Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'гонения'.

Открити 3 резултата

  1. 65. ГОНЕНИЯ СРЕЩУ УЧИТЕЛЯ ОТ ЦЪРКВАТА Освен чрез официалната власт, духовенството в лицето на своите владици и попове, непосредствено от своя страна, търсеха начин и правеха всичко възможно да злепостяват Учителя и неговото дело. Ето и тяхната постъпка през време на събора на 1922 г. в Търново. Тук изнасям спомена описан от един брат, който е бил на този събор. СПОМЕН От събора на Бялото Братство в град Търново на 19 август 1922 година описан от Георги Попов - град Пловдив Учениците на Бялото Братство по традиция си правеха събор, където от всички села и градове се стичаха, за тази среща с Мировият Учител - Петър Дънов. За мене са незабравими спомените от събора станал на 19 август 1922 г. в град Търново. С нетърпение очаквах уречения ден за тръгване от село. Тогава шосета и превозни средства нямаше, затова трябваше да пропътувам 60 км. пеша, до най-близката жп гара в град Ямбол. На другия ден, 17 август, потеглих за град Търново. Качих се на влака, който идваше от София. Какви бяха първите ми впечатления: Всички пътници бяха облечени в бели дрехи. В хор пееха песента „Братство, единство ние искаме", като че ли влакът принадлежеше на тези хора, които говореха на един език, пееха едни песни, отношения - братски и сестрински, всички бяха свои. Като малка капчица се влях и аз в това сребристо бяло море, тъй като и аз бях в бял костюм. Веднага аз станах най-непринудено техен и те мои. Влакът изпищя и потегли. На всяка гара и спирка, прииждаха все нови хора, братя и сестри, които също като мене се сливаха и ставаха свои в своите си. Пътуването беше великолепно. За известно време живяхме в друг свят, свят на хармония, свят откъснат от земните житейски дреболии. Неусетно пристигнахме до полите на Балкана и влакът даде сигнал за навлизане в тунел. Една сестра ме помоли, да й дам палтото си, за да го запази от пушека на влака. „Ще се очерни, каза тя, аз ще го завия с тази покривка". С готовност се съблякох, сгънах го и и го дадох. Тя го обви внимателно и го сложи под шарената си престилка. Във влака настъпи мрак, след няколко минути светна пак и пак се мушна под земята. И така преминахме двадесет и четири тунела, докато излязохме на открито небе. Наближаваше стария престолен град. Слънцето се скри, мръкна се. Като на стена светнаха електрическите крушки, които даваха образно разположение на град Търново. Влакът забави хода си и даде знак за пристигането си. Прекъснахме разговорите и се разшавахме да се готвим за слизане. Аз си взех куфара и прибрах палтото от сестрата. Още не беше спряло движението на влака напълно и аз скочих от него на земята, облякох се и тръгнах към града. След като бях изминал вече известно разстояние, от мястото на слизането, спрях се и почнах да си проверявам багажа. За моя голяма изненада и уплаха констатирах, че портмонето ми с парите от джоба на сакото ми липсваше. Сърцето ми затуптя силно. Претърсих се няколко пъти, обаче все същите резултати, портмонето е загубено! Къде може да бъде? В главата ми нахлуха най-различни предположения, но не крия, че мисълта ми се спираше главно на сестрата доброжелателка, да не би тя да го е прибрала! Но най-трудното беше да я попитам и как да я попитам, като не може съвестта ми да допусне, че тя може да бъде способна на това унизително деяние - да ми открадне портмонето. Къде е тогава смисъла на нейното посещение на свещеното място? Събора! На нейният висок идеал, за който говореше през цялото пътуване? Аз все продължавах да се претърсвам и бъбря насаме. Един стар белокос брат сигурно забеляза моето явно смущение и тихичко ме запита: „Братко какво има, загубил ли си нещо?" - „Загубих брат, загубих си портмонето". И докато се колебаех, да споделя или не цялата история с палтото и сестрата, той с висок глас извика: „Братя има изгубено портмоне с пари на един брат, потърсете го". А народ, свят, такава навалица, че дето се рекло „Яйце да хвърлиш няма къде да падне". За мене всичко беше загубено и аз се чудех откъде бих могъл да намеря пари за връщане. Не се мина обаче и пет минути чу се отговор с напевен глас. „Намери се-е!" Този глас продължаваше да вика и приближаваше към нас, докато се срещнахме и ми подаде портмонето. Като ми го подаде каза: „Братко, колко пари има вътре не знам, но колкото и да са, виждате ли този народ, това са все наши хора, които служат на Бога, на високият идеал. В никой случай нямаше да останете без средства. Само да се обадите, кесията ви сигурно щеше да се окаже недостатъчна да побере това, което щеше да ви се даде". Аз наново се насърчих и вече радостен потеглих с общата вълна, към лагера, който беше на югозапад от града. Лагерът беше разположен на хълма покрай лозята. Там имаше голямо братско лозе от 12 декара. То било подарено на Бялото Братство от търновския гражданин Боковски, затова, че е бил излекуван от Учителя, след като е бил напълно изоставен от лекарите, които са се видели в невъзможност да го спасят. В това състояние съпругата му се обърнала с едно писмо до Учителя, който след получаването му, веднага пристигнал в Търново, за да го