Търсене във форума

35. ПО ПЪТЯ НА ВЕТЕРАНИТЕ Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ /1825-1905/ Д-р Георги Вълчев Миркович е роден на 10 март 1825 година в гр. Сливен. Баща му произхожда от град Стралжа, където се е занимавал с обущарство и търговия на вълна, а майка му, Койка, е била преселена в Сливен от опожареното и разсипано от кърджалиите село Раково. През 1830 година баща му, заедно с други сливенци, се преселва във Влашко, близо до Плоещ, в новото поселище Берязка, но не му харесва и скоро се завръща в родния си град Сливен, където Георги постъпва на училище при известния тогава учител грък - Цукала, а по-късно продължил образованието си в гр. Котел при учителя Сава Доброплодни през 1840 година. След три години той се завръща в родния си град, но имал силно желание да продължи образованието си в Цариград, сега Истамбул. Баща му не се съгласил и го оставил в дюкяна си на Аба-пазар да продава вълна и ямурлуци. Това продължило до 1846 година, когато д-р Селемински енергично се застъпил, щото дванадесет българчета да бъдат изпратени в Киевската семинария като стипендианти. В това число бил и Георги, бъдещият доктор - медик. В семинарията не му харесали условията, ето защо той, едва приключил годината, след ред изпитания напуснал Киев и отишъл в Цариград, където продължил образованието си. Там го сварила новината за смъртта на баща му, връща се в България, получава си наследството от 10000 гроша, пак се връща в Цариград и постъпва да учи в прочутата тогава гръцка гимназия Кору - Чешме. Но и там не му харесало - скоро напуска и довършил средното си образование в католическото френско училище на БЕБЕК, пак в Цариград. От последното училище останал много доволен. Оттам той възприел спиритическите убеждения и им останал верен до края на живота си. От Цариград /Истамбул/ заминал за Франция, където да продължи образованието си. Там постъпил в медицинския факултет на Монпелийския университет. Малко по-късно той се премества да следва пак медицина в гр. Пиза, което е направено вероятно по настояването на д-р Селемински, но скоро се връща пак в Монпелие, където довършва науките си с теза върху хигиената. Миркович още като студент бил награден от император Наполеон III за това, че заедно с други свои колеги взел участие в борбата с върлуващата тогава епидемия холера във Франция. Това било през Кримската война, 1853 -1856 година. Епидемията била победена. От Монпелие д-р Миркович се завръща в родния си град, откъдето е бил повикан и назначен за градски лекар в Стара Загора през 1858 година. След това се връща в Сливен и взема дейно участие в обществения живот. През 1861 година ходил в Браила, Болград, Букурещ и Цариград. Бил е директор в Болградската гимназия /Бесарабия/. Вземал е дейно участие в борбите по църковния въпрос. През 1867 -1868 година е бил лекар в гр, Видин, откогато датира неговото участие в революционното движение под името д-р Мирца. Но скоро бива заловен, арестуван и пратен на заточение в Диарбекир. На отиване на мястото на заточението бил окован във вериги и прекаран през Сливен, да го видят близките му и за назидание на съгражданите му. Това е станало през 1870 година. След осем години заточение, той бил засегнат от обща амнистия, връща се в Сливен, където продължава лекарската си практика. Бил е Губернски врач, после директор на Сливенската гимназия, и след това бил градски, а по-късно държавен лекар, след което се отдава и на литературна дейност. През 1891 година той почнал редактирането и издаването на списание „Нова светлина", в което като пионер в България прокарва и популяризира учението за спиритизма и окултизма. През 1893 година прибавя списание „Здравословие", в което проповядва и популяризира: водолечение, слънцелечение, хигиена, масаж, животен магнетизъм, както и внушение за лечебни цели. Също така д-р Миркович е първият у нас, който проповядва хомеопатичната метода за лекуване, т.