Търсене във форума

10. Татко заминава войник на фронта Един ден татко дойде и ни каза, че заминава за фронта. Всички се натъжихме. Световната война 1914-1918 г. бе отдавна започнала и татко ми, който правеше отчаяни усилия чрез статии във вестник "Мир" да убеди обществото в неизбежната катастрофа, която щеше да постигне България, поради вземането страна на Германия, сам се отправи по необходимост към фронта да защити безумната кауза на обеднялата ни гладна страна. Настъпиха тежки дни на мизерия и глад. Ядяхме царевичен хляб, с какъвто можеш да храниш пилците, но не и хората. Вместо обувки носехме дървени сандали, с които тропахме като коне по тротоарите. Всеки час отварях долапчето за храна, но такава не се намираше - в него се търкаляха сухи жълти парчета хляб, а стомахът ми след тежката болест бе изнежен и страшен глад ме измъчваше. Един ден камбаните на "Александър Невски" тревожно забиха. Всички се изпокрихме в зимниците. На прозорчето натрупахме камъни и дори хазяите ни от голямата до нас къща се скриха при нас. Всички се прегърнахме и треперехме от страх. Отвън долитна трясък от експлозии, минаваха аероплани. Някои плачеха, а мама се молеше на глас: "Господи, бъди милостив към нас, запази децата ни!" Мислех, че края на света бе настъпил, такъв ужас изживях. В тъмния, студен зимник прекарахме няколко часа. През следващите дни камбаните пак забиха тревожно и отново слизахме в зимника. Един ден майка ми ни облече в неделните ни дрехи и ни каза, че отиваме да посетим татко, който се е върнал болен от фронта и е в една близка болница. Заскачах от радост при мисълта, че пак ще видя татко, та дори и болен да е. Мама ни заведе до една дъсчена ограда през две-три улици от къщи и зачакахме. Аз тревожно надничах през процеп между дъските да видя по-скоро татко. Към нас се приближи блед, отслабнал човек в болнично сиво расо, който се олюляваше при всяка стъпка. Той дойде до оградата, през която не можех да хвана ръката му, а проврях само пръстите си да се докосна до него и извиках: "Татко, татко!" Колко мило ни изгледа той! Колко измъчен бе видът му и как плаках за него като се върнах в къщи! Ето какво бе направила войната с него! Милият татко, колко мъченически вид имаше на лицето си! Какво ли бе преживял? Ние бяхме премрели от страх само от трясъка на няколко бомби, а той какъв ли ужас бе преживял на фронта? Не след дълго го докараха с файтон в къщи. Той не бе никога вече същия човек. Широкоплещестият, със здрава конструкция човек се бе свил до неузнаваемост. Очите му бяха хлътнали, а цветът на лицето му бе мъртвоблед. Той не можа да се възстанови до края на краткия си живот.

2. ОСЛЕПЕЛИЯТ ВОЙНИК Моите родители също бяха от Бялото братство в нашия град. Баща ми беше джамбазин и пчелар. Интересна е историята на родителите ми, Стоянка и Кирил. Те са се познавали от съвсем млади като съмахленци в Ямбол, но майка ми е била вече вдовица с две деца в края на Първата световна война, когато баща ми се завръща от фронта тежко ранен в главата и завинаги ослепял, а е бил само на 18 години, а майка ми - на 28. След като получава медицинска помощ в болницата „Пирогов" в София, той и много други тежко ранени войници биват изпратени по домовете си да се лекуват, както могат. В същото време майка ми, заедно с други вдовици от града, поема функции на самарянка - ходи по домовете на ранени войници, за да им оказва помощ и морална подкрепа. Тя се грижила известно време и за баща ми и той, вече разбрал, че завинаги ще остане сляп, й предложил да се оженят, за да й помага да отгледа децата си. Така съм се появила и аз, и моите две сестри - Николина (1922 г.) и Донка (1925 г.). Баща ми беше много едър, силен, строг човек, с твърд характер, но справедлив, честен с хората и много трудолюбив. От нас, децата, изискваше изключителна дисциплина, ред и подчинение. Той обикаляше цялата страна по своите работи, свързани с търговия на добитък, ходеше и в Цариград, придружаван от старата си майка, Тройка - баба ми. Работеше непрестанно и никога не се оплакваше от своя недъг, нито пък притесняваше с него майка ни. Тя много си е мислила: „За какво ли е наказан той с тази слепота?" Веднъж дори се осмелила да попита Учителя дали не може да му се помогне, да прогледне поне с едното си око. Учителят отговорил, че някога баща ни е бил в султански палат в един от миналите си животи и тогава много е притеснявал слугите си, жестоко се е носил с тях. А ако не си изплати кармата в този живот, той в следващия си живот ще дойде отново сляп по рождение. Не зная дали майка ни му е предала това, но в този си живот баща ни беше гостолюбив и щедър човек. У нас се приготвяше много ядене за голямото ни семейство, но не се разрешаваше на никого да яде от него, докато не се разнесе първо от него на по-бедните от нас от махалата. Майка ми често ме изпращаше с тава да разнеса по комшиите първите откъснати за годината ябълки, круши, грозде и други, и не ни даваше да ги опитаме, докато не занеса плодовете за тях. Тати раздаваше също много от меда, който произвеждаше, а от най-хубавия запазваше да поднесе на Учителя при случай. Много плодове имахме и като ги приберем, някое от децата ще каже: „Тате, еди- кой-си иска от орехите или от други плодове!" - „Ами дайте му да си вземе!" - Казваше той.