Търсене във форума

II. АГРОНОМЪТ И РАЗВРЪЗКАТА НА КАРМАТА МУ 13. АГРОНОМЪТ В.К. (Вергилий Кръстев): Бяхте ли пример и подражание някому? Г.П. (Гена Папазова): Мой съученик, Стефан Димитров, сирак от войната, баща му убит, кадърно момче, рисуваше и пееше, и свиреше. Свири на цигулка, рисува фантастично, когато там даскалът ни покаже нещо да рисуваме, рисуваше го прекрасно. Това школа ли е? Но той рисуваше и той има рисунки направени от Патриаршията в Търново. Някакви рисунки има. Беше самоук, но голям талант. В.К.: Да. Г.П.: Какво стана, щото той ми каза така: „Представиха ми една рисунка за входа към Царевец. Рисувал я човек, който не знае да рисува и направил тъй и тъй." Вече критикува той. Но той рисуваше. И този Стефан Димитров, щом Гена реши да става агроном, каза: „И аз ще ставам агроном." Но хич не му беше горкия за агрономство. Бяхме в един випуск. Умен, но не призван за агрономия, сбъркан път. Много се обичаме. И досега е жив, и му се обаждам. Много се обичаме. Назначиха го като агроном в Сливница. Направи си веднага кокошарник, почна да произвежда туй, онуй, но не му върви. В.К.: Не е за агроном. Г.П.: Не е за агроном. А кадърно същество. Мъчи се с агрономията той. В.К.: Вие как решихте да запишете агрономия? Г.П.: Аз не можех друго. Или агрономия, или ветеринарна медицина. Аз съм селска дъщеря. Аз раста в това нещо. Аз познавам земеделието, градинарството. Аз познавам селекцията, аз познавам семепроизводството, аз познавам всичко. Имаме много хубави крави, имахме от Дания, ангелска порода. В.К.: Всичко идва по родова линия на баща ви. Г.П.: На баща ми. В.К.: Вие на него ли приличате или на майка си? Г.П.: На мама казват че приличам, но Учителят казваше: „Тя към бащата клони, по начина на ходенето, по начина на мисленето." Та аз отидох да следвам и моето слеДване както беше: теоретично обясняване на мероприятията, които провеждахме на село. Ние всичко правехме с модерни съоръжения и аз само си ги изяснявах тука. И затова една съвипусничка, Вевчето, Геновева, тя софиянка, влязла е като агороном заради стипендията, понеже сираче, даваха стипендии тогава на момичетата. Не, то и на момчета, но нямаше момчета. Бяха момичета. И тя вика: „Ти ни беше светило, ние какво знаехме, ние какво можехме?" Те, софийските деца, нямат представа от растенията. Учат ги, получават хубави бележки, но по памет. В.К.: По памет и зубрене. Г.П.: Добри хора иначе, но да бъдеш агроном, там трябва - на място. В.К.: Вие записахте да следвате коя година? Г.П.: 1923. В.К.: И завършихте? Г.П.: 1927. Ей това писмо, което имате, то е от 1927 година, когато си готвя последния изпит. В.К.: Да, виждам. Г.П.: Ама как да не следвам, ами аз съм, трябва да вляза вече на самоиздръжка. В.К.: От 1923 до 1927 година вие сте в София, посещавате факултета. През това време посещавате факултета. През това време посещавахте ли Изгрева и Учителя? Г.П.: Че как, всяка неделя, всеки петък, всяка сряда. В.К.: През този период имате ли някои лични опитности, срещи с Учителя, някои наблюдения през това време? Г.П.: А, имах, но вяли. В.К.: Може би не си спомняте. Г.П.: А, спомням си, когато говорих за Учителя, а то после, когато дойдох вече тука, във факултета като командирован агроном. В.К.: Споделяхте ли нещо с Учителя? Г.П.: Споделях за генетиката, за постиженията на генетиката, за това, което откриваме в хороскопа, в половите клетки на растенията, ние боравехме само с растителен материал, той купи микроскопи, но тъй активно не съм участвувала и такива върхови моменти не съм имала. За мен матурата и отиването при Паша беше посвещение.. Това е образът на Учителя. Той ми стига. В.К.: Вий сега като сте следвали, като сте работили, споделяли ли сте с Учителя някои проблеми ваши по отношение на вашата професия, на личния ви живот включително? Г.