е. лекуване с минимални дози. Излезли са пет години от списание „Нова светлина" и три години от „Здравословие". А през 1903 година вместо сп. „Нова светлина", почва да издава списание „Виделина", което е просъществувало до 1905 година, когато редакторът и издателят на списанието д-р Миркович се поминал. Д-р Миркович е бил член на Българското книжовно дружество, сега Академия на науките. В книжка 6 на списание „Летопис" е поместен спомен с биографични бележки за него. Д-р Миркович се е запознал с Учителя на 6 април 1900 година и присъствал на първия събор на Бялото братство в гр. Варна заедно с Пеню Киров и Тодор Стоименов - последните двама от Бургас. От данните, с които разполагаме за д-р Миркович, узнаваме, че той е бил благ, милосърден и справедлив човек. Въодушевявал се е от великата проповед за човека, любов към ближния. Ето защо той понасял стоически страданията и лишенията по пътя на борбата му за по-сносен живот. Той вярвал дълбоко в разумността на мирозданието и в победата на доброто, Миркович е смятал за пръв дълг на всеки човек да помага на ближните си при различни неволи в живота, затова е лекувал безплатно бедните си съграждани. Но това той не е считал за достатъчно, ето защо и парично им помагал. Неговите хомеопатични лекарства /микродози/ били раздавани на страдащите даром. Те помагали, въпреки скептицизма на закоравелите материалисти, които се срещат на път и под път по широкия Божий свят. Образът на д-р Миркович се откроява с голяма светлина на фона на историята в три области: като революционер, като просветител и като лечител. Но не по- малко важни са и неговите религиозно - философски убеждения, които той популяризира предимно чрез страниците на издаваните от него списания и книги. Сега, когато сме вече към края на това кратко изложение, можем да кажем че д-р Миркович е бил една широко отворена душа за всички нови идеи и изследвания. Негова е заслугата, че той пръв в нашата страна възвести ясно и с прозрение, че в природата зад грубата материална действителност действат и невидими сили и проявления от духовно естество. В нашата епоха на закостенял материализъм днес, тая именно заслуга на Миркович не можа да се оцени достатъчно. Науката крачи с бързи крачки. Трупат се грамада от факти, в които скоро ще се спънат ония, които са скептично настроени. Близкото бъдеще неминуемо ще ни наложи да видим света в друга светлина и тогава направеното от д-р Мрикович ще се види в истинския му ръст. Д-р Миркович вярваше твърдо в съществуването на Бога, както в прераждането на човешката душа, в нейното еволюционно усъвършенстване. Той вярваше още в нравствения закон на живота, а именно, че всеки каквото прави, това ще пожъне. Всеки сам създава или подготвя съдбата си. Д-р Миркович е завещал на Сливенското читалище „Зора" своята библиотека, състояща се от 427 тома книги, както и своите печатни издания, възлизащи на 114000 тома, както и сумата 300 лева и други значителни суми, оставени за благотворителни цели. Д-р Георги Мрикович се е поминал на 29 септември 1905 година в родния си град, като е живял осемдесет години. Пояснение: Този кратък доклад е изготвен по случай 74 години от смъртта му и 154 години от рождението му. Литература: Сборникът „Той не умира" - Сливен на безсмъртните борци. Сливен 1935 година, Ст. Гидиков. 10 май 1979 г. ПЕНЮ КИРОВ /1968-1918/ Пеню Киров е роден на 13 юли, събота, 1868 година в гр. Карнобат. По-важни фази от неговия живот са следните: 1. Той произлиза от четири поколения религиозни хора, с начало от село Рахово, Котелско. После живял в Сливен и Карнобат. 2. На 8-годишна възраст бил посетен от светло същество. Това ще да е било през 1875 година. Тогава той видял това светло същество да се носи по въздуха от юг към север. 