Търсене във форума

35. ПО ПЪТЯ НА ВЕТЕРАНИТЕ Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ /1825-1905/ Д-р Георги Вълчев Миркович е роден на 10 март 1825 година в гр. Сливен. Баща му произхожда от град Стралжа, където се е занимавал с обущарство и търговия на вълна, а майка му, Койка, е била преселена в Сливен от опожареното и разсипано от кърджалиите село Раково. През 1830 година баща му, заедно с други сливенци, се преселва във Влашко, близо до Плоещ, в новото поселище Берязка, но не му харесва и скоро се завръща в родния си град Сливен, където Георги постъпва на училище при известния тогава учител грък - Цукала, а по-късно продължил образованието си в гр. Котел при учителя Сава Доброплодни през 1840 година. След три години той се завръща в родния си град, но имал силно желание да продължи образованието си в Цариград, сега Истамбул. Баща му не се съгласил и го оставил в дюкяна си на Аба-пазар да продава вълна и ямурлуци. Това продължило до 1846 година, когато д-р Селемински енергично се застъпил, щото дванадесет българчета да бъдат изпратени в Киевската семинария като стипендианти. В това число бил и Георги, бъдещият доктор - медик. В семинарията не му харесали условията, ето защо той, едва приключил годината, след ред изпитания напуснал Киев и отишъл в Цариград, където продължил образованието си. Там го сварила новината за смъртта на баща му, връща се в България, получава си наследството от 10000 гроша, пак се връща в Цариград и постъпва да учи в прочутата тогава гръцка гимназия Кору - Чешме. Но и там не му харесало - скоро напуска и довършил средното си образование в католическото френско училище на БЕБЕК, пак в Цариград. От последното училище останал много доволен. Оттам той възприел спиритическите убеждения и им останал верен до края на живота си. От Цариград /Истамбул/ заминал за Франция, където да продължи образованието си. Там постъпил в медицинския факултет на Монпелийския университет. Малко по-късно той се премества да следва пак медицина в гр. Пиза, което е направено вероятно по настояването на д-р Селемински, но скоро се връща пак в Монпелие, където довършва науките си с теза върху хигиената. Миркович още като студент бил награден от император Наполеон III за това, че заедно с други свои колеги взел участие в борбата с върлуващата тогава епидемия холера във Франция. Това било през Кримската война, 1853 -1856 година. Епидемията била победена. От Монпелие д-р Миркович се завръща в родния си град, откъдето е бил повикан и назначен за градски лекар в Стара Загора през 1858 година. След това се връща в Сливен и взема дейно участие в обществения живот. През 1861 година ходил в Браила, Болград, Букурещ и Цариград. Бил е директор в Болградската гимназия /Бесарабия/. Вземал е дейно участие в борбите по църковния въпрос. През 1867 -1868 година е бил лекар в гр, Видин, откогато датира неговото участие в революционното движение под името д-р Мирца. Но скоро бива заловен, арестуван и пратен на заточение в Диарбекир. На отиване на мястото на заточението бил окован във вериги и прекаран през Сливен, да го видят близките му и за назидание на съгражданите му. Това е станало през 1870 година. След осем години заточение, той бил засегнат от обща амнистия, връща се в Сливен, където продължава лекарската си практика. Бил е Губернски врач, после директор на Сливенската гимназия, и след това бил градски, а по-късно държавен лекар, след което се отдава и на литературна дейност. През 1891 година той почнал редактирането и издаването на списание „Нова светлина", в което като пионер в България прокарва и популяризира учението за спиритизма и окултизма. През 1893 година прибавя списание „Здравословие", в което проповядва и популяризира: водолечение, слънцелечение, хигиена, масаж, животен магнетизъм, както и внушение за лечебни цели. Също така д-р Миркович е първият у нас, който проповядва хомеопатичната метода за лекуване, т.е. лекуване с минимални дози. Излезли са пет години от списание „Нова светлина" и три години от „Здравословие". А през 1903 година вместо сп. „Нова светлина", почва да издава списание „Виделина", което е просъществувало до 1905 година, когато редакторът и издателят на списанието д-р Миркович се поминал. Д-р Миркович е бил член на Българското книжовно дружество, сега Академия на науките. В книжка 6 на списание „Летопис" е поместен спомен с биографични бележки за него. Д-р Миркович се е запознал с Учителя на 6 април 1900 година и присъствал на първия събор на Бялото братство в гр. Варна заедно с Пеню Киров и Тодор Стоименов - последните двама от Бургас. От данните, с които разполагаме за д-р Миркович, узнаваме, че той е бил благ, милосърден и справедлив човек. Въодушевявал се е от великата проповед за човека, любов към ближния. Ето защо той понасял стоически страданията и лишенията по пътя на борбата му за по-сносен живот. Той вярвал дълбоко в разумността на мирозданието и в победата на доброто, Миркович е смятал за пръв дълг на всеки човек да помага на ближните си при различни неволи в живота, затова е лекувал безплатно бедните си съграждани. Но това той не е считал за достатъчно, ето защо и парично им помагал. Неговите хомеопатични лекарства /микродози/ били раздавани на страдащите даром. Те помагали, въпреки скептицизма на закоравелите материалисти, които се срещат на път и под път по широкия Божий свят. Образът на д-р Миркович се откроява с голяма светлина на фона на историята в три области: като революционер, като просветител и като лечител. Но не по- малко важни са и неговите религиозно - философски убеждения, които той популяризира предимно чрез страниците на издаваните от него списания и книги. Сега, когато сме вече към края на това кратко изложение, можем да кажем че д-р Миркович е бил една широко отворена душа за всички нови идеи и изследвания. Негова е заслугата, че той пръв в нашата страна възвести ясно и с прозрение, че в природата зад грубата материална действителност действат и невидими сили и проявления от духовно естество. В нашата епоха на закостенял материализъм днес, тая именно заслуга на Миркович не можа да се оцени достатъчно. Науката крачи с бързи крачки. Трупат се грамада от факти, в