Търсене във форума

2. Съществото на Любовта Нея я няма тук! Боже мой, питам се аз - нима едно същество може така да запълва целия свят, че когато го няма, да се чувствува такава празнота и пустота? Вървя из двора - цветята са изгубили своята красота, аромат и живот. Сякаш това, което ги одухотворяваше, е отишло заедно с Нея и сега те стоят така празни и бездушни... Приближавам до мястото, гдето обичахме да стоим заедно. Нещо болезнено почва да стиска сърцето ми и някаква горчивина сещам в гърлото си... Без да разбирам защо, по ъглите на очите ми се събират сълзи, които изсъхват без да капнат. Струва ми се, че ако седна на това също място без Нея, ще направя някакъв грях, ще наруша нещо безкрайно красиво. Тръгвам по пътеката за нагоре към планината. Колко много тя обичаше планината, изворите, цветята! Изкачвам се бавно и с всяка стъпка безброй спомени нахлуват в душата ми. Ето едно пречупено от бурята навярно дърво, но имащо сили отново да расте. Тя винаги сядаше на него и, люлееща краката си, ми разказваше усмихната някоя случка. Как всичко, което тя разказваше, добиваше красота и смисъл! Стъпките ми неволно ме отвеждат към извора. Дотам се стига през един тунел от преплетени лески. Сякаш още се отеква нейният сребрист смях и като че ли виждам - нейните искрящи от светлина очи, които ме гледат с обич! В душата ми се събира горчивина. Отпущам безпомощно ръце и въздъхвам дълбоко. «Защо не е тук сега!» Каква красота имаше в това провиране под преплетените лески! Тя вървеше напред и, извърнала глава, ми казваше: - Никога няма да забравя в живота си това вълшебно място! Погледни каква красота! Харесва ти, нали? - Да - отвръщах аз усмихнато аз, изпълнена от красотата на природата и от щастието, че вървим двама.., Минавам през поляната, по която имаше толкова много нацъфтели теменуги. Сега ги няма, както я няма и Нея. Идущата пролет те отново ще бъдат тук, но тя дали ще дойде?... Изворът е все така бистър и чист както винаги. Поглеждам цветята, които тя бе насадила край него и някаква тъга се разстила в душата ми. Пръстите ми галят главичките и листенцата им и си мисля за нея. Тя ме научи да обичам и тях, и небето, и планината. Дотогава, като че ли очите ми бяха затворени за красотата на природата. Аз бях суров и затворен в себе си. Книгите бяха единствените неща, които допусках до себе си... А когато се появи Тя, усмихната и лъчезарна, като че ли цялата природа се заля в слънчева усмивка. Звездите, които тя така обичаше да гледа, като че ли добиха живот и аз за първи път видях тяхната красота. Оттогава винаги, когато ги виждам, си мисля за Нея. Колко много нови светове се разкриха за мене, откакто я видях! Аз не знаех, че човек може болезнено да трепне, когато вижда, че се стъпква някое цвете и сълзи да бликнат заради страданието на ранено птиче... И сега знаят ли цветята, че ги милвам, защото тя ме научи да ги обичам! Издигам очите си нагоре и виждам високия връх, на който неведнъж се бяхме изкачвали. Странно е чувството, което ме обхваща, когато го гледам. Струва ми се, че той е жив и сякаш е наш стар приятел, който се усмихва благосклонно на нашата чиста обич! И зная, Тя, със своя живот оживи него, както и цялата природа... Не е ли любовта истинска вълшебница и правеща това, което никой друг не може! Аз, който обичах стаята и спуснатите завеси, обикнах Слънцето и простора. Аз, който обичах да прекарвам на стола край масата, обикнах скитането и катеренето по върховете!... Времето минава, а аз трябва да се изкача на върха. Но преди това поисквам да втопя ръцете си в извора, както правехме това, когато бяхме заедно. И странно, едва втопил ръцете си във водата, аз сещам нейните пръсти да хващат моите. Чуден трепет преминава по цялото ми тяло. Илюзия ли е? Не, толкова ясно сещам присъствието й. Аз се изправям и сядам на тревата край извора. Сяда и Тя. И като най-нежен парфюм се разнася мирисът на нейната коса и странното чувство, че тя слага главата си на коленете ми... Всичко това трае мигове, но в душата ми настъпва чуден мир и красота... Тя бе тук!... Аз ставам и тръгвам нагоре към върха. Някаква нежна мелодия се разстила в душата ми и предишната тъга отстъпва мястото си на светла радост в сърцето ми... Вървя нагоре и вече не се чувствувам сам. Тя е в моята душа, в моето сърце и във всичко, което ме научи да обичам! Невена Неделчева

