Цецка

Една сестра се разболява непосредствено след един от Търновските събори в Търново. Разболява се внезапно и тежко от странна болест. Чувствува се раздвоена, като че има две глави, две лица, две тела. Като че е тя и като че не е тя. Туй състояние тъй я обезсилва, че тя не може да ходи и ляга на легло. Изчерпването е толкова силно, че не може даже да говори. В един момент, когато й е най-тежко и си мисли какво да прави, чува в себе си глас, който й казва: „Е, пък умри, умри." Тя чува, че при туй положение, в което се намира друго не й остава, освен да умре. В това време на прозорчето на стаичката й се подава Учителят и я запитва: „Какво ти е?" А сестрата не може да отговори, толкова е отпаднала, едва пошепва: „Много съм зле, Учителю!" А гласът в нея все повтаря: „Е, пък умри, умри." Учителят влиза и застава сред стаята строг, не сяда както друг път, поглежда сестрата и й казва: „Можеш ли да станеш?" Сестрата не може да мръдне, мисли че умира. Учителят пак повтаря: „Можеш ли да станеш?" След това й дава една формула. „Като станете ще казвате тази формула: Аз съм мобилизирана, аз имам работа, аз трябва да живея, за да свърша работата си."

Учителят си тръгва, на вратата се поспирва, изглежда строго сестрата и си излиза. Сестрата си казва, ще опитам да стана. Сяда на леглото, спуска краката си. В този момент почувствува, че нещо тежко, като желязна маска пада от лицето й, че нещо се отделя от тялото й. Сестрата се изправя, пристъпва няколко крачки, казва формулата. На другата сутрин тя беше на молитвата и на гимнастиките. Сестрата беше стенографката Паша Теодорова. Тя продължи да стенографира през цялото време на Школата. Тя беше истински мобилизирана.

Ние живеем в един разумен свят. Не е позволено да се нарушават неговите закони. Човекът, който е в съгласие с този свят, всякога може да го призове да му помогне. Той е крайно отзивчив и този свят всякога се притича на помощ. Той е силният. В първите години когато съборите, братските срещи ставаха в Търново, приготовленията почваха от рано. Съборите ставаха в лозята, на запад от Търново. Няколко братя бяха подарили лозята си и вилите си за Братството. Да се посрещнат 500 и повече души, които при това ще прекарват и десетина дни, не беше лесна работа. Вилите трябваше да се стегнат и почистят, да се наемат и други вили наоколо. Да се приготвят местата за палатките. Главната вила, където живееше Учителят и където беше Горницата трябваше особено грижливо да се приготви. Имаше да се набавят продукти и много още други работи. Братята, които се грижеха за вилите бяха приготвили почти всичко. Но и Учителят идваше десетина дни по-рано с още братя и сестри, да наглежда и да помага в работата. Като привършихме всичко оставаха още два или три дни до събора. Събрахме се да направим последен преглед на извършеното. Тогава брата, който се грижеше за вилите се удари по челото. „Учителю, ние измазахме, боядисахме, наредихме вилата, но аз съм забравил, че покрива тече. Ако завали един дъжд какво ще стане сега?" Учителят огледа всички ни и каза: „Има ли някой от вас, който знае да реди керемиди?".

Всички мълчаха. Повечето бяха чиновници. Не бяха дошли още братята от селата, майстори изкусни и силни. Тогава ние, няколко младежи се обадихме: „Учителю, ние ще наредим керемидите!" Учителят се усмихна и каза: „Хубаво!" Работата почна веднага. Направи се стълба, качихме се на покрива, събрахме старите керемиди на купчини, поставихме макара, свалихме старата пръст долу, разбивахме я с вода на кал и я качвахме пак горе. Помощници много, ентусиазъм голям, работата вървеше спорно. Но едва бяхме наредили първия ред, от запад се зададе тъмен облак. Загърме, затреще, идваше проливен дъжд. Какво да се прави? Настана смущение. Учителят с братя и сестри беше в беседката пред вилата. Ние се подадохме от горе: „Учителю, идва пороен дъжд". Той ни запита: „Колко време ви трябва, за да покриете колибата?" Отговорихме: „Два часа!" Тогава Учителят се отдалечи зад колибата, застана сам с лице срещу облака, първите капки вече достигаха до нас. Учителят постоя няколко минути така, вятъра измени посоката си, облакът се отнесе на север и дъждът се изля нататък към Арбанаси. Работата кипна отново с още по-голям ентусиазъм. За два часа покрихме. Слагахме вече последният ред капаци, когато облак се зададе отново, разрази се буря, дъжд, светкавици и гръм. Дъждът се изливаше като из ръкав, но ние бяхме вече покрили вилата. Само нас измокри до кости докато почистим и приберем инструментите и слезем. От покрива слязохме като герои. Братята и сестрите ни посрещнаха долу с песни. Учителят каза: „Дайте им да се преоблекат!

Направете чай да се напият и да легнат да си починат." Да, такава сладка почивка те изпълня с доволство, че си завършил работата си. Това нещо е близко до щастието.

Този ден имахме среща за пръв път със Силите Господни и със Словото на Учителя. На този събор Учителят оповести, че Бялото Братство е открило Школата си.

Първите години, когато дойдохме при Учителя, дойдохме голяма група младежи като ято птички от всички краища на страната. Дойдохме ние от различни идейни течения, защото тогава имаше богат идеен живот. Ние бяхме въодушевени от Високият идеал, търсехме красивият, свободен, братски живот. Когато намерихме Учителя, ние вече не се отдалечихме от Него. За Него,един от големите окултисти Рене Генон е казал: „Той е най-големият магнитна човешките души, Който някога е слизал на Земята." Онова, с което ни привличаше Учителят беше красотата и свободата. В онова време Учителят държеше своите беседи на ул. „Опълченска" 66 в дома на Гумнерови, където и живееше. Салон нямаше. Една малка стаичка препълнена с посетители, но Учителят беше намерил изход. Той сядаше до отворения прозорец и от там говореше. Слушателите бяха отвън под прозореца и в градинката, а ние младежите бяхме най-отзад - прави. Каквото и да биваше времето, зиме в сняг и виелица и студ, лете в горещини или в дъждове, Учителят държеше своите бе-седи. Тогава въодушевени от един чист живот, често отивахме при Учителя на разговори. При един такъв разговор Той ни каза: „Учете, но научете един занаят, за да бъдете свободни." Тогава почнахме освен в университета да учим,да усвояваме и по един занаят, още повече, че искахме да се издържаме са-ми, макар че родителите ни бяха заможни.

На един от нашите братя - Петър Камбуров особено провървя. Първо намери си работа на половин ден при наш богат брат - Лазар Котев - книгоиздател, търговец. При това даде му и квартира - наистина таванска стаичка.Братът-хазаин, беше скържав, а заплатата на Петър малка, едва имаше за храна и наем за квартирата. Младият брат се изкачваше до стаичката си по задната таванска стълбичка, а сутрин когато отиваше на работа отбиваше се в кухнята да се измие. Една сутрин като слиза заварва голямо оживление.Три-четири сестри помагат на хазайката. Правят се големи приготовления. От отделните думи на сестрите той разбира, че богатия брат е поканил Учителя и някои от приятелите на вечеря. Сега сестрите приготовляват ястията. Отива брата на работа, но си мисли, дали ще се сетят да поканят и него на вечерята? Целият ден живее с това желание, то го изпълва. Вечерта се прибира по-рано в стаичката си, а отдолу се чуват тичане, шетане. Представя си брата голямата стая осветена празнично, трапезата, скъпите сребърни прибори,белите покривки, приятелите насядали около масата и Учителят в средата.Представя си ей така, че и той седи в единия крайчец на трапезата. Да, хубаво е да го поканят и него. В това време пристига файтон. Значи Учителят е дошъл. Раздвижват се долу, разместват се столове, значи сядат на трапезата.Братът губи надежда, че ще го поканят, но си казва, макар и от тук, от моята стаичка, аз ще участвувам на вечерята. Поглежда той запасите си и намира,че има само една филийка хляб и три маслинки. Постила кърпичка на масата,слага запасите си. Долу затихва. Значи, молитва. Братът също казва нашата кратичка молитва преди ядене. След това се чува песента на чиниите и вилиците. Вечерята е започнала. Братът и той започва вечерята. Отчупва си помалко от хлебеца, дъвчи дълго време, изсмуква маслинката, но и долу вечеря-та не продължава много. Пак затихва песента на вилиците, значи казва се молитвата след ядене. След това разместват се столовете, раздвижват се долу,файтона идва, Учителят си отива.