П.: Не, там да можех да се справям самичка. Там аз съм си силна, няма какво да занимавам Учителя с въпроси. В.К.: Не, някой път човек има някакъв проблем, личен, родов. Г.П.: Не, не, не, не, не, не, не, аз си имам разбиране относно тези заеми на съпруга ми, смятах, че не е правилно, казах му: „Ти трябваше, като се жениш, да ми кажеш, че имаш 100 хиляди лева задължение, как така?" В.К.: Сега, по-късно аз знам, че на Изгрева там правят някакъв опит за градини и т.н., някакви наблюдения имахте ли вие там? Г.П.: Там не съм правила наблюдения, обаче нескопосно внесох тези минерални торове и те причинаха корясване на земята. То не може така. То не може по теория само да правиш нещата. Видях, че съм сложила голяма доза. Но с брат Ради, така като приятели, нали, участие в поддържането на растенията не съм взела. Изобщо аз започнах да работя само като агроном и така. В.К.: Вий къде отидохте, след като завършихте, къде отидохте на работа? Г.П.: Като свърших агрономия, подадох в Министерството на земеделието заявление да бъда някъде назначена. Независимо къде. И получавам назначение в Боруш. И като го получих туй назначение, викам: „Че каква агрономка ще бъда аз в Борущица?" В.К.:Къде е това? Г.П.: Ама аз не го знам къде е. Борущица знам. То е по линията Търново - Габрово - Стара Загора, тази линия. Далеч там в гората, какво ще правя аз? Чак после разбрах, че Боруш е село било, а сега е местност между гара Крушито и между Никюп. Там заварих една постройка, пансион на децата, на учениците, стари такива едни сгради, практическо земеделско училище. Директорът го нямаше. Посрещна ме възпитателката. Деца - нямаше ученички. Обаче аз агрономка, въоръжена със знание, със сили младежки, с опитности вече на производител, трябваше нещо да правя. Веднага контакт с работниците, виждам кой какво прави, кой завежда лозето, кой зеленчуковата градина, кой ще прави посев сега на есенниците. Трябва да се прави посев, да се подготвят почвите. И така започвам аз да действам като агроном. Мълча и работя, и без пари. Стажант без заплата ме назначиха, и то не бях само аз, всичките така ги назначиха, нямаше пари и тази възпитателка вика: „Да знаеш, че като се върне директорът, много ще те хареса." Аз не го правя да ме хареса директорът. Защото не можеше другояче, нали това се прави сега. И като карах там шест месеца, подадох заявление да ме преместят в Южна България, да се запозная с южните култури - фъстъци, анасон, кимион и т.н. И ме изпратиха в Хасково, пак такова училище. Като отидох в Хасково, в туй училище заварих пущинак. Заварих две учителки, безгласни букви, две ученички липсващи, защото още ваканция. Тъй ще е било, ваканция трябва да е било или както и да е, не съм сигурна. Не съм сигурна. Две ученички имаше училището, заварих ключовете на склада у директоршата, много деца, май че бяха на директора, възрастен човек. Гледам сега тази работа каква е бе, джанъм, ключа го държи жена му, учителките правели консерви, не се грижат за тях, тези консерви са заключени, ученички няма, хоп един доклад до Министерството за състоянието. Идва инспектор, установява същото. Децата ги изпращат в Пазарджик в практическото училище, откриват само един курс, те са двегодишни. Първи курс се събира отново, основава се. Заместват директора с друг, аз се явявам вече на държавен изпит, свършвам го и ме назначават мен директор във Видин. Но бях много бойка, обаче не разчитах на някаква опора зад гърба си, само на собствените си сили. Там вече имах заплата. Там обаче, за туй място апетит се прояви от един тъй наречен, фамилното му име беше Цухлев. Конфузно, но такова. А в туй време моите колежки там, едната от тях беше сестра на инспектор в