Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Гена Папазова'.

Открити 4 резултата

  1. 21. ПИСМО НА ПАША ТЕОДОРОВА ДО ГЕНА ПАПАЗОВА София, 26. IV. 1927г. Н. Л. К. Б. Л! Добра Гена, На теб и на всички в къщи ви честито Възкресение Христово! Нека тази идея дълбоко залегне в съзнанието ти та при всички случаи в живота ти на мрак, тъмнина и смърт в съзнанието ти да знаеш, че има и възкресение, има и нов живот. Бъде добра и весела и уповай само на Бога! Никакъв човешки ум, никакво човешко сърце, никаква човешка дума, колкото и сладка да е, не може да изведе човека на светлия и красив пък към Бога. Уповай на Бога! - Бил Той в твоята душа, бил Той в душата на кого и да е. Познай Го в себе си, познай Го в другите. Това е задачата на всеки едного в живота му- да различаваш Божественото от човешкото - това е смисълът в живота. Няколко думи от Великденската беседа: В живата природа, както и в живота на човека има три важни момента: първият момент е да даваш - свойствено на Бога. Вторият момент - да приемаш - свойствено на човека, на всяка жива твар. Третият момент е да задържаш - свойствено на разумния човек. Мъдрият, разумният, добрият човек, се отличава с това, че задържа. Това ни е достатъчно засега. Навярно те интересува как излезе екскурзията ни на 2-я ден на Великден. Сутринта от 5 - 9 часа великолепно време. Всичко това привлече мнозина от братята и сестрите. От 9 часа вече на бивака - облачно, силен ветрец, не студен, но и много топъл не беше. Към 1 часа на обяд изгря малко слънце, което ни топли до 2 и половина. Към 3 часа се готвим за път. Заваля приятна, хубава градушка, която обаче силно бодеше по лицата. По пътя на връщане валя малко дъжд, имахме и артилерия, гръмотевица - с една дума разнообразна, приятна екскурзия. Нещо, което е много радостно за всички ни, то е, че Учителят ни даде хубави методи за упражнение, по-право за лекуване. Като си дойдеш, ще ги прилагаш, ако намериш за добре. Те са много ценни. Дано можеш да прочетеш нещичко, та да ти е по-леко за изпита. Поздрави майка си, Гечо и останалите. Ако видиш Петра, също и него поздрави! Всичко хубаво ти желаем всички у дома: N 136. Забележка на редактора Вергилий Кръстев: Адресирано до г-ца Гена Йонева Папазова, студентка по агрономия, с. Дебелец, Търновско. Магнетофонният запис бе направен януари 1988 г. в дома на доцент Гена Папазова, ул. „Клемент Готвалд" 31А. Уважаема сестра Гена Папазова, Ти сега си в Невидимия свят. Когато подготвих твоите спомени, през есента на 1991 г. се обадих на твоята племенница и осиновена дъщеря по телефона - Радка Цанкова, за да предаде някоя твоя снимка или на Паша Теодорова. Тя се зарадва и ми каза, че има такива снимки, като пожела да се видим и пием кафе. През месец май 2000 г. я потърсих по телефона и обясних, че се обаждам за снимките, които тя бе обещала. Но тя отказа категорично да ми даде какво и да е. Някой я беше настроил срещу мен. Но аз помествам онези снимки, които аз ти бях направил собственоръчно с моя фотоапарат, когато привършвахме работата ти с тебе. И така твоята племенница и осиновена дъщеря, която наследи апартамента ти на ул. „Клемент Готвалд" 31А и който сега го е дала под наем на една фирма и взима наем от него и си подпомага с парите, не рачи да ти даде снимка да я поместим към твоя материал. Накараха я да работи срещу тебе.Но онова, което бе публикувано в N 18, стр. 383, аз изпълних. Публикувах спомените на Паша Теодорова, които ми връчи, както и твойте разкази за нея. Ето, видя ли, че Вергилий винаги си изпълнява обещанията.