които скоро ще се спънат ония, които са скептично настроени. Близкото бъдеще неминуемо ще ни наложи да видим света в друга светлина и тогава направеното от д-р Мрикович ще се види в истинския му ръст. Д-р Миркович вярваше твърдо в съществуването на Бога, както в прераждането на човешката душа, в нейното еволюционно усъвършенстване. Той вярваше още в нравствения закон на живота, а именно, че всеки каквото прави, това ще пожъне. Всеки сам създава или подготвя съдбата си. Д-р Миркович е завещал на Сливенското читалище „Зора" своята библиотека, състояща се от 427 тома книги, както и своите печатни издания, възлизащи на 114000 тома, както и сумата 300 лева и други значителни суми, оставени за благотворителни цели. Д-р Георги Мрикович се е поминал на 29 септември 1905 година в родния си град, като е живял осемдесет години. Пояснение: Този кратък доклад е изготвен по случай 74 години от смъртта му и 154 години от рождението му. Литература: Сборникът „Той не умира" - Сливен на безсмъртните борци. Сливен 1935 година, Ст. Гидиков. 10 май 1979 г. ПЕНЮ КИРОВ /1968-1918/ Пеню Киров е роден на 13 юли, събота, 1868 година в гр. Карнобат. По-важни фази от неговия живот са следните: 1. Той произлиза от четири поколения религиозни хора, с начало от село Рахово, Котелско. После живял в Сливен и Карнобат. 2. На 8-годишна възраст бил посетен от светло същество. Това ще да е било през 1875 година. Тогава той видял това светло същество да се носи по въздуха от юг към север. 3. На дванадесет-годишна възраст, т.е. през 1880 година, е бил увенчан с венец от двама ангели по поръка на Бога - Отец. 4. На петнадесет-годишна възраст -1 883 година за първи път е излязъл зад границата, но не е казал къде е ходил. 5. На седемнадесет-годишна възраст е постъпил доброволец и учавствал в Сръбско-българската война. Бил е към град Кула. Понеже не желаел да се сражава, когато дружината е получила заповед да влезе в сражение, той се помолил и веднага заболява от дизинтерия, поради което веднага е бил изпратен на лечение в болницата в град Русе, където го заварва примирието. 6. На деветнадесет-годишна възраст, 1887 година бива удостоен и взет за редовен войник, като е служил военна служба до 1390 година. 7. На 27-годишна възраст встъпил в брак, за да помогне на една страдалческа душа, дух-скиталец, който е молил за помощ. 8. На 32-годишна възраст, през 1900 година, на 23 юли, неделя, в 3 часа сутринта е бил освободен от греха, като е бил погребан с Христа-Господа, е бил облечен в Духа Христов от Учителя, наречен Петър Дънов. 9. На 35-годишна възраст, през 1903 година е ходил да проповядва Господа из България, като е тръгнал от Бургас, през Анхиало/Поморие/, Месемврия /Несебър, Русе, покрай Дунава, Свищов, Видин и на юг, към Цариброд, София, южната граница, Странджа, като спрял в манастира Свети Панталеймон, при село Коджа бук, Карабунар и се връща в Бургас. Целият този маршрут е изминат пеш, като е бил на своя издръжка. Носел е на гръб духовна литература за продан, от която се е издържал. Така му било наредено от Небето, от Отца, което брат Пеню лично е разказвал на брат Минчо Сотиров от Бургас, чиито спомени излагаме в настоящето кратко изложение. Към 1902 или 1903 година явява му се Светият Дух и му казва: „Бог те опредили да обиколиш България и да проповядваш за Бога една или три години." Тогава брат Пеню отговаря: „Избирам три." Наредил всичко в дома си и тръгнал. Това брат Пеню лично го е разказвал на брат Боян Боев. БратПеню е образец на кротост и смирение, което излъчва образът му. Човек с големи духовни знания, винаги готов за жертви и добри дела. Доколкото ни е известно, той е имал ред години срещи с Учителя на Бялото братство, който тогава е бил известен под името Петър Дънов. Някои от тия срещи са били инкогнито осъществявани. Например, ще тръгне от Бургас за Варна, където е бил Учителят, като по пътя е избягвал да среща каквито и да било хора. Свръзката между тях е бил при някои случаи Архангел Михаил. Имало случаи, когато той прекосявал цяла България от изток към запад: Ямбол, Нова Загора, Стара Загора, Казанлък и другаде. От изложеното до тук, макар и много кратко, се вижда как е работил този мил и многообичен брат със своето голямо послушание и вярност към Божието дело и как той е бил ръководен от Божествения дух, още преди да се постави основа на клона Бургас - Общество бяло братство в България. До преди 1907 година брат Пеню Киров е посещавал Странджа планина във връзка с развилото се Богомилско движение и останалото влияние. При една от тия обиколки било му внушено от светли същества, че вече е време да се основе кръжок в Бургас, който да има за цел духовното развитие на членовете му и подготовката им за бъдещата им култура. Казано му било, кръжока да се основе на деня на Св. Панталеймон - 27 юли 1907 година /по нов стил 9 август/. За председател, ръководител на кръжока бил избран брат Пеню. Като първата работа на кръжока да се изучава Свещеното писание - Стария и Новия завет. Първите ученици на кръжока били трима души - Пеню Киров, д-р Миркович от Сливен и брат Козловски от Ямбол, който по-късно се изселил от България. Правели са се сеанси, при които групата е имала много ценни опитности и материализации. Тези опити затвърдили вярата и разширили духовния им мироглед. Преди основаването на кръжока, спиритическите сеанси са били негласни, извършвани точно в определено време и часове, и дни, което е вярно и строго определено при духовните срещи. Оформено с протокол общество първо се наричало „Спиритическо общество", а по-късно „Общество Бяло Братство", клон Бургас, което Учителят почнал да посещава и напътва. Брат Пеню бил благ и прилежен в делото Божие и може да ни бъде за пример във всяко отношение. Неговият личен пример може да ни крепи, импулсира и вдъхновява, за да можем и ние да израстнем като него работници в служба на Божието Дело. В лицето на брат Пеню ние виждаме човек от нов тип, човек на Любовта, Мъдростта и Истината, на Правдата и Добродетелта, чрез които добродетели ще дойде свободата, братството и единството, също и виделина, че да могат всички човеци да станат добри, умни, честни и справедливи. Да може всички народи да се обединят в