Търсене във форума

84.ПАНЕВРИТМИЯТА НА УЧИТЕЛЯ И БЪЛГАРСКИЯ НАРОД Особен изблик и интензивен израз получи музикалният ни живот, когато Учителят даде нови двадесет и осем гимнастически упражнения, които се играят в кръг, съпроводени с чудната по своят израз музика и плавни движения, тези упражнения Той нарече Паневритмия. За Паневритмията Учителят казва: „Паневритмията е обширна наука и велико изкуство, което за в бъдеще ще се изучава и прилага в своята пълнота. Това, което ние сега извършваме от 22 март на открито при изгрева на слънцето за Паневритмични упражнения, те са подготовка за Паневритмията. Паневритмията се основава на: 1. Взаимодействието между Природата и човека. 2. Зависимостта между физиологичните и психологичните процеси в човека. 3. Съответствието между идеята, мисълта, музиката и движенията. Всяко упражнение си има свой вътрешен смисъл. 4. Всичките упражнения представят един непрекъснат процес на движение на съзнанието към съвършенството. 5. Основната идея, която трябва да занимава съзнанието ни през всичкото време на изпълнението е идеята за Бога, за Великото, Вечното, Разумното. 6. Нейните опорни точки са: Природата, изгряващото слънце, пробуждането на Душата. Паневритмията носи хармония и възпитание. С нея постепенно се развива мекота. В Паневритмията са впрегнати силите на Ума, Сърцето и Волята, за да работят в Хармония. Ние правим тия упражнения сутрин, понеже тогава има най-благоприятни условия. Ако държите ръцете си хлабаво във време на упражненията, тогава няма никакъв контакт със силите на природата. Ръцете трябва да се държат обтегнати. Когато правите упражненията, мисълта ви да бъде концентрирана. А вие мислите за обикновени работи: за къщи, за сметки и пр. При упражненията трябва мисълта да прекарвате през ръцете и краката си. Те трябва да се правят бавно, с участието на ума. Съзнанието привлича енергиите. Като вдигнете ръката си нагоре, тя трябва да образува ъгъл 45 градуса. При този ъгъл положението е най-хармонично. Също така и ръката, която е назад, наклона й трябва да бъде също 45 градуса. При играта се стъпва първо на пръстите, а после на петите. Ако стъпвате на петите си става сътресение на гръбначния мозък." За Паневритмията Учителят също е казал: „Ако българският народ приеме и прилага Паневритмията, ЩЕ БЪДЕ СПАСЕН". Това приемане и прилагане на Паневритмията, както се разбира Учителят е смятал, че най-добре ще стане, като се въведе в училищата. Проводници на тази идея стават Милка Переклиева и Любомир Лулчев. Това, което ми е разказвала Милка Переклиева, аз съм го записал по-нататък. Между Милка Переклиева и Любомир Лулчев имаше някаква връзка. Милка често е ходила при Невена Неделчева, която бе близка на Лулчев. Ставало е въпрос за прокарването на Паневритмията в училището. Лулчев по това време беше с голямо политическо влияние, включително и при цар Борис III. Той помогна за връзката на Милка Переклиева и Министерството на просветата за прокарване на Паневритмията в училищата. Лулчев направи много нещо в туй направление, като съветник на Царя и имаше силно влияние върху министрите. Милка Переклиева е била една от най-изтъкнатите учителки на детските градини в София. В педагогическите среди тя се ползувала със значителна известност, тъй като е издала и свои трудове в тази област, като „Възпитанието и заниманието на децата от предучилищна възраст". Тази й популярност дава възможност през летните месеци да бъде назначена и за учителка на детска градина при „Близко-източната фондация". Към Паневритмията Милка е проявила особен интерес, тъй като упражнения от такъв род са в най-голяма близост с нейната професия, особено с тъй интересното съчетание на движения и музика. Тя много добре е проучила както самите упражнения, така и музиката, която ги съпровожда. Това я правеше подходяща за провеждането на тази идея. Любомир Лулчев е бил висш офицер от авиацията и инженерните войски. Още като такъв е слушал беседите на Учителя и е бил запознат с идеите на новото, което се изнася в тях. По изява беше един честолюбив и амбициозен човек. Много начетен и със задълбочена мисъл. През 1926 г. вече като пенсионер, иска среща с цар Борис и я получава. В разговор, при тази среща, Лулчев между другото казва на Бориса: „Вие не сте цар за мене, щом сте цар на българите, защо убивате комунистите и те са българи". Като адютант на цар Фердинанд, а по-късно и на Бориса за известно време, е бил генерал Алекси Стоянов. Жената на генерала - Мария е била последователка на Учителя. Лулчев е бил близък със семейство Стоянови и често е посещавал техният дом. При тези си посещения той е водил разговори по най- различни въпроси. Като много начетен човек, със задълбочена мисъл и опит, той правел силно впечатление със своите знания и трезви изводи по всички въпроси. Много по-късно от първата среща на царя с Лулчев, г-жа генерал Стоянова, която често е била в двореца, го препоръчала на Борис, като човек с ценни качества. Наистина, царят припомнил си вече за Лулчев, приема да се срещне с него отново. В следващата среща Лулчев успява да спечили доверието и разположението на царя, и той го приобщава като свой съветник. Когато срещите между царя и Лулчев, започнали да стават по- редовни, една близка на Лулчев - Елена Андреева, също последователка на Учителя го запитва: „Ти, за това нещо пита ли Учителя?" Лулчев отговорил: „Да, за това нещо казах на Учителя". Учителят му отговорил: „Не те съветвам. Той ще те послуша толкова, колкото баща му послуша мене. Аз зная колко