  2. 11. ГЕНА ПАПАЗОВА ИДВА С РОДА СИ В.К.: Сега искам да ми разкажете нещо за вашия живот, така последователно и за вашия род. Г.П.: Родена съм в Дебелец, в едно заможно селско стопанство. Село Дебелец, сега е град. Още на времето беше голямо село. В.К.: То къде е точно? Г.П.: До Търново, на пет километра. В.К.: Кога сте родена? Г.П.: През 1903 година, 18 септември. Че баща ми беше страдалец, в смисъл че остава сирак, без баща и без майка на 12 годишна възраст и трябва да поеме при това грижите за двама по-малки от него, две деца момчета и една сестра, за която той не може да се грижи, ами я дават калугерка в манастира. И баща ми става градинар, чирак, ходи по градини в Русия и в Румъния. Каквото изкара, за малките. Че май, че и тях повлича после. Какво е било, не знам. Когато аз вече бях голяма и съм негова дъщеря, разбрах, че той се е бил оженил за единствена дъщеря на едно семейство средно заможни. Но тази дъщеря била туберкулозна и умира. Майка ми пък е родена в Пейна - Дряновски колиби и тя сираче, от три години без майка, след туй втора майка, трета майка и на 16- годишна възраст се оженва за едно момче, и то туберкулозно. Раждат три деца, и трите умират. На 23 години майка ми е свободна, вдовица, а баща ми на 27 години - свободен вдовец. Тогава ей такива търговци, движещи се хора, им правят сватовщина, казват на баща ми: „Там, там има една булка, сама, вдовица останала." Оженват се двамата, вече са се имунизирали срещу туберкулозните бактерии, иначе как може да си представиш, да съжителстваш с такива съпрузи и респективно съпруги, и се раждаме ние. Баща ми беше много умен, много съсредоточен, голям общественик, кмет на два пъти или не знам как беше, аз го знаех като кмет през 1912 година. А баба ми, майката на съпругата му, казва на мъжа си: „Ний загубихме дъщеря си. Аз искам да остане зет ми тука, като син." Осиновяват го и после така малко комично ми беше като разбрах как са го осиновили. То коя година ще е било? Знам ли? Мога да изчисля. В.К.: Осиновяват баща ви. Г.П.: Баща ми. Осиновяването става като баба го прескачва. Няма документ. Може да има някакъв документ, но формално става така. Той ляга и тя го прескача. Но отношенията им бяха: казваше й „мама" и нищо друго. „Мама", такова отношение на баща ми към неговата тъща. И респективно „татко" към тъста. А тъстът, дядо, когото ние знаем за дядо, защото друг нямаше там, и той туберкулозен. И мама се грижи за него. Аз съм му изхвърляла храчките на дядо. Баба, не знам как, по-остра беше, той ще каже: „А, остави я този звяр", ха-ха-ха, но почтено семейство. И така значи баща ми остава в този дом като собственик. Имало е построена къща на бабино място. Таман е била построена. Това е станало 1878 година, когато идва руската армия, и която се настанява в къщата и която пали огън в средата, щото тя имаше нещо като камина плюс две стаи горе. И те палят огън там, та когато ние растяхме в тая къща, беше с черни греди. В.К.: Да, от огъня. Г.П.: От огъня, от дима. Значи по туй време къщата е била значи готова през туй време и татко е бил през туй време техен син. Сега той прави връзка с първата държавна подвижна земеделска катедра, основана от Петър Беров. Петър Беров е българин от Болград, завършил е академията, руската в Москва агрономство, не знам академия ли е било или пък не, как тогава е фигурирала не знам, и при Освобождението се връща тука да работи в България. Надарен човек, аз сега пиша за него и написах за него в История на декоративната растителност. Той е там фактор. Той е правил озеленяването на София. Тука всичките борови гори са негово дело и той