един народ и в една държава, че да няма войни и недоразумения по цялата земя. Още през 1898 година нашите приятели от Бургас, ръководени от една вътрешна подбуда и под ръководството на Учителя /когото тогава са наричали още г-н Дънов/, са заработили за духовното издигане и пробуждане на българския народ, като се е разнасяла духовната просветна литература, каквото е било списанието „Виделина", редактирано и издавано от д-р Миркович в гр. Сливен, а също и други брошури с духовно съдържание, устройвали се срещи, водели се разговори, като се обменяли мисли и опитности. Работело се за пробуждането на готовите души, които първи ще поемат този светъл и благороден път. След като Козловски напуснал България, мястото му в кръжока било заето от най-младия брат - Тодор Стоименов от Бургас кръжокът бавно се развива, но не толкова в численост, колкото във вътрешна убеденост и непоколебимост. Брат Пеню Киров се поминал на 18 януари 1918 година в Бургас, Чувал със сол. Пеню Киров е бил ротен командир на младия войник Черню Калушев, с когото са се запознали и опознали. Как е станало това, вече сме го разказали на друго място. Веднъж той се среща с Калушев и му казва да отиде в село Габерово при бай Слави Тодоров и да си вземе малко сол. Зачудил се брат Черню, защо да ходи у Габерово за сол, когато в тяхното село, близо до тях е магазинът и може да си купи колкото иска. Но щом бай Пеню казва, ще отида при бай Слави, да видя какво ще излезе от тази работа. „Брат Славе" - казал Черню - „Бай Пеню ме праща при тебе да ми дадеш сол, щото си имал цял чувал." - „Така ли ти каза бай Пеню?" - „Иди, каза той, при бай Слави за сол. Ето и аз дойдох." - „За друга сол те праща той", казал бай Слави и му заговорил за Учителя, за Словото, както и за бай Георги от Айтос. Върнал се бай Черню много доволен от тази среща. Нещо светло, благородно и велико изпълнило душата му, като никой път. Почнал и той да раздава от получената „сол" на ожаднелите и обезсолени души. ТОДОР СТОИМЕНОВ ГЕОРГИЕВ /1872-1952/ Брат Тодор Стоимен е най-младият от тримата първи ученици на Учителя. Роден е на 17 май 1872 година в гр. Пазарджик. Произхожда от семейство със средна заможност. Завършил е трети прогимназиален клас в родния си град. След няколко години семействотото им се изселва в гр. Бургас, където той почва работа като писар в Окръжния съд в Бургас. Усърден в работата си, постепенно се издига в йерархията и стига до степен секретар на съда, на която служба се е пенсионирал на 45 години по стария закон за пенсиите през 1917 година. След пенсионирането си почва работа в търговското представителство на шевни машини „Сингер". Брат Стоименов е бил много старателен в работата си, като не е допускал грешки, поради което много е бил ценен и уважаван, човек с бистър ум. Бил е често похваляван и награждаван за усърдна работа. Като идва в Бургас, наскоро се е запознал с Пеню Киров, който е десетина години по-голям. При едно идване на Учителя в Бургас, брат Пеню го е представил на Учителя и той става негов ревностен ученик. На 6 април 1900 година е станала първата среща - събор в гр. Варна, след което тези срещи - събори стават традиция, като се провеждат през август. На тази среща са присъствали д-р Георги Миркович от гр. Сливен и от Бургас: Пеню Киров и Тодор Стоименов. През 1901 и 1902 година съборите са се провели в гр. Бургас. От 1901 до 1910 година - в гр. Варна, а след това - във Велико Търново. На първата среща - събор, през 1900 година Учителят ги е въвел в първата подготвителна работа - предговор към онази голяма работа, която Великият разумен свят има да върши тук, на земята върху човечеството. Тогава им е говорил за онази велика култура на любовта, братството и свободата, които има да се въдворят на земята. Тогава един от учениците попитал мислено: „Ето, ние сме само трима души, събрани тук и то единият от нас е вече стар и си отива. Останалите двама са малцина за тази важна мисия." Учителят отговаря на мисълта му: „Действително, вие сте малко, но в бъдеще ще станете хиляди, милиони." Първият кръжок в Бургас е бил основан през месец юли 1907 година под името „Спиритическо общество", което по-късно се преименува: „Общество Бяло Братство", клон Бургас, който Учителят започва да посещава и напътства. Член на кръжока е бил брат Козловски от гр. Ямбол, който заминал зад границата и на негово място бил поканен брат Тодор, който бил най-младия от всички членове на кръжока. Известно е, че Учителят от 1901 до 1910 година обикаля България да изнася сказки по френология и хиромантия по градовете. Когато е предстояло да посети гр. Айтос, той е телеграфирал на брат Георги Куртев, че Учителят ще посети Айтос, където ще изнесе сказка и че той /Стоименов/ ще го придружава, да ги посрещне на гарата. Тогава Учителят още не е бил познат като, Учител" в Айтос, а само като г-н Дънов. При втората му сказка в Айтос, след сказката бил поканен от брат Куртев да нощува у неговия дом, която покана е била приета, а брат Стоименов, който вероятно е бил служебно зает, се върнал сам в Бургас. Как повярвах. Бях член на спиритическия кръжок в Бургас от втората половина на 1907 година. В кръжока имаше разни духовни проявления, но веднъж, след като си излязох, се усъмних в тяхната реалност. Една вечер влизам в стаята си и си лягам на леглото. Неусетно съм заспал. По едно време някакъв шум в стаята ми ме събуди. Отварям очи и виждам, че цялото ми легло, заедно с мене, се носи из стаята от невидими ръце. Уплаших се и скочих от леглото и застанах в един ъгъл, треперещ от страх. Не стига това, а още и масата и стола се раздвижиха. После всичко се успокои и аз отново си легнах. От него ден и час повярвах в реалността на спиритическите явления. Весела случка. Както вече споменахме, брат Стоименов се е пенсионирал по стария закон на пенсиите, който предвиждал 45 години трудова възраст, а не 60, както днес. Когато дошло време да получава първата пенсия, понеже бил младолик и никога не е имал брада и мустаци, то касиерът, вероятно на шега, го попитал: „Чия пенсия искате да получите? На дядо си или на баща си?" - „Моята", отговорил новият пенсионер. Случката вече не се повторила. Разказала племенницата му Паша Белева. София, 