Сутринта брата като слиза да се измие в кухнята, сестрите са там и шетат. Чува той хазайката да се оплаква:- „Чудна работа, толкова труд положихме, толкова приготовления, а Учителят от нищо не хапна. Изяде само една филийка хляб и три маслинки. Не остана и на разговор, а веднага стана и си отиде." Младият брат като чул за трите маслини така му се надигнала в гърлото глътката, бързо избягал от кухнята - да не видят сестрите, че очите му се налели със сълзи. Учителят бе дошъл в дома на богатия човек Лазар Котев, но сподели трапезата на бедния студент от таванската стаичка. Благословението се изсипва от Голямото към Малкото.

Съборът завърши и аз след като си заверих документите качих се на влака и се връщам в Габрово. Върнах се с голямо вдъхновение. С необикновено възприятие, че не мога да го изразя. Не мога да намеря думи да го изкажа на родителите си. Непрекъснато съм под влиянието на спомените от прекараните дни на събора в лозето. Спомням си, бяхме седнали на обед, казахме обща молитва и ме поканиха да си взема от туй или онуй, което беше на трапезата. Престраших се и посягам с лявата си ръка, понеже съм левак и с нея си служа повече, така както останалите хора си служат с дясната ръка. А аз съм седнал между стари, възрастни братя. И като посегнах към хляба един се пресегна с една голяма лъжица и ме удари през пръстите. „Шът, шът, туй повече да не го правиш" и ме изгониха от масата. Станах и напуснах масата. Не знаех за какво ме изгониха. След малко идва моят приятел Кузман, който ме въведе в лозето и който гарантира за мен и ми каза: „Братко, не трябва да посягаш с лявата ръка към хляба, защото това е символ на другата, на Черната ложа. И затова те изгониха старите братя. Защото си седнал на трапезата на Бялото Братство, а посягаш с ръката на Черната ложа." Аз се усмихвам и му отговарям: „Та аз съм левичар и работя само с лявата ръка." Той ме гледа и не вярва. После погледна към едно далечно дърво и каза: „Вземи един камък и го запрати към онова далечно дърво. Ако си левак ще стигне камъка до него." Аз се наведох, взех камъка и с дългата си шепа едвам го обхванах. А аз имах дълги ръце, широка длан и дълги пръсти и съм висок на ръст и бях изключително як. Без да се засилвам, замахнах и с лявата ръка с такава сила изпратих камъка, че той прехвърча на два метра над високото дърво и излетя още 30 метра далеч от дървото. Поглеждам Кузман, а той ме зяпна и не вярва. А той бе слабичък като вейка и като го духнеш ще падне. Помоли ме: „Я повтори още веднъж." Той вече ме гледа изпитателно и по същия начин изпратих още един такъв камък на по-далечно разстояние. Тогава Кузман отиде да обясни на онзи стар брат с бялата брада, че аз съм левичар. А онзи му отговаря: „Няма значение левичар или левак, друг път да не посяга с лява ръка към хляба." Това нещо го запомних. По-късно в беседите си Учителят бе казал, че онези които са десничари трябва да се хранят с лявата си ръка, за да могат да обработват дясното полушарие на мозъка си. А онези които са леви-чари да се хранят с дясната си ръка. От тогава аз започнах да пиша с дясната ръка и моят почерк е малко по-особен от тоя на останалите хора. Дайте на един човек, който е десничар да ви напише нещо с лявата си ръка. Едва ли ще напише буква. А аз всичко пиша на български с лявата си ръка. Този урок го научих на лозето.

И понеже бях сконфузен, за да си намеря работа започнах да нося вода с големи тумбести стомни от 15 кг едната, от доста далеч. Така, че аз ги зареждах с вода. След това насякох дърва. По едно време идва онзи, който ме удари с лъжицата през ръцете. „Наблюдавам те и се убедих, че ти си левичар. Но не ти се извинявам, за да научиш един урок, че с лява ръка не се посяга към хляба." Та в Габрово ред такива случаи се възпроизвеждаха в мен.

След някой и друг ден аз съм вече готов за пътуване. Майка ми беше приготвила дрехи, и ги скъта в два големи куфара. Бяха ми ушили 5 костюма от пет различни най-качествени платове, които се тъчеха във фабриките в Габрово. Бяха ми ушили долно бельо, ризи, оплели чорапи и какви ли не още неща, всичко за пет години. Баща ми беше тогава богат човек. Баща ми даде една голяма сума от 200 000 лв., която трябваше да ми послужи за няколко години. Тогава българския лев се обменяше със злато и сребро. Колкото исках, толкова пари можех да получавам там където отивах от баща си. А аз тези банкноти ги сложих в хастара на шапката си. Ходехме тогава с шапки „Бурсолино". Майка ми ме поддържаше тогава много хубаво облечен, много елегантен бях и облечен по последна мода. Парите сложих в шапката за по-сигурно. Трябваше да се пазя, да не се навеждам с нея през прозореца на влака, за да не я духне вятъра или някой да не ми бутнеше шапката на шега. Защото с тази шапка щяха да изхвърчат и парите ми за цялото следване. Затова тази шапка я държах поставена най-небрежно на поставката за шапки.

Като тръгна влака с мъка изживях всичко, че се разделям от тук. Аз имах близки хора, имах срещи с близки и родни по дух хора. А най-вече съм срещнал Учителя тук. Нямаше как, влакът тръгна и аз заминах. Минахме през Югославия и спряхме на гарата в Белград. Тук ми устроиха едно покушение. Влакът трябваше да престои на гарата два часа и ние, няколко млади хора пътуващи отидохме в града да го разгледаме и да купим някоя картичка, за да изпратим на нашите. Така влезнахме в една книжарница, купихме картички от една жена, която ги продаваше. Не мина много време и ние сме на гарата и чакаме влака да тръгне. Ето идва същата жена продавачка на картички с двама полицаи, оглежда се тук-там, открива ме по високия ми ръст и накрая идва при мен и казва: „Този е!" Полицаите ме арестуват. Казват ми: „Ти си взел на тази жена 400 динара." Правят ми обиск. „Как съм взел 400 динара?" Парите ми са описани, ето моят опис от митницата и ето парите в портфейла ми. Събличам сакото си, изтърбушвам джобовете на панталона си и вътре няма никакви други пари. А шапката ми през това време стои във влака на поставката. А жената вика: „Той ми взе парите!" Полицаите вярват на нея, а не на мене. А пък тя ме обвинява, за да си отмъсти, защото през войната българите убили сина й. Бе озлобена на българите. Хванаха ме и хайде в затвора. Започна едно следствие безкрайно, а влакът замина с багажа. Приятелите ми заминаха за Прага, а аз останах в Белград в затвора. Ето ти следване на запад. Вместо в университета попаднах в затвора и то за нищо. Е, българите убили човек и сега някой трябваше да плаща. Мен ме хванаха аз да плащам. На времето българите имаха коне, които ги пускаха цяла година на паша и свободно да си развяват опашките. Наричаха ги пашитни коне. А онези коне, които оряха и ги впрягаха в каруци, ги наричаха оратни коне, понеже оряха с тях. Но за вършитба, за хармана отиваха и ловеха пашитните коне. Те ги гонят, а пашитните коне бягат и не се дават да бъдат уловени. Те са свикнали на воля да пасат. Но накрая хващаха толкова коне колкото им трябваха. Завързваха ги и ги пускаха на хармана да вършеят. Обаче да знаете какъв зор виждаха тия коне. Че скачаха, че рипаха, че цвилеха, но камшиците плющяха върху тях и пяна излизаше от кожите им, но накрая овършаваха хармана. Това продължаваше по 10-15-20 дни. И българите казваха тогава „Който пашитен кон се хване, той вършее". Та аз сега бях този пашитен кон, когото хванаха да вършее чужд харман. Седя в затвора и всички като ме погледнат скърцат с зъби. Сърбите озлобени към нас. Псуват ме и ми викат „бугараш". На третия ден се намери един човек, когото Небето бе изпратило да ми помогне. Беше полковник. До него дойдоха книжата на следствието. Той ги разгледа, погледна ме и без да каже нито дума взе книжата, скъса ги и ги хвърли в коша: „Свободен си!" Той разбра каква е работата. И понеже беше офицер, а тогава офицерите ги обучаваха на чест, доблест и достойнство. По тези три качества всички офицери от воюващите армии си приличаха, но се различаваха по това кой срещу кого воюва. Излезнах от затвора и благодарях на Бога, че има още честити мъже по земята. Вървя по улиците на Белград, никого не поглеждам, нито хората, нито витрините и на гарата научих, че влака ще дойде след няколко часа.