се е борил с тези от Слатина, защото е било мера на слатинчени. Той взема мерата на добитъка им. Те воюват, изскубват растенията. Най-после става въпрос, че се намесва и армията, воюват, сражение имало, убити хора има, докато се запази тази гора. иглолистната на Петър Беров. Тогава той е фигурирал като горски инспектор. Обаче е агроном по професия. Сега после какво е правил, не знам, но когато аз бях дете 10-12 годишно, той беше директор на Държавната подвижна земеделска катедра. Този човек умря по път, изпълнявайки задълженията си, много делови човек и неговият паметник е в село Михалци и на него пише: „Работил за народа и умря за народа." На Петър Беров. Сега този Петър Беров трябваше да развива дейност, но трябваше база. Никой стопанин не си даваше земята Беров да прави експерименти. А той почва да внася чужди сортове. Къде да ги изпита? Баща ми дава нашето стопанство за опитно поле на катедрата. В.К.: Вашето стопанство. Г.П.: В село Дебелец, за опитно поле на това. Там се внесоха аспержи, т.е. аспарагус, за салата обаче. Там се внесоха ангенарий, едно растение, което е като магарешки трън, яде му се това нещо. В.К.: Вътрешното. И какво се яде? Г.П.: Долната част на съцветието. В.К.: Как се казваше, дето като магарешки трън? Г.П.: Ангенарий. Аспержи беше аспарагусът. В.К.: Добре, да продължаваме нататък. Г.П.: Виж го как изскочи това нещо от акъла ми. Ей сега ви го казах. Там се внасяше. И когато... В.К.: Значи опитното поле на баща ви е имотът? Г.П.: С тези растения баща ми засяваше най-хубавите места. Най- близката зеленчукова градина до селото и когато минат хората и викат: „Йоне Папазов полудял бе. Гледай, със зайча сянка и с магарешки трън си напълнил градината!" В.К.: Магарешки трън. Г.П.: Магарешки трън, защото друг сорт прилича на афишок, арфишок. Приличаше на истински магарешки трън, големите бодливите листа и горе този виолетов, съцветен, компузите и т.н. Там се внасяха първите пшеници. Пшеницата НОЯ, за нея помня, защото тя беше безкласна пшеница, френски сорт. И баба пък правеше опитните питки. Тя много обичаше баща ми. Тя... Кой смей да каже нещо лошо за него? Пък му вика: „Недей бе, недей, виж, че не струва. Гледай хляба как се троши. Не таз пшеница, не е. Я си дай ти нашата пшеница да слагаме." Баща ми започна да става семепроизводител на зеленчукови семена. Понеже имахме места в различни райони, той можеше да изолира отделните сортове и да произвежда чисто сортов семенен материал. И когато тръгваха градинари откъдето и да е на България, те бяха главно Лясковец, Търновско изобщо, за Русия или за другаде, те идваха у нас да купуват семена. Под влияние на Катедрата и предполагам, че и с помощ, ние направихме модел, обор на животните. Този обор на животните имаше, централно място заемаше торището. То беше с два наклона, един срещу друг и в центъра на наклона беше резервоарът за урината. Около това торище беше оборът за кравите, оборът за конете, птичарникът, клозетът - свинарник. Всичко това беше около торището. И торът се съхраняваше добре, градините добре се наторяваха, всичко растеше добре, щото имахме ръководство. Пак под влияние на катедрата се направи у нас сушилня, тип ХАВЕЛКА, в която сушахме. Вижте какво беше, то като че ли специално, след това ни мобилизираха да сушим за войската плодове и зеленчуци. Тази Хавелка, тази сушилня. Направихме овощна градина, туй, което е важно, че хората имаха плодове, но не така градини специално. Имаха единични насаждения. А още преди това, значи това е било само инициативата на баща ми, значи преди да се родя аз, преди сестра ми да се роди, баща ми прави първото за района американско лозе, т.