3. На дванадесет-годишна възраст, т.е. през 1880 година, е бил увенчан с венец от двама ангели по поръка на Бога - Отец. 4. На петнадесет-годишна възраст -1 883 година за първи път е излязъл зад границата, но не е казал къде е ходил. 5. На седемнадесет-годишна възраст е постъпил доброволец и учавствал в Сръбско-българската война. Бил е към град Кула. Понеже не желаел да се сражава, когато дружината е получила заповед да влезе в сражение, той се помолил и веднага заболява от дизинтерия, поради което веднага е бил изпратен на лечение в болницата в град Русе, където го заварва примирието. 6. На деветнадесет-годишна възраст, 1887 година бива удостоен и взет за редовен войник, като е служил военна служба до 1390 година. 7. На 27-годишна възраст встъпил в брак, за да помогне на една страдалческа душа, дух-скиталец, който е молил за помощ. 8. На 32-годишна възраст, през 1900 година, на 23 юли, неделя, в 3 часа сутринта е бил освободен от греха, като е бил погребан с Христа-Господа, е бил облечен в Духа Христов от Учителя, наречен Петър Дънов. 9. На 35-годишна възраст, през 1903 година е ходил да проповядва Господа из България, като е тръгнал от Бургас, през Анхиало/Поморие/, Месемврия /Несебър, Русе, покрай Дунава, Свищов, Видин и на юг, към Цариброд, София, южната граница, Странджа, като спрял в манастира Свети Панталеймон, при село Коджа бук, Карабунар и се връща в Бургас. Целият този маршрут е изминат пеш, като е бил на своя издръжка. Носел е на гръб духовна литература за продан, от която се е издържал. Така му било наредено от Небето, от Отца, което брат Пеню лично е разказвал на брат Минчо Сотиров от Бургас, чиито спомени излагаме в настоящето кратко изложение. Към 1902 или 1903 година явява му се Светият Дух и му казва: „Бог те опредили да обиколиш България и да проповядваш за Бога една или три години." Тогава брат Пеню отговаря: „Избирам три." Наредил всичко в дома си и тръгнал. Това брат Пеню лично го е разказвал на брат Боян Боев. БратПеню е образец на кротост и смирение, което излъчва образът му. Човек с големи духовни знания, винаги готов за жертви и добри дела. Доколкото ни е известно, той е имал ред години срещи с Учителя на Бялото братство, който тогава е бил известен под името Петър Дънов. Някои от тия срещи са били инкогнито осъществявани. Например, ще тръгне от Бургас за Варна, където е бил Учителят, като по пътя е избягвал да среща каквито и да било хора. Свръзката между тях е бил при някои случаи Архангел Михаил. Имало случаи, когато той прекосявал цяла България от изток към запад: Ямбол, Нова Загора, Стара Загора, Казанлък и другаде. От изложеното до тук, макар и много кратко, се вижда как е работил този мил и многообичен брат със своето голямо послушание и вярност към Божието дело и как той е бил ръководен от Божествения дух, още преди да се постави основа на клона Бургас - Общество бяло братство в България. До преди 1907 година брат Пеню Киров е посещавал Странджа планина във връзка с развилото се Богомилско движение и останалото влияние. При една от тия обиколки било му внушено от светли същества, че вече е време да се основе кръжок в Бургас, който да има за цел духовното развитие на членовете му и подготовката им за бъдещата им култура. Казано му било, кръжока да се основе на деня на Св. Панталеймон - 27 юли 1907 година /по нов стил 9 август/. За председател, ръководител на кръжока бил избран брат Пеню. Като първата работа на кръжока да се изучава Свещеното писание - Стария и Новия завет. Първите ученици на кръжока били трима души - Пеню Киров, д-р Миркович от Сливен и брат Козловски от Ямбол, който по-късно се изселил от България. Правели са се сеанси, при които групата е имала много ценни опитности и материализации. Тези опити затвърдили вярата и