Търсене във форума

16. ИЗНЕНАДА Годината беше 1922, градът Велико Търново, месецът август, дните от 19 до 25 август - съборни дни. Годината 1922 е година на един от импозантните събори, на който Учителят изнесе велики слова, ценни беседи. Тези беседи станаха повод да се натъкна на изненадата, която по-долу ще опиша. Защо и как беседите станаха повод? Ето как. Беше заведен ред след свършването на събора и разотиването на братята и сестрите тези беседи именно да се печатат първи, понеже материалът беше по- специален и всички последователи на Учителя пожелаха да го имат под ръка. Това ставаше редовно всяка година и тези беседи биваха готови дори преди Нова година. Обаче, по каква причина, не зная, същото не стана именно с беседите от 1922 година. Изминаха ред месеци след събора - септември, октомври, ноември, януари, влязохме във февруари и не става дума за тяхното печатане. Дойде ми наум да отида на „Опълченска" при Учителя, де ще се печатат тия беседи и кога. Знаех, че тъкмо по това време Учителят беше много зает и не приемаше никого. Въпреки това, аз си спомних една мисъл на Учителя, която ме окуражи и аз се реших да отида при него, да направя опит, може да ме приеме. Каква беше мисълта, която ме подтиква да отида при Учителя, дори и като зная, че той няма да приема гости и посещения цяла седмица? Като работех в къщи, изведнъж ми дойде на ума за беседите, които Учителят държа през лятото месец август и в град Търново. Тези беседи още не са печатани и времето за тяхното печатане е отдавна минало - вече е месец февруари. Веднага реших да отида при Учителя, но как и кога, когато той не приема. Замислих се и веднага си отговорих: Да, но тази мисъл, която ме активизира, е Божествена, без никакво лично отношение към нея и без никаква корист от моя страна. Учителят е казал: Когато една Божествена мисъл те посети, дай й път и не отлагай изпълнението й. Щом е така, аз веднага се приготвих да тръгна за „Опълченска" и както реших, така и направих. На път съм вече и вървейки си мисля: Ако мисълта ми наистина е Божествена, Учителят ще ме приеме; ако не е Божествена и подтикът ми не е прав, ще се върна без да съжалявам, поне съм направила опит. Скоро стигнах на „Опълченска", въодушевена от мисълта, която ме раздвижи. Посрещна ме хазяйката на дома и доста строго ми отговори: „Ти знаеш, че Учителят не приема и няма да те приеме." - „Така е, зная това, но ида по сериозна работа." - „Ще видим, почакай малко." Останах на двора да чакам. След малко хазайката слезе: „Влез да кажеш защо си дошла." Влязох в приемната стаичка на Учителя и докато се готвех да го поздравя и целуна ръка, изведнъж се спрях пред Учителя, който беше прав и уплашена, и аз не знам защо, не посмях да подам ръка, нито да проговоря нещо. Гледам лицето, което стои пред мене, но като че не е Учителят. Очите му бяха тъмни, до черни, когато очите на Учителя бяха кафяви. Погледът му строг, малко остър, когато погледът на Учителя е мек, особено благ. Дори лицето му ми се видя малко по-дълго. Пред мен стои уж Учителят, а и не е той. И аз стоя права, но не мога да кажа дума. Стоя стресната, особено уплашена. Той ме запита: „Какво искаш? За какво дойде?" - „Не помня, забравих", тихо отговорих аз. Страх ме е, всичко забравих. Стоим и двамата - той ме гледа и аз го гледам. Постоях малко, мина ми страхът и тихо продължих както ученичка отговаря на учителя си, вече с научения урок: „Дойдох да Ви попитам какво да се прави със съборните беседи, които държахте през лятото в Търново. Ще се напечатат ли скоро, къде и как? Доста закъсняхме с тяхното печатане." Той веднага влезе в своята стая и ми подаде готовия вече материал, написан ръкопис и добави: „Питайте веднага Петър Камбуров от Казанлък, да отговори могат ли в тяхната печатница да ги печатат. Ако има условия при тях за печатане, веднага кажи на Димитър Стоянов, наш брат словослагател, идете в Казанлък, там да ги напечатате." Слушам да ми се говори, но и гласът не е като този на Учителя, а има нещо, което се отличава. Взех материала, купих една пощенска картичка, писах на Петър Камбуров, пуснах я в най-близката поща и продължих пътя си за дома. На другия ден