Парите, които ми бяха взели ми върнаха. Ама тези пари в шапката, сложени под хастара бяха заминали с шапката за Прага. Вървя по града и купих два големи бели хляба. Купих една чанта и ги турих в нея. Друг багаж нямах. А там в града се продаваха неща, които в България не се намираха след войната. Накрая влака дойде, седнах във влака и пътувам за Прага. Пристигнах там, а ние предварително си бяхме дали среща в хотел „Граф". Насред Прага имаше един голям стар хотел. Стигнах там, намерих хотел „Граф", намирам горе в таванската стая моите приятели, с които пътувах, а моят багаж стои до стената. Поглеждам два големи куфара и моята шапка сложена отгоре, гледа ме и се усмихва. Нищо не е загубено. Аз също й се усмихвам, но не се приближавам до нея, за да не я обидя. А тя стои като свенлива девойка. Аз се правя, че не й обръщам внимание, но по едно време я сграбчих и я нахлузих върху главата си. Шапката вече не се усмихва. Аз лекичко пипам хастара и виждам, че всичко си е на мястото. И аз съм си на мястото.

По моят старинен обичай аз тръгнах да се скитам. Беше неделен ден, учрежденията не работят, друга работа не мога да свърша, за която съм дошъл в Търново и аз реших да се скитам из природата сам, без другар. Взех една посока на запад и тръгнах. Излезнах от града и навлязох в лозята. Ходя насам, ходя натам, обикалях по пътечки, влизах и излизах докато една хубава алея ме изведе на шосето, което води за Севлиево. А на мен ми е така приятно, че ходя сред природата. Така съм скитал няколко часа. Ето сега излизам на шосето и виждам оттатък шосето лозя, градини, пълни с хора и то с белите дрехи, които видях сутринта в салона на читалище „Надежда". Аз останах учуден. Не очаквах такова явление. Оживление голямо и много палатки опънати. Аз останах като втрещен. Отново белите хора. Таман стоя на шосето, като вцепенен и се чудя какво да правя и при мен се доближава един момък слабичък като тревичка, но строен и много приятен на вид. Съвсем тихичък, но хилав и много красив. Запитвам го: „Какво е тука и какви са тези хора?" „Ами това е Бялото Братство". Тъй се заговорихме с него. Навлязохме в света на идеите. Оказа се, че ние заедно, ако и непознати, сме имали едни и същи мисли и схващания. Някакво далечно родство трябваше да е имало между нас. Младежът се казваше Кузман Кузманов от Казанлък, студент по философия. С него съм живял няколко години в една стая, но в последствие. А сега той ме въведе в лозето при белите хора, запозна ме с други младежи, все приятни, весели и хубави хора. Така, че той ме въведе в лозето, а на вратата имаше охрана и стояха, и пазеха да не влизат външни хора. Трябваше един от присъстващите да те въведе в лозето. Кузман ме вреди и ме пуснаха. Като влезнахме вътре дойдоха още младежи около 15 човека. Започнаха разговори и размяна на мисли и така аз се запознах с живота на Братството реално. След малко цялата група от младежи отидохме при Учителя Дънов. Поканиха и мен. „Ела да се запознаеш с Учителя!" Заведоха ме до един хубав бряст, където имаше пейки и маси и ме представиха на Учителя. За първи път имах възможност да Му хвана ръката и да я целуна. Учителят ни прие, беше много разположен като видя толкова много млади хора. Туй беше първата ми среща с Учителя. Учителят не говори много. Той беше твърде зает. Скоро стана време за обяд и аз останах да обядвам с Белите братя. А след това по покана на младежите останах да живея при тях на лозето до края на събора. Имаше палатки и завивки за гости и там прекарах няколко дни до края на събора. Много приятни запознанства направих тогава с много хубави млади хора се срещнах, с които ние имахме родство по мисли, разбирания и по живот.

В същото време си уреждах книжата за пътуване в чужбина, за да следвам там. Гледай ти какво необикновено съвпадение. Аз отивам да си заверя книжата, за да отивам на запад да следвам, а срещам Учителя. Но бях тъй възхитен от живота на Братството в лозето и на отношенията помежду им. И най-вече от Учителя, който държеше сказки и се провеждаха разговори с Него. Това беше един съдбоносен миг. Тази среща предопредели моят път. И аз останах неизменно при Него през целия си живот чак до днес.

След като подредиха къщата хазайката идва при мен. „Братко, днес има една интересна сказка в читалището „Надежда" в града. Желаеш ли да я чуеш? Ние ще отидем там. Ако искаш ела с нас." Рекох: „Ще дойда." А беше неделен ден, към девет часа тръгваме към салона. Той не е много далече от турската махала. Пристигнахме там и гледаме след малко от горния път, по главната улица от запад се задава едно множество от хора, мъже и жени облечени повече с бели дрехи. Вървяха в редици и наброяваха към 300 души. А пред всички върви един човек, с хубава брада, дълга коса и около Него няколко възрастни хора с голямо почитание и уважение вървят около Него. Като Го видях, потръпнах. С този човек съм бил и други път. Веднага в мене преминаха, раздвижиха се и спомени се явиха от далечно минало. Някога съм живял с този човек. И ме завладя веднага тази картина. Влезнахме в салона. Разположихме се. След малко в салона дойдоха и търновски граждани. Салонът се изпълни от край до край. А ние седнахме в единия край. След малко на сцената излезе същия човек, който никога не бях виждал досега и който според моите спомени ми е познат от миналото. Красив, спретнат, с дълга коса и брада. Попитах хазайката до мен: „Кой е този човек?" „Това е Учителя Дънов". Той държа първата сказка, която съм чул тук на 19 август 1920 г. неделя Преображение. Тя се казва „Новото човечество". Тя е записана и отпечатана още същата година. Тази сказка ме завладя напълно. Така бях замаян от беседата, бях отишъл в един друг свят и думите, които слушах отговаряха и разкриваха моите най-дълбоки мисли и копнежи, с които бях живял дотогава. Така аз намерих моята родна среда. Самият вид на г-н Дънов извикваше в мене толкова живи спомени, че аз виждах картините от един отдавна отминал живот, в който аз съм участвал и съм бил близко до Него. Тези картини бяха конкретни и ясни като действителност. Докато се опомня, от тази вихрушка от спомени и като дойдох на себе си, видях се сред салона, че съм сам. А множеството се беше разпръснало и си бе отишло. Къде отиде това голямо множество? Останах самичък в салона „Надежда" и дълго време останах сам, размишлявайки върху това, което ми се случи.

Като завърших гимназия по настояване на майка ми трябваше да отида на запад и да завърша университет. Родителите ми настояваха да запиша или архитектура или минно инженерство. Но ми допадаше повече минно инженерство, понеже аз обичах природата и се занимавах като ученик със скали, вкаменелости и интересни камъни, които намирах по Балкана. Тогава родителите ми бяха богати и можеха да ме издържат. Беше непосредствено след 1-та световна война. Народите не бяха се отърсили още от войната, а войниците, които се уволняваха и бяха пропуснали обучението си, то едни завършваха гимназия, а пък други търсеха да завършат някаква наука и да заемат някакво място в обществото. Това беше стремеж на всички млади хора. И аз подадох документи в Габрово и след това трябваше да замина за град Търново, за да заверя документите си в окръжния град. Качих се на влака и гледам във влака много хора. Препълнен влак. Във влака между множеството виждам един познат. Той беше пътен книжар, продаваше книги, посещаваше град след град и от него съм купувал много книги и то все философски и исторически. Той се казваше Илия Ставрев. Като ме видя седна веднага до мене. Разказах му къде отивам и за какво отивам в Търново. Като наближихме Търново, той ми каза: „Сега в Търново има събор на вегетарианците и на толстоистите. Хотелите сега са пълни, защото са ангажирани за съборяните и няма да намериш място за пренощуване. Но ела с мен, аз ще те заведа при едно познато семейство, където ще намерим да пренощуваме." Съгласих се. И тогава той ме заведе в старата турска махала, най-старата част на града край река Янтра долу, край самата река. Заведе ме в една много стара къща, може би преди хиляда години направена. Стара къща, направена с яки основи и дебели греди, опушена от времето, където нито молец, нито червей може да ги разяде. Те на времето са обработвани по специален начин, за да издържат на пек, дъжд и мраз. Влезнахме в един двор обграден с един дувар висок два метра. Една чудна градина и къща с голям чардак. Отпред лехи с цветя. Беше месец август. Отидохме там, а в къщата няма никой. Почука той, развика се и след малко от там излезе една жена, възрастна цялата побеляла. Но като приближи към нас видях едно такова аристократично и фино лице, каквото никога не бях виждал, пък и досега не съм срещал. Като някоя болярка от древните болярски времена. Хубава на вид, благородна осанка и сериозна. И се държи хубаво. Облечена с достойнство. Тя ни прие много любезно и внимателно. „Братя, заповядайте!" Свари чай, поднесе ни каквото имаше за ядене и се разположихме. Останахме в нейната къща.