види у дома му. Болният страдал от ставен ревматизъм и сърцето му било съвсем отслабнало. След пристигането на Учителя, болният още до вечерта се почувствувал добре и се повдигнал от леглото. Всички съседи при камбанен звън са очаквали да чуят вестта за неговата смърт. Обаче изненадата била голямо, след като той почнал да се поправя и след няколко дни е могъл вече да излиза из града. Скоро гражданството се научило за това рядко събитие и масово започнало да се приближава към учението на Бялото Братство и по-специално към Учителя за помощ от най-различен характер. Боковски е оздравял напълно и след това живял до 82 години. От благодарност за всичко това, Боковски е подарил лозето си на Бялото Братство, понеже Учителят не е приемал парични възнаграждения. Тези данни ги научих от сестра Иларионова, близка до дъщерята на Боковски, разправяни и лично от нея. На другият ден 18 август, сутринта с група братя и сестри слязохме в града. Първото нещо, което спря нашето внимание бяха разлепените афиши със следното съдържание: „Утре, 19 август т.г. митрополит / забравих му името/ кани г-н Петър Дънов на диспут и т.н. в салона на читалище „Надежда". Това ни разтревожи. Върнахме се в лагера и съобщихме затова на Учителя. Аз не чух какво е казал, обаче забелязах, че в лицето на по-старите и близки до Учителя братя, не се забелязваше никакво смущение. Аз не разбрах пък и до днес не ми е ясно, от кого зависеше, ние първи да влезнем в салона. Това беше най-важното в момента. След вечеря Учителят се обърна към всички и ни запита: „Как желаете, преди закуска или след закуска да отидем в салона?" Отговорът беше, че желанието е да се отиде преди закуска. „Тогава, каза Учителят, ще станете по-рано", като определи и часа, в който всички да бъдем готови за тръгване. На 19 август 1922 г. утрото беше светло, бодро, небето ясно, чисто, никакви петна от облаче, не можеше да се забележи по красивото му лице. Рано в уреченият час, наредени по особен начин в особени редици, мълчаливи, съсредоточени в една мисъл според указанията на Учителя, потеглихме за сградата, където Учителят щеше да свещенодействува на този ден, денят „Преображение Господне". Придружени от по-стари братя, пристигнахме пред читалищната сграда, където имаше много да чакат вече. Братът-ръководител, отключи вратата и ние навлязохме в салона. Зачакахме пристигането на Учителя, с хорови песни, най-вече песента „Братство единство". Точно в уреченото време, ето че и Той пристигна. Всичко утихна. Учителят си зае мястото на поставеното бюро, всред салона и след като ни поизгледа, ни покани да отстъпим местата си на гостите, свещеници, владици и много други, които бяха дошли. Ние веднага сторихме това и се качихме на балконите или застанахме правостоящи, кой където намери място. Салонът се препълни от публика. Владиците заеха първите места. Имаше официални лица и всички извадиха бележници. Личеше, че всички идват в този салон, да развият битка, диспут, да нанесат унищожителен удар на Учителя. Учителят погледна часовника си, зае присъщата си красива стойка и заговори: „Най-важното в този свят, това е животът. Моето учение не е за теория и диспут. То е основано на строг научен опит. Ние сме готови да изправим всичките си погрешки..." В тази си беседа Учителят каза много неща. Добре е всеки брат и сестра да си я прочетат. През време на беседата, на всички ни направи впечатление, че владиците заспаха. Един от тях, който седеше на първия ред срещу Учителя, изтърва молива си както го държеше и с това произведе смях. И вместо да си го потърси и вземе, той наведе глава на чина и не се вдигна до края на беседата. Направиха ни силно впечатление думите на Учителя към владиците, с които приключи беседата си: „Ами, ако аз съм една нишка, която носи Божественото Учение и ако вие скъсате тази нишка, какво ще спечелите?" Вие ще загубите вашият идеал, както го загубиха преди две хиляди години евреите, като отхвърлиха учението на Христа". Няма да остане народ на Земята, който да не се преклони през тази истина и да не я приеме. А вие българите, колкото по-рано възприемете това учение, толкова по-добре за вас". С тези думи Учителя завърши беседата си и като че зачака за нападение. За наша изненада, владиците си поразтърсиха умърлушените лица и никой нищо не каза по беседата. Един от владиците само се изправи и каза на публиката: „Господа, моля следобед в два часа, всички да заповядате в този салон, да чуете словото на митрополит................. което ще бъде критика и отговор на г-н Дънов". На това Учителят каза: „Не, това не може да стане! В два часа, никой не може да дойде тук, нито който е тук ще може да излезне! Който желае да бъде тук, нека не си отива, а да чака". Като каза тези думи, Учителят постави малкото си бележниче във вътрешния джоб на палтото си и с бърза походка напусна салона. Един от владиците се провикна подигравателно: „А, а, чувате ли, значи се заканва". И пак повтори апела си всички да бъдат тук, като набърбори още ред нелепости по адрес на Учителя. Един от нашите братя, който стоеше до мене ми пошепна: „Брат да останем тук да видим какво ще стане". Аз му отговорих, че щом