7 май 1988 година. Тримата юнаци и баницата. Случката е станала в гр. Бургас, вероятно след съборните дни през 1901 или 1902 година. След като тримата предани ученици станали рано и работили заедно с Учителя 4-5 часа, уморили се и изгладнели, брат Пеню Киров, който бил по жилетка, с подпъхнати палци под раменната извивка, казал: „Каквито сме юнаци, да ни има сега една баница, добре ще бъде." Учителят чул, леко се усмихнал, но нищо не казал. Продължили да работят, по всяка вероятност. Учителят нещо им е диктувал и те го записвали. След малко, когато си привършили работата и отворили вратата, и някой от тях излязъл на пруста, намерили тава с баница още толкова гореща, че не можела да се пипне. Кой бе донесъл баницата, никой не знаел. И кой е знаел, че им се яде баница, за да им я изпрати? Никакъв човек не бил идвал, а баницата още вдигала пара, чакала да насити празните им стомаси. Когато баницата била изядена, Учителят казал: „Хайде сега брат Тодорчо, като най-млад, да отиде при баничаря, да му занесе тавата и да му плати баницата," Като влязъл при баничаря, последният му казал: „Чудна работа, извадих от фурната четири тави баница, а едната изчезна, без някой да имаше край мене. Но щом връщаш тавата и плащаш баницата, няма какво повече да питам. Как стана това, аз не мога да си обясня", казал баничарят и прибрал донесената тава. По всяка вероятност, тъй като Учителят владее закона за трансформиране на веществото, баницата бе дошла в безтегловно състояние и бе пренесена без някакъв видим посредник и наново материализирана в пруста. Това е пример за елевация, Не си спомням кой от двамата братя, Пеню или Тодор го разказал на брат Георги Куртев. На екскурзия до Цариград /Истамбул/. Това беше около 1910 година. Уреди се екскурзия до Цариград за десет дни. Пожелах да посетя Цариград. Шефът ме обичаше и ми даде отпуска. Изкарахме необходимите документи, качихме се на прахода и отпътувахме. Радвах се, че ще видя най-после този тъй прославен град, където си бяха дали среща природната красота и огромното човешко богатство и архитектурното изкуство. Всички бяхме изпълнени с радостни предвкусвания за красотите, които има да видим и ще се обогатим съзнателно с нови впечатления. Искаше ни се по-скоро да пристигнем на това приказно място. На хоризонта вече се виждаше брега със силуетите на многожество сгради и безброй минарета на джамии. Ето, вече пристигнахме на пристанището. Посрещнаха ни с лодка турските власти и за наша голяма изненада ни съобщиха, че в града имало епидемия. Забраниха ни да слизаме на брега и казаха, че трябва да останем четиридесет дни, докато изтече карантинният срок. Моята отпуска беше само десет дни. Чудех се какво да правя. Тогава се сетих да потърся помощта на Учителя. По едно време стражата около мене се разреди. Почувствах, че сега е най-благоприятен момент да тръгна и да сляза от парахода. Тръгнах и слязох, сякаш никой не ме видя и не ме спря. Тръгнах към града без пари и без документи. Всичко бе в парахода. Но ето насреща ми идва познат човек от Бургас, на когото казах за положението си. Познатият разбра притесненото ми положение и веднага ми даде пари за билет, да мога да се върна с първия параход за България. Зарадвах се, благодарих му и отидох да се поразходя из града, да поразгледам, но понеже нямах документи, не бях спокоен и скоро се върнах на пристанището и взех първия параход за България. Билет ми дадоха, без да ми искат документ. Качих се на парахода и влязох в първокласно купе. Когато тръгна параходът, мина кондукторът по проверка, но той само отвори вратата, козирува ми и отмина, без да ме проверява. Аз бях разтворил вестника и го преглеждах. Пристигнах в Бургас без документи, които после ми изпратиха. Интересното в случая бе, кой бе уредил моето пътуване без документи и как се намери човек, който да ми даде необходимите пари за билета, да мога да се върна обратно. Забележка: Горната случка е разказана от брат Стоименов на брата Паню Балдъров на Изгрева, няколко години преди смъртта на брат Тодор Стоименов.

84. БЕЛЕЖКИ ЗА НАЧАЛНОТО ПЕСНОПЕЕНЕ В КРЪЖОЦИТЕ НА БЯЛОТО БРАТСТВО През 1911 година постъпих в кръжока на Бялото Братство в гр. Бургас. Ръководител на кръжока беше брат Пеню Киров. Членуваха около двадесет братя и сестри, много от тях семейно - мъжът и жената. Между тях беше и брат Тодор Стоименов, най-старият съратник на Пеню Киров. В събранието и по домовете на братята и сестрите се пееха църковните песни: „Тебе поем", „Святий Боже святий крепки", „Достойно ест", „Ангел вопияше" и „Великото славословие". Тогава най-добра певица в Братството в Бургас беше сестра Мария Гарвалова/майка на д-р Добран Гарвалов, добре познат на братя и сестри в София от годините 1925-1930/ В ония години, когато се образуваха братските кръжоци, ние излизахме от Православната църква, знаехме и бяхме обикнали тия песни. Песента „Великото славословие", по нареждане на Учителя е отпечатана в първата братска песнопойка. Той я е ценил като старинна хармонична композиция; както съм слушал от стари братя, така е пята в службите на църквата „Св. Архангел Михаил" във Варна, когато там е служил дядо поп Константин Дъновски. За песента „Ангел вопияше" - към часослова на православната църква, гдето са подредени песни и молитви през разните празници, при тази песен има една бележка - „Редактирана от поп Константин Дъновски - Варна". Имаше братя и сестри, повечето в София, придошли от евангелската църква, те бяха обикнали някои евангелски песни, та и те се изпълняваха в София, па останаха и в нашите песнопойки. Такива са песните: „Небето се отваря", „Напред чада, напред", „Дързост в Христа", „Към Сион", „Нови дрехи", „На Христа запейте". В коментара към песнопойката е обяснено, че текста е от ученик, а мелодиите им от музикант. Все пак, за тези песни имат заслуга братята, които са ги представили, а освен това и мелодиите са подобрени съответно текста им. В бъдещо издание, може да се поясни тази работа. Ако се прегледат песнарките на евангелските църкви откъм 1910 година, ще се срещнат песни с тия заглавия. В тяхните песнарки песните са преведени от американски такива, както са пяти в протестантските църкви там. И така, периода на действителните братски песни започна с песента „Грешна душо" /преименувана в песнопойката „Страдна душо"/. Това бе около 1914 г. Пеехме я всички с въодушевление. Каза се тогава, че е изпратена от Учителя, но подробности за създаването И не ми са известни. Песента е от 5 куплета. Нещо особено, което ми направи впечатление и което открих в нея, беше, че всеки куплет имаше съдържание, напомняше една от добродетелите на Пентаграма: Първи куплет - Добродетел, Втори - Правда, Трети - Любов, четвърти и пети - Истина. В годините преди Първата световна война - към 1915 г., появи се и песента „На Учителя покорен". Текст и мелодия от младия брат Борис Хаджиандреев, от град Ямбол. Наскоро след като той даде тази песен, научихме, че е починал. Брат Пеню Ганев - София ми е разправял, че като воиник през нея война, служил в Ямбол. Посетил семейството на Б.