струват Кобургите". Близката на Лулчев му казала: „Тогава ти с кой акъл отиваш там?" Лулчев отговорил: „Аз искам да опитам". Този опит му струваше живота. Лулчев, след 9 септември 1944 г. бе осъден на смърт, от тъй нареченият „Народен съд" и убит като царски съветник заедно с още много. Цар Фердинанд е познавал Учителя и се е срещал с Него. В 1913 г. Учителят праща г-жа генерал Стоянова при Фердинанд, за да му каже: „Да не отваря война на сърбите в никакъв случай". Фердинанд отговорил: „Аз не слушам ясновидци". Когато Фердинанд е искал да тласне България в Първата световна война, се среща с Учителя. В разговор с Него по този въпрос Учителят му казал, че България трябва да остане неутрална. В отговор на това, Фердинанд си обърнал гърба и се потупал по дирника. След катастрофата при Добро поле, където войниците напускат фронта и тръгват към България, Фердинанд пак поискал съвета на Учителя, какво сега да прави той. Учителят му казал: „Стягай си куфарите и бягай!" Този път Фердинанд го послушал. Тези данни ми ги разказа Иван Радославов, който бе историк и който още в първите години е последовател на Учителя. Любомир Лулчев живееше в една малка дървена къщичка в покрайнините на Изгрева, скромно като пенсионер. Явно беше, че от връзките си с царя, нито е имал, нито е търсил материални изгоди - беше човек с достойнство. Той седеше някак по-настрана от братските среди на Изгрева. Някаква гордост, честолюбие, като че ли не му позволяваха да се слее в общата маса от братя и сестри. Имаше амбицията да бъде своего рода център и наистина успя да образува около себе си, групичка от почитатели. При отиването и връщането си от срещите с царя, по всяка вероятност не всякога, Лулчев отиваше при Учителя, навярно да се посъветва и сподели впечатленията си от царя. Пишещият тези редове, по-късно чух един път в клас по този повод Учителят да казва: „Тези, които предаваха моите думи, не ги предаваха както трябва и тези, които ги слушаха не ги изпълняваха точно". Това е оценката на Учителя за срещите на Любомир Лулчев с цар Борис II! и неговите разговори помежду им. Предавам разказаните от Милка Переклиева спомени, като активна участничка, около опита за внедряването на Паневритмията в българските училища, тъй като тя беше лишено от възможност да ги напише. Години е на легло. Те можеше да пише, но с удоволствие разказва: „Имах, започва Милка, приятелски връзки с една близка на Лулчев - Невена Неделчева, която живееше в съседство с него. Там много често го срещах и водехме разговори. През време на тези разговор, той всякога е подчертавал, че Учителят много държи на Паневритмията, като е допълвал, че всякога, когато е отивал при Учителя, преди срещите си с царя, Учителят между другото е искал да са каже на Бориса, че за спасението на България, на българския народ, трябва да се приеме Паневритмията. Трябва да се вземат най-бързи и сериозни мерки за българския народ. Само Паневритмията ще свърши тази работа". Ние ще трябва да приемем, че Лулчев е казал това на царя. По това време, Милка е учителка на детска градина в София. Един ден тя получава бележка, да се яви при секретаря на Министерството на просветата Борис Йоцов. Тази бележка събужда в нея тревога, предполагайки, че ще и се искат обяснения във връзка с .нейните убеждения, като последователка на Учителя Петър Дънов. Кога точно, в коя година Милка е получила тази бележка тя не можа да си спомни. Но като се има предвид, че на 23 октомври 1939 г. Георги Кьосеиванов, който преди това, в продължение на пет години е министър-председател на България, съставя новият си и последен министерски кабинет, в който като министър на просветата става ^професор Богдан Филов и за секретар на това министерство Борис Йоцов, то ще трябва да се приеме, че Милка е получила тази бележка някъде към края на 1939 г. или в началото на 1940 г. тъй като на 15 февруари 1940 г. имаме нова министерска промяна, при която Богдан Филов става министър-председател, а секретаря на просветата Борис Йоцов става министър на просветата. Тези данни са от значение, за да се види кога е започнало началото за осъществяването на този велик план и колко време е пропиляно в колебание, нерешителност, отлагане и умуване от страна на Милка, за да не се реализира това велико дело. Много години са пропиляни. В обозначеният ден и час в бележката, тя отива в Министерството, изчаква реда си и се явява при Йоцов. „За голяма моя изненада той ме посрещна много добре", казва Милка. „Любезно ме покани да седна и ме запита, къде съм учителка, как работя и пр. Отговарях предпазливо и внимателно. Казах му, че съм учителка в училището „Стефан Караджа", намиращо се на улица „Пиротска" и допълних, че през летните месеци, когато сме във ваканция, съм учителка и в детската градина при Близкоизточната фондация. Там имаше и игрище. В това игрище, идваха учители от цяла България, където прекарваха курсове за ръководители на детските градини. Тези учители бяха насочени за там от Министерство на просветата. След обясненията, които дадох на секретаря Йоцов, той ме запита: „Какви гимнастически упражнения знаете, с какви игри занимавате децата?" Изредих програмата си, която прилагам на игрището, като изтъквах авторите, от които съм се ползувала, а също и онова, което аз съм изнесла в своите трудове, мои лични методи придобити от опита и творческият напън в тази област. Най-после, като ме видя, че не съм подготвена и заобикалям въпроса, който го интересуваше, ме запита: „Нещо друго прилагате ли?" Аз не