13. ВЕРИГАТА - ВЕРИГАТА НА БРАТСТВОТО, ВЕРИГАТА НА ЛЮБОВТА Ето ние пак сме пред светлите съборни дни. Наистина, светли са тези дни, защото тогава именно, през тия дни и месеци, небето слиза към земята, а земята възлиза към небето, и те взаимно си подават ръце за обща, безкористна, творческа работа за доброто и благото на цялото човечество, както и на всички живи същества по лицето на земята. От небето, от духовния и висок свят се дават програми и задачи, които се обработват и изпълняват на земята. Когато съборите стават в Духовния и Божествения свят, те едновременно стават и на материалния, физическия свят, който е отражение на горните два свята. В това отношение физическият свят е огледало на горните два свята. Човек сам не познава своя образ, ако не се види в огледало. Колкото по-добро, качествено и чисто е огледалото, толкова по-верен е образът или предметът, който се е отразил в огледалото. Ето защо още в първите лекции Учителят ни говори за чистота на мислите, на чувствата и на действията ни. Като говори за чистотата, Учителят дохожда дори до абсолютната чистота. Постигне ли тази чистота, човек се радва на своя чист физически, материален живот. Всички знаем, че звукът се предава чрез антени - видими и невидими. И електрическият ток се предава чрез проводници - метални жици, от които по-­добри проводници са тия на благородните метали. Много са проводниците на природните сили, но една е тяхната централа. Обаче в Духовния, в Божествения свят, една е главната, истинска, мощна, неразрушима инстанция - тази на Бялото братство, с нейните многобройни проводници - Белите братя. Те представят многочислена верига от добри, справедливи, безкористни, любещи души, които работят за доброто и благоденствието на цялото човечество, както и за неговото повдигане. Дойде Учителят на земята и заработи в духа на Бялото Братство, чиято глава и представител е Христос. Той държа беседи, лекции, слова, чрез които по естествен начин се свърза с хора, чийто определен стремеж, желание и воля бяха насочени към Истината, към доброто на себе си, на своя ближен, към доброто на цялото човечество. Те се определиха като ученици и последователи на Учителя, от когото за пръв път чуха да заговори за Школата на Бялото Братство и за Белите братя. Малцина бяха тогава учениците на нашия обичен Учител, но числото им прогресивно растеше по стълбата на геометричната прогресия и стигна завидно число. Макар и малцина тогава, Учителят свика на събор в оня месец и ден - 19 август - Преображение, когато ставаше съборът на Белите братя на Небето. На малцината братя и сестри, събрани за пръв път на събор през 1909 година в град Велико Търново, Учителят заговори за Веригата на Бялото Братство, която изпраща своите идеи и мисли от духовния свят на земята, дето те се възприемат от души, готови за духовна работа. Тук идеите и мислите се възприемат, обработват и прилагат. Верига, нарече Учителят малцината братя и сестри, събрани около Него. като начало на Неговата Школа, наречена Школа на Бялото братство с програма и задачи, давани от Школата на Бялото братство, съществуваща в Духовния свят. Призивът беше направен, Веригата - отворена, за да се включат в нея свободно всички ония души, които искат да работят за великото Божие дело на земята. Тия събори се свикваха редовно всяка година през определените месеци и дни, когато ставаха и в Духовния свят и продължиха до 1915 година. Създадена веднъж Веригата, тя незабелязано, сама по себе си растеше, като включваше всеки ден и час нови готови за духовна работа души и числото й ставаше все