен по историческите науки. Тъй хубаво разказвах урока си, че всички слушаха като че ли разказвах приказка. И учителят ми, когато искаше някой въпрос да се опише хубаво вдигаше мен пред дъската, за да го разкажа. Тук в гимназията разбрах, че знам руски език по рождение. Този език съм го ползвал, когато четях руски автори в оригинал. И на края, на финала той ми послужи в един необикновен момент. Последните дни и нощи аз бях пред одъра на Учителя, който си заминаваше. Последните дни Той се разговаряше на руски език с една невидима комисия горе в Невидимия свят, която не виждах и не чувах въпросите й, но слушах отговорите на Учителя на руски език и всичко стенографирах в едно черно тефтерче. По отговорите съдех за въпросите и за комисията, пред която Учителят отговаряше. А стенографията бях научил през една лятна ваканция от един банков чиновник за два месеца. По-късно я усъвършенствах като студент. Разказах ви как научих руски език, а за вас остава да намерите това тефтерче с черна корица и да го дешифрирате за следващите поколения.

3. ОПАСНАТА ИГРА Като малък обичах да си играя с чукове. Където намеря чук взимам го и започвам да чукам. Като ме видеше майка ми идваше и разтуряше играта ми и се караше: „Няма да играеш на тази игра." Тя предчувстваше какво щеше да стане е тези чукове и вътрешно се възпротивяваше. Минаха години, аз завърших факултет по естествени науки, но не си взех дипломата, нито пък взех онова асистентско място, което ми предлагаха, а се захванах с чука, с камъните и с правене на мозайки. И така цял живот. Предчувстваше тогава майчинското сърце, но не можа нищо да направи повече от това, да ми се скара. Имаше такъв аспект в хороскопа ми, че ще се занимавам с чук и с камъни. Аз съм зодия Козирог и затова цял живот съм работил с камъни. Дори като се движа по пътеката ако видя камък винаги с ръка отмествам камъка настрани, но никога не го подритвам с крак, нито пък да го захвърля с ръка. Имам отношение към камъка и затова се уважаваме взаимно.

2. ОБЕТ ПРЕД АТОН И ПРЕД БОГА Роден съм на 30 декември 1900 г. в Габрово, неделя, 9 ч. сутринта. Било е много студено време. Аз съм първото дете. Нарекли ме Борис. А името Борис означава „северен вятър". След мен се ражда сестра ми Цанка на 25.IX. 1902 г., след това Николай - 5.XII.1904 г. и накрая Стефан на 25.VII.1911 г., когото наричахме Тената. Баща ми се казваше Никола Дойнов и родът му идваше от едно село в габровския Балкан. Селото се казваше Етъра. Къщата ни се намираше на най-високо място в селото. Изобщо нашият род винаги е живял по високите места. Няма да го намериш в низините. Майка ми се казваше Кина, и нейният род идваше от едно село от Балкана. Баща ми отначало е бил шивач, шиел е кожухчета. Чак накрая е имал малка фабрика за платове. Интересно е, че в рода на баща ми е имало една стара традиция от незапомнени времена. Първородния син се изпраща в Атонския манастир и става монах. Там той се моли пред Бога за целия род. Баща ми през 1906 г. отиде в Атон да потърси чичо си, който там беше монах, съгласно обета, който е дал неговият род пред Бога и чрез който обет се поддържа рода. Баща ми отиде с един габровец, престояха в Атон няколко месеца и се върнаха. Мина време и аз бях станал на осем години. Един ден пристигнаха от Атон двама монаси. Единия се наричаше Отец Милети, беше архимандрит, със по-висок чин монашество. Идваше от Атонските манастири и отиваха към руските манастири придружени с няколко коня. Атон имаше свои манастири в Русия. Като минават през Габрово, понеже тук е прохода през Стара Планина, тук е пътят им за преминаване през Балкана и се отбиват при нас. Обикновено като стигнат до Габрово през нас минават и при нас отсядат. Това е връзка, която се подържа от стари времена. И нашите ги приеха много хубаво с голяма почит и уважение. Оставиха ги да нощуват у нас. На другия ден сложиха хубава трапеза, похапнат си, побъбрят си и си тръгнат. Пътуваха с хубави файтони, с хубави коне, а зад тях имаше един слуга с няколко коня, които носеха багаж. Отидоха в руските манастири, свършиха работата си и след няколко месеца се върнаха пак. Отново се разположиха на голяма трапеза и от дума на дума приказката стигна, че човек като даде обет пред Бога трябва да изпълнява. Всички кимват с глава, че това е така. И тогава Отец Милети спомена, че според направения обет на рода първородния син трябва да се проводи в Атон и да стане монах и ме погледна. Искаше да вземе мен и да отида с тях. Разказваше ми, че като отида там щял съм да видя какъв хубав и приятен живот има там. Само маслини ще събирам, ще седим под сянката там и описва по най-съблазнителен начин Атон. Баща ми беше склонен, защото по техния род става този обет. Майка ми отначало не можа да разбере за какво става дума. Обърна се към отец Милети и направо запита за какво става дума. Той се обърна и изрече. „Чадо мое, според обета, който сте дали пред Бога и пред Атон, първородния ви син трябва да го вземем и заведем в Атон." Майка ми скочи, прегърна ме, вдигна врява, като лъвица се нахвърли върху всички да ме пази. „Не го давам!" Това беше като гръм, който се разяри над общата трапеза. Всички бяха смутени от този категоричен отказ на майка ми. Тогава отец Милети стана, поклони се, целуна й ръка и каза: „Волята на майката е свещена. Решението на майката е глас Божий." А аз приличах досущ на майка си, вървях по нейна родова линия, а пък тя приличаше досущ на нейния баща. Значи аз вървях по родова линия на майка си и на нейния баща. Така обета пред Атон не се изпълни. Атон е египетска дума и означава „Изгрев" от думата Ехнатон. Така, че аз не заминах за Атон да стана монах, да се моля на Бога за продължението на рода си. Какво стана по-нататък. Ето аз се ожених, но нямах деца. Сестра ми Цанка беше омъжена, но и тя нямаше деца. Брат ми Стефан не се задоми. Брат ми Николай се ожени, имаше две дъщери, които се омъжиха, но нямаха деца. И така родът бе спрян поради неизпълнение на обета пред Атон. Закони има, които съществуват и които ние не познаваме. На един от съборите в Търново през 1922 г. баща ми беше дошъл в Търново, за да ме види, понеже току-що бяхме се върнали от комуната в Арбанаси, където всички бяхме заболели от малария. И тогава баща ми се срещна с Учителя. Целуна Му ръка, като се обърна към Него, после посочи мене с пръст и Му каза: „Г-н Дънов, на Вас поверявам моят син." Учителят се усмихна и рече: „Хубаво!" Така че истинският Атон беше при Учителя на Изгрева в София. Атон означаваше Изгрев и аз бях в Школата на истинския Атон, така че обета на баща ми се изпълни. Той ме повери като ученик в Школата на Учителя. След мен дойдоха като ученици в тази Школа и сестра ми Цанка, и братята ми Николай и Стефан. Е, трябваше да заплатим цената на първият обет и затова родът ни се прекъсна. Но втория обет стана пред Школата на Учителя и пред Бога.