Търсене във форума

75. ВЕГЕТАРИАНЕЦ В ЗАТВОРА Така минавах дните на 1962 година. Познатите ми: Русков, Димитър Илиев и много други, един по един бяха освободени, поради привършване присъденото време. Аз продължавах да бъда помощник на едного, завеждащ прехраната. Само изготвях всички книжа и отчета в края на месеца. Работата вървеше добре. В режима на затвора, през пролетта на 1962 г. измениха начина за хранене. В сутерена на затвора, който беше неизползван, приспособиха столова, място за хранене. Наредиха маси, пейки и там на смени, затворниците отиваха да се хранят сутрин, обед и вечер. Престана онова разнасяне храна с баки из килиите, стана някак по-уютно. Като се дадеше сигнал за хранене, всеки вземаше канчето, лъжицата и хляба, и отиваше в столовата. Разсипваше се от готвачите храна на всекиго, нахранвахме се, чувствахме се в по-културна обстановка. Макар, че бях на работа в канцеларията на прехраната, също отивах да се храня в стола, заедно с другите. Когато яденето не беше постно, носех си своя храна - винаги имах такава, особено, ако наскоро Веска бе идвала на свиждане и ми е донесла изобилно това-онова. Храненето ставаше в присъствие на надзирател, а понякога идваше и старшият надзирател, за по-голям респект. Един ден, на обяд, минава този старшина край всички, дойде и към нашата маса, а дежурният надзирател му казва: „Той Жеко на яде месо!" При тая новина, главният се спира при мен изненадан и ме пита: „Ти, Жеко, защо не ядеш месо?" Отговорих му - „По убеждение!" Той се почуди, погледа ме и нищо не каза. Значи, досега въпреки осведомеността си, той не е знаел, че съм вегетарианец. Разбира се, това събитие нямаше никакви последствия. Свижданията с домашните, писмата, вървяха редовно. Даже въведоха практика, когато някой от нас се проявеше добре, отличаваше се в работата и други подобни, позволяваха му да пише допълнително писма, да има в повече свиждания. Веска идваше редовно, носеше ми изобилно храна и деликатеси, мляко. Тия питателни храни направиха, че напълнях до 70 кг. тегло, каквото никога преди и след това не съм достигал. Два пъти идваха да ме посетят и две сестри от Стара Загора. Писмо от затвора до сестра му Надя. гр. Ст. Загора, 5.II.1961 г. Драга Надя, Обръщам се едновременно и към Люба, леля, Жени и Жоро- всички, които са край тебе. Правото ми на това извънредно писмо посвещавам на вас, а и вие имате право да ми отговорите; всеки от вас да ми пише по нещо докато се изпълни лист голям колкото настоящия. Да не пропусна да ви благодаря за хубавия кекс, който винаги ми изпращате по Веса. И така, определено било да получите писмо от затворник и то от един от най-близките ви хора! Винаги си спомням как Жени и Жоро ме посетиха в съда след присъдата. Трогателно е и човек изпитва една радост, когато вижда, че има хора, които милеят за него! Не само вие, но и аз се запитвам често: „Защо съм тук?" Отговорът е само един - да срещам по някой бисер захвърлен в калта, да проверя твърдението на философа, че във всяко човешко същество има искра от величието на Твореца! Нужна е само малко любов към падналия и той ще се отърси от грешките си, ще стане като „добрите" хора. Усилията на обществото са насочени към превъзпитание на тръгналите в погрешна посока и дано скоро човечеството доживее, да изчезнат престъпленията из неговата среда, да изчезнат затворите! Друго за себе си ще кажа, че съм малко по-добре тук, отколкото в София. Климатът е мек и ми дават подходяща работа, което още повече ме облекчава. Свижданията и писмата са празниците в нашия живот тук. Иван идва от Пловдив през декември. Поканих го да дойдат с Благи на 26 този месец. Ако някой от вас има желание и възможност нека се присъедини към него, ще му струва 100 лв. пътни. Пишете му вие каквото решите. Чета по вестниците, че София и към нашия край е доста изменена. Може да ми опишете как изглежда сега ул. „Коларовска" (щели да строят блокови жилища вече до „Дървенишкото шосе"). А какъв е изгледа и на нашия „Изгрев". Дали ще си остане в тоя район на Изгрева? Вие как прекарвате? Как са Жени и Жоро с работата, наситиха ли се на колата си? Навярно много ги улеснява за отиване на работа и за разходки. Винаги питам Веса как е леля и се радвам, като ми казва, че е здрава. За Люба не се съмнявам, че край вас е добре - не е така самотна. Добавено и четенето на добри книги, ето ти един спокоен живот! Често гледам разни филми и прегледи. Не мога да открия в тях участието на Жени и Жоро! Не съм прочел може би кой е озвучавал, кой е помощник режисьор и т.