разширили духовния им мироглед. Преди основаването на кръжока, спиритическите сеанси са били негласни, извършвани точно в определено време и часове, и дни, което е вярно и строго определено при духовните срещи. Оформено с протокол общество първо се наричало „Спиритическо общество", а по-късно „Общество Бяло Братство", клон Бургас, което Учителят почнал да посещава и напътва. Брат Пеню бил благ и прилежен в делото Божие и може да ни бъде за пример във всяко отношение. Неговият личен пример може да ни крепи, импулсира и вдъхновява, за да можем и ние да израстнем като него работници в служба на Божието Дело. В лицето на брат Пеню ние виждаме човек от нов тип, човек на Любовта, Мъдростта и Истината, на Правдата и Добродетелта, чрез които добродетели ще дойде свободата, братството и единството, също и виделина, че да могат всички човеци да станат добри, умни, честни и справедливи. Да може всички народи да се обединят в един народ и в една държава, че да няма войни и недоразумения по цялата земя. Още през 1898 година нашите приятели от Бургас, ръководени от една вътрешна подбуда и под ръководството на Учителя /когото тогава са наричали още г-н Дънов/, са заработили за духовното издигане и пробуждане на българския народ, като се е разнасяла духовната просветна литература, каквото е било списанието „Виделина", редактирано и издавано от д-р Миркович в гр. Сливен, а също и други брошури с духовно съдържание, устройвали се срещи, водели се разговори, като се обменяли мисли и опитности. Работело се за пробуждането на готовите души, които първи ще поемат този светъл и благороден път. След като Козловски напуснал България, мястото му в кръжока било заето от най-младия брат - Тодор Стоименов от Бургас кръжокът бавно се развива, но не толкова в численост, колкото във вътрешна убеденост и непоколебимост. Брат Пеню Киров се поминал на 18 януари 1918 година в Бургас, Чувал със сол. Пеню Киров е бил ротен командир на младия войник Черню Калушев, с когото са се запознали и опознали. Как е станало това, вече сме го разказали на друго място. Веднъж той се среща с Калушев и му казва да отиде в село Габерово при бай Слави Тодоров и да си вземе малко сол. Зачудил се брат Черню, защо да ходи у Габерово за сол, когато в тяхното село, близо до тях е магазинът и може да си купи колкото иска. Но щом бай Пеню казва, ще отида при бай Слави, да видя какво ще излезе от тази работа. „Брат Славе" - казал Черню - „Бай Пеню ме праща при тебе да ми дадеш сол, щото си имал цял чувал." - „Така ли ти каза бай Пеню?" - „Иди, каза той, при бай Слави за сол. Ето и аз дойдох." - „За друга сол те праща той", казал бай Слави и му заговорил за Учителя, за Словото, както и за бай Георги от Айтос. Върнал се бай Черню много доволен от тази среща. Нещо светло, благородно и велико изпълнило душата му, като никой път. Почнал и той да раздава от получената „сол" на ожаднелите и обезсолени души. ТОДОР СТОИМЕНОВ ГЕОРГИЕВ /1872-1952/ Брат Тодор Стоимен е най-младият от тримата първи ученици на Учителя. Роден е на 17 май 1872 година в гр. Пазарджик. Произхожда от семейство със средна заможност. Завършил е трети прогимназиален клас в родния си град. След няколко години семействотото им се изселва в гр. Бургас, където той почва работа като писар в Окръжния съд в Бургас. Усърден в работата си, постепенно се издига в йерархията и стига до степен секретар на съда, на която служба се е пенсионирал на 45 години по стария закон за пенсиите през 1917 година. След пенсионирането си почва работа в търговското представителство на шевни машини „Сингер". Брат Стоименов е бил много старателен в работата си, като не е допускал грешки, поради което много е бил ценен и уважаван, човек с бистър ум. Бил е често похваляван и награждаван за усърдна работа. Като идва в Бургас, наскоро се е запознал