е. изписва или купува внесени вече в България подложки американски, устойчиви срещу филоксерата и върху тях се облагородяват местните сортове. Но помня едно, че хората в селото нямаха грозде. Че баща ми, когато минаваше с кораба, препълнен с гроздето, вървеше пеша. Не мога да не се разплача. И: „Дядо еди кой си, бабо еди-коя си, заповядай, на ти, дете, граби гроздове" и подарява на всеки срещнат човек. И ей в това семейство аз израстнах. А мама пъргава, работлива като птичка. Пък той имаше много гости, моят баща, много. Като дойдоха агрономи, то беше страшно. Тя се връща от къра. Ей сега, запретва ръкавите, прясната пита, спаначника, яйцата, всичко готово. Това беше пъргавината, силата на мойта майка. Тя беше стълба на къщата. И когато баща ми отиде войник, а нас ни мобилизираха заради тази Хавелка, да работим за войската. Мама го правеше това. Но какво ви казвам, децата не видяха детство. Страшна работа, страшен ангажимент. Нито сме си доспали, за ядене не мога да кажа, че не сме яли, защото такова изобилие на храна, но никога не седнеш така сладко да го изядеш. Все ха, ха, ха, че има работа. В.К.: Баща ви в коя война участвува? В Балканската или Европейската? Г.П.: В Балканската беше кмет, а в Европейската беше войник. В.К.: Да. Г.П.: В Балканската война като кмет там се разсипа той, като кмет. Защото трябваше моят баща да събира храна за животните и за хората на войската, и защото отива във всяка къща. Обявява: „За нашите момчета, бе! Дайте сухар толкова нещо, бе, дайте свинска мас, бе! Дайте това нещо, дайте да храним децата, бе, те са на фронта, те са отишли там да се бият за нас." Е, един го разбира, друг не го разбира. На някого трябва да наложиш да го даде. Той пък ще даде сухар суров, сухарът мухлясва и т.н. и т.н. Аз съм била свидетелка. Отивам аз на нашата бахча, градина и една жена изпраща мъжа си обоз с волската кола, ще воюваме ние срещу турците. Тъй беше войната. Той заминава значи с волската кола да кара храна. Тя го изпраща: „Ха на добър час, а пък кмета калпака си да продаде." В.К.: Клетва. Г.П.: Да, клетва. Калпака си да продаде. И това значи с кмета. Друга една жена, точно срещу нас и при това в роднински връзки - кумица. От нея баща ми иска три килограма мас. Тя има само едно лозе. Нямат животни. И иска три килограма мас. Дава ли, дала я сигурно, но вика сега, тя пелтечеше пък малко: „Сега вече разбрах кой ми е врагът, кой ми е врагът, аз вече разбрах кой ми е врагът." Тъй. А в туй време в нас са два коня с кабриолет на войската, два вола с колата там и сено, и слама, и зоб, и всичко, каквото трябва да даде едно семейство, което има, и което е на кмета семейство, домакинство. Значи той първи трябва да даде пример на другите, да се увлекат и те. Тази война той се разсипа. В.К.: Разори? Г.П.: Разсипа се физически. В.К.: Разсипа се физически. Г.П.: Материално, разбира се, се разсипа, защото аз казах два коня, но имаше още един, детският кон. Много го обичахме. Ний, децата, с него си играехме, катерехме се и т.н. Той беше като човек. Даже ей тук той ме е ухапал. Васко ме ухапа, защото беше много уморен, пък аз ходя да си играя с него и той така ме ухапа. И когато се връща от войската и баща ми го познава на Марно поле, и в Търново, че е нашият кон, не смял да го вземе - развалина - какво да го прави, как да го убива. Значи дали сме и предали сме на това всичко, но не това материално разсипване го разруши, а психическото и заболя от рак. Сега татко се помина, а в туй време, когато той през Европейската война е на фронта, 1916 година, аз съм в Търново в прогимназията. В