н. Дайте ми някои новини от киноизкуството, ще се преместят ли и те в киноцентъра? След настаняването на нашия Благи на работа в Пловдив, домът ни съвсем се обезлюди. Веса, която е привикнала на оживено общуване, сигурно скучае. Аз й пиша редовно, писах й преди 3-4 дни, но добре е да й дадете да прочете и тия ми редове; това да й бъде за малко развлечение, а и на вас повод да се поразговорите с нея. Тя не обича да задоволява хорското любопитство, но вашата искреност за моята съдба ще я предразположи към съчувствен разговор. Мисля, че сега е време да ме заместите отчасти в нейното сърце, като намерите път за общуване с нея. За моята по-нататъшна съдба не знам дали ще има облекчение на срока. Въпреки всичките ми надежди за оправдателна присъда, всяка инстанция бе на старото мнение! Вече изминаха 3 години от определените 8, но как ще се справя с останалите? Завършвам, като мисля, че ви казах най-необходимото. Поздравлявам ви всички поименно, а също и роднини и приятели, които питат за мен. Извинявайте за почерка ми. Върху плика на писмото ви отбележете: „Извънредно - Заповед N 21, Жеко Панайотов Жеков -I/2 - Контр. N 6."

64. СЛЕДСТВИЕТО В ЗАТВОРА Ето го лятото на 1958 година, настана време да отидем всички на Рила, при Седемте езера. Там Братството прекарваше всяка година месеците юли и август. Разбира се и ние искахме да отидем там със семействата си. За да разберем какво мисли прокурора за нашето дело, решихме с брат Борис Николов да отидем при него и да му кажем, че не сме извършили каквото и да било злоупотребление. Прокурор Руменов, посетихме го в кабинета му в Съдебната палата. Прие ни и ни изслуша. Аз му признах, че ревизорите са намерили няколко нередности в касата ми, в размер на около 350 лева и за да се отчета, внесох тази сума в касата на Братството. Той само се обърна към мен с думите: „Само такава липса ли има?" Потвърдих му и повече не разисквахме. Брат Борис също му каза, че той е дал сумите на Никола Антов да изплати купената печатарска машина. Говори му и други обяснения по нашата невинност. Той се задоволи с този наш разговор и каза, че ще има следствие по работата ни, и тогава ще се установи истината. И така, ние си изкарахме летуването на Рила. Изминаха дните на м. юли, също и август, върнахме се по домовете си в София. Аз си дойдох с другарката ми Веска и сина ни Благи, в последните дни на август. Нямаше какво да предприемаме, но съзнанието ни беше утеготено за съдбата, която ни очакваше. Ето, че сутринта на 3 септември 1958 година, звъни се на вратата и когато отидох да видя кой е, оказа се милиционер, а с него познат наш съсед Тодор Михайлов; освен това, още двама-трима непознати. Един от тях се легитимира и показа, че носи заповед да ми направи обиск. Влязоха в къщи и пристъпиха към работата си. Вземаха счетоводните книги на Братството, също касовата книга и каквото друго намериха за нужно. Също вземаха всичките ми беседи и лекции, които наскоро бях си набавил, след първото изземване на братската книжнина през 1957 г. Накрая ми казаха, че трябва да ги придружа до канцеларията им, да си взема балтон и кърпа за лице. Аз бях с убеждението, че както и друг път бях ходил по такива учреждения, може още вечерта да се върна у дома. Веска по-добре почувства положението и като се прощавахме започна да плаче. Казвам й - ще се върна скоро, да не плаче, но тя се досети и ми предаде 20-30 лева Пари. Така, качихме се на леката кола, която доведе тия лица у дома. Вземаха беседите и другите книжа. Седя в колата, не знам къде отиваме, но след 15-20 минути пътуване по софийските улици, влизаме през някаква голяма врата в някакъв двор. Колата спря и ми казаха да слизам. Още като слязох от колата, гледам на 20-30 метра пред нас друга кола, а край нея един от агентите, които през 1957 година ни иззеха книжнината. Разбрах, че