След малко идва жената и каза: „Братко, ние ще излезем, имаме малко . работа, а ти си остани тук вкъщи." За пръв път чувах името братко, и някой да се обръща така към мен. „Ако дойде някой, приеми го!" И си отидоха. И аз останах самичък на чардака, седнах и спомени нахлуваха у мен от отдавна минал живот, но със такава сила, че аз от тези спомени не мога да се отърва. Седя и преживявам един минал живот, от времето на богомилите. А аз се бях запознал с богомилското учение още в гимназията и всичко, което беше писано за тяхното учение аз съм го чел на български и на руски. Във габровската гимназия беше библиотеката на Априлов и там имаше много историческа литература. И съм чел историци, които не сте чували. Например Матвей Соколов не сте чували. Имаше голяма история на българите от него. Той е първият историк, който говори положително за богомилите. Другите наши историци не разглеждат богомилското учение положително, но го разглеждат от попско гледище. Та аз съм седнал на чардака и преживявам времето на богомилите много дълбоко. Обстановката предразполага. Богомилска обстановка. И докато се оправя със спомените, скърца вратичката на градинката и влезе един стар човек, нисичък с дълга коса до раменете си, с дълга брада и в ръката си държи една чантичка. Този стар човек влиза като у дома си. Затвори вратичката, направо по пътечката и дойде при мене горе на чардака. Посрещнах го с особено почитание. Седнахме на чардака и разговаряме. Той се казваше дядо Стефан. Той е проповедник и туй му е задачата. Човек, който се е посветил на делото. Ходи и проповядва на хората. Туй още повече ми напомни богомилите, защото те са имали проповедници, които са ходели между народа. Дядо Стефан имаше дарбата да гледа на ръка. И друга дарба имаше, да вижда във всеки човек живи числа. Написва ги на лист и по тези числа гадаеше бъдещето на онзи човек, който търсеше от него да му гадаят. Особен човек беше. Имаше странно загадъчно знание със старинни понятия, но като говореше някои работи познаваше и се сбъдваха.

След малко се връща хазайката, с още няколко души. Започна да си приказва нещо с дядо Стефан и си шушукат, та аз да не чуя. След малко при мен идва хазайката. „Братко, ние се събираме тук на молитва. Не зная дали ти вярваш или не вярваш, но ако обичаш ела на нашата молитва." „Нашият род е религиозен. И у нас всички ходят на черква. Аз съм с по-нови разбирания, но уважавам хората на вярата." „ В туй време пристигат и други хора - мъже и жени и се събраха около 20 човека. Влезнахме в една голяма стая, като че ли е само за молитва. На стената сложени икони. И всички се изправиха на молитва. Чух молитви, които не бях чувал. Освен молитви изпяха и песни, религиозни песни, които много ми харесаха. Всички бяха наредени на редица, а отпред пред всички стои дядо Стефан. По едно време той вдигна ръцете си и започна да говори. А той се оказа, че бил медиум. Аз за първи път попадах в среда на спиритисти. Дядо Стефан говори и чрез него говореха все велики хора. И най-различни хора - пророци, царе, видни исторически личности. Всеки дойде, каже си името и каже едно кратко слово, но всеки с различен глас и си отиде. И това всичко става и се говори чрез устата на дядо Стефан. За пръв път присъствах на спиритически сеанс. Мен не ми направи толкова особено впечатление, че не ме учуди. Аз тези явления ги очаквах и бях вътрешно приготвен за тях. Накрая дядо Стефан се освободи, сеансът завърши и всички споделяха с дядо Стефан за съобщенията, които ни дадоха духовете. А те бяха от най-различен характер. Политически, обществен и личен, изобщо сведения от Невидимия свят за видимия свят, а дядо Стефан с особено внимание слушаше какво му разказваха другите онова, което той е произнесъл и казал чрез устата си. Значи той не присъстваше в тялото си по време на сеанса. А това нещо беше ново за мен. Вечерта беше сложена обща трапеза и след това разговори, а след малко се смрачи съвсем и стана тъмно.

Домакинята дойде при мен: „Братко, ние ще излезем навън. Имаме работа. Ето ти стаята, където ще спиш!" А в къщата стаи колкото искаш. Влезнахме в една стая с малко легло. „Ние ще излезем. Имаме среща и едно събрание. А ти остани тук да спиш. Ако чуеш да се чука по стените или по тавана, да не се плашиш. То това го правят духовете. А пък лампа нямам понеже преди няколко деня, един от духовете се разсърди и смачка газената лампа. Така че лапма нямам." Останах сам в старата къща от преди 1000 години. Аз не се уплаших, макар че всички стаи тъмни, чардака тъмен и градината тъмна. А нощта беше безоблачна, но тъмна нощ. Аз се бях упражнявал в безстрашие. Ние няколко младежи в Габрово бяхме решили да не се страхуваме от нищо и нощем ходехме на гробищата между паметниците, за да се каляваме срещу видения и духове. Хазайката ми остави само една малка свещичка за всеки случай. Накрая си легнах. Но посред нощ започна да се чука по тавана, започнаха да се мърдат прозорците, че и някои предмети в стаята. По едно време чувам, че нещо влиза в стаята ми. Седнах в леглото и в тъмнината оглеждам, че котката се провира през прозореца, а аз бях оставил отворен прозореца, за да влиза пресен въздух. Изгоних котката, затворих прозореца, но този път чукането по прозорците се усили и духовете ми показаха, че котката е едно, а те са нещо друго. Накрая съм заспал и на другия ден се събудих рано както ми е обичая. Хазайката се беше разшетала и заедно с други туриха в ред къщата. Аз стоях на чардака и оглеждах старата богомилска къща,която ми даде толкова преживявания.

Тази история е истинска макар и да е чудновата. Това се случва непосредствено след руско-турската война 1877/78 г. В Габрово имаше един чорбаджия Пенчо-Сеяша, който бе ходил на млади години по търговия из Влашко, че по Сръбско и на много още места и познаваше много хора. Така той получава писмо от един румънец, който е бил хайдутин или четник в България преди много години, а сега е бил стар и не можел да се движи, но е бил приятел на чорбаджи Пенчо-Сеяша. Та той го моли да му даде адреса на един честен и млад човек от Габрово, който познава Балкана много добре, за да му направи една услуга, за да търси нещо оставено от времето на неговото четничес тво. Чорбаджи Пенчо дава адреса на дядо ми, Ботю-Житото, защото е бил пощальон още през турско време, бил е на Шипка по време на войната, познава Балкана и е честен човек, защото не се е полакомил за медали и за пенсия, а живее бедно, скромно, но честно. Един ден моя дядо получава писмо от този стар румънец на български език, който е бил четник в България. Как така румънец пък знае български да чете и пише. По онова време в Румъния има десетки хиляди българи изселили се още през време на войните, особено през 1828 г. В това писмо се пише, че в Габровските пещери, където река Янтра прорязва високата стена, тези скали, които отиват от Габрово до Севлиево и тук в пещерите на устието се намират съкровищата на Търновските боляри, заровени преди да дойдат турците. Тези земи били на владетеля боляра - Драгула и са били от Юмрук Чал до Медер - безкрайни гори. Тогава Габрово е наброявало 20 къщи. Болярите скриват тук и хазната на Второто българско царство. Този четник пише на дядо ми, описва всичко, дава плана, имало скица както и знаците, които са обозначени в пещерите. А дядо ми като прочел всичко става му ясно къде са тези неща, защото е познавал лично тези пещери, когато по турско време там са се криели и са укривали разни неща - ту стока, ту покъщнина. Дядо ми не ламтеше за богатство и пари. Но баба ми настоява ката ден. Накрая решава да угоди на баба и тръгва за Балкана да търси пещерите. Отива и ги намира. Намира и знаците така както са обозначени в писмото. Но той не предприема нищо, защото е отишъл тъй с голи ръце само да огледа. Връща се и съобщава на баба ми. Тя го подтиква да отиде втори път. С голям зор той тръгва, но когато отива за втори път да търси съкровището, то пещерите са били пълни със змии и той се уплашил. Лятото е било минало и е била ранна есен. А отровата на змиите през есента е най-силна. Да те ухапе една от тези змии, смъртта ти е сигурна. Трябва да избираш: или злато или смърт от змия. Дядо предпочел да е жив и беден. Върнал се уплашен, но жив и повече не ходи, а си остана беден. А четника от Румъния пише второ писмо, изпраща трето писмо до дядо ми. Три писма едно след друго. Пише му, че е стар, болен и беден и му трябва да му изпрати някоя и друга жълтица, за да си подпомогне, че му оставало малко време да живее. А останалата хазна я дарявал на дядо ми. Но дядо не отиде повече в пещерите. Беше много уплашен от змиите. Аз лично съм виждал едно от тези писма със обозначените знаци. Писмата били запазени у сестрата на майка ми. Тя се казваше Недя. Дядо Жито имаше три дъщери: Кина, майка ми, Недя - писмата са у нея и Донка. Като момче съм разглеждал писмата и скиците. Като младеж съм разглеждал пещерите. Не ми остана време да открия това съкровище. Това не е иманярска легенда, а жива история и ако някой открие хазната, да донесе и да ми покаже поне една жълтица, та вместо баба ми аз да се по-нарадвам на нея. Пък после ще му я върна. Сега има модерни устройства и със тях много лесно се открива злато. Аз ви казах къде е златото. Но трябва да знаете, че такова злато е много опасно да откриеш, защото има окултни закони, които трябва да се знаят, какво трябва да се прави, когато човек изкопае имане. Защото има невидима охрана, която пази и охранява златото. А тя е най-опасната и наказва жестоко, онзи, който се докопа до имане. И тогава със златото идват и най-големите беди.