Х. Андреев и баща му е разказал, че след написване песента е починал наскоро. Това мога да кажа за началото на песнопеенето в Братството - бях съвременник и участвувах при пеене на споменатите песни. Изобилието на песни се яви след 1922 г., когато Учителят откри Школата. Тогава Той ни намери готови за съвършените духовни песни и ги даде постепенно, както е отбелязано в братската песнопойка. Вземам повод от една инициатива на брат Филип Стоицев, да се уяснят някои положения в издадената голяма братска песнопойка. Касае се за песента „Новото битие" и още 11 песни дадени от Учителя, поместени в края на песнопойката. За тези 12 песни намираме забележка към коментара в песнопойката /стр.197 - долу/. В забележката, смисълът е такъв, като че ли певицата /сестра Лиляна Цветана Табакова/ е пожелала и настоявала, при печатане песнопойката, да се приемат въпросните песни. Всъщност при нея са отивали два пъти брат Борис Николов и сестра Мария - другарката му, да искат тия песни. Отивал е при нея и брат Неделчо Попов, който уреждаше печатането, със същата цел. В начало, сестрата не ги е давала, като е считала, че са дадени за нея лично. Най- после се е съгласила и ги е предала за включване в песнопойката. Относно схващането, че песните са записани „по памет", е неуместно! Сестра Табакова е с висше музикално образование и достатъчно грамотно владее нотите, за да запише веднага както слуша да се пее и изпълнява една песен. Когато Учителят е пристъпил към предаване песента „Новото битие", сестрата и присъстващият там брат Кръстю /Христо/ Трифонов, са взели тетрадките си да записват песента. Учителят ги е възпрял, като е поръчал първо да заучи сестрата песента наизуст, а по-после ще я нотира. За всички други песни, когато ги е предавал, позволил да се записват нотите. И така, в продължение на доста месеци, Битието и песните са изпълнявани пред Учителя. Уточнени са както Учителят е искал и са получили този завършен вид, предаден от сестрата за напечатване. С това обяснение, понятието „по памет" отпада изцяло, затова Новото Битие и следващите 11 песни, следва да се считат оригинално творчество на Учителя. Заслугата на сестра Табакова е тази, че ги е запазила записани по ноти, за да се отпечатат в братската песнопойка. Брат Филип Стоицев прави една забележка, че в тия 12 песни / Битието и останалите 11 песни/ намира една разлика в стила на Учителевото музикално творчество. Пишущият тия редове - не съм музикант, но за себе си обяснявам, че има и други дадени от Учителя песни, които се различават по стил. Спомням си, например песните Берхан Ази /стр. 136 в песнопойката/, която е в „ориенталски стил". Слушам я винаги със задоволство. Спомням си за нея, когато за пръв път я изпълнил пред братя-музиканти, казал е: „Тази сутрин ме посетиха едни „Бир-бучуклии" гости, та се яви тази песен. Думата „Бир-бучуклии", показва, че са го посетили духове-ориенталци. облечени в широки потури, „ала-турка". Преведено - бир-бучуклия, значи облекло с един и половина размер в сравнение с обикновеното облекло. Ще добавя и няколко исторически редове, относно появяване на песента „Новото Битие". Това е станало по време, когато сестра Табакова бе примадона в Софийската опера. Участвала е вече в главните роли на 16 класически опери, повтаряни много пъти на сцената на операта. Идва 1941 г., предстои да се изпълни в Софийската опера Девета симфония на Бетховен. Ще дирижира прочутият Карл Бьом. Художественият съвет на операта, както и съвета на музикантите-симфоници, избират сестра Табакова да изпълни соловите части в тази симфония. Сестрата напълно съзнава голямата и отговорна задача, която й се възлага, затова идва при Учителя да поиска Неговият съвет и помощ. Всъщност, Той през всичката нейна дейност в операта, винаги е давал съдействие по духовен път. Имало е случаи, когато лично е присъствал на нейни дебюти, като например операта „Марта", гдето сестрата има главна роля, представляваща много изискани изпълнения на колоратурни арии. И така, сестрата за десетина дни при усилени упражнения сполучва да се подготви за участие в Девета симфония. Концертът е изнесен, изисканата софийска публика е във възторг, доволен е и диригента Карл Бьом. Похвалена е и певицата - сестра Табакова - а да пееш при диригентството на Карл Бьом е световна слава! Както винаги, сестрата отива при Учителя да Му разкаже за концерта. Той внимателно е изслушал, водили са забележителен разговор, при които Учителят е казал: „Сега ние ще напишем ДЕСЕТАТА СИМФОНИЯ!" Така, едно велико вдъхновение на Учителя дава своето начало. Тогава Учителят е казал, когато Битието бъде готово, сестрата ще даде концерт в братския салон някоя сутрин. Такъв концерт действително е даден, пред братя и сестри, в присъствие на Учителя, в утрината на неделен ден. Ще си позволя да запиша и казаното от Учителя за песента Битието: „Дом и място гдето се изпълни Новото Битие, ще получат благословението на Небето! Народ или общество, гдето се изпълнява Новото Битие, ще получават благословение на Небето!" Запитвам се: „Кога ще се възползваме от това скрито благословение?" Пожелавам на ония, които ще оформят бъдещото издаване на песните, още сега да се срещнат със сестра Табакова за уточняване и да научат много ценни разговори, водени с Учителя по музикални въпроси. София, 4 февруари 1976 г.