с Пеню Киров, който е десетина години по-голям. При едно идване на Учителя в Бургас, брат Пеню го е представил на Учителя и той става негов ревностен ученик. На 6 април 1900 година е станала първата среща - събор в гр. Варна, след което тези срещи - събори стават традиция, като се провеждат през август. На тази среща са присъствали д-р Георги Миркович от гр. Сливен и от Бургас: Пеню Киров и Тодор Стоименов. През 1901 и 1902 година съборите са се провели в гр. Бургас. От 1901 до 1910 година - в гр. Варна, а след това - във Велико Търново. На първата среща - събор, през 1900 година Учителят ги е въвел в първата подготвителна работа - предговор към онази голяма работа, която Великият разумен свят има да върши тук, на земята върху човечеството. Тогава им е говорил за онази велика култура на любовта, братството и свободата, които има да се въдворят на земята. Тогава един от учениците попитал мислено: „Ето, ние сме само трима души, събрани тук и то единият от нас е вече стар и си отива. Останалите двама са малцина за тази важна мисия." Учителят отговаря на мисълта му: „Действително, вие сте малко, но в бъдеще ще станете хиляди, милиони." Първият кръжок в Бургас е бил основан през месец юли 1907 година под името „Спиритическо общество", което по-късно се преименува: „Общество Бяло Братство", клон Бургас, който Учителят започва да посещава и напътства. Член на кръжока е бил брат Козловски от гр. Ямбол, който заминал зад границата и на негово място бил поканен брат Тодор, който бил най-младия от всички членове на кръжока. Известно е, че Учителят от 1901 до 1910 година обикаля България да изнася сказки по френология и хиромантия по градовете. Когато е предстояло да посети гр. Айтос, той е телеграфирал на брат Георги Куртев, че Учителят ще посети Айтос, където ще изнесе сказка и че той /Стоименов/ ще го придружава, да ги посрещне на гарата. Тогава Учителят още не е бил познат като, Учител" в Айтос, а само като г-н Дънов. При втората му сказка в Айтос, след сказката бил поканен от брат Куртев да нощува у неговия дом, която покана е била приета, а брат Стоименов, който вероятно е бил служебно зает, се върнал сам в Бургас. Как повярвах. Бях член на спиритическия кръжок в Бургас от втората половина на 1907 година. В кръжока имаше разни духовни проявления, но веднъж, след като си излязох, се усъмних в тяхната реалност. Една вечер влизам в стаята си и си лягам на леглото. Неусетно съм заспал. По едно време някакъв шум в стаята ми ме събуди. Отварям очи и виждам, че цялото ми легло, заедно с мене, се носи из стаята от невидими ръце. Уплаших се и скочих от леглото и застанах в един ъгъл, треперещ от страх. Не стига това, а още и масата и стола се раздвижиха. После всичко се успокои и аз отново си легнах. От него ден и час повярвах в реалността на спиритическите явления. Весела случка. Както вече споменахме, брат Стоименов се е пенсионирал по стария закон на пенсиите, който предвиждал 45 години трудова възраст, а не 60, както днес. Когато дошло време да получава първата пенсия, понеже бил младолик и никога не е имал брада и мустаци, то касиерът, вероятно на шега, го попитал: „Чия пенсия искате да получите? На дядо си или на баща си?" - „Моята", отговорил новият пенсионер. Случката вече не се повторила. Разказала племенницата му Паша Белева. София, 7 май 1988 година. Тримата юнаци и баницата. Случката е станала в гр. Бургас, вероятно след съборните дни през 1901 или 1902 година. След като тримата предани ученици станали рано и работили заедно с Учителя 4-5 часа, уморили се и изгладнели, брат Пеню Киров, който бил по жилетка, с подпъхнати палци под раменната извивка, казал: „Каквито сме юнаци, да ни има сега една баница, добре ще бъде." Учителят чул, леко се усмихнал, но нищо не казал. Продължили да работят, по всяка вероятност. Учителят