Учителя напусна салона, аз нямам работа тук и веднага излязох. Небето беше синьо, ясно. Времето беше чудесно. Народът напущаше двора на читалището и продължаваше да коментира последните думи на Учителя. Едни предричаха земетресение, други градушка, трети буря, а нашите братя мълчаха и се чудеха какво може да стане. Щом като владиците и официалните лица се качиха на леките си коли и напуснаха читалището, народът се раздвижи по разни посоки и само за пет минути, всичко се опразни и утихна. Аз се прибрах в 12 часа, а някои от нашите братя останаха, за да бъдат свидетели на събитието, което се предполагаше от думите на Учителя. След обед към един часа, брат Петко Епитропов слезна от вилата, в която беше Учителя и каза на всички братя да направят улеи около палатките си. Това съобщение постави всички ни в недоумение, защото по нищо не личеше, че може да завали дъжд. Небето беше съвършено ясно. Но въпреки това, всички се хванахме на работа и за десет-петнадесет минути, всички си бяхме направили улеи около палатките и погледите ни бяха обърнати нагоре към небето. Настъпи вълшебен тайнствен час. От всички страни на небесният свод, се появиха облаци като великани, които бързо се струпваха над града. Вятърът отначало започна да подухва леко, докато се разрази в страшна буря. Прах, пясък и листа се разнесоха от земята във въздуха, дърветата запрививаха върховете си до земята. Започна едър дъжд, примесен с градушка, която престана, а дъждът се изливаше като из ведро на земята. Облаците потъмняха и забулиха Търново. Всичко плувна във вода. Това беше точно в два часа без пет минути. През това време и дума не можеше да става за някакво придвижване. Всички се бяха умълчали, като че ли се извършваше някакво свещенодействие в природата. Така бяхме арестувани в палатките до четири часа следобед. След като силният дъжд престана и слабо ръмеше, от града дойдоха братята, които бяха останали там и разказаха впечатленията си от тези, които преди канонадата разправяли глупости, а след това, онемяли и гузно избягали от читалището. След като всичко стихна и дъждът спря, Учителят слезна от вилата и каза много ценни думи за това събитие, с което се разбираше, че никой не е в състояние да развали това, което Бог иска да направи. След това даде песента „Фир- фюр-фен". На другият ден 20 август още от сутринта, мъже, жени от всяка възраст, цял ден прииждаха и всеки искаше да види Учителя. А владиците се изгубиха и се отказаха от всякакъв диспут. Престанаха да търсят истината, като се задоволиха да говорят само отдалеч нелепости за Учителя. Съборът продължи до края на същия месец. Имам много спомени и впечатления, които ме укрилят през целия ми живот и са ценни само за мене, лични и затова се въздържам да ги изнеса.[1] ------------------------ [1] Този спомен е публикуван в „Изгревът", том X, стр. 736-740.
  2. 64. ГОНЕНИЯТА СРЕЩУ УЧИТЕЛЯ ОТ ВЛАСТИТЕ Църквата, в лицето на своите владици и попове, гледаше с много лошо око на Учителя и неговото дело, като се мъчеше с всички средства да злепостави и спъне делото му. В този си устрем тя не изпущаше случая да подтикне и официалната власт за взимане мерки срещу Учителя и Неговото дело. Поддавайки се на това, тя освен интернирането на Учителя във Варна през 1917 г., още на два пъти го викат да даде своите обяснения за провежданата от Него дейност. Ето и самата история за единия случай. На гърба на оградата на Изгрева, на съседно място се построи една кръчма. Тук имат вина старите братя. На гърба на салона имаше едно празно място, което трябваше да се закупи, както бе казал Учителя. Но се противопоставят някои и не се закупува мястото. И там си направи един кръчма. И до късна нощ пияни със своите крясъци смущаваха Учителя. А цялата миризма от кебапчетата отиваше на Изгрева. И така, един ден Учителят ми казва: „Николай, да махнем жиците на комшията". А той, кръчмарят взимаше електричество от стълб на Изгрева. Значи трябваше да му се откачат жиците и да му се спре тока, да си търси друг начин за осветление. Но мен ме достраша. Тук голяма вина имам. И не отидох да отрежа жиците, така както ми нареди Учителя. А този човек беше много суров човек - кръчмар, да не си имаме повече неприятности. Не отидох. Вината е там, че не предприех мерки. Но стана там едно събитие. Стана убийство и кражба. И тогава от полицията извикаха Учителя да го разпитват, защото обвиняваха, че дъновистите са окрали и са извършили убийството. Аз отидох с Учителя до полицейското управление. Посрещна ме млад интелигентен полицай. Даде ми лист да пиша. И аз записах, че в ранни зори излизаме на молитва, после имаме беседа ва салона, после сме на Паневритмия с музика и ето защо не сме чули, нито видели за това убийство. Така защитавах Учителя. Каквото ми дойде на ума, аз така разумно го написах. И след това Учителят без да го чете се подписа над него. Този протокол, който го написах остана в полицията. След това отново извикаха Учителя на разпит в Дирекцията на полицията и той пише следните протоколи, които ги представяме. ПРОТОКОЛ за разпит на свидетел София, 21 юлий, 1925 г. Именувам се Петър К. Дънов от Варна, 60 годишен, неженен, българин, неосъждан - Учител, Заявявам. Моето учение е основано на три главни принципа: Божествената Любов, Божествената Мъдрост и Божествената Истина. От тия принципи произтича, че е необходим пълен мир и пълно разбирателство между хората, братство и взаимопомощ за общото благо. Учението ми изключва всякакво насилие, изисква абсолютна чистота в мислите, чувствата и действията. Едно от най-съществените условия за всички последователи на това учение е съвършената нравственост. Ученикът на Божествената школа, за да може да възприема и приложи великите истини на Христовото учение, трябва да бъде чист физически, морално и духовно. Всяко нарушение на това условие е една важна спънка в развитието му. Той трябва да бъде изправен, във всяко отношение, както към себе си така и към другите, към обществото и държавата. Аз препоръчвам зачитане на установените закони и наредби на властта. Всеки недостатък на несъвършенство в обществения и държавен строй, може да се изправи чрез самоусъвършенствуване, понеже е казано: „Бъдете съвършени, както е съвършен Отец Ваш Небесен". Църквата, винаги трябва да бъде в пълно съгласие с Божествената Любов, Мъдрост и Истина. С политика не се занимавам, защото тя не представлява за нас някаква цел. С политика се занимават само хората, които тепърва изучават живота. Аз само поучавам кое е разумното и доброто. За да се схване Божествената Мъдрост и да се разбере Божествената Истина, изисква се знание за живота. Тия знания се преподават на ония, които желаят доброволно да се учат и напредват. Ако те са здрави умствено и морално, лесно схващат предаваните им уроци, в противен случай, могат сами да се откажат от една работа, която не е по силите им. Аз нито викам някого, нито принуждавам, нито задържам. В моето учение се прилага разумната свобода. Който дойде няма да бъде изпъден, но и който желае да си отиде, няма да бъде задържан. Никому нищо не се налага. А на всички помагам по желанието им със съвети, упътвания и разумни лечебни средства, съобразно законите на разумната жива природа. И всичко това върша абсолютно безплатно. Бог комуто служа, промисля за моята прехрана и издръжка. Предвид на горното заявявам, че всички тъжби, оплаквания, показания и критики против мене, от когото и да било са лишени от всякаква истинност и основание. Моето Учение изложено в повече от шест печатни тома[1] и моят живот, който е открит за всички и може всяка минута да се провери, нямат нужда от защита. Това учение осигурява физическо здраве, морална чистота и духовен напредък на всички, които го следват и живота им е общопризнат образец за подражание. Нищожните на брой изключения, на застой в развитието си, се дължат очевидно на атавистични причини, т.е. множеството мои слушатели има един- два случая на душевно разколебаване и на морална поквара, това се дължи на самите тях от родителите им. Техният минал живот и сегашното им поведение ясно свидетелствуват затова. Но те не са мои ученици, макар и да са се явили при мене. Друго няма какво да кажа. П. К. Дънов ПРОТОКОЛ за разпит на свидетел София, 4 октомври 1937 г. Учителят Дънов, да отговори на следните въпроси в най- големи подробности с оглед в хармония с беседите му, печатани в специални издания. Именно: 1. Относно официалното вероизповедение на държавата ни и на църковата ни. 2. Относно държавата ни, организацията ни, властта и законите в страната. 3. Относно правораздаването и съдийската ни колегия. 4. Относно общественият строй в страната. 5. Относно Българската народна армия. 6. Относно брака, семейството и морала в страната ни. 2 октомврий 1937 г. Отговорите са написани собственоръчно от Учителя: В природата съществуват три порядъка: Идеален, реален и материален. Към първият - спада Бог, Природата и Човека. Към вторият - спада народ, държава и личност. Към третият - мозъчната симпатична система, дихателната и храносмилателната системи. Религията представлява вътрешните възможности на един народ, който има с Божествения свят. Следователно, религията е един институт, който има за задача, да възпитава човешката личност, нейните чувства, постъпки, да го държи във връзка с Божественото и тоя народ да обича Бога, ближният си и народа си. Да почита и уважава всичко онова, което Бог е създал. Към тази българска религия и църква, която служи на своя народ за неговото повдигане и облагородяване, моята любов към тях. Държавата е външната страна на българския народ, тя съдържа всички възможности, в които той може да се прояви. Държавата е един отличен институт, който спомага на външните и вътрешните условия на българския народ да подобри отношенията си с всички други държави и народи. Българската държава е едно благо за народа. И всички ония, които служат на нея, да поставят ред и порядък, да извоюва свободата на своя народ, вършат една благородна работа. Ние не поддържаме революцията, ние поддържаме еволюцията, онзи Божествен процес, който постоянно повдига и подобрява живота на човечеството. За съдийската колегия и органите на правосъдието, ние имаме почитание, понеже такъв институт съществува и в природата, и в човека, като съвест. Всички примери, които ние сме привеждали