прогимназията съм с една Стойка Цонева. Тя май че от Мердене ли беше, от Минде ли беше, някои търновски села, а бащата вдовец и на войската с моят баща другари, един до друг. Оня си идва в отпуска и дъщеря му разказвала, че сме другарки, на един чин сядахме, но колко силна ученичка съм била. И когато казва това на баща ми, баща ми, както е бил в болницата, разбирате ли, имахме и портрет, аз го махнах, да нямам такива образи, почувствувал се излекуван, че дъщеря му е такава и такава. Просто му бях гордост и радост на моя баща. Другите бяха чудесни деца, аз имах сестра красавица, но красотата на жената е беда. Преследват я младежи, бързо се жени, настъпват неприятности и т.н. Другата след мен беше също така много красива, тя по-късно се ожени, но разсъдливото му дете бях аз. А брат ми, който беше също така много умен, чудесен човек, но беше много по-малък от мен. За нея възраст, 9 години по-младо значи много нещо е това. В.К.: Сега да се уточниме, колко деца сте били? Г.П.: Бяхме четири деца, три момичета и едно момче. Те са раждани повече, но са мрели. В.К.: Да, но тия, които останаха живи. Г.П.: Които останаха живи след смъртта на баща ми в 1922 година, през януари 1925 година се помина малката ми сестра, по-малка от мен, при раждане. Голямата ми сестра се помина 1962 година, през март. В.К.: Тя как се казваше? Г.П.: Монка, красавица. Е, красавица беше тя. Аз много търсех неин портрет тука. Представително нещо, а умна, тактична, а търговка. Тя се занимаваше с износ на пулпове. Как организираше всичко това, надарен човек бе, надарен човек. Какво искаш да прави, един по един начин, друг по друг начин, но надарено. В.К.: Да. Г.П.: Малката не можа да се прояви, тя умря веднага при раждането и не можа да се прояви. Брат ми, също така голям умник. Той се казваше Генчо, кръстен е на дядо ми, който е осиновил баща ми. В.К.: Да. Г.П.: Всичко става вече по тази линия и аз съм кръстена на дядо си, Гена. Пак на дядо, вижте какво уважение е било и каква грижа. Защото баща ми пък нямаше майка и баща. Ама то беда бе, как са мрели тези хора, какво са правили, но колко малко са живяли дядото и бабата, на баща ми родителите, и все пак са правили дарения, обществени цели. Те са строителите на манастира в Присово и техните черепи там и досега се пазят. На дядо и на баба. Но аз нямам отношение към тях, защото аз нищо не знам. А баща ми въобще не говореше. Защо избягваше? Защото много болно минало. Много тежко детство е имал той. Но достойно си е отишъл с принос в живота. Това беше моят баща. Но разбираше ме много добре, но когато аз се запознах с Учението и така станах вегетарианка, той не можа да се примири с това. В.К.: Вие се запознавате с Учението, вие вече учите в гимназия. Г.П. Аз съм в Русе. Там е сестра ми, търговка, аз отивам там да уча и да помагам в магазина. Къде ще идеш само така да учиш? Не може! В.К.: Не може! Г.П.: Не може! Магазинът беше колониал - деликатес - „Златна ябълка". От него пазаруваха легациите, търговските бюра. Там имаше много евреи. Той беше голям център, Русе, на времето, търговски. Сега пък е и индустриален. Обаче зет ми... В.К.: Той е мъж на вашата сестра. Г.П.: На моята сестра мъжа, говори: „Значи Гена не ще да се жени, Гена учи, Гена ще харчи пари да следва, тая да я няма." И започва да ме клевети пред баща ми, че аз съм влязла в една среда загадъчна, правят се разни работи там, хората говорят. „Дай да я оженим." Един, где да го намери един, не знам какъв беше, Дянков май се казваше, не го знам, на възрастта на баща ми, собственик на много лозя, ще ме жени за него. Хай... Пък аз малка. В.