и брат Борис е докаран по същият начин. Как може да се определи състоянието на човек при такова преживяване - бях обзет от пълна неизвестност. Явиха се милиционери, поведоха ме на някъде... Слизам по някаква дървена стълба, минаваме под земята из тунел и пак се изкачихме нагоре. Влизаме в едно помещение, там ми съблякоха дрехите, извадиха от джобовете ми всички предмети и ги задържаха. Пак се облякох и изглежда, че трябваше да вървим нанякъде. Дадоха ми само едно парче хляб, който си носех от дома. Питат ме, защо съм взел този хляб, та отговорих, че не знам дали те ще ми дадат хляб, затова си го нося! Движим се в един съседен коридор, но пред мен върви един милиционер, а след мен друг. Спряха пред една врата в коридора, отключиха и ме пуснаха вътре. Излязоха и заключиха, без да ми кажат нещо. Гледам, в същото помещение, което не бе нищо друго освен затворническа килия, стои там един човек. Скромно облечен, на възраст около 40 години. Запознахме се, казахме си кой каква участ има. Гледам този човек, вдъхваше доверие, но бе с отпаднало самочувствие. И така, почнаха за мен да текат ония часове на очакване и неизвестност. Едва късно следобед, отвориха вратата, повикаха ме по име, излязох и ме поведоха пак двама милиционери: един пред мен, аз след него, но със задължение да държа ръцете си отзад, а след мен друг милиционер. Значи - много строга охрана! Изкачихме се на по-горен етаж, пак спряхме пред някаква врата, която се отвори и влязохме в една канцелария. Там беше лицето, което ми направи тази сутрин обиска. Каза ми да седна на стола пред една малка маса, а милиционерите бяха си отишли. Оказа се, че това лице е следовател, а се обърна към мен с думите: „Жеко, ти си престъпник, ще има следствие, а ти трябва да говориш истината!" Добави, че може би ще остана тук по-дълго време, че нямам право да се виждам с домашните си, но от каквото имам нужда, ще трябва да се отнасям към него - следователят ми. Парите, които съм донесъл, ще мога да си купувам с тях каквото имам нужда, но чрез служител в ареста. Когато трябва, ще ме повиква за да води следствието. Върнаха ме пак в килията по същия тържествен начин, но разбира се ръцете отзад. Там си беше и човека, когото заварих в началото. Животът ни там беше под строг режим. Носеха сутрин, обед и вечер храна, ставахме сутрин в определено време, щом милиционера от коридора извикваше „Ставай!" Отваряха се една по една вратите, отвеждаха ни така строго до тоалетната, измивахме се набързо и пак в килиите. Нямах право на никакво четене, писане, освен да се разговарям с човека, който е при мен. Нямаме право да лежим през деня, а само да седим върху сламениците, постлани на пода, на съвсем малка височинка. Най-мъчителни бяха неделните дни, изобщо празниците, които се заредиха. Тогава следователите не работиха и нямаше надежда поне да ме повика моят следовател на разпит. Човек привиква и на това, но за мен беше тягостна обстановката в първият неделен ден, дойдоха и дните около 9 септември. Свиреше радиото, вън празнуваха, някой надуваше гръмогласно тръбен инструмент, навярно валдхорна. Часовете бавно минаваха. Грижеше ме също и храната, която се донасяше от кухнята на затвора. Исках да спазвам вегетарианството. Щом донасяха на обед храната, запитвах дали боба или картофите не са готвени с мас. Когато не бях уверен за чистотата на яденето, предпочитах да си ям хляб с масло или други някои работи, които съм си купил. Имаше ли месо в яденето, давах го на човека, който беше при мен, а той с охота изяждаше всичко. Безпокойството у дома е било немалко. Още първият ден, Веска е разбрала где съм и ми изпрати една фланела, вълнени чорапи и други; всичко донесено ми предадоха в ред. С никого от своите, обаче не се виждах при този режим. Започна и следователят да ме извиква при себе си, започна разпита по въпросите на работите ни. От мен се искаше да разкажа подробно всичко, което вече бях казал на ревизорите. Най-вече се интересуваше за сумата оставена от Учителя. Също, как е изразходвана, за бележника, който бях изгорил и т.