в своите лекции, имат за цел да уяснят, какъв трябва да бъде човек и ония, на които говорим. Ние сме привеждали много похвални примери, за дълбокото съзнание на съдиите. Ние в нашите речи не сме имали никакъв смисъл да обидим това, което е разумно, добро, честно и справедливо в съдийската колегия. Относно обществения строй в страната, нашето желание е било винаги да се подобри, без ненужни сътресения и всичко да стане разумно. Относно Българската народна армия, тя е орган на държавата, за запазване на реда и порядъка в държавата. Каквото казахме за държавата, това включва и армията. За военните сме включвали много добри примери. Относно брака: той е най-старият институт в природата. Ние поддържаме еднобрачието и пълната семейна чистота. В начало Бог създаде мъжки и женски пол. Поддържаме също, че всяко семейство трябва да има две деца, брат и сестра. Семейството е образец каква трябва да бъде държавата, религията и народа. В семейството, бащата представлява онзи, който царува, майката - онази, която охранява и възпитава. Бащата и майката са образ на ония, които в бъдеще ще управляват. Затова сме обръщали внимание на добрите бащи и майки, които стават основа и строители на бъдещето. Никога не сме подбуждали някого към вражда и умраза към когото и да е. Всякога сме говорили за Любовта и взаимните уважения и почитания. П. К. Дънов - 4.Х. 1937 год. [1] „Сила и живот" - том I - VI
  3. НАЧАЛО НА ГОНЕНИЯТА Християнството възникнало в средата на юдейството и юдеите били първите върли противници на Християнството в лицето на техните водачи, докато народът приемал Учението. Първото голямо гонение станало в 43-та година и жертва на гонението станал Яков Заведеев. Тогава Ирод искал да убие Петър, но Господ го извадил от тъмницата и го спасил. След това станало убийството на Стефан и най- после, в 62-ра година намира смъртта си Яков Праведния, председател на ерусалимската църква. В 67-ма година Веспасиян обсадил Ерусалим, но понеже бил провъзгласен за император, неговият син Тит продължил обсадата. Християните предвидили запустяването на града и се изселили към река Йордан, в град Пело, за което после юдеите ги обвинявали като изменници на родината. Тит разрушил Ерусалим и храма. През време на обсадата загинали повече от един милион евреи. Но омразата против християните не стихнала. Сега те подтиквали езичниците римляни и други да гонят християните. И зад всяко едно гонение винаги стояли юдеите. Както вече казах, гоненията на християните идели от юдеите. Но след разрушаването на Ерусалим тези гонения престанали, но затова пък постепенно се засилили гоненията от страна на езичниците. Тези гонения ставали по различни причини, идвайки от една страна от широките народни маси, а от друга страна от интелигенцията и правителството. Причината за гоненията от тези три страни били различни. Широките народни маси ненавиждали християните, понеже ги считали за безбожници и хора предадени на разврат. Тези гонения били повече инцидентни и стихийни. От друга страна езическата интелигенция считала християните за прости и суеверни хора и затова ги ненавиждала. По-сложни са мотивите на гоненията от страна на римската власт. В римската империя влизали много народи и техните религии били признати за законни и се отнасяли само за техните народи. Римската религия била общодържавна религия и тя била тясно свързана с държавата. Така че, политиката на държавата и религията били тясно свързани. В центъра на римската религия съществувал така нареченият култ на цезаря, според който Бог се проявява на земята в цезар, или казано по-просто, самият цезар е Бог. И всеки, който не се покланял на този цезар като на Бог, се явявал не само враг на религията, но и на държавата, защото цезарят е бил въплъщение на държавната власт. Всички народни религии се прекланяли пред цезаря като Бог, но християните не признавали цезаря за Бог и не му отдавали нужната почит като на Бог, затова и самата власт предприела гонения против християните като врагове на държавата. Тези държавни гонения започнали от средата на трети век и продължили до средата на четвърти век, когато Християнството било признато за официална религия. Но гоненията от страна на езичниците започнали още към края на първи век. В тази обстановка е трябвало да работят християните и да преодоляват всички препятствия в своя път. Жертва на тези гонения в тяхното начало при император Нерон станали първо апостолите Петър и Павел в Рим, като Павел бил посечен с меч като римски гражданин, а Петър бил разпънат на кръст с главата надолу. Нерон запалил Рим за свое удоволствие и обвинил в това християните, които били жестоко преследвани. Били хвърляни на зверове, запалвани живи като ги намазвали с катран, хвърляни в река Тибър, разпъвани на кръст, набивани на кол и всичко, каквото човешката жестокост може да измисли. Нерон е управлявал от 54-та до 68-ма година. Рим е бил запален в 64-та-65-та година, а Петър и Павел били убити в 67-ма година. Вследствие на гоненията християните се събирали в скрити и пусти места - в пещери, подземия, запустели сгради и т.