пак отивам на „Опълченска" и пак оставам крайно учудена, когато ме извика пак същото лице и ми каза: „Получи се отговор, не с писмо, но самото лице, самият брат дойде от Казанлък с положителен отговор. Пригответе се, извикайте Димитър Стоянов и тримата тръгнете още утре сутринта за Казанлък." Така стана, но учудването за всичко това не ме напусна. Дори се прибави и ново учудване: Какъв беше този влак, който отнесе толкова скоро писмото ми до Казанлък? И какъв беше пак този влак, който доведе толкова бързо брата от Казанлък до София? Ние тримата сме вече пътници за Казанлък. Във влака съм, пътуваме и се разговаряме, но повече от всичко мисля за голямата, преголяма изненада. Не беше малка изненада това бързо уговаряне и бързото ни неотложно заминаване. Но другото, другото беше истинската изненада. Кой беше този почти непознат човек, към когото се обърнах с думите: „Учителю!" И той знаеше всичко. Как знаеше имената на оня брат, който не беше виждал. По тяло, по фигура приличаше на Учителя, а същевременно не беше Учителят. Мина седмицата, през която Учителят не приемаше. Пак отивах при Учителя и той беше същият Учител, когото познавах, и който не ми внушаваше страх. Може би второто лице сам по себе си да не е странно, но голяма беше разликата между него и Учителя. Сега си казвам: Какво нещо са очите, погледът, гласът? Като че в тях е същината на човека. Къде отиде благият и мек поглед на Учителя? Кой говореше вместо него? Чий беше този глас? Ето всичко това ме уплаши и аз забравих за какво отидох. Като мина малко време, спомних си, страхът мина и аз си свърших работата. Реших се да говоря, като си помислих: Който и да е той, ще си свърша работата, още повече, че той беше напълно ориентиран в нашите работи. Най-после си отговорих: Може да е някакъв заместник на Учителя, макар че не можах тогава да си отговоря отде е дошъл този човек и как може да става такова заместване. От 1923 година досега е изминало много време, зная повече неща оттогава, но все пак не зная, още много време ще ми помогне да навляза в онази област на незнайното. Кога? Не е важно. Важно е да уча с любов и постоянство. Започнахме да печатаме материала от 1922 година, но изненадата не престана да ме занимава. Работата вървеше много бързо, защото взеха участие в набора на материала още двама словослагатели. Преди 22 март - празникът на пролетта - работата беше свършена и ние се върнахме за този празник в София с готово томче от беседи и слова на Учителя, държани през 1922 година на учениците на Бялото Братство. Какво научих впоследствие по въпроса за изненадата от една сестра, стенографка, която по някаква наложителна работа отишла при Учителя по същото време, когато той не приемал никого. С влизането си още тя останала крайно изненадана, че този човек не е Учителя и той я запитал: „Кого търсиш?" Тя е казал, че е дошла при Учителя, но... Тогава той й отговорил: „Аз съм един от учениците на Учителя, оставен като заместник тук, докато той си свърши работата, с която е зает." Сестрата си е записала точно разговора със заместника на Учителя. Този кратък разговор ще намерите някъде в нейните бележки и спомени. Аз ги предавам приблизително. Доволна съм поне дотолкова, доколкото да свържа и моето, и нейното впечатление от срещата ни със заместника на Учителя. Моята изненада пак си остана изненада за мене, но с едно обяснение, защото в лицето на този заместник не познах Учителя. И сега, след големи и повече опитности, мога да направя следния извод: Често и ние, обикновените хора, се натъкваме на подобни случаи, на които не обръщаме внимание, не се замисляме и те минават и заминават край нас, като че нищо не е било. Например, срещаме един познат, който ни се вижда особен, като че някой друг гледа през неговите очи и дори гласът му не е негов. Забелязваме това, но не можем да си го обясним. Обаче за един Учител тези явления стават съзнателно, по желание или когато е крайно необходимо. Такъв Учител разполага с неограничени възможности. Той е постигнал такива неща, за които ние не можем дори и да мечтаем, нито можем да ги обясним. Ние сме и ще бъдем някога свидетели на все по-необикновени явления.