нещо им е диктувал и те го записвали. След малко, когато си привършили работата и отворили вратата, и някой от тях излязъл на пруста, намерили тава с баница още толкова гореща, че не можела да се пипне. Кой бе донесъл баницата, никой не знаел. И кой е знаел, че им се яде баница, за да им я изпрати? Никакъв човек не бил идвал, а баницата още вдигала пара, чакала да насити празните им стомаси. Когато баницата била изядена, Учителят казал: „Хайде сега брат Тодорчо, като най-млад, да отиде при баничаря, да му занесе тавата и да му плати баницата," Като влязъл при баничаря, последният му казал: „Чудна работа, извадих от фурната четири тави баница, а едната изчезна, без някой да имаше край мене. Но щом връщаш тавата и плащаш баницата, няма какво повече да питам. Как стана това, аз не мога да си обясня", казал баничарят и прибрал донесената тава. По всяка вероятност, тъй като Учителят владее закона за трансформиране на веществото, баницата бе дошла в безтегловно състояние и бе пренесена без някакъв видим посредник и наново материализирана в пруста. Това е пример за елевация, Не си спомням кой от двамата братя, Пеню или Тодор го разказал на брат Георги Куртев. На екскурзия до Цариград /Истамбул/. Това беше около 1910 година. Уреди се екскурзия до Цариград за десет дни. Пожелах да посетя Цариград. Шефът ме обичаше и ми даде отпуска. Изкарахме необходимите документи, качихме се на прахода и отпътувахме. Радвах се, че ще видя най-после този тъй прославен град, където си бяха дали среща природната красота и огромното човешко богатство и архитектурното изкуство. Всички бяхме изпълнени с радостни предвкусвания за красотите, които има да видим и ще се обогатим съзнателно с нови впечатления. Искаше ни се по-скоро да пристигнем на това приказно място. На хоризонта вече се виждаше брега със силуетите на многожество сгради и безброй минарета на джамии. Ето, вече пристигнахме на пристанището. Посрещнаха ни с лодка турските власти и за наша голяма изненада ни съобщиха, че в града имало епидемия. Забраниха ни да слизаме на брега и казаха, че трябва да останем четиридесет дни, докато изтече карантинният срок. Моята отпуска беше само десет дни. Чудех се какво да правя. Тогава се сетих да потърся помощта на Учителя. По едно време стражата около мене се разреди. Почувствах, че сега е най-благоприятен момент да тръгна и да сляза от парахода. Тръгнах и слязох, сякаш никой не ме видя и не ме спря. Тръгнах към града без пари и без документи. Всичко бе в парахода. Но ето насреща ми идва познат човек от Бургас, на когото казах за положението си. Познатият разбра притесненото ми положение и веднага ми даде пари за билет, да мога да се върна с първия параход за България. Зарадвах се, благодарих му и отидох да се поразходя из града, да поразгледам, но понеже нямах документи, не бях спокоен и скоро се върнах на пристанището и взех първия параход за България. Билет ми дадоха, без да ми искат документ. Качих се на парахода и влязох в първокласно купе. Когато тръгна параходът, мина кондукторът по проверка, но той само отвори вратата, козирува ми и отмина, без да ме проверява. Аз бях разтворил вестника и го преглеждах. Пристигнах в Бургас без документи, които после ми изпратиха. Интересното в случая бе, кой бе уредил моето пътуване без документи и как се намери човек, който да ми даде необходимите пари за билета, да мога да се върна обратно. Забележка: Горната случка е разказана от брат Стоименов на брата Паню Балдъров на Изгрева, няколко години преди смъртта на брат Тодор Стоименов.