земеделието по образованието, другата беше братовчедка на Велизар, третата беше агрономка, симпатична, добре организирана, тя се занимаваше с животните, тя беше от Шумен, и аз. И когато сме свободни, от време навреме нас ни посещаваха: Велизар като братовчед на колежката ми, друг един, Пухчо го наричахме, сега не му зная името. Той беше по-млад. Той се интересуваше майче от тази, агрономката по животновъдството, а братовчедката на Велизар пък имаше... То тогава беше друго, бе. То нямаше сегашните отношения. Като че ли от нея се интересуваше околийският началник. Байката го наричахме, Байката. И като нямаше за какво да се хване този Цухлев, започва да приказва, че там идват момчета, че там какво ли не става. Удари в камък, защото стана смешен - в какъв смисъл? Той става пазач, да ни пази, поставя пазач на входната врата, да не ходим в града. И ще стреля, ако прескочим прага. Пък ний, той се казваше Йон, пък ние; сме прекрачили прага и така: „Ионе, оттатък, хайде!" Отсам! Вече стреля, нали? Оттатък съм, отсам. Почваме да се шегуваме с такива наредби, нали? Другата сигнализира на брат си тука, на инспектора: „Ела да видиш какво става бе, този какво прави!" Не можа да се справи, просто неподготвен, а и физически нездрав. Той скоро умря, този Цухлев. А пък мен за показна дейност ме пратиха в Орхание. Пак разнебитено училище. Защо? Защото кметът партиец, комунист и като го малтретирали, той вече няма дума, той не може да иска, той не може да оспорва, той не може да прави нищо, само може да мълчи. Училището се разпада. До каква степен страхлив, ще ви кажа. В туй време се купува мястото на Изгрева. Надя ме вика да дойда. Сигурно да се оправят документите. Пращат ми телеграма. Викам: „Г-н директоре, трябва да отида." - „За какво те викат пак, бе?" - „Знам ли, казвам, виждате, че и на мен не пишат за какво е, знам ли? Може и най-тежък случай да има, може някой да е умрял." - „Да е умрял, добре. Ами ако не е умрял?" Не смее да ме пусне, бе, да не му направят забележка, че не се държи сериозно с персонала. „Ами ако не умрял?"- „Абе умрял, неумрял", ха-ха, ха-ха-ха, „викат ме, аз ще тръгна. За един ден." Такъв беше нашият директор, но той беше вече възрастен, трябваше да го пенсионират. Сега, значи, навсякъде аз съм бойка воевода и идва нов директор. Той пък беше един мухльо. Беше се оженил за една богата дъщеря от Ески Джумая. Тя знаеше, че има летни чаршафи и зимни чаршафи за спане. „Моят мъж", той пък „моята госпожа, мойта госпожа". Хай бе, твойта госпожа. Аз завеждам всичко. Там нямаше втори агроном. Аз завеждам и животновъдството, и градините, и полето, и правя дажби. Да направиш дажби на една крава, трябва да знаеш живото й тегло, трябва да знаеш възрастта й, млекодобива, всичко трябва да знаеш, да можеш да направиш хранителна дажба. Моите ученички идват сутрин, ние доим, кравата е така и така, дайте дажбата. Правим. Пак това. Директорът ми идва на ревизия. Свършва се. През деня ме вика. Ха, той там казва: „Прави корекция на дажбата. Тъй, тъй, тъй." - „Ха, деца, отговорете що слагаме толкова фураж концентриран, що слагаме такъв фураж толкова." Те отговарят. През деня той ме вика: „Ти защо ме злепоставяш пред ученичките?" Викам „Г-н директоре, вий нали пред тях ме питате? Нали там трябва да ви дам отговора? И вместо аз да ви дам отговор, те ви дават отговор. Да ви кажат на каква основа се изчислява едва дажба." Ей този мухльо започна да търси подкрепа в Министерството. В.К.:Срещу вас? Г.