Моят дядо по майчина линия и баща на майка ми Кина се казваше Бо-тю Рачев, а по прякор „Жито" или му казваха „Житото". Защо говоря за него ли? Защото аз приличам на майка си, вървя по нейна родова линия, а майка ми прилича на баща си, т. е. върви по линията на баща си - Ботю Рачев. Тези неща са много важни, а хората не им обръщат внимание и се чудят след това защо едни внуци обичат повече единият дядо или баба. Много просто, внучето е от тяхната родова линия. Сестра ми Цанка и брат ми Николай вървяха по линията на баща ми Никола Дойнов. А брат ми Стефан бе висок като мене, но беше се изметнал по друга родова линия. А майка ми бе мистична, горда и не можа да се примири, че моят път мина като занаятчия, а тя искаше да ме види професор или академик. Можеше и това да стане, но се случиха други събития, които ме откараха по други пътища. Не се сбъдна майчината мечта.

Дядо ми Ботю Рачев, преди да започне руско-турската война през 1877/78 г. бил пощальон по турско време, разнасял пощата с две магарета и пътя му бил от Търново-Дряново, Габрово-Троян-Казанлък. Отначало е пътувал с тези две магарета и пощата е носел в дисаги. Но писмата и товарът се увеличил след време и започнал да пътува с кола теглена от коне и така разнасял пощата. Бил е честен и известен по онова време, едър на ръст. Когато идват руските войски и завзели върхът Шипка, той взима от един чорбаджия под наем два големи вола с дълги извити рогове и започнал да пренася муниции и храна на Шипка за нейните защитници, а на връщане свалял ранените войници. Това не било лесно, защото турците са обстрелвали с гюлета от планината Малоша, т. е. малката планина. Карал с колата и бурета с вода през лятото, а тогава е било топло и жесток пек. Така той изкарал цялата война с тези два вола с големите изкривени рогове. През зимата когато турците били отблъснати и трябвало да презимуват, руските войски и опълченците в Балкана, той е карал шейна, вървял е пред воловете и разбивал партина ту пред единия вол, ту пред другия, за да могат да минат. А снегът е бил до пояс. По-късно тези събития съм ги виждал на скици и на албуми. Ужасяващо впечатление предизвикаха те върху мен. Тогава пред мене излезе една картина и аз се виждам как се сражавам на Шипка и след това бивам убит. Може би дядо да е смъкнал този убит руски войник и да го е погребал, защото трябва да има връзка между него, убития руски войник, който след време трябва да се роди като негов внук и да носи името Борис. Войната свършва. Всички опълченци се явяват за медали и за Гергьовския кръст за храброст, а дядо ми отказва и не желае медал. Казва: „Не съм се бил за медал и кръст!" А баба ми беше много недоволна от това, особено когато на опълченците и на другите, които са помагали на отбраната на Шипка са им отпуснали пенсии. Слушах лично как не минаваше ден баба да не му опява, че не взел пенсия. Той мълчеше, не съжаляваш. С баба ми прекараха скромно живота си.

Пищовите, с които дядо ми е пътувал като пощальон, за да се пази от разбойници ги намерих като малко момче на тавана. Те бяха заредени от преди 20 години и стояха в един сандък. Дръпнах кремъка и петлето на пищова, че като гръмна оня ми ти пищов, запрати ме от тавана чак долу до огнището при дядо ми. Щеше да ме убие. Баба се кръсти, а дядо ме гледа и ми вика: „Аз тебе те познавам от Шипка. Човек кога веднъж го гръмват с пищов, втори път и да искат не могат го гръмна." Аз мигам и нищо не разбирам. После разбрах, когато за пръв път проговорих и се разчетах и започнах да превеждам от руски на български без да съм учил този език. Причината бе, че си го знаех от рождение и беше дошло времето да си го припомня. По онова време във вся-

ка къща имаше много оръжие. Че пищови, че ятагани, че пушки кремъклийки, че копия, че бойни брадви и какви ли не още работи. Това беше преди Балканската война. След двете войни българите се наситиха на оръжие и постепенно ги унищожиха или ги заравяха в земята да не правят бели децата им.

Спомням си като момче, че в игрите си сложихме в една тръба барут, поставихме фитил и това го сложихме на един дувар на една къща, за да проверим какво може да се разруши. Състезавахме се с няколко махали и трябваше едновременно да гръмнат от няколко места. Избрахме си сигнал. Едно момче трябваше да се качи на едно голямо дърво и оттам да гръмне с пищов и тогава всички три махали да запалим фитилите. Чухме сигнала, че като запалихме фитилите, че като гръмна, че целият дувар висок два метра нареден с камъни и дълъг 50 метра се срина. Разхвърчаха се камъни, добре че къщата остана здрава. Целият град се стресна, всички излезнаха уплашени, питат се война ли почна, разбойници ли ги нападнаха, а от трите махали се дими, пушеци до небето. Ние се изпокрихме и целият град се източи него ден от махала на махала да оглеждат поразиите от гърма. Нашият взрив беше най-силен и разрушенията най-големи. На следващия ден ни прибраха с полиция и ни затвориха три дни в мазето на общината. Бяхме живи и читави. По някаква случайност никой не бе пострадал.

Над Габрово имахме една нива, и там в далечно минало е станала голяма битка между турците и българските боляри, които са избягали от Търново. Там намерихме копия, ръждясали мечове, шлемове, ризници и какво ли още не. Когато оряха нивата ралата ги изравяха. Понякога взимахме копачи и така ровехме и изваждахме стари оръжия. Тогава никой не го интересуваше за тези неща, но ако ги бяхме събрали щеше да се направи цял музей за старинни оръжия. Ние се въоръжавахме със тези старинни оръжия и водехме момчешки сражения между махалите години наред.

Имаше хубава река, къпехме се и ловехме риба. Що риба сме ловили и я печахме направо на огъня, а беше чиста река. Какви чудни места имаше в Балкана. Какви воденици, какви тепавици имаше тогава. Лятно време бе райски живот в Балкана.

Бях запомнил и едно предание, което ми разказваше дядо. След като турците превземат Търново през 1393 г., много от болярите, които са се спасили са дошли в Габрово и са се заселили тук. Имало е и голяма крепост с църква укрепена от всички страни. Но тъй като турците са решили да се справят с крепостта, то всички решили да се изселят. И едно лято натоварени на коне, наредени на керван около 500 коня натоварени с дрехи, покъщнина са тръгнали по хребета на Балкана и са се запътили на запад. Преминали са Сърбия, Хърватско и са отишли на Адриатическо море и с парите, които са носели са закупили един остров и там са се заселили. Дали са останали на острова не зная, но на следващата година през лятото се върнала една група конници от 10-15 човека, изкопали още от скритото си имане, разказали на местното население, че там са се устроили и са се върнали по същия път. От тях повече не останала никаква следа. Но е останало преданието за тях.