31. ДРУГИ ПОСТАВЕНИ ВЪПРОСИ ПО СПОМЕНИТЕ МИ Има ли написани спомени от брат Тодор Стоименов?* Едва ли! Той пишеше бавно, с лявата си ръка, понеже дясната беше повредена. По тази причина не е бил в състояние да записва спомени. Предполагам, че много от тях е разказвал и все някой ги е стенографирал. Там ще се срещнат и разказите му за д-р Миркович, за живота му като ученик на Учителя и негов приятел. Брат Никола Нанков е проучил архивата на брат Пеню Киров, намерил е писма и бележки. Използвал ги е да състави едно изложение за неговия живот. Това изложение представлява доста обемист материал, прочел го е на братството в Бургас, по случай 50 години от заминаването му /1918-1968 г./ Не съм чел този материал, но там непременно има описания и за Тодор Стоименов и за д-р Миркович. Вярвам, че някога ще бъдат достояние и на нас, които се интересуваме. Запитват ме, имам ли „наряди" и преписи от писма на Учителя. Нямам такива. Броеве от в-к „Обновление", който излизаше като братски вестник в гр. Казанлък - получавах го през 1911-1912 г. Остава в сила това, което съм описал в спомените си. Снимки от вилата в Търново, гдето се провеждаха съборите по време на Учителя. Нямам такива. Знам, че преди застрояването на тази част от Търново, сестра Павлинка Даскалова е направила снимки - външен и вътрешен изглед на тази забележителна за братството сграда. По-важно е обаче да се знае вътрешната окраса и уредба по време на съборите. В нея Учителят е вложил важни елементи. Ще се задоволим по този въпрос, каквото е описано в протоколите на срещите -1908-1915 години. Лично с брата Милкон Партамян не съм се срещнал, защото пред 1911 година вече живееше в Цариград. Това, което съм слушал за него от брат Стоименов, описал съм го в спомените си. За живота на Братството в гр. Сливен, описах каквото знам; това е за времето от няколко месеца, а това беше в началото на неговото оформяне -1910 година. Повече е живял там брат ми Иван Жеков, който би трябвало да опише спомените си. Както описах в спомените си за търновските протоколи 1914-1915 г. когато преписвах в Бургас тия протоколи според стенограмите на братята Петко Гумнеров и Боян Боев, направи ми впечатление, че малка част от записаното, каквото е говорил Учителя, не е еднакво записано от двамата. Повече са записвали различни части от беседите. Все пак интересни са и тия неща, които всеки от тях е записал и представил. За съжаление, тетрадката, в която ги бях преписал, бе иззета през 1957 година, дано е запазена в архивите на Народната библиотека в София. Веднъж запитах брат Боев, дали пази стенограмите си от тях, но той даже не помнеше че ги е имал. По запитването за братските реликви - Пентаграма, Антиминса, Завета на цветните лъчи на светлината, следва да се знае това: Във всеки братски дом трябва да има една стая - свещена, молитвена. Тя трябва да служи само за молитви, медитация, за размисъл и духовна работа. Там е мястото на споменатите реликви. Много наши братя и сестри се стремят да ги имат, но като ги получат, где ги държат? При съществуващата квартирна криза, често всичко е в една или две стаи, едва се смества семейството. При това, какво не върши човек в спалнята си например! Хубаво е човек да има представа за Пентаграма и да си служи с него чрез мисълта си, да го използува мислено във важни случаи на живота си, така както Учителят е обяснил. За съжаление, виждал съм така занемарени пентаграми, даже и без рамка, което говори че притежателите им не знаят значението на този окултен чертеж, излъчващ духовни сили! Така и книжката „Завета на цветните лъчи на светлината", може да се нарече „талисман"! Такава е силата на поместените там цитати, както ги е подредил Учителят. Всеки от тия стихове излъчва един от цветовете на дъгата, така това съчетание на Слово и Светлина са носители на духовни сили и закони. Значи, служенето с тях е изкуство, придобит с опит и постоянство - резултат от работата през „свещеният час" на ученика. Антиминсът - според историята на създаването му /виж брошурката на свещеник Константин Дъновски, бащата на Учителя/, той