К.: Вий колко годишна сте били? 18-годишна? Г.П.: Абе там, нататък съм била, ще се женя, ами ще ме женят ли? И т.н. И баща ми обаче се повлия от тези писма, скоро изгорих последното му писмо, в което пише: „Върни се от Русе, вече няма да учиш." А аз съм свършила 7-ми клас само, остава ми само 8-ми клас. И му разправям: „Татко, това не е вярно, ти ме разбери." - „Разбирам те, но ще правиш каквото искаш, когато мен ме няма. Сега ти си тука в мойто семейство и ще слушаш." В.К.: А 7 и 8-ми клас, това е прогимназията или е гимназията? Г.П.: Гимназия, 7 и 8 клас, гимназия имаше до 8-ми клас. В.К.: Гимназия беше до 8-ми клас. Значи остава ви още един клас. Г.П.: Един клас, последният ми остава. Но той се помина 1922 година, аз си постъпих в гимназия, не ми попречи, та последният клас, 1923 година го свърших. Бях му гордост на моя баща. Преди това аз свърших прогимназия пак в Търново, Изобщо учех в Търново, само 6 и 7-ми клас в Русе. Свърших значи цялата прогимназия и първи гимназиален клас в Търново, взех 2-ри гимназиален клас или пети по брой във ваканцията. Значи за една година два класа взех и в шести клас вече отидох в Русе. Е, че кое дете го е правило? То му беше на баща ми гордост. Когато учителят по математика, Палазов се казваше, преподаваше математика, той преподаваше новия урок чрез мен. Ще ме извади на дъската. Това така, така направи го, ей така и един ден той среща баща ми. А баща ми наред с всичко друго е бил и много добър войник, и е получил военна степен някаква. Не ги разбирам, тез неща не ги разбирам, а в туй време правят и школи, набори, за неслужили. Може да не са новобранци, но да кажем откупени. В.К.: Които не искат да служат. Г.П.: Знам ли ги, някакви, които не са служили. В.К.: Да, да, откупени. Тогава са се откупували, да. Г.П.: Значи баща ми ги обучаваше, по военно нареждане става. В.К.: Обучава ги. Г.П.: Не им знам степените, бе, обучава ги. И този учител, Палазов, не.се е подчинявал и баща ми го наказва. Щото той строг човек и дисциплиниран и т.н. Един ден среща Палазов моя баща. Папазов. Вика: „Твоята дъщеря е при мен." Разказал му каквото знае, каквото ме познава и се сдобряват двамата. Палазов и Папазов се одобряват. Сега баща ми от една страна има любимата си дъщеря, разумната, но която той подготвяше. Той ме подготвяше за смъртта си. И казваше така: „Знай, че повече от 50 години едно домакинство не се задържа. То се разпилява. Женят се, тръгват насам- натам, разпиляват се." Подготвяше ме тъй, както не е говорил с другата, голямата ми сестра, три години по-голяма от мен, никога така не е говорил и както и да е. Аз свърших, татко се помина 1922 година, декември месец, а аз свърших 1923 година.
  3. 8. БРАКЪТ НА ГЕНА ПАПАЗОВА Г.П.: Аз имам съпруг. Той е юрист, весел, работлив, с дар на писател. Бил е помощник-кмет във Видин, редактирал е там техния вестник, общински ли, какъв не го знам какъв беше, интелигентен човек. Той ми знаеше убежденията, той нямаше убеждения. Обикновени убеждения, не някакви. Ако искате, и политически нямаше. Не беше такъв активен партизанин на времето. Не в сегашния смисъл, а на някогашния смисъл на думата. В.К.: Не е участвувал в никакви партии, нали и т.н. Г.П.: Като че ли не е участвувал, но когато д-р Бончев, Бърни Бончев беше кмет на Видин, а това беше действително една надарена личност и голям общественик. Първо той беше лекар, второ той беше зъболекар и излекуван от него зъб е завинаги излекуван. Пломби поставени траят докато извадят зъба. Голям турист, обикаля навсякъде окръга, пък може би и вън от окръга, пише история на отделни села, на Видин, голям общественик. Велизар беше негов помощник, моят съпруг. В.