н. Второто гонение на християните било от император Домициан, който управлявал от 81-ва до 96-та година. Той бил много мнителен и навсякъде виждал врагове както лични, така и на държавата и на римската религия. По негово време още не признавали християните като отделна общност, а ги считали като юдейска секта. Във времето на император Траян, от 98-ма до 117-та година, римското правителство започнало да гони християните за техните религиозни убеждения. Той вече не ги считал за юдейска секта, а за отделна религия. За начало на гоненията против християните послужил указът на Траян против тайните общества, който бил издаден не специално против християните, но последните се оказали неволни негови нарушители, понеже били принудени да се събират тайно за извършване на своето богослужение. Този указ бил издаден в 99-та година. От указа на Траян се възползвали фанатиците езичници и жреците, и довеждали на групи християните на съд. В царуването на Траян умрели от мъченическа смърт 120 годишният ерусалимски епископ Симеон, разпънат на кръст, Играни Богоносец, епископ антиохийски и Климент, епископ Римски, който бил зато-чен в Херсон (Крим), където Св. Кирил, откривателят на славянската азбука открил по-късно костите му и ги пренесъл в Рим. В своите отношения към християните се ръководили от указа на Траян и приемниците му императори - Адриан, царувал от 117-та до 138-ма година и Антоний Пий, царувал от 138_ма до 161_ва година. Ако в тяхното царуване и да е имало малко подобрение на положението на християните, то е имало частичен характер. Така Андриан издал декрет, с който забранявал да се убиват християните по искане на възбудената тълпа, а предписва строго да се извършват правилно съдопроизводство със съблюдение на всички формалности. Но това обикновено не се спазвало от местните управители. Една от жертвите на гоненията от времето на Адриан било семейството, което се състояло от майка и три дъщери - Вера, 12 годишна, Надежда - 10 годишна и Любов - 9 годишна. Трите дъщери били обезглавени с меч пред лицето на майката и тя умряла от мъка. При Антоний Пий, в 155-та-156-та година бил изгорен на клада Поликарп, епископ Смирненски. При Марк Аврелий, царувал от 161 -ва до 180-та година, положението на християните станало особено тежко. Макар и да не е издал особени закони по отношение на християните, с неговото име са свързани най-жестоките гонения на християните. През негово време империята била сполетяна от много бедствия и простият народ приписвал това на безбожните християни, които изгонили боговете с тяхното безбожие. И само малък повод бил достатъчен, за да се почнат жестоки гонения. Повод за това послужил указът на Марк Аврелий против суеверията. Този указ не се отнасял непосредствено до християните, а бил във връзка с появата на много гадатели, магьосници и врачки, които изпълвали общественото бедствие и увличали народа след себе си, като го вълнували със своите предсказания. Най- силни и жестоки били гоненията в Мала Азия и галските градове Лион и Виена. През време на тези гонения станали жертва хиляди християни. Във време на това гонение от мъченическа смърт загинал в Рим Юстин философ в 165 -та година със своите ученици и в Лион 90 годишният лионски епископ Потин, и други. След Марк Аврелий жестоки гонители на християните бил Септимий Север, царувал от 193-та до 211 -та година. В началото на своето царуване той бил даже приятел на християните и дружал с тях. Но при едно пътуване на изток бил поразен от разпространението на Християнството и опасявайки се за целостта на империята решил да задържи разпространението на Християнството. Той издал закон през 202-ра година, с който под страх на тежко наказание се забранявало да се приема Християнството. Разпорежданията на императора изглежда се отнасяли само до нови членове на Християнството. Онези пък, които били християни от по-рано, не били застрашени от ударите на този закон. Но местните управители приложили закона против всички. Във време на това гонение умрял от мъченическа смърт в Александрия Ритор Леонид, баща на знаменития Ориген и девицата Патоемиена, в Лион епископ Ирений, в Картаген - Флавий Перпетуа и робинята Фелиция. След Сптимий Север християните в продължение на 30 години се радвали на мир. През това време римският престол заемали така наречените императори-еклектици. Те били под влияние на неоплатониците, които считали, че във всяка религия има нещо хубаво и истинно - поради това те се отнасяли с уважение към всички религии, а някои от тях поставяли Християнството по-високо от всички други религии. Така Александър Север, който царувал от 222-ра до 235-та година се отнасял с уважение към личността на Исус Христос. Бюста на Христос стоял в неговата молитвена стая редом с бюстовете на езическите богове. Изречението на Христос "Което не желаеш за себе си, това не прави на другите" много му се харесало и го поставил за девиз на много обществени сгради. На езичниците той препоръчвал да се ръководят от примера на християните при избирането на кандидати за обществени длъжности. При приемника на Александър Север, Максимин Тракиецът, от 235-та до 238-ма година, станали малко гонения на християните, но те засегнали главно