представлява осветен олтар. Според каноните на църквата, само пред осветен олтар може да се служи литургия, а когато го имаме в молитвената си стая, да знаем, че и той излъчва духовни сили. Току що написаните на тези 4 листа обяснения, бях си набелязал стенографно, при почивката ми на планината Рила, при Седемте рилски езера - от 5 до 24 август 1978 година. Дешифрирах ги и преписах на пишеща машина сега, в дните 10 до 21 януари 1975 година. Забележително е, че тъкмо когато днес ги дописвах, Учителят проговори изобщо за началото на спомените ми. Ще опиша какво преживях, тъй като се потвърждава истината, че Словото на Учителя е вечно живо - засяга в даден момент съзнанието ни. Потвърждава също, че Той по духовен, Божествен начин е виждал и ни е представял много поучителни неща. Чета си днес сутринта няколко страници от лекцията „Вътрешни опити" (том „Новата мисъл": Лекции на Общия окултен клас 1932 г.) Стигнах до страница 349, направи ми впечатление изказването му, което ме подтикна да разгадавам нещо от миналото. Ще препиша казаното от Учителя: „Като изучавам живите линии на човешкото лице, намирам известно съкращение в тях. Линиите на носа, на веждите, на устата крият известна тайна в себе си. Тя, именно, трябва да се изучава. За да се домогнеш до това знание, трябва да знаеш под какъв ъгъл да гледаш. Само така ще можеш правилно да ги измериш. За пръв път имах такава опитност в Сливен. Когато открих една жива линия на лицето на едного, аз видях от главата му да излиза мека, приятна светлина. Казах си: сега разбирам какво означава живата линия и какви са отношенията й към човека. Някога и вие ще видите една жива линия и ще възприемете нейната светлина. Живата линия е Божествена мярка. Тя произвежда преврат в човешката душа. Живата линия е подобна на врата. Първоначално човек е бил затворен. Всичко около него е било тъмнина, той се мъчил да отвори вратата, да излезе вън. Ако може да отвори вратата, пред него ще се открие цял свят". Каква беше първата ми среща с Учителя в гр. Сливен? Описах я на съответно място в спомените ми 1910-1923 г. Тогава, в тази 1910 година, по инициатива на майка ми, двамата с нея се запътихме да посетим Учителя, възползувани от поканата му след сказката си. Майка ми бе ми казала, че Той е учен човек, много духовен и т.н. Аз, кой знае по каква подбуда, споменах, че отивайки при такъв човек, трябва духом да се облечем особено, например в някаква светлина. Нито аз, нито майка ми можахме да си представим подобно състояние, но така отидохме. Учителят казва, че е видял в Сливен, от главата на някого да излиза мека приятна светлина! Било е през 1910 година, а споменава за този случай след 22 години - лекцията е от 28.XII.1932 г. Минават още 42 години, сега в началото на 1975 година, моето съзнание се натъква на случая. Учителят обикновено скрива подробностите, така и сега - казва - главата на някого! Далече е от мен мисълта, да се възгордея, ако с мен се е случило това. Знае ли се друг да е отивал при Учителя с такава мисъл - да е облечен в светлина? Ето, че и Учителят признава - за пръв път е имал такъв опит, благодарение на който видял тайната на живата линия у човека, при това - случило се в град Сливен. Оставаше да каже годината! Когато аз чистосърдечно описах този случай за първата ми среща с Учителя, никак не знаех, че в тия страници е описан опита описан от Него. Повече интуитивни обяснения не си позволявам - когато отидем в духовния свят, ако е нужно ще проверим. И така, благодаря на всичко на Учителя! Нека и в бъдеще имаме общение с Неговият велик Дух, така да работим за идване Царството Божие на Земята! Амин. Приключвам тия описания, днес 21 януари 1975 година, вечерта 21 часа. --------------------- * Тези поставени писмено въпроси на Жечо Панайотов бяха зададени от съставителя на "Изгревът"