по-многочислено. Едно е знайно, обаче, а именно: Не всякога земята е приятелка на небето. Явиха се противодействуващи сили, които се опитаха да спрат делото Божие на земята. Забраниха срещите в Търново, забраниха съборите. Външно успяха да ограничат съборите, но не и вътрешно. Вътрешно веригата растеше и се увеличаваше. Никаква сила не е в състояние да ограничи и спре Великото Божие дело. От знайни и незнайни краища на света, от далечни и близки страни в света, души. готови за служене на Великов, се включват във веригата, незнайно и за тях самите как става това, но чувствуват в себе си един подем, една обнова - нещо красиво ги изпълва, и те сами, без никакво насилие отвън, се определят последователи и служители на някаква велика идея, от която не отстъпват нито милиметър назад. И ето, дойде 1919 година, нещо светло блесна на небето, чу се нов зов и на Преображение, 19 август, големият двор на братската колиба отново оживя, но вече не от малцината, а от 1200 души, братя и сестри, облечени в бели дрехи, с лица весели и засмяни, с души отворени и жадни за новото, за духовното, за великото в света. Що се отнася до възрастта, не питай, това не бяха старци, изживяли себе си, това бяха души, всички жадни и гладни за Словото Божие, всички искат да чуят гласа на Бога. Възрастните ставаха млади, а младите още непълнолетни дори, ставаха възрастни. Веригата, макар и на земята, включваше нови и нови души и растеше, увеличаваше се, с цел да опаше цялата земя, да я защити от злото в света, което цели да проникне и в най-скритите й гънки, да я унищожи. Колкото и да се сили злото, никога не ще успее - голямо е противодействието му отвън и отвътре. Веригата расте отвън, веригата навлиза и вътре в земята. Много са вече учениците, дошли на събора, а колко много са още, останали в градовете, а колко много са учениците в целия свят. Голямо множество са учениците на Бялото братство. Един е техният Учител - смирен, защото работи с Цялото; мощен, защото е свързан с Бога; силен, защото служи на Любовта. Веригата расте, увеличава се и крепне, но Учителят вече не говори за нея, тя сама говори за себе си. Тя постепенно опасва земята, като я изпълва и отвътре, и така се оправдават думите на пророк Исайя, който казва на едно място, че земята ще се изпълни със знание за Господа. На този събор за пръв път Учителят говори в читалището „Надежда" - публична беседа - на тема „Мировата любов и Космичната обич". С мировата любов Учителят пак за пръв път заговори за онази Любов, която обединява всички души - служители на Бога в едно цяло, в една мощна и безкрайно голяма Верига - пазителка и покровителка на човечеството. С беседата „Космичната обич" Учителят ни обърна внимание на космоса като нещо живо, дето живеят същества, свързани с онази велика обич, която повдига, обновява и възраства всичко живо в света, в цялата вселена - жива, одухотворена от онзи Велик, мощен дух, който я създал. Една малка част души от Бялото братство, в сравнение с милионите и милиони братя и сестри по цялата земя, има щастието да прекара с Учителя на земята десетки години, да го вижда, да слуша Словото му и да живее с него, да го наблюдава и изучава, и днес смело да го нарече пред себе си и пред целия свят Велик Космичен Учител. Слава и хвала на нашия обичен Учител! 20 август 1967 г.

ЛЮБОВТА „Който не люби, не е познал Бога, Защото Бог е любов." Св. Иван Богослов. Любовта е извор, тя живота ражда, Света длъжност благодатно нему всажда; Тя го тика към доброто да се стреми, Във напредък стъпки трайни той да вземи. * Туй тя върши без умора непрестанно. Във душата человешка постоянно, Като нежна майка, сее добрината, Благи чувства - скромни семки във душата. * Тая тайна кой напълно разумява, Той ще да остави да се оросява Своята душа от любовта всевечна: Благодат е на света тя безконечна. * Слънцето пък на живота ще изгрее, Тъмнината по светът ще разпилее; Ще озари на човека то душата И разплоди на любовта семената. Еманоил.