епископите, свещениците и дяконите. Християните се радвали на спокойствие и при приемника на Максимин, император Гордиян, който царувал от 238-ма до 244-та година. Също така християните се ползвали със спокойствие и при император Филип Аравитянина, царувал от 244-та до 249-та година. За тях имало предание между християните, че те били тайни християни, но всъщност те били повече неоплатоници. В това време Християнството се разпространило толкова много, че в цялата империя нямало град или село, където да нямало християни. От втората половина на трети век, по времето на император Децитраян, гоненията против християните встъпват в нова фаза на развитие. Досега в гоненията против християните голямо участие вземали народните маси. Правителството понякога даже сдържало стихийните избухвания на тълпите против християните, изисквайки да се съблюдава по отношение на тях законите на съдопроизводство. Сега вече гоненията против християните възбуждало самото правителство. Римското правителство се убедило, че Християнството е несъвместимо с държавния строй на Рим и си поставило за задача съвършено да задържи разпространението му и да заличи последователите му от лицето на земята. Вследствие на това гоненията придобили систематичен характер и станали повсеместни. Всички християни, независимо от пол, възраст и обществено положение, били преследвани. Такъв един рязък прелом на държавната власт към християните настъпил при Десций Траяна, от 249-та до 251 -ва година. Той издал едикт за поголовно гонение на християните. Всички местни управители били длъжни да гонят християните. От християните се искало да принасят жертва на езическите богове като признак, че са се отказали от Християнството. Правителството било убедено, че християните сами по себе си не са били лоши хора, обаче тяхната религия то считало като опасна за държавния строй. През време на тези гонения загинали много видни християнски епископи и свещеници. В течение на това гонение от страна на властта, простият народ изменил отношенията си към християните и започнал да им съчувства и да ги подкрепя, както можел. Особено очебийно и в голяма степен такова съдействие простите езичници оказали на Дионисий Александрийски. Той, заедно с други четирима презвитери, бил задържан под стража. Селяни езичници, които се били събрали на сватба, като научили за това, отишли там, където били задържаните и ги освободили. Също има и много други случаи на помощ от страна на простия народ на християните. Гоненията при Деция, макар и да траели една година, взели много жертви. След Деций жесток гонител на християните бил Валериян, от 253-та до 260-та година. В първите години на неговото царуване християните се ползвали с такава свобода, каквато не са имали и при императорите неопла- тоници. Но след четири години, към 257-ма година, той също става страшен гонител на християните. Той издава два едикта против християните. С първия се забранява на християните да се събират на богослужение и да посещават гробищата. Виновните в това били пращани на заточение или убивани. С втория едикт, издаден в 258-ма година се предписвало всички епископи и всички служебни лица да се заставят да се откажат от Християнството, като им се конфискуват имотите и ги лишат от всякакви права, и ги убивали. Жертва на тези гонения станали много епископи, дякони и презвитери. Езическият народ симпатизирал на мъчениците и ги подкрепял, както можел. При приемника на Валериан, Галиена, от 260-та до 268-ма година, настъпила промяна в отношението към християните. Този император бил еклектик в религиозно отношение, подобно на Александър Север и във всяка вяра намирал нещо добро, достойно за уважение. Поради това той се отнасял благосклонно към християните. Отменил несправедливите наредби на своя баща против християните - за ходене на гробищата и за конфискуване на църковните имущества, но при все това християнската религия си оставала още непозволена. Издадените по-рано закони против християните не били отменени. Затова и при този император имало случаи на мъченичества. При все това християните се ползвали мълчаливо с известна свобода. След Галиена християните при официална непозволеност на своето положение повсеместно се ползували с мир в течение на 40 години, до встъпването на престола на Деоклетиян, който царувал от 284-та до 305-та година. Почти в течение на 20 години той не гонел християните, но той питаел към тях враждебни чувства по религиозни и държавни съображения. Всяко негово стълкновение с християните на религиозна почва трябвало да свърши с трагичен резултат за последните. Така още в първите години на неговото царуване, по негова заповед в Рим били умъртвени мъченически няколко християни за отказа им да вземат участие в националния култ. Той изгонил от своята свита всички християни и заповядал да се очисти войската от християните. В 303-та година Деоклетиян издал първия едикт против християните. Християните се лишавали от всички права, богослужението им било забранено и храмовете им обречени на разрушение. Първи жертви на тези гонения станали Никомодийските християни. Тяхната църква, която била най-хубавото здание в