К.: Велизар кой? Г.П.: Антонов се казва. Велизар Антонов произхожда от едно семейство, дядо и баба му са били лекари. Можете да си представите през турско време какви лекари са били и в какво се е състояло тяхното лекарство. В имунизиране срещу шарка. В.К.: Да. Имало такива лекари, които турската държава им е плащала да имунизират. Г.П.: И казва, улицата беше препълнена с коли. Баба Бона, тя е била факторът. Мама Фице е тяхна дъщеря, на тези лекари. Тя се оженва за един българин от Македония и ражда петима сина. Най-големият е убит на Каймакчалан. Вторият подред, офицер, пардон, вторият подред е Велизар, третият - офицер, четвъртият - лекар. Вие сигурно сте чували д-р Иван Антонов, неврологът, голям лекар. Когато отиват наши болни богати хора в чужбина да ги лекуват, лекарите там казват: „Но вий имате Антонов." В.К.: Имате Антонов. Г.П.: „Вий имате Антонов." Светило. В.К.: Да. Г.П.: Това беше Ванчо, гдето ми казваше: „Аз те обичам не като снаха, ами като сестра." Много се обичахме. Ама с целия род се обичахме. И последният брат е Николай. Николай е роден 1903 година, когато аз съм родена. И това момче напук на цялата фамилия прави, каквото не трябва. Не ще да учи, мързеливо. Горе на тавана направило някаква сбирка от всички тетрадки, моливи, линийки и т.н. и ги събира, като наш Колю един вид, гдето рисуваше. Обаче не учи, не може да свърши гимназия. Велизар го взема при себе си, а пък Николай се жени. То пък друга работа. Ония чакат, избират и т.н. Тоз веднага се жени. И се жени за еврейка. Тя пък със златни ръце - шивачка. Но мързелът общ. И тя, и той. Класически мързел, мога да ви го илюстрирам, но ще придобиете лоша картина. Затова няма да ви го кажа. И Велизар го взема при себе си в бюрото да пише там молбите и не знам още какво да прави, и го поддържа. Поддържа му децата. След смъртта на мама Фица, той ги взема да живеят, връща снахата. Те живеят вън. Връща снахата. Дойдат в къщи и живеят вече заедно. И този Николай става едно неизрастващо дете на Велизар. То не можа да израсте като мъж. Вечно нужди, нужди, нужди, нужди. Дойде тука Велизар, стана инспектор на земеделска банка, а там пък издейства той да бъде направен Николай администратор, обаче върши тази работа, защото е школуван при Велизар, а фигурира като разсилен, защото няма ценз. В.К.: Няма ценз. Г.П.: Добре, но годините, настъпва икономическа криза след войната 1918 г. и работата на Велизар намалява. Започват да живеят с ипотека на къщата. В.К.: Вие още тогава не сте били женени. Г.П.: Не, женени от 1939 година. И става така, че ипотеката нараства на 100 хиляди лева. Аз сключвам брак, без да зная, че моят съпруг дължи 100 хиляди лева на банката. Когато трябваше да си дам след това първата си заплата като съпруга на Велизар Антонов, за да спре продажбата на къщата, аз възстанах. И оттогава започна раздвояването. Да обичаш един човек и да не си доволен, защото аз не видях заплата. Не че не даваше нищо, обаче първо там, да се погасява ипотеката и като остане - тука. А тука е сигурно, защото Гена работи. Ходим по екскурзия, имаме гости, обичаме се, летим. Той винаги гледаше да бъда добре облечена, да ме покаже пред хората. Това беше гордостта му. Понеже той беше пък с качества духовни, високи, аз също така го ценях, но тази вражда помежду ни си остана. В.К.: Вие не можахте ли да се освободите от тази къща? Г.