Като момчета обичахме да се къпем и играем по реките. Пораснахме и продължихме да пътуваме по Балкана. Големи станахме, също бяхме по горите, с една дума бяхме свързани с чистия и естествен начин на живот сред природата.

Аз учих в Габровската гимназия. Това беше най-добрата гимназия и тук подбираха най-добрите преподаватели. Тя е първата гимназия в България създадена от Венелин Априлов. Тя се издържаше от доброволните вноски на тукашните търговци и на българските търговци от Русия. А каква библиотека имаше само. Това бе най-голямата библиотека в България по онова време.

Когато бях във втори клас в прогимназията в Габрово, взех от библиотеката руски книги да чета. Учителят ни по литература като забеляза какво нося ме запита, че като не зная езика защо ги взимам и какво ли ще науча от тях. Отговорих му така: „Руски език не съм учил, но го знам по рождение, а иначе езици трудно уча." Учителят ми се засмя: „Как по рождение, когато познавам баща ти и майка ти, а дедите ти са чисти българи." Тогава аз му отворих една страница на една от книгите и почнах да му превеждам ред по ред без да се запъвам. И което е най-важното аз за пръв път в живота си превеждах. Той се доближи до мен, гледа книгата и се чуди. Защото ние още не бяхме почнали да изучаваме руски език в клас. Той се изучаваше в гимназията. Учителят ми не знаеше, че аз по рождение го знаех този език. Аз много добре помнех този език от едно минало прераждане. Аз съм бил руснак и като руски войник бях загинал в Балкана на Шипка по време на Руско-турската война 1877/78 г. Бях останал тук и след това се бях родил чрез моите родители и сега носех името Борис. И затова по рождение знам този език, но как да му обясня, когато и аз тогава не можех сам да разбера как стават тези неща, защото аз този език го знаех, чувствах го и го виждах в картини. По-късно получих знание за това в Школата на Учителя, но този спомен беше жив у мен, а непонятен за другите.

Като младеж имах наклонност към литература и ме поставиха за кни-жар в библиотеката на Венелин Априлов. Никой не влизаше в нея освен аз и един мой приятел. Ние имахме ключовете, които ни беше поверил един от учителите. Тук имаше стари книги лично предадени от Априлов и събрани от разни манастири. Там открих документи писани от богомилите. Тогава поддържах и почиствах книгите от прах и бях подредил изрядно всички рафтове. А сега научавам, че тези книги са изчезнали. Имах разположение към историята и прочетох много такива книги. Така веднъж ми се откри една картина и се видях, че в миналото съм бил историк, писал съм хроники и сега имах разположение към историята на България.

Завърших гимназия твърде лесно. Не ме затрудняваше. Учех много лесно. Сядах да чета урока, заучавах го много бързо. Имаше предмети, които не обичах. Така беше с математиката. Също и български език не ми вървеше. Имах по него тройка. По всички други предмети имах отлична оценка. Бях много силен по историческите науки. Тъй хубаво разказвах урока си, че всички слушаха като че ли разказвах приказка. И учителят ми, когато искаше някой въпрос да се опише хубаво вдигаше мен пред дъската, за да го разкажа.

Тук в гимназията разбрах, че знам руски език по рождение. Този език съм го ползвал, когато четях руски автори в оригинал. И на края, на финала той ми послужи в един необикновен момент. Последните дни и нощи аз бях пред одъра на Учителя, който си заминаваше. Последните дни Той се разговаряше на руски език с една невидима комисия горе в Невидимия свят, която не виждах и не чувах въпросите й, но слушах отговорите на Учителя на руски език и всичко стенографирах в едно черно тефтерче. По отговорите съдех за въпросите и за комисията, пред която Учителят отговаряше. А стенографията бях научил през една лятна ваканция от един банков чиновник за два месеца. По-късно я усъвършенствах като студент. Разказах ви как научих руски език, а за вас остава да намерите това тефтерче с черна корица и да го дешифрирате за следващите поколения.

Като малък обичах да си играя с чукове. Където намеря чук взимам го и започвам да чукам. Като ме видеше майка ми идваше и разтуряше играта ми и се караше: „Няма да играеш на тази игра." Тя предчувстваше какво щеше да стане е тези чукове и вътрешно се възпротивяваше. Минаха години, аз завърших факултет по естествени науки, но не си взех дипломата, нито пък взех онова асистентско място, което ми предлагаха, а се захванах с чука, с камъните и с правене на мозайки. И така цял живот. Предчувстваше тогава майчинското сърце, но не можа нищо да направи повече от това, да ми се скара. Имаше такъв аспект в хороскопа ми, че ще се занимавам с чук и с камъни. Аз съм зодия Козирог и затова цял живот съм работил с камъни. Дори като се движа по пътеката ако видя камък винаги с ръка отмествам камъка настрани, но никога не го подритвам с крак, нито пък да го захвърля с ръка. Имам отношение към камъка и затова се уважаваме взаимно.

Роден съм на 30 декември 1900 г. в Габрово, неделя, 9 ч. сутринта. Било е много студено време. Аз съм първото дете. Нарекли ме Борис. А името Борис означава „северен вятър". След мен се ражда сестра ми Цанка на 25.IX. 1902 г., след това Николай - 5.ХП. 1904 г. и накрая Стефан на 25.УИ.1911 г., когото наричахме Тената. Баща ми се казваше Никола Дойнов и родът му идваше от едно село в габровския Балкан. Селото се казваше Етъра. Къщата ни се намираше на най-високо място в селото. Изобщо нашият род винаги е живял по високите места. Няма да го намериш в низините. Майка ми се казваше Кина, и нейният род идваше от едно село от Балкана. Баща ми отначало е бил шивач, шиел е кожухчета. Чак накрая е имал малка фабрика за платове. Интересно е, че в рода на баща ми е имало една стара традиция от незапомнени времена. Първородния син се изпраща в Атонския манастир и става монах. Там той се моли пред Бога за целия род. Баща ми през 1906 г. отиде в Атон да потърси чичо си, който там беше монах, съгласно обета, който е дал неговият род пред Бога и чрез който обет се поддържа рода. Баща ми отиде с един габровец, престояха в Атон няколко месеца и се върнаха. Мина време и аз бях станал на осем години. Един ден пристигнаха от Атон двама монаси. Единия се наричаше Отец Милети, беше архимандрит, със по-висок чин монашество. Идваше от Атонските манастири и отиваха към руските манастири придружени с няколко коня. Атон имаше свои манастири в Русия. Като минават през Габрово, понеже тук е прохода през Стара Планина, тук е пътят им за преминаване през Балкана и се отбиват при нас. Обикновено като стигнат до Габрово през нас минават и при нас отсядат. Това е връзка, която се подържа от стари времена. И нашите ги приеха много хубаво с голяма почит и уважение. Оставиха ги да нощуват у нас. На другия ден сложиха хубава трапеза, похапнат си, побъбрят си и си тръгнат. Пътуваха с хубави файтони, с хубави коне, а зад тях имаше един слуга с няколко коня, които носеха багаж. Отидоха в руските манастири, свършиха работата си и след няколко месеца се върнаха пак. Отново се разположиха на голяма трапеза и от дума на дума приказката стигна, че човек като даде обет пред Бога трябва да изпълнява. Всички кимват с глава, че това е така. И тогава Отец Милети спомена, че според направения обет на рода първородния син трябва да се проводи в Атон и да стане монах и ме погледна. Искаше да вземе мен и да отида с тях. Разказваше ми, че като отида там щял съм да видя какъв хубав и приятен живот има там. Само маслини ще събирам, ще седим под сянката там и описва по най-съблазнителен начин Атон. Баща ми беше склонен, защото по техния род става този обет. Майка ми отначало не можа да разбере за какво става дума. Обърна се към отец Милети и направо запита за какво става дума. Той се обърна и изрече. „Чадо мое, според обета, който сте дали пред Бога и пред Атон, първородния ви син трябва да го вземем и заведем в Атон." Майка ми скочи, прегърна ме,вдигна врява, като лъвица се нахвърли върху всички да ме пази. „Не го давам!" Това беше като гръм, който се разяри над общата трапеза. Всички бяха смутени от този категоричен отказ на майка ми. Тогава отец Милети стана, поклони се, целуна й ръка и каза: „Волята на майката е свещена. Решението на майката е глас Божий." А аз приличах досущ на майка си, вървях по нейна родова линия, а пък тя приличаше досущ на нейния баща. Значи аз вървях по родова линия на майка си и на нейния баща. Така обета пред Атон не се изпълни. Атон е египетска дума и означава „Изгрев" от думата Ехиатон. Така, че аз не заминах за Атон да стана монах, да се моля на Бога за продължението на рода си. Какво стана по-нататък. Ето аз се ожених, но нямах деца. Сестра ми Цанка беше омъжена, но и тя нямаше деца. Брат ми Стефан не се задоми. Брат ми Николай се ожени, имаше две дъщери, които се омъжиха, но нямаха деца. И така родът бе спрян поради неизпълнение на обета пред Атон. Закони има, които съществуват и които ние не познаваме.