33. НЕЩО ЗА ПЪТУВАНЕТО НА БРАТ ПЕНЮ КИРОВ ИЗ БЪЛГАРИЯ Той е пътувал като пътуващ книжар, а по-късно посещаваше новооснованите братски кръжоци, където държеше свои духовни беседи. Разбира се за това той имал вече указание от Учителя какво да говори, как да насърчава и направлява тия нови братя и сестри, като разбира се всеки кръжок си имаше свой ръководител. Той от своя страна е представлявал Учителя, държал е беседите, които трябва да се говорят като новости, с компетентността на ръководител. Забележителен кръжок имаше в гр. Казанлък. Там се издаваше и известно време вестник „Обновление". В него участваха братята Н. Камбуров, Захари Желев, Христо Тончев и др. Но освен духовните статии, които съдържаше това вестниче имаше и полемика с духовните власти - поповете, които не одобряваха явяването на Бялото Братство, също така и към някои неверующи - например социалисти и др. такива. Той беше ценен вестник и продължава да излиза доста време - до Първата европейска война. За пътуването на брат Пеню има интересни данни и съм слушал лично от него едно правило от онова време: „Който продава книги, трябва да проповядва. А всеки проповедник, трябва да бъде и книжар, да има на разположение книги, които да раздава на слушателите". Той в това виждаше оформяне на неговата дейност и винаги се е запасявал с достатъчно книги, с духовно съдържание, които си доставяше от издателството на Димитър Голов от София - наш много добър брат, също от издателството на брат Тодор Бъчваров и други някои, които намирал за нужно. Значи вземал е тези книги и с такъв един пакет, където е посещавал, след като е говорил, давал е някои от тях. Получаваните суми той не е носил със себе си, но ги е внасял в пощата по спестовна книжка и впоследствие, когато привършва обиколката си отива в София, изтеглял пари от тая книжка и се е разплащал на ония, които са го кредитирали с книги. Интересен е дневника на брат Пеню Киров от онова време. Всякъде където е посещавал - малки градчета, паланки, където главно е циркулирал по него време, интересно е това, че той е отразил в дневника преживяванията си и може да се види, че всички места, дето е посещавал, са с една особена слаба духовна светлина. Събирането на гражданите през свободното време е било из разни кръчми, кафенета, дето се събират и водят най-обикновени разговори. Отникъде никаква светлина, да ги посети някой интелигентен оратор запознат с новите схващания на времето и въобще тогава са живеели в една интелектуална оскъдица. Пристигането на брат П. Киров в някоя такава паланка е събуждало интерес. Когато те го запитват защо пътува и какво върши, той използвал случая да им разправи нещо от новите схващания, като може би си служел и със спиритизма дето има доказателства за съществуването на задгробния живот. Говорил им за идеите на Учителя, за предстоящото събуждане на цялото човечество, да премине към нови постижения в духовното развитие. В неговия дневник са описани много работи, разбира се, но ще ви разкажа едно интересно преживяване с един млад брат арменец на име Милкон Партамян, по занятие шивач. Той фигурира в списъците на протоколите на присъствалите в съборите в Търново. Този младеж не бил женен. Живеел със семейството на майка си и баща си в Бургас, обаче като вижда, че брат Пеню Киров от време навреме излиза из България, пожелал и той да го придружи в някое такова пътуване. Но брат Пеню вижда, че ще срещне съпротива от страна на майка си и баща си, които ще го възпират и уговорил го да не се сили да го следва, защото не е лесна работа. Но най-после той издействал от майка си и баща си да го пуснат и тръгва с него в една такава обиколка. Обикновено брат Пеню Киров се е движил пеш. Пешком минавал от градче на градче, гдето някъде може би е използвал и превозни средства, но така са стигнали пеш до Сливенските минерални бани. Стигнали надвечер и трябвало да пренощуват, но това е било изглежда през лятото, на баните всичко заето, хотела, всички помещения, където можели да преспят и най-сетне като се примолили на съдържателя на хотела да ги приеме, той казал: „Само една стая има свободна, но тя е необитаема, в нея никой не смее да спи, защото се явяват някои духове там и ги смущават". Брат Пеню Киров рекъл: „Ние сме духовни хора и можем да пренощуваме там". И наистина настаняват се там да спят. Легнали си когато е станало време за спане и брат Пеню заспал. Но току-що заспал чува, че младежа Милкон се развиква и казвал на арменски, на турски, в смущението си каквото е успял да изговори. Извикал: „Пеню, Пеню, виж го килипира". Брат Пеню станал, поглежда и наистина вижда материализиран някакъв дух, представляващ римски войник, с ризница, с шлем и държи някакъв меч и се заканва към Милкон да го засегне с меча си. От това Милкон се изплашил и почнал да издава тия викове на смущения, и започнал да чете на арменски „Отче наш". Тогава брат Пеню става и той, и започва една усърдна молитва, за да се парализира дейността на този дух, който съвсем нямал добри намерения към тях. И наистина, благодарение на тия молитви, уталожил се, видението се прекратило, те се успокояват и продължават да нощуват там. Този случай ми го разправяше брат Стоименов, малко хумористично така, защото наистина погледнато от ония, които са били далеч, за усмихване е това събитие с тоя младеж, но от друга страна пък потвърждава, че на стари такива места, където са минали войски е имало някои убити или погребани и духовете още се навъртат около мястото, а в даден случай се явяват, материализират се. Той използва може би медиумичните способности на този младеж и взема от него материя да се материализира. В общуването ми с брат Пеню Киров аз може би бях най-редовен, който посещавах книжарничката му. Някои отсъстваха - заети, но аз като по-свободен винаги отивах при него и често го заварвах да си пише писма до приятели. Обикновено го изчаквах да си свърши работата и заедно излизахме. Той си отиваше към своя дом, аз го изпращах донякъде и си отивах в моята квартира. При такъв един случай той беше написал 5-6 отворени картички с кратко съдържание и понеже трябваше да вървим по една улица, пощата беше на 100-200 метра за да не ходи и той, предложих му да прибягам да пусна завчас писмата и ще го настигна. Той наистина ми ги предаде, отидох пуснах ги в пощенската кутия, разбира се без да надникна до кого са адресирани, нито пък тяхното съдържание. Аз смятах кореспонденцията, на когото и да е, като нещо свещено, пък и досега същото нещо го спазвам, като не погледнах по тия причини. Каквото и да пише брата, то си е негова