П.: Сега, наследници на къщата са четирима души. И лекарят Ванчо, а пардон, третият, след Велизар - Личо, офицерът, иска да си вземе дела от къщата, защото той има три деца и Велизар прави заем, и от мен направи заем 20 хиляди лева да плати на брата си и да остане къщата. Личо да няма дял в тази къща. По едно време Ванчо тука, лекарят, и той реши да даде своя дял на Николай. Николай остана във Видин. Аз казвам, аз присъствувам: „Моля ви се, Велизаре, дай и твоята половина. Моля ти се, дай му и твоята половина." Велизар не я дава, щото не е изплатена. Той трябва да я изплати, че тогава да я даде. Велизар се пенсионира. В.К.: И значи целият живот неговата заплата отива за погасяване. В.К.: Аз не казвам цялата, защото тоз човек се обличаше, ние ходехме на екскурзии, ние летувахме. Половината ли, четвърт ли, колко аз не знам. То е докато се изплати 100 хиляди лева плюс лихвите, които растат. В.К.: Да. Г.П.: Изглежда, че е изплатил, защото трябваше тази къща. Николай умря. Тази къща той искаше да я остави на неговите деца - момче и момиче. В.К.: И накрая той се пенсионира, приключи ли с тоя проблем? Г.П.: Сега да ви кажа, това е деликатният момент. Тука останахме само аз и той, Еленка си е друго домакинство. Мама се помина, дъщеря ми се ожени. Тази дъщеря не е на Велизар, нито е моя дъщеря, а е осиновена дъщеря, дете на брат ми. В.К.: Така заплетена карта. Г.П.: Мило, нежно ми е, защото и т.н. Всеки ден е тука, както и да, няма какво да приказвам. Най-нежни хора, най-грижовни за мен. И почваме да домакинствуваме значи аз и Велизар, и стана така за него време. Аз ще внасям 20 лева за обикновените неща - за сол, за олио, брашно, за това ежедневно. Когато ми трябват мои разноски да направя, да направя на някого подарък, да поканя някого, да отида някъде, да си облека дрехи, въобще всичко друго, вън от най-обикновеното - хляб и сирене, всеки си го прави, както си иска, но не пипа тези 20 лева. Сега на Велизар му трябват повече пари и казва: „Чувай, няма 20, ами ще даваш по 30." - „Добре, ама ние не изразходваме тези 20 лева. Твоите 20 и моите 20, това са 40 лева." - „Тогава беше друго." - „Ние, викам, не ги изразходваме, защо трябва да увеличавам?" - „Сега в момента. Аз се отделям! Ставам отделно домакинство." Като имате предвид, че той готвеше, щото месоядец, обичаше кюфтенца, купи си така нещо, въобще умее да готви, даже когато аз готвя, той се върти край мене. Хайде сега това, хайде сега така, значи окумуж човек. Вика: „Аз се отделям." В.К.: Отделя се. Г.П.: Аз го погледнах, викам: „Добре, добре." В.К.: Отдели се! Г.П.: Значи в този момент, чувайте ме, в този момент аз се почувствувах свободна да гледам Паша. Кой ме освободи? Аз друг път ще ви кажа, когато говоря за себе си, ще ви кажа този момент. Кой го създаде тоз момент? В.К.: Значи вие се освободихте. Г.П.: Той ме освободи. Велизар ме освободи. В.К.: Той се отдели само за храна или по отношение на жилището? Г.П.: Ами, тук си живеем. Обаче сам се грижи вече, сам за всичко. Отделно домакинство. В смисъл, разноските по себе си, няма да имаме обща кухня. И аз значи не му и трябвам. Аз си идвах тука да почистям. Правеше тука доста бели, в смисъл каналът там се пробил в кухнята, напълнило се с вода. „Абе Велизаре, защо не викна майстор?" - „А-а, то е голяма работа, остави се." - „Абе как да е голяма работа за тебе? За мен не е ли голяма работа?" Както и да е. Това са други работи. Значи аз си поддържах дома тука, обаче аз бях свободна от грижи за Велизар. Той беше здрав, ходеше си на разходка тука. Много обичаше да обикаля улиците. Знаеше всичко, на коя витрина какво има. Винаги ще те ориентира правилно. Много приятели. Жизнен човек.
  4. ГЕНА ПАПАЗОВА (18/21.09.1903-12.02.1979 г.) I. Паша Теодорова-описание на живота й. II. Агрономът и развръзката на кармата му.
×