отговорих. След минутка мълчание той ми каза: „С Паневритмията, не се ли занимавате, знаете ли за нея?" „Да зная за Паневритмията, но в училище не работя с нея", смело казах аз и започнах да разбирам накъде отива работата. Въздъхнах с облекчение, като разбрах, че за добро съм повикана и отговорих: „Досега не съм прилагала тези упражнения". Тогава той ми каза: „Помисли, като как може да се приложи в българските училища и ми донесете доклад за тази възможност при пръв удобен случай". Разбрах задачата си, станах и напуснах министерството, изпратена любезно от главния секретар. Оттам, като с криле се отзовах на Изгрева при Учителя. Явих се при Него и с възторг Му разказах за случилото се в министерството със секретаря Йоцов. Учителят ме погледна и каза: „Можеш ли да изпълниш задачата си като ученичка? Трябва да се бърза". И сериозно допълни: „От Паневритмията зависи бъдещето положение на България. Направи доклад и ми го донеси" - продължи Той. „За Слава Божия Учителю, с Ваша помощ, аз ще бъда само проводник на волята Божия. Вие ще ми помагате да напиша най-добрият доклад". Отговорих аз и горда, загрижена, с чувството на голяма отговорност, която поемам, гледах Учителя в очите. След това се прибрах вкъщи, отправих молитва за помощ и написах доклада ръкописно, а след това го преписах на пишуща машина в четири екземпляра". От този доклад, за съжаление не можахме да намерим нито един екземпляр. В него, доколкото Милка си спомня, първо е написала няколко реда за значението и силата на Паневритмията. След това пояснила пътя, начина по който тези упражнения ще може да се въведат в училищата. Най-напред да се започне в едно училище, като утринна гимнастика, преди започването на заниманията, а впоследствие да се разшири до всички училища. За тази цел ще бъде необходимо да се организира курс за учителите по физкултура от цялата страна. Учителите от курса ще имат за задача да усвоят цялата Паневритмия и начина, по който тя се предава. След два дена занесох доклада на Учителя, прочетох му го и той го одобри. Оставих Му един екземпляр. Втори екземпляр занесох на Лулчев и той го одобри. Трети занесох в министерството при главния секретар Йоцов. Той го прочете пред мене и като свърши, нареди да извикат началника по физкултура за цяла България - Петър Петров. След като Петров дойде, Йоцов подавайки му доклада каза: „Дайте ход на тази работа. Госпожицата е дългогодишна учителка. Гимнастическите упражнения, които тя ще им предложи, да се проведат масово във всички училища. На началника аз също дадох доклада, като уговорих с него в най-близките дни да донеса описанията на упражненията както и музиката, която ги съпровожда. След като се прибрах вкъщи помислих, подбрах и приготвих осемнадесет от упражненията на Паневритмията, която съдържаше двадесет и осем упражнения. Причината за да направя този подбор беше желанието ми да дам по-динамичните, по-подвижните и да не бъдат дадени изведнъж толкова много. Написах описанията им, а за музиката и нотите, които съпровождат всяко упражнение отидох при брат Калудов - наш съмишленик, специалист по музика, който ги преписа грижливо и прегледно. Така приготвените от мене осемнадесет упражнения избрани, ги занесох на Учителя. В момента той се връщаше от малкото лозе, което имахме на Изгрева. Посрещнах го и му казах: „Учителю, приготвих описанието и музиката на осемнадесет от всичките двадесет и осем упражнения на Паневритмията". Той ме погледна и много сериозно ми каза: „Българският народ трябва да разбере, или да приеме Божественото учение точно, изцяло, без заобикалки, или ще си счупи главата и аз ще си отида. Аз повече няма да се занимавам с него!" Аз Му отговорих: „Тогава Учителю да занеса на началника цялата Паневритмия, сконфузено казах, виждайки вината в себе си и си тръгнах разплакана. Бай Ради обаче ме настигна из пътя и ми каза, че Учителят му казал да предам в министерството само тези, които съм приготвила. Така приготвени и подбрани от мене осемнадесет на брой упражнения занесох в министерството на началника Петров. Той ги прегледа и ги одобри. Йоцов и началника по физкултура ми възложиха да намеря начин за тяхното практическо внедряване. По това време стават министерски промени. До този момент министър на просветата е професор Богдан Филов, при тази промяна той става министър-председател, а секретаря на просветата Борис Йоцов, става министър на просветата. Тази промяна, както вече отбелязах става на 15 февруари 1940 г. Това още повече улесняваше осъществяването на това красиво дело, тъй като Йоцов беше вече запознат и дал ход на тази работа. На мене, поясни ми Милка в разговор, който имахме с нея, задачата ми се видя доста сложна за практическото й осъществяване. И както разбирам, започва от нейна страна период на колеблива, плаха нерешителност, протакане за осъществяването на това велико и красиво дело. Едно ново събитие според нея също донесло усложнения. В първата половина на месец март 1942 г. Видин и Видинско са потопени от едно катастрофално наводнение на Дунава, при което са разрушени много сгради и наложи голяма евакуация на населението оттам. По-голямата част от тях идват, като бежанци в София. Едни от тях са настанени и в училището, където работила Милка, а децата от цялото училище бяха разпръснати по други училища. Мен като учителка и моите деца бяхме изпратени в училището „Константин Фотинов". Там, като гостенка, намерих за неудобно и нямах смелостта, да искам от директора на училището да ми разреши да играя сутрин Паневритмията с