работа. И така настигнах го аз, отидохме си всеки по пътя след като се разделихме с него. Но мина около месец и нещо веднъж аз го питам: „Брат Пеню, какво става тази година със събора, кога ще има събор в Търново и как ще стане това?" - Ами ти не знаеш ли? - Казвам „Не знам". Той тогава кимна с глава и каза: „Пък аз помислих..." Искаше да каже, че тия писъмца, които ми даде да пусна, аз от любопитство съм поискал да услужа за да прочета какво пише. Така и той един вид си поправи мнението за мене, и моя кредит пред него порасна. По-късно през 1914 г. Учителят даде едно нареждане, посочва точно имената на братята и сестрите, които трябва да присъстват на събора в Търново. Броят на присъстващите трябва да бъде 70 души. Ако някои от поканените не може да присъства било по причина, че не може да получи отпуска, било, че няма парични средства, то ръководителят да посочи друг брат или сестра от местния кръжок, които да присъствайте като негови заместници. Тогава, аз понеже се подвизавах доста ревностно и имах доверието на брат Пеню Киров и брат Стоименов, те намериха за добре да посочат и мен като заместник на брат Коста Стойчев, който по някакви причини не можеше да присъства. Сестрата Величка Стойчева дойде, но той не можеше да дойде. И така имах и аз щастието да присъствам на Търновския събор през 1914 г. Спомням си, когато прочетох дневника на брат Пеню Киров за преживяването му от посещенията на разни паланки, описва един случай от тогавашното село Рахманларе. То е Карловска околия, в Балкана. То беше доста голямо село, добре поставено с будно население. Когато той пристига в това село, спрял се в кръчмата гдето отсядат всички, чакал да си отидат всички и да помоли кръчмаря да пренощува там. Когато наистина предложил на кръчмаря това нещо той казал: „Не съм съгласен да преспиш у мене, но тука в еди коя си къща - посочил една къща - там приемат понякога хора, които пътуват да преспиват". Той като отишъл и се примолил, те се съгласили. Били мъж и жена бездетни. Дали му стая където да преспи, той с благодарност се прибрал и тъкмо когато да си легне, или бил вече легнал, гледа вратата се отваря и хазайката надникнала да види как се е настанил. Влязла в стаята и застанала така до вратата, гледала го продължително, гледала, гледала и след като той нищо не й проговорил и тя не проговорила, се оттеглила и си отишла. Той го описва така както се е случило и не можем да прибавим нещо към случката. Но трябва да се подчертае, че неговите дейности в пътуването из България са били с цел да се открият хора, готови да приемат новите идеи, които той разнасял от името на Учителя и където могъл, било чрез раздаване на книжките. Несъмнено тия хора впоследствие, когато Учителят пък се явявал да говори в по-големите градове, отивали да слушат и са се утвърдявали като членове на съответни кръжоци. Разказвам тези мои спомени за брат Пеню Киров и за живота на Бургаското братство от ония години, като пожелавам на всички братя и сестри да се подвизават с Дух и Истина, като ония пионери, споменати в моя разказ. Бургас, 3.XII.1971 г. Брат Пеню Киров почина в началото на 1918 година. След войната, бургаският кръжок поднови работата си, а за ръководители се избраха братята Сотир Щерев, Матей Пренеров и Минчо Сотиров. Това беше до 1923 г., когато аз се преместих да живея в София.

10. ПЕНЮ КИРОВ Във всекидневният живот на братята имаше пак нещо общо. През целия ден сутрин преди отиване на работа и след привършване, всеки считаше за необходимо да се отбие до арменското кафене. И аз с моите 17-18 години отивах там - бях вече преминал на служба в частната банка, та се чувствувах човек с тежест. Още с влизането в това кафене се виждаше брат Сотир Щерев на обичайната си маса, зачел последния пристигнал вестник, до него Паскалев ще дойде, Пеню Киров, Тодорчо и др. Минаваше и някой час, и всеки си тръгваше у дома. Това бе привечер. Имахме и друг по-интересен кът за такива срещи - това бе скромната кантора на брат Пеню Киров. През тези години той беше скромен митнически посредник. Извършваше формалности по обезмитяване на стоки. Докато той привършваше дневната си работа, един по един се събирахме 5-6 души да го видим и да разменим някоя приказка. В тази канторка имаше една полица наредена със съществуващата тогава духовна литература, повечето издадена от Димитър Голов. На една малка витринка се виждаше наредени от същите книги, но външните хора, много рядко се отбиваха вътре да си вземат от тях. Братята обаче, считаха че влизат в приятен дълг да си ги набавят. Малко по-късно през 1915 година на тази просветна витринка и полици се появиха първите напечатани беседи на Учителя. Онези брошурки със сини корици - „Ето човекът", „Житно зърно", „Сънищата на Йосифа" и др. Някои от тях си бяхме преписвали на ръка от по-рано. Но, явяването им на бял свят отпечатани, бе тържество за душите ни. Имаше още един пункт дето се срещахме. Това беше дрогерията на брат Илия Зурков. Той винаги имаше два-три стола за приятели. Отбиваха се там - Паскалев, Матей Попов, Щерев, позволявах си и аз да се отзова там, тъй като често се водеха интересни обществени разговори. Когато Учителят е бил в Бургас, често е наминавал там. Случайните гости на Зурков са имали случай да се запознаят с Учителя и да чуят мнението му по разни въпроси. Така продължаваше обикновеният ми и духовен живот през това време. Течеше пролетта на 1912 г., настъпваха първите летни дни. При разговорите между братята, при гостуването ми при Гарвалови и Стоичеви, засягаше се нов въпрос. Кога ще стане братския събор? Кой как се приготовлява, и кога Учителя ще замине от София за Търново? Постоянната кореспонденция между сестра Стойчева и Петко Гумнеров от София, ставаше все по-интересна. Пристигаха от време навреме малки подробности, които подсказваха, че наближава радостния ден на събора. Повечето братя бяха чиновници, та всеки мълчаливо подготвяше отпуската си, а също и средства за път. Брат Пеню Киров вече е получил съобщения от Учителя, кои братя и сестри са поканени, а той от своя страна, на ухо лично съобщаваше на всекиго. Нашият брат бе ръководител не само на Бургас, но изпълняваше нареждания на Учителя, засягащи кръжоците в повечето малки градове из Южна България. Така и за поканите в тези градове Учителят му е давал нареждане да им съобщи от негово име, кога е определено да се явят в Търново. Връзките му с братята и сестрите се поддържаха от обиколките, които той правеше един-два пъти годишно в тия градове. Беседите изнасяни пред тях с личен негов материал, с тълкуванието на Евангелието и т.