П.: Не, за себе си. Той срещу мен няма какво, щото аз съм бойка. Ами той търси подкрепа за себе си, да се защитава и кани Цветана Киранова, предполагам че е известна за вас Цветана Киранова като комунистка и боец срещу фашизма, нейния мъж какъв беше, Киранов, той стана професор после в агрономическия факултет, добри приятели сме. Кани, да прати семейството си, Прокопи Киранов, да прати семейството си да летува в това бе, в Орхание, знаеш ли колко е хубаво в Орхание? Ох, Боже, Боже! Пристига Цветана Киранова с трите си дъщери. Става, пак започва, „моята госпожа" и т.н. и т.н. Един ден, аз съм на лозето. Лозето е направено в различни системи: Кордонна система, чучувидна система, дълъг и т.н. и деца, това е опитно поле. Всяко значи дете знае тоз ред каква система е, как въобще се режат. Цветана Киранова идва при мен, гледа. Свършвам аз. Вика: „Ела да си поприказваме, аз там ще се задуша от тоз директор. Какво да правя, само за ядене се приказва и за дрехи. Какво да правя, какво да правя?" Викам: „Когато съм свободна, викайте ме и когато вий сте свободни, ще ви потърсвам и аз." И станахме ний приятелки с Цветана Киранова. А този човек не можа да прокопса. И той мислеше, че аз ще му правя някакво зло, защото после, след 9 септември се въртеше край мене така, вече въртеше опашка. Дума да не става. Какво той ще ме оправя. Той е некадърен човек. Оставих го така да си мъждука. Аз не съм тръгнала да убивам хората. Дума да не става, такова нещо, но не се подчиних. А мен ме пратиха тогава в полувисшия институт в Пазарджик - преподавател. Той беше полувисш земеделски институт за девици, подготвяхме учителки за практическите училища. Там на друга беда. Пак моята дейност беше причина. Най-напред направих парк върху чист пясъчник, като избрах подходящи растения. Организирах работниците. Всеки на място да се явява, всеки това да прави, отчет на всичко и т.н. Добре, но тогава беше земеделски режим. А там имаше народен представител - Йотов. А те отиват, работниците, и му се оплакват, че дошла една Папазова, която ги кара да работят. И тоя ахмак: „Как така ще малтретираш нашите партизани?" Земеделци. И ме назначават на по-високо място. Пращат ме в опитната станция в Пловдив, който стана после институт. Там ме приемат с добре дошла и Христо Даскалов ме прави специалист по декоративната растителност. Ама аз стоя ли мирна? Оттука, та направо при Димитър Кушев. А Димитър Кушев го познавам, той е от Поликраище. А Поликраище е в съседство на Боже. Да отида в Търново, трябва да мина през Поликраище. И него го познавам, защото той водеше жена си, беше приятел с директора в Боже и са готували, и там сме приказвали, и той ме знае какъв чешит съм. „Защо ме пращате в Пловдив, бе? Какво искаш, бе, какво искаш?" - „Повишаваме те. Повишавам те и ще те пратя на специализация." - "Ти ми кажи защо ме махна ти от Пазарджик? Кажи какво направих в Пазарджик." А в Пазарджик докато съм, идват инспектори от Министерството и учителките не са всички на еднаква висота. Инспекторът казва - тя е инспекторка и живее в другия вход на таз постройка: "Тебе ще те посетя на тази лекция еди-кога си, тебе на тази лекция." Дава един график. - „Дай да не е сега." Инспекторката гледа мен. Викам: „Елате при мен." Помня, беше по лозарство лекцията ми и както обикновено си говоря. А моите ученички или курсистки ме гледат в очите. Връзката не се прекъсва между моите и тяхните очи. Така съм преподавала всякога. Аз да ви разправя истории, в Орхание пак така беше. Страшно е, когато не си подготвен да заемеш някакъв пост. Викам: „Ето резултати от ревизията, нещо да имате, да кажете, да знаете повече, как така? Къде ще ме местите, бе?" Мисли си. А-ах, защо да мълча. Щото... В туй време пък става тука някакъв конгрес на земеделци. Там улицата пълна с манифестанти. „Затуй ли - казвам - затуй ли ме местите, ме махате? За да може да угодите тука на хората да ги влечете и да им обещавате каквото не трябва." Но нямаше, не можеше да се върна, срещу Йотов не може да се противопоставиш.