децата от цялото училище. От своя страна не се сетих, че упражненията, мога да ги проведа и само с моите ученици. Пък от друга страна въздържанието ми беше и затова, че моите ученици бяха шестгодишни, а пък аз исках да направя опита с по-големите, с всички ученици. Ред колебания от моя страна. През това време често идвах на Изгрева и се срещах с Учителя. Той, разбира се винаги ме запитваше загрижено: „Какво става Милке с работата?" А Лулчев, с когото също се срещах, доста сериозно ми се скарваше, че работата се протака, като ми напомняше, че Учителят е казвал, да става по-бързо. За причините на това забавяне аз, разбира се давах своите обяснения - липсата на помещение и деца. Така се загуби ценно време. Един ден получавам писмо от министерството, че ме назначават да преподавам физкултура на един клас ученици от четвърто отделение в училището „Тодор Минков". Учителката на училището там - госпожа Величкова, доста възрастна жена много се зарадва, че ще я замести млада учителка, каквато бях аз. Учителят сдържано, но сериозно изчакваше резултата. Най-после започнах работата в салона по физкултура при това училище. Учениците с радост приеха упражненията и с нетърпение очакваха всеки час по физкултура. Много често и майки на децата идваха да гледат. Най-напред музикалната част се изпълняваше от сестра Кисьова, една наша съмишленичка, която добре свиреше на пиано и имаше известен дар за композиране. След около месец упражнения по този начин, учениците усвоиха Паневритмията отлично. Сега оставаше да поканя министър Йоцов и началника по физкултура, за да видят упражненията. За този случай увеличих музикалният състав с кларнет, цигулка и китара. В уреченият ден дойде обаче, само началника. Когато след това казах на Лулчев, че само началника е дошъл там, той каза: „Страхливец". Явно беше, че Йоцов, станал вече министър на просветата, сметнал, че ще се изложи, ако присъствува на една такава детска демонстрация. Децата облечени празнично, момиченцата в бели роклички, а момчетата с бели блузки и сини панталонки, играеха великолепно и с настроение изпълниха, осемнадесетях упражнения пред началника. След като упражненията свършиха, той ме покани да отида в Министерството на конференция. Помолих го това да стане след два дена, тъй като баба ми беше починала и аз трябваше да тичам по уреждане на погребението й. Той се съгласи. От разговора си с него в Министерството разбрах, че той вече знаеше, че това са упражнения от Бялото Братство - одобри ги. Направи само забележка, че са много бавни и малко...търсеше дума, малко вегетариански, не са като другите гимнастически упражнения, отсечени, отривисти, бойки. Отговорих му, че ние в училищата няма да подготвяме войници. Тези игри хармонизират, силите на тялото и Духа. Те внасят бодрост, настроение, те носят живот. В този дух ги защитих. Възпитаваме, разумни същества, разумни характери. Хармоничните движения изграждат и хармонични личности - продължих аз. Докато бях още при началника, той се свърза с министър Йоцов по телефона. Министърът ме повика да отида при него в кабинета му и той ми каза: „Първият опит излезнал добре, сега остава да се повикат на курс учителите по физкултура от цяла България, за да научат Паневритмията, и да я предават всяка сутрин на учениците. Този ход на работата беше добър. „Но кой ще им предава попитах аз?" /Ето ново умуване/. „Вие" - отговори министъра. Аз се замислих и казах: „Известна съм всред учителските среди, като детска учителка, но да предавам на вишисти! Дали ще бъда авторитетна пред тях? Министърът ми отговори: „Ще ви изпратим на специализация в Чехия или Унгария. Помислете по този въпрос и ми докладвайте". Аз се страхувах. Страхувах се не за себе си, защото имах опита във фондацията, да ръководя деца и учители в курсовете. Но тук мислех, че случаят е по-специален. По този въпрос говорих няколко пъти с Учителя и с Лулчев. Учителят, предлагаше да поема аз работата. И тук пак сгреших - умувах, не се съобразих, че щом Учителят казва да бъда аз, Той ще поеме отгоре грижата за моя успех, за успеха на делото. Този мой страх, тази ми неувереност в себе си, споделих с Учителя и тогава Той ми каза: „Въпреки това, ти ще трябва да бъдеш". Аз обаче не се съгласих, смятайки, че сама ще проваля делото. Тогава отново ми каза: „Ти как мислиш?" Аз предложих да имам помощник и то по възможност да бъде с висше образование, за по-голяма авторитетност. Тогава с Учителя, почнахме да изреждаме имената на братята и сестрите, подходящи за тази работа, но не се спряхме на никой. Най-сетне се сетих за една наша сестра, с висше образование, макар да мислех и да знаех, че тя не е физкултурничка. Имах чувството обаче, че с нея ще можем и е подходяща за тази задача, като моя помощничка и в моя подкрепа. Познавах я още повече, като много музикална. Спряхме се на нея. Учителят, тогава ме запита: „Ти хармонираш ли се с тази сестра, бихте ли могли да работите наедно?" - „О, да Учителю много ми е приятна. Тя е при това тъй музикална, би свършила задачата по-добре и от мене даже." Това бе Весела Несторова. Докладвах на министъра за решението, което бяхме взели с Учителя. Сега беше въпроса да има курс. Само след няколко дена получих писмо, че съм назначена за преподавателка в курса на учителите, за летните детски училищни игрища. Срещнах се веднага с Учителя и му казах за това назначение. Той от своя страна нареди сестрата да ме потърси. При срещата си с нея, тя изрази своята голяма радост. Подадохме си ръце за обща работа. Двете застанахме