На един от съборите в Търново през 1922 г. баща ми беше дошъл в Търново, за да ме види, понеже току-що бяхме се върнали от комуната в Арбанаси, където всички бяхме заболели от малария. И тогава баща ми се срещна с Учителя. Целуна Му ръка, като се обърна към Него, после посочи мене с пръст и Му каза: „Г-н Дънов, на Вас поверявам моят син." Учителят се усмихна и рече: „Хубаво!" Така че истинският Атон беше при Учителя на Изгрева в София.

Атон означаваше Изгрев и аз бях в Школата на истинския Атон, така че обета на баща ми се изпълни. Той ме повери като ученик в Школата на Учителя. След мен дойдоха като ученици в тази Школа и сестра ми Цанка, и братята ми Николай и Стефан. Е, трябваше да заплатим цената на първият обет и затова родът ни се прекъсна. Но втория обет стана пред Школата на Учителя и пред Бога.

VIII. ИЗЯВЛЕНИЕТО НА ГОСПОДНИЯ ДУХ В СЕДЕМТЯХ РАЗГОВОРА

Към края на 1899 год. Петър Дънов пребивава при баща си в гр. Нови пазар. Там дочаква привършването на последните дни от 19 век, посреща Новата 1900 година, след което настъпват първите дни от началото на Новия 20 век.

Всички очакват Новия 20 век като поличба от Небето за онова, което трябва да дойде. Веригата, Духовната Верига, работи всеки ден чрез молитви, псалми и стихове от Евангелието, посочвани от Духа Господен чрез Учителя Петър Дънов.

„Ний трябва да махнем от помежду си всичките пречки и да се убедим кой ще слугува на Гос под а и кой не. Делото, в което сме призвани, е Дело на Гос пода Бога Нашего Исуса Христа, и дока то не се облечем в Сила та на Святия Дух Божий, невъзможно е да предприемем никаква стъпка. Както учениците Христови трябваше да чакат в Йерусалим след Възкресението, така и ний. Това е Словото Господне. " (Писмо от 8.3.1900 г., гр. Нови Пазар.)

Всички очакват идването на най-важното събитие - Изявлението Господне пред техните очи и уши. Но Петър Дънов ги съветва, че докато не се съблече плътският човек, не може да дойде Духовният човек, защото гдето е Духът, там е и Свободата.

Идва денят. Това е 25 юни 1900 год., в дома на дядо поп Константин Дъновски, пребиваващ и изпълняващ службата на свещеник в местната църква на гр. Нови Пазар. Тук се явява Духът Господен над Петър Дънов и започва да Му дава Словото, включено в „Седемтях разговора". Още едно Знамение се сбъдва през очите на дядо поп Константин Дъновски. Знамението за Прославения Вожд, Който иде и Който трябва да дойде. Знамението е осъществено. Прославеният Вожд е вече изявен. А това е времето от 25 юни 1900 г. до 8 юли 1900 год., когато Господният Дух Пребъдва с Петър Дънов. Така започва Новият 20 век, който е век на проявения Вожд на Светлината, на Господнята Виделина и на Божествената Слава чрез Словото на Бога. Това е век на Словото на Всемировия Учител Беинса Дуно.

„След това Господ чрез Духа Си Ми заповяда да пиша това, което имаше да ми каже. И след това в седем разговора ми изложи всичко, което засега трябва да знаем как стои Неговата Воля спрямо всинца ни. В последния разговор има особени неща за всинца вази и трябва да знаете всичко. Господ почна да ми говори и да се разговаря от 25 юни и свърши последния си разговор на 8 юли. Когато свършиха разговорите Му, Аз взех последните три и щях да ви ги пратя да ги четете. Но Духът Господен пак Ми каза да ги не проваждам и пак да чакам. И мен ми стана пак чудно, понеже Господ беше таил нещо от мене. „Чакай, ми повтори Господният Дух. Всичко трябва да стане според Неговата Воля. И до днес бях в недоумение. Мир вам братя, да няма никакви недоразумения помежду ви. Господ иде да премахне злото от помежду, което дяволът е посял. Да ви не блазни нищо, нито да има противоречие помежду ви, да ви не сполети някое зло. Гпедайте да не оскърбите Господа, Който има толкова голямо благоволение към всинца ни, които сме дали обещание да Му служим вярно, без да се повръщаме назад."

(Писмо от 10 юли 1900 год., гр. Нови Пазар.)

Седемтях разговора с Духа Господен са дадени и са записани от ръката на Учителя Петър Дънов чрез българско писмо. Това е времето на Третия Завет на Бога към човечеството, когато Словото Господне се изливаше върху земята българска и чрез синовете български от племето славянско стана достояние за рода человечески от петата раса. Амин.

Забележка: Цитираните пасажи от писма на Учителя Петър Дънов са от Неговата кореспонденция с Пеню Киров, гр. Бургас. Ползван е препис, направен от Цанка Екимова от оригиналите.

VII. СЛОВОТО ГОСПОДНЕ СЛИЗА ВЪРХУ ВОЖДА ГОСПОДЕН

Третият завет на Бога към човечеството от петата раса е дадено. Той трябва да стане знаме за шестата раса.

Членовете на Духовната Синархическа верига работят усилено. Чрез молитви и чрез молитвен Дух търсят да бъдат съпричастни в тези усилни години на необикновени събития, предначертани от Небето. Те вече знаят кой е Вождът Господен, Който е трябвало да дойде, защото Той е дошъл и е пред тях.

„Кога пристигне Словото Божие, ще има смущение навсякъде и вие ще се намерите с Мен заедно във Варна и нашите духове ще бъдат обединени в едно. Аз имам да бъда още за малко, докато довърша умилостивителното дело и след това всичко ще предам в ръцете на Тогова, Комуто съм длъжен всичко. Той е Отец, Благият ни Баща, колко са сладки Неговите Думи и Повеления. „Онзи, Когото сте видял и, Той е Вождът Господен". Името Му знаете." (Писмо от 14.3.1899г. гр. Варна.)

Духът на Словото Господне се изсипва върху Учителя Петър Дънов. Той предава част от него чрез писма до членовете на Веригата.

„ Така се казва: Времената са зрели, положението е сериозно, Словото Божие иде с голяма сила. Кога пристигне, ще има чудно движение навред. Няма да стоим вече за дълго време в тоя свят, ще трябва да се освободим от неговото робство. Промените, които идат да вземат място в живота, ще бъдат чудни във всяко отношение. Ние всички ще се променим и ще придобием онова, за което сърцето ни ламти и душата ни жадува. Благодатта Божия ще ни осени и Неговият Дух ще ни изпълни със Своето присъствие и Господ Сам ще ни е Ръководител. Този народ ще трябва да чуе Словото Господне и като Го чуе, да се стресне. България ще трябва да се посети лично." (Писмо от 17.4.1899г.

гр. Варна).

Учителят Петър Дънов е непрекъснато в молитвен дух. Небето е отворено и Духът Господен се явява и слиза върху Него и Му говори.