н. Аз помнех добре главните изплатени суми, тази за хартията по отпечатване беседите и лекциите. Всичките ми изказвания, следователят ги записваше на листове и в края на разпита ги подписвах. Връщаше ме в килията, да чакам в неизвестност. След няколко дни пак ме вика, задава ми същите въпроси и аз му давам същите сведения. Повтори се това няколко пъти в течение на един месец време. Възразих му, че вече съм казал всичко, а той отговори: „Искам пак да ми ги кажеш!" Благодарение, че казвах едни и същи неща, така както си бяха. Разбрах впоследствие, че с тия повторения се цели, дали няма да се обърка оня когото разпитват, особено ако е лъгал! За мен Истината бе една и аз казвах все едно и също. Върна се в килията, все пак обременен, че не се вижда краят - дали ще ме избавят тези разпити. А съквартиранта ми, седи там умислен, окайва себе си. Позапитва ме какво са искали от мен и какво съм казал, един вид, да се намираме на разговор. Понякога и него извикваха при неговият следовател, но се връщаше отчаян. Разказваше ми подробно и своите патила, че бил сервитьор в Димитровград, а там някаква компания се напили, нападнали и него. После го обвинили в злоупотреба, та сега с ред усложнения е изпратен в София за разследване. Жално му беше за жена му и детето им. Аз му влизах в положението, също и той се опитваше да ми съчувства и така, уж един-други си помагахме. Аз сутрин и вечер си правех молитва, както си е нашата братска програма. Казвах и на него, че само Господ ще му помогне и го поканвах да застава при мен на молитва. Той не отказваше и даже споменавахме в молитвата и името на жена му - Господ да я утешава! Така той спечели доверието ми и върна ли се от следователя, казвах му докъде е стигнала работата ми. По едно време, беше вече минало повече от месец както сме там, съквартирантът ми извади от бобената чорба доста бобени зърна и ги отдели настрана. След час-два, като изсъхнаха тези зърна, почна да ги нарежда на редове 3 по 3 и тълкуваше съдбата си. Ставаше нещо като гледане на кафе или на боб. Правехме си това развлечение, разбира се, започна и за мен да нарежда тия бобени зърна, а това ни даваше повод и повече да разговаряме за патилата си - той за своите и аз за моите. Други порядки в този наш живот: на десетина дни, идваше милиционер, обръсваше ни, ас ножица изрязваше ноктите ни, но дълбоко до болка. Изохквах, че ме боли от така дълбокото рязане, а той възразява: „Ти това като не търпиш, как ще издържиш на другото!" По-нататък - беше минало повече от месец и тогава за пръв път ни заведоха на баня. Вървим един след друг, както сме в килията, слизаме в долните етажи, всичко цимент, а от двете страни килии с железни врати. Разбира се, в момента никой няма там. Като минавахме край тях, настръхвах от това зло, което може да пати човек. Стигнахме до банята при сложна комбинация да не се срещаме с други затворници, които вече излизаха от банята след като са се окъпали. Там - само душ с топла вода. Михме се, търкахме се колкото може, все пак почувства се едно освежаване на тялото. Бързат да ни изведат навън и да се приберем по килиите. С никого не можеше да се видим там, тъй като ония, които са окъпани, стояха в странична килия и така се разминаваха едни с други. И на друго едно облекчение сме имали право - от време навреме да бъдем извеждани на разходка в един двор, заграден с голи стени. Движим се двама по двама, тук вече има като нас и от другите килии, но без право да се разговаряме с тях. Това по затворнически се нарича - разходка „на каре". Все е много нещо, да виждаш и повече хора около себе си. Бивахме не повече от 15-20 човека, двойките се движеха на разстояние едни от други. Така около половин час се разхождахме и ни връщаха в килиите. Правеше ми впечатление, че някои арестанти се движеха облечени с войнишки дрехи, разбира се износени. Запомних един от тях, с доста интелигентен вид. И неговото следствие продължи колкото моето. Когато в края ни осъдиха и преместиха в редовния софийски затвор, бяхме пак заедно с него, и на работа в шивалнята на затвора. Там като ми разказваше своите патила, разбрах, че е пишел позиви против властта и ги пускал в кутиите по апартаментите. По-нататък ще спомена още за него. Именуваше се Йордан Русков, бил е на работа в Народната библиотека в Пловдив.