пред Него и ни каза: „Сега вие, като две свещи ще светите в едно". Курсът се водеше в училище на открито в Борисовата градина /сега парка на Свободата/. Там бяха на пансион 60 души млади учители от цяла България. Ръководителите на курса, бяха двама специалисти, с висше образование по физкултура - Кирил Петров и Кънчева. Явих се и аз, като трета ръководителка по ритмични игри. Тези двама специалисти ме познаваха от игрището на фондацията и ме посрещнаха много добре. Моите часове се определиха два пъти седмично, от 7 до 9 часа преди обед. В първата ми среща, в първите ми определени два часа, на курсантите говорих върху теорията за ритмиката и музиката. Ритмиката като стимул в живота. Следващият път пристъпихме към практиката. Курсантите възприемаха много лесно и с радост всички каквото им се показваше. Като свърши първият час, от определените ми за този ден два часа, предложи им се почивка, но курсантите спонтанно изявиха желание, да се продължи без почивка. И така определените за занимание два часа, бяха взети без прекъсване. Работата тръгна много леко. Курсантите, заявиха, че това са най-приятните им часове и добавиха също, че вечер в салона на училището си ги играят, като пеят мелодиите. Един ден моите колеги, Кирил Петров и Кънчева, слушайки похвалите от курсантите за игрите, пожелаха да присъствуват на някой час. Поканих ги. Те дойдоха още на следния ден. Заниманията започнаха, засвири музиката и всички почнахме да играем. Петров седна настрана и почна нещо да си записва, а колежката Кънчева, възторжено се включи в кръга да играе. Беше красиво, хармонично, приятно. По утринните слънчеви лъчи се сипеха светли пътеки от висините. Всички играеха съсредоточено с тиха радост и жадно поглъщаха небесната благодат. След определените два часа, урока свърши. Петров и Кънчева възторжено ме поздравиха, като Петров каза весело: „Какви чудеса се правят тука. При мене курсистите бягат, гледат по-скоро да свърши часа, а тук се работи без прекъсване два часа и при това искат да им се увеличат часовете по тези игри". Изразиха своите възхищения и за това, че е могло, така добре, да се съчетае движението с музиката. Кънчева от своя страна се изрази, че всичко много и харесва, само ако може при обръщането на упражнението „Евера" да бъде с подскачане. Отговори й се, че упражненията не могат да се изменят, тъй като друг е автора им. Накрая Петров предложи, дали биха могли музикантите, да посвирят някои от мелодиите и на неговите упражнения. Разбрахме се, че така не може, да се смесва музиката на Паневритмията с други упражнения. Наближи края на курса, след няколко дена, в неделята курса щеше да се закрие. Курсантите щяха да получат удостоверение за завършен курс за летни детски игрища и да се разотидат. На тях за Паневритмията, трябваше да им се раздадат нотите с мелодиите. Но....Това не стана. Защо? Кои са причините, за да се спъне това тъй красиво и с възторг прието дело? Не разбрах. Навярно беше вече много късно. Скоро след това започнаха бомбардировките над София. Учителят беше в Мърчаево - казва Милка, когато можах за първи път да отида при Него след всичко това. Тогава Той ми каза: „Времето изтече, сега ще гледаме какво ще стане". Като се има предвид, че първите бомбардировки, първите нападения от американски бомбардировачи над София стана на 14 ноември 1943 г. по сведения те са били 170 броя и са хвърлили около 200 бомби, при това нападение са били убити 58 граждани и около 187 сгради са били разрушени. Следващите бомбардировки през тази година са били на 24 ноември и 20 декември. Бомбардировките продължиха и през 1944 г. от 4 януари до 30 юни, като най-тежкото нападение стана на 10 януари през деня и нощта. Направена проста сметка показва, че Милка в протакане, колебливост, плахост, нерешителност и ред други спънки от психологическо естество е загубила за осъществяването на това дело около четири години. От края на 1939 г., когато е била повикана от секретаря на Министерството на просветата до началото на бомбардировките. Тази история, която Милка Переклиева ми предаде във връзка с внедряването на Паневритмията в българските училища е от особено значение, за делото на Учителя и неговата дейност в България. Защо се провали този план с Паневритмията? Заради Милка Переклиева. Честолюбивите подтици избуяли в нея са подтикнали да се създадат известни дисхармонични състояния между нея и Весела Несторова. Недоразуменията между двете е прераснало в конфликт. Учителят никога не обичаше такива неща - разпалване на човешкото честолюбие. И вероятно затова не ги е дал. Накрая Учителят не е дал нотите, макар, че Калудов ги е бил преписал. Внимателното преглеждане на тази история, не може да не повдигне въпроса у всеки един, който я проследи, за да не се запита, какво би станало, ако Милка е действувала по-активно, по-смело, по- самоуверено, с по-голям устрем, без страх и упование в себе си, без тази критичност към самата Паневритмия, която я навежда на мисълта, да даде само 18 от двадесет и осемтях упражнения. Тя е виждала и вярвам, че е разбирала добре, че Учителят е бързал. Тук времето е било от особено значение и въпреки това тя не се активизирала. Тогава това начинание би успяло. И всеки сам, ще си извади заключението, за отражението, което би имало върху България и българския народ. За непослушанието си към Учителя и неизпълнение на тази задача поставена от Учителя към ученика - всички участници платиха. Всички участници, които противодействуваха за внедряване на Паневритмията - платиха според окултните закони. Ние бяхме свидетели. А Българският народ трябваше да изпие чашата на горчивата си съдба за своето непослушание. Ние бяхме свидетели на това 45 години след заминаването на Учителя -1944 г., до днешен ден. Забележка на съставителя: „Паневритмията на Учителя и Българския народ" е публикувано в „Изгревът", том I, стр. 494- 507, въз основа на оригиналния текст от 1978г., който ми бе предаден лично от Николай Дойнов, като бяха включени допълнително негови устни допълнения към този материи, фактически това е цялостната история. В момента публикуваме текста от 1978г. с направените допълнения от магнетофонния запис. Двете публикации не противоречат една на друга. Едната е допълнение на другата. Този процес го познавах много добре, защото аз бях този, който задвижи Николай Дойнов и употребих много усилия за да го накарам години наред да напише своите спомени, започвайки от 1970 до 1978г. Беше много трудно, защото това поколение се беше отклонило в съвсем друга насока. А да се обърне отклонението в първоначалната посока е нещо много трудно и е невъзможно за един простосмъртен човек. А доказателствата, че съм аз лицето, който го е накарал, съдействувал, са в магнетофонния запис, те са налице и те ще бъдат публикувани накрая. Преди всичко истината.

30. ЛЪЧИТЕ НА ПАНЕВРИТМИЯТА Вергилий Кръстев (В.К.): Ставаше въпрос за Паневритмията. Милка Говедева (М.Г.): А, за Паневритмията. Бях на урок при Паша. Не за Паневритмията, а за „лъчите" и Учителят като никога, просто така, много пъти мисля по тоя въпрос, това е голяма чест за мене, да дойде Той да ме повика мене, специално мене, като мина покрай Тамара, мина покрай Маринка някаква беше, идва мен да повика за това. И ми вика: „Елате, сестра, ще дам нови гимнастики на поляната." Там бяха Катя Грива, може би Галето, не помня точно които бяха. Елена, не помня Елена да е била, но Катя Грива помня че беше. Няколко души и в това време, когато аз отивах с Учителя към поляната, Тамара: „Учителю, да дойда и аз." Учителят мълчеше. „Учителю, да дойда и аз." Учителят пак мълчеше и третият път: „Учителю, искам да дойда и аз." - „Хайде, ела тогава" - каза Той. И тя дойде. Тогава Учителят даде упражненията, като Той ги играеше и ни показваше как, нали. И най-накрая, за което така коригирам Ина Дойнова, ето само това, че когато се правят в „Слънчевите лъчи" едни упражнения тука, десният крак отива полукръг върху левия, не се прави опънат крака. В.К.: Прекръстосан. М.Г.: Прекръстосан. Не се прави така крака опънат с права линия, а се лико подгъва и така и казвам, че така се прави. В.К.: Опишете го сега добре с думи. М.Г.: Десният крак подгънат леко в коляното се дава полукръг към левия така, и нали левият крак е подгънат леко и се прави така. В.К.: Прекръстосва. М.Г.: А, не. Не се опъва крака така. В.К.: Бедрото и подбедреницата, както в момента го опъвате. М.Г.: Както в момента го опъвам, това в никакъв случай. Не е така. И Учителят го играеше. И освен това то имаше и някакви други грешки, които не мога да си спомня, но това ми направи силно впечатление: в 10-то упражнение на „Слънчевите лъчи" ръцете накрая са ето така. Като когато лети птицата нали, цялата така, това се прави и накрая перата само те трептят, нали, това е накрая. В.К.: Значи накрая пръстите леко трептят. М.Г.: Накрая леко пръстите така трептят. В.К.: Като перата на птица и леко леко трептят. М.Г.: Като перата на птица и леко, леко трептят. А й казвам, а тя отговаря: „А, ние питахме Веса Несторова." Аз не си спомням Веса Несторова да е била тогава, на това, защото тя беше учителка, нали, както не си спомням и Пеню Ганев да е бил. И той беше учител, нали тъй. Но той го знае. Петю, синът му каза, че баща му казал, че вярно, че е правено така. Има сестри, които са били с Учителя играли, които също така правят, а не само аз. А Мичето Златева пък го играе съвсем погрешно. Сега признай си, може да не можеш да си вдигаш ръцете, на възраст си нещо, нали, но не така, да махаш с целите си ръце. То е леко дадено така. В.К.: Както балерините дават. М.Г.: Както балерините дават тези упражнения, да. То леко се сгъва в лактите и се опъват и най-накрая така. Това е вярното упражнение, което и Учителят го даде. Ако не съм била там, нямаше да зная, а знам, не само защото съм била, а защото съм играла с Учителя, не веднъж и не два пъти. Аз не знам дали съм разправяла един случай, искам, сега ми излиза в ума за екскурзии с Учителя. В.К.: Не. М.Г.: На планината. Обикновено Учителят вървеше нагоре, освен че някои братя отиваха да палят огъня преди това. Той вървеше напред. Но много интересно как Учителят вървеше. Аз искам да Го имитирам. Той казва ето така. На пръсти стъпваше, на пръсти, нагоре когато се изкачваше. На пръсти и ритмично върви и спира, да, на 100 метра. Той казва: „Трябва да си поемеш дъх." И пак продължава. Абе колко пъти съм се мъчила да го настигна Учителя - недостигаем, а пък млада бях. Аз бях двадесет и колко годишна тогава, за да не мога да го настигна. После ние вървяхме по един разнебитен път, сега е оправен пътя, нали така, а ние вървяхме пряко нанагоре, от втората чешмичка пряко нанагоре имаше един път така от полянката, така право нанагоре се вървеше. Сега е затворен. Сега е отворен само там, дето се... За последната поляна горе, дето се изкачваме. Една сестра каза: „Ех, Учителю, вървим по пътека, ама да има хубави пътеки, пък да има и пейки." - „Ще има и хубави пътеки, ще има и пейки." И така стана. Оказа се, с Кина Стратева късно, след Учителя, тази, на Йоанна леля й, вървяхме един път и ни настигна един господин, той се оказа лесовъд, който прави пътеките и казал: „ Абе оттука вървят много възрастни хора, я да им направим ние по-полегати пътеки." И тогава направиха тоя именно път. Че направиха изтичането на водата и т.