„Господ ми се яви Духом и ми съобщи следующите благи неща от нашия Небесен Баща, Който ни люби с вечна и неизменна Любов: „Аз съм Господ Твой, Който ти говори сега. Кажи на моите братя Волята Ми. Кажи им: „Аз съм техен Спасител, Който ги води с крепката си ръка". Кажи им: „Аз съм, Който ги уча и упътвам повседневно в пътя на живота. Всичко, което имат Аз, съм им дал. Благослови ги в Моето Име, за да приемат изобилието на Моя Дух. Ето, Аз съм с вас постоянно и ви ръководя всинца ви усърдно. Прославете Името Ми, отворете сърцата си, за да работя в тях за вашето възобновление. Ето, Аз всяка заран и вечер идвам и ви посещавам чрез благия Си Дух, да ви ободрявам и да споделям вашите скърби и вашите радости. Моят Дух гори, моето сърце ви Люби, Аз желая да Ме познаете тъй, както Аз ви познавам и да ме приемете в сърцето си, да вляза в душата ви, да запаля и просветя ума ви, да въздигна отпадналия ви дух. Братя мои, Аз съм ваш Господ, Този, Който е излязал победител из мъртвите, Който ви отворил пътя на вечното спасение, да влезете в дома на Отца Моего и Бога Моего. Приемете думите Ми чистосърдечно и с пълна вяра за всичко, що съм ви говорил отначало. Търсете Моето Царство и Неговата Правда и всичко друго ще ви се приложи стократно, сега и в бъдеще. Аз ви чакам и ще ви приема в Моята блага кошарина, ще ви заведа при изворите на живота, ще ви напоя и нахраня с изобилието на Моя Вечен Дух. Аз Съм близо всякога, всякога, кога ме търсите, готов винаги да ви помагам. Вашите скърби, вашите нужди Аз ги чувствувам. Вашите радости, Вашите сполуки Аз ги споделям. Вие сте ми близки на сърцето. Станете, елате по-близо до Моя Дух, прикоснете се до Мене и ще оцелеете духом. Станете и идете при всички, при които ви пращам. Сторете за тях това, което Аз съм сторил за вас. Ето, трудът ви няма да остане без да принесе своя плод и то изобилно. Ето, Моят Дух вече ще се излее над всяка Моя твар и които го приемат, ще оживеят и вечно ще ме следват и ще бъдат Мои Синове и дъщери и Аз- техен Господ. Слушайте, вам говоря, които сте обременени, които сте отегчени духом, на които сърцата са съкрушени, на които душата е наранена от света. Елате при Мене и ще изцелеете и ще ви дам Моята радост, Моя Мир, Който никой няма да ви отнеме, защото Аз съм истий днес и утре. Аз съм от начало и всякога ще бъда."

Това МИ се вдъхна ОТ Господа през ТОЯ месец." (Писмо от 29.4.1899 г., гр. Варна.)

Настъпва и онзи ден, когато Словото Господне се явява на Небето. Това е Небесната Слава. Това е Святият Дух. Това е онзи Стълб Небесен, Който водеше израилтяните в пустинята нощем с Огнена Виделина, а през деня с облак, за да ги покрива и закриля от слънцето и от огнената жар на пустинята. Словото Господне е изпратено от Небето и То търси изпратения Вожд на земята, за да Го посети и да се сбъдне написаното в Откровението на Иоанна 19:11-16, че Словото Божие слиза от Небето върху Онзи, Който е Цар на Царете и Господ на Господарите. А това е роденият в плът Петър Дънов и новороденият чрез Божествения Дух и Сила Учител на Бялото Братство. Това е онзи Вожд, изпратен от Бога, Който е Всемировият Учител на Вселената и Името Му е БЕИНСА ДУНО. Амин.

„Аз се моля вий да преуспявате в познанието на Истината, която е скрита в Господа Исуса Спасителя ни. Уверен съм, че мирът Божий е в сърцата ви и Утешителят, Дух Святий работи за вашето просвещение. А Той, Духът на Истината, кога дойде, ще ви научи на всичко. Каква радост е в душата ни, когато Духът Святий е с нази. Колко е благ този Дух, Който изработва нашето спасение и с Когото сме запечатани да служим Богу и Господу Нашему. С какво чудно търпение, каква велика Милост Той носи нашите теготии и търпи нашите слабости. Там, в дълбочините на душата ни, Той постоянно ни говори и упътва в пътя Божий, като ни указва добрите и благи неща на Царството Господне. Види се дяволът тук се е завзел да разруши Делото, което Господ съгражда. Ние сме биле подложени на горчив изпит. Но Господ е бил винаги верен към Мене. Моята рабост и Моят Мир почивате Неговата Любов. Небето е отворено за нази: То е дом наш. Аз съм още вън от Варна. Тук излизам рано всяка сутрин да посрещам слънцето ида гледам дали Словото Господне се е явило на Небето. Словото Господне е Онзи Стълб, Който предвождаше израилтяните в пустинята. Той става и се явява на Небето няколко пъти. Той е пълен с такава светлина Небесна, която въодушевява душата Ми. Аз Го познавам и с каква радост Го очаквам да се яви сутрин. Той се явява на различни места. " (Писмо от 5.9.1899 г., гр. Варна.)

VI. ОТГОВОРИТЕ НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ НА ДЕСЕТТЕ СВИДЕТЕЛСТВА НА ДУХА НА ИСТИНАТА

Ето нашето обязание пред Бога, Небето и теб нашия брат В Христа - Господа, което подписваш в следующите десет свидетелства, което Духът на Истината ни дава:

Първо свидетелство: Вярваш ли от сърце и душа в Единния, Вечен, Истинен и Благ Бог на живота, Който е говорил?

Вярвам от сърце и душа в Единния, Вечен, Истинен и Благ Господ Бог на живота, Който всякога говори и чрез говора на Своето Слово е създал всичко видимо и невидимо!

Второ свидетелство: Вярваш ли във Мен, Твоя Господ и Спасител, Който ти говори сега?

Вярвам в Господа, моя Спасител, Който ми говори сега и чрез силата на Неговото Слово съм дошъл в съзнание до познание на Истината!

Трето свидетелство: Вярваш ли в Моя Вечен и Благ Дух, който изработва твоето спасение?

Вярвам в Божия и Вечен и Благ Дух, Който изработва сега моето спасение, като ме постоянно освещава и просвещава и ме води по пътя на моя живот да Го опозная, както е познат.

Четвърто свидетелство: Вярваш ли в твоя Приятел и Спасител Господа Исуса Христа и във всички твои братя?

Вярвам в моя Приятел, Господа Исуса Христа и във всичките мои братя - раби на Бога Живаго, които се подвизават заедно с мен!

Пето свидетелство: Ще ли изпълниш волята на Единния, Истинен и Праведен Бог без колебание?

Приемам да изпълня волята на Единния, Истинен и Праведен Бог без колебание. Словото Му ще ми е закон!

Шесто свидетелство: Ще ли се отречеш от себе си и от всичко световно за Неговата Любов?

Отричам се от себе си и от всичко световно за Божията Любов.

Седмо свидетелство: Ще ли посветиш живот и здраве и всичко драго за Неговата Слава и Славата на Неговото Дело?

Ще посветя живот и здраве и всичко драго за Божията Слава и Славата на Неговото Дело.

Осмо свидетелство: Ще ли слушаш Моя глас и Моите Съвети, кога ти говоря?

Ще слушам, Господи, гласа Ти и Съветите Ти, кога ми говориш.

Девето свидетелство: Ще ли си готов да изпълниш Моите Заповеди без всяко съмнение?

ГотоВ съм, Господи, да изпълня заповедите Ти без всяко съмнение.

Десето свидетелство: Ще ли ходиш винаги пред Моето Лице с всичкото незлобие на сърцето си и да Ме никога не огорчаваш?

Ще се трудя, Господи, да ходя винаги пред Лицето Ти с всичкото незлобие на сърцето си и ще се трудя да Те никога не огорчавам.

Амин.

подпис: п. к. дънов

подписи: Пеню Киров, Тодор Стоименов

гр. Бургас, 28.2.1899 год.

МОЛИТВА НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ

ЗА БОЖИЕТО ОБЕЩАНИЕ

1. Благодаря Ти, Господи, Боже Мой, за гдето си ми позволил да слезна на земята, да страдам и да се трудя за своето повдигане.

2. Боже Мой, на Тебе поверявам сърцето си, в което е скрито всичкото ми богатство, и Те моля, упази го, очисти го от лоши желания и го озари с Твоята Божествена Любов!

3. Господи, Боже Мой, да възтържествува Твоята Добродетел; да възтържествува Твоята Правда, да възтържествува Твоята Аюбов и да се прояви тя в света; да възтържествува, Господи, Боже мой, Твоята Мъдрост и да се прославиш Ти В Своите Дела; да възтържествува Твоята Истина и чрез нея, Господи, да озариш света; да възтържествува, Господи, Боже Мой, Твоят живот и чрез него да ни се дадат всички блага.

4. Господи Боже и Отче мой, да възтържествува Твоят Дух, да се възцари Той и да бъде Вся и Все!

5. Да дойде, Отче Небесни, по-скоро Твоето Царство и на земята, за да заживеем един чист и свят живот.

Амин.