Търсене във форума

2. ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ Влакът спря на Софийската гара. Сърцето ми щеше да изхвръкне от вълнение. Наближаваше часът, в който за първи път щях да видя Учителя. Баща ми тръгна с куфара и чантата, а аз вървях след него с кошницата. Взехме трамвая и след половин час - ето ни при баба. С явно нетърпение заявих на баща ми, че веднага трябва да предам кошницата с гроздето. Напразно ме питаха за кого е. Без да дам обяснение, взех я и излязох. Улиците ми бяха непознати, но от Варна имах точни указания. Качих се на трамвай № 3, слязох на ул. «Опълченска», завих наляво и повървях, докато стигна № 66. Почуках на дървена врата и влязох в тясно, дълго дворче, покрито с плочи. Посрещна ме една сестра. Казах, че искам да се срещна с Учителя. Тя ми посочи стълбата вляво. Пристъпвах несигурно по стъпалата. Сестрата вървеше пред мен, почука на вътрешната врата и ме покани да седна на един от двата плетени стола в антрето. Вратата се отвори. Скочих от стола. Учителят беше пред мен. Целунах Му ръка и Той ме покани да седна. Седнахме на плетените столове. Облечен в сива гълъбова дреха, с бяло шалче на врата, закопчано с хубава златна игла. От Него лъхаше благост и доброта. -Учителю, заповядайте, нося Ви варненско грозде. Току-що пристигнах с баща си в София. Ученичка съм в осми клас и от две години посещавам събранията на братството във Варна. Родителите ми не ме пускат. Винаги трябва да казвам, че отивам на разходка или при приятелки, за да отида на беседа... Моля Ви, Учителю, направете така, че да ме оставят свободна да посещавам събранията! - продължавах да разказвам най-подробно живота си, а Учителят слушаше внимателно. Най-после млъкнах. - Истината ще ви направи свободни - каза Учителят. - Но какво да кажа на баща си, за да разбере, че не отивам на лошо място? - продължавах обясненията си аз. - Истината ще ви направи свободни - повтори Учителят, и нищо повече. - Но кажете ми начин, метод, Учителю! - настоявах аз и молех да ми даде съвет. Мина почти половин час. Дойдоха други посетители и аз трябваше да си вървя. Станах. Стана и Учителят. - Истината ще ви направи свободни - потрети Той, и нито дума повече. Целунах Му ръка и си тръгнах. Защо не ми каза някакъв начин или метод, за да ме разберат моите родители и да ме оставят свободна? Нали Учителят всичко може! Щом излязох на улицата, видях баща си, сърдит, да се разхожда по тротоара. Беше разбрал къде съм отишла. - Затова ли те доведох в София? Тръгвай вкъщи, и няма да мръднеш от вратата навън, докато не заминем за Варна. Водя те в столицата, за да ти прегледа някой специалист очите, а ти да ми ходиш при Дънов! Ще видиш ти София още веднъж! - продължаваше да ми се кара чак до вкъщи. Без да се оправдавам, мълчах; разбрах, че съм сгрешила. Не биваше да бързам, за да не се усъмнят къде отивам. Но грешката беше сторена. Баща ми имаше някаква работа и два дни ходи из града. Аз шетах и помагах на баба си. На третия ден ме заведе на очен лекар, а на четвъртия тръгнахме обратно за Варна. Не можах вече да отида при Учителя. Влакът летеше. Застанала пред прозореца, летяха и мислите в главата ми... «Опълченска» 66... Учителят... Колко беше мил, но защо само това ми каза: «Истината ще ви направи свободни»... И нито дума повече! Нищичко не ми каза, как да се освободя от къщи... Може би говорих много? Не Му давах възможност да ми каже нещо повече? Но не! Имаше моменти, когато млъквах и чаках да видя какво ще ме посъветва, а Той - нито дума повече! Чуден Учител!... Може би не заслужавам свободата?!... И цялата картина пак се връщаше в съзнанието ми: бялата дървена врата, номер 66, дворът, стълбите, столовете, Учителят, седнал срещу мене, и думите Му: «Истината ще ви направи свободни.» Минаха месеци. Вкъщи - същата история: неделя в 10 часа сутринта, в сряда и петък в седем часа вечерта ставаха големи разправии за школата, и най-важно - въобще не ме пускаха. Трябваше да измислям по нещо и най-често не успявах. Думите на Учителя някак си оживяха в мен. Несъзнателно ги повтарях, където и да бях. Но не можех да осъзная защо ми каза само това. Един ден, поливайки цветята в градината, прозвуча в съзнанието ми: «Истината ще ви направи свободни!» Реших да приложа това. От този ден внимавах да не допускам лъжата в себе си. В следващата неделя поисках разрешение от майка си за събрание. И тя ми отказа. Останах вкъщи и прочетох една беседа. В сряда - същия отказ. Пак седнах и прочетох беседа. Престанах да искам вече разрешение, но определените за събрание дни и часове сама вкъщи прочитах Неговото Слово. В кратко време можах да си дам отчет, че аз много съм лъгала. Имаше случаи, където съвсем не беше нужна лъжата, а аз си служех с нея, тъй - без да мисля. Повече от три седмици контролирах всяка своя мисъл и дума и чистех лъжите от себе си. Не е лесно да отвикне човек от такъв лош навик. Като слънчев лъч проникваха все по-дълбоко в мен думите: «Истината ще ви направи свободни!» И продължавах да работя съзнателно върху себе си. Случваше се понякога, по стар навик, да поизлъжа, но тогава сама се упреквах, изобличавах, дори се самонаказвах. Така мина доста време, може би година, в съзнателна работа над себе си. Но още помня светлия сноп лъчи, който освети стаята ми. Беше неделя сутрин, малко преди десет часа. Майка ми влезе и някак особено каза: - Хайде, тръгвай! Нали имате събрание в десет часа? Цялата стая светна и недоумявах какво става. Затворих книгата с беседи и без да продумам, бързо излязох и тръгнах към салона. През целия път повтарях като в сън думите на Учителя, които ме направиха свободна. Едва тогава разбрах, че Той беше казал точно онова, което трябваше - казал ми беше метода. Всяка дума повече би намалила силата на метода: Истината ще ви направи свободни! След време прочетох в една от Неговите беседи: «Преди всичко ученикът трябва да говори Истината. Никаква лъжа не се позволява на ученика!» Това беше моята първа стъпка по пътя на ученичеството.