н. Той, лесовъдът, не знам как се казваше. Той се присъедини към нас и ние ходихме ей чак горе на Къркъма, дето се казва натам. В.К.: Къде е това нещо? Как се казва? М.Г.: Къркъма, дето сега ходят. Къркъма е там местността над... В.К.: На Пресоите или не? М.Г.: Не. На Пресоите. В.К.: На Пресоите или на Бивака? М.Г.: Не нашият бивак тука долу където е, нали. Нагоре, нагоре. Къркъма го викат. Не знам защо го викат Къркъма. Една поляна има там и оттам нанагоре се излиза под „Чушката". Да, така местността. Та тогава на времето с Кина много сме ходили по екскурзия, лелята на Йоанна. След Учителя, разбира се.. Не съм ли го разправяла тоя случай с този, гдето свиреше на арфа, как се казваше, Асен Арнаудов. Асен Арнаудов пристигна от Германия. И сега Учителят е на Мърчаево и някой трябва да го заведе. Аз бях там. Никой не отива на Мърчаево, а пък аз бях решила да отида на Мърчаево. И казват: „Хайде бе, Милке, заведи Асен на Мърчаево." Той един елегантен, изтукан, дето се казва, целият така облечен. В сравнение с мене де, която бях така много зле облечена по него време. И тръгвам с него, той така сакън да се не доближиш до него, така правеше с дрехите си, отърсваше се от прахта. Такъв един беше, иска да види Учителя. И вървим, мълчи той и аз мълча. Тогава нямаше рейс. Вървеше се от Владая нагоре пеш, нали. И вървяхме пеш нагоре до Мърчаево, до Темелко, където беше Учителят, завеждам го аз там. Но мисълта ми беше това, че той през цялото време мълча. Как не ме попита нищо, коя си, как си, що си, нали, или въобще нещо така да каже, нали. Или нещо за Учителя, или нещо за себе си. Цялото време беше така. Отидохме там. И това беше. Учителят го посрещна много сърдечно, извънредно много сърдечно. Говориха там, какво говориха. Аз това не знам. Другият случай е с брат Боев. Вървим за Мърчаево. И брат Боев ми разправя и ми казва: „Един ден, казва, Учителят каза, на тези места, на планините, всеки ще си има своя летателен апарат, който ще си го слага на гърба и ще отива. А ще има, вика, един, който да управлява и да върви, ще взимаш „вдишките" сутрин на Мусала, на обед може да си на Пирин, вечерта не знам къде и това." А пък аз имах много голяма слабост към авиацията. Вуйчо ми беше авиатор, дали затова, не знам. Тук мога да кажа, един случай ще разправя за тази авиация и казвам: „Брат Боев, и аз ще бъда авиаторът, нали, който ще ги карам:" - „Добре де, добре." И така вървяхме с брат Боев, той малко мъчно вървеше с крака си. В.К.: Той с кой куцаше, с десния крак ли? М.Г.: Като че десния беше, не помня. Но друго си спомням с брат Боев. Той се печеше на полянката, сутрин след гимнастиките, нали, отиваше. Правеше си една кошарка и си печеше крака там. Когато чуе, че някой иде, вика: „Там стой, там стой!" Щото той се е разголил да си пече крака, нали. „Кой си, кой си, стой там!" - „Бъди спокоен, брат Боев, няма да дойда до тебе." Някой път, така нали, се обаждаше някой отдалече. Или пък викаше: „Пашо, Паша, не пускай!" Така или Еленка, ако беше близо до него, нали, който глас чуеше. В.К.: Казвате някакъв случай за авиацията. М.Г.: А, аз бях работничка фризьорка и работех в „Анани", най-големия фризьорски салон и идваше при мене Бойдева да й правя косите. На генерал Бойдев жената. И аз тогава, нали от тая слабост и влечение към авиацията, й казвам: „Г-жа Бойдева, моля ви се, попитайте г-н Бойдев мога ли да стана парашутистка." Вика: „Добре, ще го питам." И на следващия път ми казва: „Жени не приемат, каза, само мъже." А-а, аз съм отчаяна. Идва 9.09.1944 година, аз тичам при нашите другари: „Искам да стана парашутистка!" - „На колко си години?" - „На трийсет." - „А, остаряла си вече. Не може." И така се разминах с това нещо. Та такива бяха.

27. КАК СЕ РАЗУЧАВАХА „ЛЪЧИТЕ" ОТ ПАНЕВРИТМИЯТА Вергилий Кръстев (В.К.): Сега тука вие ми показахте една снимка - тука пише 20 септември 1933 година. Пише: „Спомен от Борисовата градина". Тогава така сте били, когато отивате при Учителя. Милка Говедева (М.Г.): Когато бях при Учителя, бях така, в тоя си вид. В.К.: Значи това е в Борисовата градина. М.Г.: Не, това е входът. Тука, гдето се отива към Учителя, тая голямата алея, широката, нали, гдето отдолу сега има тунел. Та така беше. В.К.: Да. Тука виждам една снимка, вие сте седнали. Това са от ония, младежките години, 1932-1933 година преди затвора. В.К.: Преди затвора, да, преди затвора. М.Г.: Един имаше, казваше се Сугарев, но кой беше, не виждам без очила тука. Това е една нелегална група. Тука е и Копчев. Тука е генерал Копчев, тука е брат му, аз съм тука, те понеже искаха да ме правят снаха на генерал Копчев, пък аз не се съгласих, че нещо окото му беше ранено и т.н. Но това е партийна снимка. В.К.: Това са от първите години. Да. Ясно. М.Г.: Един път отидох при Учителя, видях го навънка и Го попитах. Гонеха ме като комунистка. Казвам: „Учителю, докога ще ме гонят като комунистка? Дотука ми дойде!" - „Ами да ти кажа, ти едно време гонеше богомилите. Затова те гонят сега като комунистка. Нищо, ще мине и това." И действително това ми е на главата, за съжаление ще кажа още нещо. После започнаха да ме гонят като дъновистка. А сега пък нашите братя за съжаление пак: „Ах, остави я тая комунистка, какво имаме общо с нея?" Въпреки че си хвърлих билета, пак не ме приемат. В.