н. са били интересни за тях. Познанството им е датирало много отдавна, когато всички с голям ентусиазъм са прегърнали идеята на духовния живот. Тук може да се спомене за ръководството и дейността на брат Пеню Киров, развита през годините 1902-1906. Всяка година за 2-3 месеца, той е напускал Бургас и е поемал пешком от село на село, от град на град да срещне хора, които се интересуват от духовния живот, а също да споходи ония, които вече сериозно се подвизават. Товарът му е бил един пакет с прочетни книги и брошури, които е продавал и предлагал на ония, с които е водил разговор. Той често казваше: „Книгопродавецът трябва да бъде проповедник, а проповедникът не може да си свърши работата, ако не продава книги". Разгледал съм неговата спестовна книжка, с която си е служил при пътуването. Там е внасял дребни сумички от няколко лева -това, което е постъпвало от продадени книги. Несъмнено е преживявал твърде скромно и от месец на месец е изпращал на семейството си в Бургас по 5 лв. Пътуването си е завършвал в София, като се е разплащал с книжарите. Не ще и дума, че срещата му с Учителя е била на първо място - да разговаря и да поеме нови сили за подвизаване. Много е интересен краткият му дневник, в който е записвал дневните си преживявания. Навсякъде по села и малки градове, почти никъде и никакъв интересен, интелигентен и културен живот. Малцина са местата, на които след работа отивали всички, но и там пиене, празни разговори и партизанщина. В този мрак на оная епоха е трябвало да се разнася светлината на Словото и да се насърчават малцината, които вече са представлявали запалени свещици. Слушал съм от брат Т. Стоименов за една случка при тези пътувания на брат Пеню Киров. По това време в Бургас е членувал един млад арменец Милкон Партанян. Слушайки за подвизите на човек, който пътува с такава мисия, ето че и той пожелал да прави компания на брат Пеню. Последният се опитал да го отклони, защото знаел, че ще му бъде в тежест. А и майката на това арменче, не ще се съгласи за необмислено скитане из България. Все пак наложило се да се присъедини в деня на тръгването. Из пътя са си разговаряли и върху спиритически явления, от които Милкон много се интересувал и често е казвал „Пеню, искам да видя дух, дух!" Минавали през села и градове. След някой и друг ден минавали през Сливен. Така се наредило да пренощуват на Сливенски минерални бани. В хотела нямало място, но все пак ги настанили в една съвсем малка стаичка. Заспал не заспал, брат Пеню бил събуден от изплашените викове на Милкон. Чете някакви молитви на арменски - „Аз, вас" и вика: „Пеню, ето го келипира. Страшен. Не искам вече дух, не искам вече дух!" Поглежда брат Пеню и вижда един материализиран дух, римски войник, въоръжен с копието си, с изваден меч и като че ли се заканва на Милкон. Като опитен със спиритичните явления брат Пеню се сеща какво да прави. Чрез молитви и заклинания неканения гост, изостанал в еволюцията си, бива прогонен. Разбира се, повече дума не ставало за сън през тази нощ. А на сутринта продължават пътя си. Този Милкон едва могъл да придружава брат Пеню до Пловдив, там го очаквала телеграма от домашните на Милкон и той се съгласил да се върне в Бургас. Майка му го е викала. Той е присъствувал и на събора в ония години, после е отишъл в Цариград да живее, станал шивач, започнал да работи в една тъмна дупка. И се изгуби за нас.

2. ПИСМА ОТ ПЕНЮ КИРОВ гр. Бургас, 10.09.1913 г. Любезний брате, Пред вид положението, в което се намира нашият народ, по благото разпореждание на небето ни се отреждат още 7 неделни дни, начиная от 15 т. м-ц да ги употребим за доброто на България, по същия начин, както предшествующите три седмици: предобедното служение на първата седмица - 15/IX 1913 ще бъде от 10 - 12 ч. а следобедното от 3- 4 ч. втората седмица - 22/IX предобедното от 10 • 12, а следобедното от 10-11 през нощта. Третата седмица - 29/IX предобедното от 10 - 12, следобедното от 10 - 11 през нощта. Четвъртата седмица - 6/Х предобедното от 10 -12, следобедното отЗ-4 през нощта. Неделя - 13 октомврий - почивка. Петата седмица - 20/Х предобедното от 10 - 12, следобедното от 10-11 през нощта. Шестата седмица - 27/X предобедното от 10 - 12, следобедното от 10-11 през нощта. Неделя, 3/XI - почивка. Седмата седмица - 10/XI предобедното от 10-12, следобедното от 10-11 през нощта. За жените: Във всичките тия определени неделни дни ще бъде предиобед в православната църква от 7 - 9 ч, а след обяд през първите 4 седмици ще се събират от 3 - 4 ч. на групи от по две или три, а останалите три седмици от 10 -11 ч. през нощта, поединично в домовете си. Ще четат псалмите по реда, определен за мъжете. Храната - същата, както е казано за мъжете. Друго. Понеже мнозина от нас не са погледнали на Пентаграма с подобающата сериозност и значение и са забравили, че бе казано, че или трябва да работим за славата Божия, или ако не работим Той, Пентаграмът има динамическа сила за разорение и погубление, та ще ни докара зло. И ето че това се изпълни, за което някои от нас в едно или друго пострадаха, а при това пострада и народът ни. Този знак Божи в нас. за да може да ни ползва, когато се молим и гледаме в него, трябва да го обграждаме мислено в долните два кръга от следующите цитати: първий кръг: „Търсете първом Царството Божие и Неговата правда и всичко друго ще ви се приложи." Вторий кръг: „Бог толкоз възлюби света, щото даде сина своего единороднаго. да не погине всеки, който вярва в Него, но да има живот вечен." И тогава ще настъпи първия кръг на пентаграма: „В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа." По такъв начин разрушителната сила на Пентаграма ще се обърне за милост и благословение. Разпоредете от своя страна да съобщите на всички, които се намират в кръжока ви - готови да изпълнят в точност горното разпореждание. Всичко това ви предаваме по заповед на нашия Учител. С мир Божи и поздрав от всички приятели тук. Ваш духовен брат: П. Киров гр. Бургас, 18.09.1913 г. Любезнии брате, По разпорежданието на нашия Учител, явявам Ви: че „Молитвата на избраните" ще я имат само членовете на веригата и онези, които са най- приближени до нея (веригата) и то само от българска народност. На всички други от друга народност, на които е била дадена, ще я вземете обратно. Това вземание на молитвата ще им кажете, че е за доброто на България, за което те не трябва да им бъде мъчно. За по-големи подробности, ако бихте искали такива, обърнете се до г-н Дънова, който на 17 този сутринта замина за София. С братски поздрав в Господа: П. Киров