града, била разрушена до основи. Деоклетиян бил под влияние на своя зет Галерий, който бил управител на източната област. Неговата жена и дъщеря му били тайни християни. Това много го озлобило. Гоненията продължили и след Деоклетиян. Но гонителите най-много се смущавали от факта, че езическото общество не вземало участие в гоненията на християните, а заставало на тяхна страна. Даже в редовете на римската администрация гонението не срещнало съчувствие. Мнозина от римските управители явно не изпълнявали задължението да избиват християните и са ползвали най-нищожни поводи, за да заобиколят закона и да пуснат християните на свобода. При такива условия римското правителство съзнало най-после, че гоненията против християните представлява безсмислена кланица, непостигаща своята цел. Сам Галерий, вдъхновител на това гонение, решил да го прекрати. В навечерието на смъртта си и заедно с посочения от него император на изтока Лициний и западния император Константин, издали в 311 -та година едикт за прекратяване на гоненията и предоставили на християните пълна свобода в работите и вярата. Едиктът оказал необикновено благотворно влияние над целия християнски свят. Религиозният ентусиазъм, завладял християните, не се поддавал на описание. Даже самите езичници се радвали на прекратяването на гоненията. Но гоненията не затихнали отведнъж. Кесарят на изтока Максимин не искал да признае нито императора Лициний, нито подписания от него едикт. На запад Максентий взел също такава позиция към император Константин и гоненията продължили. Но в 313-та година Максимин бил свален от Лициний и Максентий загинал в бой с Константин в 312-та година. След това за християните от цялата империя настанали спокойни времена. Така се завършила почти триста годишната борба на Християнството с езичеството. В тази борба против Християнството се съюзили всички тъмни сили на езичеството: предразсъдъци и суеверия, долните инстинкти на тълпата и могъществото на държавната власт. Но всичко това християните победили със силата на своето вътрешно убеждение. Това тържество на Християнството било постигнато преди всичко с морални средства и висок дух. Но зад всичко е стоял Христовият Дух, цялото Небе, което е вдъхновявало последователите. Този ентусиазъм, това вдъхновение, което имали първите християни, които отивали с радост към смъртта показва, че те са имали съзнателна връзка с Невидимия свят и със светлите Същества, и са знаели от реална опитност, че човек не е тяло, а една жива Душа и един мощен Дух, който е способен да превъзмогне всички пречки, които се поставят на пътя му. Победата на Християнството е победа на Духа над инстинктите на низшата човешка природа. Говорейки за окултните причини при гонението на християните, Учителят казва, че главната причина, поради която християните бяха гонени, е неприложението на Учението от тяхна страна. Общоизвестно е в Окултната Наука, че всяка идея, която слиза от висшите светове, носи със себе си големи енергии и сили. И колкото от по- възвишен свят иде една идея, толкова по-голяма енергия и сила носи тя. Първите християни, като се почне от апостолите, като приеха окултните идеи, които Христос им предаде, приеха в себе си и силите, и енергиите, които тези идеи носеха в себе си. А всяка една енергия трябва да се впрегне на работа, иначе тя ще предизвика експлозия. А енергиите, които бяха вложени в идеите на Христос се турят в работа, като се приложат тези идеи в живота. И понеже първите християни не приложиха идеите, които Христос им даде, енергиите, които те носеха се подпушиха и за да намерят изход, предизвикаха гонения от страна на езичниците. Този закон се отнася за всички окултни общества от всички времена и епохи. Затова окултните идеи трябва не само да се приемат, но и да се прилагат, за да не става експлозия, която ще се изрази по различни начини. Гоненията на Христос се дължат пак на същия закон, само че тук причината не е в Христос, а в юдеите. Те от своя страна бяха приели известни идеи от техните Мистерии и като не ги прилагаха, избиха в гонение на Христос. За враждебността на юдеите против Христос има много други дълбоки причини, за които сега няма да говоря. Приложението, за което става въпрос, бива индивидуално и колективно. Но след преставането на гоненията и след признаването на Християнството за официална религия в 353"та година Християнството изгубило своята вътрешна сила и се превърнало в в една външна религия. Вътрешната връзка постепенно се изгубила и този Дух, който въодушевявал всички християни до последните мъченици в началото на четвърти век, се оттеглил, защото и самите християни възприели само буквата на Учението и изгубили вътрешното разбиране на Учението и постепенно от гонени и преследвани, станали гонители на онези, които държали за вътрешното разбиране на Учението, на истинските Христови последователи, което продължава и до днешни времена. Така в Християнството се оформила от една страна християнската църква, а от друга страна тайно и скрито продължавали да работят и до наши дни езотеричните групи, ръководени и вдъхновявани от Духа на Учителя Исус и неговият помощник апостол Йоан.
×