К.: Значи през времето на Учителя те гонят като комунистка. След заминаването на Учителя комунистите те гонят като дъновистка и сега като си отидоха комунистите и тези нашите не ви приемат, защото сте комунистка. Нито при едните, нито при другите. М.Г.: Много неприятно, да, много. Просто как да кажа, така ме боли сърцето за това. Е, сега не ми трябват мене помощи, които дават. „А, остави я тая комунистка." Боли ме. В.К.: Боли те. Болезнено е, разбира се. Вие знаете ли, понеже и аз също не съм от братски среди, мен също ме възприемат като чужд, макар че аз им върша работата. М.Г.: По-добре от тях. В.К.: По-добре от тях, сто пъти по-добре от тях, но те но те ме възприемат, че аз съм чужд и това ме много дразни. А от друга страна това ме амбицира, да я свърша работата, ха-ха-ха. М.Г.: Може би и така е правилно. Не знам. Сигурно. В.К.: Имам усещането, че ви разбирам. М.Г.: Че ме разбирате и мене. Да. В.К.: И мен също много ме боли и много ме дразни. М.Г.: И после нещо, което ме дразни, която съм била и дето се вика и пребила с Учителя. Паша като отиде при Учителя и се върне и казва: „Учителят тъй каза, тъй каза." Тя говори на сестра си, ама аз съм отишла на урок и слушам тия неща, нали? Значи знам много неща от дето е казал Учителят, те не са го и виждали даже, а сега се бият в гърдите, че са били и пребили. А пък, мислех си днеска точно това, нямам против никой и нищо, и не искам. Искам всички хора да обичам, но се пишат вегетарианци от рождение. Абе как си вегетарианец от рождение, когато аз съм идвала например при Гита в къщи и съм виждала, нали така, как е хранила децата си с кюфтета или не знам какво им е правила там, а сега казва от рождение. Виж като си дошъл на Изгрева като мене, макар че аз по-голяма, а те може би по-малки, тогава де, то е редно. Ама да кажеш от рождение, това е лъжа. В.К.: Да, лъжата си е винаги лъжа. М.Г.: Лъжата си е лъжа. В.К.: Вие спомняте ли си нещо от Паневритмията? Сега разучаваха Паневритмията и ми казаха, че вие нещо сте казали за някое упражнение. М.Г.: Аз реагирах, защо ли? Защото - ще ви кажа и това. Когато беше Учителят, когато аз вземах уроци при Паша, нали частна ученичка бях, така, даже и в университета ми помагаше, дойде Учителят един ден там, бяха няколко души на поляната, дойде и каза: „Елате, сестра, ще дам нови гимнастики - за лъчите." В.К.: Ама казва и на вас. М.Г.: Дойде лично да ме покани. „Елате, сестра, ще дам нови упражнения, да се научат." Мисля, че беше Катя Грива, може би Елена Андреева е била, не помня за Веса Несторова. Ще кажа защо заради Веса, макар че Учителят имаше хубаво отношение към нея, и не знам кои други още бяха. В това време Тамара на този Атанас Николов: „Учителю, да дойда и аз." Учителят мълчеше. „Учителю, да дойда и аз." Учителят пак мълчеше. И накрая: „Учителю, искам да дойда и аз." - „Ела", каза. Та да направим една група от десет души за единия лъч. И така аз отидох и аз знам много добре „Слънчевите лъчи", че накрая на 10-то упражнение, нали се прави „летенето" така и накрая само с китките се махаше така, прави се трептене на китките. Аз твърдя това, защото го помня така, нали когато затихва летенето, трептенето на перата на птиците, то почва накрая само така. А сега ми говорят: „Не, не е било." В.К.: А те как го правят?" М.Г.: А те го правят без това трептене. И аз казах на Инчето, Ина Дойнова, защото тя се самоизтъкна там да предава гимнастиките, и казвам: „Инче, това не е правилно. Учителят дойде и ме повика и ми каза така и така." Ина: „Ние питахме леля Веса и леля Веса каза, че не е вярно." Връщам се в къщи и звънвам на Веса Несторова и викам: „Весе бе, защо ти така си казала?" Веса: „Така е." Викам: „Не е така. Дойде Учителят, лично ме покани и мене на гимнастиките тогава, когато ги даваше и това е." - „Така е." И телефонът се затвори и аз повече какво сега. Веса Несторова е авторитет, аз не съм авторитет. В „Слънчевите лъчи" 1942 година, в която е взела участие, няма описано трептене на ръцете. Не са го описали точно. Виж, Веса не е била комунистка. Аз съм била комунистка, не съм авторитет значи. Така го изтълкувах аз. Дали е по тая линия или как, не знам, но сигурно е по тая линия. И затова така стана. И затова направих бележка на Ина. „Не, ние Веса Несторова." Викам на ума: „Сега търсете си авторитетите тогава за тия гимнастики, щом смятате, че Веса ви е авторитет." Но и Веса преживява горката сега много тежки моменти в Грузия. Тя е там. В.К.: Да. Не трябваше да ходи там, но отиде. М.Г.: Това е то любовта. В.К.: Разкажете ми колко снимки имате вие от Школата. Тази снимка с Учителя. М.Г.: Ама много са снимките. Ама аз не мога да ги намеря. Няма да крия. В.К.: По вашия образ от едно време ще ги търсиме. Аз виждам вече как изглеждате и представлявате през времето на Учителя и ще ги търсиме. Вие казвате, че в Мърчаево имате една снимка. М.Г.: В Мърчаево видях една, видях я, как държи в салона лекция Учителят. Но не знам дали не бях така с ръката, щото се криех аз, нали, от това да не ме видят. В.К.: И ви има на някои снимки на Паневритмията, така ли? М.Г.: И на Паневритмията ме има, и на езерата ме има, ама след Учителя. А във време на Учителя на Паневритмията ме има, ама где са тия снимки, не ги знам. В.К.: Да, ясно. Да. Значи от ония години. М.Г.: Исках, на Николай Дойнов му казвах: „Абе, Николай, искам да видя някои снимки от Учителя. Ама не ми дава Йоанна, викам. Как да стане?" - „Ех, вика, ще видя." Аз купих от него една снимка с Учителя.